Филип Джиан
Навън към себе си (8)

* * *

20 декември, 58-а

Веднага щом се прибрахме, Мириам се просна на леглото си и заспа. Не издържа на напрежението. Прозява се през цялата вечеря и дори не се докосна до своите „пелмени“ (нещо като равиоли с топено масло и крем, които лично на мен страшно ми харесаха). Е, надявам се, че няма да ме накара да съжалявам, че е споделила стаята си с мен — не обичам да гледам спящи хора, а вече втори път ми погажда този номер. Вчера също откърти. Подреждах куфара си и й говорех от банята, а малко след това вече нищо не чувах. Дори не бе разбутала леглото си, нито пък се беше съблякла. Направо ми скри шапката. Вярно, че бяхме пристигнали късно и че проклетото пътуване ни бе съсипало, по все пак се намирахме в Санкт Петербург! Аз също бях капнала от умора, но прекарах най-малко час пред прозореца — такава красота бе навън с всичкия този сняг! А и не беше ли това най-малкото, което можех да сторя, искам да кажа: нима толкова често ни се удава случай да изпитаме едно или друго чувство?

Тази сутрин пообиколихме града, докато татко се срещаше с разни хора. Нашият гид, беззъб и доста досаден тип, ни мъкна от паметник на паметник, но аз не чух и думичка от онова, което ни разправяше. Не знам дали той беше причината, но не можах да изпитам същото вълнение, което ме обзе миналата нощ, или може би пак ме разтресе, но за не повече от минута на брега на Нева, където се бях застояла, обгърната от мътен светлик и с лице срещу налитащия откъм морето леден вятър… Наистина не знам, но тоя глупак непрекъснато ни подканваше да бързаме и всичко отиде по дяволите.

Спряхме се и пред театър „Киров“. Нямаше да танцуваме тук, разбира се. Но ако всичко минеше според предвижданията, някоя от тези вечери Леонид Якобсон щеше да дойде да ни гледа и тогава щяхме направо да ги ударим в земята. Когато се прибрахме в хотела, татко тъкмо се беше върнал от театъра. Не бе много очарован, тъй като сцената била малка, и ни предупреди да внимаваме. Освен това и осветлението не го бивало и трябвало да измислим нещо. Но всеки знаеше защо е нервен.

Следобед имахме урок, а после репетирахме. Каза, че никога не сме танцували толкова зле и че първото ни представление щяло да бъде катастрофа. За капак Елизабет си навехна глезена, та помислих, че татко направо ще хвърли топа. Разблъска Джереми и Спаак, които се втурнаха към нея, и взе нещата в свои ръце. Трябва да се признае, че в Sinn Fein Ballet не гъмжи от звезди. Окуцее ли Елизабет през някое турне, не ни остава нищо друго, освен да хванем обратния път. Ребека и Олга не са за изхвърляне, но Елизабет е все пак друго нещо. Ако поиска, още утре ще бъде в Ню Йорк при приятелката си Виолет, а на младини е играла в Парижката опера, в Миланската скала, в Щутгарт и във всички известни театри. За щастие между нея и татко има нещо като любовна история — не съм много наясно с подробностите, ала според мен след смъртта на бащата на Анри-Джон тя е зарязала всичко и татко е поел грижата за нея. Не мисля обаче, че двамата са се чукали (всъщност с появата на Спаак играта малко загрубя, тъй като смятах, че тя не обича мъжете, но може би съм се заблуждавала). Скоро ще се навършат шестнайсет години, откакто двамата са се запознали при мадам Рузан, точно когато са се срещнали Виолет и Бежар. Татко е държал ръката й, когато е раждала Анри-Джон, а няколко месеца по-късно е дошъл ред на мама, като май първа в ръце ме е взела Елизабет. Затова понякога се чудя дали между двамата не съществува един вид договор, дали не са положили някаква клетва. Намирам това за много вълнуващо, съвсем сериозно. Приятно ми е да си мисля, че в живота има толкова силни неща. Че две същества са свързани, обединени от един и същи идеал, независимо дали става дума за балет или за нещо друго. Това е съвсем различно от тъпотиите в стил Тристан и Изолда.

