Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lent dehors, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Максим Благоев, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Филип Джиан. Навън към себе си
ИК „Колибри“, София, 2002
Художествено оформление: Стефан Касъров
История
- —Добавяне
* * *
Най-хубавата топла пастърма в Ню Йорк се сервира в „Деликатеси Карнеги“ на Седмо авеню. За нас беше около три сутринта, когато излязохме от митницата и Оли настоя да се отправим директно за „Ла Гуардия“, за да се изтегнем на някоя пейка и да подремнем, докато чакаме следващия полет. Но аз категорично се противопоставих.
Наблюдаваше ме как се храня, сам неспособен да погълне и трохичка, и за пореден път ехидно ме поздравяваше, че съм избрал това тъй шумно и претъпкано с народ заведение, което чудесно се отразявало на мигрената му. Колкото до пастърмата, тя бе все тъй божествена.
На „Ла Гуардия“ ни уведомиха, че по крайбрежието е паднала гъста мъгла и че компанията „Континентъл Експрес“ била съгласна да ни превози, но само на наша отговорност — ако се наложело да кацнем на някое междинно летище, тя нямало да поеме разходите по престоя, нито пък да приеме рекламациите ни, — след което ни посъветваха да се въоръжим с търпение и да изчакаме до сутринта на следващия ден.
— Много добре. Не ни остава друго, освен да наемем кола — заявих аз.
— А какво ще кажеш да преспим в Лоуъл?
Не беше много сложно. Достатъчно бе да караме по шосе 95 до Провидънс, а оттам по 195, след което щяхме да видим табелите за Кейп Код. Вече два-три пъти бях изминавал този маршрут, но въпреки това най-примерно изслушах обясненията на типа от „Херц“, особено що се отнася до излизането от града (трябваше да свия при „Дж. Вашингтон“, за да хвана нужната ми посока), тъй като отдавна не бях предприемал подобни експедиции, а и нощта далеч не бе най-подходящото време за тях.
Преметнал сакото си през ръка, Оли ме чакаше отвън с примирено изражение, което не се промени, докато крачехме към колата и му разправях колко е свеж въздухът и колко приятно ще е да се повозим под звездното небе.
— Само като си помисля, че на сутринта можехме да си поръчаме яйца по бенедиктински и да се наслаждаваме отвисоко на гледката на парка… — въздъхна той.
Заспа бързо, още преди да напуснем предградията. Спрях и купих цигари и три пластмасови чашки вряло кафе, които инсталирах на таблото, след като първо се уверих, че са добре захлупени. После се наведох над него, препасах го с предпазния колан и поставих бастуна му на задната седалка.
Предстоеше ми да измина около петстотин километра. Беше единайсет вечерта. Ако се съобразявах с ограниченията на скоростта, а аз възнамерявах да го сторя (в Кънетикът не държаха особено на тях, но в Масачузетс бяха направо откачени на тази тема), можех да пристигна призори и най-сетне да си поема дъх.
Това е. Нямаше какво повече да се прави. Колата беше с автоматични скорости.
Все още не знаех дали идеята ми е добра, но останалите до една ми се бяха сторили лоши. Всичко, което можех да кажа на Едит, всички думи, които бих изрекъл, й бяха вече до болка познати и очевидно недостатъчни, за да я спрат. Затова предпочетох сам да просна царя си върху шахматната дъска, вместо да продължа да разигравам партия, в която всички следващи ходове щяха да само излишно да ни наранят и още повече да ни разочароват един от друг.
Не бях предупредил Едит за заминаването си. За Рамона, майки ми и дъщерите ми то бе просто възможност, от която по предложение на Оли се бях възползвал, за да си почина малко и да смеля по-лесно историята с развода. И това бе самата истина, като се изключи малката подробност, че може би щях да отсъствам значително по-дълго, отколкото предполагаха. Всъщност все още нищо не бях решил. Не бях се интересувал и от възможността да емигрирам, но разполагах с едногодишен срок. Беше ли това знак?
Оли имаше да урежда някакви делови въпроси. Щеше да отскочи до Ню Йорк и Лос Анджелес, после да прекара няколко дни с мен и пак да замине. Можех да остана в къщата толкова, колкото исках. Бяхме стигнали до единодушното заключение, че времето е единственият лек за онова, което ме е сполетяло.
Малко остана да го събудя в Провидънс, тъй като бях подминал шосе 195 и кръстосвах безцелно центъра на града, докато не ми мина през ум да попитам за пътя един полицейски автопатрул. Ченгетата ми казаха да ги следвам и ме отведоха до нужното отклонение. Малко по-късно спрях, за да заредя колата, да се наплискам и да се поразтъпча. Нощта бе все тъй непрогледна. Усещаше се дъхът на океана и когато се поотдалечих от паркинга, ми се стори, че го виждам и чувам. За момент застинах неподвижно. Нима всичко бе толкова просто? Или пък толкова ужасно?
Първият познат ми ориентир беше Сагаморският мост, който изникна внезапно от мъглата и ни пренесе на другия бряг, издигайки ни над покриващата целия район млечнобяла покривка. Високо горе се простираше небето, просветляващо от първите, все още невидими лъчи на слънцето. След това отново се гмурнахме в синкавозелена, гъста като мъх мътилка.
Призори пейзажът се избистри. Мъглата постепенно се вдигна и Оли отвори очи няколко минути преди да влезем в Тръроу. Беше гладен. Спряхме, оставяйки се да ни води ароматът на пържен бекон, който изпълваше слънчевата улица и преливаше на талази чак до брега. Сервираха ни кафе — тук човек забелязва дъното на чашата през него, но предимството му е, че можеш да изпиеш литри без риск от аритмия, — после яйцата зацъцриха върху нагорещената плоча, препечените филийки изскочиха от тостера и Оли вдигна очи към небето, скръстил ръце на корема.
— Би трябвало да си поръчаме още веднъж от същото! — изпъшка той, облизвайки с разнежен поглед чинията си, като току я побутваше с върха на пръстите си, за да я разгледа отвсякъде.
Къщата на Оли бе всъщност една прилична барака със сивкав чамов покрив, клекнала край завоя на тесен черен път сред високо избуяли треви и огромни дъбове. Състоеше се от две спални и просторен хол с кухничка в единия ъгъл и с прозорец към Атлантическия океан. Оли плащаше, за да я поддържат, тъй че единствената ни задача бе да заредим хладилника. Най-близките съседи живееха на най-малко триста метра от нас. Ако човек решеше да се настани отвън, просто отваряше остъклените врати и излизаше на the deck (не съм много наясно как се превежда тази дума) — нещо като открита дъсчена платформа, върху която можеше да прекара по-голямата част от лятото, съзерцавайки океана.
Преди двайсетина години бяхме отпразнували тук сватбата на Оли и той редовно прескачаше насам. Къщата им бе подарена от тъста му, но Оли не я превърна в музей на мъката си. Тук човек се чувстваше добре и той наистина се чувстваше добре. Спомените му бяха живи и весели, сянката на Мерил бе едновременно настояще и минало и той се стараеше да ви спести унинието си, когато тя го притиснеше до стената, което все още се случваше. Двамата с Едит бяхме идвали тук няколко пъти, когато училищните ваканции го позволяваха. Дъщерите ми обожаваха това място. На мен, естествено, никога и през ум не ми беше минавало, че някой ден ще се озова тук сам, оставяйки зад себе си един невъобразимо дълбок? безумен? ужасяващ? неудържим? хаос.
