Филип Джиан
Навън към себе си (6)

* * *

Една сутрин паднах от люлката и едва не си счупих кръста. Бях вече голям за подобни забавления, разбира се, и явно тъкмо заради това ме сполетя и тази глупава злополука. Беше първият хубав пролетен ден. Въздухът и светлината ни омайваха и ни се искаше да скачаме, да се люлеем на клоните, да се търкаляме по тревата и какво ли още не. В градината имаше две люлки, на които отдавна бяхме престанали да обръщаме внимание. Но аз скочих на едната и се засилих. Почти всички бяха навън. Бяха изкарали пейки и столове, мотаеха се по къси ръкави и току блажено примижаваха, а младите листа на липата трептяха под тласъците на тежестта ми. Не знам какво направих, но изведнъж изхвърчах от люлката и се пльоснах по гръб.

От силата на удара дъхът ми секна. По-късно ми казаха, че за миг съм останал да лежа неподвижно и така съм посинял, че майка ми едва не припаднала. Спомням си само, че ми извъртя страхотен шамар, когато установи, че не съм мъртъв, и заяви, че съм искал да я уморя. Все още не схващах много добре точно тези нюанси на обичта й към мен. И ни най-малко не се съмнявах, че за нея съм просто ненужно бреме.

Когато най-сетне криво-ляво станах, бях целият зачервен, гърбът ми се бе вдървил и не смеех да вдигна поглед от моравата. Джереми беше нашият специалист по разтегнати мускули и всевъзможни навяхвания и изкълчвания. Всички редовно минаваха през ръцете му и дори злоупотребяваха с добротата му, просейки си с хленчене масаж, когато се случеше Жорж да им извади душата на репетициите. Доколкото знаех, при него това бе нещо като дарба. Докато майка ми ме обявяваше за глупак и същевременно настойчиво се интересуваше как се чувствам, той заяви, че ще ме поразтрие. Лично аз исках едно-единствено нещо — да се изпаря колкото се може по-скоро, за да преглътна унижението си в някой ъгъл.

Последвах го в къщата със стиснати зъби, тъй като цялото тяло ме болеше, но се стараех да вървя като човек, когото нищо не е в състояние да срази. На долния етаж имаше малка стаичка, предназначена за травмираните. Тя вонеше на масло за разтривки и на съселова мас, с чиято миризма, макар и в значително по-лека степен, бе пропита цялата къща — по времето, когато ходехме на училище, съучениците ни намираха, че ухаем доста странно. Джереми ми направи знак да си съблека ризата и да легна на масата, докато си миеше ръцете.

За първи път се подлагах на подобна процедура и я очаквах с интерес. В къщата масажите бяха нормално явление. Седнали, прави или легнали, обитателите й никога не стояха със скръстени ръце и повече или по-малко съзнателно винаги си масажираха нещо. Към Джереми се обръщаха само в най-тежките случаи, но през останалото време човек би рекъл, че присъства на колективното пощене на стадо маймуни. Като се изключи Алис, аз бях на практика единственият, който нямаше право на тази привилегия. Тъй като танцуваха, Оли и Едит донякъде също се ползваха от нея, а и Рамона, след като им бе акомпанирала цял ден, от време на време на свой ред се облажаваше с леко разтриване. Понякога, когато се измореше да ме шамаросва публично, майка ми подлагаше врат или просваше крака върху коленете ми, за да ги поотпусна, и аз ужасно се гордеех с въздишките, които изтръгвах от нея. Всъщност това бяха единствените моменти, когато чувствах, че не съм й съвсем безразличен. Което и ми попречи да я намразя веднъж завинаги.

Усмивката ми замръзна, когато Джереми смъкна долните ми гащи и се озовах по гол задник. Но тозчас някаква течност се разля по кръста ми и много скоро забравих тази малко неприятна подробност. С Джереми все пак бяхме мъже, а и движенията на ръцете му ми доставяха неописуема наслада. Вече ми бе трудно да държа очите си отворени и започнах да разбирам защо толкова се натискаха за масажите му.

По едно време членът ми взе да се втвърдява. Но това не ме притесни. Имах усещането, че едва ли не сънувам, излегнат на слънце с цвете в устата. Когато ръцете на Джереми докоснаха задника ми, не видях в това никаква умисъл от негова страна. Не мислех за нищо, просто не исках да спира. Вече не си давах много добре сметка какво чувствам, освен че тялото ми се носи сякаш върху облак.

Ръцете му се плъзнаха надолу по бедрата ми и по цялото ми тяло пробягаха тръпки. В стаята не влизаше слънце, поне не в истинския смисъл на думата. На прозореца имаше плътно памучно перде — в случай че на някой от съседите му хрумнеше да надзърне вътре — и дневната светлина се процеждаше само встрани и нагоре към тавана. Наблюдавах танцуващите в нея прашинки и си казвах, че и аз се чувствам като тях и че съм също толкова лек.

В първия момент не си дадох сметка, че ме обръща на една страна. Усещах се досущ като кукла в ръцете му — готов да се подчиня и на най-слабия им натиск, само и само да продължи. Едва след внезапното облекчение, което изпитах, когато престанах да смазвам с тяло члена си, в съзнанието ми припламна тревожна искрица. Но в същия миг той го обгърна с пръсти и го стисна.

Вцепених се. Но не от страх, нито от отвращение или от някакво неприятно усещане. Вцепених се от изненада, бях толкова изумен, че и през ум не ми мина да реагирам. После той се наведе и го налапа. Сега пък бях напрано хипнотизиран.

Чувствата ми бяха едновременно толкова бурни и хаотични, че почти изкривих лице, но в същото време удоволствието ме поглъщаше и вече нищичко не разбирах. Неволно нададох нещо като стон и зарових пръсти в косата му.

И точно в този момент влезе майка ми. Отвори вратата, изгледа ни продължително и излезе. Припряно се обух. Сега вече щеше да стане страшно. Чакаше ме отвън.

— Трябва да поговорим! — каза.

Старателно избягвах погледа й. Тя ме хвана за ръка и ме помъкна към стълбите. Едва успях да сложа малко ред в мислите си, когато захлопна вратата на стаята си зад гърба ни.

— Приближи се. Ела тук.

Седнах до нея на леглото.

— Погледни ме.

Вдигнах очи с пламнали бузи. Тя отново ме хвана за ръка.

— Преди всичко искам да знам нещо… Кажи, момчетата ли те интересуват? Не се притеснявай, отговори ми. Виж, това не е болест…

Притесняваше ме, че ме държи за ръка, но не исках да я засегна. Недоумявах не само как е възможно да водим подобен разговор, но и че се държи с мен така след онова, което беше видяла. Виж, това наистина не го разбирах.

— Анри-Джон… — продължи тя тихо и все така кротко. — Искам да ми кажеш истината. Към момчетата ли имаш предпочитания?

— Не! — престраших се най-сетне да изломотя.

Искаше ми се да й обясня как се бе случило, да я уверя, че съм бил полузаспал или че царящият в стаята полумрак ме е подвел, но не бях в състояние да произнеса нито дума. Не можех да се отърся от мисълта за гледката, която се бе разкрила пред очите й, пред очите на човека, в чието присъствие най-малко бих си позволил да се разгологъзя тъй безсрамно. Стомахът ми бе свит, почти се задушавах, а ето че тя ми говореше за онова нещо, докато в същото време седеше най-спокойно до мен и галеше ръката ми, сякаш нищо не се бе случило. Истината е, че адски се притеснявах, когато влезех в стаята й и я заварех по комбинезон. Да не говорим, ако беше по пликчета — тогава забивах очи в пода и никаква сила не бе в състояние да ме накара да вдигна глава. Дори когато бях по-малък и едно от любимите ни занимания беше да играем под масите, никога, ама никога не поглеждах между краката й. Тъй че най-малко с нея можех да обсъждам как се прави минет.

