Филип Джиан
Навън към себе си (7)

* * *

— Копай по-смело, не бой се! — подвикна той от горния край на склона.

Не се боях да копая, боях се да не се пребия. Висях във въздуха на края на едно въже и трябваше да копая и да изхвърлям пръстта, при това без да губя инструментите си, без много да се клатушкам, без да обръщам внимание на въжето, което режеше бедрата ми и заплашваше всеки момент да ме изостави — по-точно аз рискувах да му се изплъзна, — и без да ми пука от изгарящото гърба ми слънце и от прахоляка, който поглъщах.

Въпреки всичко приемах работата си насериозно, Фин многократно бе подчертавал — за всеки случай, да не би случайно да не съм го разбрал, — че от нея зависи всичко останало. Колкото по-дълбок бил изкопът, толкова по-дълбоко сме щели да заложим основите, призвани да поддържат цялата конструкция, а така и самата стълба щяла да бъде по-солидна. „Може би след време ще се наложи да подменим някои стъпала, но ще има на какво да се опрем.“ Бях му отговорил, че не е толкова лесно. Ала ето че не само блъсках като грешен дявол, но го правех и много усърдно.

Привечер, след като набучихме гредите в дупките, забъркахме две торби цимент и кофа след кофа изляхме разтвора в основата им на дълбочина най-малко шейсет сантиметра. Наподобяваха оплескани с мазут тотеми и докато прибирахме инструментите, всеки от тях се уреди на върха с по една неподвижно застинала чайка.

* * *

Една сутрин, когато бях сам, съдията Колинс дойде да види какво майсторя. Тъкмо рендосвах дъски, слушайки радио. Искаше и да ме покани на приема, който даваше същата вечер, и макар че нямах особено желание, не можах да му откажа. Честваше петдесетата годишнина на брака си.

— Моите поздравления! — казах.

Преди да си тръгне, ми поднесе табакерата си за пури и докато вземах една и я оглеждах с усмивка, приближи глава до моята — в случай че екип на ЦРУ се е спотаил в треволяците — и поверително изчурулика в ухото ми:

— Какво да се прави, драги! Кубинските си остават най-хубавите!

Фин се върна с торба болтове и гайки, две големи диетични коли, пици, сандвичи с пилешко, енчиладас и пакет чипс. За десерт беше купил ябълков сладкиш, но за да стигне до ябълките, мераклията би трябвало да води истинска битка с канелата. Не знам дали се дължеше на проблемите ми или на морския въздух, ала откакто бях тук, апетитът ми значително бе намалял.

Работата по стълбата ни спореше. До завръщането на Оли оставаха най-малко десет дни, което бе предостатъчно. Държах си езика зад зъбите. По телефона му разказвах за прочетените книги, за разходките ми, за моето пиано и за шейсетте и шест телевизионни канала, които не ми оставяха време да скучая. „Тъй и не можах да мина дори веднъж моравата с косачката…“ Една вечер подхвърлих, че не е толкова лесно да започнеш нов живот, и признах, че я карам малко наслуки. Но че може би ще свикна, тъй като всъщност нямах желание за нищо. „Виждаш ли, с течение на годините въпросите стават все по-прости, а отговорите — все по-сложни.“ Този път разговарях с Елеонор. Гласът й малко ме натъжи, но й казах, че все пак не съм умрял и че човек невинаги може да избира. Изглежда, Евелин й направи знак, че ме целува.

Фин прекратяваше работа по залез-слънце. Сетне слизахме на плажа и оглеждахме онова, което бяхме свършили през деня. Нямах представа какво мисли по въпроса, но бях изумен, когато виждах на какво са способни ръцете му, и това ме изпълваше с почти детинска радост. Успявах да доловя дори невидимите подробности, усещах напрежението на болтовете, здравината на бетонираните в склона стълбове, абсолютната непоклатимост на цялата конструкция и мекотата на полираното дърво, виждах жилките му, леко искрящата под слънчевите лъчи тел, съвършено нивелирания парапет на площадката, който засенчваше всички останали линии, местата, където ни се беше вземало здравето, и всички гримаси, усмивки на удовлетворение, викове, смях и ругатни, които бяхме оставили завинаги тук. Дори и след заминаването на Фин ми се случваше да се върна и да се настаня отново на плажа, понякога с половин пура и чаша леден бърбън, за да се наслаждавам на гледката до сетния дневен светлик. За мен това бе истински паметник. Никога не бях създавал нещо подобно. Дотогава единствените ми подвизи в живота бяха окачването на някоя етажерка или настройката на пианото, докато тази работа тук — отначало дори не съзнавах с какво се заемам — бе нещо съвършено различно. Дори не можех да я обгърна с един поглед. Седях пред нея, сякаш изпаднал в екстаз, мигах на парцали, а веднъж едва не заспах в подножието й.

Жлебовете бяха готови. Оставаше само да втъкнем в тях стъпалата — седемдесет и седем стъпала, които щяха да водят нагоре, до самия връх, с цялото си величие. Дундурках ги буквално като бебенца, лъсках ги едно по едно — ренде, шкурка и ленено масло, а ако се наложеше, бях готов да използвам слюнката си, сълзите си, кръвта си. Е, и Фин също ме подкокоросваше, уверяваше ме, че това не му е първата стълба, но че, Бога ми, тази тук…!

Обадих се в града и поръчах да отнесат цветя у Колинсови, после отидох да си почина в очакване на вечерта. След като най-малко сто пъти попадах на Celtics, Red Socks и „Обичам това, което правиш за мен, ТОЙОТА!“, успях да получа малко информация за света, за войните, атентатите, глада… същински каталог на страданията, обхващащ хиляди години, но това бе просто равносметката за деня, а и тя край нямаше… и след известно време не чувстваш вече нищо… и си повтаряш адреса, на който можеш да изпратиш чек… и вече не знаеш кой е започнал пръв, нито за какво точно става въпрос, нито дори дали си виновен или невинен… и спокойствието и мирът, които те заобикалят, започват да ти се струват почти невероятни и адски странни… но не чувстваш вина за това, както някога, тъй като от двете страни на барикадата вече няма нито добри, нито лоши… и не знаеш дали ти си се променил, или наистина вече няма начин да разпознаеш бесните псета… и въпреки всичко желанието за справедливост и братство продължава да те изгаря и трябва или да оставиш тази рана отворена, или да поемеш към небитието.

Нощта беше топла, ясна и сякаш се вслушваше в бухането на един бухал. Съдията живееше малко по-надолу, леко встрани, на не повече от десет минути пеша и имението му се простираше от океана до шосето, а пътят, който водеше към дома му, бе осветен и пресичаше гората като река от стопен метал. Чуваше се музика. Паркингът изглеждаше пълен, но продължаваха да пристигат коли, които спираха в страничните алеи.

Тръгнах по пътеката, която се виеше по ръба на склона и се спускаше постепенно към огромната къща на Колинсови. Заобиколих басейна, чиято яркосиня вода вонеше на белина и привличаше по-младите, пробих си път през бъбривата тълпа, превзела извисяващата се над плажа градина, после през другата, която се блъскаше в салоните, отказах няколко чаши шампанско и размених мимолетни ръкостискания, гарнирани с подобаващи за случая ослепителни усмивки, след което най-сетне се добрах до бара. Там неволно попаднах на разговор, в който ставаше дума за фойерверки и за яхтата на някого си — не чух добре името, защото бе произнесено шепнешком и придружено с многозначително блещене, — когото очаквали всеки момент и който щял да хвърли котва в открито море, за да присъства на зрелището.