Преди малко ги наблюдавах, докато се покланяха на сцената и хората им ръкопляскаха. Дълбоко в себе си съм много сантиментална. Искам да кажа, че има неща, които наистина ми въздействат.

Накратко, татко се уреди с напълно приличен успех, а покрай него и ние. Директорът на театъра дойде да го поздрави, дойдоха и други, за да му стиснат ръка, а Елизабет раздаваше автографи. Татко обясни на преводача, че Sinn Fein означава „Само ние“ на келтски и че искрено се възхищава от хореографията на Иванов и на онази, която Баланчин е представил през 54 година, и че Ленинград го е покорил. И Бога ми, нямаше да си затвори плювалника цяла нощ, ако не го бяхме дръпнали за ръката. После, когато излязохме, отново попаднахме под въздействието на магията. Дърво и камък се пукаха от студ, но градът ми се стори прелестен. А сетне Анри-Джон направо ме шашна. Слизахме по Невския проспект с неговите църкви, дворци и с позлатената игла на Адмиралтейството, която блестеше в далечината, когато той ненадейно ме хвана за ръка и тръгна редом с мен, удивлявайки се на всичко. Въздържах се да го попитам какво му става, но той толкова рядко се държи мило с мен, че предпочетох да не се опитвам да го разбера. Въпреки всичко това ми беше приятно, както и фактът, че той също е чувствителен към нещата, които ме вълнуват. Не мога да кажа дали се е променил към по-добро или по-лошо, откакто спи с Рамона, но все пак е различен. Едновременно спокоен и по-нервен, по-открит и по-затворен. Любопитно ми е да го видя как ще изглежда след няколко години и съм навита да се хвана на бас с всеки, който поиска. В някои отношения той е още такова хлапе, че нищо не може да се каже със сигурност. От време на време, като тази вечер например, го спохожда озарение и човек изпитва желание да го притисне в обятията си. Но не си правя илюзии — утре със сигурност ще бъде отново непоносим, главата си залагам. Сякаш го хваща яд, когато прекараме някой приятен момент заедно. И точно тук си давам сметка какъв наивник е все още. Затова преди малко се зачудих дали някой ангел не ме е хванал за ръка.

Мисля, че съм обречена да пукна от жажда. Вече три пъти ставам, за да поискам вода от женицата, която стои в коридора, но колкото и да й показвам бутилката, тя само кима, а аз чакам ли, чакам. Водата от крана има гаден вкус и сигурно затова срещаме толкова къркани типове по улиците. От леглото си виждам затрупаните със сняг куполи и навсякъде цари тишина.

* * *

Сметнах, че ми е хрумнала чудесна идея, но се оказа, че не е така. Помислих, че все още съществуват места, забулени в тишина и тайнственост, но установих, че съм просто глупак, нещастен наивник. Всичко се дължи на това, че реших да се направя на интересен и да организирам малък излет с Фин, та и аз да го посмая. Той постоянно ме мъкнеше насам-натам из Кейп и познаваше района като джоба си. Сметнах, че на свой ред мога да му послужа за гид, просто за разнообразие.

Случи се така, че попаднах на една книга, която ме бе поразила в младостта ми — „Уолдън, или Животът сред природата“, и цял ден надувах главата на Фин с Торо^[1]. Уолдън Понд се намираше на по-малко от четири часа път, дали не би искал да ме придружи? Можем да вземем един спален чувал… Нощта ще е ясна, звездна и ще спим на брега на блатото… Е, как смята?

Не беше особено ентусиазиран, но не го оставих на мира, докато не прие предложението ми.

