Филип Джиан
Навън към себе си (3)

* * *

На десетия си рожден ден за първи път пих шампанско. Тъй като бяхме на една възраст, Едит също получи разрешение да изпие една-две глътки, но Оли, тогава едва осемгодишен, трябваше да се задоволи само да накваси устни в чашата на баща си, поради което след това дълго се цупи.

Предстоеше генерална репетиция. Бяха репетирали цял следобед и над тортата ми все още се носеше силна миризма на пот. Отбелязахме събитието на сцената. Идеше ми да се пръсна от гордост, че празнувам рождения си ден под прожекторите, на фона на внушително италианско палацо, а ми харесваше и да наблюдавам суетящите се наоколо жени, които се потяха под трикото и една след друга ме прегръщаха и целуваха. Бяха капнали от умора, но се усмихваха, очаровани от възможността да пийнат по чашка за мое здраве и да подкрепят силите си с парче торта. Бях изкрънкал съгласието на майка ми да не я чакаме. Така де, ако трябваше първо да си изчистят грима, да вземат душ и да се преоблекат — а тя най-много се туткаше — щях да се напикая в гащите. Не се наложи да я убеждавам.

 

През онази зима бяхме за десетина дни в Ломбардия, близо до Неапол, след което, поне доколкото си спомням, трябваше да заминем за Берн, но по онова време на трима ни с Едит и Оли изобщо не ни пукаше къде се намираме.

Давахме няколко вечерни представления на „Ромео и Жулиета“ и някои от балетистите, облечени вече в своите ренесансови костюми, искрящи с позлатената си бродерия и всевъзможни лъскави украси, ме приветстваха с увенчаните си с пера шапки. Бях доста възбуден, още повече че в суматохата успях да пийна повече от напръстника, който ми отпуснаха. Рамона седна на пианото и няколко души запяха. Жорж, бащата на Едит и Оли, ни сервира коронния си степ и целият се зачерви, а Мадлен, майка им, падна от стола и отказа да стане, предпочитайки да се облегне на фонтана, до който Меркуцио току-що бе предал богу дух.

По-късно Жорж я вдигна на ръце и я отнесе в хотела, който се намираше в края на улицата. Веселбите ни често завършваха по този начин. Когато Мадлен не можеше да се държи повече на краката си, той отиваше да я сложи да спи и ние, децата, също се прибирахме. „Мисля, че Мадлен е уморена — обясняваше той. — А и е време за лягане!“

Изразявах на глас, макар и през зъби, онова, което другите двама потайно си мислеха: „Тая е наистина адски досадна!“ — шепнех, докато баща им припряно крачеше пред нас, сипейки проклятия и ругатни. Отивахме в стаята, която делях с майка ми и с Рамона, и той поръчваше да ни донесат нещо за вечеря, но след като се погрижеше за жена си. После ни молеше да мируваме и се връщаше в театъра.

Когато по някакво чудо Мадлен успяваше да се задържи права и ни забравеха, тримата тръгвахме да дирим приключения. Нощем всички театри си приличаха. Те ни бяха едновременно познати и непознати, като никога не успявахме да разбулим всички мистерии, които криеха. През деня се забавлявахме в тях, но вечер бе различно, вечер атмосферата не беше същата. Паднеше ли нощ, очите ни светваха. Когато пътувахме на турне, всички работеха до много късно. Бяха уморени, изнервени. Смееха се, плачеха и си вдигаха скандали по най-незначителния повод. Винаги се случваше нещо.

Тримата се вряхме навсякъде. Гледахме ги как танцуват, как загряват, как се гримират. Поделяхме си с тях плодовете им, ръфахме от сандвичите им. Слушахме разказите им за техните сантиментални преживявания. Присъствахме на кавгите им и наблюдавахме скришом прегръдките им с безумната надежда, че най-сетне ще се изчукат, тъй като все още не бяхме имали удоволствието да присъстваме на подобно събитие.

Когато си почиваха между две упражнения, правехме с тях куп неща. Денем те често или нямаха време, или ни влачеха със себе си из музеите, където препускахме от експонат на експонат, ала нощем, когато достъпът до театъра биваше забранен за външни лица и изцяло ни принадлежеше, когато Рамона сядаше на пианото и те се редуваха да танцуват, винаги се намираше някой, който да ни отдели малко време и да ни покаже например как се шият пантофки, как се масажира гръб или крак, как се диша с корем, а също и как се мами на карти или се прави клуп.

Обичахме тези моменти повече от всичко на света. А имах и рожден ден. И на никого от трима ни не му се спеше. Освен това хотелската стая беше гадна и тъжна.

Отблъснах чинията, без дори да докосна храната. Станах и погледнах през прозореца.

— Трябва да се върнем там — казах.

Едит си избърса устата.

— Къде? — полюбопитства Оли.

Едит застана до мен. В края на улицата се виждаше тъмната грамада на театъра.

— Знам откъде може да влезем — прошепна тя.

Облякохме якетата. Помогнах на Оли да закопчее канадката си и тримата се измъкнахме на пръсти в коридора.

На минаване край стаята на майка им дочухме шум. Не беше заспала. Според мен или търсеше да гаврътне още една чаша, или не беше успяла да си намери леглото. Лично аз не я обичах много, но не по някаква определена причина. А и тя много рядко благоволяваше да ме заговори. За сметка на това обаче често ни караха да си лягаме рано именно по нейна вина — е, поне аз виждах така нещата. Иначе изобщо не се занимаваше с нас.

Служителят на рецепцията дремеше. Едит мина първа, превита одве като сиукс и безшумна като змия. Оли и аз я последвахме. Държах го здраво, за да бъда сигурен, че няма да се получи засечка.

Улицата беше покрита със сняг. Духаше леден вятър и поривите му клатеха уличните фенери, заставяйки ни да присвиваме очи. Навън нямаше жива душа. Запромъквахме се в индийска нишка покрай стените. Мислех си, че ако ни пипнат, винаги бих могъл да се оправдая с рождения си ден или да обясня, че някакъв тип е бродел из коридорите на хотела и ни е хванало шубето.

