Филип Джиан
Навън към себе си (4)

* * *

Миналата година, когато Евелин ни съобщи, че напуска училище, за да „работи като фотомодел“, аз нищо не казах и не й проговорих дни наред. В действителност, впрочем именно така и си го бях представял, „работата“ й се състоеше в това да навлича рокля след рокля — ще рече, през повечето време да се мотае само по гащички, — а един дръвник да я снима от сутрин до вечер.

Двамата с Едит дълго обсъждахме въпроса и се оказа, естествено, че съм бил просто задръстен и че не всички момичета свършвали в някой бардак или затъпявали неспасяемо, както непрекъснато съм намеквал. Понякога се съгласявах, че допускам чувствата ми да надделеят над разума, но бях не само единственият мъж в семейството, но и единственият, поне според мен, който виждаше света такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто му се иска да бъде — точно това и лежеше в основата на всичките им проблеми. Времето ме опроверга, поне в едно отношение. Исках Евелин да използва в живота по-скоро главата си, отколкото задника, а тя си послужи и с двете. Сега фотосеансите са само случайни, защото ония явно си дадоха сметка, че не й липсват идеи. Не е изключено дори да са й предоставили кабинет и няколко цветни молива. Това, разбира се, е чиста проба злорадство от моя страна, тъй като именно на нея дължат концепцията за някои модели, включително един на вечерна рокля, с която Едит побърза да се обзаведе. Но за едно бях прав, а именно, че като баща, а и поради отказа ми да се впускам в разследвания, които само напразно биха разчовъркали раната, отстоявах и ще продължа упорито да отстоявам идеята за лошото влияние на средата. Накратко онова, от което се страхувах и за което бях прав, макар че и до днес думите засядат в гърлото ми, бе сексуалното падение на Евелин.

Точещият се безкраен низ от нейни приятелчета дълбоко ме притесняваше. Има някои неща, които мога да разбера и в крайна сметка дори да приема, стига да останат на нивото на абстракцията, а не да ми ги тикат непрекъснато в лицето. А повечето от хлапаците изглеждаха завършени тъпанари, които на всичко отгоре преливаха от самодоволство. Как да обясня по друг начин какво изпитвах, когато ги видех пред себе си, освен че всеки път ми идеше да се издрайфам? Оня, който току-що се беше омел с пълна газ и комуто бях отвъртял един колосален шамар, преди да го натикам зад волана, едва ли бе най-лошият, но плати за всички останали и изсърба попарата на отвратителното настроение, в което бях изпаднал.

Евелин не каза нищо, само дълго ме фиксира със заплашителен поглед.

— Никой не може да ти посяга в мое присъствие! — изръмжах. — Или в противен случай избягвайте да спирате пред къщата.

Фактът, че баща й се бе намесил в нейния живот на голям човек, бе наранил самолюбието й. Но на мен не ми пукаше. Трябваше ли да я приема такава, каквато беше, както постоянно се опитваше да ми набие в главата? Много добре, тогава и тя щеше да го отнесе. Знаех, че не питае особена любов към мен, но не можех да направя нищо.

Очаквах, че ще си разменим някоя и друга любезност на тротоара, но вместо това тя се врътна и се отдалечи мълчаливо, отвори градинската портичка с ритник, а след това затръшна силно входната врата зад гърба си. У нас пантите не скърцаха, нито пък тънеха в грес — бяха лъскави и разкошно смазани. Предметите у дома не ме познаваха, но ако можехте да видите как се тресяха, когато някоя от тях беше ядосана!

Вдигнах слънчевите очила на тъпанара — порше са най-грозните, най-претенциозните, най-смешните и най-гротескните слънчеви очила, които човек може да си представи — и ги запокитих на средата на улицата.

Бях ги забелязал от прозореца на кухнята в момента, когато паркираха. Беше късно. Елеонор спеше. Точно по същия начин няколко часа преди това, тоест все така на тъмно и със стиснати зъби, бях наблюдавал и пренасянето на кашоните на Едит до камионетката, наета от Робер Лафит, чиито маймунски гримаси ни най-малко не ми бяха помогнали да се примиря с цирка, който се разиграваше пред очите ми. Известно време чувствата ми преливаха от разяждаща тъга в неукротима ярост и в обратната посока. Не усещах нищо друго освен празнотата, от която се страхувах като от рецидив на вече преболедувана болест.

Когато започнах да ги шпионирам, бях в настроение, в което на драго сърце бих нацепил дърва за цялата зима. Чудех се кое би могло да накара някого да продължи да носи слънчеви очила след свечеряване — беше ли това признак на безмерно простодушие или на бездънна глупост? Но каквото и да бе, Евелин очевидно не го вземаше много присърце. Реших, че изобщо нямат намерение да спрат да се целуват. За да разсее всяко мое съмнение в това отношение, Евелин нагледно ми демонстрира, че е съвсем наясно по въпроса — някой едва ли би решил, че се кани да се причестява или че мислите й са заети с друго. Смутих се и се почувствах почти нещастен. Макар да си бях казал, че вероятно ще съжалявам, ако продължа да ги наблюдавам, тъй като започнех ли да се тюхкам за една целувка — колкото и похотлива да беше — как щях тогава да понеса продължението? Що за болезнено любопитство ме бе обзело, за да си налагам гледка, за която предварително знаех, че ще ме довърши? Може би исках да разбера дали това наистина й харесва или как реагира онази живееща в нея частица от мен, докато се чука, та така евентуално да науча малко повече и за самия себе си. Бях осъзнал твърде рано, че пубертетът на дъщерите ми ще бъде деликатен момент за всички в нашия дом.

Такива горчиви мисли занимаваха съзнанието ми, докато положението на предните седалки на колата ставаше все по-сериозно. Една ръка под полата на голямата ми дъщеря, първите признаци на непредвещаваща нищо добро суматоха — всичко това се преплете пред отвратения ми поглед с такава скорост, че се наложи да се подпра с две ръце на умивалника, за да облекча краката си. После, докато от мен се изцеждаха и последните ми сили, оня тип ненадейно сграбчи Евелин за косата и грубо натика главата й между бедрата си.

Отворих чешмата с намерението да си наплискам лицето, разделяйки се и с малкото обич, която изпитвах към този живот, като същевременно проклинах целия свят, когато осъзнах, че Евелин се противи и се измъква от колата. След това вратата откъм волана рязко се отвори, онова говедо също изскочи на тротоара и я зашлеви. Цялото ми същество потръпна в свирепа радост. Отражението ми в стъклото услужливо ми препрати ужасяващата усмивка, изкривила устните ми в мига, в който изхвърчах навън с пламнало лице.

Известно време останах на улицата, колкото да изпуша една цигара и да й дам време да размисли, в случай че все още не се е прибрала в стаята си и проклинайки за пореден път родния си баща, изчаква само да се появя, за да връхлети отгоре ми. Тишината и топлият нощен въздух предразполагаха към безразличие, още повече че току-що пребогато бях удовлетворил изтерзаната си душа и не бях в настроение да се карам с когото и да било.

— По дяволите! Помислих, че сънувам! — кресна тя, щръкнала неподвижно насред хола.

— Аз също — промърморих, докато предпазливо се приближавах към нея.

Не я попитах дали иска нещо за пиене, а просто налях две големи чаши калифорнийско вино, което Оли беше изнамерил в долината на Сонома и което, естествено, трябваше тепърва да възхвалявам пред него.

— Да забравим тази история — подхвърлих.

Подадох й едната чаша, макар че продължаваше да ме гледа доста злобничко, и вдигнах за наздравица моята без помен от показност, но затова пък с голяма надежда.

— Господи, ти никога няма да се промениш! — процеди тя през зъби.

После поклати глава с дълбока въздишка и се тръшна на едно кресло. Аз се настаних на съседното, отчитайки със задоволство, че все още не сме се хванали гуша за гуша, което ни се случваше понякога в крайната фаза на някоя от нейните атаки, обикновено тъй стремителни, че така и не разбирах какво точно се е случило, докато в същото време вече треперех от глава до пети.

— Слушай… Да приемем, че съм идеалният баща. Така де, бащата, когото би искала да имаш и който би те благословил, та ако ще и според него да си казала или извършила най-голямата глупост или щуротия. Но въпросът не е в това. Имам предвид, че ако бях въпросният почтен човечец, ако възпитавах у себе си уважение към твоите желания и личния ти живот така, както светец би се грижил за вълшебна градина… Кажи ми искрено, смяташ ли, че тоя тип щеше да си седи най-безучастно на задника, докато някой те пердаши?

— Но ти ме наблюдаваше, нали?

— За бога, няма такова нещо! Може и да не ти се вярва, но в момента си имам предостатъчно други грижи. Да не мислиш, че все още продължавам да се озъртам и да слухтя до прибирането ти? Не съм чак толкова глупав. Вярно, бях, но днес пръв щях да се взема на подбив заради това. Повярвай ми, влязох тук съвсем случайно. И ще ти кажа още нещо: ако ти беше направила на момчето онова, което искаше от теб, щях да изпитам не гняв, не ярост, а… Значи продължаваш да смяташ, че не съм се променил, така ли?

Тя се взираше в чашата си и размишляваше върху бог знае какво, без изобщо да се смути от намека ми за оралните изпълнения, които Всевишният ми бе спестил.

— Всъщност имаш право — добавих аз и станах, за да взема бутилката. — Никой не се променя действително. Но съгласи се, че не те държа на каишка. Срещаш се с когото си искаш, доколкото знам… а и не водя сметка на нощите, когато не се прибираш вкъщи. Ако мислиш, че все още съм пречка за свободата ти… е, тогава бих казал, че просто не си добре. Най-искрено. Ако не греша, последното ми противопоставяне на едно от твоите излизания датира едва ли не от праисторията. А и не настоявам да ме информираш какво правиш.