Още в ранни зори проучих картата. Реших, че бихме могли да обядваме в Конкорд и да видим къщата на Емерсън^[2], а след това да се разходим до Норт Бридж, където англичаните бяха претърпели поражение. Но се наложи да се погрижим за една заблудила се в някакво тресавище крава и, естествено, да се преоблечем след усилията, които бяхме положили, за да я натикаме в един камион за превоз на добитък. Тъй че потеглихме едва в ранния следобед и вече и дума не можеше да става да обядваме, да кажем здрасти на Емерсън и да разгледаме моста, където се беше провела първата битка от Войната за независимост (призори на 19 април 1775 година). Хапнахме сандвичи в колата. Въпреки това бях в чудесно настроение и полагах героични усилия да предам поне малко от ентусиазма си на Фин. Ровех се в спомените си от прочетеното и му говорех за малката колиба на Хенри Дейвид, за простия живот, който беше водил в тишина и размисъл и в чиято атмосфера се надявах да се потопя, след като пристигнем там. Представях си нещо като храм от буйна гъста зеленина, тържествена тишина, едно от онези опияняващо девствени кътчета, които отблъсваха всяко попълзновение на цивилизацията.

Когато най-сетне пристигнахме, заварихме насред пътя едно плувнало в пот ченге, което се правеше на регулировчик. Започнах да си задавам въпроси, още повече че имаше задръстване и навсякъде сновяха пешеходци. Попитах полицая какво означава тая бъркотия, но той нищо не ми отговори и ни насочи към един гигантски паркинг, където трябваше да се изръся с десет долара. Не беше лесно да се намери свободно място. Не погледнах Фин, нито казах нещо.

Колибата на Торо се издигаше между паркинга и националната магистрала върху ивица земя, широка няколко метра и заобиколена с кошчета за боклук. Или поне точното й копие, и то до най-малките подробности, както уточняваше табелата, с единствената разлика, че я бяха преместили с половин миля от местоположението на оригинала заради някакво сметище. Приличаше на кукленска къщичка с площ от пет-шест квадратни метра, но не можах да събера смелост дори да надзърна вътре.

Наложи се да чакаме, за да пресечем, преметнали хавлиите си на врата. Чудех се дали няма да ми прилошее. Гъмжеше от деца по бански с надуваеми пояси на кръста, от майки, натоварени с плажни принадлежности, и от бащи, помъкнали хладилни чанти с размерите на пералня.

За щастие блатото се оказа езеро и хората се трупаха на едно и също място. Тръгнах покрай брега със забит в земята поглед и изминах близо седем-осемстотин метра, преди да намеря място, където да се радваме поне на относително спокойствие. Проснах хавлията върху черните камъчета между две туфи трева.

Отвсякъде гърмяха всевъзможни радиостанции, като от време на време зад гърба ни минаваше някое животно, от чийто транзистор се разнасяше такъв вой, че повърхността на водата едва ли не се набръчкваше. Отсреща, по протежение на целия бряг, се точеше редица бели тела, наподобяващи агонизиращи на слънцето отпадъци, низ от мърдукащи кощунствени боклуци. Не бях в състояние чак да не им обръщам внимание, но ако присвиех очи и си запушех ушите, ако прогонех от полезрението си шаващите в сенчестите води ръце и глави, все можех да доловя нещичко. Заобиколеното от планини езеро бе много дълбоко, както предупреждаваха на входа, и излъчваше тайнственост, спотаена мощ и прикрито коварство, което се подсилваше от витиеватите контури на бреговата линия, внезапно разкриващите се пространства и невидимите едно от друго усойни кътчета. Добавете към това ограждащата го гъста гора, която започваше на два-три метра от брега и се катереше нагоре по стръмните склонове, и ще се почувствате едновременно във вътрешността и подножието на величествена корона, отворена към небето. И тогава може би ще изпитате мимолетното усещане, че призракът на Торо за миг ви е докоснал.

Не попитах Фин дали долавя нещо. Изразих съжаление, че съм го забъркал в тази история. Не разбра защо, но добавих, че не всичко е загубено и че според мен вечерта ще прогони всички натрапници.

И тъй, слънцето вече се бе скрило зад върхарите на дърветата. Изкъпахме се. Водата имаше почти древен привкус (той бе плувал в нея, бе прал бельото си, бе мил тенджерите и чиниите и дъното беше покрито с камъчета, които е хвърлял някъде около 1845 година).

По-късно, когато забелязахме, че околностите действително се обезлюдяват, отидохме да вземем спалните чували от колата. Сетне, натоварени с малко провизии, се спуснахме към брега на езерото, разминавайки се с тълпа предислоциращи се към паркинга навлеци, отидохме още по-далеч, отколкото първия път, и открихме едно романтично кътче.