Заобиколихме театъра и Едит ни отведе до една разнебитена врата. Зад нея се намираше малко помещение, в което бяха струпани кофите за смет и няколко счупени инструмента, захвърлени върху вехт дърводелски тезгях. Покатереше ли се на него, човек достигаше малко прозорче, явно отдавна забравило що е стъкло.

— Оттук излизаме зад ложите — обясни ни тя. — А оттам ще се измъкнем през кошарата на оркестъра.

Идеалният вариант! Така можехме първо да се поозърнем и едва тогава, съобразно обстоятелствата, да решим дали да се покажем или не. Покатерих се на тезгяха и проврях глава през прозорчето. Не се виждаше почти нищо, но все пак успях да установя, че двете помещения не са разположени на едно и също ниво — подът на вътрешното се намираше най-малко на метър по-ниско.

Скочих. Стаята беше пълна с нахвърлени един върху друг изтърбушени столове и вонеше на влажно мазе. На една от стените светлееха правоъгълните зарешетени отвори на два отдушника, които донякъде разсейваха обкръжаващата ни тъмнина. Оттатък се чуваха гласове. Обърнах се към моите спътници и притиснах показалец към устните си.

— Това е баща ми — прошепна Едит, избърсвайки ръце в полата си. — Мисля, че от тази страна има коридор.

Приближих се предпазливо до първия отдушник и видях баща й, който се бе изтегнал напряко на едно ниско кресло и подмяташе в ръцете си яйце. Като че ли си говореше сам, но от мястото, където се намирах, не можех да видя останалата част от ложата. Освен това не разбирах какво казва, тъй като в момента мърмореше невнятно под носа си.

— Тоя пък какво прави? — попитах.

Едит сви рамене. Решихме, че случаят не заслужава вниманието ни. Спуснахме се по няколко стъпала, прекосихме още един склад, на чиито стени също имаше отдушници и процеждащата се през тях светлина се оказа достатъчна, за да се промъкнем безпрепятствено между струпаните вехтории, след което се озовахме в кошарата на оркестъра.

Двамата с Едит се спогледахме.

— Къде са? — попита Оли.

Не се чуваше нищо, като се изключи едва доловимият шум, който идваше откъм ложите. Решително се покатерих на сцената.

— Анри-Джон, ама ти още ли си тук?…

Трима Монтеки продължаваха да се излежават на кревата на Жулиета.

— Мама ми каза, че мога да се върна.

— Не, за тази вечер всичко свърши. По-добре не се мотай повече тук, ако не искаш да те заключат.

— Знам, не съм малоумен.

Върнах се при другите двама.

— Само дето бихме път! Прибират се в хотела. Хайде, да се омитаме!

— Върхът, няма що… — промърмори Едит и дръпна Оли за ръкава.

Поехме обратно по същия маршрут, мълчаливи и разочаровани. Вече нямах никакво желание да си играя на стражари и апаши. Просто не си струваше.

И тъкмо се бях вкопчил в рамката на прозорчето, канейки се да се измъкна навън, когато чух възбудения шепот на Оли:

— Ох!… Олеле!… Ох!… Ама че работа!

Обърнах се и видях, че се е запънал пред отдушника, през който преди няколко минути бях наблюдавал баща му.

— Какво? Какво има? — нетърпеливо изсъсках аз, докато с Едит се бутахме зад гърба му. — Не му е сега времето да…

Този път имаше и една жена. Виждахме я в гръб. Носеше нещо като китайски пеньоар с щампован върху него дракон с изцъклени очи, но дъхът ми секна не от вида на звяра.

Стиснах Оли за ръката, за да го накарам да престане да се кикоти.

Полюшвайки ханшове, жената влудяващо бавно повдигаше полите на пеньоара. Между леко разкрачените й бедра виждахме излегналия се в креслото Жорж, скръстил ръце на тила.

— Мислиш ли, че може да ни забележи? — разтревожено попита Едит.

— Не. Само че не трябва да се приближаваме много.

— Готово! Виждам й космите! — прошепна Оли, тъпчейки възбудено на място.

Така си беше. И колкото повече оная разголваше задника си, толкова по-учестено биеше сърцето ми.

— Познавам я… Това е Ребека! — заяви Едит.

— А, тъй ли?… — едва намерих сили да смотолевя аз.

— Танцът на яйцето! — изхихика Оли с разкривени устни и пъхна ръце в джобовете на канадката си.

Яйцето, разбира се, ни озадачаваше. То бе поставено на пода, между краката на Ребека — за случая тя беше обула къси чорапи — и тримата все още не разбирахме много добре на какво си играеха. За момента тя се задоволяваше леко да върти таз, набрала почти до кръста полите на пеньоара си. Задникът й беше млечнобял и сякаш невидими въжета стягаха цялото ми тяло.

— Хайде де, тая няма ли най-сетне да се размърда? — въздъхна Едит.

Ако зависеше от мен, тая можеше да се бави колкото си иска, но си представях какво щеше да ни се случи, ако майка ми не ни завареше в хотела. Тази перспектива, естествено, увеличи още повече смущението ми.

Внезапно баща им смени позата. Смъкна се от креслото и легна на пода, на дясната страна, подлагайки ръка под главата си. Той доста отдавна беше приключил с балета, но тялото му бе все тъй стройно и мускулесто — просто не му стигаше вече дъх, тъй като пушеше като комин — и бях забелязал, че жените страшно му налитат. В момента, докато Ребека разголваше раменете си — ах, защо не бяхме срещу нея! — върху лицето му се бе изписало отнесено, кротко и леко развеселено изражение.

