Филип Джиан
Навън към себе си (14)

* * *

17 юли, 1965-а

Те не притежават онова, което харесвам у него. И най-малко Ъруин. Нямам представа какво е то, но не бих могла да приема някой, който има дори само половината от недостатъците му. Дали пък не трябва да отида на лекар?

Колкото до Ъруин, до миналата година може би все още щях да се реша да тръгна с него. Но вече ми писна. А и Анри-Джон е прав, когато твърди, че съм лишена от майчински инстинкт. Нямам желание да дундуркам когото и да било. Трябва да се признае, че мъже, които носят нещо у себе си, не се намират под път и над път. И винаги ли трябва да се сражаваш с тях? Тази вечер малко остана да го блъсна в огъня. Въпреки това съм щастлива, защото пиша тези редове навън, в една приказна нощ, и чувствам как небето ме поглъща.

* * *

Една сутрин от Ню Йорк пристигна жената на Ъруин. Тогава разбрах защо иска да се разведе. Тъкмо ми показваше как се монтира една въдичарска пръчка. Тя я изтръгна от ръцете му и я запокити насред отровния бръшлян. Без да каже дума. Беше позеленяла и устните й трепереха от гняв. Очаквах след подобно изпълнение да я хване за гушата и дори леко отстъпих назад. Но той просто се обърна и тръгна към дома си. Оная хукна подире му, размахвайки ръце. Направо дъхът ми секна, че и още ми държи влага.

Мерил ми обясни, че били женени от две години и бракът им не вървял много добре. И аз бях на това мнение. Прибирахме се от Тръроу, където се бяхме отбили в супермаркета, и карах колкото се може по-бавно. Целех се в дупките и умишлено криволичех по банкета, за да се доближа до нея. Седях почти в средата, точно срещу огледалото за обратно виждане, но тя изобщо не помръдваше. Малко остана да заподозра Оли, че е намазал седалката с лепило.

Притесняваше се за Ъруин. Трудно е да се натискаш на момиче, което през цялото време се мръщи. Мъчно й беше, когато го виждаше в това състояние. Доколкото разбрах, баща му доста го тормозел, още повече че за Колинсови, стара католическа фамилия със строги пуритански разбирания, развод било мръсна дума.

— Знаеш ли, преди да се ожени, той изобщо не пиеше.

— Хм, сигурно се е пропил заради жегата — промърморих.

— Не, Анри-Джон, не е заради жегата. Но този брак… Господи, каква глупост се оказа! Всички знаеха, че от него нищо няма да излезе.

— Да, явно е така.

— Не можеш обаче да си представиш на какъв натиск го подлагаше баща му. Беше отвратително!

Стискаше зъби, гледаше втренчено пътя и вече не ми обръщаше никакво внимание. Да й пусна ръка при тези условия не беше най-удачното решение. Бе повече от очевидно, че можех като нищо да отпусна глава на рамото й, без тя изобщо да си даде сметка за това, но каква полза?

Бях си втълпил, че е достатъчно да ни оставят пет минути насаме, затова отказвах да приема тази несполука за провал. А и едва ли щях да имам повече шанс дори да бях приказният принц, за когото е мечтала цял живот. Беше обсебена от проблемите на Ъруин и отвореше ли веднъж дума за тях, можех преспокойно да й се разхождам по главата и да й рецитирам Библията — пак нямаше да има резултат. Трябваше да си опитам късмета на отиване, но за беда тогава предпочетох да включа радиото и да се заплесна по последното парче на Боб Дилън, Like a Rolling Stone, при което само дето не ми беше прилошало от възторг. И не тя, а аз бях прехапал устни и аз се бях взирал в пътя с обезумял поглед, който иначе не би трепнал нито пред стриптийз, нито дори пред любовно признание.

Какво пък, сеансът се отлагаше за по-нататък. Все пак не се въздържах и докато Оли ни помагаше да разтоварим покупките, ехидно му пуснах една загадъчна усмивчица, която щеше да му развали целия ден.

* * *

28 юли, 1965-а

Тази сутрин Джонсън обяви, че изпраща още петдесет хиляди войници във Виетнам. Ъруин пи цял следобед. Излишно е да го питам дали пак се е карал с баща си. Днес причината е Виетнам, утре ще бъде нещо друго. Той наистина се съсипва. Диалог на глухи с гарнитура а ла Фройд, който чудесно можехме да си спестим.