— Кажи ми нещо… Смяташ ли, че има теми, по които двамата с теб не бихме могли да говорим?

— Не… Защо?

— Не знам. Просто исках да се уверя в това. Както и да е… Сексът беше нещо, за което моята майка ми говореше съвсем свободно, и си спомням, че това ужасно ме притесняваше. Затова не бих искала да постъпвам по същия начин с теб. Важното е да знаеш, че можеш винаги да ми се довериш, ако имаш такова желание. Знаеш ли, майка ми държеше да е в течение на всичко и се чувстваше засегната, когато премълчавах нещо от нея. Анри-Джон, уверявам те, че си напълно свободен да ми казваш или да криеш от мен всичко, което пожелаеш. Разбрахме ли се?

— Ъхъ…

— А сега искаш ли един съвет?

Не исках, но обикновено мълчанието е знак на съгласие.

— Направи го първо с някое момиче. Разполагаш с предостатъчно време, за да си усложниш живота.

Отпуснах се назад с въздишка и се опрях на лакти. Едва сдържах яда си, че й се бях дал толкова лесно, че бях допуснал да ме държи за ръка и да ми нарежда какво трябва да правя или да не правя и дрън-дрън-та пляс, миличкият ми, защо не кажеш на маминка какви ги дървиш с пишленцето си, я дай да си поговорим за СЕКСА като големи хора и не би ли искал да научиш нещо повечко, пиленцето ми? По дяволите! Беше ме сгащила в невероятна ситуация и това бе избило почвата под краката ми, беше ме запокитило обратно в ранното ми детство. Тя какво, да не би да си въобразяваше, че ще си гукаме спокойно за нещо, което ме задушаваше, което буквално ме изгаряше отвътре? И че ще извади анатомичните табла и ще започне тепърва да ми обяснява всички ония тъпотии, които днес едно шестгодишно дете знае наизуст? Чувствах как у мен нахлува ярост, отвсякъде, на талази. За какво искаше да си говорим всъщност? За секс? За онова, което разбирах под секс? Това ли искаше? Сигурна ли беше?

— Нямах намерение да се оставя да ми пръснат гъза — казах.

Стори ми се, че раменете й потръпнаха. Не се обърна към мен. Имаше два, максимум три изхода: можеше да стане и да излезе или да ми извърти един шамар.

— Хм, вече забравих тази история — прошепна тя.

Виж я ти, нима си въобразяваше, че ще се измъкне толкова лесно? Цялата неприязън срещу родителското тяло, характерна за момчетата на моята възраст, се събра на топка в гърлото ми. Мачках в юмруците си кувертюрата на леглото и пронизвах с поглед гърба й, неспособен да се овладея. Повдигаше ми се от всичко, което ми бе казала. А и бях отвратен от собствения си жалък вид. Никога не си бях представял майка ми да се чука, дори не ми се мислеше за това. И никога не се бях опитвал да разбера какво прави. Не дебнех завръщането й, когато излизаше, не претърсвах стаята й, не я шпионирах. Единствената й известна ми връзка — и то само защото Едит ми бе казала за нея, а и защото понякога той идваше, за да я отведе Бог знае къде — бяха не особено ясните й отношения със Спаак, които обаче не предизвикваха у мен никакви конкретни асоциации. Всъщност никога не ги бях виждал нито да се целуват, нито да се натискат. За мен майка ми беше неприкосновено създание, прекалено обсебено от възвишени духовни идеали, за да обръща внимание на плътта. Имаше шеги, които не я разсмиваха, не беше любвеобилна, никога не се излежаваше в леглото. Не знаех дали я интересува нещо друго освен балета. Всеки път, когато ме вземаше за слушател, говореше за свободата, за песента на земята, за силата на духа и прочее. За мен тя беше безплътно създание. Бях помирисвал, естествено, всички кюлоти, на които се натъквах из къщата, но се кълна във всичко свято, че не се бях докосвал до бельото на майка ми. И какво, настояваше да си поговорим? Но имаше ли изобщо представа какво таях в душата си? Искаше ли да види втвърдените и жълтясали парцали, с които се забърсвах? Искаше ли да узнае за какви жени си мечтаех, какви животни и какви ужасии призовавах на помощ? Бях стигнал дотам, че вече не смеех да се доближа до нея — толкова омърсен и недостоен се чувствах. И ето, че изведнъж ме заварва с Джереми. Ако беше избягала и отказала да ми говори до края на живота, щях да я разбера. Но тя остана. Все едно да ме последва в гъчкан с проститутки бар или пък да се присъедини към мен на дъното на воняща клоака. Идеше ми да се издрайфам в краката й, за да я накарам да се върне там, откъдето е дошла. Бях бесен, наранен, нещастен, озлобен, объркан. Търсех най-отвратителните думи, идеше ми да я прогоня с камъни. Но тя секна поривите ми.

— Анри-Джон, мисля, че забравяш нещо: аз съм ти майка. Не го казвам като укор за някои думи, които си позволяваш да използваш в мое присъствие. Просто искам да ти напомня, че не си се появил сам на този свят… Не си губи времето в напразни опити да ме шокираш. Несъмнено знам много повече от теб. Освен това няма защо чак толкова да го преживяваш. А ако все пак държиш на това, бих могла да ти кажа коя е любимата ми поза и кои са най-ерогенните зони на тялото ми.

При тези думи омаломощено се отпуснах по гръб и вперих очи в тавана. А мисълта, пронизала съзнанието ми, прие формата на един стих на Т. С. Елиът от една негова поема, която наскоро бяхме превели с Алис: И позволи на вика ми да стигне до Теб.

 

 

Беше ден за почивка. Не можех да се възползвам пълноценно от приятния следобед, тъй като Рамона ме задържа малко повече от обикновено, за да ми покаже някаква мазурка на Шопен. Слушах я с половин ухо. От една седмица играеха „Концертът“ — балет, с който Робинс се беше представил преди няколко години в Ню Йорк, и тя изпълняваше няколко парчета на сцената, между които и въпросната мазурка, докато останалите танцуваха около нея. Балетът бе комичен и този път танцуваше и Жорж, защото му беше приятно. Носеше големи пеперудени криле и се гримираше като Гручо Маркс. Покрай представлението всички бяха в чудесно настроение, но на мен ми беше необходимо много повече, за да се развеселя. Накратко, не успявах да се съсредоточа върху онова, което ми обясняваше Рамона. През остъклената врата виждах майка ми, която седеше в градината и пришиваше панделки на пантофките си, и все не можех да преглътна заседналата в гърлото ми буца.

Прекарах остатъка от следобеда в стаята си, като почетох и изпуших няколко цигари, но без да изпитам удоволствие нито от едното, нито от другото. Най-малко петстотин пъти сменях позата и толкова често отварях и затварях прозореца, че накрая Оли ме попита от градината дали се чувствам добре.

— Глупак нещастен! Я си гледай работата! — изревах аз и припряно отскочих назад.

Почти да си счупиш кръста, да ти извъртят минет, после да откриеш, че майка ти има любима поза и ерогенни зони — а защо не и ботуши и камшик в някое чекмедже? Е, и това ако не беше интересен ден, здраве му кажи! Почти не смеех да вдигна глава от страх да не би още нещо да ме халоса по темето. Чувах смеха им в градината. Птичките в дърветата. Телефона на Жорж в хола. Долапите в кухнята, тенджерите и водата в канализацията, в умивалника, после в някакъв съд, очевидно за спагети. Към седем часа. Прегънато крайче на страницата на книгата. После сплетени ръце на тила до произнасянето на името ми: Анри-Джон, на вечеря! — пронизителният глас на Оли. Последен поглед през прозореца, падането на здрача, светлините на къщата в короната на липата, не съвсем във форма, но не и чак толкова зле в крайна сметка, просто леко колебание и ето ме долу.