Взех си бърбън. На излизане някакъв тип, с когото се бях срещал веднъж преди петнайсетина години, ме повика по име и ме сграбчи в обятията си. Отидох да изпуша една цигара близо до брега. Океанът беше спокоен и тъмен. На около два кабелта навътре маневрираше нещо като гемия, ескортирана от катер, който от време на време осветяваше водата с мощен прожектор и на чийто борд се суетяха неясни силуети. Нямах представа дали съдията си е поставил за цел да изпонапие гостите си, но факт бе, че цяла армия от прислужници в ливреи връхлиташе моментално върху всяка празна чаша — за бърбъна беше сформиран специален отряд. Постепенно разговорите ставаха по-оживени, хората се отпускаха, започваха да въртят глава, да се озъртат по-охотно и да си правят знаци. Общо взето, доста снобарско. Смокинги, тафта, бижута на фона на Леонкавало и кристални чаши, виждах някои да си търкат венците, обърнали гръб на басейна, а имаше и по-възбудени — онези, които бяха пристигнали с открити коли и се обличаха в Италия. Във Франция ги имахме същите — и родители, и деца, както и подобни соарета, с тази малка разлика, че у нас не поднасяха сиренето като ордьовър.

Тъй както стоях, унесен в мисли, в ръката ми най-неочаквано се вкопчи Мери, голямата дъщеря на съдията. Не я бях виждал от години и с времето грозното девойче, за което бях запазил спомен, далеч не се бе разхубавило. Разменихме няколко думи, после тя ме отведе при баща си. Старецът ме посрещна с отворени обятия. Жена му ме целуна и ми прошепна, че съм лошо момче. Не разбрах защо ми го казва и се задоволих да се усмихна. Съдията се зае да ме представя и аз послушно започнах да стискам ръце, докато той се шегуваше с моите, изисквайки от гостите да се отнасят с тях изключително предпазливо.

— А, Джак! — изкикоти се той и размаха пръст. (Въпросният Джак бе висок някъде около два метра.) — Особено вие, Джак! Знайте, момчето ми, че човек не се държи с един пианист като с пладнешки разбойник!

Джак, който, както разбрах, щял да се жени за малката му дъщеря, захлупи ръцете ми в двете си лапи така, сякаш бяха мощите Христови, и попита:

— Ще ни изсвирите ли нещо?

— Не, едва ли, Джак…

— Хайде, скъпи приятелю! — прекъсна ме негова чест Уилям С. Колинс, като ме притисна силно към рамото си. — Не карайте да ви молят, стари негоднико!

Не отговорих нищо, тъй като разбрах, че няма да ме оставят толкова лесно на мира и че е безполезно да споря. Надявах се, че ще успея да се измъкна, преди отново да ме нападнат, или че просто ще ме забравят, и допих бърбъна си с увисналия на ръката ми съдия, понасяйки търпеливо тормоза, докато той поздравяваше този и онзи и дебнеше увертюрата.

Ръцете ми бяха в трагично състояние. Ставите ми бяха подпухнали и понякога вечер, след не повече от десетина минути, спирах да свиря и разтривах пръстите си един по един, но без резултат. Ала Уилям С. Колинс помоли за тишина, след което ме съпроводи чак до пианото.

Изпълних желанието им. Подбрах няколко колоритни парчета и така им хвърлих малко прах в очите, като си спестих действителните трудности — пропуснах покрай ушите си молбите на Мери, на която само Лист й беше в устата — и свирих под възможностите си с вдъхновено изражение и леки гримаси, които трябваше да минат за неподправен екстаз. Съжалявах искрено истинските познавачи — онези, за които името Надя Буланже означаваше нещо. Защото съдията, естествено, ме беше представил като ученик от улица „Балю“, заявявайки, че това заслужава дълга и обстоятелствена реч и че от моя страна би могло да се очаква малко повече смелост. В крайна сметка пожънах доста приличен успех без особени усилия и тъй като докато ми ръкопляскаха, съдията стоеше до мен със сияещо лице, хрумна ми, че ако ми бяха поднесли цветя, той не само щеше да си ги присвои, но и да целуне съответната девойка по устните.

След това ме отведоха в градината за фойерверките. Този път в ръката ми се бе вкопчила съпругата на съдията. Имах чувството, че двамата се бяха наговорили. Видях се принуден да си поръчам още един бърбън, за да устоя на натиска.

Гостите се отдръпнаха, за да предоставят на двама ни със старицата най-хубавите места. Когато видях всички тези светлини върху повърхността на океана, помислих, че имам халюцинации или че от континента се е откъснало парче и се е впуснало в свободно плаване, но моята дама ми зае лорнета си и ми подшушна, че Той е на борда. Погледнах през стъкълцето, за да се опитам да вложа смисъл в загадъчните й думи. Междувременно на покрива на къщата се появи съдията. Той размаха някакъв инструмент, който избуча като локомотивна свирка. От яхтата му отговори мощна сирена. Тогава Уилям С. Колинс натисна някакви копчета и машинарията нададе такъв рев, че да ти се изправи косата. Миг по-късно целият бряг се разтресе от неистов вой. Не знаех, че става дума за обичай. Всички искрено се радваха на тези дивотии, които продължиха няколко минути. Е, всичко хубаво си има край.

Съдията се присъедини към нас в момента, когато от гемията изстреляха първите фойерверки и по лицата ни заиграха разкошни пурпурни отблясъци.

— Петдесет години брак… — промърмори той, пъхнал ръце в джобовете на смокинга си и вперил поглед нагоре с блажена усмивка.

Сега цялото небе ехтеше от пукотевици и океанът се бе озарил до хоризонта. Най-малкият сноп фойерверки беше с размерите на ядрен взрив.

— Цели пет десетилетия! — добави той и постави ръка на рамото ми.

— Шестстотин месеца, осемнайсет хиляди двеста и петдесет дни! — подшушнах му аз.

— Да… Е, и какво ще кажете за това?!

— Нищо — отвърнах.

Отдалечих се, докато небето се изпъстряше с разноцветни звезди и въздухът се изпълваше с остра миризма на барут — в сравнение с това чудо фойерверките на 14 юли в Париж биха се събрали в носна кърпа. Бях гладен. Напълних чашата си, сложих в една чиния няколко сандвича и се насочих към басейна под акомпанимента на гърмежите. Мястото не беше от най-спокойните, но атмосферата бе значително по-поносима.

Тук бяха младите. Вярно, имаше неколцина по-възрастни самотници от моя тип, които се въртяха наоколо като подплашени и прегладнели вълци с привидно равнодушен вид, пристъпваха тихо и дискретно, като от време на време се спираха било да запалят цигара, било да се озърнат крадешком, след което отново тръгваха да обикалят из храстите. И определено правеха грешка. От басейна изскачаха току под носа ви полуголи, свежи и мокри момичета и това ни най-малко не ви задължаваше да потънете в земята, въпреки наглите и преситени погледи, които ви хвърляха. Нима не знаеха какво ги чака? Не виждаха ли на две крачки от тях майките си, огорчени, ошашавени и незадоволени владетелки на същинска империя от абсурди, по-зловеща и по-студена от всичко, което биха могли да си представят.

Някои имаха разкошни задници и великолепни гърди. Гласовете им бяха ясни и звънливи, зъбите — бели, позите — заучени. Момчетата ги оглеждаха като добитък и се смееха на мръсотиите, които си подхвърляха. Имаха живи очи, бели зъби и брутални маниери. Онова, което обединяваше и едните, и другите, което се четеше на лицата им, бе жестокостта и отегчението. Иначе изглеждаха в цветущо здраве, плацикаха се в басейна, разказваха си разни истории, като от време на време се оклюмваха върху хавлиите си или хукваха към тоалетните, било защото им липсваше смелост, било защото им се драйфаше. Изпитвах към тях неприязън, която несъмнено се дължеше на това, че ми напомняха приятелчетата на Евелин. И когато малко по-нататък забелязах през предното стъкло на една корвета гол девичи задник, а мъжки глас заплашително ме посъветва моментално да се пръждосвам, усмивката ми набързо изстина. Поредното животно, което не изпитваше и капчица жал към бащите, принуждавайки ни да се отдаваме на мъчителни сеанси на самоанализ. Прищя ми се да му пукна някоя гума.