Както и останалите селища в район с диаметър трийсетина километра, Тръроу бе обявен за „сух град“, което означаваше, че човек не може да си купи и капка алкохол. В неделя пък „на сухо“ оставаше целият щат Масачузетс и в това отношение тук ни най-малко не се шегуваха. А бяхме събота.
След кратък размисъл отново се натоварихме в колата. Този път на волана седна Оли и поехме към град П. с надеждата, че ранният час ще ни спести неприятностите с ограниченията на скоростта. Денят обещаваше да бъде чудесен, напиращият през пръстите ми въздух — карахме с четирийсет и пет километра в час — се превръщаше в нежна приятелска милувка, когато застигахме велосипедист или някое бабе във форд континентал. Пътят беше тесен и нямаше начин да задминем каквото и да било заради прорязващата го по средата двойна жълта линия, чийто край така и не видяхме.
Когато пристигнахме в града, върху мен се стовари умората ведно с тягостния смисъл на присъствието ми в Кейп Код. Поседнахме за малко на слънце. И докато Оли съставяше списък на продуктите, които щяхме да поръчаме да ни доставят, аз, от своя страна, се борех с първия сериозен пристъп на меланхолия, налетял ме от момента на заминаването ни. После Оли влезе в магазина. Аз също станах, но вместо да го последвам, се зазяпах в банските на сергията пред съседния магазин и изведнъж всичко това ми се стори абсурдно. Трябваше ли да избера плажно масло, за да се обзаведа по-бързо със загар, или пък крем, за да предпазя носа си от изгаряне? Къде, по дяволите, смятах, че се намирам? Протегнах ръка, но не толкова за да опипам плата на банските, а най-вече защото продавачката ме гледаше и защото, тъй или иначе, животът продължаваше. Цветовете на банските — индианско розово, зелено-електрик, фосфоресциращо жълто — сякаш се кривяха и ми подсмихваха подигравателно в лицето. Облегналата се на сергията девойка подхвърли, че яркочервените щели много да ми отиват.
— Продадох същите на Джак Никълсън! — довери ми тя, докато връщаше рестото.
— Oh! Did you! — подобаващо се удивих аз.
Купихме вино, бира и твърд алкохол и ги подредихме в багажника. След това посветихме значително време на въдичарските пръчки, изпробвахме последните модели и проучихме новите графитени макари, едната от които беше с две скорости и автоматично превключване, поискахме всички необходими обяснения, но накрая взехме само две обикновени макари силиконова корда и няколко блесни, в резултат на което типът заяви, че денят започвал зле.
После се прибрахме. Проснах се върху един шезлонг на deck-a с намерението да запаля цигара, но пакетът изпадна от ръката ми и заспах така внезапно, сякаш смъртта ме бе покосила.
Събудих се по залез, когато слънцето вече едва-едва надничаше иззад високите треви по хребета на дюните и прокарваше трептяща пътека през океана, отхвърляйки сянката на къщата далеч зад гърба ми. До мен стърчеше слънчев чадър, а една лека завивка топлеше телесата ми. Въздухът ухаеше тъй приятно, че за миг се усмихнах блажено, ала мигновено се опомних.
Докато чакахме да стане жаравата за барбекюто, поехме към плажа с чаша вино в ръка. Надолу се слизаше по дървена стълба с петдесетина стъпала, която вече не бе в много добро състояние. Понечих да кажа нещо, докато скърцаше и се клатеше под краката ни, но предпочетох да се въздържа.
Една едноока чайка затепа около нас, без да ни изпуска от поглед, което явно й създаваше известни проблеми, но за жалост нямаше какво да й дадем. А аз още по-малко от когото и да било другиго! — рекох си с такова униние и сантименталност, че само мисълта за евентуалното продължение ме отврати. Извърнах глава от страх да не би Оли да улови влажния поглед, който хвърлих на животинката, и да разбере на какви разсъждения съм се отдал.
Стояхме мълчаливо и тъй неподвижно, че нашата приятелка реши да ни огледа по-отблизо и започна да се бори с връзките на обувките ми.
— По дяволите, Оли! — изгъгнах аз, докато пернатото отлиташе с противен крясък. — Сънувам ли, или що?
Заех се да сглобя въдичарските пръчки, докато той печеше месото.
На сутринта Оли замина и се върна чак в сряда вечерта. Възползвах се от няколкото дни самота, за да се отдам на онези болезнени пристъпи на отчаяние, срещу които бях напълно безпомощен, въпреки че се опитвах с всички сили да им се противопоставя, когато усещах приближаването им, нанасяйки на стените безполезни крошета. Дълго след това по ръцете ми все още имаше белези. На драго сърце бих избрал по-достойно поведение, ако можех да го сторя. През цялото време се мъчех да се убедя, че всичко е наред, да избълвам отвратителното самосъжаление, което ми вдъхваше съдбата ми, разкъсвах яростно омотаващата ме гадна лепкава мрежа, но след малко отново попадах в нея и всичко започваше отначало. Когато успеех да надделея, отивах да плувам, гмурках се под вода, за да дам отдих на съзнанието си, после тялото ми изскачаше като тапа на повърхността. Ако прожектираха филм за тези четири дни в ускорен каданс, зрителят би се разсмял при вида на нещастника с червен бански, който абсурдно снове нагоре-надолу, втурва се към плажа, отдалечава се с яростен замах на ръцете в открито море, гмурка се, появява се отново, насочва се обратно към брега, хуква към къщата, затваря се вътре и след малко пак изхвърча навън, отново препуска към плажа и така нататък, и така нататък от сутрин до вечер. През нощта обаче не излиза, тогава се вижда само как светлината на прозореца ту угасва, ту светва, ту пак угасва и изобщо примигва като истерична светлинна реклама. След което темпото постепенно намалява и зрителят с основание започва да се пита: Сега пък какво прави?
Какво ли? Просто отваряше наслуки някоя книга и четеше. Пишеше писма на Рамона и на майка си, както им беше обещал. Слушаше музика. И с всеки изминат ден се контролираше все по-успешно. Всяка вечер се забелязваше съществен напредък в сравнение със сутринта и пристъпите на отчаяно униние все повече се разреждаха. Опитваше се да си набие в главата, че е по-добре да носи кръста си, отколкото да го влачи. Упражненията, които си налагаше — морските му бани бяха продължителни и енергични терапевтични сеанси, — го изтощаваха, но тази умора не бе неприятна, чрез нея възприемаше тялото си по различен, непознат досега начин. През тези няколко дни в съзнанието му също настъпи известно прояснение и започна да му се струва, че ако продължава в този дух, би могъл да се превърне отново в напълно приемлива личност. Все още не беше набрал достатъчно смелост, разбира се, но в сряда вечерта отиде да посрещне Оли в Хаянис, двамата се отбиха да вечерят в един ресторант, където той започна да си разменя шегички с някакъв тип на бара, докато чакаха да се освободи маса, и Оли му каза:
— Знаеш ли, доволен съм. Тревожех се за теб.
— Бъди спокоен, няма да те разпитва за мен!
— Аз пък се обзалагам, че ще стане точно обратното.
Със стиснати зъби заметнах въдицата и кордата проряза небето с остро свистене.
— Тогава й кажи, че ловя риба и не вдигам телефона. И че не знаеш нищо повече.