С ръце на кръста и с крака във водата присвих очи и се усмихнах, вслушвайки се в тишината, която ни обгръщаше. Свечеряваше се, звездите се спускаха ниско, гората беше тъмна и вече нямаше жива душа, останалото се бе оказало само лош сън. Отново влязох във водата, поплувах малко, след което се отпуснах по гръб и се отдадох на мрачното очарование на това място, радвайки се като дете, когато до мен подскочеше някоя риба, с която се споглеждахме едновременно приятелски и заговорнически.

Фин беше приготвил сандвичи. Наканих се да събера дърва, за да напаля огън, но той ме възпря и обясни, че наоколо обикаляли горски патрули и това никак нямало да им се понрави. Тъй че се отказах от тази идея, макар че според мен рискувахме много повече да срещнем горския дух, отколкото някой блуждаещ в мрака патрул, и то точно сега, когато всички се бяха омели, но реших да не му противореча, а и времето беше необичайно топло. Започнахме да се храним, заслушани в един бухал, в тайнствено бълбукане, в кряк!, пльок!, квак!, кр-р-р! и куп други звуци, които се забавлявахме да разпознаваме. Размазвайки без капка злоба един комар върху ръката си, аз се опитах да обясня на Фин колко обичам тази страна, колко пъти, и то във всички щати, които бях прекосил, съм бил поразен от красотата й, зашеметен от пространствата, смазан от силата на чувствата, която тя будеше у мен, да, по дяволите, обичах тази страна, нейните цветове, пустините й и бруталния преход от градовете към първичните, диви хоризонти, които ти показват колко дребен е човекът, разкъсват дробовете ти и те заливат с великолепието си дни наред. Той каза, че искал да види Париж и Централния масив, за който бил чувал.

— Не забравяй Бретан — отвърнах. — Ах, да можеше да видиш Прованс и Бастия!

Смазах поредния комар и след малко го попитах как става така, че всички те налитат само на мен, а него оставят на мира. Направо не можех да си намеря място. Един дори беше подул клепача ми, лишавайки ме моментално от възможността да се наслаждавам пълноценно на нощната феерия, заискрила безшумно около нас под лъчите на ненадейно появилия се на небосвода полумесец, който малко преди това навярно бих благославял. Защото в момента бях изцяло зает с моите кръвопийци и използвах все още незасегнатото си око, което блещех до болка, но не за да съзерцавам света или собствения си вътрешен мир, както би постъпил един относително здравомислещ човек, а с едничката цел да отбивам атаките им. Накрая не издържах и докато те ме изяждаха жив, светкавично напалих огън, като заявих на Фин, че поемам риска. Тъй или иначе, не вярвах, че ще имаме проблеми.

И след по-малко от минута платих сто и петдесет долара глоба. Насочвайки фенерчето си в лицето ми, оня полюбопитства дали не съм се бил и кой ме е докарал в това състояние. Отвърнах, че за всичко са виновни книгите.

Събрахме спалните чували и докато се носехме по обратния път, Фин заяви, че водата била чудесна. (Течението му немощно пресъхва, но остава вечността, Уолдоу.)

* * *

22 декември, 1958-а

Тази вечер в залата беше Леонид Якобсон, балетмайсторът на „Киров“. Преди две години в къщата се говореше само за него. Попаднеше ли на някого, който се връщаше от Ленинград, татко се вкопчваше в него и повече не го пускаше. Якобсон току-що бе поставил „Дървеницата“ по Маяковски и татко го гледаше в устата и искаше да научи всички подробности. Тъй че знам много добре какво бе изпитвал преди малко, а и докато се подготвяхме, само от вида му ни хващаше шубето, така че не смеехме дори да се обадим. Самият той не беше в състояние и да гъкне. Точно преди началото обиколи гримьорните и всичко, което успя да ни каже като насърчение, бе, че не трябва да се притесняваме. При това се усмихваше така тъжно, че почти ни се подкосиха краката. Елизабет го посъветва да отиде да се поразходи.