— Но къде се изгубихте, скъпи приятелю? — възкликна съдията. — Търсихме ви навсякъде!

— Боже мой, каква феерия! — въздъхнах.

— Вижте, драги… бих искал да си поговорим насаме. Дали да не повървим?

И тръгнахме. Поехме по една алея, която се виеше между мимозите по посока на скалистия бряг. Уилям С. Колинс разменяше по няколко думи с хората, които срещахме, но не се задържаше и ме отведе до дървена пейка, разположена точно срещу океана, която веднага ми напомни нещо.

— Хм, не беше лесно, но успях да го придумам да дойде! — заяви той, подканвайки ме да седна. — Мда-а… Знаете ли, жена ми седеше точно на мястото, на което седите вие. Беше на дванайсети февруари трийсет и осма в Париж, на площад „Контрекарп“. Месец по-късно Хитлер нахлу в Австрия…

Помолих го да ми даде една пура, тъй като войната беше продължила доста дълго. Скръстих крака и притворих очи, наслаждавайки се на първото всмукване. Беше напълно прав за хаванските пури. Но най-добрият бърбън се правеше в Кентъки. По-точно в Лорънсбърг. И бях ужасно доволен, че си взех чашата.

— Несъмнено се питате защо ви казвам всичко това?

— Не, не съм любопитен. Но не смятайте, че ме отегчавате. Това е изключително приятен момент.

— Вижте, няма да го увъртам. Онзи ден ми се обади Жорж…

— Жорж си пъха носа в неща, които не го засягат.

— Хм… Значи разбирате за какво бих искал да поговорим.

— Просто не знаех кога най-сетне ще се решите.

Наблюдавахме как яхтата се завърта около себе си и се насочва в открито море.

— С Жорж се видяхме преди няколко месеца в Ню Йорк. От само себе си се разбира, че положението, в което се намира светът, ни безпокои изключително много. Трябва да бъдем нащрек повече от когато и да било. И веднъж завинаги ясно да осъзнаем, че сме пазители на някои ценности и че първи трябва да дадем пример!

Не бях настроен агресивно. И не му казах, че що се отнася до примера, то тази вечер бях видял предостатъчно, за да се отвратя от човешкия род, и щях да го сторя, ако не осъзнавах собствените си слабости. Усмихнах се, подръпвайки от контрабандната пура.

— Но, Уилям, какво друго мислите, че правя всяка сутрин, когато заставам пред огледалото?

— Хайде, стига, да бъдем сериозни!

— Аз съм сериозен.

— Слушайте… Да поговорим по-скоро за този развод. Простете ми, Анри-Джон, но на моите години човек вече не се страхува, че ще стане досаден.

Бях в прекалено добро настроение, за да се засягам от каквото и да било. Не знаех дали пейката бе омагьосана, дали се дължеше на аромата на мимозите, на просналия се пред нас безкрай на океана и небето или просто бях нервен, но не можах да сдържа усмивката си. Той започваше да губи търпение, докато аз броях невидими мухи.

— Хайде… Нима темата е толкова мъчителна?

— Ммм… Има и по-забавни.

— Напълно съм съгласен. Но все още нищо не е окончателно, ако не греша.

— Мисля, че Едит е взела решение.

— Чуйте ме, Анри-Джон… Познаваме се от много отдавна. Нямахте и двайсет и пет години, когато дойдохте за първи път тук. Обстоятелствата не ни сближиха особено, но искам да ви уверя, че храня изключително добри чувства към вас и вашето семейство. Така че ви говоря като приятел и ви казвам без заобикалки, че…

— Излишно е! — прекъснах го аз. — Решението не е мое. Бихме могли да приказваме цяла нощ, но това нищо няма да промени.

— Не бъдете толкова сигурен. Но ще се върнем на това по-късно. Първо трябва да осъзнаете едно: жената не трябва да командва мъжа. Не се усмихвайте. Аз и ние, мъжете от моето поколение, видяхме как децата ни обърнаха света с краката нагоре. Вие направихте за посмешище всичко, върху което бяхме изградили живота си, подложихте всичко на критика, нищо не пощадихте, отнесохте се с нас като с последни глупаци и съградихте всичко отново, но наопаки, макар че е казано: „Не мести междата, която са прокарали отците ти.“ И резултатът е налице: днес всичко около вас се разпада и вие сте неспособни да реагирате и се питате кой ви е вързал ръцете! Но съм убеден, че го знаете не по-зле от мен. Вие сте интелигентен човек. За жалост все още не сте се решили да прекрачите прага.

— Продължавайте, слушам ви.

— Ще поговорим за тези неща по-обстойно, ако желаете. Но нека тази вечер се спрем на въпроса, който интересува и двама ни. По дяволите, момчето ми, откъде ви е хрумнало, че една жена може да си присвои правата на глава на семейството? Къде сте го чели? Има ли дори един пример в природата, когато мъжкарят не е съумял да се наложи? Нима не осъзнавате абсурдността на подобна ситуация? Ах, Анри-Джон, позволете ми малко да повиша тон, правя го за ваше добро. Знам какви съображения затормозяват съзнанието ви, знам в името на какви химери се бавите да прогледнете. Познавам ви. Прекосих страната надлъж и нашир, слушах ви, наблюдавах ви, изучавах ви през всичките тези години и ми е ясно в каква безизходица се намирате. Но ви уверявам, че можете да излезете от нея, стига да го желаете.

Гледаше ме толкова съсредоточено, че цял се бе привел напред. Размишлявах върху думите му, играейки си с парченце връв, което бях открил в джоба си. Намирах, че речта му е безупречно шлифована.

— Не може да не чувствате, че става нещо неестествено. И тъй, Едит си наумява да се разведе и вие няма дори да гъкнете, така ли? Но какво чакате, за Бога, за да ударите с юмрук по масата?

— Хм… Така ли смятате? Ами ако грешките не са само нейни?

— Стига момчето ми, никой от нас не е светец, въпросът не е в това! Да не би случайно да си въобразявате, че чествам петдесет години вярност на съпругата си?

Премълчах. Хвърлих пурата в мрака пред себе си.

— Онзи, който разрушава семейството си, не е виновен единствено пред Бога, той е виновен и пред останалите мъже, защото е като червей в плод, като дефектна тухла, като сух клон, който съсипва цялото дърво.

Отново не отговорих. Допих уискито си.

— Слушайте… Ако не сте съгласен, Едит никога няма да получи развод. Можем да ви помогнем.

— Как?

— Не питайте как. Знайте само, че разполагаме с необходимите средства. Може би някой ден ще си поговорим и за това. Ще бъдете изненадан от възможностите ни.

— Бога ми, ако възнамерявате да се намесвате всеки път, когато някоя двойка се развежда…

Той се усмихна и дружески ме хвана под ръка.

— Жорж е много огорчен от тази история. И повярвайте ми, аз бих бил също толкова огорчен, ако в семейството ми настъпеше безпорядък. Знаете, че с него сме стари приятели. И не крия от вас, че когато ви предлагам помощта си, мисля и за него. Става дума за малко по-особен случай и, как да се изразя… който сме взели наистина присърце.