— Във всеки случай не смятам, че ще ти бъде много забавно — отбеляза тя хладно.

— Защо не? Нима твоите приятелчета са чак толкова вързани? Да не би да продължават да ги терзаят колебания и след като дръпнат пердетата? Миличка, неприятен ми е единствено фактът, че се чукаш с глупаци.

— Защото нито един от тях не ти е симпатичен, нали? Ти почти не разговаряш с тях, но това изобщо не ти пречи да заявиш, че са тъпи. Толкова готино се държиш с тях, че знаеш ли какво ми казват? „О, умолявам те… не ме оставяй сам с баща ти!“

— Хм, виж ти…

Напълних чашата й със смръщени вежди, разигравайки внезапно притеснение. Клетите агнеци! След което на свой ред си налях вино и въздъхнах.

— Много добре. А сега ще ти кажа истината. Всеки, който ти посегне, е мой враг или нещо такова. Във всеки случай не мога да го нося в сърцето си, това е просто невъзможно. Знам, че звучи доста грубо и не би издържало на едно логично разсъждение, но е така и нищо не мога да сторя.

— Предполагам, че се шегуваш?

— Не, не се шегувам, но не съм изгубил надежда да се поправя. Като че ли единственото основание за съществуването ни на този свят е да се подлагаме на изпитания. А това тук е доста сериозно изпитание, мен ако питаш. Не винаги е лесно да разбереш себе си. Знаеш ли, ако се абстрахираме от факта, че онази частица от женското, която живее в мен… искам да кажа, която живее във всеки мъж… ми се струва много по-достъпна и по-понятна от мъжката ми същина… нещо като скритата част на айсберга, разбираш ли? Или, иначе казано, мисля, че мога да разбера за какво служи една жена, но за какво тогава служи мъжът? Какво означава да си мъж?

— Отивам да си легна. Когато си къркан, ставаш непоносим.

— Пих за заминаването на майка ти. Привечер Робер дойде да прибере нещата й.

— Естествено, а ти какво очакваше?

— Просто някои гледки са по-мъчителни от други. Ще ме целунеш ли за лека нощ? О, моля те да ме извиниш за тази проява на прекомерна чувствителност. Не искам да кажа, разбира се, че трябва да се задушим в прегръдките си, далеч съм от тази мисъл…

Още не бях довършил, когато тя стана и ме заряза насред ширналото се в душата ми сантиментално блато.

— Хей! — подвикнах подире й, докато се качваше по стълбите. — Не смятам, че поисках кой знае какво!…

 

 

Оставаха само три седмици до края на лекциите ми в „Сен Венсан“. Наближаването на изпитите бе потопило колежа в нещо като угрижена апатия, което напълно съответстваше на душевното ми състояние. Искам да кажа, че никой не се занимаваше с мен. Нямах приятели сред преподавателите. Понякога изпушвах една цигара с някои от тях, но контактите ни се ограничаваха — ако смея да се изразя така след случая с Елен Фоле — с размяната на обичайните баналности или с коментирането на незначителни събития от всекидневието на колежа. Те не ме възприемаха като „свой човек“ преди всичко заради отсъствието ми през първите два срока, а след това и защото ме мислеха за богат, или поне смятаха жена ми за такава, така че умишлено ме отбягваха, особено когато интригантстваха, за да си издействат повишение на заплатата, а може би и се страхуваха от мен заради отношенията, които Едит поддържаше с Хайсенбютел. При все това, бидейки не особено общителен по природа, се приспособявах към тази обстановка без особени затруднения. И ако на няколко пъти ми хрумваше да зарежа всичко, то не бе от огорчение или с цел да си потърся по-гостоприемна среда. Чувствах се чудесно и така.

Бях решил да забраня достъпа на Елен Фоле до кабинета си, но не се наложи да я уведомявам за това — тя вече не почука на вратата ми. Когато й съобщих, че не ни остава нищо друго, освен и двамата да се лекуваме, се постарах да бъда достатъчно хладен и язвителен, за да разбере, че в бъдеще трябва да ме избягва, и постигнах целта си. От време на време се случваше да се разминем из коридорите и все още разменяхме по няколко думи в присъствието на останалите, но никога на четири очи, като освен това си налагах да не я поглеждам по-ниско от раменете.

При тези обстоятелства дните ми отминаваха, пропити с приятно блудкав привкус. Всички освен мен изглеждаха страшно заети и всеки знаеше къде отива, което искрено ме удивляваше, защото лично аз се чувствах като пиле в кълчища. Все едно се намирах в центъра на поела на бой армия и се носех по течението, лашкан от тълпата, лишен от цел, от ориентир и от когото или каквото и да било, способно да ми помогне, за да продължа пътя си. Щом поредната ми лекция приключеше, гледах да не се задържам във вонящите на прекомерна ученолюбивост коридори, която ме отпращаше в собствения ми хаос, и се прибирах възможно най-бързо в кабинета си, където се настанявах удобно сред самотата и тишината и затварях очи под ослепителните ивици светлина, проникващи през щорите.

Размишлявах, блъсках си главата, вземах решение да действам и в следващия миг се оказваше, че не съм в състояние да помръдна и малкия си пръст. Клатушках се на една орехова черупка без платна, без гребла и без щурвал, измъчван от неприятното усещане, че се въртя в кръг. Никой не можеше да ми помогне.

И тъй, като се изключат моментите, когато ме тормозеше кошмарно главоболие — но поне тогава болката ме принуждаваше да се размърдам, — през повечето време се чувствах някак странно упоен. Настъпваше ден, после падаше нощ — досущ безмълвно поточе, на чийто бряг лежах, без да изпитвам желание за нищо.

Доста често оставах сам, тъй като момичетата отиваха да я навестят, преспиваха там и се връщаха едва сутринта, но само за да се преоблекат и да изхвърчат отново навън, без да губят минута, сякаш не можеха да си позволят поне да закусят с мен. Достатъчно беше двамата с Елеонор да се спогледаме, за да разбера, че не ми носи бележка. Усмихвах се в отговор на съкрушената й муцунка, след което се скривах зад вестника.

Дълго се колебах дали да отворя дневника на Едит. Една вечер се въоръжих с отвертка, с голяма чаша вино и с една монте кристо №3 и се качих в спалнята. Седнах на леглото, гаврътнах чашата и запалих пурата. Когато я нямаше, можех да пия и да пуша в спалнята ако ще и цяла нощ, но това не беше истинска утеха. Наместих дневника на коленете си. Не беше нито топъл, нито бляскав, нито надарен със свръхестествени свойства, но бе все пак нейният дневник. Изчаках един момент, разглеждайки пурата, която въртях в пръсти, тъй като разполагах с предостатъчно време. После слязох да си взема бутилката вино. Тайните, които съдържаше дневникът, леко ме притесняваха. Досега никога не се бях опитвал дори да надзърна в него. Двамата с Едит си бяхме погаждали какви ли не мръсни номера, но и през ум не ми бе минавало да се докосна до дневника й. Той беше много дебел, изписан със ситен гъст почерк и несъмнено съдържаше куп неща, които не знаех, но това, което ме движеше, бе не толкова любопитството, колкото желанието да я чувствам до себе си. Настаних се на леглото с обувките — от което би й секнал дъхът, — след като първо спрях избора си на сонатите на Скрябин: стар запис, но виртуозните спадове в квартите на Софроницки, особено в осмата, можеха да компенсират всичко. Под тавана се бе напластил най-малко четирийсетсантиметров слой тютюнев дим, сред който ми се мяркаха странни и непонятни видения. Това, което не ми се нравеше в идеята да насиля ключалката на дневника й, бе усещането, че така я заставям да се появи, че прибягвам до зловеща магия, за да я повикам при себе си. А наистина много ми се искаше да довършим заедно бутилката „Мутон-Ротшилд ’85“ — бяхме я забравили, а я бях купил в чест на завръщането й, в което имаше известна ирония. Грабнах телефона. Можех да попадна на Жорж, на Оли или на някоя от дъщерите си и тогава щях да затворя. Но знаех, че ще вдигне тя, задължително.

— Дневникът ти е пред мен — казах.

— Не го прави… — прошепна тя.

— Добре — въздъхнах.

 

 

Следващият ден бе неделя. Оли дойде да ме вземе рано сутринта и отидохме да помогнем на майка ми в подготовката на празника по случай края на учебната година. Задачата ни, общо взето, се състоеше в подреждането на петдесетина стола и в изтикване на пианото в един ъгъл, докато тя и Рамона се разкрасяваха.

Когато започнахме да пренасяхме столовете от навеса до студиото, което се намираше в дъното на градината, Оли ме попита дали вчера съм се обаждал. Отговорих утвърдително и полюбопитствах защо пита, а той се ухили и обясни, че бил сигурен в това, тъй като Едит цяла вечер изглеждала доста смутена, а кой друг освен мен можел да окаже такъв ефект върху нея?

— Не е това, което си мислиш, Оли. Става дума за проклетия й дневник. Обадих й се, защото съвсем случайно го открих и се канех да го отворя.

Той застина на място. Времето беше чудесно и нежната слънчева светлина дяволито палуваше около нас, сякаш бяхме на двайсет години и ни предстоеше някакво изключително приятно преживяване. Но за жалост случаят не беше такъв: и двамата бяхме прехвърлили четирийсетте, Оли беше вдовец, а ето че и аз не падах по-долу.