Много неща се разправят за „Киров“, за изтънчеността и елегантността на балетистите, като дори се твърди, че в сравнение с него „Болшой“ е едва ли не цирк. Е, тези, които същата вечер видяха как танцува Елизабет, вече знаят какво е ИСТИНСКА изтънченост и ИСТИНСКА елегантност. Дори и на нас ни секна дъхът, макар че я познаваме толкова добре. Анри-Джон остана да я гледа зад кулисите. Човек би рекъл, че му се е явило видение и че всеки момент ще падне по задник.

В края на изпълнението й цялата зала скочи на крака и избухна в аплодисменти. А след представлението Якобсон отведе някъде Елизабет и татко (Ребека и Спаак моментално се лепнаха за тях).

Анри-Джон ревнува. Не отсега, открай време. Когато го попитах: „Ти, какво, да не си влюбен в мен?“ — той се нахвърли отгоре ми и така се сбихме, че накрая се озовахме на килима. Винаги има полза да провериш как стоят нещата.

Въпреки всичко никак не му е приятно, когато съм с някое момче. Това го нервира. Въобразява си, че има право да ме следи, и Бога ми, достатъчно е само да го напиша, за да започна да скърцам със зъби, че и цялата да се разтреперя — така ме е яд на него. Да не би аз да му досаждам, когато е с Рамона! Просто не знам какво ме спря да му кажа в лицето, че всичко ми е ясно! Вече му заявих, че трябва да приеме нещата такива, каквито са, че това е само началото и че нямам никакво намерение да се затварям в манастир. „Ако на това се надяваш, рискуваш да останеш много разочарован.“ Предупредих го. Само дето не се разплаках от яд. Който и да беше влязъл в този момент в стаята, ти ако ще и пиколото, моментално щях да се хвърля на шията му и да се изчукам с него, кълна се!

Беше след вечерята в хотела, която продължи почти три часа, въпреки че ресторантът се оказа почти празен, но, изглежда, тук е обичай да карат хората да чакат. С нас бяха няколко млади руснаци, между които и Юри, синът на директора на театъра. Татко ги беше ангажирал за второ действие и ги намирахме за доста мили, само дето не разбирахме нищичко от онова, което разправяха. Но Юри говореше френски, тъй като майка му беше французойка, и ни служеше за преводач. Накратко, решихме след вечеря да се поразходим.

Вече дори не говоря за студа. Останалите се бяха прибрали, Якобсон ги бе докарал до хотела и не искаха повече да излизат, а само да се наливат с водка и да си разказват преживяванията, докато се топлят, тъй че повече от половината останаха с тях, най-страхливите, бих казала, онези, които тозчас насядаха отново, когато Спаак съобщи, че навън е минус двайсет и четири.

Тръгнахме нагоре към Адмиралтейството и излязохме на Площада на декабристите. Юри вървеше до мен. Показваше ми всичко, което си заслужаваше да се види, а то бе толкова много, че направо ми се виеше свят и се смеех безпричинно. Пред статуята на Петър Велики той реши да ми направи впечатление и цитира Пушкин: „И ето го, що пагубната воля тоз град въздигна сред морето.“ Но не се впечатлих. Разказа ми и за дворците. Бяхме се спрели на кея на Червенознаменния флот и той ми сочеше с пръст фасадите им, като току се навеждаше към мен, за да се увери, че гледам в правилната посока. Можех да усетя дъха му и мириса на косата му. В интерес на истината беше ми симпатичен, забавно ми бе и това, че е руснак, което се връзваше чудесно с обстановката. Обърнахме се да погледаме Нева с нейните огромни начупени ледени блокове, той сложи ръка на рамото ми и започна да разказва за Василиевския остров, но аз не го слушах, а си мечтаех, чувствах се радостна и някак лека и чаках да ме вземе в обятията си, вместо да ми досажда с Академията на науките или с Военноморския музей. Бе ме връхлетяло изведнъж. Това трудно може да се обясни. Вероятно преди пет минути нямаше да му се оставя. Само оня ден бях говорила за Юри с Мириам и й бях казала, че не ми харесва особено, а ето как всичко може най-неочаквано да се промени. Така или иначе, той беше налице в подходящия момент и на подходящото място. Все едно изведнъж да ти се прииска ягодов сладолед. Най-сетне той се престраши и докосна с устни бузата ми.

