Зейн Грей
Гърмящото стадо (1)

I част

Есенните ветрове отдавна брулеха тревата на огромната високопланинска долина и дъхът на Севера беше обагрил лъкатушещите редици дървета по брега на реката. Злато, пурпур и огън ярко се преливаха на утринното слънце.

Птиците и животните на откритата дива северна страна усещаха в гърдите си копнежът по Юга. Крясъкът на дивите гъски отекваше в пущинака. Бързи ята от тези предвестници на зимата отлитаха, ясно открояващи се в синьото небе.

Високо, върху западния гребен на каньона, бе кацнал един орел и оглеждаше долината от острите скали. Там долу, по дългите склонове и безбрежната долина, на юг се движеше черна маса, пълзяща бавно като змия. Тя изглеждаше широка колкото самата долина. Достигаше до мъгливия, пурпурен хоризонт, където се изгубваше. Нейната най-плътна част покриваше част от долината и във всички посоки се разделяше на широки, неправилни ръкави, подобни на реки, които се обновяват от изворите си в планината. Слабо позлатени петна от сива трева блестяха тук-там върху черния фон. Изглеждаше, че вълните от тъмни петна по тревата постоянно напредват. Тук-там сред тях прозираха зелени полета. И колко бавна бе тази промяна! Все пак масата неспирното се придвижваше напред.

Черна, жива маса! Орелът се вгледа в едно грамадно, широко цяла миля стадо бизони. Навсякъде бизони, милиони бизони! Рунтавото, безредно стадо нямаше край. То заемаше склоновете, равната част на долината и далечния мъглив хоризонт.

Острият поглед на орела беше само едно средство за осигуряване на прехрана. Той не беше в състояние да се радва на красотата на тази земя и на нейните безбройни сиви обитатели. Безкрайна долина, пречиствана от студения вятър на широкото небе, тя бе живото наследство от хилядолетия, от милиони години! Див и първичен беше пейзажът — красноречив свидетел на миналото. Бъдещето беше като тъмната, чужда, непозната пурпурна далечина, обкръжена от трептенето на един трагичен дъх. Но настоящето беше изпълнено с естествена радост: див, девствен живот под открито небе, слънцето грее над земята, като окото на самия творец. Мир, тишина и пустош заобикаляха орела, изправен неподвижно като на пост.

Едва доловима тъга беше легнала като невидимо покривало над долината. Дали това не беше приказната, приспиваща магия на есента? Или всепроникващият дъх на един умиращ сезон, който се противи на суровата сила на снега и леда? Ярко и прекрасно настъпва утрото, но не за дълго: след него идва нощта. В този тих въздух имаше нещо повече от тъжната сънливост на есента. Изглеждаше така сякаш тук дишаше едно величествено същество, невидимо, безкрайно, всеобятно. И то криеше своята тайна.

Изведнъж орелът, бърз като светкавица, се спусна от своята самотна скала, все по-надолу и по-надолу, внезапно разпери криле и тържествено и бавно почна да се вие над петното трева, заобиколено от множество бизони.

Върху тази трева, почти в средата на грамадното стадо, се разиграваше борба за първенство между главатаря на стадото и съперника му.

Грамадното животно водач, рунтаво и кафяво, не беше красив, но въпреки това великолепен екземпляр. Той имаше размери на два вола и беше висок като кон. Неговата обемиста глава с дълга възлеста козина беше ниско наведена. Ноздрите му почти опираха о земята. Късите му извити рогове се открояваха встрани. Под разбърканите дълги къдри святкаха очите му. Силният му гръб постепенно се извиваше, а късата му опашка, с кичур косми накрая, се издигаше право нагоре. Прегракнало мучене се изтръгна дълбоко от гърдите му. То изразяваше силно негодувание от наглото безсрамие на младия бизон, дръзнал да се противопостави.

Безбройни бяха борбите на този стар водач. Години наред той бе начело. Бе забравил дори инстинктите на младостта си и бе предизвикал своя съперник на борба за първенство над бизоните. И сега се подчиняваше на закона, който дава право само на най-силния.

Бизонът, когото водачът бе предизвикал на двубой, също беше великолепно животно. Той навеждаше грамадната си черна глава, а мощните удари на копитата му изхвърляха трева и буци пръст във въздуха. Беше кафяв на цвят и не изглеждаше толкова раздърпан и изтощен като водача. Черни къдрици висяха на гъсти вълни по главата, раменете и коленете му. Големи, пулсиращи мускули се издуваха върху плешките му, когато биеше крак и кръжеше около врага си.