— По дяволите! И направи ли го? — сподавено възкликна той.

В действителност след всичките тези години двамата си бяхме останали същите. Изумлението, с което ме гледаше Оли, бе отпечатано върху лицето му като че ли отпреди три десетилетия. Дневникът на Едит винаги бе предизвиквал у нас най-мрачни чувства, поделени между желанието да сложим ръка върху него и страха да извършим деяние, което щеше да ни коства ужасяващия гняв Божи. Сега бяхме мъже и той бе просто сантименталното писание на едно девойче, но изражението на Оли потвърждаваше категорично фриволността на подобен род разсъждения. И за двама ни тази проклета реликва все така вонеше на сяра. Усмихнах се.

— Не, тя ме разубеди.

Стори ми се едновременно разочарован и успокоен. Предполагам, че на негово място щях да изпитам същото. Известно време, докато подреждахме столовете и приключвахме с аранжирането на студиото, разменяхме шеги по повод на всички онези ужасии, които дневникът би трябвало да съдържа. И точно в този момент си дадох сметка, че към бруталното и просташко любопитство, мотивирало навремето интереса ни към нейния дневник, днес се примесваше неподправена нежност към онова, което той представляваше. Осъзнах го по начина, по който двамата се бяхме смели и по който така се бяхме развеселили.

И то до такава степен, че когато ме видя, майка ми реши, че има нещо ново, но аз се задоволих да я целуна и да й кажа, че изглежда възхитително. Рамона прошепна на ухото ми, че аурата ми избивала на сиво и поради това не трябвало в никакъв случай да се отпускам. Уверих я, че са ми останали известни резерви.

И несъмнено именно това реших да си докажа следобед, когато заявих на Оли, че ще го откарам до тях, а той ще обясни, че колата му се е развалила.

— Анри-Джон… не съм сигурен, че идеята е добра.

— Може би. Но виждаш ли, просто не ми хрумва друга.

Вечеряхме на брега на Сена, после се поразходихме и си купихме няколко книги. Междувременно започнах да разсъждавам по въпроса, като отначало си повтарях, че няма нищо по-глупаво от тази моя прищявка, след което постепенно взех да смекчавам тона, докато накрая окончателно не се предадох пред смътната надежда, че може би ще успея да я видя.

Излязохме от града по югоизточното направление. Жорж беше купил разположеното в близост до Мьодонската гора имение преди двайсетина години, малко след като Светата Дева му се беше явила и му бе посочила извършените грешки. Навремето той се надяваше, че двамата с Едит ще се настаним в част от къщата — всъщност там прекарахме година и половина — и че ще живеем при него до смъртта му. Но при сегашните обстоятелства имаше реална вероятност аз да гушна букета преди него.

Когато спрях пред каменното стълбище, изведнъж почувствах, че Оли има право, че идеята ми далеч не е от най-добрите. Все пак излязох от колата. Двамата се спогледахме. Сетне се озърнах към прозорците на фасадата, но пердетата останаха неподвижни.

— Е, излишно е да стърчим тук — подхвърли той с шеговит, макар и леко разтревожен тон.

Отново го погледнах. Двамата толкова често се бяхме отклонявали от правия път…

— Хм… Май трябваше да те послушам. Не знам какво си бях въобразил, но сега съзнавам, че мястото ми не е тук. Не беше много умно от моя страна, нали?

И тъй като той не се решаваше да ме нарече глупак, помолих го да отиде да каже на дъщерите ми, че ги чакам. Той докосна ръката ми с края на бастуна си, обърна се и се отдалечи със свойствената си вдървена походка, дължаща се на полунедъгавия му ляв крак.

Жорж беше на седемдесет и една години. И макар и вече попрегърбен, все още държеше фронта. Не се бе променил много, като се изключат мършавостта му — бе станал вегетарианец — и посребрената му коса. Погледът му винаги ми се беше струвал необичаен. Искреше ли днес повече от всякога, или този блясък се дължеше на бледото му и изпосталяло лице?

Беше облечен в бяло от глава до пети и въпреки жегата бе закопчал и яката, и ръкавите на ризата си. Хвърли цигарата си в краката ни.

— Проклет да бъда, Анри-Джон! Не ти липсва наглост!

— Моля те… Да не започваме отново.

— Боже мой! Нима толкова се гордееш от себе си, че си позволяваш да идваш тук посред бял ден след всичко, което си извършил? Знай, че не си добре дошъл в този дом, човече!

— Не се бой, нямам намерение да разбивам вратата ти.

— То само това оставаше! В такъв случай съм любопитен да знам какво чакаш, вместо да си вдигнеш чукалата и да се пръждосаш?

— Чакам дъщерите си.

— Дъщерите си? Твоите дъщери, нещастнико!… Съзнаваш ли, че разби семейството си? Руснаците са на прага ни, евреите и масоните разпродадоха цялата страна, а ти… ти… единственото, което можа да измислиш ти, е да престъпиш клетвата, дадена пред Бога! Е, браво, поздравявам те! В тези времена, когато трябва да бъдем колкото се може по-здраво сплотени, когато семейството е останало едничката основа, върху която все още бихме могли да съградим един нов свят, ти хукваш да ми блудстваш с първата срещната пачавра! Който руши зид може да го ухапе змия. Вземи да препрочетеш Еклесиаста.

— Непременно ще го сторя. Обожавам онзи пасаж, в който се казва: Жената е по-гибелна от смъртта… Намерих един мъж измежду хиляда, но нито една жена измежду всички тез. Свалям му шапка на типа, който го е казал, издържайки междувременно цял харем. Соломон би трябвало да се снима в някой филм на Уди Алън.

— За твое сведение написах едно дълго писмо на майка ти, за да й обясня как стоят нещата. Трябва да сме напълно наясно по въпроса. А сега си върви, няма какво повече да си кажем.

И като ме загърби, бързо се отдалечи. Но изведнъж се спря в подножието на стълбището, обърна се към мен и ме уведоми, че се молел за спасението на душата ми, както и че едно искрено разкаяние от моя страна несъмнено щяло да бъде прието благосклонно от Всевишния, след което заключи:

— Знай, Анри-Джон, че не бих проявил повече снизходителност дори към собствения си син, ако беше постъпил като теб.

— Жорж, не се поддавай на емоциите! — подвикнах аз зад гърба му.

Ала бях почти уверен, че в това отношение не ме грози ни най-малка опасност. Той отдавна вече не се обременяваше с човешки чувства.

Вечеряхме у майка ми. Позабавихме се, тъй като двете с Рамона бяха все още под впечатленията на отминалия ден и имаха нужда да се изприказват. Освен това бяха наистина очарователни. И най-незначителният празник или прием ги подмладяваше. На подобни мероприятия, в каквито навремето участвахме толкова често, те се чувстваха като риба във вода и буквално се преобразяваха. Не бързаха да се приберат по стаите, а още по-малко да се разделят с тоалетите си.

Възползвах се от момента, когато с майка ми излязохме в градината и приседнахме на люлката в очакване на чая, за да отворя дума за писмото на Жорж.

— Искаш ли да го прочетеш? — попита тя.

— Не, не е необходимо. Просто се опасявах да не ти е досадил.

— О, ни най-малко! — успокои ме тя, като положи ръка върху моята. — Дори и през ум не ми мина да ти кажа за него. Толкова е странен… Виждаш ли, вече се отказах да правя дори опити да разбера нещо от приказките му — понякога мислите му са кошмарно объркани. Знаеш ли, че има намерение да наеме една голяма къща в Бретан, където иска да отидем и всички ние, когато в Париж стане опасно. Изглежда някои пророчества ще се изпълнят.

— Защо? На руснаците няма ли да им хареса Бретан?

— Какво да се прави… Докарал го е дотук и вече нищо не можем да променим. А с него преживяхме толкова много неща. Прекарахме заедно възхитителни мигове и преодоляхме и най-страшните изпитания… Поне спомняш ли си какъв човек беше? О, не, не бе идеален, разбира се, но какъв чудесен другар имах в негово лице, а и всички ние всъщност! И бъди убеден, че ако Балетът е такъв, какъвто е днес, то е благодарение само на него, защото той се бореше, защото вярваше и защото на този свят ние бяхме всичко за него. Знай, че не винаги беше лесно да си намерим работа. Помня, че когато нещата вървяха зле, прекарваше цели нощи в кабинета си сред купища фактури и пишеше ли, пишеше писма на кредиторите, търсейки начин да отървем кожата. И всеки път намираше разрешение на проблемите, всеки път ни спестяваше грижите и неприятностите, с които се сблъскваше. Бе убеден, че проблемите са само негови и че единствен той е длъжен да ги разрешава. Анри-Джон, по онова време той ни носеше буквално на плещите си и просто не мога да си представя какво щяхме да правим без него. Именно Жорж ми даде възможността цял живот да танцувам и да доживея до възраст, когато човек съжалява за какво ли не, без да изпитвам и най-малкото угризение. И нима сега би могъл да направи нещо, което да ме накара да забравя всичко това? Може да е малко луд, разбира се, но беше наистина чудесен. Не искай от една стара жена тепърва да променя възгледите си. Защото в действителност не само не го желая, но и не знам как да го сторя.

— Амин — заключих аз и нежно й целунах ръка.

* * *

През 56-а, две години след смъртта на Мадлен, ни спряха окончателно от училище. Представиха ни г-ца Алис Паркър, бивша учителка от английски произход, която в свободното си време пишеше стихове. Жорж я бе наел като възпитателка, предоставяйки й в замяна пристроеното към къщата едностайно жилище, което не ни вършеше никаква работа.