Отвън долиташе воят на вятъра и през прозорчето нахлуваше леден въздух, но челото и ръцете ми бяха потни. Присъствието на Едит — усещах, че на моменти ме наблюдава — ме задължаваше да контролирам изражението си, ако исках да си спестя подигравките, когато след време си припомнехме тази случка. Струваше ми се, че криво-ляво успявам да се справя и че в сравнение с Оли, който се блещеше като настъпена жаба, можеше да ми се припише относително равнодушие. И тъкмо пробвах една прозявка, която трябваше да ме оневини окончателно, когато Ребека провали всичките ми усилия.

Видях краката й да се вцепеняват и така и си останах със зяпнала уста. Едит се подсмихна удовлетворено, но просто не ми стигна време да се окопитя и запазих идиотското си изражение, докато Ребека се разкрачваше все по-широко — сладострастното отъркване на чорапите й о пода направо ме довърши.

— По дяволите! — изсумтя Оли и стисна с все сила ръката ми.

Аз също не бях виждал подобно нещо. И дори не си бях представял, че подобни изпълнения са възможни. Почувствах прилив на неописуема радост — изведнъж открих, че съм неделима част от реалния свят, или нещо такова, и това ми се стори възхитително. Усещането бе особено силно в областта на чатала ми, където се нагнетяваше все повече топлина.

С увеличаването на разкрача сливата й се разтваряше и се приближаваше към яйцето. Между космите й се обтягаха искрящи нишки, но може би това бе само плод на въображението ми, което тътнеше като порой и помиташе всичко, което на моите десет години смятах за върха на познанията ми в секса — двамата с Оли поставяхме над всичко „Лигавата Поничка“, която бяхме зашифровали под съкращението ЛП.

И когато въпросната ЛП влезе в контакт с яйцето и го обгърна с меките си, бавно разтварящи се устни, ерекцията ми премина в нещо непознато и подчертано смущаващо — внезапно изпитах такова неистово желание да се изпикая, сякаш мехурът ми всеки момент щеше да се пръсне.

Дискретно се поразкърших. Бях ужасно притеснен, но не бих мръднал от мястото си за нищо на света. И когато яйцето изчезна и въздишката на Ребека едва не разпарцалили завесите, които закриваха стените на ложата, не можах да се сдържа и се облекчих в панталоните. В първия момент не разбрах какво ми се е случило — та дори и по-късно всъщност, когато установих, че долните ми гащи не са влажни, а само малко лепкави на места, но нищо повече, — ала в продължение на няколко секунди почти останах без дъх, докато уринирах (или каквото и да бе там друго) с брутална радост и наслада, несравнима с дотогавашните ми безследно отминавали мимолетни удоволствия.

— К’во ти става? — изсъска Едит и заби лакът в ребрата ми.

Преглътнах насъбралата се в устата ми слюнка, опитвайки се да озаптя пощурялото си сърце, и й хвърлих мрачен поглед — но съвсем машинално, тъй като в действителност се чувствах в хармония с целия свят.

Жорж се претърколи по гръб и двамата впиха устни в алчна целувка. Тъй като Ребека се бе навела напред, имахме удоволствието да се полюбуваме на перфектния й шпагат като цяло и в частност на бронзовото око на ануса й. Двамата с Оли бяхме на седмото небе, сплели до болка ръце и буквално вибриращи от напрежение, сякаш присъствахме на оспорван футболен мач. Едит не изглеждаше чак толкова възбудена, но се усмихваше със странно изражение.

Сега вече се чувствах напълно готов да понеса гнева на майка ми, както и, ако се наложеше, да прекарам цялата нощ в тази дупка. Жорж подпъхна ръка под ЛП на Ребека, която междувременно беше приклекнала. Ако в този момент майка ми излезеше на улицата, крещейки с пълно гърло името ми, дори окото ми нямаше да мигне. Яйцето се появи като по чудо — лъщящо и невредимо. Оли прихна. Тозчас запуших устата му с ръка, но положението бе вече неспасяемо — проклетникът просто не можеше да се спре. Хвърлих едно последно око на зрелището — Жорж прекарваше яйцето напред-назад по устните на Ребекината ЛП чак до цепката на задника й. Бузите и ушите ми пламтяха, но побързах да се отдръпна и завлякох Оли в другия край на помещението, където ядно го разтърсих.

— По дяволите, ти да не откачи? — изръмжах през зъби.

В същия момент към нас се приближи Едит и ни съобщи, че ония вече не се виждат. Рязко отблъснах Оли и се залепих за решетката на отдушника.

Чувах ги. Според мен се бяха опрели на стената. И го правеха току под носа ни, само на няколко сантиметра от нас, ала не се забелязваше абсолютно нищо. Спектакълът беше приключил.

Присъединих се мрачен и унил към спътниците си, които вече се бяха измъкнали през прозорчето. В момента, когато на свой ред се проврях през него, спотаилият се в един ъгъл Оли се метна на гърба ми с възторжени крясъци, които като нищо биха могли да разбудят всички предградия на Милано. И тозчас на свой ред се взривих. Втурнах се да препускам в кръг по снега, без да усещам нито студа, нито пронизващия вятър, който връхлиташе откъм Пиемонт като ледена въздушна лавина, оставяйки ни без дъх. В движение сграбчих ръката на Едит и двамата хукнахме като пощурели, както правехме понякога, когато се чувствахме щастливи или просто не ни свърташе на едно място. Оли ревеше в ушите ми, вкопчил се като рак в гърба ми, и тримата танцувахме и се въртяхме, прехласвайки се до сълзи в истеричен смях, превъзбудени и едновременно смутени от онова, което бяхме видели.

Накрая, изнемощели и задъхани, се проснахме в една пряспа на ъгъла на улицата, наподобяваща носа на кораб. За миг се умълчахме, изненадани от заобикалящата ни тишина и почти задушаващи се от онова, което искахме да споделим и което отказваше да бликне от гърдите ни, тъй като все още не разполагахме с достатъчно богат речник, за да го изразим.

— Ах, какво нещо, мътните го взели! — въздъхнах.

— Ама ти видя ли т’ва? — изхълца Оли, чиито уши преливаха в матови моравочервени оттенъци.