— Хм… все едно да подметете боклука пред неговата врата.

— Всъщност да, може и така да се каже, макар че изразът ми се струва малко грубичък. Но между нас казано, скъпи приятелю, на Жорж му е липсвала достатъчно твърда ръка! Той е идеалист, непорочна душа и това е чудесно, разбира се, но ви уверявам, че на негово място моментално щях да уредя този въпрос с която и да било от дъщерите си. Виждате ли, човек трябва да знае какво иска. В деня, в който синовете се подиграха с авторитета на бащата, и тук съм съгласен, че може би именно неговата слабост е събудила най-низки щения, светът изгуби разсъдъка си и прие черното за бяло, болния за здрав, слабия за силен. Жорж би ви казал: „Да треперят онези, що съградиха отново Содом и Гомор!“ — или нещо от този род. Всъщност много добре знаете какво имам предвид. Но факт е, че ние вече вдигаме летвата, момчето ми. И можете да бъдете сигурен, че работим най-усърдно по въпроса!

* * *

Седмицата преди заминаването ни за Ленинград бе изключително напрегната. Беше декември и нощем преваляваше мокър сняг, но бе почти лято в сравнение с онова, което ни очакваше. Преди няколко вечери Спаак, който си уреди да участва в турнето — на собствени разноски и под предлог, че е лекар на Sinn Fein Ballet, — ни накара да се смръзнем от ужас, споменавайки за студ от минус трийсет че и повече, при който е невъзможно дори да се изпикаеш навън.

В резултат на това Жорж ни замъкна в един магазин, където се продаваха ненужни на армията стоки, за да се екипираме така, сякаш заминавахме за Сибир: шуби, ръкавици, ушанки и вълнени жилетки. (Жените предпочетоха да се оправят самостоятелно и да си намерят по-подходящи облекла.) Жорж хукна да обикаля магазина и започна да навлича всичко, попаднало му под ръка, като току залиташе и пъшкаше, сякаш се бореше със страховита виелица. В интерес на истината ние, останалите, не бяхме никак въодушевени.

Куфарите бяха вече готови. Въпреки това оставаха отворени и всеки ден този или онзи от нас премисляше и изваждаше нещо, за да го замени с друго, а вечер разговаряхме, спорехме и се питахме дали сме направили добре и дали действително онова там прилича на края на света. Някои се опитваха да те подкупят, за да разберат дали случайно няма да се съгласиш да им вземеш в багажа си я пуловер, я някоя вълнена дреболия, което щяло да бъде наистина шик от твоя страна. В къщата цареше чудесна атмосфера, изпълнена с потайни пазарлъци, мудна подготовка и всевъзможни информации за „Северната Венеция“.

Пролетта и лятото бяха минали без произшествия. През ваканцията Жорж и майка ми ни повериха на нашата домашна учителка и заминахме за Уелс, където ни очакваше домът на брат й. Изкарахме ужасно скучно с Алис, която се опитваше да събуди интереса ни към английското село, а това, както можеше да се очаква, й костваше много усилия и се увенча с пълен неуспех. Лично аз бях в отвратително настроение и непрекъснато мислех за Рамона. Дори й изпращах части от поемите, които Алис ни караше да изучаваме. Като например следните стихове на Робърт Фрост^[1]: На стихията и грохота отдай се, стани ми любима в дъжда. — В отговор тя ми писа: Анри-Джон, ти да не си мръднал нещо?

Причина за меланхолията ми бяха несъмнено делящото ни разстояние и скуката или поне такова обяснение й дадох, когато се прибрахме. Въпреки всичко тя призна, че се била трогнала и че когато една жена откривала в кореспонденцията си Томас Харди^[2], Дилън Томас^[3] или У. К. Уилям^[4], слънце озарявало и най-мрачния ден, но че що се отнася до пасажите, които съм й изпращал, то те били малко натрапчиви. Тук не можех да не се съглася с нея. В момента, в който първият слънчев лъч проникваше в стаята ми, тя вече бе в мислите ми. Алис ни водеше всяка сутрин на плаж, но колкото и да киснех в студените води на залива Кармартън, не можех да я прогоня от съзнанието си.

Когато видя в какво състояние се намирам след престоя ми в Англия, Рамона ми отпусна една допълнителна нощ, въпреки че не беше дванайсето число. По изключение, уточни тя. След това се почувствах значително по-добре и нещата се нормализираха. Според мен самият факт, че я виждах, ми действаше успокояващо, като в същото време присъствието на други жени в къщата ми спестяваше тормоза да мисля единствено за нея, а и от друга страна не можех да си кривя душата и да не призная, че получавах онова, което желаех. Е, не толкова често, колкото ми се искаше, но се въоръжавах с търпение и в крайна сметка решавах, че мога да се смятам за щастливец. Междувременно престанах да й досаждам и вече не се опитвах да се възползвам от това, че е в обятията ми, за да крънкам да се виждаме веднъж седмично или поне два пъти месечно, което по мое мнение не беше никак много. А и тя не искаше и да чуе за това и заплашваше да сложи край на срещите ни, ако не бъда благоразумен.

Понякога ми се налагаше да се боря с почти болезнени желания, особено по време на уроците по пиано, когато бяхме съвсем сами и усещах допира на бедрото й до своето или щом ръцете ни се докоснеха. Тогава тя ме пронизваше със строг поглед, а веднъж заяви, че била бясна, и гневът й буквално ме парализира, така че оттогава кротувах и потисках нетърпението си в очакване на дванайсето число, досущ като дресирано животно.

Не знаех дали някой е в течение на връзката ни и не бях в състояние да направя дори логично заключение в тази насока. Въпреки това имах усещането, че от време на време майка ми ме гледа доста странно и че може би и Едит подозира нещо, но тя нямаше как да бъде сигурна в каквото и да било, още по-малко би могла да заподозре, че става въпрос за Рамона. Изключено бе и да ни изненада, когато си разменяме милувки или нежни погледи, тъй като откакто ме беше допуснала до себе си, Рамона се държеше по-резервирано и сдържаше любвеобилните си излияния както към мен, така и към другите двама, заявявайки най-неочаквано, че сме вече прекалено възрастни за подобни глупости. И тримата бяхме напълно съгласни с нея.

В края на лятото излязох за първи път с Фло, но чисто формално. Разменихме няколко целувки и много бързо разбрах, че с нея нищо няма да се получи. Налагаше се буквално да се сражавам, за да пъхна ръка между бедрата й, които тя стискаше с всички сили и противно на всяка логика, докато се мяташе на задната седалка на колата на Боб, писукайки Не! Не! и пак Не! Ако зависеше от нея, щяхме цял следобед да се целуваме със скръстени ръце и тя безспорно би решила, че това е върхът. Въпреки всичко останах с нея, тъй като не ми се щеше да се окажа съвсем на сухо, когато следващия път Боб дойдеше да вземе Едит и тръгнехме да се разхождаме някъде.

Рамона ме бе поздравила. Твърдеше, че освен че е мила и красива, Фло ще стане несъмнено и добра балерина. И първокласна досадница, в което лично аз бях твърдо убеден. В действителност обаче изобщо не ми пукаше за нея. Отблъснах я на седалката и се престорих на обиден, докато наблюдавах нижещите се зад прозореца улици, чудейки се коя ли дата сме. Това, което тя отказваше да ми даде, получавах другаде, при това несравнимо повече и в количествено, и в качествено отношение. Да го правя с Фло, би било със сигурност адски скучно, а и, общо взето, момичетата на моята възраст вече не ме интересуваха. Виждах как вървят нещата с Боб и Едит и онова, което ставаше на предната седалка, не ми изглеждаше никак окуражаващо. От време на време Боб ме поглеждаше в огледалото за обратно виждане и току забелваше очи към небето. Понякога, когато поредната му атака биваше отблъсната, той ругаеше през зъби и цял се изчервяваше. Но не и аз. И за да сме наясно по въпроса, заявих на Рамона, че Фло изобщо не се интересува от това.