Тя бе почти грозна, с дълга шия и внушителен задник. Стисна ни ръка и ни насрочи час за следващия ден. Тогава установихме, че има изключително приятен глас, което все пак беше нещо.

Дотогава Жорж и майка ми изобщо не се бяха интересували от училищното ни обучение. Или по-точно бяха правили всичко възможно, за да не станем жертва на „перверзните“, както двамата наричаха последствията от обичайното образование. Жорж беше злият демон на директорите на всички училища, в които ни записваха. Когато го поканеха на среща, за да обясни причините за постоянните ни отсъствия, той се явяваше въоръжен с тесте медицински, предоставяни му любезно от Спаак. Според тях ние страдахме от най-невероятни болести, като се започне от свалила ни в Берлин треска и се стигне до страховито заболяване, пипнато в Будапеща след вдишване на отровните изпарения на Дунав, което, в случай че не ни поставел под карантина, със сигурност щяло да види сметката на цялото училище. Сетне, докато противникът се озърташе обезпокоено към нас, се питаше на глас дали училището цели да развива, или да пречупва всички тези нещастни деца, или пък изтърсваше някое потресаващо умозаключение в същия дух, за да излее онова, което му тежеше на душата.

Когато на следващия ден г-ца Алис Паркър успя криво-ляво да установи равнището на нашите познания, тя придърпа един стол, строполи се с въздишка на него и заяви, че никога през живота си не е виждала подобно нещо.

При все това по нареждане на Жорж й помогнахме да се премести в новото си жилище, за да й докажем, че макар и невежи, имаме добро сърце. Сандъците с книги, които ни накара да разопаковаме, ни направиха потресаващо впечатление.

— Тая ще ни вземе здравето! — изпъшка Оли, изразявайки дословно мислите, терзаещи и двама ни с Едит.

За нас това бе тежък ден. Мисълта, че ще си имаме домашен учител, ни ужасяваше. И докато тя подреждаше вещите си, усещахме как клопката се затваря.

От само себе си се разбираше, че резултатите ни не бяха блестящи, но Жорж и майка ми никога не ни държаха сметка за това. Дори ни успокояваха, когато се случеше един или друг преподавател да впише в свидетелствата ни някоя подчертано обидна квалификация относно нашите способности. Обясняваше ни се, че сме богати с много други неща. Че пътуваме, че се срещаме с най-различни хора, че опознаваме чужди градове, посещаваме музеи, за чието съществуване ония дръвници дори и не подозират — виж, това го вярвахме на драго сърце, тъй като не пропускахме музей, — и преди всичко, че живеем сред артисти, което било невероятен късмет за нас. Балетът, повтаряха ни те, е единственото нещо, на което заслужава да посветиш съществуването си, той е същината на живота. Е, в краен случай музиката, живописта или литературата също не са за изхвърляне… Какво разбираха от красота всички тия мухльовци в сиви престилки, какво знаеха извън поменика на департаментите и поезията на Морис Карем? Обикновено в хода на подобна тирада Жорж толкова се увличаше, че дори заплашваше да отиде да разбие нечия мутра. Но ние предпочитахме да не се стига дотам, тъй като вече и без това ни гледаха с лошо око.

Да де, но ето че въпреки всичко ни бяха тропосали тая женица.

Вечерта тримата се свряхме в стаята на Едит. Всички останали се бяха събрали долу за репетицията на „Жизел“, ала без обичайния ентусиазъм, тъй като подобен вид балет не ги въодушевяваше особено. На нас също не ни беше много весело. Жорж току-що бе сключил договор за турне в провинцията и вече знаехме, че г-ца Алис ще пътува с нас. Не само този път, но и занапред, бе уточнил Жорж. Точно от това се бяхме и опасявали. Отворихме прозореца, изтегнахме се на леглото, запалихме цигара и единодушно заключихме, че ни очаква доста мрачно бъдеше.

 

 

Тъй или иначе, започнахме целенасочено и методично да превръщаме живота й в ад. Загубихме я в Бордо, а в Тулуза се постарахме да забравят куфара й в хотела. Турнето беше адски скучно и номерата, които погаждахме на г-ца Алис, ни помагаха да разведрим мрачната атмосфера. В Марсилия трупата изпадна в дълбоко униние — присъствахме на представление на Морис Бежар^[1] на покрива на една сграда и майка ми така се развълнува, че от очите й бликнаха сълзи. Цяла нощ не млъкнахме. Самите ние бяхме потресени. Онова подобие на па де троа с огромната челюст, която поглъща балерината, ни беше покорило. Като че ли след тази гледка вече не бе по силите им да играят „Жизел“. В бара на хотела Жорж изпадна в ужасяващ пристъп на гняв.

Почти задушавайки се, той измъкна от чантата си куп бележки, размаха ги под носа на останалите и язвително полюбопитства виждали ли са някога през живота си фактури, след което заяви, че за него те били хляб насъщен и че можел да им покаже и други, ако чак толкова държали на това.

— Авангардизмът е шампанското — процеди той през зъби, — докато „Жизел“ ви дава възможност да се храните, да се обличате и ви спестява удоволствието да спите на улицата! По дяволите, тия дивотии са ми също толкова неприятни, колкото и на вас! Защо според вас за празниците играем „Лешникотрошачката“? За да шашардисаме Марта Греъм?

Никой не се съмняваше накъде клоняха предпочитанията на Жорж. Всъщност слабостта, която изпитваше към творбите на Баланчин^[2] или Робинс, го караше да се превъзнася до такава степен, че буквално те побъркваше, ако за беда ти хрумнеше мисълта да влезеш в спор с него. Но макар и да се съгласи, че Жорж има право, онази вечер Sinn Fein Ballet накваси устни в горчивата чаша, след което майка ми и още неколцина излязоха на нощна разходка, за да „се слеели с разума, полъхнал над града“. Цитирам.

Зимата беше тежка. Една нощ паднах от леглото и започнах да се търкалям по пода с нетърпими болки в корема, като повръщах и виех така, сякаш ме колеха. Всички се събудиха и наскачаха, полуобезумели от ужас. Обадиха се на Спаак, докато междувременно продължавах да се гърча и да обливам чаршафите с горещи лепкави струи. След половин час — но аз бях до такава степен погълнат от страданията си, че времето не означаваше вече нищо за мен — лежах в колата му, която се носеше по заледените улици на предградията към болницата. По-късно разбрах, че през същата нощ температурата била паднала до минус двайсет и два и че Спаак чукнал едно от торпедата на своята делахи, занасяйки нейде по околовръстните булеварди. Оказа се остър перитонит и моментално ме проснаха на операционната маса.

След това Едит ми разказа, че докато ме пренасяли до колата, съм се вкопчил в ръката й — за което нямах никакъв спомен, — и то толкова силно, че се наложило да дойде и тя заедно с Рамона и майка ми. Пак от нея разбрах, че когато Спаак излязъл от операционната и съобщил на майка ми, че всичко е наред, тя припаднала в ръцете му. И че след това задълго се усамотили в кабинета му.

— Защо според теб? — попита тя.

— Да не искаш да ти го нарисувам? — промърморих.

 

 

След завръщането ми Жорж организира страхотен купон. Едновременно с това отпразнува и нещо като чудо, на каквото вече почти не се надяваше: Градът, както ми съобщи, отпуснал на Georges Sinn Fein Ballet доста прилична финансова помощ.

— И знаеш ли какво означава това? — додаде той, докато ме пренасяше от линейката до къщата, обливайки ме с вонящия си на алкохол дъх. — Това означава, че майка ти най-сетне ще може да танцува с прибрани колене, приятелю. Представяш ли си?

След което избухна в хомеричен смях и като ме притисна към себе си, взе с един скок стъпалата до входната врата.

Бях щастлив, че съм си у дома, и с превелико удоволствие парадирах с белега си, макар че повечето го бяха виждали най-малко два-три пъти. Не можеше да се разминеш от народ. Партерният етаж, който при настаняването си бяхме превърнали в балетно студио, гъмжеше от „артисти“, както ги наричаха родителите ни, което означаваше, че е напълно безполезно да се озърташ за вратовръзка или вечерна рокля. Лично ние предпочитахме по-официалните приеми, лакираните паркети, искрящите полилеи и бюфетите, огъващи се под тежестта на тонове храна и всевъзможни вкуснотии, които поглъщахме до преяждане. Изобщо не вземахме присърце конското, което ни се четеше след това, когато Жорж се прехласваше в прекъсвани от звучни оригвания тиради, според които изхранвал всички тиквеници в града с половината приходи от представленията ни. Е, не бих казал, че не можехме да заспим от срам, макар че преди лягане всеки от нас получаваше солидна доза сода бикарбонат.

Улицата беше задръстена от коли, а продължаваха да пристигат и нови. От доста време не бяхме виждали подобен бардак. След операцията се чувствах в чудесна форма. Бяха ме докарали с линейка и Жорж ме бе носил на ръце все едно бях инвалид, но сега вече стоях здраво на краката си с напълно възстановени сили. Оли и Едит тозчас ме помъкнаха към стаята ми. Чувствах се ужасно щастлив, че сме отново заедно и че най-сетне съм се прибрал у дома след отвратителния престой в болницата. Къщата се тресеше от мазето до тавана в ритъма на последното парче бибоп (страхотна досада, но след малко щяхме да слезем долу с нашите плочи!), и то така, сякаш всеки момент щеше да рухне и да пръсне светлините си по тъмната заледена улица.

— Бога ми, започва обещаващо! — възкликнах аз, жестикулирайки на стълбищната площадка с такъв апломб, сякаш бях самият Елвис.