Седеше с бирите си на слънце, и то в най-големия пек. Накрая се наложи да го обзаведем с един чадър, тъй като категорично отказваше да помръдне. Оставих Мерил и още няколко души да дежурят на смени при него. Нямам намерение да участвам. Наблюдавам. Единствено аз не търча като побъркана наоколо. И последният цитат, който измъкнах от моя Ий Кин^[1] ми дава пълно право. Става дума за Неподвижността, за Планината: „Мислите трябва да се ограничат в рамките на настоящата жизнена ситуация. Всички блянове и умозрения извън тях само нараняват душата.“

Преди около час забелязах, че Мерил крадешком наблюдава Оли. Не се учудих особено. Започвам да я опознавам все по-добре.

После се поразходих на лунна светлина с някой си Джим, който ме преследва от три дни. Симпатично момче, а и тази вечер беше много мил и забавен. По едно време ме прегърна, но се разкикотих като луда, когато налетя да ме целува. Извиних му се и казах, че това е нервна реакция. Нищичко не можеше да се направи, просто не бях в състояние и толкоз. Когато се прибрахме, Анри-Джон ме покани да танцуваме. „Блус?“ — попитах аз и отново прихнах. Тази вечер наистина ми бяха адски смешни, до един. „Какво ти става? Откъде идваш? Да не си мръднала нещо?“ И помрачня при вида на Джим, който стоеше зад мен. А какво направих аз? Ами усмихнах му се. Това направо го уби. Другите също започнаха да ме молят, искаха да видят дали действително е толкова добър, колкото вероятно им се беше хвалил, и дали наистина ме премята във въздуха. „Стига, забравете — изръмжа той. — Ако щете вярвайте, ваша работа!“

Никога не съм виждала по-избухлив човек от него. Вече всички си легнаха. Той е съвсем сам навън и го чувам да мърмори под нос. Сигурно си играе с неговите възли.

* * *

Бащата на Мерил имаше бяла коса. Не знам дали това беше причината, поради която жена му бе забягнала в Европа, но наистина изглеждаше много стар. Приличаше на Спаак, който, между нас казано, ни най-малко не се подмладяваше, докато майка ми си оставаше все така красива. Започваше да ми се повдига от подобни очевадно неподходящи двойки, от съсипани бракове и катастрофално завършващи връзки. Накъдето и да се обърнех, все това виждах. Та нима самоубийството на майката на Едит не бе един от първите кошмари на детството ми? Идиоти ли бяха всички тези мъже и жени или мазохисти?

— Има нещо, което явно не осъзнаваш — каза ми той една сутрин, преди да замине за Ню Йорк. — И то е, че не съжалявам, че опитах. Напълно съм съгласен с теб, че не е лесно, но можеш ли да ми предложиш нещо по-добро в замяна?

— По-добро от кое? — попитах с язвителна усмивка.

— Ти си интелигентно момче, Анри-Джон. Но не ти правя комплимент. Един интелигентен тип никога не пикае срещу вятъра, но накрая все пак подмокря гащите.

Почти не го познавах. Беше дошъл само за един уикенд — междувременно бяхме поукротили топката, — но това, което ми каза, направо ме разби. Макар че бях чувал какво ли не. При последните ми препирни с Жорж с лекота избягвах наистина неспасяеми удари. Чудесно се справях и с многословните речи, които ми държеше майка ми относно начините да разбирам света, и гъвкаво лавирах между излиянията на Алис и Рамона, когато се опитваха да ме разнежат. И ето че най-неочаквано един непознат ми изтърсва нещо, от което ми се подкосяват краката.

Понечих да го догоня, за да изясним въпроса докрай, но той бе вече далеч. Останалата част от деня прекарах във водата, изпих и няколко бири с Ъруин. Беше 15 август. Безредиците в Уотс продължаваха пети ден, Бийтълс даваха концерт на Shea Stadium, радиото съобщаваше за петдесет и шест хиляди обезумели зрители и Ъруин се гавреше с тях, но го слушах с половин ухо. Имах си други грижи. А и не смятах, че да смучещ бира и да дъвчеш сандвичи с пиле, излегнат блажено на един шезлонг, е идеалната поза, за да оплакваш съдбата на жителите на бидонвилите и гетата.

При все това се примирявах с мрачното му настроение. Самият аз също нямах особени основания да цвиля от радост. Защото не само онази история с пикаенето срещу вятъра продължаваше да ме тормози, но не ми вървеше и с Мерил. Имах чувството, че всичко се размива и бавно потъва в мрак. Оли ми бягаше по допирателната, Едит току безпричинно избухваше в смях, до мен Ъруин се бе отдал на мрачни мисли, но въпреки това беше единствената що-годе поносима компания.