Париж-Кьолн-Берлин-Варшава-Москва-Ленинград. Фло и Боб зяпаха от удивление. А Оли, комуто нашите сантиментални разходчици не се нравеха особено и който хвърляше вината за изолацията си върху тях, ги зарина с тонове подробности, за да се пукнат от завист. Бяхме в моята стая и пушехме, докато Оли разказваше за лъвовете и сфинксовете, за Бронзовия конник, за Петър Велики, за четиристотинте моста, за Зимния дворец, за парка „Горки“. Разказваше така, че искрено казано, смая дори мен. Свечеряваше се. Долу се навъртаха само Ерик, Шантал и Карен. Останалите бяха в града и ги чакахме за вечеря. Боб реши да се направи на интересен и подхвана редовния си номер, като грабна дневника на Едит и го разтвори с изопнати напред ръце. Видях как Едит пребледня. И в същия миг чухме силен гръм. Боб мигновено заряза дневника.

— По дяволите! Какво беше това? — избъбра той, докато изскачахме в галоп от стаята.

Изсипахме се долу като лавина от сухи дърва — стълбата още скърцаше, когато нахлухме вкупом в хола. Шантал и Карен бяха станали от дивана и изглеждаха като поразени от гръм — само дето не се бяха вкопчили една в друга.

— Къде е Ерик?

Отвърнаха, че нямат представа. Сторило им се, че гърмът дошъл от мазето. Какво ли можело да бъде?

Долу се слизаше от кухнята. За миг се спогледахме, но разбрах, че аз ще трябва да мина пръв.

— Не ми харесва тая работа! — заяви Боб, докато надзъртахме в черната дупка, в която вонеше на мухъл и се чуваше единствено боботенето на котела.

— Не си длъжен да идваш — сопна му се Оли, вече вкопчен в пуловера ми.

Крушката на стълбището беше изгоряла преди няколко дни. Трябваше да слезем до долу, за да запалим другата и да видим за какво става въпрос. На опънати от стена до стена въжета съхнеха чаршафи, купища дрехи и всички костюми на трупата. След всяко турне падаше страхотно пране и за всеки милиметър въже се разразяваше истинска битка, а щипките струваха чисто злато. Приклекнах, но не забелязах нищо необичайно. Междувременно вълнението, което ни беше обзело, започна да стихва. Шантал ни предупреди да внимаваме да не смъкнем чаршафите на земята, а Боб предположи, че е изтрещял някой ауспух.

В следващото помещение също нямаше нищо, но в дъното на коридора се виждаше светлина. Мазето бе едно от местата, където не ходеше никой и което не служеше за нищо — мрачни стаички, пълни с всевъзможни прашни, изгнили, ръждясали и изпотрошени боклуци, струпани тук според нас най-малко от сто години и обречени поне на още толкова години забвение. Двамата с Оли се спогледахме.

Ерик лежеше на пода до един съборен стол, а стените бяха оплескани чак до тавана с кръв и нещо като съсиреци от гъсто лепкаво вещество. Зад гърба ми Оли изпищя. Шантал сграбчи Едит в обятията си. Боб заяви, че не може да гледа, и припадна.

 

След майката на Едит това бе второто самоубийство в къщата. Така и не разбрахме много добре защо Ерик беше сложил край на живота си. Джереми говореше с недомлъвки за някаква сантиментална история, а Жорж смяташе, че е заради влошените отношения с баща му. Не знаехме нищо по въпроса, нито бяхме забелязали нещо необичайно в държането му, тъй че нямахме обяснение и се чувствахме ужасно разстроени. Вечери наред възрастните разговаряха шепнешком с мрачни лица. Смъртта бе нахлула в къщата, пълзеше навсякъде като дим и именно нея вдишвахме и дочувахме да се промъква в тишината.

Санитарите вдигнаха тялото на Ерик от мазето и го отнесоха в линейката под сипещия се проливен дъжд, а ние до един се бяхме струпали на прозорците, забърсвайки с ръка замъглените стъкла. Сега отново бяхме тринайсет, както преди идването на Алис, и масата ни се стори разкривена, а Жорж каза, че ако някой е суеверен, може да стане и отиде да вечеря на дивана, но никой не мръдна. Той и Джереми измиха стаята в мазето и я залостиха, като свалиха дръжката на бравата. На погребението бащата на Ерик заяви, че не желае да вземе нещата на сина си, тъй че опразнихме стаята му и прибрахме всичко в един куфар на тавана. Дълго време след това тримата водехме зловещи разговори, не разбирайки как е възможно човек да се реши просто ей тъй, отведнъж, да се застреля в устата.

Самоубийството бе тема, която ни омайваше. Бяхме единодушни, че животът е, общо взето, гадна работа, фрашкана със задължения, а и нерядко, вгледаш ли се по-внимателно, напълно лишена от интерес. Отдавна си го мислехме, но сега вече и разсъждавахме по въпроса. Едит и Оли не хранеха към балета същата страст, каквато изпитваха Жорж или майка ми. И аз бях като тях — обичах много да свиря на пиано, но мечтаех за нещо по-вълнуващо. Не знаехме какво точно искаме, знаехме само какво не искаме. Ала все едно имахме пред себе си негатив, върху който не можехме да различим нищо що-годе стойностно и значимо. Случваше ни се часове наред да обсъждаме кой е най-добрият начин да приключим със себе си в случай, че положението стане нетърпимо. Лично аз веднъж смаях Оли, като го научих да връзва една малко сложничка примка, от която просто няма начин да се изхлузиш, ритнеш ли веднъж стола — беше ми я показал Алекс, който не само ни снабдяваше с американска музика, но и бе истинска златна мина за най-странни информации. Затваряхме се по стаите, за да си говорим за тези неща. Колкото до останалите, те като че ли нищичко не разбираха.

След погребението до заминаването ни оставаха само няколко дни. И като изключим това, че избягваха някои теми за разговор, другите проявяваха към нас много повече внимание от обикновено. Чувствахме, че се опитват да насочат мислите ни в друга посока. Държаха се така, сякаш вече не могат без нас. Алис заяви, че приключваме с уроците и че сме във ваканция до завръщането ни, но все пак не пропусна да добави, че не е забранено да се чете — и защо не Пушкин, за да си дойдем на думата? — след което с широка усмивка измъкна иззад гърба си няколко произведения на въпросния тип. Момичетата мъкнеха Едит из града за последни покупки. Жорж пое грижата за двама ни с Оли и един следобед, след като първо отидохме да регистрираме част от багажа, ни отведе на разходка в Латинския квартал, а после да гледаме „Героите са уморени“, което впоследствие оцени като не особено сполучлива идея, но затова пък ние бяхме очаровани. През един от следващите дни майка ми ни повлече да си вземела пантофките — прословутите английски Feed, които се поръчваха специално за нея. Държа се ужасно тайнствено и след това ни отведе у Алекс, който ни накара едва ли не да му паднем на колене, преди да ни даде новия Елвис: току-що излезлия King Creole, както и 45-оборотната C’mon Everybody на Еди Кокран — направо стомах ни сви, толкова бяхме щастливи. Пак от Алекс научихме, че Джери Лий Луис се оженил за тринайсетгодишната си братовчедка и това бе глътка свеж въздух в сравнение например с възкачването на престола на Жан XXIII или с раждането на Петата република.