Съобщението на Жорж, че заминаването ни за Ленинград се отлага с шест месеца, се превърна във всеобща тема на разговорите до края на вечерята и ми позволи да не откъсвам очи от чинията си. Не че не бих понесъл погледа на Джереми или на майка ми, но исках да ме оставят на мира. А не е много трудно да те забравят, когато сътрапезниците ти са четиринайсет на брой.

Жорж, Джереми и Ерик седяха в единия край на масата. Майка ми, Рамона и Алис заемаха другия. От едната страна седяхме аз, Ребека, Оли и Едит, а срещу нас — Олга, Корин, Шантал и Карен. Ако това, че в къщата има толкова жени и не съм се уредил поне с една от тях, е шега, казвах си понякога, то тя е доста безвкусна. Знаех в какво се състои проблемът — всички те ме познаваха от времето, когато бях на седем-осем години. Отлично си спомнях как ме друсаха на коленете си, как заспивах в скута им с палец в устата, докато ми разказваха приказки, как после ме завиваха и целуваха по челото. Разхождаха ме в парка, наглеждаха ме, приготвяха ми закуска. И бях уверен, че ако направех дори и най-малкия опит, щяха да ми се изсмеят в лицето. Най-мило, естествено, но тогава би било още по-страшно, тъй като бих предпочел да ме пратят по дяволите, вместо разнежени и развеселени да ми изтресат нещо от рода на: О, Анри-Джон, и през ум да не ти минава! За нещастие в ума ми се въртеше единствено тази мисъл. И то толкова натрапчиво, че понякога се чудех дали не съм болен. Представях си, че някаква зловеща болест разяжда мозъка ми и че нищо не е в състояние да облекчи мъките ми освен четенето на „Парижки и холивудски лудории“, ако приемем, че клин клин избива. Не смеех, а и не исках да споделя това с никого, тъй като предполагах, че би могла да ме спаси само операция на мозъка, а никак не бях навит на такова нещо. Слава Богу, казвах си, все още не са открили, че из къщата броди сексуален маниак. Точно от това се страхувах най-много и редовно се оглеждах в огледалото в банята, за да видя дали нещо вече не се е изписало на лицето ми.

За сметка на това четях доста поезия. Стараех се да се задържа на повърхността. В продължение на няколко месеца се опитвах да водя дневник, но се стреснах от задръстващите съзнанието ми срамотии — ако някой случайно попаднеше на него, с мен беше свършено. Тъй че моят случай изискваше изключителна предпазливост. Накрая бях успял да убедя Оли, че тия неща не са за нас, и една хубава вечер дневниците ни пламнаха в камината. На практика те съдържаха само празни страници, но когато ги видях да се гърчат в пламъците, изпитах такова облекчение, сякаш бяха изписани от край до край. „Ще ти кажа какво мисля… — прошепнах на Оли, докато мемоарите ни се превръщаха в дим. — Първо, сигурен съм, че тя няма кой знае какво за разказване, тъй като в противен случай щяхме да го знаем. А и според мен има ли нещо малко по-такова, можеш да бъдеш сигурен, че не го записва. Е, кажи ми тогава каква полза има от воденето на дневник? Но Едит си е Едит и ще продължи да го води само и само за да ни лази по нервите. Не си ли забелязал, че те винаги имат време за губене?“

Струваше ми се, че ги познавам добре. Искам да кажа, че ги наблюдавах през целия ден такива, каквито си бяха, и дори да съществуваха страни от характера им, които да ми убягват — както някои черти на собствения ми характер убягваха на самия мен, — не смятах, че светът им крие кой знае какви тайни. Често установявах, че знам много повече от момчетата на моята възраст. Давах си сметка, че дори Боб, който беше на деветнайсет години и се фукаше, че го е правил толкова пъти, че вече не ги брои, изобщо не е наясно но въпроса; че да чукаш е едно, а да знаеш с кого си имаш работа — съвсем друго. Но в същото време си признавах, че всичко това не ми е от особена полза. По този повод един ден Боб ми беше казал: „Не е необходимо да изчета цял трактат за електричеството, за да знам как да запаля лампата.“ Тогава все още не си задавах въпроса защо толкова тъпанари успяват да се уредят в живота.

След вечеря Ерик и Джереми решиха да отскочат до града. Жорж се захвана със сметките си. Майка ми, Карен и Рамона се качиха да си легнат. Алис забоде нос в някаква книга. Аз, Ребека и Оли започнахме партия микадо. Останалите разговаряха в кухнята, подреждаха и приготвяха традиционния вечерен билков чай. И докато вечерта напредваше, постепенно започнах да се отпускам. Двамата с Жорж излязохме да донесем дърва. Нощта беше студена, но той се надяваше, че след няколко дни вече няма да има нужда да палим камината. Спря се за миг, хвърли поглед на небето с доволен вид и се провикна през смях:

— Господи, намеси се, ако обичаш!

Сложихме няколко цепеници в огъня, на който Корин и Едит си грееха задниците. Алис стана, прозя се и преди да се запъти към своето апартаментче, пъхна книгата си под мишницата ми — поемите на Хилда Дулитъл. На Ребека й писна от микадото и се зае да масажира раменете на Жорж. Шантал пишеше писмо на родителите си и питаше дали Жером Ролинс се пише с две „л“.

— РоББинс! — въздъхна Жорж.

Олга донесе от кухнята пълна тенджера чай от цвят на болдо.

— Който иска, да заповяда — обяви тя.

Още известно време продължихме да се мотаем из хола. Обикновено вечер не се случваха кой знае какви събития, ала Едит, Оли и аз винаги си лягахме с последните. Искам да кажа, че не се случваше нищо особено, но въпреки това оставахме до края. Вече бяхме достатъчно пораснали, за да ни изпращат в леглото. Бога ми, голяма мъка беше! Как да не се възползваш от свободата си, след като толкова години са те заточвали в килията точно в девет?

Беше около полунощ, когато поех нагоре след другите двама, докато Жорж правеше обичайната си обиколка — беше побъркан на тема газ и душеше навсякъде като хрътка, преди да угаси светлината. Отидох да се измия на първия етаж, за да избегна задръстването в банята на втория. Огледах стърчащите от една чаша четки за зъби и спрях избора си на четката на Олга, която ми се стори по-нова. Не ме грозеше никаква опасност — оная маниачка си беше легнала, тъй че използвах дори нейния сапун „специално за нежна кожа“, за да си измия ръцете, което иначе като нищо би предизвикало малък бунт. После взех бръснача на Жорж, отворих го и след като проверих как напредва окосмяването ми, внимателно зачистих покаралия тук-там тъмен мъх. Сякаш всичко в този живот едва се влачеше.

Тъкмо се канех да се прибера в стаята си, когато Рамона леко открехна вратата на своята. Попита ме дали мога да й отделя една минутка.

— Какво има?

Направи ми знак да вляза.