И когато отворих вратата, видях, че всички са тук. Усетих, че очите ми се замъгляват. Хвърлих се в обятията на Рамона, след това в ръцете на майка ми, а после и всички останали на свой ред ме прегърнаха, пожелавайки ми добре дошъл. В този момент в стаята нахълта Жорж, цял вибриращ от радост, в чийто огън завръщането ми бе наляло още масло.

— Деца мои! — изрева той, като ме прегърна през рамо. — ДЕЦА МОИ! Вятърът се обърна, мътните го взели! Моля ви, да не губим време! Долу ви чакат!

След което се втурна обратно навън, увличайки останалите след себе си, и стаята мигом се опразни. Едит затвори вратата, докато Оли измъкваше цигарите. Все още бях малко смутен от обзелото ме тъпо разнежване.

— По дяволите, видяхте ли ги тия? — изръмжах, избърсвайки устните си. — Имах усещането, че направо ще ме изсмучат с техните целувки!

Но не се наложи да се оправдавам повече. Очевидно от време на време подобни излияния са допустими за един мъж, без при това да го сметнат за лигльо, особено след като е лежал в болница.

 

 

В бързината останалите не ме бяха изчакали да разопаковам подаръците си. Но ги познавах и бях наясно, че покрай подобни партита буквално пощуряват. Затова оценявах по достойнство факта, че са останали затворени в стаята до пристигането ми, и то след като купонът е бил вече във вихъра си — ето, това бе истинският ми подарък и аз напълно го осъзнавах. С цигара в уста все пак разопаковах и другите подаръци, като току кършех врат, за да избегна дима, който се кълбеше в лицето ми и заплашваше да ме опуши като свински бут. Имаше внушителна купчина плочи 45 оборота — усмихнах се на Едит, защото бях сигурен, че изборът им се дължи на нея: Кокран, Хейли, Бери… бих направил същото за нея — и едно леко поовехтяло издание на „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман. Излишно беше да питам от кого е. Алис никога не пропускаше в края на урока да ни прочете няколко стихотворения с прелестния си гласец, притиснала юмрук към гърдите.

Оли ме поглъщаше с очи, грейнал в лъчезарна усмивка. Мисля, че за първи път се разделяхме за толкова дълго, и човек би рекъл, че и аз, и те с нетърпение бяхме броили дните. По време на отсъствието ми не се бе случило нищо съществено, като се изключи това, че Луис ни беше напуснал, за да се отърве от армията, тъй като аржентинското у него се свеждаше единствено до някакъв далечен чичо и до един план на Буенос Айрес, който най-подробно беше проучил. Жорж заявил на полицаите, че по последни сведения той несъмнено е вече покойник или поне пътник, тъй като клетият бил болен от най-страшния и най-смъртоносен рак, който човек можел да си представи. Според Едит баща й бил толкова обстоятелствен, че ченгетата направо пребледнели.

Преди да слезем долу, откъдето долиташе все по-силна врява, аз се възползвах от случая, че етажите са безлюдни, за да хвърля поглед на стаите, и изпаднал в нещо като блажен унес, отново да се потопя в атмосферата на къщата, да се гмурна в нея като риба, останала дълго време на сухо. Имах нужда да се уверя, че нищо не е мръднало, и докато встъпвах отново във владение на моя си свят, се опитвах да забаламосам другите двама, подхвърляйки не особено остроумни шегички всеки път, когато отварях някоя врата и нечия позната миризма — можех със затворени очи да разпозная всяка от тях — нахлуваше в мен и ме зашеметяваше.

Едит и Оли започнаха да губят търпение. Трябва да уточня, че не им спестих нито една от дванайсетте стаи, разположени на двата етажа.

— Абе теб к’во те прихвана? — негодуваше Оли, тъй като вече не го свърташе на едно място, за което красноречиво свидетелстваха пламналите му уши.

Едит мълчеше. Убеден бях, че тя чудесно разбира какво ме е прихванало, докато самият аз все още не го осъзнавах напълно.

Откакто Жорж беше основал Sinn Fein Ballet в началото на петдесетте години, седмина от членовете на трупата живееха постоянно у нас. Останалите държаха квартири в града и когато нямаше работа, се оправяха кой както може, но тези седмина съставляваха ядрото и нищо не минаваше без тях — те бяха с нас за добро и за зло, както сами често повтаряха. Споменавам това, за да поясня, че имах с какво да подхранвам поклонението си, и макар да се задържах на прага на всяка стая не повече от минута, изгубихме сума време.

В подножието на стълбището се натъкнах на Спаак, който ме вдигна на ръце и започна да ме показва на всички като някаква реликва, докато Едит и Оли се промъкваха към бюфета. Понечих да се освободя, но той ме задържа още миг, за да ме поздрави за енергичността ми, след което гръмогласно се провикна:

— Та погледнете го само! Нима животът наистина не ни награждава за всички наши усилия?

И ми се усмихна, а аз бях направо позеленял от яд. В случай че не го бе забелязал, много скоро щях да навърша тринайсет години и трябваше да знае, че като ме дундурка така, просто ме прави за посмешище. За беда обаче открай време изпитвах към него неподправено страхопочитание. В подобни обстоятелства моментално бих се отскубнал от лапите на когото и да било другиго, но виж, Спаак малко ме плашеше, а и кой знае, може би властваше над сили, за които дори и не подозирах. Двоумях се дали да не му тегля едно коляно в корема, но се въздържах, тъй като не исках да си създавам неприятности. Щом ме пусна обаче светкавично се присвих одве, за да избегна ръката му — тази им проклета мания да ни потупват по главата! — и побързах да се присъединя към приятелите си.

Двамата с Оли бяхме стигнали до единодушното заключение, че за сметка на по-скоро бедния бюфет подобни купони предоставяха изключително богат избор на красиви момичета. А и поради навалицата не беше никак трудно да ги доближиш и спокойно да ги наблюдаваш с крайчеца на окото, поглъщайки междувременно сандвич след сандвич — по-късно с помощта на Алис щях да открия известния стих на Уитман: Всички мъже са ми братя… а жените — сестри и любими, и в него да припозная чувствата, които изпитвах по времето, когато намирах всички тези хора за прекрасни и всичко ми се струваше много просто…

Въпросните момичета, естествено, не бяха лъжица за нашата уста. Но в повечето случаи те се държаха така мило с нас, че ни караха да си въобразяваме противното, а понякога дори ни намираха за толкова симпатични, че ни позволяваха някои волности, от чиято сладост губехме ума и дума. Ах, какво изпитвахме, когато тези прелестни създания, замаяни от виното и останали почти без сили след вихрилите се цяла нощ танци, ни позволяваха да се притиснем към тях и разсеяно ни милваха и си играеха с косата ни, докато ние жадно вдъхвахме аромата им и се виехме като змиорки между гърдите им, или пък с почти неосезаемо приплъзване завирахме нос между бедрата им!…

Ние бяхме децата на Жорж и Елизабет, малките галеници на Sinn Fein Ballet, и това обясняваше вниманието, което ни се засвидетелстваше. Но ние не го съзнавахме и светът на възрастните — не само в тези случаи, разбира се, — ни се струваше ужасно привлекателен, за да не кажем съвършен от сексуална гледна точка.

Същата вечер установих, че мъжете не бяха безразлични към Едит. Така се изненадах, че за известно време престанах да се интересувам какво става около мен и започнах крадешком да я наблюдавам, за да се уверя, че не сънувам. Трябва да отбележа, че до този момент Едит винаги се правеше на интересна, когато се забавлявахме. Заявяваше, че й е скучно, и започваше да те дърпа за ръкава в разгара на осиновяването ти от някоя треторазредна актриса, от чиито изкуствени мигли ти премалява, и то точно в момента, в който оная аха да ти позволи да засмучеш гърдите й. Налагаше се да я отпращаме и да я молим да не проваля всичко. Всъщност защо не вземе да си легне? И редовно се карахме по този повод. Тя твърдеше, че сме жалки и че не разбира защо вече отказваме да носим къси панталони, след като това така се харесва на онези тъпи фльорци, а и защо всъщност не вземем да си смучем палците, след като и тъй, и тъй сме паднали толкова ниско? Двамата с Оли само се подхилвахме, все още целите оплескани с червило. Така де, кучето си лае, керванът си върви.

Винаги съм смятал, че Едит е красива, но не тя бе загадъчната гологръда посетителка, която навестяваше сънищата ми само по жартиери. По тази причина намирах за напълно естествено това, че я пренебрегваме, поне като жена, особено когато се озовеше сред тези демонични създания, които бяха само плът, заоблености и съблазън. Мимолетните взаимни докосвания, датиращи от ранното ни детство, бяха удовлетворили любопитството ми, ала без да събудят у мен съответното желание. За какъв дявол тогава други ще се интересуват от нея? Честно казано, сутиенът й бе толкова празен, колкото и шепата на просяк.

Човек би трябвало да бъде едва ли не сляп, за да й налети. И ето ти доказателството — типът носеше очила и беше космат като маймуна, което за мен бе признак на чиста проба олигофрения. Освен това на възраст беше два пъти по-голям от мен, но това не му пречеше да й прави мили очи, сякаш сваляше своя връстничка. Направо онемях.

От тази умопомрачаваща гледка ме откъсна Оли. Той решително ме дръпна настрана и ми предложи да си поделим чашата бяло чинцано, която току-що бе отмъкнал. Разказах му какво съм видял, но той само сви рамене и се въздържа от коментари.

— Не мислиш ли, че е гадно? — настоях аз.

— Кое?

— Ами това, което ти казах! За типа, дето й се лигави!

— Откъде да знам… К’во й е направил?