Намиращите се наблизо бизони не даваха вид, че се интересуват от тази борба. Те вдигаха от време на време черните си глави, кротко наблюдаваха водача и ревнивия му съперник и отново се навеждаха да пасат.

Водачът не дочака врагът му да открие двубоя. Старият бизон нападна пръв. Ударът му беше невероятно бърз за такова тежко животно, а напорът — мощен. Той улучи противника си право в челото. Глухо мучене съпроводи сблъскването. Младият съперник се залюля от удара. Цялото му тяло трепереше. Тогава нещо като че ли го подхвърли нагоре, главата му се изправи, предните му крака загубиха почва и той грохна тежко по гръб, като заора пръстта с рогата си.

Поради устрема на своето нападение водачът падна на колене и загуби спечеленото преди това предимство. Той запръхтя от гняв.

Младият бизон пъргаво се изви настрана и скочи на крака. По-бързо от кон, по-ловко от котка той с всичка сила се хвърли срещу противника. С блъскащи се глави и с триещи се рога тези животни започнаха безмилостна като самата природа битка. Това бе зрелищен двубой на бизони самци. Извити и опрели чело в чело, те майсторски си нанасяха удари; всеки от тях се мъчеше да нанесе с рогата си смъртоносен удар на другия.

В облак прах те разораваха прерията, разбутваха насам-натам пасящите бизони, премествайки се на големи пространства в борбата. Постепенно силата и бързината на двамата борци намаляваше. Но тяхната ярост и кураж не се изчерпваха. Важно бе само едно: смърт или пълно поражение.

Старият водач беше в разгара на последната си борба преди края на живота си. Ранен, облян в кръв и полепнал с пръст, той отстъпи пред напора на противника си. Неговият дроб като голям мях изпусна глухо хриптене — това бе хриптене на победен. Той не можеше повече да удържа на този жесток, млад бик. Трябваше да отстъпи и да се признае за победен. Инстинктът за водачество отстъпи пред инстинкта за самосъхранение. Крачка по крачка той се отдръпваше, приковал очи в мучащия млад победител. Имаше мигове, когато този ниско сведен, блъскащ го череп го оставяше спокойно да си поеме дъх, и точно в един такъв миг старият се отскубна, смеси се с пасящото стадо, като отстъпи на победителя. Старият първенец се оттегли и стадото вече имаше нов водач.

Орелът се понесе към своето самотно място, вкопчи нокти в острата скала и заразглежда долината с кристален поглед.

Пред черната маса от бизони вятърът издигна подобно на фуния прах към небето. Тази игра на природата предизвика раздвижване в предните редици на бизоните. Изведнъж животните започнаха да бягат, насочвайки се на юг. Това движение се разрасна като бърз порой и усили тропота от копита. Грамадната маса се раздвижи, като че ли бе обладана от един дух, една воля. Звукът от тропащите копита се превърна в гърмящ звук. Изви се прах, който образува жълти, подобни на пушек облаци над ливадите и над безбройните, подскачащи гърбове. Земята трепереше под копитата на гърмящото стадо.

Орелът стоеше неподвижен върху своята самотна скала, равнодушен към хаоса в дъното на долината. Времето минаваше. Слънцето бавно достигна зенита си. Постепенно бумтенето на земята и тропането на копитата намаляваше, пренесе се напред и замря в далечината. Стадото отмина. Орелът дремеше нависоко, прахът и шумът изчезнаха от долината. Пустота, тишина и мир завладяха тържествено обедните часове.

Беше пролет. Много години след като самотният орел бе наблюдавал стадото бизони.

Високопланинската прерия се простираше на вълни от покритите със сняг Скалисти планини чак до пустите далечини на изтока. В нежнозелено бе обагрена избелялата под снега трева. Едно ято диви патици, закъсняло с ежегодното си прелитане, бързаше в своя полет на север. По гребените на хълмовете пасяха лопатари, а дълбоко в проломите, където се пенеха шумящи потоци, между снежните петна, сърни хрупаха нежните кълнове на тревата.

Отвъд планината, където започваше равнината, стада бизони скитаха сред еднообразието на сивата шир. Докъдето се простираше обширната земя се увеличаваше броят на черните бизони. И като необятно море достигаха чак до мъглявата далечина.