Едит си усмихна, сви рамене и ни подкани:

— Да се прибираме, докато другите не са довтасали!

Станахме и изтупахме снега от дрехите си. Възползвах се от случая, за да се хвърля върху Оли и да натъркам лицето му с една снежна буца, която бе залепнала за задника ми и го караше да се залива от смях. Уверих го, че подобно освежаване е изключително полезно за състоянието, в което се намира. Известно време се замеряхме със сняг, след което поехме към хотела. Като се изключат няколкото едва мъждукащи улични фенери, той беше единствената осветена сграда на цялата улица.

Чувствах се все още замаян от шампанското. Продължих да споделям с Оли впечатленията си, изразяващи се в повторението на цинични думи, макар смътно да осъзнавах колко са постни и ограничени. Не бяхме кой знае колко сведущи по въпроса, разбира се, и се сблъсквахме с мистерия, чийто смисъл постоянно ни се изплъзваше. Струваше ми се, че Едит е много по-наясно от нас. Винаги, когато засягахме тези проблеми, на лицето й неизменно се изписваше многозначително изражение, което страшно ме дразнеше, и тогава настоявах да каже всичко, което има за казване, за да видим за какво по-точно става дума — Много се съмнявам, че ще ме научиш на нещо повече в това отношение, душа! — но тя всеки път се измъкваше с твърдението, че мога да мисля каквото си искам и че й е все едно. Наричах я пикла, но дълбоко в себе си беснеех, защото бях сигурен, че казва истината — та нима именно момичетата не ни разкриваха онова, над което отчаяно си блъскахме главата? И кой друг би могъл да държи разковничето на тези тайни? Години наред щях да живея с убеждението, че Жената е непроницаема загадка. И дори днес, вече мъж на години, пак ми е дяволски трудно да я разбера.

И тъй, поехме бавно към хотела, като от време на време хвърляхме поглед назад, готови всеки момент да си плюем на петите, ако другите се зададат.

Бяхме на не повече от двайсетина метра от входа, когато вятърът заподмята насред улицата долетелите нейде отгоре ризи и панталони. Намирахме се на отсрещния тротоар и фасадата на хотела, надвишаваща с цял етаж покривите на съседните къщи, веднага привлече вниманието ни. Дрехите бяха последвани от обувки, които изхвърчаха от един отворен прозорец на четвъртия етаж, чиито бели пердета се вееха навътре в стаята и плющяха като дълги знамена. Сетне върху заснежените павета с трясъка на строшено стъкло се пльосна един плетен куфар.

— Нещата на татко! — изпищя ужасено Едит и тозчас запуши устата си с ръка, докато над нас прелиташе едно палто, което падна току в краката ни.

Стояхме вцепенени и сякаш привързани един към друг. Когато на балкона се появи разчорлената Мадлен само по комбинезон, който лудеещият вятър ту издуваше, ту натикваше между бедрата й, ние се притиснахме още по-плътно един към друг. После тя се разкрещя, но не можехме да разберем думите, изригващи от зейналата като черна дупка насред лицето й уста. И започна да изхвърля шалчета, шалове и вратовръзки — голямата слабост на Жорж, — които се стрелкаха във въздуха като пъстри светкавици. Мадлен се гърчеше и стенеше, сякаш я измъчваше някакво невидимо същество, което я връхлиташе от всички страни. Нямах представа дали се обръща към нас, когато размахва юмрук в наша посока, нито пък дали е къркана, дали плаче или просто я тресе изпепеляващ гняв. Не знаех какво й става, но крясъците й ни подлудяваха. После изведнъж се прекатури през перваза.

Писъците й секнаха в мига, в който полетя надолу, и в първия момент изпитах едва ли не облекчение. Падаше като купчина парцали, без дори да размахва ръце и крака.

Тялото й тупна безшумно върху тротоара, разпръсквайки гейзери сняг.

Едит понечи да се втурне към нея, но аз се хвърлих отгоре й, сграбчих я през кръста и двамата се проснахме на земята. Тя се дърпаше като побесняла, по-яростно от дива котка, пищеше, съскаше, крещеше да я пусна, дори ми отскубна кичур коса, но аз я стисках с всички сили, присвил до болка очи, и накрая успях да я укротя, или по-скоро тя престана да се бори. Оли се разплака, въртейки се като пумпал около себе си. Едит прехапа устни, лицето й се сгърчи и така пребледня, че устата й посиня, а зъбите й ми се сториха жълти като стари клавиши на пиано. Треперейки с цяло тяло, Оли се строполи до мен и хлиповете му закънтяха в гърдите ми с такава сила, сякаш се бях облегнал на камбана. При вида на сълзите й аз обсипах лицето на Едит с целувки и сега вече, осъзнавайки малко по-ясно какво се бе случило, на свой ред се разплаках, обливайки със сълзи косата й. Обгърнах с ръка Оли и тримата избухнахме в ридания, подсмърчания и целувки. Обикновено не преливахме от нежност един към друг и целувките бяха едно от големите наказания, които ни налагаха в тържествени случаи, по този път — така и не разбрах защо — ние се обливахме взаимно със сополи, сълзи и милувки, които биха ни стигнали до края на живота.

Всичко това не продължи повече от минута-две. Другите ни наобиколиха и забелязах още хора, които излизаха от хотела и се трупаха около нас. Когато ни изправиха на крака, ние, притиснати един до друг като сардини в консервена кутия, категорично отказахме да се пуснем и точно тогава им заявих, че никога не ще се разделим.

* * *

Прекарах целия следобед на пейката в градината и едва привечер уведомих двете си дъщери, че Едит ни е напуснала, или по-точно, че ме е напуснала. Казах им защо, без да уточнявам как беше разбрала.

Евелин мило ми напомни, че каквото почукало, такова се обадило. Колкото до Елеонор, тя се тръшна на един стол и безмълвно се вторачи в мен. Можех да поставя първата на мястото й и да се опитам да пораздрусам другата, но не изпитвах никакво желание да си играя на педагог. Имах си други грижи.

