Метаданни
Данни
- Серия
- Патиланци (5)
- Включено в книгата
- Година
- 1929 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 24гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead(2010)
Издание:
Ран Босилек. Патиланци
ИК „Хермес“, София, 2009
Отговорен редактор: Венера Атанасова
Художествено оформление на корицата: Борис Стоилов
История
- —Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: moosehead)
Без „Ох“
Драги ми Смехурко,
У дома пристига патилана Мика. Още от вратата започна да вика:
— Зъб ме боли, Данчо! От зъб си умирам. Цяла сутрин охкам — мира не намирам. Кажи, що да сторя?
— Ще идеш при лекар, както всички хора.
— Не мога, не мога — от лекар се плаша! Душата ми може, Данчо, да излезе, но кракът при лекар няма да ми влезе.
— Зъболекарка пък тогава ще дириш. Те по-леко пипат. Иди незабавно при леля Драгана! С нея ний сме наши. Нали тя лекува баба Цоцолана. А ти добре знаеш колко тя се плаши, макар да е стара!
— Не мога, не мога! Данчо, хвани вяра!
Аз се поразсърдих и викнах сърдито:
— Не, така не бива! Ти не си достойна за наш’та дружина, щом си тъй страхлива! За смях недей става! Щом сама не искаш, ще отидем двама.
За ръка я хванах и почти насила едвам я замъкнах при леля Драгана. Тя я срещна кротко.
Стола й посочи.
— Седни тука, мила! — тихичко й рече.
Но доде я зърна, вън изскочи Мика. Хукнах да я върна. Стигнах я чак вкъщи. Тя се смей и вика:
— Моля ти се, Данчо! Недей ми се мръщи! Болката ми мина! От лекарски щипци леко се избавих!
На смях го ударих. После я оставих, та се върнах вкъщи. Ала час не мина, като хала иде моята дружина:
— Тичай, Данчо, тичай, че Мика умира! От зъб скача, пъшка, вика и се тръшка.
И аз се затирих. Здравата я хванах. Повиках на помощ цялата дружина. И пак я заведох при леля Драгана. Тя взе да се смее и пак кротко рече:
— Ти пак си го хванал бегливото птиче. Ала сега вече ще го държим здраво. Седни тука, Миче!
И болната седна. Цялата дружина на стража застана. Леля се обърна, въртилото хвана, но Мика извика, рипна, чаша счупи и доде се сетим, тя навън изхвръкна. Хукнахме след нея. Стигнахме я вкъщи. И пак скача, пъшка, вика и се тръшка. И майка й плаче. Топли трици носи, на зъба ги слага. Нищо не помага.
— Щом знаеш да бягаш, недей сега плака! — извиках й строго. — Отвори устата! Аз доктор ще стана. И не пискай много!
Тя не отговори, но погледна жално и уста отвори.
— Този ли е тука? Той се вече клати!
— Ох, кажи ми, Данчо, кажи що да правя, та да ми олекне?
— Аз ще те избавя.
За конец копринен аз изпратих Дана. А сам вън изскочих, хукнах към реката, една жаба хванах, във хартия свих я и назад се върнах.
— Дай конеца, Дано! — пак строго извиках. — А ти до вратата ела скоро, Мико! Отвори устата! Затвори очите! Докато погледнеш, хайде хоп — готово! Без „ох“ ще се свърши.
И Мика направи каквото й рекох. Аз зъба й стегнах здраво със конеца. Края на конеца о вратата вързах за жълтата дръжка. И докато Мика се сети да пъшка, жабата извадих, на ръка я сложих и викнах: „Готово!“. Болната погледна, скочи, викна, писна и зъбът увисна. Така по неволя зъболекар станах.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Бъди здрав и весел!