Спектакълът беше готов, но Жорж все още го тресеше шубето, макар по цял ден да повтаряше, че за провала би бил виновен само той, а успехът щял да бъде награда за целия Балет. Страхът му идваше от това, че беше предложил „Лешникотрошачката“, за да не дразни противниците на „модерния“ жанр, само че си бе позволил някои, да речем, волности с хореографията на Иванов. Искрено казано, авторът едва ли би познал произведението си. Като начало Жорж се бе захванал с фамозните „па де дьо“ и постепенно бе видоизменил целия балет, насърчаван непрекъснато от останалите и най-вече от онази, чийто любим и единствен син се водех, която седмици наред го подкрепяше и му помагаше, правейки му компания до късна нощ, докато той работеше върху стъпките на Снежната царица или на Бонбонената фея, като понякога, когато нещо куцаше, танцуваше до зори, изпълнявайки заедно с него даден пасаж или разигравайки, докато той размишляваше, ролите на Принца, на Клара или на Хер Дроселмайер. Всички бяха едновременно уплашени и очаровани от постигнатото и ако смъртта на Ерик не ги бе принудила да слязат за малко на земята, току виж по някое време да бяха и литнали.

Алис и аз се оказахме единствените, които не участваха пряко в тази история. Едит трябваше да изпълнява ролята на Клара, а Оли — тази на брат й Фриц. Колкото до Спаак, то той, предлагайки услугите си с пламнали бузи, си беше изпросил малко миманс под предлог, че в студентските си години се бил занимавал с театър и че това изкуство продължавало да го вълнува до ден днешен. Но Алис трепереше повече от когото и да било, а аз, аз се намирах в сърцето им, в прасците им и в дробовете им от момента, в който се бях пръкнал на бял свят. Всеки път, когато подготвяхме представление, имах усещането, че някакъв възел бавно се затяга, втъкавайки ни един в друг, сплотени и горещи, а заминавахме ли на турне, всичко приемаше невиждани размери — и най-дребната радост, и най-незначителната тъга се превръщаха в планини, смазващи един или друг ту с ругатни, ту с похвали. В навечерието на заминаването ни малцина от нас успяха да заспят — сновяхме из коридорите до зазоряване, ту бяхме жадни, ту се страхувахме да не сме забравили нещо и понеже не се знаеше кой вече е станал, или пък още не си е легнал, долу лампите останаха запалени, осветявайки заскрежената градина, за да ни създадат подобаващо настроение. Към шест сутринта захлопнахме вратата зад гърба си, обзети от продължителна колективна тръпка.

 

 

Предстоеше ни да пътуваме малко повече от два дни с влак, с по едно прехвърляне в Дортмунд и в Москва. И въпреки че предишния ден Алис ни беше покорила със „Сибирска проза“, когато в сивото и студено декемврийско утро се качихме в „Пърсифал“, вече не бяхме чак толкова сигурни, че няма да пукнем от скука по стъпките на стария Блез^[5].

Спах някъде до обяд. После Оли ме събуди и двамата се впуснахме в издирване на сандвичите, купени на гарата. Ребека дремеше на рамото на Жорж, Спаак — на това на майка ми. Рамото на Рамона беше свободно, но бе осемнайсети и трябваше да се простя с идеята да го направим във влака, та ако ще да дадях и десет години от живота си. Излязохме да ядем в коридора, вперили поглед в германското поле, което се точеше назад под мрачно облачно небе, също толкова безутешно, колкото сандвичите ни с шунка и масло и мазната изпомачкана хартия, в която бяха увити.

Подбрахме Алекс и останалата част от трупата от бюфета на Северната гара. За нас това беше добре дошло, тъй като до момента единственото ни развлечение бе да слушаме ме глупостите на малката Жеан — Оли ме увери, че му идело да я изхвърли през прозореца, — докато сега можехме свободно да кръстосваме от купе в купе, да подслушваме разговорите им и да убиваме времето, кълцайки го на дребни парченца. Но въпреки това беше доста мъчително. Пейзажът бе един и същ. Нямаше сензационни истории. Останалите изглеждаха скапани и току се прозяваха, денят като че ли изобщо не напредваше, светлината си оставаше същата, а и вътре не беше много топло, та бяхме принудени да се разхождаме, наметнати с одеялата на френските железници.

Слязохме в Дортмунд, където опознахме чакалнята, бюфета, тоалетните и гаровия часовник до най-малките и досадни подробности. После, към три следобед, отново се качихме във влака и агонизирахме до вечерта, поне що се отнася до нас, изразходвайки силите си в апатично сноване насам-натам, докато Монмартр оставаше все по-далеч назад и над полята се спускаше мъртвешка белота.

Едва след падането на нощта се почувствахме малко по-добре. Запалиха лампите в купетата, кошмарната скука, проникваща до мозъка на костите, премина в блажена топлина и започнахме да виждаме нещата в друга светлина. Чудехме се дали не са решили ей тъй, изведнъж, да засилят отоплението, но каквато и да беше причината, стана по-приятно. И то дотолкова, че вместо да ни замае до затъпяване, по-люшването на влака върху релсите започна да ни харесва, като дори донякъде възвърнахме доброто си настроение.

В Хановер слязохме на перона да се поразтъпчем. Студът буквално ни халоса по главата, и то толкова силно, че се втурнахме през смях да търчим във всички посоки. Този път се качихме обратно във вагона изцяло преобразени. Докато влакът набираше скорост, свалихме за малко прозорците в коридора и въздухът опари лицата ни, ала не усетихме студ.

С Алекс започнахме партия покер, която преди това със сигурност би ни омръзнала много бързо, но сега ни държеше в страхотно напрежение. Другите също се събуждаха, разхождаха се в коридорите, закачаха се и се шегуваха, идваха да ни навестят, надзъртаха в картите ни и се впускаха в коментари, докато накрая не ги пращахме по дяволите. Имахме усещането, че влакът ни принадлежи, тъй като освен кондукторите и още някакви типове в униформа не виждахме никого другиго. Значение имаше и изминатият път, както и чувството, че сега сме някъде много далеч, загубени сред безбрежен мрачен океан, където всичко може да се случи. Като например Жорж да покани всички ни във вагон-ресторанта. И Спаак да поръча шампанско. Което накара жените отново да се напудрят, да оправят прическите си и да се запритесняват дали дрехите им не са много измачкани.

Хубавици бяха момичетата. Покрай контактите си с тях дори Алис бе претърпяла положително развитие. Тя все така упорито усъвършенстваше излъчването си на интелектуалка и ако за три години не се превърна в красавица, то поне държането й коренно се промени — стана по-весела, по-придирчива към външността си, вече се гримираше по малко, при това определено с вкус, и най-важното — отказа се от ужасните си цайси и новите й очила като нищо биха й отворили вратите на Холивуд. Е, вярно, задникът й не беше стока, но пък и ние с Оли не припирахме да вървим по петите й. Ако ни се приискаше подобен вид спорт, имахме богат и пребогат избор, особено като се има предвид, че в къщата момичетата често се мотаеха по трика. Когато не пишеше на родителите си или на бог знае кого, което отнемаше значителна част от свободното й време и за жалост я принуждаваше да седи, човек трябваше да види как Шантал прекосява хола пред захласнатите ни погледи, въртейки най-разкошния задник, който може да роди въображението и пред който би ти се приискало да положиш цветя. Но не само ние бяхме чувствителни на тази тема, разбира се. Алекс преспиваше от време на време с нея и ни беше доверил без заобикалки, че въпросната прелест граничи с шедьовър на изкуството. Никой не подлагаше на съмнение безбройните завоевания на Алекс. Като балетист той не беше нищо особено, но затова пък бе любовчия от най-висша класа или най-малко един от онези мъже, на които жените не могат да устоят. Имаше великолепна черна коса, беше мургав и красив. И всички го обичаха, тъй като бе изключително енергичен, жизнен и тъй чаровно безгрижен, че му прощаваха дори изпълнения, с каквито всеки друг само би подразнил околните. Всъщност именно този излишък от темперамент бе и причината да го държат настрана от къщата. Жорж и майка ми смятаха, че всекидневният живот с Алекс много бързо би станал непоносим и че той далеч не би бил най-добрият пример за нас. Ние, разбира се, не бяхме на това мнение, особено аз и Оли, като двамата на драго сърце бихме се постеснили, за да му предоставим място. Защото освен че водехме страшно интересни разговори, той се държеше с нас като с равни. Така научихме, че половината момичета от Балета ги бива в леглото, че Шантал например няма особено голямо въображение и поради това не е препоръчително да си имаме вземане-даване с нея. И ние многозначително поклащахме глава — да, добре че ни го каза, да, разбираме за какво става дума…