Оли ми се обади два дни по-късно, веднага след завръщането си от Щатите. Дойде вкъщи една ленива пролетна утрин, докато момичетата все още се туткаха в банята.

— Отказва да ми говори — уведоми ме той. — Затворила се е в стаята си и май работи. Но на татко си му направо черен.

— Изобщо не ме интересува какво мисли по въпроса.

— Хм, казах ти го в случай, че поискаш да се видиш с нея. Знаеш ли, не мисля, че ще ми се довери… освен ако не цели да ти предам думите й. Стане ли въпрос за теб, проявява същата подозрителност към мен както навремето.

— Оли, бих лазил в краката й, ако знаех, че ще има някаква полза. Но се съгласи, че това би изглеждало като лоша шега. Тъй че нямам избор. Не аз трябва да реша дали все още си струва човек да си има вземане-даване с мен. Би било грешка да се разменят ролите. Дори повече от грешка. Мен ако питаш, това би означавало да се подиграя с нея.

Докато поднасях чашите, той остави бастуна си върху пианото и седна на табуретката — всъщност по-скоро се тръшна по задник с вдървен гръб. Уведоми ме, че пътуването направо го съсипало, но според мен изглеждаше доста прилично.

— Възползвах се от случая, за да почета Харисън и Де Лило. Както виждаш, последвах съветите ти. Басейнът беше мръсен и го ползваха малцина, тъй че какво по-добро от това?

— Именно. По този повод искам да ти кажа, че според мен нещата на Едит вървят зле. Мисля, че се опитва да стане сериозен писател. Може би ще ти се удаде случай да хвърлиш едно око на работата й. Ще видиш, оставаш с впечатлението, че докато е писала, цялата се е тресла. Всички те са обсебени от елегантния стил, от умението да се борави с думите, а не от силата на истинския талант. Писането се смята за стилово упражнение и нищо повече. В тази страна издателите са чиста проба бакали. И повечето от критиците са напълно изкукали. Помниш ли какво казваха при излизането на книгите й? „Много добре… още едно усилие!“ Усилие за какво? С каква цел? Майната им! Подобни насърчения би трябвало да накарат всеки що-годе приличен писател да даде заден ход. По-добре е да продължиш да се луташ до изнемога, отколкото да тръгнеш по пътя, който те са ти начертали, тъй като за него поне знаеш, че не е правилният. Виж, признавам, че в това отношение има някаква полза от тях. По дяволите! Оли, не трябваше точно в този момент да се държа като пълен глупак. Тя си има достатъчно други проблеми!

— Хм, остави я сама да се оправя. Тя е страхотен инат и изобщо не отбира от дума. Не е толкова страшно, ако напише лоша книга, и други са го правили. Важното е да го осъзнае.

При появата на момичетата сменихме темата. Оли ги увери, че са очарователни, и те мигом го накачулиха и продължиха да му досаждат, докато не дойде време за вечеря. Почувствах се малко изолиран. Но хладното отношение, което ми засвидетелстваха след заминаването на Едит — усилията на Елеонор да ми докаже обичта си бяха още по-мъчителни от безразличието на голямата й сестра — ми се струваше най-малкото зло, а и ги разбирах.

Евелин ни помъкна към някакъв мексикански ресторант, за който пътем ни проглуши ушите, без да се притесни нито за миг от факта, че Оли току-що се е завърнал от Щатите, но докато изразявах известни резерви относно правилността на избора, тоя гадняр заяви, че изцяло й се доверява.

Оли винаги бе имал огромно влияние върху тях. Още съвсем малки, те вече изпитваха към вуйчо си нещо като обожание, което с течение на времето не се бе променило нито на йота и което Оли благоговейно подклаждаше. Освен че притежаваше достойнства и очарование, сами по себе си предостатъчни, за да омаят дъщерите ми, той редовно им пишеше от четирите краища на света и те замечтано въздишаха при описанието на впечатленията му от Ленинград, Рио или Сидни — всяка от тях получаваше адресирани лично до нея куп ситно изписани страници. Ако не пътуваше със самолет или не бе вече дявол знае къде, то значи задължително си стягаше багажа — поне те смятаха така, — в резултат на което Оли бе неизменно обгърнат от загадъчен ореол и двете увисваха на шията му в момента, когато се появеше.

А да не забравяме и подаръците. Този път, и то единствено заради тях, той беше напуснал убежището си в „Шато Мармон“ и бе прескочил до Аризона, за да им купи кукли качина^[1]. Аз мълчаливо гризях агнешките си котлети, полети с гъст малинов сок с подправки и заобиколени с някакъв зелен сос, забъркан на свой ред с пюре от черен фасул, когато той измъкна въпросните покупки и след като си пое дъх от любвеобилните им прегръдки, ни произнесе дълга реч, посветена на историята на племето хопи^[2]. Обичах много Оли. В живота ми имаше малко значителни моменти, към които той не бе съпричастен. На практика бяхме открили и научили всичко заедно. Ето че и съвсем неотдавна, докато Едит беше още в Япония, той ми бе направил предложение — и между впрочем щях да постъпя много разумно, ако бях приел — да го придружа в неговото току-що завършило в Лос Анджелес турне. Двамата обичахме да бъдем заедно и въпреки честите му отсъствия никога не се чувствахме прекалено отдалечени един от друг.

* * *

Той ги отмъкна за следобеда, а несъмнено и за част от вечерта. Не ги придружих, тъй като отиваха на място, където бях обявен за persona non grata. След кратък размисъл се отказах да ги товаря със записка до Едит. Нямах нищо кой знае колко интелигентно за казване.

Уроците по пиано ми помогнаха да убия времето до около шест вечерта. После по телефона ми се обади Робер Лафит, нейният литературен агент. Седях в креслото и наблюдавах точещото се над дърветата небе.