Днес нямаше да уловим нищо. Океанът беше спокоен и бистър и леферът със сигурност се плацикаше най-малко на двеста метра от брега. Но за щастие боравенето с въдицата беше удоволствие, напълно достатъчно само по себе си и несъмнено едно от малкото занимания в света, на които можех да се посветя, без да мисля за нищо. На него, както и на връзването на възли.
Оли трябваше да замине в края на седмицата. Щяхме да се видим отново след около месец, тъй като Sinn Fein Ballet щеше да гостува в Ню Йорк, и той вече планираше да ме замъкне в Калифорния, където се предвиждаше трупата да даде няколко представления. Изпитваше предварително и напълно искрено удоволствие при мисълта за двете седмици, които щяхме да прекараме заедно. Погледнах го мълчаливо. Изглеждаше толкова щастлив, че реших да не му противореча. Но се запитах дали не си въобразяваше, че съм тук на почивка, дали не си представяше как се носим по шосе №1 на волана на открита лимузина, как се смеем и пеем с пълно гърло от едничката радост, че живеем, без жени, без грижи, без нищо, впримчено в плътта ни, просълзявайки се от умиление при вида на кипарисите, надвиснали над пропастта в околностите на Big Sur. Знаех какво иска. Колко пъти ми беше предлагал да станем съдружници и да ръководим заедно Балета, и то не защото се нуждаеше от услугите ми, а само и само за да бъде с мен. Обичах го несъмнено много повече, отколкото предполагаше, но Едит бе изпълнила живота ми до такава степен, че нямах ни най-малко желание да се озова на другия край на света, ако тя не е до мен. Дали пък сега не виждаше нови възможности? И дали, комбинирайки своето вдовство и моя развод, не правеше прибързани заключения?
Започнах да желая заминаването му. Имах нужда да остана сам и намеците му, макар неясни и плахи, относно едно също толкова неясно бъдеще, в което бихме били неразделни, започваха да ме дразнят. Лошото бе, че в същото време винях себе си заради това, че му се сърдя. Познавах се достатъчно, за да знам, че ако се беше въздържал от подобни алюзии, задължително щях да намеря начин дълбоко в себе си да го упрекна за това. Горкият Оли! Заминавай по-бързо, тъй като има опасност да ти тегля някоя майна, а Бог ми е свидетел, че нямам нужда от допълнително изпитание, както и на теб, между впрочем, не ти трябват моите тъпи истории.
Най-близкият ни съсед бе съдията Колинс, а малко по-далече живееше Хоторн, директорът на бостънската митница. Не рискувах да се преуморя от забавления, а още по-малко да бъда притесняван, защото плажът „Вратата на ветровете“, разположен долу под къщата, беше частен. Съдията и митничарят изобщо не стъпваха там и прекарваха времето си в чистене на собствените си басейни. Обещах на Оли да отскоча да ги поздравя, когато намеря време. Досещайки се случайно, че съм бил ученик на Надя Буланже[1], един ден съдията ми бе изпроводил двете си дъщери, а аз ги бях отпратил с уточнението, че съм на почивка и че изобщо не ме интересува готовността му да плати толкова, колкото поискам. Оли ми даде да разбера, че ако все пак някога имам такова желание, просто трябва да му се обадя — старецът най-редовно питал за мен. Уверих го, че ще си помисля, но за момента, предвид начина на живот, който възнамерявах да водя, парите бяха последната ми грижа. Освен това, поне доколкото си спомнях — въпреки че ни най-малко не ме терзаеха въжделенията на сатир и че само мисълта за допира до женско тяло ме докарваше до нещо като махмурлук, — дъщерите на магистрата бяха доста грозни и нямаше начин да седна до тях, преди да преброя поне до десет. Оказа се вярно, че човек може временно да изгуби вкус към жените, при това без да изгуби разсъдъка си.
Стига да пожелаете, на това място бихте могли да живеете като истински дивак, без да срещнете жива душа, освен от време на време някой заблуден нещастник, когото гостоприемството ви би накарало тозчас да си плюе на петите и който незабавно би уведомил приятелите си, че сте гаден и невъзпитан тип, не по-любезен от портата на затвор. Точно така исках да мислят за мен. Затова най-старателно бях разчистил храсталаците около табелата ПЪТ БЕЗ ИЗХОД и така бях излъскал другите две — ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ и ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, че още с първите лъчи на зората те светваха като прожектори, а нощем внезапно изникваха пред фаровете на нежеланите посетители. Ще речеш, че пътят водеше към ада. Ако къщата беше моя, с удоволствие бих набол още куп други табели, бих поставил бариера и заобиколил целия парцел с бодлива тел, за да се откъсна от света или поне да установя пълен контрол над терена, да си осигуря пространство, където нещата не биха ми убягвали, където не биха се изплъзвали от ръцете ми, и за тази цел бях готов да го намаля толкова, колкото е необходимо. Което, искрено казано, си беше чиста проба детинщина, но не сме ли всички ние деца в сравнение със света? Едва се осмелявам да призная, че една сутрин дори нахвърлях тор на отровния бръшлян, който растеше наоколо. Самота и окопаване — това бяха двете единствени точки в програмата. Защото наистина ставаше дума за доста амбициозна за разбиранията ми програма, на която можех да се посветя телом и духом за значителен период от време и да продължа да подлагам на съмнение неясното После. „Не можете да попречите на птиците на тъгата да кръжат над главата ви, но можете да им попречите да свият гнездо в косата ви.“ Тъй да бъде.
Решително — но далеч не по начина, по който навремето заселниците са прогонили индианците вампаноага от земите им — изпроводих Оли обратно във Франция, тъй като усетих, че се размеква и се опитва да печели време. Дори започна да твърди, че не било чак толкова спешно, докато в същото време стягаше куфарите си. Собственоръчно ги затворих и ги отнесох до колата, нахлупих шапката на главата му, набутах го зад волана, наведох се към прозореца и заявих:
— Има време за прегръдки, има време за раздяла. Ще ти се обадя след няколко дни. И, Оли… не изпускай шибания самолет, ако обичаш.
Усмихнах му се, след което се прибрах в къщата.
Предполагам, че типът ме бе наблюдавал от доста време, когато най-сетне си дадох сметка за присъствието му. Занимавах се със стълбата, която водеше към плажа. Бях я проучил най-внимателно от първото до последното стъпало и изпробвах здравината й, като разтърсвах перилата. Подскачах и блъсках като пощурял с крак, за да се уверя, че състоянието й е наистина трагично. Дори се бях промъкнал под нея, за да огледам основите й, забивайки многократно в подпорите джобното си ножче, което на няколко пъти хлътна до дръжката. И тъй, стоях на плажа, оглеждайки съоръжението. Едната си ръка държах на кръста, а другата над очите, за да ги предпазя от светлината на залязващото слънце, когато на петнайсетина метра от мен забелязах сред треволяците моя човек, приклекнал най-спокойно насред чужда частна собственост, и то с усмивка на уста.
Не виждах какво правеше, но ако вършеше онова, което предполагах, вече нищо не би могло да ме учуди. Престорих се, че не го забелязвам, и направих няколко крачки към него, за да си изясня окончателно случая. Противно на опасенията ми непознатият не сереше, а просто бе приклекнал и явно не се и опитваше да се скрие, тъй като сега можех на свой ред да го огледам. Беше доста масивен, около петдесетгодишен мъжага с овално червендалесто лице и с дълга, вързана на опашка коса, облечен с дънки и карирана риза. Бе същевременно и първото човешко същество, което срещах тук, ако се изключат окичените с транзистори и хладилни чанти ненормалници по бермуди, които набързо отпращах при себеподобните им. Тъй че донякъде се смутих.