Струваше ми се, че сега Оли има предимство. Долавях го по съвсем незначителни подробности и смятах, че е по-близо до целта, отколкото самият той си въобразяваше. Същата вечер дълго не можах да заспя. Колкото и калташки номера да му погаждах и колкото и да си блъсках главата как да му подложа динена кора, разстоянието помежду ни неумолимо се увеличаваше. На негово място отдавна щях да реша въпроса, защото не аз му пречех, а чувствата, които изпитваше към нея. Това доста го смущаваше и така го сковаваше, че едва-едва реагираше. Мълчаливо беснеех, но това не бе хладен, премислен и разтоварващ гняв. Тъкмо обратното.

* * *

Притеснявам се за Оли. Реално погледнато, като че ли само Евелин не ми дава поводи за безпокойство. Всъщност след завръщането си я виждам вече в друга светлина. Все още ми се случва да броя нощите, които не прекарва вкъщи, но това е някакъв своего рода рефлекс и не означава нещо кой знае какво. Онзи ден ме изгледа накриво, защото разговарях в градината с едно момче, което я чакаше и което, Бога ми, не изглеждаше чак такъв идиот, още повече че не аз ходех с него. А вчера призори се сбутахме в кухнята покрай поредната ми нощна експедиция до един значително по-добре зареден хладилник от моя. Настанихме се на края на масата. Никога не бях отдавал значение на факта, че неочакваният глад, измъчващ ни понякога нощем, е едно от нещата, по които си приличаме. И макар че това беше все още малко ново за мен, смятах, че различавам някои сходни черти в характерите ни, каквито до този момент не бях забелязвал. Тя заяви, че завръщането ми има и своите положителни страни, след което през смях добави, че ставам относително приемлив баща, или че поне съм налучкал верния път.

— Само че е прекалено дълъг — промърморих. И може би никога не стигаш края му. Мисля, че в момента Елеонор си има някакви проблеми, но не ми е споменала и дума за тях. По дяволите, нима трябва да нахлупвам каска при всяко излизане? Всъщност пътят не е чак толкова дълъг, просто никога не свършва. Избегнеш ли едно препятствие, веднага се натъкваш на друго. Под краката ти няма нищо солидно, тъй че съзнанието трябва да остане необременено.

Нанеси ми удар там, където най-малко очаквам. Превърни пътя ми в хаос от стръмни канари и аз ще скачам от една на друга, тъй като ти ми даде крака и храна и ти ме тласна по него. Мержелеят ли се на хоризонта нови трудности, нови злокобни изпитания? И твое дело ли ще бъдат те, Елеонор? Няма значение, момичето ми, няма значение, любов моя, аз съм готов.

Накратко, за момента бурята се насочва към Оли. Нямам доверие на Джулета и се радвам, че спазвах дистанция и че най-почтено се въздържах от необмислени волности, когато се настаняваше на коленете ми.

Бях забелязал, че нещата не вървят много добре, но от няколко дни отношенията им рязко се изостриха. Двамата с Оли често се виждаме. И решихме, че нищо не е в състояние да ни сломи. От време на време вечеряме заедно и тогава изобщо не мислим, че Едит може да е с Робер Лафит, нито пък че Джулета е в прегръдките на Бог знае кого. Отиваме в дома му, за да пийнем още по чашка и да изпушим една пура, докато разглеждаме картата на света. Имаме определени предпочитания към Аляска, където щуките достигали човешки ръст. Разполагаме с адреси и туристически брошури. Вчера например пяхме Drinking Song на Харисън.

В реката скача пъстърва,

с разтуптяно сърце седя на брега,

реят се облаци, в Ню Йорк е тя,

аз къркам и риба ловя.

Със сигурност няма да отидем в Аляска, но не е там въпросът. Тръгвам си със зачервен нос, посинели пръсти и усмърдян на прясна риба. Най-хубавите парчета хвърлихме обратно във водата. У дома не ни чака жена.

Оли отказа на Джулета ролята в „Тайнството“. Понякога Жорж имаше същия проблем с Ребека, но нито веднъж не отстъпи. Оли също не се шегува с подобни неща. Тя го заплаши, че скъпо ще й плати. И до момента ни вест, ни кост от нея.

— Не, няма да го направи — опитва се той да ни убеди.

Не искам да го тревожа. Може би греша. Така де, тя си събра куфарите едва вчера сутринта.

— Може и да се върне — казва той.

И сме все така по средата, и не се вижда нито начало, нито край.

* * *

Не можех да пуша марихуана, прилошаваше ми. А веднъж от една таблетка ЛСД ми се изправи косата и така се разлудях, изпразних цял бидон Poland Spring, а той съдържаше пет галона^[2]. За сметка на това ми се случваше да купувам от разните там хапчета, но или ги раздавах, или с дни се търкаляха из джобовете ми.