Макар че тази вечер момичетата не бяха по трика, появата ни във вагон-ресторанта далеч не мина незабелязано. Отдавна бях престанал да обръщам внимание на този факт, толкова бях свикнал с него. Откакто се помнех, виждах мъжете да вдигат глава, когато влизаме някъде, и да оглеждат с очи на настъпена жаба, ако не и с доста по-неприятна настойчивост, не мен, естествено, а майка ми и момичетата от Балета и онова, което навремето ме озадачаваше и ме караше да се питам за какво ли си мислят тия типове, вече ми бе от ясно по-ясно. И макар днес да споделях въжделенията им и да разбирах, че не могат да се сдържат да не се зазяпат в една хубава жена, мразех начина, по който го правеха, а и съзнавах, че сме безсилни срещу това. Но, както вече казах, бях свикнал и не им обръщах внимание.

За първи път се хранех във влак. И за първи път пиех шампанско във влак. Чашите малко трепереха, но ние се носехме към Берлин през бушуващата снежна буря и вече нищо не изглеждаше напълно реално. Седяхме колкото се може по-далече от родителите си, на масата на Алекс и в компанията на Шантал, която непрекъснато му се натискаше. Но Алекс не беше човек, който ще те зареже заради черните очи на някоя фръцла, особено когато има кой да го слуша. А вземеше ли думата, Оли и аз винаги си отваряхме широко ушите.

Тъй че прекарахме наистина чудесно — четиримата говорехме един през друг и всеки път, когато нещо я интересуваше, Шантал си водеше бележки в малкото си тефтерче, питайки за правописа на една или друга дума, а Алекс твърдеше, че пишела телефонен указател или нещо за зараждането на рокендрола и току пълнеше чашата й, като ни намигваше. Не се случваше често трупата да пътува в пълен състав, нито пък толкова надалеч, защото винаги бе много трудно да се намерят необходимите средства, и ми се струваше, че едва сега започваме най-сетне да придобиваме самоувереност. Около нас пътниците бяха усмихнати и явно в чудесно разположение на духа, но нашата радост бе по-особена, някак притъпена и трайна, и не се дължеше само на шампанското или на удоволствието от вкусното ядене. Жорж сияеше и от време на време го виждах да се озърта към нас с разнежен поглед.

Останахме дълго на масата, нямаше закъде да бързаме и Спаак непрекъснато поръчваше нови и нови бутилки. Възползвахме се от това, че някои запалиха пури и въздухът се изпълни със синкави облаци дим, за да изпафкаме скришом по една цигара, но не рискувахме особено, тъй като Жорж и майка ми отново спрягаха Баланчин и Кънингам^[6] и не биха усетили нищо, дори влакът да дерайлираше.

По обратния път към купетата Едит ми тегли една майна, когато й предложих да играем на карти или на нещо друго — не й харесваше, че бяхме предпочели компанията на Алекс пред нейната и тази на Мириам.

— Благодаря ти, но днес ми писна да те гледам! — заяви тя и ме изблъска встрани, помъквайки подире си своята приятелка.

Тя бе наистина най-опакото същество, което познавах, и никога нищо не прощаваше. Искрено съжалявах типа, който щеше да се ожени за нея.

Междувременно се появи Алекс и ми съобщи, че ни чакал, за да развъртим един страхотен покер. Ето, това беше приказка. И тъй като беше време да решим къде ще спим и заключението се налагаше от само себе си, отидохме да си вземем пижамите, докато той разбъркваше картите. В коридора цареше неподправена еуфория, нещо като лагерна атмосфера, изпълнена с последни закачливи подмятания и разговори върху горните или долните кушетки.

Има неща, които човек знае, но не обича много да вижда. Наясно бяхме, че Жорж и Ребека спят заедно, само че в къщата всеки от тях си имаше стая. Знаех също, че майка ми има ерогенни зони, които Спаак със сигурност успешно нацелва, но ми стана неприятно, когато установих, че четиримата делят едно купе. Хвърлих й леден поглед, докато издърпвах пижамата си от ръцете й, и изсъсках през зъби:

— Значи Рамона не спи тук?

— Както виждаш — сви рамене тя.

Нея човек трудно можеше да я смути. А и освен това вече имах едно наум. Ако бях продължил да настоявам, бе напълно способна да ми разкаже до най-малка подробност сексуалния си живот, а аз не исках и да чуя за това. От друга страна, за първи път се разделяше с Рамона. Не ми се щеше да ме смята за глупак.

— По дяволите! — подхвърлих на Оли, докато вървяхме по коридора в обратна посока. — Май изобщо не се притесняват…

— Кой това?

— Папата!

Не можех да си обясня защо след тази история страните ми пламнаха. Спрях се за миг и притиснах чело към леденото стъкло, сякаш гледах навън. Но нямаше нищо за гледане. Не беше същото като по времето, когато Спаак я отвеждаше на някое соаре и тя се прибираше едва сутринта. Този път ми идеше да потъна в земята. Така де, би трябвало да си трижди глупак, за да се чудиш какво ли си е наумила тази вечер Елизабет Бенжамен! Та имаше ли човек, който да не се досеща какво ще прави майка ми с тоя проклет лекар, и то под носа ни? Струваше ми се, че стотици погледи са се впили в гърба ми, и изпитах такъв срам, че неволно прехапах устни.

Присъединихме се към Алекс и Шантал едва след като се наситих на царящия зад прозорците мрак, в който Оли напразно се опитваше да различи нещо. Затворихме вратата зад гърба си и се почувствах значително по-добре, когато Алекс ми предложи цигара. Шантал стана и леко свали прозореца.

— Дали пък да не направим един стриптийз-покер? — подхвърли той, подавайки ми огънче.

Оли се разкашля зад гърба ми, докато аз се взирах в горящата кибритена клечка. Шантал детински се изкиска и се тръсна на седалката.

— Престани с твоите глупости! — промърмори тя с усмивка.

Двамата с Оли тъпо се разсмяхме. Алекс раздаде картите. После заяви, че не умеем да се забавляваме, но настроението му ни най-малко не се промени. Продължи да сипе шеги, прибирайки първите залози. Очертаваше се доста приятна партия. Играехме настървено, но същевременно спокойно, вкусвайки очарованието на пътуването и на свистящата отвън нощ. По някое време Шантал стана, за да поеме няколко глътки свеж въздух на прозореца. Бях забелязал, че е малко пияна — смееше се прехласнато на всяка шега на Алекс, макар не всички да бяха неустоимо смешни, или пък се облягаше на рамото му, докато раздавахме картите. Спомних си, че веднъж, след един купон, трябваше да я носим до стаята й. Алекс измъкна от пътната си чанта бутилка коняк.