Разбрах, че Оли далеч не е най-подходящият събеседник за обсъждането на възникналия проблем. Беше още прекалено наивен и недостатъчно отракан, за да борави с понятия, чиято тънкост го запокитваше в бездната на отчайващо недоумение, където в крайна сметка предпочетох да го зарежа. Беше наистина безнадежден случай. Подадох му вече празната чаша чинцано, след което го измерих с огорчен поглед и го оставих да си бърка в носа.

Без да изпускам Едит от очи, отново се впуснах в действие. Роклите на момичетата се виеха в пъстър поток насред стаята и лицата лъщяха от пот във вихъра на най-екстравагантни акробатични фигури — членовете на Балета бяха на седмото небе, посрещани с възхитените викове и свиркания на част от присъстващите. Прави или седнали направо на пода, едни разговаряха, други пиеха и се шегуваха, взирайки се вдъхновено в очите на събеседника си, докато най-смелите се усамотяваха в стаите. Някои вдигаха тостове в памет на Полък^[3] или Брехт. Други се хващаха гуша за гуша заради Алжир. Трети пък обсъждаха Бежар и пристигането в Париж на American Ballet Theater. Но чувствах, че желанието да се харесат вземаше връх над всичко останало. И осъзнавайки това, имах усещането, че съм разкрил една голяма тайна. Напълно безполезна между впрочем, си казвах. Не разбирах много добре за какво служат всички онези подробности, които научавах за човешката природа.

За сметка на това имаше нещо, което ми беше ясно като бял ден, адски ме дразнеше и заплашваше да ми развали вечерта, и то бе обратът в отношението на Едит към очилатия. Предстоеше ми още много да науча, но вече знаех достатъчно, за да не си правя илюзии относно намеренията му. Изплезил бе език до пода, животното! Чудех се какво ли толкова интересно й разказва, и то вече цял час, особено като знаех колко бързо й писва на Едит, когато някой й досажда. Реших да се разкърша с един-два танца, за да се поразсея. Рамона мимоходом ме предупреди, че трябва да внимавам и да не забравям, че току-що съм излязъл от болницата, но всичко мина много добре и две момичета в плътно прилепнали клинове тозчас се присъединиха към мен… така де, какво друго искате да ви кажа?

Едва-що си поех дъх и ги потърсих с поглед. В първия момент помислих, че са се омели, и вече започвах да се безпокоя, когато установих, че просто са се друснали върху няколко възглавници и продължават да се поглъщат с очи, разговаряйки за бог знае какво. Идеше ми да ги залея с кофа вода. По дяволите, никога досега не бях виждал толкова красноречив тип! Библията ли й рецитираше, що ли?… И буквално като треснат с чук по главата изведнъж си дадох сметка, че оня с най-невинен вид попипва едната обеца на Едит, усуквайки кичур от косата й около пръста си.

Не си губих времето в напразни размишления. Стиснах юмруци и тръгнах да намеря Жорж.

Открих го сред група слушатели. Изчаках да довърши разсъжденията си върху техниката на Бурнонвил и го дръпнах за ръкава.

— Какво правя ли? Нищо, само дето ей там един тип с Едит…

Той ме изгледа тъпо. После ме притисна към себе си и отново взе думата, затваряйки устата на някакъв нещастник, който обвиняваше Баланчин, че не умеел да използва руснаците. Рязко се отскубнах от хлабавата му прегръдка. Идеше ми и него да удуша.

Моите две партньорки полюбопитстваха дали очарователното момченце е готово за нови подвизи на дансинга, но аз отклоних поканата, тъй като покрай тази история досегашното ми чудесно настроение почти се бе изпарило. Не ревнувах, бях просто неприятно изненадан. Можех като нищо да се престори, че не ми пука, и да се поразтъпча наоколо, оставяйки я да си играе жалките номерца, докато търся приключения и слагам ръка, око и ухо върху всичко, което си заслужава. Вместо това обаче, а и несъмнено защото все някой трябваше да се пожертва, продължих да я наблюдавам, опитвайки се да запазя спокойствие.

Не можех да проумея дали в нея нещо се бе променило или проблемът беше в оня очилат глупак, който виждаше толкова, колкото да свали уличен фенер. Струваше ми се, че първи би трябвало да доловя новото у едно момиче, с което не се разделяхме от сутрин до вечер. Не можеше да ми убегне и най-малката пъпчица на носа й. Ако гърдите й бяха набъбнали дори с милиметър, пак аз щях да го забележа пръв. Тогава какво? Освен ако по време на престоя ми в болницата не я бяха фраснали по главата с вълшебна пръчица — но дори и тогава много бих искал някой да ми посочи разликата! — защото иначе просто не можех да си обясня това, което ставаше. Едит в обятията на момче — все едно да си представя, че ходим на ръце!

Тя беше слаба като щиглец и Жорж бе изгубил надежда да я направи танцьорка, тъй като най-често би изглеждала така, сякаш е глътнала бастун. У нея нямаше и помен от грация. Беше дръпната и проклета. Без капчица нежност. Когато ходехме на училище, редовно пердашеше момчетата и малцина се осмеляваха да й се опънат. Беше по-скоро мрачна, неразговорлива и дива. Единствено аз и Оли знаехме, че може да се усмихва, да се вълнува и да се излегне в тревата, потръпвайки от щастие — отпускаше се само в случаите, когато тримата оставахме насаме. ТОГАВА КАКВО?

И точно в този момент разбрах, че типът я е дрогирал. Алекс, един от балетистите, който ни носеше плочи от Щатите — точно на него дължах последните си придобивки, подбрани с помощта на Едит — веднъж ми беше разказал за тия неща и за момичетата в публичните домове в Близкия изток. Доколкото разбрах, давали им да пият нещо и ако след това им кажели да се хвърлят във водата, нещастниците тутакси плонжирали през прозореца. И трябва да призная, че тези истории ми направиха кошмарно впечатление.

— Е, крайно време беше! — потръпнах аз, преглъщайки насъбралата се в устата ми слюнка.

Познавах едного, на когото Едит, ако не бърках, щеше да бъде много задължена.

Миг след това приклекнах пред нея, без дори да погледна оня смрадлив сутеньор, с когото имах намерение да се занимая малко по-късно, и прошепнах:

— Едит… Добре ли се чувстваш?…

— О, ако обичаш, Анри-Джон, остави ме на мира! — изръмжа тя и ми хвърли зверски поглед.

Ясно, не беше дрогирана. Бе дори в отлична форма — бърза и ядна като светкавица, макар и несъмнено малко по-отнесена от обикновено. Според мен просто се самонавиваше. Изправих се мълчаливо, съсредоточавайки всичко, което ми бе минало през ум, в убийствено презрителна усмивка.

Всъщност получих си заслуженото, и то защото бях прекалено добър. Така или иначе, момичетата са си живо театро. Още чувам изявленията й за мъжете изобщо, придружени с ехидни подхилвания или дълбоко отвратени гримаси, които най-често биваха подплатени с толкова обидни думи, че смятах мнението й по въпроса за окончателно. Но, естествено, достатъчно бе първият срещнат тъпанар — и тоя в никакъв случай не беше Марлон Брандо — да се престори, че проявява интерес към нея, за да я чуеш как се размазва в блажени въздишки и подмокря кюлотите си с поглед на пържен шаран.

Мразех я, защото беше казала на черното бяло и при първия удобен случай бе побързала да се отметне най-безсрамно от думите си. Чувствах се измамен и смешен, задето бях взел думите й за чиста монета. И чувах нечий глас да шепне в ухото ми: „Видя ли? Никога не го забравяй. Отваряй ги очите и се учи. И никога в нищо не бъди сигурен.“

Сандвичите се бяха размекнали. Въпреки това взех един просто за да се занимавам с нещо и яхнах подлакътника на близкото канапе, на което си говореха за Суецкия канал. Не го знаех дори къде се намира, нито пък какво означава „национализация“, а и изобщо не ме интересуваше. Защо винаги водеха такива досадни разговори? Не можеха ли да не приказват само за онова, което ставаше по света, за своите книги, за своята живопис, за своя театър, за своя балет? Нима не бяха любопитни да разберат какво става в самите тях, нима не се интересуваха от чувствата си, от желанията си, от отношенията си със себеподобните, от онова, което се криеше в душата им? Уви, все едно да се питам дали сандвичът ми има вени и дали в тях тече кръв освен, разбира се, ако самият аз не бях мръднал.

После пак танцувах, но този път с Рамона, което бе значително по-отморяващо, а и ми позволяваше да държа под око някои хора. Всички момичета от Sinn Fein Ballet, включително майка ми, имаха почти едно и също телосложение — никакъв задник, дълги крака, плосък корем и малки гърди. Рамона притежаваше всичко, което другите нямаха. Тя често се оплакваше от това, но лично аз смятах, че така си е много добре и че двата или трите килограма, които имаше в повече, са изключително уместно разпределени. При все това тя не обичаше много-много подскоците и предпочиташе танците от онова време, тъй че колкото и да се бях опитвал да я просветя, обучавайки я дни наред на най-простите стъпки — благодарение на Алекс ние бяхме пионерите на рокендрола от тази страна на Атлантика, — с нея не рискувах да си счупя крак, по-скоро се опасявах да не задремя.

Точно преди да вляза в болницата бяхме отпразнували трийсет и втория й рожден ден. Доколкото ми бе известно, нямаше си приятел, но бях убеден, макар и без да мога да обясня защо, че знае всичко по Въпроса. Жестовете й бяха тъй кротки, държането й тъй женствено — дотолкова, че изглеждаше елегантно в сравнение с мъжкаранското поведение, към което другите упорито се придържаха, — че ни най-малко не се съмнявах в това. Затова направо я попитах може ли едно момиче да започне да се чука ей тъй, изведнъж.