Тогава се изправих на пръсти и наврях езика си в устата му, притискайки се към него. Нямаше кой знае какво за разбиране. Просто се чувствах малко разсеяна, разнежена, опиянена от този град и съблазнена от мистерията — нещо, което няма и не би могло да има никакви последствия.

Но тоя глупак Анри-Джон връхлетя върху нас и преди да успеем да се опомним, ни разблъска, след което заби едно кроше на Юри. Беше пребледнял като смъртник. Помислих, че и мен ще удари, и тогава наистина щеше да стане страшно. С една дума, Юри се изправи, а той е все пак доста по-висок, освен това е най-малко на двайсет години и беше ясно, че няма да се остави да го унижават така пред приятелите му. Тъй че Анри-Джон доста си изпати, преди да успеем да ги разделим. Чудничко изглеждаше — от носа му течеше кръв и все така стискаше юмруци, докато Юри се отдалечаваше с тайфата си. Казах на другите, че това е дребна работа, че няма защо да се занимават с нас и че аз ще отведа Анри-Джон в хотела.

После го хванах за ръка. Дума не му казах. Прибрахме се бързо, почти тичешком, тъй че не ни остана време да се настудуваме. И не отидохме при останалите в салона, а се изнесохме потайно право в стаята му.

Помогнах му да измие лицето си. След това си спретнахме страхотен скандал. И, както вече казах, той се нахвърли отгоре ми, когато го попитах дали е влюбен в мен. Но аз и не исках друго, това ми даде възможност да си изкарам яда на него и макар и да е по-силен от мен, едва не го пребих от бой и целия го оскубах.

За съжаление нито пиколото влезе, нито аз излязох от стаята в прегръдките на някой тип, което щеше да бъде върхът. Направо ми се плачеше.

* * *

Тази сутрин получих писмо от Оли.

За два дни съм в Ленинград. Помниш ли? Само че сега е лято и са изминали, колко… трийсет години? Sinn Fein ще гостува в „Киров“ през януари и ако имаш желание… Знаеш ли, в действителност нищо не се е променило, всичко си е така, както го оставихме. Прескочих до нашия хотел, после до театъра. И според мен ще ти бъде забавно да узнаеш, че сега негов директор е Юри. Спомня си за теб.

Преди заминаване се видях с Едит, обядвахме заедно. Беше във форма, но, как да ти кажа, тя много държеше да бъде така, тъй че просто ти предавам съобщението. Скоро ще завърши книгата си, работи от сутрин до вечер. Възползва се от случая, за да ми подхвърли, че не може да мисли за нищо друго. И според мен е вярно, поне в известен смисъл. Ако човек я слуша, не смятала да променя решението си, но знам, че не е предприела нищо конкретно. Успях да убедя татко да я остави на мира. Излишно е да ти казвам, че не беше никак лесно, тъй като за него това се е превърнало в истинска фикс идея. Не крия от теб, че ако тя реши да изпълни намерението си, ще се разрази страхотна буря, но ти го знаеш не по-зле от мен. Темата е повече от болезнена.

Ще се върна в Ню Йорк след две седмици. Откакто се разделихме, не съм се спрял и имам нужда да си поема дъх. Ще трябва да те запозная с Джулета, една млада италианска балерина, която ангажирах през пролетта. Тя е самата грация и красота, ще видиш, но този път няма защо да се притесняваш, не съм луд. Не ти споменах за нея по-рано, тъй като искам първо да я видиш, тъй че съм двойно по-нетърпелив да се върна при теб.

А, не ти казах, но тук денят и нощта са си разменили местата. Не настъпва истинска тъмнина и небето е ясно деветнайсет часа в денонощието. Люляците са цъфнали, хората се къпят в реката или си живеят на балконите. Всеки път, когато ти пиша, стигам до заключението, че животът е абсурден. Да знаеш случайно защо?

Прегръщам те. Оли.