— Това иска най-малко месец работа! — подхвърли той и се изправи.
Нищо не го бях питал.
— Кой сте вие? — промърморих.
— А ти кой си? — полюбопитства той на свой ред.
(На английски, естествено, разликата между „вие“ и „ти“ не е много ясна, та ако ще и под лупа да я гледаш, но преводът ми е абсолютно точен: неговото you не беше моето you.)
Оставих го да приближи с намерението да го предупредя, че бултериерът ми броди наоколо и че съм тук, за да се лекувам от СПИН.
— Разбираш ли нещо от стълби? — поинтересува се той.
Беше се изтъпанил току пред мен. Вероятно тежеше най-малко сто кила, надвишаваше ме по ръст с половин глава и сянката му ме поглъщаше.
— Очевидно сте се изгубили — отбелязах. — Но е достатъчно да продължите по плажа, за да…
Обърна се към стълбата, сякаш изобщо не ме бе чул.
— На пръв поглед е просто, но не е.
— Вижте… Проследете пръста ми. Много е лесно! — уверих го аз.
И посочих към Longnook Beach. Ако човек се взреше по-внимателно, можеше да забележи няколко чадъра, макар че оттук изглеждаха не по-големи от глава на топлийка. И за първи път аз, комуто бе чуждо всяко разнежване, който не се бе поддал на съблазните на някоя прелестна плувкиня или на произволна злочеста майка, сподобена с три невръстни дечица, се поколебах да прогоня натрапника, без преди това да сме се разбрали кой, какво и защо. Не се дължеше нито на габаритите му, нито на страха да не ми размаже физиономията, тъй като очевидно изобщо не се засягаше от поведението ми.
— Никога не съм стъпвал там — информира ме той с леко движение на брадичката.
Прибрах пръста си, като му напомних, че всичко си има начало, но или говорех много тихо, или типът просто недочуваше.
— Няма да се справиш сам — заяви той и внезапно приклекна, след което начерта нещо на пясъка с парченце мидена черупка и додаде: — Ето тук трябва да се добави една площадка, после да се продължи по склона и едва тогава да се слезе към океана. Ще бъде много по-удобно.
Погледнах стълбата, която се катереше към последните слънчеви лъчи и определено приличаше на купчина избелели кости.
— Забрави — посъветва ме оня. — Няма да можеш да я възстановиш в същия вид. Преди няколко години все още я биваше, но ако не искаш един ден да се срутиш заедно с нея, трябва да вземеш под внимание някои промени. Тук не минава зима без бури и дъждове. Всъщност чудно ми е, че псе още се държи… Послушай ме, иначе рискуваш да си създадеш излишни главоболия.
Вярно, не бях разглеждал въпроса под този ъгъл, но това, което ми предлагаше, беше нещо съвършено различно. Ако приемех, че има право, трябваше да премисля всичко от самото начало, а не бях сигурен, че такова изпълнение е по силите ми. Защото вече не ставаше дума за една обикновена стълба, а за сложна, деликатна и дългосрочна работа, която нямаше нищо общо с плановете ми.
— Да съм казал, че имам намерение да предприемам нещо? — изгледах го аз накриво.
— В момента разполагам със свободно време — отвърна той.
— Много добре! Точно това е и необходимо за бране на боровинки.
След което му обърнах гръб и го зарязах, тъй като не ми харесваше начинът, по който ме насилваше. Освен това имах нужда да помисля по въпроса, без някой да ми виси над главата. Колкото до решението, което щях да взема, то можеше да почака. Оли бе заминал едва преди няколко часа и пустинята, която се разкриваше пред мен, заслужаваше да й обърна известно внимание. Страхувах се да не се втурна слепешката дявол знае накъде и строежът на стълбата започваше малко да ме плаши, тъй като все още не знаех дали имам необходимата смелост или настроение, нито дали изобщо бях способен да се заема с подобно нещо. А и типът не беше избрал най-подходящия ден, за да ме притеснява.
Извадих дневника на Едит от куфара. Поставих го на видно място върху бюфета, след това си сипах една чаша и излязох да я изпия навън.
В крайна сметка реших, че за дневника също е твърде рано, и в същия момент хладен повей ме предупреди за настъпването на нощта. Исках да си дам още няколко дни, преди да го отворя. Щеше ми се известно време да бъде пред очите ми, за да свикна с него и да се отърся от неприятното усещане, че сега е мое притежание. И искрено се надявах, че ще успея. О, това вече не е добре! — бях заявил с пресилена усмивка в деня на пристигането си, преструвайки се на удивен, че го намирам в куфара си. И в един миг, когато мъката ме бе налетяла и ми идеше да разкъсам тая гадория със зъби, бях добавил, обръщайки се към него като към живо същество: О, мама няма да е никак доволна! Мама ще се чуди къде се е дянало миличкото й! — след което го бях треснал в пода.
На сутринта намерих на верандата пълна купа боровинки. Това не стигаше, за да повлияе на решението ми, но китайците казват, че любовта е по-ценна от белотата на лилията. Беше още рано и над океана се стелеше лека мъгла. На човек му идеше да коленичи, за да диша — толкова чист и уханен бе въздухът. Бях градски човек — роден в града, прекарал там детството си и почти целия си живот. Всъщност не знаех какво ме приковаваше към него, но мина доста време, докато осъзная, че го ненавиждам с цялата си душа. Каква полза, какво удоволствие, каква слава можеш да извлечеш от факта, че живееш в Париж или в Ню Йорк? Може би чувството, че принадлежиш към нещо, че си там, където трябва? Всичко това бе глупост, суета, дребнава човешка тъпотия! Е, бях си получил заслуженото, но — о, Господи! — каква блажена омая и радост ме обземаше при вида на едно най-обикновено поточе, на безлюдна пътека или на някоя нещастна ябълка, висяща на дървото. Цял живот ме бяха мъкнали по соарета, по изложби и по места, където хората се събираха, за да си говорят, да се показват, да жестикулират, докато накрая изгубих всякакъв вкус към себеподобните си. Но не роптаех, защото вече нищо не чувствах. Когато ми идваше до гуша, просто си казвах, че сигурно има още какво да се очаква от живота. Ах, говорете ми за магията, за възбудата, за неописуемата прелест на живота в големите столици! Повтаряйте ми го, убеждавайте ме, че наистина сме толкова нищожни, арогантни, жалки и тщеславни, колкото смятам! О, песъчинко клета, излез ми пак с номера за поезията на улиците, за очарованието на срещите, за вихъра, който безвъзвратно те отнася, искам да чуя колко хубаво е всичко това, колко е обогатяващо, вълнуващо, незаменимо и как те кара да тръпнеш от ануса до гладкото ти като яйце мозъче! Повръща ми се само при мисълта за този зловещ фарс. По-скоро ще умра, отколкото да напусна Париж, така ли? Ама че гадост! Ами пукни тогава, зайче мило!
Тъкмо зайци се бяха насъбрали около мен, наблюдаваха ме, докато похапвах, и гризяха собствената си закуска. Не ги смущаваха нито резките жестове, нито падането на приборите. Имах си и един енот, който редовно посещаваше коша за смет, а веднъж призори с Оли бяхме забелязали и сърна. Сините сойки и тъмночервените врабци украсяваха дърветата. След като си изпих кафето, потеглих за града, като преди това се озърнах, за да видя дали наоколо не се навърта моето духовито приятелче, но хоризонтът бе дотолкова чист откъм човешко присъствие, колкото чатъмският чипс откъм холестерол.