За разлика от останалите тя никога не носеше пижама. През деня се обличаше така, както сигурно се бяха обличали преди петдесет години — роклите й изглеждаха винаги ужасно сложни, обшити с дантели и със затворени яки, а в ръкава задължително носеше носна кърпичка. Нямах представа защо се гизди така, но не ми се струваше необичайно. Лицето й, демодираните й прически и деликатните й жестове така добре си пасваха с тоалетите й, че едва ли някой би искал да я види в дънки. Вари я, печи я — такава си беше. А вечер навличаше умопомрачаващи тюлени нощници, върху които намяташе копринени халати — за тях отиваха сигурно всичките й мангизи, — и то само за да прекоси коридора. Стаята й беше най-мистериозната от всички. Стените й бяха облицовани с платнени тапети, навсякъде висяха всевъзможни драперии и ширити, върху тоалетката имаше купища шишенца, флакончета, бурканчета, пухчета за пудрене и бижута, възглавието на леглото бе тапицирано с коприна, столовете бяха покрити с шалове и пъстроцветни платове и нямаше никакъв ред, но не бе и разхвърляно. Когато си лягаше, запалваше само една малка лампа с абажур от стъклени мъниста и двайсет и пет ватова крушка, която те потапяше в някакъв спокоен и пищен свят, а парфюмът й буквално те довършваше. Тъй или инак, тя не обичаше много да ни вижда в стаята си и рядко ни канеше след падането на нощта. Макар че бях любимецът й, аз също не влизах там, когато ми скимнеше.

Затворих вратата след себе си, чудейки се за какво ли съм й притрябвал. Тя седеше пред тоалетката и се решеше. Каза ми да седна и че ей сега щяла да свърши. Не ми се случваше често да я видя без фризура и винаги се удивлявах, че има толкова дълга и гъста коса. Взех един брой на „Мари-Франс“, излегнах се напряко на леглото и търпеливо зачаках, изпитвайки само смътно любопитство относно онова, което имаше да ми казва. Можеше да се реши, колкото си иска, за никъде не бързах. Обичах атмосферата, която цареше в стаята, и щях да бъда очарован, ако ме забравеше или случайно откриеше в косата си сплетени кичури, та да мине колкото се може повече време.

Това продължи десетина минути, което надхвърляше и най-смелите ми надежди, и наистина нямаше от какво да се оплаквам, но започвах да се питам какво толкова прави с косата си и дали не е забравила, че съм тук. Изглеждаше унесена в мисли. Четката продължаваше да се движи, но толкова бавно, че вече не се чуваше нищо. Имах усещането, че ме наблюдава в огледалото. Но не бях сигурен. Виждах само гърба й и косата. Когато пердетата бяха спуснати, стаята приличаше на кутия за бижута, от която никой не би пожелал да излезе. А и никой не би поел риска да бъде изхвърлен, преструвайки се, че губи търпение.

После тя се обърна към мен и се усмихна. Затворих списанието. И тъй като продължаваше да ме гледа мълчаливо, попитах:

— Да не би нещо да не е наред?

Мислех си за аурата ми или за нещо от този род. Беше ми казала, че моята е с прасковен цвят и че избледнява, когато съм болен или когато нещата вървят зле. Опасявах се да не би събитията от изминалия ден да са я накарали да прелее направо в отровно зелено. Когато бяхме по-малки, тези истории ужасно ни забавляваха. Често я питахме какъв цвят има аурата на този или онзи и понякога след безброй напъни да се съсредоточим, изразяващи се в пъшкане и зверски гримаси, ни се струваше, че я забелязваме. Сега обаче това ми се струваше по-скоро неуместно.

Вместо да ми отговори, тя стана и дойде да седне до мен. Нямах нищо против да си побъбрим, ако имаше такова желание, но при условие че избягваме някои теми. И преди всичко тези за самия мен и моите проблеми. Тя отхвърли кимоното от раменете си. Помислих, че се кани да си легне, да се настани удобно. Изглежда, не си даваше сметка, че дрехата й е паднала на пода. Наведох се, за да я вдигна. Изобщо не подозирах какво ми се готви. Това, че когато се изправих, я видях с разпусната коса, голи ръце, полуразголени бедра и все така неподвижна, не събуди никакви подозрения у мен. Очевидно си бях взел дозата от емоции за деня и съзнанието ми бе претръпнало. Гледах я с усмивка като пълен идиот, скръстил ръце на коленете. Тя също ми се усмихваше. Когато съвсем случайно забелязах, че презрамката на комбинезона й се е свлякла, в главата ми избухна безшумен взрив, но до мен все така не достигна никакво предизвестие. Продължавах да смятам, че ще си говорим за Шопен или за фантастичния напредък на лявата ми ръка.

Която, между впрочем, й подадох, щом я докосна. Определено се гордеех с нея. Тя беше лека, точна и силна, двамата бяхме работили много сериозно над нея и сега покривах повече от една октава, което ми улесняваше живота, когато се заемах с Лист. Напълно разбирах желанието й да я огледа. Но тя я постави върху бедрото си.

Беше 12 април 1958 година, около един след полунощ. В първия момент само дето не ритнах камбаната. И най-елементарното движение, например да сведа поглед, за да се уверя, че не бъркам, ми се струваше непосилно. Но фактът бе налице и всички косми на ръцете и на краката ми настръхнаха пред тази тъй изумителна, тъй невероятна гледка. Тя бе на трийсет и седем години, а аз на петнайсет. Беше прекалено голяма уста за моята лъжица, така че не ми се щеше да се правя на глупак и да допусна подобна възможност да ми се изплъзне под носа — Бога ми, тогава със сигурност щях да се поболея! Затова и се поколебах за миг пред грандиозността на събитието.

Как би трябвало да реагирам, по дяволите? Исках всичко, което искаше и тя, но как да отгатна точно какво? Имах чувството, че всеки момент може да се откаже, и това безпокойство, по-точно този ужасяващ страх буквално ме парализираше. Трябваше на всяка цена да й попреча да размисли, но самият аз не бях в състояние да разсъждавам. О, как страдах, какво паническо шубе ме тресеше, докато пред очите ми се мержелееха смътните контури на върховното щастие! О, каква мъка, каква радост и неистово желание да чукам изригваха от всяка пора на тялото ми!

Повтарях си, полуобезумял: Благодаря ти, Господи!, когато усетих топлата й ръка на тила си. Беше нещо като милувка, поне доколкото все още бях способен да преценявам каквото и да било. Но освен всичко останало бе знакът, който очаквах, знакът, че мога да карам нататък.

Първо бедрото, което ми бе съвършено непознато. Помилвах го плахо, сякаш докосвах муцунката на сърна.

— Сънувам… — прошепнах, обзет от неописуемо вълнение и изгарян от мисълта за онова, което ми предстоеше да открия.

Носеше ли пликчета? Не смеех дори да помисля за това. Набирайки смелост, решително се прехвърлих на другия крак. Нейните все още бяха събрани, но спокойствие, Анри-Джон, си казвах, спокойствие. Ръката й, заровена в косата ми — изживявал ли бях някога подобно усещане? Дали да не я целуна? О, не, не веднага! Не бързай, приятелю!

Нито веднъж не се запитах защо се е решила на това ей тъй, изведнъж, каква муха я е ухапала — просто ми беше все едно. Вече дори не се интересувах коя е. Чувствата ми, всичко, което представляваше тя за мен, се бе изпарило. Желанието ме поглъщаше, откъсваше ме от света. Толкова бях мечтал за този миг, че на моменти бях готов да го направя и с някоя стара и грозна жена, стига само да поискаше!

— О, Господи, наистина сънувам! — изръмжах аз, потискайки в гърдите си крясъка на пияница, стъписан пред великолепието на звездното небе.

Без предупреждение я сграбчих в обятията си и двамата се катурнахме на леглото. Страхотно изпълнение, истински шедьовър! Докато мислено се потупвах по рамото, тя хвърли във въздуха един шал с жест, който несъмнено би заслужил овациите на зрителите, ако имаше такива. Ефирната материя се разстла върху лампата и сведе светлината й до немощния отблясък на едва тлееща жарава. Рамона ме погали по бузата. Поставих ръка върху корема й и замачках комбинезона. Скокът до устата бе кошмарно изпитание. Именно той ме плашеше най-много. Не можех, не смеех да се реша. Устните й бяха натежали от всички целувки, с които ме бе дарявала, от всички прояви на обич, които ми бе засвидетелствала от най-ранното ми детство. Щях ли да имам достатъчно смелост, достатъчно наглост, за да ги насиля и да навра езика си между тях? Тя се повдигна на лакът и ми пусна такава ръка, че направо ми прималя.