— Едит ме помоли да прибера нещата й — заяви той. — Може ли да дойда?

Отговорих му отрицателно и уточних, че лично ще се заема с това. Прекъсна ме.

— Настоявам!…

Уверих го, че в такъв случай ще си създаде доста сериозни неприятности.

Отворих вратата на кабинета й. Седнах на бюрото и известно време разглеждах предметите върху него. После ги натиках в един кашон. След това изпразних етажерките. Подредих в кашона речниците, библията, учебника на Гревис^[3] и няколко книги, на които тя много държеше. Това ми отне доста време, чак до падането на нощта, тъй като прехвърлих най-малко хиляда издания, но не от страх да не забравя нещо, което би могло да й липсва (?!), а просто защото се бях зазяпал в тях и от време на време прелиствах това или онова произведение и прочитах един или друг пасаж, извиквайки в съзнанието си свързаните с него спомени за време, място, разговор по повод на въпросния пасаж, безсънни нощи и тъй нататък. Седнах на пода. Долните етажерки бяха претъпкани с папки с ръкописни страници, с кутии, снимки, изрезки от вестници и бележки — всевъзможни хартилъци, които издърпвах с два пръста. Чудех се дали да събера всичко накуп, или да рискувам и да направя някакъв подбор. Двоумях се и разсеяно преглеждах съдържанието на една внушителна папка, която бях измъкнал наслуки от бъркотията, когато попаднах на дневника й.

Спомням си много добре думите й: Ако някой от вас двамата се опита да си напъха носа вътре, може да се смята за мъртъв! Карахме тринайсетата или четиринайсетата година и една седмица преди това с Оли бяхме решили да напишем мемоарите си. Отначало тя ни взе на подбив, ала малко по-късно нахълта в стаята, размахвайки това, което в момента държах в ръце. Нито следа от предишното му великолепие — подвързията беше мръсна и пожълтяла, а ключалката плесенясала, но тогава двамата с Оли така се шашардисахме, сякаш карахме колело, а тя ни задминаваше с моторетка. Лежахме по корем на килима и прелиствахме последния брой на Paris-Hollywood, докато Едит ни гледаше отвисоко. Накрая все пак склони да хвърлим поглед на нещото. То, разбира се, нямаше нищо общо с обикновените груби тетрадки, които си бяхме купили. Мда… бива си го за момиче, заявих аз.

Известно време проучвах ключалката. Да я счупя, не беше особено добра идея. Отнесох дневника в стаята си и се върнах, за да довърша събирането на багажа.

Напълних три големи кашона, които дотътрих чак до изхода. Струпах ги отвън, после се обадих на Лафит.

— Това, което се е случило между вас, не ме засяга — увери ме той.

— Не съм и мислил, че може да бъде другояче, amigo.

— Знам, че е мъчително, Анри-Джон… Но Едит ме помоли…

— Всичко е готово — прекъснах го аз. — Можеш да минеш, когато ти е удобно. Нещата й са пред вратата.

— Но…

— Ще видиш, малко е тежичко. Съжалявам, че не мога да ти помогна. Приятна вечер, Робер.

* * *

Жорж посвети целия предобед на демонтирането на задните седалки на автобуса, за да намести ковчега на Мадлен. Наблюдавах го как се поти, борейки се с ръждясалите болтове, докато аз зъзнех и подскачах на място. Бях му донесъл чаша горещ чай и изчаквах да я изпие, тъй като собственикът на хотела беше в отвратително настроение и ми бе заповядал незабавно да върна чашата. Бях разбрал отлично последното, тъй като благодарение на Рамона сричах малко италиански, но най-вече защото този тип ме беше спипал за ухото и ме бе пронизал със свиреп поглед, capisci… porca miseria!

Освен че потресе всички ни, смъртта на Мадлен буквално помете финансовите устои на крехката структура, наричана турне на Georges Sinn Fein Ballet. Още същата вечер Жорж анулира всички представления, а през нощта се промъкна в нашата стая и си поплака в обятията на майка ми. Чух продължителния им разговор от леглото си и разбрах, че нямаме достатъчно пари, за да заплатим нощувките в хотела. Това, естествено, не бе основната причина за объркването му, но той изведнъж скочи на крака и изръмжа: „Господ ни изостави!“ Майка ми се постара да го успокои. Целия следващ ден Жорж и останалите мъже от трупата цепиха дърва за собственика на хотела. Колкото до жените, те излъскаха всички стаи и изпраха и закърпиха чаршафите в една мрачна и зловеща перачница — чувахме през отдушниците към двора как проклинат, превивайки гръб над планини от бельо.

Но това очевидно се оказа недостатъчно, тъй като оня тип ни взе половината стаи. Жорж, Едит и Оли преспаха при нас. Събрахме дюшеците. Жорж излезе с Рамона и Луис, балетмайстора аржентинец, за да потърсят нещо за ядене. Номерът беше да не ги спипат, когато се връщат с храната.

Майка ми импровизира за нас легло от одеяла на голия под. Сетне запали цигара, очевидно доволна от себе си.

— Ама и вие правите едни физиономии! — възкликна тя, като видя, че се мръщим на творението й.

В интерес на истината просто не бяхме свикнали на подобни неудобства. Не че отсядахме в най-луксозните хотели, разбира се, но за първи път ни се случваше да спим на пода, а да не говорим, че се бе наложило да цепим дърва и да си играем на перачки за някакъв милански робовладелец. В съзнанието ни преобладаваха по-скоро спомените за приемите и вечерите, които един или друг почитател на изкуството — и любител на красиви жени или на хубави момчета, както разбрах по-късно — даваше в наша чест.

— Нали е забавно? — подсмихна се тя и приседна на едно истинско легло.

Лично аз не виждах нищо забавно в това да спиш върху куп парцали и останалите двама не изглеждаха по-ентусиазирани от мен.

— Днес богати, утре бедни. Но какво значение има? Не мислите ли, че животът би бил ужасно скучен, ако слънцето грееше непрекъснато?