Освен някои провизии и шест бидончета вода, които натоварих в каросерията на пикапа, купих карирана хартия, оловна тел, канап и една двайсетсантиметрова линия. След като се върнах в къщата, прерових целия гараж, за да измъкна от небитието всички налични инструменти, но урожаят се оказа доста беден. Попаднах на нещата на Мерил, грижливо подредени в ухаещи на плесен сандъци сред куп безполезни предмети, стари платна, еднокраки масички и всичко онова, което навремето бяхме пренесли тук от къщата и което след двайсет години сякаш не бе мръднало. Един чувал, натъпкан с пантофки. Друг с трика, корсети, фланелки, панделки и парче смола, увито в ластичен бинт. Не знаех, че е запазил всичко това.
Една лопата, един бел без сап, шепа разнокалибрени пирони и един тапицерски чук — това бе всичко, с което разполагаше Оли. Както и с един корниз.
Отидох да се изкъпя. И точно излизах от водата, когато го зърнах в подножието на стълбата. В същия миг настъпих един морски дракон.
Рухнах на пясъка, държейки се за крака. Почувствах как отровата плъзва нагоре към глезена и петата ми мигновено се втвърди. Беше бързо и болезнено.
— Изпикай се отгоре — посъветва ме той.
— Моля?
— Ъхъ… нищо друго не може да се направи.
Опитах се да стисна зъби, но ужасно ме болеше.
— По дяволите! Сигурен ли сте?
— Бога ми, поне аз не познавам друг лек.
— Господи, направо не е за вярване!
— Тогава се оправяй, както можеш.
— Не, чакайте… А-ах! Отива към бедрото! Исках да кажа… не ми се вярва, че подобно нещо се случва точно на мен!
— Това дали вярваш, или не, няма да промени особено нещата.
Тихо изругах. От друга страна, страдах предостатъчно, за да мога с чиста съвест да си позволя някои недостойни действия, стига да ми донесяха поне малко облекчение. Посегнах към дюкяна си и му хвърлих красноречив поглед. Всеки друг би разбрал, че очаквам от него най-елементарна деликатност или поне да се престори, че гледа другаде, ама не — тоя не само не помръдна, но дори и окото му не мигна.
— Много добре! Е, щом се налага… — въздъхнах.
Както сами разбирате, да напикая петата си не беше от най-лесните упражнения. Не бях нито в подходяща поза, нито в подходящо настроение, за да върша чудеса, а фактът, че един непознат ме наблюдава, ме изнервяше допълнително и ме правеше още по-непохватен. Но когато най-сетне приключих, установих почти незабавен резултат. Действително почувствах облекчение и то нямаше нищо общо с това на пикочния ми мехур. Кракът ми беше подут и целият на червени и бели петна. Имах усещането, че вече не ми принадлежи, а повиците, които ми отправя, стават все по-далечни и неясни. Дарих типа с блажена усмивка.
Внезапно, и то без изобщо да съм го молил, той ме сграбчи под мишниците и ме изправи на крака.
— Хей! Чакай! — запротестирах аз благодушно, едновременно изненадан и обезпокоен, подобно на инвалид, когото повдигат от количката, тъй като и дума не можеше да става да стъпя на крака си, не само защото не бях в състояние, а и защото не исках.
— Добре де, какво има?
— Ама вие… Откъде, по дяволите, сте убеден, нещастнико, че мога да тръгна ей тъй, изведнъж?
Той поразмисли, после заяви:
— Ще те взема на гръб.
— Само това оставаше! — подсмихнах се аз.
— Виж какво, ако искаш, можеш да си останеш тук.
В интерес на истината подобно разрешение никак не ме устройваше. Примигвайки, измерих с поглед стълбата. Лично аз не бих предложил и на най-лекото дете в света да я изкатеря с него на гръб.
— Майка ми тежеше близо сто кила — добави той. — Колата ми беше повредена, а ни бяха изключили телефона. На всичко отгоре беше нощ. Носих я в продължение на четири часа през полето. Когато пристигнахме в болницата, ония ми казаха, че вече нямало никакви места, и аз я държах на ръце дотогава, докато се решат да й намерят легло, а можеш да ми вярваш, че ни най-малко не бързаха, гадовете!
Щеше ми се да ми даде още малко време, за да свикна с мисълта за изкачването, но тоя явно не си знаеше силите.
— Е, какво? Да или не?
Погледнахме се право в очите.
— Това е лудост — предупредих го аз. И минах зад гърба му.
— Казвам се Фин — информира ми той, подхващайки единия ми крак.
— Анри-Джон — уведомих го на свой ред, докато му подавах другия.
После, тъй като се изправи и за миг застинахме неподвижно, хвърляйки последен поглед към склона, изрекох онова, което като нищо биха могли да бъдат последните ми думи:
— Мътните да те вземат, Фин… Сам си го изпроси!
Подскачайки на един крак, отидох да извадя две бири от хладилника, но когато се върнах, той беше изчезнал. Седнах на сянка и известно време се забавлявах с парче връв, усуквайки го на „кучешки крак“, „двойна осмица“ и още куп странни възли. Обикновено не обръщах внимание на подробностите и това невинно занимание ми помагаше да се отпусна и успокояваше съзнанието ми, макар че понякога предизвикваше ядни коментари от страна на Едит или Евелин, на които предпочитах да не отговарям. От време на време обаче проучвах възлите с неподправен интерес. При някои, които на пръв поглед изглеждаха неспасяемо заплетени, бе достатъчно просто да дръпнеш краищата им, за да не остане и помен от тях. И обратно, други буквално се спояваха в процеса на затягането и вече нищо не бе в състояние да ги развърже. Имаше абсурдни, загадъчни, ужасяващи, но също така великолепни, налудничави, блестящи, тъй съвършени и възвишени, че направо дъхът ти секваше. Колкото до останалите, те просто ми помагаха да прогледна и в крайна сметка неизменно стигах до заключението, че животът е наистина забавен.
Когато най-сетне можех отново да използвам крака си, събрах закупеното оборудване и отидох при стълбата, за да взема някои мерки. Денят беше горещ, но долитащият от океана полъх действаше освежаващо. С помощта на връвта удължих оловната жица с около десетина метра. После я вързах за единия край на корниза, все едно връзвах корда за въдичарска пръчка, като я прекарах през една халка, за да може да се плъзга.
Рамо + корниз = 2,85 м
Страна №1 = 9,50 м
Рамо + половин корниз = 1,65 м
Страна №2 = 3,80 м
Или общо височина:
9,50 + 3,80 = 13,30 м
На дълбочина:
2,85 + 1,65 = 4,50 м
Посветих значителна част от следобеда в кроенето на планове, като в същото време си повтарях, че всичко това с нищо не ме задължава. Денят напредваше с приятна, утоляваща мудност и за първи път образът на Едит навести съзнанието ми спокойно, без мисълта за нея да предизвика обичайните болезнени гримаси или въздишки, след което се върнах към изчисленията си, сякаш нищо не се бе случило, все тъй сред пълна тишина и все още под приятното въздействие на посещението й.
Фин се появи по залез-слънце. Надзърна над рамото ми, но нищо не каза. Когато видя, че започвам да прибирам чертежите си, попита дали обичам омари. Метнахме се на моята камионетка и отидохме до блатото.