Много добре. Сграбчих едната й гърда, която се разпалува под копринената си шапчица, докато се наслаждавах на слюнката й и кръвта ми бучеше във всяка фибра на тялото. Беше заоблена, пълна, тежка и стегната почти колкото бицепс. Изоставих я неохотно, за да пъхна ръка между бедрата й. Зъбите ни изтракаха едни в други. Носеше кюлоти, усещах под пръстите си бродериите и изопнатите ластици. Тя леко разтвори крака, но го очаквах и шокът не беше чак толкова силен. И все пак положението ставаше дяволски сериозно.

И то дотолкова, че се откъснах от устните й и коленичих до нея.

— Събуй си обувките, миличък — прошепна тя.

Проклятие! Те незабавно полетяха към другия край на стаята и моментално ми изхвърчаха от ума! Все още треперех, когато отново се обърнах към нея. Тя сви единия си крак и тогава открих как коприната се плъзга по гола кожа. Заех се припряно да смъкна тоя проклет парцал, който застрашаваше да ме докара до сърдечен удар. Тя само кротичко въздъхна, когато един от шевовете изпука.

— По дяволите! — изругах.

— Няма нищо. Всичко е наред — промълви тя.

Приседнал на пети и със заклещени между краката юмруци, не можах да се въздържа да не се отдам на кратко съзерцание, досущ като човек, който неволно се спира, за да се полюбува на красотата на света. Първо, не виждах много добре къде са излишните килограми, с които постоянно ни надуваше главата. Вярно, беше доста закръглена, но какво ми пукаше от това? Та нима за мен не беше адски съблазнителна? Виждал ли бях нещо тъй прелестно в някой от всички онези музеи, по които ме бяха мъкнали? Косата й се бе разстлала на възглавницата, гърдите й бяха едри и сочни, ръката й разкопчаваше копчетата на ризата ми, кожата й бе гладка и нежна, кюлотите й — бледорозови, а на краката си носеше къси виолетови чорапки.

Застанах на колене, когато забелязах, че среща известни затруднения с копчетата на панталона ми. Бях доволен от царящия полумрак, тъй като ме гонеше такава ерекция, че се опасявах да не я уплаша. Гледах встрани. После ми хрумна, че тъй, както е заета, моментът е може би най-подходящ. И когато тя дръпна панталона ми надолу, смело се вкопчих в ластика на кюлотите й. Усещах, че косата ми е залепнала за слепоочията. Тя смъкна гащетата ми. Извърших същата операция с нейните. Чу се ново изпукване.

— О, Боже! — изпъшках.

— Стига, не бъди толкова нервен! — успокои ме тя.

— Не съм нервен.

— Напротив, и то доста…

Членът ми се бе вирнал страхотно, кажи-речи, право към тавана. Какво чакаше, за да го награби, вместо да си приказваме дивотии?

— Би трябвало да свалиш това — посъветва ме тя.

И в същия миг бях по гръб, смъквайки дрехите си с такава бързина, сякаш горяха. Накрая събух и чорапите, за да приключа с цялата тази история. После си дадох сметка, че ме гледа все така нежно и с все същата усмивка, която играеше на устните й още от самото начало. Алчно се нахвърлих върху тях. И сега, когато бях вече чисто гол, я притиснах към себе си.

Или по-точно се отърках в тялото й подобно на разгонена змиорка. По-късно, когато щяхме да стигнем до същината на въпроса, нямаше да изпитам такава наслада. Щеше да бъде по-силно, по-буйно и щях да бъде прекалено зает, за да мисля за подобни глупости. Но за момента лежах върху нея, дишайки учестено. В мига, когато кожата ми се притисна о нейната, по цялото ми тяло пробяга продължителна тръпка, която продължи да набира скорост. Простенах, заровил лице в косата й. И като че ли това не ми стигаше, промуших крак между нейните. Инициативата се увенча с пълен успех. Тя ме притисна в обятията си и издаде ханш към слабините ми, смазвайки крака ми в същинско менгеме, което бързо се задвижи напред-назад.

— Мамка му! — промърморих жално аз.

Тя се изви и двамата се обърнахме на една страна. И докато покриваше лицето ми с леки целувки, аз протегнах ръка и сграбчих задника й. Странно, но този жест ми вдъхна увереност, стори ми се достоен за тип, който не е вчерашен и разбира от жени. Мимоходом установих, че не бях приключил с кюлотите й и че въпреки окаяното си състояние — ластикът беше предал богу дух и се гънеше около кръста й като преварен макарон — те все още държаха фронта, макар и с последни сили.

Нямах нищо против да се целуваме, да се опипваме и да си останем така преплетени, но не виждах кой знае каква полза от това и вече едва не се задушавах. А и започваше да се очертава и един сериозен проблем. Бях се търкал о нея толкова енергично и настойчиво, че в крайна сметка тя все пак го взе в ръка, но след като преминаха първите еуфорични пъшкания, почувствах, че надвисва опасност и не ми беше никак до смях. Така че пак поех инициативата и изръмжах измъчено по адрес на кюлотите й, сякаш ми бе дошло до гуша да ми се изпречват на пътя, след което се заех да разреша окончателно въпроса.

И тогава осъзнах колко мизерен, колко жалък, колко блудкав, колко безутешен и каква зловеща пародия е бил животът ми до този момент! Каква мъчителна Голгота бях извървял, докато стигна до тази стая! Какъв досаден, мрачен и скудоумен свят оставях зад себе си! Едва не се разплаках от радост, когато най-сетне смъкнах кюлотите й. Идеше ми да й заявя, че тази нощ я обичам, че обичам и най-незначителния предмет в стаята й, че обичам цялата къща, целия град, цялата страна, целия този шибан свят ведно с всичките му шибани обитатели.

Тя лежеше по гръб с разкрачени и свити като на жаба крака, а аз седях между тях, вперил очарован поглед в цепката й. В сравнение с поничката на Едит нейната бе създадена като че ли за великан. Всъщност всичко у нея ми се струваше огромно, но в положителния смисъл, всичко беше такова, за каквото си бях мечтал — закръглено, тежко, топло и лъщящо… Наврях нос между чатала й, за да я помириша, но за другото ме хвана шубето и се измъкнах от положението с леко изкашляне, като я успокоих с жест, че не е нищо сериозно. Оралните изпълнения не ми бяха много по сърце, особено когато нещата опираха до личното ми участие. Знаех, че го правят, но все пак не трябваше да се прекалява. Накратко, не съжалявах ни най-малко за опита си, макар че само бях прелетял над венериния й хълм — в противен случай нещо щеше да ми липсва! Познавах тази миризма. Двамата с Оли я бяхме преследвали из цялата къща, вдишвайки я с пълни гърди в момента, в който сложехме ръка върху нечии захвърлени пликчета. Наричахме я подлудяващата отрова и през смях уж падахме сразени с пламнали уши и бузи.

— Напомни ми да ти дам малко сироп — прошепна тя.

— Нищо ми няма.