— Не е необходимо да се изразяваш толкова грубо — отвърна тя. — Но като изключим това, не разбирам добре въпроса ти.

— Ами как да ти кажа… — нервирах се аз. — Да й се прииска така, все едно й се пикае.

И сведох поглед, тъй като все още не бях пораснал достатъчно, за да се чувствам неуязвим. Последва мълчание и реших, че просто ще ме зареже — и мен, и моя речник. Но ето че пръстите й се плъзнаха под брадичката ми и тя повдигна главата ми, след което с усмивка прошепна:

— Знаеш ли миличък, не бих казала, че виждам нещата по този начин. За Едит ли става дума?

— Не, не задължително… — свих рамене аз.

И побързах да се отдалеча, тъй като внезапно ми се стори, че е по-добре да си остана невеж, отколкото да ме вземат за глупак. Как беше възможно да не съм наясно по Въпроса? Нима неволно бях запушил уши и затворил очи в момента, в който е трябвало да ги отварям на четири? Бях убеден, че и последният глупак е най-подробно осведомен за всичко това. Имах усещането, че стоя пред непреодолима пропаст, която всеки друг преспокойно би прекрачил. Спомням си, че веднъж се бях опитал да впечатля един учител, да се направя на интересен и така да компенсирам някои мои слабости в смятането наум. „Но за кой се вземаш, млади ми друже? — бе изсумтял той в лицето ми. — Нима си въобразяваш, че умението ти да изпълняваш твоя «Концерт за лява ръка» ще ти бъде от някаква полза, когато отидеш на пазар? Мислиш ли, че денонощният ти труд над платното или теориите на твоя Деларт, за които на никого не му пука, ще ти помогнат си провериш рестото? Научи се да вървиш, преди да се опиташ да бягаш. Не забравяй, че най-важното нещо в една сграда са основите!“ Беше адски досаден тип, винаги готов да те халоса по главата с някоя от онези тежки истини, които правеха живота скучен и брутален. Но си представях как се усмихва и поклаща глава при вида на всички тези красиви жени, с които имах късмета или да общувам, или да живея под един покрив, и ми подхвърля: „Бога ми, може би наистина знаеш нещо… но какво ТОЧНО?“

За момент тези размишления ме разстроиха, но много скоро престанах да мисля за това и реших да се поразходя из етажите. Тъкмо умувах дали да взема Оли с мен, като междувременно разсеяно оглеждах присъстващите, когато отново забелязах Едит. И то точно навреме!…

Жорж протегна ръка към мен, но предпочетох да остана извън обсега му. Не бях дошъл, за да седя на пода и да се облягам на стената с малоумното изражение, изписано на лицата на останалите. Бях тук, за да вдигна тревога.

— Ей, Едит, такова… Току-що излезе навън с един тип! Не си измислям!

Думите ми очевидно си прокарваха изключително трудно път до съзнанието му, но бях готов да ги изрева повторно в ушите му, ако това можеше да помогне. А и ужасно ми се искаше да го направя — направо бях бесен от бавните му реакции. С тази скорост щеше да му е необходим най-малко четвърт час, за да се изправи, и несъмнено още толкова, за да прекоси стаята! Вече скърцах със зъби, когато изведнъж забелязах типа на Едит, увлечен в оживен разговор от другата страна на бюфета, но вече без нея.

При тази гледка краката ми се подкосиха. Леко замаян се свлякох до Жорж, който ме дари с безсмислена усмивка, доволен, че съм се решил да му правя компания. Той бавно разгъна крака, досущ като цвете, разтварящо венчето си под ласката на утрото, блажено въздъхна и промърмори, навеждайки се към мен:

— Не разбрах много добре какво ми каза за Едит.

— Нищо! — отсякох аз, събирайки рязко крака.

После опрях брадичка на коленете си.

 

 

Посрещнахме утрото на леглото й, пушейки адски силни цигари, от чийто дим не можехме да погълнем практически нищо, но който чудесно разкрасяваше стаята. След упорита борба със съня Оли беше заспал с полуотворени очи и в поза, която обезобразяваше лицето му — лежеше по корем, с глава върху ръката, и приплъзналото се по дланта му лице се бе изкривило в ужасяваща гримаса. До последния момент се беше опитвал да следи разговора ни с Едит, но накрая умората го бе надвила.

Долу продължаваше да дъни музика — и по-конкретно Ruby, my Dear на Мънк, — поради което предположих, че Жорж все още не се е катурнал мъртвопиян в някой ъгъл. Три четвърти от къщата се бе опразнила, но последният бастион продължаваше да се държи и до слуха ми все още долиташе глъчката на безкрайни препирни, смях и звън на чаши. Ние мълчахме. Лично аз прехвърлях през ум онези събития от вечерта, които ми бяха причинили споменатите по-горе терзания, докато тя мислеше неизвестно за какво, вперила унесен поглед в пространството. Бях я подкачил за нейния любовчия, но тя се бе задоволила да издуха дима от цигарата си в лицето ми и да попита: За кой по-точно говориш? Тогава нещо бе заседнало в гърлото ми и бях зяпнал като идиот, неспособен да изрека и една от язвителните думи, с които се канех да я засипя. И когато малко по-късно се опитах да я заям за новите й апетити: Май си доста шавлива за момиче, което не се интересува от момчетата! — изглеждах доста жалък или поне не толкова злъчен, колкото ми се искаше.

От време на време я поглеждах, свит на пода до леглото й като купчина чакъл и с настроението на човек, комуто предстои да изгълта пълна чаша рициново масло. Предчувствах, че ще ми бъде много трудно да приема новите манийки на Едит. Не бях чак толкова тъп, за да си въобразя, че това ще й мине и всичко ще си остане както преди. Наблюдавах я със смътното подозрение, че нямам никакъв избор.

И тъй като едно зло никога не идва само, на следващия ден направих ново откритие — ще рече човек, че бях прекарал цяла вечност в онази проклета болница, макар да разбрах, че събитието датирало от няколко месеца, — което здравата ме разтресе. Накратко, беше в ранния следобед и ние помагахме на останалите да сложат къщата в ред. Всички се влачеха пребледнели като платно, стискаха устни и кривяха болезнено лице и при най-незначителното движение. Нямаше какво друго да правим, освен да се постараем да възстановим поне част от силите си. Настояхме пред Алис да уважи традицията, тъй че бяхме напълно свободни. Но беше прекалено студено за излизане. Духаше леден вятър, за което си давахме сметка по трептенето на липата в градината и на телефонните жици. Типът, който ни докара въглища, ни уведоми, че било най-малко минус петнайсет и водопроводните тръби повсеместно се пукали.

Жорж се намръщи, но все пак реши да отскочи до града. Обеща, че на връщане ще играем на карти или на каквото поискаме, стига да е седнал и да бъде на спокойствие. Докато съставяше списъка на покупките — поръчките валяха отвсякъде, като се започне от етажите и се стигне до кухнята, принуждавайки го от време на време възмутено да крещи: Стига! Не всички едновременно! — на двама ни с Едит бе наредено да съберем чаршафите от стаите.

Честта да мъкна огромната торба, която постепенно пълнехме, се падна на мен. Не бях си доспал и задачата ми се струваше много по-отегчителна от всеки друг път, още повече че Едит не вършеше почти нищо, задоволявайки се да сваля единствено калъфките на възглавниците.

— Що не вземеш по-добре да си легнеш, докато аз бачкам? Така де, излишно е да се притесняваш!

И за последен път се убедих, че е вредно да й се дават подобни съвети. Тя ехидно ми се ухили, скръсти ръце на тила, отскочи назад и се пльосна върху леглото, което я отблъсна нагоре с ядно изскърцване на пружините. После избухна в смях, докато аз изумено се вторачих в нея.

Изминаха може би една-две секунди, преди да осъзнае, че нещо не е наред и че на мен, за разлика от нея, изобщо не ми е до смях. Едва тогава рязко дръпна полата си надолу. Извърнах глава.

— Е, и какво, никога ли не си виждал кръв? Чак сега ли се събуждаш?

* * *

Изминали бяха две седмици, откакто Едит ме бе напуснала, и вече започвах да осъзнавам какво означава това в действителност — нанасянето на раната беше неприятен момент, но зарастването й обещаваше да бъде дълго и мъчително, ако някога изобщо зараснеше.

Познавах добре Едит и не бях ни най-малко сигурен дали накрая все пак ще ми прости. А и колкото и глупаво да изглеждаше, бях от мъжете, които имат една-единствена жена в живота си, тъй че на практика не можех да направя почти нищо — не ми оставаше друго освен да си нося кръста. Най-елементарна констатация. И това нямаше нищо общо с духа на времето или пък с прочитането на няколко списания, които пропагандираха един или друг начин на живот — просто нещата стояха така и не изпитвах от това нито срам, нито гордост. Не аз бях избрал да бъда такъв и да размишлявам по въпроса беше съвършено безполезно. В живота можеш да избереш да бъдеш или да не бъдеш мръсник, но тона наистина е единственият избор, който сме в състояние да направим.

„Сен Венсан“ затвори врати през втората половина на юни в един слънчев и изключително горещ следобед, преливащ от всеобщо добро настроение. В края на учебната година винаги изпитвах особено приятно облекчение. Подсмихвайки се, събрах нещата си и преди да изляза, обърнах стола върху бюрото, за да не оставя нищо, напомнящо за присъствието ми.