Лодката му не беше нищо особено, но забелязах, че е оборудвана с чисто нов двигател от сто и петдесет конски сили. На запад небето почервеняваше и повърхността на блатото приличаше на разстлан на километри и проснат върху въздушно течение златист станиол. Известно време Фин разговаря с някакъв тип, когото заварихме да поправя плетени кошове за лов на риба. Бях много далече, за да разбера за какво става дума, но разговорът им придаваше допълнителен чар на пейзажа. Отвъдният бряг едва-едва се забелязваше и наподобяваше ленива светлинна вълна, което несъмнено се дължеше на величественото полюшване на високите треви по дюните, сливащи се на моменти в потрепваща линия. Дъното на лодката бе покрито с рибени люспи. Когато Фин включи двигателя, аз се зазяпах в разлетелите се при шума диви гъски, после го погледнах и се обърнах напред.
Ускорението ме залепи за седалката. Прекосихме блатото по права линия, разпръсквайки пенливи снопове вода. Покрай боботенето на двигателя и ударите на разбиващото повърхността дъно на лодката не разбирах почти нищо от онова, което ми разправяше, но изобщо не ми пукаше. Поклащах глава с усмивка, докато тялото ми сякаш се разсейваше във въздуха. После намалихме скоростта и продължихме бавно покрай брега.
Трябваше да се навеждам и да улавям боядисаните в синьо буйове, в случая неговите, след което той ми помагаше да издърпаме кошовете на борда. Изпразвахме съдържанието им на дъното на лодката. Всеки път то задължително включваше внушителна тумба раци, които хукваха да бягат във всички посоки и които трябваше да изхвърляме зад борда. Задачата ми беше да измервам омарите и да проверявам разстоянието между окото и първата става с нещо като шублер, но преди това трябваше да обездвижвам щипките им с пръстени от твърд каучук и Фин ми показа как да го правя. Докато търчах подире им, той разфасоваше рибите, които изваждаше от една кофа, и пъхаше парчетата в кошовете.
Работихме така до мръкване, без да разменим повече от една-две думи, за което му бях признателен. Той премести няколко коша в по-дълбокото, след което с пълна скорост поехме назад, подгонени от вечерния хлад.
Изненадах се, когато ме помоли да го оставя край пътя, тъй като смятах, че ще вечеряме заедно. Понечи да ми подари два омара, но отказах.
— Вземи ги, давам ти ги от сърце — настоя той.
— Не, благодаря.
— Знаеш ли… мисля, че си доста сложен тип.
— Не повече от всеки друг. Просто ме мързи да ги пека.
— Добре де, обичаш ли омари, или не обичаш?
— Направо ги обожавам, ако това имаш предвид.
Той затвори вратата. Помислих, че ще си тръгне, но всичко стана много бързо: чух ПРАС-ХРАС — общо взето, някакъв подобен кошмарен шум, — след което Фин ми подаде два съсечени наполовина звяра и прибра ножа си.
— На мен също не ми е особено приятно — промърмори той.
— Слушай, имам усещането, че не разбираш поведението ми. Но е излишно да се тревожиш, защото в действителност няма нищо за разбиране.
Той хвърли омарите на седалката. После ми махна с ръка, врътна се и се отдалечи. Последният поглед, който ми хвърли, не изразяваше нищо особено. Познавах го прекалено слабо, за да разбера дали потиска чувствата си, както и дали изобщо е надарен с такива.
След като се прибрах, си приготвих от омарите фламбе с бърбън и вечерях навън със свещ на масата и с една пура монте кристо за финал. Луната се бе изцъклила над океана и се виждаше изключително ясно. Почувствах, че ме обзема лека възбуда, когато внезапно и съвършено неволно през ум ми мина мисълта, че светлината е напълно достатъчна за четене. Допуших пурата, като същевременно се забавлявах с хрумналата ми идея, подкачайки я с няколко дяволити кръгчета дим — палави синкави струйки, които имаха за цел да я опитомят, без обаче да й дадат дори най-малкия шанс да ми се изплъзне. По този начин имах усещането, че не аз съм я извлякъл от дълбините на съзнанието си, а тя сама ми се е натресла, и то в момент, когато не исках от никого нищо. В крайна сметка станах, пъхнах го под мишница, въоръжих се с един голям кухненски нож и отново се настаних отвън.
Ключалката мигновено се предаде, отнасяйки парче от подвързията. Погледнах часовника си. Едит вероятно беше подскочила в леглото или се бе събудила насред ужасен кошмар.
* * *
12 февруари, 58 година
Толкова кръв ми изтече, че по едно време реших, че ще припадна. Подозирах, че няма да бъде много забавно. Не бях разочарована. Не че имах особено голямо желание да стигам дотук, но човек рано или късно трябва да се реши. Все още ме присвива корем, когато се докосна там. Не мога да кажа, че се чувствам различна или нещо подобно. Може би утре сутринта ще бъда по-наясно по въпроса. Вероятно трябва да изчакам малко. Но във всички случаи това си е кръгла нула, абсолютно нищо, все едно са ме оперирали. Сигурно през цялото време съм се мръщила, защото тоя кретен дори ме попита какво ми става и дали не съм била девствена.
Така или иначе, най-сетне свърших и тази работа. Струва ми се странно, че след това може да ти се иска пак да го направиш. В момента не съм в състояние да си представя как ще бъде следващия път. Всъщност предпочитам изобщо да не мисля за това.
Той поне се дръпна навреме и трябва да призная, че не мога да го упреквам в това отношение — удържа на думата си. Но може би бях малко напрегната и нервна именно по тази причина. Както и да е, нямам намерение аз да му търся оправдания. Май трябваше да послушам Ребека и да си намеря някой по-възрастен тип, който знае как стават тия работи, само че е лесно да се каже. Впрочем не знам. И никога няма да узная. Но хич не ми пука! Няма да правя трагедия от това, я. Просто ще се изкъпя още веднъж преди лягане. Какво пък чак толкова се е случило?
Натиках чаршафа в котела на парното — ни чул, ни видял. Когато се качих обратно горе, той се опита да ме целуне. Заявих му, че за днес сме приключили. „Само не ми казвай, че не ти е харесало“, подхвърли той. Не отговорих. Да се чудиш понякога дали изобщо имат мозък. Много добре виждаше, че едва се държа на краката си и че нямам желание да ме докосва, но това изобщо не го интересуваше — въобразяваше си, глупакът, че е Аполон или нещо подобно, и смяташе, че ми се иска още. Боже господи, на моменти са наистина ужасно тъпи!
Мислех, че в къщата няма жива душа, но на слизане срещнахме Анри-Джон. От два дни сме скарани, и то без дори да знам защо. Изгледа ни доста странно, особено мен. Но Боб го изигра страхотно — каза му: „Ей, к’во правиш, бе? Дойдох да те взема.“ Не чух продължението — изнесох се скоропостижно в хола и взех една книга. Сърцето ми лекичко се разтупа. На косъм се бяхме разминали да ни завари на калъп. Питам се каква ли физиономия щеше да направи?
Седна насреща ми. Разбрах, че цялата тази история го притеснява, иначе със сигурност щеше да тръгне с Боб, вместо да кибичи тук с мен. Престорих се, че не го забелязвам. А и не съм длъжна да му давам никакви обяснения. Бях готова да му тегля една майна, ако започнеше да ми задава въпроси, но накрая той също взе някаква книга. Да пукнеш от смях!