— Ммм, не се зн…

Бях пъхнал вътре пръсти. Нямах намерение да се задържам там цяла вечност, особено като се вземе предвид треската, която ме изгаряше, и може би щях да си го спестя, ако някакво смътно любопитство не ме беше накарало да отложа с още една мъчителна минута мига, когато най-сетне щяхме да започнем да се чукаме. Тя явно реши, че действията ми са продиктувани от добри чувства, и ми хвърли разнежен поглед, преди отново да се вторачи в тавана, като междувременно въртеше таз и се опитваше да насочи ръцете ми към конкретни части на тялото си според един определен ритъм, досущ както правеше навремето, когато ми даваше първите уроци по пиано. За миг движенията й задържаха вниманието ми, слушах мелодичното й бъбрене, наблюдавах я как пренася слюнката си на върха на пръстите, забавлявах се с нишките, които се проточваха от устата й по посока на чатала, преди да се скъсат и да залепнат за брадичката й. После се отдадох на най-безсрамни мисли. Да не си въобразяваше, че съм се загрижил за нейното удоволствие? Нима смяташе, че съм чак толкова мил, че съм готов още дълго да потискам желанието си само и само за да й бъда приятен и че над главата ми се климбучка някой шибан ореол? Не, далеч не бях такъв светец, за какъвто ме вземаше! Все пак не ми се искаше да ме спипа на местопрестъплението, тъй като бих умрял от срам. Затова се криех и се преструвах, че ме сърби носа или пък че устните ми са прекалено изсъхнали, докато в същото време я наблюдавах с крайчеца на окото, готов всеки момент да скръстя ръце зад главата или направо да я зарежа. Но тя нищичко не забеляза, тъй че успях преспокойно да навлажня пръстите си в цепката й, да ги доближа до носа си в обгръщащия ни безкраен полумрак и да вдъхна с опиянение подлудяващата отрова.

Треперех цял, когато тя ме придърпа към себе си и ме изтръгна от порочната наслада с куп „миличък“ и „сладичък“, придружени с толкова конкретна милувка, че от гърдите ми неволно се изтръгна хрипкав стон. И отново гърдите й — в ръцете ми, върху челото, зърната й в устата ми, носът ми изкривен, лицето ми сплескано в кожата й. Цялото ми тяло проснато върху тази огромна камара женска плът, макар иначе да бях с половин глава по-висок от нея. И членът ми, хлъзгащ се и буксуващ дявол знае къде — яростен, изумен и нажежен като динамитна шашка, докато в същото време направо ми късаше сърцето и ме изтласкваше нагоре в тържествен и радостен порив, крещейки с пълно гърло името ми. Но добре все пак, че беше тя, защото, макар да преливах от ентусиазъм и да бях надарен с прославящ ме с овации член, не успявах нищичко да направя. Очевидно бях прекалено нервен, прекалено нетърпелив и прекалено брутален, а освен това оная й работа беше същинска пързалка. Без помощта й сигурно бих побеснял. А и започвах вече да се ненавиждам и да кривя мъчително лице, сякаш ме деряха жив.

— По дяволите! Но какво става?! — жалвах се аз на себе си, почти изпаднал в паника.

И през ум не ми минаваше, разбира се, че имам ръце и че не е забранено да ги използвам. Ами ако това не се дължеше на нищо друго освен на отвратителна непохватност от моя страна, че дори и на нещо по-страшно?… Ами ако моят се окажеше прекалено голям?… Ами ако нейната се беше стеснила?… Ами ако природата ни погаждаше някое от онези си тъпи номерца, чиято гадост дори и не подозирах?… Ах, все още ТОЛКОВА неща оставаха тайна за мен!…

Ако продължаваше така, накрая щях да се разпадна, да наводня леглото с киселата си отчаяна пот, с избиващата на устните ми пяна, с безпомощните си сълзи.

— Стига, ела… — промълви Рамона.

Ама и тя ги тресеше едни! Не виждаше ли в каква каша се бяхме забъркали? Бях като дерайлирал, агонизиращ локомотив, който бълва със смехотворно упорство сетните си струи пара нейде сред голото поле посред нощ, затънал до главините на колелата и шарещ из мрака с безполезния си фар, изоставен и предаден от Небето, унижен и прокълнат от Бога… Горкичката ми Рамона, опасявам се, че не можеш да ми помогнеш… Хвани го, ако искаш, лично аз съм дотук… Беше много хубаво, нали?…

Защото, докато се напъвах да се разпна на кръста си и дълбоко в себе си каканижех идиотщини като последен глупак, тя наистина го беше хванала. И му възвърна формата. Изгледах я тъжно. Тя тайнствено ми се усмихна. Сетне, досущ както Пепеляшка нахлузва пантофката си, а може би и още по-лесно, се наниза на члена ми. Не губих време да й искам обяснения. Вече не си задавах въпроси. Сега всичко беше лесно.

— Ето. И по-кротко, миличък…

— Така ли?

— Да. Недей да бързаш. Имаме предостатъчно време. Гали гърдите ми, целувай ме…

Беше прекалено много за сам човек, но все някак щях да се справя. И докато следвах наставленията й, изпитах чувството, че нечия гигантска ръка ме запраща във въздуха и прониквам отвсякъде в тялото, което усещах в ръцете си — направо да откачиш! Пришпорвах я с всички сили, с цялата страст, на която бях способен. Целувах устните й със затворени очи…Галех я така, както се гали кожа. И ето че тя ме сграбчи за задника. Ах, мръсницата проклета!… — помислих с възхищение.

Когато се затресе върху корема ми, един от клепачите ми се разтрепери от само себе си и не можех да направя нищо, за да го спра. Устата ми зина. Другото ми око се изцъкли. Слепоочията ми плувнаха в потта на желанието и насладата. В стаята нямаше вече и прашинка, която да не бяхме опорочили с нашите секрети, и всяка глътка въздух ме опияняваше. Вкопчих се в чаршафите, превръщайки ги в смачкани парцали. Подскачах в бесен танц с пружините на леглото. Кикотех се сам, поглъщайки удоволствието с дивашка ярост, и бях толкова горд от себе си, че ми идеше да се разцелувам.

— А-ах, Господи!… Анри-Джон!… А-ах, МИЛИЧЪК!…

И ме смаза в обятията си.

 

 

Беше казала, че няма да е разумно, но в крайна сметка първа се унесе в сън. Събудих я към два сутринта и тъй както беше полузаспала, отново се нахвърлих отгоре й.

Час по-късно налетях повторно.

И пак, вече на зазоряване. Този път тя въздъхна откровено измъчено и заяви, че съм щял да я уморя.

— О, моля те! — отвърнах.

После се прибрах в стаята си.

* * *

Призори Фин дойде да ме събуди. Тъй като вратата беше отворена, просто бе влязъл и сега ме разтърсваше за рамото.

— Вече са в тигана — информира ме лаконично той.

Припряно се облякох, после тичешком се присъединих към него на ръба на склона.

— По какъв случай си станал толкова рано? — полюбопитствах.

— Усещам ги.

— Как така, усещаш ги… С нос?

— Не, не с нос.

Чайки се събираха на плажа и кръжаха в небето. При по-внимателно вглеждане на петдесетина метра от брега се забелязваше широко мазно и същевременно някак ефирно петно с преливащи цветове: дребните рибки изживяваха доста неприятен момент — леферите ги преследваха.

Отправихме се обратно към къщата, за да вземем необходимите пособия. Беше още хладно, мъглата се стелеше по земята и се увиваше около стволовете на дърветата. Докато пиех кафе, Фин подбра блесните — една broken back и една pencil poppery, но знаех, че иска просто да ми достави удоволствие, тъй като ги бях купил съвсем наскоро, докато лично той би се задоволил с най-обикновена pooper. Не каза нищо и когато надянах специалните си ръкавици от фина метална мрежа, но знаех какво си мисли.

Водата беше студена. Слънцето бе все още едва проблясваща светлина на хоризонта и поне засега във въздуха нямаше и помен от топлинка. Навлязохме във водата до колене. Като се вземат предвид вълните, това означаваше, че се бяхме накиснали до пъпа.

— Приближават се! — предупреди ме той. — Скоро ще започнат да щъкат в краката ни!