Не бяхме много убедени.

— Човек носи богатството в себе си. Предметите, които ни заобикалят, нямат никаква стойност.

Това пък съвсем не го разбирахме. А и моментът беше крайно неподходящ за усъвършенстване на духовното ни възпитание. Ако продължаваше в този дух, накрая със сигурност щях да заспя прав.

На следващия ден се приготвихме за път. Въоръженият с ножовка Жорж — трябваше да умолява собственика на хотела да му я заеме — се пребори и с последния болт, после ме изпрати да предупредя останалите, докато сам измъкваше задната седалка. Изглеждаше капнал и на края на силите си. Хукнах към хотела, отнасяйки чашата, след като го видях да мята седалката на рамо и да залита, пребледнял като Христос на Мантеня^[4].

Пред болницата стояхме доста дълго. Рамона ни накара да слезем от автобуса и да изчакаме на една пейка, докато ни приготви сандвичи. Беше кучешки студ, ала небето бе яркосиньо и почти усещахме слънцето върху бузите си. Снегът скърцаше под краката ни като прозрачна захарна покривка, а наблизо имаше нещо като обществена градина, в която можехме да си играем. Но ние не мръднахме от пейката, пъхнали ръце в джобовете, сковани и начумерени. Беше ни писнало от тази експедиция и искахме да се приберем у дома.

При вида на ковчега, който Жорж, Луис и още двама балетисти бързо смъкнаха по стълбището на болницата, Едит пак се разплака. Устата й отново се сгърчи, точно както онази вечер, но този път остана с широко отворени очи и ги наблюдава, без да мигне, в подгизнало от сълзи мълчание.

Отказахме се от сандвичите. Припряно наместиха ковчега в задната част на автобуса и го покриха с няколко одеяла. От разговорите им през изминалата нощ бяхме подразбрали, че нямаме право да превозваме тялото на Мадлен и че се налага да минем без разрешението, което струвало ужасно скъпо. Преди да потеглим, Жорж струпа върху ковчега няколко куфара и се увери, че не бие на очи. След това ме погледна и каза по-скоро на себе си:

— Преди да стигнем границата, ще трябва да измислим нещо по-добро.

После автобусът изръмжа и поехме за Торино под ослепителното слънце.

Отпред седалките бяха разположени една срещу друга. Настанихме се на тях с Рамона, докато Луис и Ребека седнаха от другата страна на пътеката. Рамона ни раздаде няколко наметала, в които ние веднага се увихме, тъй като дори и вътре дъхът ни пушеше като комин и чувствахме краката си така вкочанени, сякаш бяха стиснати в менгеме.

Облегнат на рамото ми, Оли много скоро заспа с палец в устата. Пречеше ми, но всеки път, когато го отблъснех, отново се отпускаше върху мен. Накрая се отказах, тъй като нямах желание да се боричкам с него, а и от това нямаше да има никаква полза. Бях се вдървил от студ и мислите мъчително помръдваха в главата ми, едва докосвайки съзнанието ми. На волана беше Жорж и разговаряше със застаналия до него Луис, който му чупеше орехи. Ослепително бялото поле ме принуждаваше начесто да примигвам. Рамона четеше „Смърт на кредит“^[5], написана от един тип, който живееше близо до нас в Мьодон и от когото малко се страхувахме. Ребека се канеше да похапне. Едит гледаше навън, притиснала чело о стъклото. Не познавах баща си, който бе загинал в битката при Монте Касино^[6] само три месеца след като се бе оженил за майка ми и от когото бях наследил единствено необичайното си малко име. Искаше ми се да кажа на Едит, че сега сме наравно. Точно това бяха думите, които ми идваха наум, но те не изразяваха чувствата ми. Чудех се как да й обясня, че аз без баща и тя без майка… така де, не бях много сигурен… но че е нещо такова, сякаш сме споделяли винаги всичко, което сме имали. Ала като поразмислих, идеята ми се стори доста странна, макар и близка до онова, което изпитвах.

Атмосферата, естествено, не беше от най-веселите. Смъртта на Мадлен и невъзможността да припечелим нещо в резултат на преждевременното ни прибиране задушаваха в зародиш и най-незначителната проява на добро настроение, а и тя изглеждаше пресилена. Достатъчно бе да зърнеш в огледалото за обратно виждане посърналото лице и блуждаещия поглед на Жорж, който стискаше зъби така, сякаш дяволът го гонеше по петите, за да се почувстваш буквално смазан. Въпреки възбудата, която предизвикваха у нас турнетата, и въпреки усилията на всеки да поразсее и развесели останалите, на идване пътуването пак ми се беше сторило дълго. Сега обаче се опасявах от най-лошото.

Постепенно се унасях с надеждата да заспя толкова дълбоко, че нищо да не може да ме разбуди, преди да пристигнем. Полупритворените ми очи се спряха на Ребека, докато съзнанието ми лека-полека затихваше, изпразвайки се от всяка мисъл. Тя току-що беше изяла една кифла и събираше падналите на кърпата й трохи. После я смачка, натика я в чантата си и извади оттам едно яйце.

Почти подскочих. Лицето ми пламна. Възползвайки се от прикритието на наметалото, с което бях завит до раменете, предпазливо разкопчах панталона си и извадих внезапно набъбналия си член. О, какво ли не бих дал, за да го стискам не аз, а ръката на Ребека! Присвих още повече очи и се вторачих в устата и в ръцете й, които внезапно събудиха у мен особен интерес.

— Но, миличък, ти си целият червен! — отбеляза Ребека и едва не ме довърши. — Много ли ти е горещо?

Прекосихме Торино и напуснахме предградията по здрач, след което вече наистина заспах.

Бяхме в Мьодон, в стаята ми. Ребека ме беше прегърнала и аз влюбено смучех гърдите й, когато изведнъж всичко около мен рухна. Отворих очи и се разхлипах, докато не осъзнах, че ме бе събудил Жорж.

