Метаданни
Данни
- Серия
- Патиланци (5)
- Включено в книгата
- Година
- 1929 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 24гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead(2010)
Издание:
Ран Босилек. Патиланци
ИК „Хермес“, София, 2009
Отговорен редактор: Венера Атанасова
Художествено оформление на корицата: Борис Стоилов
История
- —Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: moosehead)
Писател
Драги ми Смехурко,
Оная неделя отидох със татка у чича Йордана. Той е, както знаеш, известен писател и е брат на татка. На него съм кръстен. Затова се казвам и аз като него — Йордан Веселинов. Но аз си обичам другарското име — Патиланчо Данчо.
Та татко и чичо взеха да говорят като свои хора. Аз седях на стола. Слушах как врабците църкаха на двора. От време на време долавях по нещо и от разговора.
— Какво сега пишеш? — подхвана реч татко.
— Остави се, братко. Разказ за децата. Два дена го мисля и денем, и нощем. И не ми се мярка нищо във главата. Редакторът Благов и днес ме подканя. Но без моя разказ тоя път ще мине. И аз сам не зная защо се засече.
— Ти попитай — рече — ей това човече. Разказите детски той ги по̀ умее.
Аз се позасрамих, но нищо не рекох. Ала една мисъл ми светна в главата.
И бързах по-скоро да си ида вкъщи.
Когато се върнах, тозчас се затворих в стаята самичък. И почнах да пиша. Написах аз разказ за един писател. Как се срещал веднъж с верен патиланец. Как сам той постъпил в патиланско царство. Как истински после патиланец станал. И как възпял славно смеха и игрите. И с това обаял по цял свят четците.
С пишеща машина разказа преписах. Отдолу подписах Йордан Веселинов. Че вяра не вдъхва патиланско име. Разказа изпратих до онуй списание, дето чичо праща своите писания.
След няколко дена у дома бях свикал моята дружина. Когато кипеше юнашки играта, някой вън почука силно на вратата.
— Който е — да влезе!
И чичо се втурна с книга във ръката.
— Жив да си ми, Данчо! Дай да те прегърна! Мойта детска радост ти днес ми възвърна. Четох твоя разказ, радвах се и смях се. После пак го четох, пак се смях и рекох:
„Прав е моят Данчо. Който иска детски писател да стане, като патиланец с игри, смях и радост трябва да захване. Във живия извор трябва да се къпе. Обич патиланска в сърце му да блика. И тогаз ще пише със радост велика!“… И аз, Данчо, ида в твоята дружина.
— Но, Данчо, такова… — запъна се Дана. — Нали господинът трябва да се кръсти. Така прави всеки, който ще постъпи в нашата дружина. Някакво геройство трябва да покаже.
— Да го поналожи баба Цоцолана — рече на смях Гана.
— Или в пещерата без свещ да остане!
— Или жива жаба с ръка да похване! — намеси се Мика.
Тогава аз рекох:
— Не трябва кръщене! Моят славен чичо патиланец верен и без туй ще стане.
— Но все пак ще трябва нещо да направи! — обади се Дана. — Да прочете, Данчо, твоя разказ славен!
— Прието, прието!
Чичо го прочете. От сърце се смяхме. И в наш’та дружина ний чича приехме.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!