В Берлин поискаха паспортите ни. Наложи се да почакам една-две минути, преди майка ми да благоволи да ми отвори. Беше по комбинезон и ми изигра етюда на Спящата красавица, но купето вонеше на пот и погледите ни отново се срещнаха. Със свито гърло и наведена глава изчаках да ми даде документите ни. После се поинтересува какво правим, но аз грабнах паспортите и мълчаливо се отдалечих.

Заварих Шантал да се превива от смях. Изведнъж ми се стори ужасно глупава, шумна и досадна. Тоя път вече здравата се беше подредила. А допреди малко веселието й сякаш подпалваше слабините ми, поглъщаше ме и изпълваше купето със светлина. Едва сдържайки гнева си, седнах на мястото си и прехвърлих върху истерично кикотещата се Шантал цялата обзела ме ненавист към жените — към майка ми, която ме бе предала, към Рамона, която буквално ме държеше в окови, към Едит, която знаеше само да се дърля и ти се усмихваше сутрин, за да може вечерта да ти размаже по-добре физиономията. Мразех ги заради това, което бяха, затова, че правеха живота ни горчив, жесток и безнадежден, че ни въртяха на малкия си пръст, че ни изтезаваха, унижаваха, дресираха като кученца, че ни носеха не светлина, а огън, че бяха адски изчадия, неистова орда, която помиташе всичко по пътя си. Ако искаха да знаят обаче, нямах никакво намерение да се оставя да ме стъпчат. С мен щяха да си имат сериозни проблеми.

Приключихме играта към един сутринта, едва половин час след като бяхме напуснали Берлин. Шантал искаше да си ляга — картите й бяха писнали, а и все повече откачаше. Можехме спокойно да продължим да играем, ако не я бяха хванали щурите. Свалихме кушетките, Алекс угаси плафониерата и нощната лампичка изпълни купето със синкави сенки, докато аз и Оли се събличахме — той отгоре, аз отдолу. Изправени до прозореца, Алекс и Шантал впиха устни в продължителна целувка, но това можеше да се очаква. Всъщност именно по тази причина ни беше развалила играта, кучката. Изобщо не й пукаше за нас. Цяла вечер се беше натискала на Алекс и сега получаваше онова, което желаеше. Реших, че трябва да е съвсем къркана, за да се държи така, и то в присъствието на Оли и моя милост. Обикновено бе по-сдържана и няколкото й авантюри, за които знаехме, бяха подчертано дискретни — не беше от мацките, които правят оная работа публично. Нещастен глупак! — си рекох. — Разбери най-сетне, че по всяко време можеш да ги изненадаш без маска!

Двамата с Оли се кротнахме на кушетките, безмълвни като риби и твърдо решени да се правим на невидими, ала без да пропускаме нищичко от онова, което предстоеше. Необходими ми бяха цели пет минути, за да закопчая горнището на пижамата си — до такава степен съзнанието ми бе обсебено от гледката. Алекс седеше, Шантал стоеше между краката му и виждах единствено как ръцете му се плъзгат нагоре-надолу по бедрата й, събирайки полата, която се свличаше отново, когато обгърнеше ханша й. Бяхме толкова близо, че долавях шумоленето на комбинезона й въпреки яростното тракане на релсите.

Очите ми пронизваха полумрака, не ми убягваше и най-малката подробност. И сърцето ми не се омилостивяваше, дори напротив — яростта ми бе като камък, заседнал в гърдите. Като черен кремък, когато полата на Шантал се свлече в краката й. Изкривих устни в подобие на злобна усмивка. Шантал се гърчеше, извила глава назад, и глухо шепнеше някакви тъпотии, надаваше леки гърлени звуци, пресичани от смехотворно хълцукане. Сама смъкна фустата си и едва не се просна на пода, докато я прекрачваше, но Алекс я прихвана в последния момент. Дали съзнаваше, че двамата с Оли си плакнем очите, или не си даваше сметка за нищо? Предпочитанията ми клоняха към първата хипотеза. Те бяха още по-страшни, отколкото можеше да си представи човек — нима все още не го бях разбрал?

После, докато дишах с отворена уста, различавайки колана за жартиери, който обгръщаше слабините й, белите й чорапи, пликчетата върху заоблените форми, лицето на Алекс ненадейно надзърна иззад едното й бедро, забавно килнато на една страна и с лукава усмивка на устните. Той ни намигна и изчезна досущ като острието на нож в кания. Идеше ми да го разцелувам. Двукратно. Веднъж заради намигването, докато с мудна придирчивост разсъбличаше Шантал, втори път заради това, че беше разменил ролите. Защото сега не тя водеше хорото, а ние, онези, които бе решила, че е поставила изцяло в своя власт благодарение на прелестите си. Ха-ха! Нещастна идиотка! Я се погледни — нито той пълзи в краката ти, нито ние лежим безпомощно, привързани за кушетките! Да имаш да вземаш! Изветряла ти е отровата, пиленце, именно ти си в центъра на играта, именно с теб се забавляват, поне до доказване на противното! И сама си го изпроси. Ах, как ми се ще да те сграбча и да те разтърся, за да го осъзнаеш!

От само себе си се разбира, че към злорадството ми се примесваше и силна полова възбуда. Особено когато Шантал се приведе напред, дирейки устните на Алекс, който лукаво се бе свил на седалката. Току под носа ми танцуваха тъмните й отвърстия — анусът и цепката на сливата й, за да назовем нещата с точните им имена, и аз стисках ли, стисках зъби. Когато Алекс пъхна ръка между бедрата й, тя изквича като прасе и избъбра няколко несвързани думи, достойни за заклет квартален пияница. И в този миг забелязах главата на Оли, щръкнала над мен досущ като гаргуй с изблещени очи. „А, Оли — помислих си, — не се чуди, не се питай дали не сънуваш. Майка ми се чука, Ребека се чука и ти гарантирам, че всички момичета в тоя шибан влак мислят само за едно и че нищо не е в състояние да ги спре! Изобщо не им пука за теб или за мен, не изпитват никакви истински чувства, нито любов, нито гордост, нито нежност!“

Кипях вътрешно, стомахът ми се бе свил от желание и гняв и вече не бях в състояние да отделя едното от другото. Междувременно Алекс я беше проснал на седалката и я бе навървил без предупреждение. Единият крак на Шантал се виреше към багажната мрежа, а другият, преливащ в копринени оттенъци, подрипваше между седалките, докато пресичахме Полша, която, сигурен съм, едва ли някога щяхме да забравим.

Когато приключи, Алекс гъвкаво се отдръпна и приклекна. После се наведе и отново я целуна. Тя лежеше, бледа и лъщяща като риба на сухо. Той бе разкопчал жилетката и корсажа й, сутиенът й се бе изметнал встрани, разкривайки маломерните й гърдички на балерина, краката й бяха все тъй разтворени и катеричката й искреше като озарена от светкавица миниатюрна гора.

И тогава той ни направи знак да приближим. Продължаваше да я целува в устата, но зад гърба си настойчиво размахваше ръка, подканвайки ни да не се двоумим. Все едно ме удариха с камшик през лицето. Изправих се, останал без дъх и несъмнено пребледнял като платно. Чувствах, че ми липсва достатъчно смелост, за да отида там, че цялата тази история не е много нормална, но позата й беше наистина гадна, а и тази нощ не ги носех в сърцето си, тази нощ ги проклинах с всички сили.

Оли сложи ръка на рамото ми.

— Остави ме на мира! — изсъсках.

След което се намърдах между краката на Шантал и яростно нахълтах в нея.