Двамата с него се разбирахме много по-добре, когато бяхме малки. Сега вече не е същото, вече не можем да си говорим както преди, а ако все пак случайно се получи, то е истинско чудо. И доказателството е, че не си казахме нито дума. Не твърдя, че вината е изцяло негова, но той пък не предприема нищо, за да оправи нещата. Дори не знам дали си дава сметка за това. Онзи ден ми изтърси, че трябвало да отида на лекар. Господи, не се ли вижда той на какво прилича?
Другите заминаха за два дни за Лиеж. Доколкото разбрах, техният гуру Бежар щял да представи „Орфей“ на фестивала. Чудя се дали не беше по-добре и аз да замина с тях. Къщата е тиха като гробище. Анри-Джон навярно се е настанил пред телевизора, а Алис сигурно ни приготвя нещо за ядене. Толкова съм гладна, че само при мисълта за това ми се вие свят. Още един пример: по-рано щеше да се качи и да се поинтересува какво ми има. Така да бъде, във всички случаи аз нямам какво да му казвам и единственото, което искам от него, е да не идва да ми дрънка глупости. Защото все още не е успял да си набие веднъж завинаги в тиквата, че не съм му сестра.
15 февруари, 58 година
Току-що препрочетох онова, което съм написала по-горе. Факт е, че въпросният ден в никакъв случай няма да е от онези, за които ще запазя незаличим спомен. Не знам какво точно ме прихвана. Не съм нито влюбена в Боб, нито нищо, но въпреки това именно аз го поисках, тъй че няма защо да се оплаквам. Повече от година водя този дневник и за първи път не мога да обясня какво чувствам. И не че съжалявам за това, дума да не става, ала просто не мога да разбера защо го направих. Ако започна да откачам на петнайсет години, няма съмнение, че ме очаква обещаващо бъдеще.
Тази сутрин по време на урока Боб не престана да ми шепне в ухото. Настояваше да го направим пак колкото се може по-скоро. Отвърнах, че ще видя. Татко се нервира. Предупреди го, че ако продължи да говори, ще го изхвърли навън, тъй като пречи на останалите. А Боб така го е шубе от баща ми, че вече не посмя дори да ме погледне.
От 12 февруари 1958-а започнах да намирам, че е лепка. Смятам и че е красив, разбира се, но е лепка. Въпреки това познавам куп момичета, които забелват очи само като чуят името му. Не е необходимо да ги търся със свещ. Достатъчно е Мириам и Фло, които са с две години по-големи от мен, само да го погледнат, за да пъхнат ръка между бедрата си. Не съм идиотка — може и да сме приятелки, но му стига да им свирне и моментално ще си реши въпроса. Според мен ние, момичетата, сме си просто такива — не живеем от едното приятелство, по-точно то не е най-важното за нас. Необходимо ни е нещо повече.
Въпреки всичко все още нищо не съм решила. Знам само, че ако толкова много му се иска, ще трябва да потърпи. Лично аз не бързам. А и за да кажа, че ми е харесало, би трябвало да ми вадят думите с ченгел от устата.
От три дни се влача като парцал. Нямам желание за нищо. В момента радиото е включено от сутрин до вечер заради събитията в Алжир. Направо да откачиш! Речеш ли да отвориш уста, винаги се намира някой да ти изшътка да я затвориш. Прелест! Вчера Алис замина за Суонсий в Уелс. Починал брат й. Мислех, че ще имаме няколко дни спокойствие, но се оказа, че до завръщането й трябва да прочетем „Мадам Бовари“. Никога не съм попадала на нещо по-досадно. И то до такава степен, че от време на време се виждам принудена да спра и да препрочета един или друг пасаж от „Сърцеедът“, за да издържа. Понякога имам усещането, че с Холдън Колфийлд[2] сме брат и сестра. На тоя свят наистина има типове, на които би трябвало да им издигнат паметници или направо църкви.
20 февруари, 1958 г.
Най-новото е, че заминаваме за Русия. Крайно време беше малко да сменим обстановката. Татко ни го съобщи преди два дни. Не знам как го е уредил, но е сигурно. Всички са доволни. Ще прекараме няколко дни в Ленинград. И има нещо, което всички тук знаят, тъй като татко го е повтарял най-малко сто пъти: Ленинград е родното място на Баланчин. Радваме се да го научим.
Алис тутакси смени програмата. Нападнахме Достоевски. Общо взето, бива си го. Вече изпитвам слабост към Митя. Тя домъкна цял сандък книги и удвои часовете ни по английски. Ако продължава така, току-виж сме станали интелигентни. Елизабет и татко ще си строшат краката да й угаждат. На моменти човек има усещането, че цялата къща мърка от задоволство. Трябва всичко да се очаква.
Като оня ден например. Не го записах веднага, защото си легнахме късно и бях капнала. Ето за какво става дума, като ви уверявам, че все още не мога да дойда на себе си.
И тъй, Оли има грип. От два дни е на легло. През деня отскачаме да го навестим, но вечер той ужасно държи да изиграем партия карти или някаква дивотия от тоя сорт. Накратко, когато влизам, заварвам при него Анри-Джон. Започваме да играем на карти и до някое време всичко върви нормално. Трябва да спомена, че с Анри-Джон вече не сме скарани, но чувствам, че от вечерта на 12 февруари е станал малко подозрителен. Явно се пита какво сме правили двамата с Боб. Понякога забелязвам, че ме гледа доста странно. Това обаче не му пречи да играе. И играта се проточва. Започвам да се прозявам. Не че ни е добре или зле. Просто сме тримата и сме свикнали с това.
И всички се държим много прилично. Към полунощ Оли заспива. Започвам да прибирам картите. Цялата къща спи. Надигам се, но Анри-Джон ми подава цигара. Отново сядам. Пушим мълчаливо. Чуваме вятъра отвън и дишането на Оли. И изведнъж започваме да си говорим — направо невероятно! При това става толкова лесно, че се питам дали не сънувам с отворени очи. Не знам какво ни прихвана. Не знам дори кой от двама ни започна пръв. Отдавна не се бях чувствала толкова добре. Говорим за какво ли не, за всичко, което ни идва наум. Недоумявам защо двамата не се разбираме по-добре, защо невинаги е така. А никак не е трудно. Е, надявам се, че всичко ще се оправи. И така, седим си ние и сякаш се носим по някакво леко течение. Разговаряме и вече не знаем къде сме. Едва се сдържам да не му кажа какво сме правили с Боб. Имам усещането, че няма да му хареса. Но то ме работи, не ми се ще да го пазя в тайна, искам да се отърва от него. Свивам устни. Обгръщам коленете си с ръце и забелязвам, че хвърля поглед между бедрата ми.
И какво правя тогава? Ами това, че с най-невинно изражение леко ги раздалечавам, просто ей тъй, за да видя как ще реагира. Прехвърлям през ум нещата, които сме правили заедно. Спомням си как веднъж се беше настанил между краката ми и проучваше цепката ми с една линийка. След това дойде моят ред. Сега обаче и най-незначителното събитие приема нови измерения. Не искам да кажа, че е по-лошо, но е някак странно, като си помисля. Накратко, атмосферата леко се нажежава. Лично на мен това ми е по-скоро приятно. Когато не прави мили очи на Боб, Мириам неизменно започва да ми досажда с коментари по адрес на Анри-Джон. Но е вярно, че този негодник не е лишен от чар. Гледам го, докато ми обяснява бог знае какво. Бих искала да се сгуша в обятията му и повече да не мръдна. Понякога ни се случваше да го правим. Навремето не бяхме чак толкова задръстени. Харесваше ли ни нещо, изобщо не се притеснявахме.