 

 

Бях сам. От Сан Диего пристигна някаква жена и помъкна Фин да разрешава проблеми с ключове и септични ями. Денят бе горещ и задушен, не полъхваше и най-слаб ветрец. Залових се отново за работа. Изключих радиото. Закрепвах едно стъпало и мислех за други неща, когато отвертката неочаквано се отплесна и се заби доста дълбоко в дланта ми. Моментално свих юмрук, но кръвта започна да се стича между пръстите ми и да капе по стълбата. Протегнах ръка встрани, над перилото.

Тъй като бях почти в подножието на стълбата, отидох да изплакна ръката си в океана, но раната се окача доста по-дълбока, отколкото смятах, и се наложи да отскоча до къщата, за да я превържа.

В банята беше толкова слънчево, че трябваше да спусна щорите, за да мога да виждам. Никога не идвах тук през деня, влизах призори и после чак вечерта, за да взема един душ, тоест или бивах полузаспал, или капнал от умора, така че и през ум не ми минаваше да се любувам на себе си в огледалото, а може би причината беше и електрическото осветление. Затова този ден изпитах усещането, че се оглеждам за първи път, откакто съм тук.

Тъкмо бях приключил с превръзката. Бях свалил банските си, с които попивах кръвта, докато стигна до банята, и мисля, че погледът ми бе привлечен именно от белотата на задника ми, досущ отблясък на порцелан. Веднага забелязах, че съм се променил. Лицето ми изглеждаше съвсем малко по-различно, но бях сигурен в едно — тялото ми бе заякнало, мускулите — наедрели, и това толкова ме изненада, че известно време най-внимателно се разглеждах. Чудех се дали Едит все още ме обича.

И понеже имах вече само една здрава ръка, излязох да се поразходя. В желанието си да заобиколя имението на Колинсови се озовах на пътя, но това изобщо не ме притесни, тъй като той лекичко се спускаше надолу и най-мило и простодушно ми се предлагаше. В далечината се забелязваше бяла дървена църква, а в ниското, при завоя, сред високата рижа трева и кафеникаво-жълтите нискорасли горички искряха два небесносини водоема. Двойната жълта линия, която разделяше пътя, наподобяваше виеща се по земята панделка, намотавана небрежно на далечна невидима макара. Къщи без дворни порти, градини без огради, прозорци без капаци, стени, покрити с дървени плоскости, покриви в керемиденочервено, с цвета на мляко с какао, маслиненозелени или пепеляви. Дремещи коне, един даже ме придружи по протежение на оградата, непознати, които ме поздравяваха, когато минавах край дома им.

Влязох в пощата, изпълняваща едновременно ролята на галантерия, месарница, аптека, бакалия, бар и магазин за сувенири. Купих си горещо кафе в пластмасова чашка и подбрах няколко пощенски картички. После излязох отвън, за да купя плодове и зеленчуци, някои от които ми бяха съвършено непознати и със сигурност щяха да ме затруднят при готвенето, но затова пък ми изглеждаха симпатични, приятни на допир, или може би дневната светлина и ведрото утро ги правеха неудържимо съблазнителни. Купих също пощенски марки, както и една японска химикалка и стек цигари.

Върнах се на брега на океана, но встрани от плажовете, за да избегна туристите, които надушвах по плажното масло, когато дюните ги закриваха. Там, където вървях, нямаше следи от стъпки, а само вълниста повърхност, съвършено полирана от вятъра. Тук-там с обезоръжаваща хармония и съвършенство бяха покарали високи, изшилени и твърди стръкове трева. Понякога прекрачвах ниски, разположени на равни интервали прегради, които имаха за цел да задържат пясъка, ту прави, ту разположени в полукръг — истинска радост за окото, работа на някой зен-градинар през последните дни от живота му.

Седнах под чадъра на дървената площадка пред къщата и се заех с картичките. Писах на майка ми да не се притеснява. На Рамона да не се безпокои. На Елеонор да мисли за мен. На Евелин да ме информира дали е добре. После дълго премятах в ръце последната. Представляваше репродукция на картина от миналия век, изобразяваща лов на кит и малка лодка, премятаща се във въздуха. И й написах: Пожелай ми сили и смелост.