— Е, момчето ми, как се чувстваш? — попита той и разроши косата ми.

На тоя пък какво му ставаше?

Установих, че автобусът е спрял.

— Имам нужда от теб — продължи той. — Бих искал да седнеш на друго място.

Продължаваше да ме кара на дрямка, но въпреки това станах, за да приключа колкото се може по-бързо с въпроса.

— Много добре. Да се възползваме от случая и да идем да се изпикаем — кимна той, загърна раменете ми с наметалото и додаде: — Искам да ти покажа нещо.

Не ми се излизаше навън, но не бях способен да окажа никаква съпротива, затова се задоволих само да се прозина, стараейки се да държа очите си отворени.

Той мина пред мен, слезе, после ме взе на ръце и ме пусна на снега. Рамона ме притисна към себе си и започна да ми разтрива гърба. Вятърът беше утихнал, но леденият въздух ме шамароса през лицето и заблъска по главата ми. Протегнах се, въздъхнах и едва тогава забелязах малко по-далеч останалите — плътна, изпускаща пара групичка, осветена от синкав лунен лъч.

Жорж ми подаде една сушена кайсия, която унило задъвках. Студът беше такъв, че направо ме плашеше — краката ме боляха от върха на пръстите до коленете. Жорж беше само по сако и фланелка с отворена яка — ще речеш, че вече нищо не бе в състояние да го притесни. С весело намигване ме подкани да се дръпнем встрани и се отдалечи на няколко крачки с ръка на шлица на панталоните.

— Ще пресечем границата — поясни той, докато сравнявах силата на нашите две струи. — А знаеш, че и без това си имаме достатъчно неприятности. По-добре е да не откриват ковчега на Мадлен, нали разбираш?

После ме взе на конче и двамата се присъединихме към останалите.

— Погледни, Анри-Джон! — прошепна той.

Стояхме на един извисяващ се над долината хребет. Навсякъде около нас заснежените планини сияеха в зимното си великолепие, искряха на лунната светлина като несметно съкровище, а аз се въртях и озъртах с изблещени очи като първи глупак. Но явно всички бяха впечатлени — някои тихичко разговаряха, а други блажено се усмихнаха.

Когато Жорж даде знак за тръгване, Елизабет Бенжамен, майка ми, дойде да ме попита дали всичко е наред — имаше късмет, че не съм чанта или чадър, защото тогава щеше да ме забравя толкова често, че щяхме да се прочуем в цяла Европа.

Преди да се качи в автобуса, Жорж ме свали от гърби си, сложи ръце на раменете ми и каза:

— Слушай, не мога да искам това от Едит и Оли, но имам нужда от един от вас. Става дума за майка им, нали разбираш… При теб е друго, ти си вече почти мъж… Ще се върнеш пак на мястото си веднага щом минем.

Не разбирах какво иска от мен, но чувствах, че се опитва да ме прекара, и това никак не ми се нравеше. Другите вече се бяха качили и нямах търпение да ги последвам.

— Приготвихме ти легло — продължи той, усилвайки натиска на ръцете си. — Анри-Джон… това е единственият начин да се измъкнем без проблеми. Не искаш да отида в затвора, нали?

Завъртях отрицателно глава, тъй като явно очакваше отговор.

— Много добре. Чудесно, момчето ми! Безспорно си даваш сметка, че съм изживял много тежък момент, и имаш право, капнал съм от умора. Но никога не съм се съмнявал, че в случай на нужда мога да разчитам на теб.

Все така не разбирах какво си е наумил. Умората, грижите и емоциите му придаваха объркан вид, който при така стеклите се обстоятелства малко ме безпокоеше. А безмълвните сенки, които ни заобикаляха, не ми действаха по-успокояващо въпреки близостта на автобуса.

Накрая все пак ме пусна. Само че в момента, когато се качихме в автобуса, ме отведе направо в дъното, където майка ми ме посрещна с протегната ръка и с толкова лъчезарна усмивка, сякаш току-що бях спечелил бог знае каква награда.

— А аз си мислех, че ще се уплашиш! — прошепна тя, докато се навеждаше към мен, при което най-сетне разбрах каква очарователна изненада ми бяха подготвили.

Замръзнах на място, но ръцете на Жорж отново се озоваха на раменете ми и ми отрязаха пътя за отстъпление.

— Събуй поне обувките си — подкани ме той.

При мисълта, че трябва да легна в ковчега — макар че благодарение на усилията им той действително приличаше повече на легло, отколкото на смъртно ложе, — почувствах, че ми премалява, и ме обзе дива паника. Очите ми плувнаха в сълзи, докато Елизабет ми развързваше обувките и обясняваше, че във всичко това няма нищо кой знае колко необичайно. Ненавиждах бялата й крехка шия, която се мержелееше пред погледа ми, и с удоволствие бих я извил, ако имаше начин да го сторя. Междувременно мярнах подлакътника на една от седалките и мигом се вкопчих в него с една ръка — ако искаха да го пусна, щеше да им се наложи да я откъснат, — а в това време Жорж ме наставляваше да се престоря на заспал и да не мърдам до момента, в който не ми кажат. Когато майка ми събу обувките ми, изпитах усещането, че ей сегичка ще завия с пълно гърло. Устните ми вече трепереха, гадеше ми се и бях готов да се строполя на пода, когато чух зад гърба си гласа на Едит.

— Отивам с него! — заяви тя толкова решително, че Жорж и майка ми не успяха дори да гъкнат.

Бях сащисан. Преглътнах сълзите си и се отказах от невероятния цирк, който се канех да им разиграя — можех чудесно да имитирам загуба на съзнание и целият да посинея. Тя мина покрай мен, стрелна ме с очи, легна в ковчега и придърпа едно одеяло върху себе си. Хвърлих на майка ми убийствен поглед и се наместих до Едит.

Когато Жорж включи двигателя и угаси плафониерите, тя стисна ръката ми толкова силно, че чух как костите ми изпукаха.