Показах му ръкавиците си и се усмихнах. Ако беше казал истината, нямаше да съжалявам, че съм ги купил. Чайките кръжаха с крясъци около нас. Наблюдавах го, докато замяташе. После изчаках следващата вълна и на свой ред хвърлих въдицата.

 

 

Само преди обед късах пет пъти корда, но и Фин не падна по-долу. И то корда за десет кила. Имаше страхотни парчета, Фин каза, че рядко се хващали толкова едри, освен ако не влезеш навътре с лодка. Щом слънцето изгря, небето на север почти мигновено помрачня и над нас се понесоха гъсти облаци. Въздухът беше гъчкан с електричество, а океанът бе сив и твърд като мрамор. По някое време въпреки загряващите упражнения от залепналата за плещите ми мокра фланелка ми стана студено, но не продължи дълго — попаднах на звяр, който за няколко минути ме стопли и накрая ме събори във водата, отмъквайки кордата ми. Вълните също ни затрудняваха. Понякога, и то най-често когато на кукичката се закачаше някое голямо парче, изискващо всичките ни налични сили и запазването поне на относително равновесие, те безмилостно ни шамаросваха по лицето, следваха се начесто, бяха напористи и направо ни зашеметяваха.

По-късно се оттеглихме към брега, Фин беше прав. Подгонени от лефера, дребните рибки отстъпваха към плиткото, промушвайки се между краката ни, изскачаха над повърхността и падаха обратно ведно с разкъсаните телца на приятелчетата си, които миришеха вече доста силно. Леферите ги кълцаха на парчета, на кайма, унищожаваха ги без остатък, бяха мощни, бързи и въоръжени с яка челюст, която принуждаваше рибаря да подсилва края на кордата с парче стоманена тел. И да носи ръкавици, когато се казва Анри-Джон и не е сигурен никога в нищо.

Биха могли преспокойно да ви отхапят пръста като кренвирш. Да ги ловиш от време на време беше едно, но да попаднеш на прегладнял пасаж — съвсем друго. След час ръцете ви се изморяват, вниманието ви отслабва и можете да бъдете сигурни, че без ръкавиците от метална мрежа едва ли ще ви се удаде повече да преброите десетте Божи заповеди на пръсти. Освен това беше по-удобно да ги хващаш с ръкавици, отколкото с голи ръце. Откачах ги от кукичката по-бързо от Фин. Когато забеляза това, аз му ги заех за малко. Реши, че не е лошо. Казах му, че в къщата има още един чифт, но той се направи, че не ме чува.

Изтласквайки плячката си все по-близо до брега, леферите буквално побесняха. Не толкова ги виждахме, колкото се досещахме за присъствието им по някои плясъци и завихряния на водата, които нямаха нищо общо с вълните. Обезумели, дребните рибки изскачаха на пясъка и се гърчеха в краката ни. Фин държеше въдицата си с протегната ръка, докато аз бях принуден да запъна моята в бедрото, тъй като от началото на лова бяха изминали повече от два часа. Изпитвах известно удовлетворение, когато понякога го виждах да се мръщи или да ругае през зъби. Нямах възможност да го наблюдавам постоянно, но все пак от време на време му хвърлях едно око. Гледаше право пред себе си и като че ли изобщо не се интересуваше от това, което прави. Имах чувството, че не наблюдава нищо конкретно и че със същия ефект би могъл да бъде и сляп. Отначало помислих, че се отегчава, тъй като сигурно лови риба, откакто е проходил, но после си спомних какво бе казал рано сутринта и разбрах, че не е така.

Накрая все пак седнахме. При малко повече желание можехме да ги ловим с голи ръце. Някои бяха излезли почти наполовина от водата и се мятаха в хаотични подскоци, продължавайки обаче да налитат на жертвите си, като същевременно търсеха изход от капана, в който бяха попаднали. Блъскаха се в нещо като басейн, изровен от вълните в пясъка, и връщането назад очевидно им създаваше сериозни проблеми. Никога през живота си не бях виждал такова гъмжило — имаше ги навсякъде, без да се смята дребосъкът, и знаех, че утре сутринта по протежение на плажа ще се вие гъста ивица леш.

Известно време ги наблюдавахме, после, докато пушехме и се чудехме дали ще вали, изкормихме и измихме уловените. Предишния ден ми бяха докарали дървен материал за стълбата и Фин ме посъветва да го покрия. Ръката ми беше изтръпнала. Докато разстилахме брезентови парчета върху струпаните пред къщата дъски и греди, ушите ми все още пищяха от свистенето на кордата, а миризмата на риба щеше да ме преследва дни наред.

Взех няколко и ги сложих във фризера, но три четвърти от улова оставих на Фин — той знаеше на кого да ги даде. Бурята се разрази точно в момента, в който се канеше да си тръгва. При това с такава сила, че всеки нормален човек моментално би потърсил убежище, но той се задоволи просто да закопчае ризата си. Когато човек видеше могъщите му плещи, с основание се питаше как ли ще излезе през вратата.

— Защо не поседнеш за пет минути?

Бях загубил представа за времето, но да речем, че от запознанството ни бе минала една седмица, а може би и малко повече. Бяхме се виждали всеки ден, но винаги по конкретен повод: да ловим омари, да отидем на местния фермерски събор, да отнесем в блатото една закъсала костенурка, която беше намерил на пътя, да поправим нещо по колата, да идем за миди, да си играем на пожарникари, по-точно да разберем дали пожарникарите нямат нужда от помощ при гасенето на пожара, пламнал в един хамбар от другата страна на пътя, да излезем с лодката, да поръчаме дървен материал за стълбата, да потегнем някаква ограда или да се позанимаем с леферите. Доколкото бях разбрал, Фин бе помощник-шериф, което не означаваше нищо особено, освен може би че в зависимост от обстоятелствата или по-точно от желанието си играеше ролята на нещо като пъдар, но според мен целта му бе просто да опази мястото, където живееше, затова постоянно поправяше, подреждаше и майстореше нещо, без да пита когото и да било. Ала никога не беше идвал просто ей тъй, да пийнем по чашка или да поседнем на приказка. Свършехме ли онова, което имахме да вършим, си тръгваше, без да каже нито дума повече.

А и аз никога не се опитвах да го задържа. Нямах желание някой да ми висне над главата, бил той или друг, нито възнамерявах да задълбочавам отношенията ни, още повече че установилата се помежду ни дистанция не беше от най-неприятните. Като се изключат няколкото крайно оскъдни информации, които доста неохотно вмъквахме в разменяните две-три думи, знаех за него толкова, колкото и той за мен, и намирах, че така е много добре.

Според мен няколко капки едва ли биха станали повод за по-сериозно общуване, но днес от небето се изливаше истински потоп. Само на Гонерила^[1] би й дало сърце да остави някого навън в такова време. От земята се вдигаше пара и гъсти водни струи връхлитаха остъклените врати, трополейки като чакъл.

Предложих му бира, докато се настаняваше в едно кресло и наместваше торбата с риба между краката си, не по-очарован от мен от създалото се положение.

— Май намалява… — отбеляза той, докато се ровех в хладилника.

Чуваше се как дъждът с удвоена сила блъска зифтосаните керемиди на покрива.

— Да, ще спре… — кимнах аз, озъртайки се с крайчеца на окото към един олук, който бълваше вода като пожарникарски маркуч.

Не знаех дори дали играе на карти или дали обича музика.

Добре се подредихме! — си казах, докато вземах две чаши и се чудех дали да го нападна с У. Х. Одън^[2]: Хиляди са живели без любов, но нито един без вода, или да му съобщя, че съм открил латинското название на лефера — Pomatomus Saltarix. Но за щастие телефонът иззвъня. Двамата с Фин се спогледахме с облекчение.

— Ало! Да?