Малко по-късно, докато все още се чудех дали да я изпратя, или не, се появи Фин.

— То е същото като с омарите — заяви той. — Не падат от небето в чинията ти.

— Хм… Но ти гарантирам, че няма да я попаря само с две-три думи, тъй че не съм сигурен дали е много интелигентно.

— Това ли те интересува, дали те смята за интелигентен?

Веднъж цяла нощ му бях говорил за Едит. Завиждах му, че е свободен, че не е обвързан, струваше ми се непобедим, докато аз се чувствах окован във вериги и уязвим. Всеки член от семейството ми беше част от моето тяло, което подлагах на ударите, на гнева на живота, и ми беше писнало, не исках да бъда подвластен никому, Фин не чакаше нищо, не желаеше нищо, не го блъскаше никаква буря, или поне не беше опустошен като мен, не беше съсипан от една сантиментална история, която ме изгаряше жив и от която не бях в състояние да се измъкна. Въпреки това осъзнавах глупостта на нещастието си, ненавиждах начина, по който мислите ми се отплесваха и ме водеха към Едит така, както се води за ръка дете. Гледах Фин и завиждах на ясното му съзнание, на способността му съвършено да владее чувствата си. Виждах един свободен човек, който не си бе изплел сам корона от тръни. Прекалено късно ли беше за мен? Можех ли още да си стъпя на краката, или щях да си остана глупак до края на живота? Колкото повече желаех да полетя, толкова повече се наливах с тежест. Колкото по-ясно виждах светлината, толкова по-дълбоко потъвах в мрак. Никога не си бях давал сметка до каква степен съм разпилял силите си, на колко фронта едновременно е трябвало да се сражавам. Бях решил, че съм господарят на цитаделата, но ме заплашваха собствените ми крепостни стени, които можеха всеки момент да рухнат върху мен и да ме смажат. Гледах Фин и разбирах грешката си, виждах как се мятам и жестикулирам в един болезнен свят, подходящ единствено за кретени като мен, но вече не изпитвах никаква милост към себе си. Поне най-сетне проглеждах.

Исках Фин да знае с кого си има работа. Страхувах се, след като бе вече малко или много в течение на моите проблеми, да не изтълкува дискретността ми в моя полза. Защото, макар поведението ми в негово присъствие да издаваше до известна степен мислите, които предъвквах, все още далеч не бях намерил покой и не исках да си въобразява противното. Нямах нужда да бъда надценяван и да ме смятат за солиден като скала човек, когото нищо не е в състояние да повали. Не бях дошъл на майната си, за да се правя на интересен.

Та му споделих как се стигна дотук. Но се опасявах да не заспи и затова му разказах за Едит, при това възможно най-обстойно. И тъй като всяка вечер прочитах по малко от дневника й, спомените ми бяха ясни, думите идваха сами и тя сякаш преливаше извън мен, като понякога дори изпитвах усещането, че Фин я вижда. Не ми каза веднага какво мисли, а и аз не го попитах. Макар че след тази вечер на два-три пъти ми се стори, че ме подтиква да предприема нещо. От което заключих, че може би не съм се изразил много ясно.

Все пак изпратих картичката. Поне на един човек щеше да му бъде забавно.

 

 

— Пътят не е само един — каза той. — И този не е твоят.

— Не ме карай да се смея! — отвърнах.

Седях няколко стъпала под него. Не можех да си служа с ръката. Носех му онова, от което имаше нужда, и прескачах до хладилника за разхладителни напитки.

— Не бих се отказал от момиче като нея — добави той и ме погледна. — Не бих се отказал от семейство, ако имах такова.

— Да имаш жена и деца, означава да бъдеш вечно тревожен, зависим, уязвим и параноик.

— Да живееш сам, означава да бъдеш егоист, безчувствен, безполезен и откъснат от света.

— Много добре. Не искам нищо друго!

— Но ти не си създаден за това и го знаеш много добре.

— Ще се науча. Те вече нямат нужда от мен, достатъчно са пораснали.

— Не говоря за тях.

— По дяволите! Нима имам избор?