Той, разбира се, не иска просто да ме държи в обятията си. И чудесно го разбирам. Казвам си, че би трябвало моментално да се чупя. Сигурна съм, че просто не може да си представи колко съм щастлива в момента. Но оставам и продължавам да наливам масло в огъня с риск да подпаля цялата къща. Бога ми, хитра съм като куца мравка, набия ли си нещо в главата!
Човек не знае кога трябва да спре. Казвам си: ще ми се само да протегне ръка към мен, да направи само едно движение, за да ме докосне, не искам нищо повече и веднага се омитам. И това е гадно от моя страна, защото знам, че рано или късно наистина ще го стори, тъй че е напълно излишно да се измъчваме взаимно. Но кой ти слуша. Най-идиотското е, че съм убедена, че нищо няма да се случи, че ще успея да сложа край на всичко, преди да е станало прекалено късно. По дяволите, как можа да ми хрумне подобна глупост? Междувременно краката ми започват да треперят, а бузите ми стават кръв червени. Това вече не е самоувереност, а чиста проба лудост.
Затварям очи. Решавам да преброя до петдесет. Чувам го да гъгне нещо, после настъпва тишина. Човек не би трябвало да го прави всеки ден, явно не е добре за сърцето. После усещам ръката му върху бедрото си. Затаявам дъх. Давам му една минута. Оставям го да ми пъхне един пръст и броя до двайсет и пет. После отблъсквам ръката му. Правя го много спокойно. И се притеснявам не по-малко от него, тъй като началото беше обещаващо. Но нещо в мен отказа да отстъпи и се поздравявам за това. Не го поглеждам. Мълчаливо излизам от стаята.
Всичко мина много добре. Само дето си бях въобразила, че няма да е лесно. Когато на сутринта се видяхме на закуска, бях по-скоро нащрек. Очаквах да започне да ми се подиграва или да ми говори гадости и се бях приготвила да му го върна тъпкано. Просто не мога да понеса да ми каже крива дума, това е по-силно от мен. Но той се държа както обикновено и дори малко се изненадах. И трябва да призная, че така е по-добре. Тогава си рекох: или е дяволски интелигентен, или наистина е завършен мръсник. А не е изключено да е и двете.
Снощи татко срещнал Ролан Пьоти. И тъй като никак не му харесва онова, което той прави, срещата завършила със скандал и някакви типове изхвърлили татко от „Алхамбра“. Беше направо бесен. Вече си мислех, че ченгетата ще го окошарят, но Елизабет и Рамона успяха да го укротят. Малко след това си възвърна доброто настроение. И да не ти разправям до колко часа останахме да слушаме джаз!
На прибиране ни очакваше изненада. Къщата беше пълна с пожарникари, които току-що бяха разбили вратата на банята на първия етаж. Заварихме ги да свестяват Корин. По-точно един я свестяваше, а останалите се бяха струпали около тях и си плакнеха очите. Татко ги разблъска. Тоя ден явно не му вървеше. Покри Корин с палтото си и им каза, че е излишно да стърчат тук като глупаци. И това никак не им хареса.
Често имаме подобни инциденти. Най-вече заради Джереми и Ерик. Случват се, когато излизаме или когато в къщата идват външни хора, особено ако са повечко. Било доставчици или типове, които идват да поправят нещо, било ченгета или пожарникари — с една дума, тъпанари се намират навсякъде. Отначало се правят на интересни, защото явно не са очаквали да попаднат на толкова мацки накуп, и то доста готини. Ако татко е там, задоволяват се мълчаливо да ни оглеждат. Но ако заварят само Джереми или Ерик, мигновено си въобразяват, че двамата са единствените мъже в къщата, и направо пощуряват. Понякога стават дори агресивни. Не че маниерите на Джереми или на Ерик са прекалено женствени, но все пак двамата нямат нищо общо с хамалите. И ония като че ли не могат да го понесат и сякаш им прилошава, когато забележат това. Понякога си казвам, че малко остава да се случи някоя беля. Когато видиш подобни дръвници, преставаш да се питаш защо хората се избиват помежду си.
За щастие пожарникарите не са най-тежкият случай. Те само поръмжаха малко и заплашиха татко, тъй като се оказа, че отдушниците ни не били съобразени с правилника и че бойлерът изгарял целия кислород. После Корин започна да повръща и това охлади щенията им. След като си тръгнаха, останахме при нея в стаята й. Всички бяха тук, дори Оли, който се беше събудил от шума. И пак се наложи да слушаме за ирландската революция. Единствените истории, които татко ни разказваше, засягаха балета, джаза и ирландската революция. Баща му е бил доброволец, така че знаем всичко за Великденското въстание. В интерес на истината трябва да кажа, че го бива да разказва и че никой никога не се е опитвал да го прекъсне, щом веднъж е отворил уста. Просто те омайва, докато в същото време самият той буквално се преобразява. Така ми действа и на мен, и то винаги, макар че лично аз не изпитвам особена слабост към подобен род истории. Общо взето, възползва се от всеки удобен случай, за да се уреди със слушатели. Но този път направо надмина себе си. Защото какво видя, когато слагаше Корин в леглото? „Дъблинчани“! Бога ми, направо се просълзи! А и Корин си пада малко слагачка.
Имам чувството, че китката ми ще се разглоби. Не знам какво са правели Достоевски и другите. Може би са писали с две ръце? В леглото съм. Късно е, но не съм уморена. Ужасно ми е приятно да описвам всичко това и ми се струва, че ако поискам, никога не бих могла да се спра. Само че трябва да подготвя нещо за Алис — една от ония дивотии, на които е царица. Този път трябва да направим разбор на един стих на любимия й Уитман. „Звездите както вземат връх над дневния светлик, смъртта живота надделява.“ Лично аз нямам нищо против. Дори се надявам да е така.
Още две неща, преди да се заловя за работа. Днес ми дойде мензисът и за първи път му се зарадвах. Това е едното. Другото е, че Боб е разказал на Фло, че двамата сме се чукали. Още не знам как ще му го върна, но все ще измисля нещо. Като начало няма да му дам повече да ме пипне и ще го оставя да се тръшка, докато му се завие свят. На мен и през ум не би ми минало да хукна да го разправям наляво и надясно… всъщност, знам ли… но подобни истории ми се струват прекалено лични. Казах й, че ако се интересува от подробностите, може спокойно да попита Боб. Фло е от ония мацки, които се самозадоволяват с пръст по ъглите, когато стане дума за момчета, но тъй като я е шубе да се изчука, подхранва въображението си с историите на другите. Все не й споделяли достатъчно, все не й уточнявали нещата. Не твърдя, че от време на време не може да се водят подобни разговори. Човек винаги научава нещо ново. Но нямам намерение да й рецитирам биографията си. Това, че е порочна, не ме притеснява ни най-малко. И на мен ми се случва да навлажня гащите само при мисълта за оная работа. Не, притеснява ме фактът, че си пъха носа там, където не трябва. А нямах намерение да казвам на никого за 12 февруари 1958-а. Първо, защото няма нищо за казване. Да не съм им лейди Чатърли! Според мен това е нещо наистина много лично. И така ще бъде, независимо дали й харесва, или не.