— Аз съм. Как си, момчето ми?

Грабнах апарата и се тръшнах на едно кресло.

— Чуваш ли ме?

— Да… Малко съм изненадан.

— Не се изненадвай. Колкото и да си далече, винаги си мисля за теб. И знай, че не те забравям в молитвите си.

— Ммм… Ти как си?

— Нормално, а и всички тук са добре, но не става въпрос за това! Обаждам ти се по много сериозен повод!

— За Бога, какво се е случило?!

— Изслушай ме, ако обичаш, вместо да се правиш на глупак!

— По дяволите! Ще ми кажеш ли най-сетне какво става?

— Едит иска развод, това става!

— А… Та ти не знаеше ли? Явно си бил единственият…

— Разбира се, че бях единственият. Но защо според теб го скриха от мен?

— Жорж, никой нищо не е крил от теб. Достатъчно е просто от време на време да си отваряш очите и ушите.

— Скриха го така, както се крие сифилис или нещо още по-срамно! Така де, как я виждаш да дойде да ми се хвали е това! Ще ми се развежда! Ах, Анри-Джон, та нима смята, че човек толкова лесно може да се отрече от клетвите, изречени пред Бога?

— Не знам. Питай нея.

— Повярвай ми, по-скоро бих предпочел да я видя на смъртно легло, отколкото в подобно положение!

— И това никак не ме учудва, особено щом идва от теб. Знаеш ли, вече много отдавна не си ми забавен.

— С гнева Божи шега не бива и вие много скоро ще го разберете! Надявам се, че наистина не те забавлявам. Даваш ли си поне сметка, че светът върви към гибел? Единствено душите ни имат все още шанс за спасение!

— Да, но не знаеш как да им го дадеш. Всъщност, както и всички типове от твоята порода, ти не си на ниво, за да се захванеш с тази работа.

— Времето напредва, Анри-Джон. В момента не става дума за мен.

— Какво искаш да направя? Не мога да й попреча да се разведе.

— Напротив! Разбира се, че можеш! Достатъчно е да откажеш!

— Чуй ме, Жорж… Ако наистина го желае, тя е способна да хвърли срещу мен цяла армия адвокати, което само ще усложни още повече нещата. И двамата знаем много добре, че ще го получи, тъй че не се прави на идиот.

— Но можеш да печелиш време!

— Току-що ми каза, че напредвало…

— За Бога, говоря за твоето решение! Тя трябва да премисли жеста ти, трябва да й се даде време да осъзнае какво ще загуби завинаги, ако извърши това светотатство! Мисля, че си в състояние да го сториш, или може би бъркам, а? Излишно е да ти напомням кой стои в основата на тази катастрофа, нали? Ах, но какво те е прихванало, нещастнико?

— Стига, Жорж… Говориш на човек, който те е познавал и на младини. Да не би на всичко отгоре и паметта ти да е започнала да ти изневерява?

— Знам какъв бях. И повярвай ми, няма да ми остане достатъчно време, за да изкупя греховете си. Но запомни, Анри-Джон, никога не е късно!

— Чудесно. Много мило, че се обади.

— Умолявам те, момчето ми! Ето… чуй как пукат костите ми… коленича пред теб…

— Жорж, стани, ако обичаш.

— Не, на колене съм и на колене ще остана! Анри-Джон, ако някога си изпитвал поне малко обич към мен, ако имаш капка милост към един старец, който пълзи в нозете ти и се задъхва от вълнение, заклевам те…

— Но КАКВО ИСКАШ, по дяволите!

— Нищо не подписвай! Не давай съгласието си! Да ми отрежат езика, ако те помоля повече за още нещо в този живот! Вие сте мои деца… Не се превръщайте в мой позор, нещастие и мъка. Познаваш я, момчето ми, тя е магарешки инат! О, Анри-Джон!… Ти си последната ми надежда!

— Добре, сега ти ме чуй. Не искай от мен невъзможното. Но ако това може да те успокои, знай, че откакто съм тук, нямам никакви новини от Едит и че преди заминаването си не съм подписвал нищо. Ако смяташ, че се нуждае само от време, ще го има. Човек не се развежда за един ден. Но не си прави илюзии, Жорж. Не мисля, че ще промени мнението си.

— Млъкни! Ах, защо не умрях през зимата? Всемогъщи Боже, защо ме подлагаш на такова изпитание? Анри-Джон, заклевам те във Всевишния, помисли добре, преди да извършиш непоправимото!

Когато затворих, бурята продължаваше. Вятърът се беше усукал във вихрушка и бараката скърцаше от покрива до мазето, Фин климаше над чашата.

— Хм, ето че разреших някои проблеми — заявих аз и оставих телефона на мястото му.

Спогледахме се и добавих:

— Беше тъстът ми.

Взех чашата си, изправих се и застанах пред остъклената врата. Вятърът запращаше дъжда към земята, но валеше по-слабо и океанът и небето леко просветляваха.

— Католиците гледат с лошо око на развода и Жорж е ужасно раздразнителен на тази тема. Виждаш ли, той е много религиозен. Навремето започна да слуша литургията на латински, но това не му стигна. В началото беше просто малко странен…

— Да, и тук имаме такива случаи.

— Допреди няколко години, когато ми пишеше, той добавяше до подписа си „Мир на земята“ или „Хвала на Бога за всичката му благодат“. Днес вече не го пише, но предполагам, че ако го правеше, щеше да бъде нещо от рода на: „Смърт на еретиците“ или „Да ги избием всичките и Господ ще познае агнеците си.“ Хм, изглежда го изисква времето… „И тя роди Син, мъжка рожба, и Той е Онзи, който трябва да подкара с железен посох всичките езически народи.“ Такъв е духът на епохата и това се чува по всички краища на света. „Прерязвайте си взаимно гърлото!“ Къде изчезнаха добрите люде?

 

В разговора, който проведохме с Фин, докато чакахме бурята да утихне, се въздържах да засягам личните си проблеми. Но двамата установихме, че няма да ни заболи, ако си поговорим. Накъде отива светът и процъфтяването на човешкото безумие не бяха особено мъчителни теми, така че постигането на взаимно съгласие не ни затрудни. От само себе си се разбираше, че фанатиците от всички религии се бяха развилнели и се опиваха от обливащата ги кръв. Че се засищаха с нея и я размазваха по лицата си. Че с всеки изминал ден крясъците им ехтяха все по-силно и се множаха, изпълвайки въздуха с непоносима смрад. Че нещастието на народите беше тяхно ложе. Че чаршафи им бяха глупостта, страхът, невежеството, но също и омразата, с която на драго сърце се самонадъхваха различните раси. Че техен меч бе религията, с която спекулираха както им скимне. Че силата им идваше от некадърните, подлите, тъпите, корумпираните, циничните и достойни за презрение политици, които ги довеждаха до отчаяние. Че в съглашение с тях си бяха разпасали колана най-обикновени убийци, бандити, хулигани, мошеници, луди за връзване, негодници, индустриалци, банкери, ченгета, адвокати, съдии и трафиканти на оръжие, които въртяха колелото и доволно потриваха ръце. И накрая, че ще оставим земята толкова мръсна, колкото сме я намерили.

За първи път ни се случваше да разменим няколко банални приказки на чашка просто така, седнали един срещу друг, без да правим нещо конкретно, освен да наблюдаваме изливащия се навън порой с крайчеца на окото и да похапваме маслини. И мога да кажа, че се справихме доста добре. Понякога в стаята се възцаряваше мълчание, но в него нямаше напрежение. Фин бе загадъчна и странна личност. Така, както ми довери, че не четял много, малко по-късно, засягайки периода на президентството на Никсън и Рейгън, най-неочаквано ми препоръча последната книга на Томас Пинчън^[3] „Земя на виното“.