Този път изпитах леко съжаление, че напускам работа. Макар и да не успяваше да разсее измъчващите ме мрачни мисли, тя поне запълваше дните ми с някакво работно време, чието спазване ми носеше известно удовлетворение. Как щях да организирам живота си отсега нататък?

Като начало преместих уроците по пиано преди обед, което разрешаваше съществена част от проблема. От тази гледна точка — ако приемем, че началото на деня рискува да се окаже главоблъсканица, която би могла да ме изтормози и да ме накара окончателно да затъпея — можех да се поздравя с тези своевременно взети мерки, яхвайки отново коня в момента, в който очаквах да се изсуля от стремената. Настоях пред най-даровитите си ученици да идват колкото се може по-рано. Така едва ли не още със ставането си слушах Бах или Моцарт, които възприемах без особени сътресения. Шостакович ми навяваше известна тъга, но въпросният ученик се готвеше за конкурс и не можех да му се бъркам. Накратко, важното беше, че съм на крак, че съм зает и че не умувам над положението си поне доколкото това беше възможно.

Вниманието, което ми засвидетелстваше Елеонор, малко ме дразнеше, но не смеех да хапя ръката, която ме милваше, а още по-малко да я разубеждавам в старанието й да се нагърбва с ролята на друг, та била тя вакантна и напълно подходяща за нея. Като се изключат случаите, когато Оли ме помъкваше нанякъде, прекарвах вечерите у дома и понякога ми беше много приятно, че има с кого да си говоря и че поне една от трите жени в живота ми продължава да се интересува от мен, докато другите две с удоволствие биха танцували на гроба ми. Така де, не му беше времето да се оплаквам, че младоженката е прекалено красива. Нито пък бях в състояние да изисквам каквото и да било.

Веднъж, когато се прибрахме след вечеря, Евелин хвана бика за рогата с всички предпазни мерки, които можеше да се очакват от нея. Не беше късно. През цялото време ни бе пришпорвала да бързаме — противното искрено би ни удивило, — тъй като „някой“ щял да дойде да я вземе и този „някой“ не обичал да чака. Несъмнено щях да направя много по-добре, ако не се бях подсмихнал и бях премълчал разсъжденията си върху предпочитанията й към подобни дървеняци. Тя, естествено, мигом настръхна и признавам, че постъпих доста глупаво, още повече че изобщо не ми пукаше що за птица е новият й избраник. Просто ми се изплъзна и искрено съжалявах, но не можех нищо да направя.

Настаних се пред телевизора, докато Елеонор ми наливаше нещо за пиене, а Евелин ме гледаше изпод вежди. Надявах се, че не й е прекалено трудно.

Елеонор седна до мен. Прегърнах я през рамо и двамата се приготвихме да подирим щастието си — независимо кой филм би свършил работа, — когато на вратата се почука. Чудесно! — помислих си и надигнах чашата.

Евелин стана.

— Върхът! — заявих аз, попадайки по средата на „Асфалтовата джунгла“. Помирисах крадешком Елеонорината коса, събух с крака обувките си и диванът ми се стори дар божи, а „Джон Хюстън“ — най-доброто уиски.

След малко Евелин се върна. Сега пък какво има? — мина ми през ум.

— За теб — подхвърли тя по адрес на Елеонор.

Е, какво пък! — въздъхнах нейде дълбоко в себе си.

Обърнах се, за да видя дали някой влиза, но Елеонор се измъкна навън и дръпна вратата след себе си. Запалих цигара и отидох да си налея още една чаша, преструвайки се, че не забелязвам усмивката на Евелин. За бога, как успявах непрекъснато да я настройвам срещу себе си? Защо не се оставехме взаимно на мира? Вече не помнех дали някога се бяхме разбирали. Дали изобщо ни се бе случвало да се държим малко по-нежно един с друг? Бях забравил.

След малко Елеонор се върна, нарушавайки очарователното ми уединение със сестра й, и без да каже дума, отново седна до мен.

— Кой беше? — попитах просто от учтивост.

— О, никой…

— Как така никой? — натърти Евелин и се изтъпани пред нас. — Марк току-що ми каза, че искал да те заведе на купон!

Аз (отегчен извивам врат, за да не пропусна прелестната усмивка на Стърлинг Хейдън): Кой е Марк?

Елеонор (въздиша): Слушай, Евелин…

Евелин (с ръце на кръста гледа сестра си, поклаща глава, после се вторачва в мен): За твое сведение Марк е гаджето й… И мисля, че с голямо удоволствие би прекарал известно време с нея. Но тя е прекалено заета, нали?

Аз (диванът започва да ми се струва неудобен): Какво искаш да кажеш?

Елеонор (измъква се изпод мишницата ми, събира с една ръка косата си на тила и се обръща към Евелин): Просто не ми се ходеше. Защо не ме оставиш на мира?

Евелин (с присвити очи и глух глас): По дяволите! Да не си болна? Какви ги дрънкаш: не ми се ходеше? За глупачка ли ме смяташ?

Елеонор (пребледнява, сетне на лицето й се изписва изумление): Защо си пъхаш носа там, където не ти е работа? И ако обичаш, не ме учи какво да правя!

Евелин (забелва очи към небето и тежко въздиша): И какво? Ще прекарваш всичките си вечери с него (посочва ме с пръст)? Можеш ли да ми обясниш какво означава това?

Аз: Но какво ви прихваща?

Евелин (без да ми обръща внимание): Той няма нужда от болногледачка!

Елеонор (става и пъхва ръце в задните джобове на дънките си): Изобщо не съм искала мнението ти! Не, ама ти добре ли си? (Поклаща се на пети.) Защо от време на време не се опиташ просто да си затвориш устата?

Евелин (яхва подлакътника на едно кресло и ни дарява с широка усмивка): Знаете ли, че двамцата сте ужасно сладки?

Аз (въздишам): Бога ми, започнеш ли да се заяждаш, ставаш адски досадна.

Евелин: Ти, разбира се, намираш това за напълно естествено. И ни най-малко не те притеснява фактът, че тя остава тук да те дундурка, вместо да излезе с приятелите си! Или може би го смяташ за нормално?

Елеонор (изведнъж рязко ни обръща гръб): Я стига! Как може да говориш така? Какво съм ти направила?

Аз (запалвам цигара, впивам поглед в Евелин, но се обръщам към Елеонор): Не е необходимо да си й направила нещо. Тя е малко задръстена. Трудно е да се сърдиш на толкова недодялан човек.

Евелин (скача на крака и сграбчва сестра си за раменете, но доста внимателно): Питай го дали нямам право!

Елеонор (с рязко движение се изскубва от ръцете й): Остави ме на мира!

Евелин (към мен): Хайде, кажи нещо!

Аз: Добре. Внимавай някой ден чувствата ми към теб съвсем да не изстинат.

Евелин (за миг се обърква, но веднага се окопитва): О, знаеш ли, аз и сега не си правя особени илюзии.

Аз: И грешиш. Но имаш право да смяташ каквото си искаш.

Евелин (гледа ме продължително, сетне поклаща глава и отново се настанява на подлакътника, без да ме изпуска от очи): Знаеш ли, ти си направо върхът! Едва се сдържам да не започна да ти ръкопляскам! (Обръща се към Елеонор.) Чу ли го? (Елеонор не реагира и продължава да стои с гръб към нея.) По дяволите, нима човек не може да каже нищо, без веднага да направиш от мухата слон? Ама ти какво си въобразяваш? Че си Господ-Бог и че трябва да пълзим в краката ти и да ти се кълнем във вечна любов? Не се ли притесняваш поне малко заради онова, което причини на мама?

Елеонор (към Евелин, глухо): Не очаквах и да кажеш друго. На теб изобщо не ти пука от тази история, тъй че ми спести тъпите си реплики, ако обичаш! (Прави неопределен жест, сякаш се отказва от по-нататъшна полемика.) Бога ми, Евелин, наистина си адски досадна!

Евелин (весело): Е, инцидентът е приключен! (И ме прострелва с убийствен поглед.) Предполагам, че си доволен…

 

Един следобед, докато се излежавах на шезлонга в градината и съсредоточено разглеждах пръстите на краката си, през ум ми мина мисълта да започна да й ги изпращам един по един по пощата и да я заплаша, че ще продължа дотогава, докато не се прибере у дома. Бях кроил също така планове, ако се наложи, да я отвлека и да я оставя на хляб и вода. Часове наред разработвах умопомрачителни сценарии, чиято глупост напълно ми убягваше, но които изпипвах с неадекватна самоотверженост до най-малки подробности, като телефонирах ту в Ер Франс, ту в Центъра за борба със замърсяването на околната среда, ту в Националната метеорологична служба. Когато вдъхновението ми секваше, дълго се взирах в небето, убеден, че все нещо ще измисля, макар и да нямах представа точно какво. По едно време дори си бях наумил да й изпратя клавишите на пианото си. И една сутрин получих молбата й за развод. Това бе вероятност, която бях погребал дълбоко в себе си и която цялото ми същество с насмешка бе отказвало да приеме, но когато видях документите в ръцете си, разбрах, че никога не е имало друг изход, че съм го знаел и че просто до последния миг съм си правел илюзии и съм се тъпчел насила с напразни надежди. Разбира се, че го знаех! Едит не беше от хората, които подават другата буза! Изкълчехте ли й пръст, тя не мирясваше, докато не ви откъсне цялата ръка! Повече никога не бих могла да ти имам доверие, поясняваше тя в кратката записка, която бе приложила към останалото. Тъй че нямам друг избор. И ако обичаш, не усложнявай нещата — не предприемай абсолютно нищо. Излишно е, както се казва, да се нараняваме още повече.