Тази сутрин, докато другите се къпеха, двамата с Оли останахме в къщата. Той имаше да пише нещо, а аз се мръщех на съдовете от закуската, които отказвах да измия под предлог, че групата прекалено дълго се бе заседяла на масата. Беше мой ред, но ги пратих по дяволите. Бях станал със задника нагоре и настроението ми беше под всякаква критика. В крайна сметка Оли реши да ме замести. Започна сам. После Мерил дойде да му помогне. Само дето не се разпяха, диваците, и като нищо щяха да киснат цял ден пред умивалника да си разправят глупости и да се попипват под пяната. Направо се подиграваха с мен, Бога ми!

Гледах го, докато или мечтаеше, или просто броеше мухите, пъхнал върха на химикалката в устата си. Беше се проснал по корем на пода и въздишаше тъй блажено, сякаш лежеше на пухена постеля. Другите не се виждаха, но гласовете им долитаха откъм плажа. Бях настроен войнствено. И току-що бях сътворил най-чудовищния възел в кариерата си.

— Но какво правиш, мътните те взели? — креснах аз и запокитих връвта си в лицето му.

Необходими му бяха няколко секунди, за да разбере какво става. Но аз не притежавах необходимата дарба, за да го ядосам.

— Пиша поема — отговори ми най-сериозно.

— Пишеш какво!

— Поема, казах ти. Не знаеш ли какво е това?

— Абе ти добре ли си?

Извърна глава. Но не защото реакцията ми го притесняваше, а по-скоро защото му пречех да мисли. Излишно беше да питам за кого е предназначена творбата му. Буквално вонеше на рози.

— По дяволите! Ама ти какво си въобразяваш? Не виждаш ли, че така ти се размеква мозъкът?

— Виж… Едва ли ще разбереш.

Започваше да ми писва непрекъснато да ми повтарят, че нищо не разбирам. Слънцето постепенно ми вдигаше кръвното.

— Та ти нямаш още двайсет години, глупако! На какво смяташ, че можеш да ме научиш?

Той махна с ръка, за да ми покаже, че не желае да спори. Никога нищо не бях крил от него за любовните си истории, разказвах му всичко, което го интересуваше, притичвах му се на помощ, когато се забъркаше в поредната абсурдна каша, а ето как ми се отблагодаряваше! Всъщност изобщо не ми пукаше за Мерил. Ако можех да й купя един самолетен билет, за да се запилее на майната си, щях да го сторя без никакво колебание. Сърцето ми вече не трепваше, когато я гледах, не изпитвах нужда да й посвещавам поеми, нито да свия чашата й, за да я изпия скришом, или пък да оближа вилицата й, само че не бях сляп и нямах намерение да се видиотявам чак до такава степен. Приемах, че е по-различна от другите и заслужава човек да си направи труда да й влезе под кожата, но не на всяка цена. Именно в това се състоеше разликата между мен и Оли. Той беше готов на всичко, независимо какво би му коствало. Можех като нищо да пукна и тоя негодник дори нямаше да забележи.

Пъхнах ръка в джоба. И му заявих:

— До гуша ми дойде от тия глупости!

И тъй като не ми отговори, станах и приклекнах до него. Отворих ръка под носа му и му показах хапчето.

— Виж. Ето разрешението на нашите проблеми.

Безразличието му мигом се стопи и той настръхна.

— Какво е това?

Толкова слухове се носеха за тия гадости, че човек не можеше да бъде сигурен в нищо. Общо взето онези, които ги продаваха, неизменно се кълняха, че ставали за всичко.

— Това ще я предразположи. И ако искаш да знаеш, двамата няма да й дойдем в повече.

Въпреки слънчевия си загар, той пребледня като платно. Ето че отново съществувах за него. Ето че най-сетне благоволяваше да ми обърне необходимото внимание. Ах, поеми си дъх, миличък! Гледай да не се задавиш, пиленце!

— Не… Чакай… Но какво смяташ ДА ПРАВИШ!

Нямах представа какво точно ще направя, но много бързо щях да измисля нещо. Рязко станах и се отдръпнах от протегнатата му ръка.

— Ще й приготвя нещо за пиене. Е, какво ще кажеш?

Оли на свой ред се надигна. Лицето му се бе изкривило, ченето му трепереше. И осъзнах, че това бе всичко, което исках.

— За бога, не ме принуждавай да ти попреча… — промълви той глухо.

— По-добре се махни от пътя ми! — изръмжах.

Известно време се измервахме с поглед, после връхлетях върху него.

И този път не се шегувах. Халосах го с всички сили.