Една река криволичеше из равнината и при обраслия завой се показваше индиански лагер с бели палатки, червени одеяла и спокойно виещи се стълбове синкав дим.

В храстите по брега на реката лежаха скрити индианци, очакващи бизоните да дойдат на водопой. Тези ловци не гонеха плячката си. Те трябваше само да чакат и да избират най-хубавото месо, най-добрите кожи. Те убиваха не повече, отколкото можеха да употребят.

На брега на реката черните чудовища идваха на водопои. Мъжките, женските и малките пристигаха в безкрайно шествие. Близо до индианския лагер, където дърветата и храстите обграждаха водата, те вървяха предпазливо. Предпочитаха само откритите места. Но отделни животни минаваха близо до засадата и най-хубавите падаха жертва на смъртоносните стрели на червенокожите. Един млад, рунтав бик, с гладък кафяв косъм, великолепен в своята настъпваща зрелост, мина близо до главатаря на това ловджийско племе. Той се надигна от скривалището си. Беше сух, тъмен, висок и със здраво телосложение индианец, с остър поглед, отправен към плячката си. Той опъна лък така, както малцина индианци биха могли да го направят. Каменното острие на стрелата опря в лявата му ръка. Тогава отпусна стрелата. Като лъч светлина тя блесна във въздуха, улучи бика в плешката, забивайки се наполовина в месото. Животното измуча, без да прояви особено безпокойство. То се извърна и тръгна по същия път, по който бе дошло, само че все по-бавно и по-бавно. Главатарят го последва до края на гората. Бикът се спря, задиша тежко, свлече се на колене и се катурна настрана.

След ловците идваха индианките с оръжията си от камък и кост, за да одерат бизона, да нарежат на късове месото му и да го пренесат в лагера.

Главатарят се отдръпна под едно дърво, за да почине върху бизонова кожа. Оттатък белите планински върхове живееха неговите червенокожи врагове от едно омразно племе. Други грижи освен омразата към тези врагове той не познаваше. Неговите червени богове не можеха да му предскажат бъдещето. Бледоликият, който трябваше да прогони него и племето му в пустошта на безплодните хълмове, не беше още познат дори на сън. Гордият му и бодър ум никога не можеше да допусне, че докато са живи поколенията, ще изчезнат бизоните. Безбройни бяха те — като песъчинките по дъното на реката. Винаги са били безбройни и такива ще останат. Бизонът живееше, за да доставя храна, облекло и покрив на индианеца.

Една група бели яздеше уморено през голямата равнина столетия преди чудната прерия да падне под властта на Западните щати на Америка.

Тези бели пътници бяха испанските разузнавачи под командването на безстрашния Коронадо. Много от тях бяха на коне — яздеха арабски коне от най-чиста раса, от която произлезе мустангът на Запада. Но повечето вървяха пеша, носеха чудновато облекло, което не беше подходящ за трудния им поход. Носеха също и особени оръжия.

Според летописеца им Кастанеда те вече бяха изминали стотици мили през безкрайни равнини, през голите пясъчни пустини, в които не се намираше нито дърво, нито камък, а намерения по пътя говежди тор натрупваха на купчини като указание при връщането им. Те загубиха много коне и хора.

Навсякъде по пътя си из тези големи пясъчни и тревисти равнини испанците срещаха стада гърбави волове, така многобройни, както овцете в Испания. Но те не виждаха никакъв човек близо до тези животни. Уморените и заблудени пътници, полумъртви от глад, намираха в тези волове храната, от която тъй много се нуждаеха. Тяхното месо им даваше сили и кураж да преодолеят препятствия, каквито само кръстоносците биха могли да преодолеят. Кастанеда пише: „Тези волове имат големината и цвета на нашите бикове… На плешките си те имат руно от косми, по-гъсто на предната, отколкото на задната страна, а космите са като вълна. Имат конска грива на раменете си и твърде много вълна, дълга чак до коленете. Голям кичур от нея виси на челото им и те изглеждат, като че ли имат бради. Мъжкарите имат дълга опашка с голям кичур или сноп на края, така че приличат донякъде на лъв или на камила. Те се бият с рога и бягат бързо; настигат и убиват коня, когато са ядосани и раздразнени. Конете бягат от тях, било поради ужасния им вид, било защото не са виждали подобни животни. Изобщо те са грозни и диви животни на вид и по телосложение.“

Коронадо и Кастанеда със своя отряд безстрашни герои бяха първите бели, които видяха американските бизони.