Филип Джиан
Навън към себе си (12)

* * *

2 октомври, 1961-ва

Джереми много внимателно прегледа ръката ми. Тя е само подута и няма нищо счупено, както се опасявах. Е, надявам се, че не само аз страдам.

Днес направих това, което бях решила. И въпреки обрата, който взеха нещата, за нищо не съжалявам.

И така, Рамона се оказа права. Следобед е, оная е на работа и нашичкият идва най-възпитано да ми отвори. От Давид отидох дотам пеш, за да се възползвам от бурята. Стоим сума време на стълбищната площадка — той тъпо се блещи насреща ми, а от мен тече като река. „Може ли да вляза за пет минути?“ — питам. Налага се леко да го изблъскам, за да мина. Интересувам се също къде е банята.

Затварям се вътре. Ужасно съм нервна. И едновременно много спокойна, просто не знам как да го обясня. Започвам да кашлям и му разказвам през вратата първата измишльотина, която ми идва на ум — че съм прекарала нощта навън и още куп дивотии от тоя сорт. Озъртам се и не мога дори да забележа нещата му сред тоя женски пазар.

Оглеждам се в огледалото над мивката и знам, че нищо не може да ме спре. За миг прехапвам устни. После се събличам, благославяйки рукналия като по поръчка дъжд. Оправям си малко косата, като оставям два-три мокри кичура да паднат върху лицето ми. Върхът! Човек би рекъл, че съм се опитвала да се удавя. Излизам, загърната в една хавлиена кърпа.

Правя се на човек, който си има най-големите неприятности на света, но въпреки това не се предава. Казвам му, че просто ще си отдъхна пет минути и след това си отивам. После поклащам глава и добавям, че може би ще е по-добре да си тръгна веднага.

— По дяволите, не ставай глупава!

— Нямах намерение да те притеснявам. Качих се, без да се замисля…

— Добре, ще приготвя чай.

— Чакай… Не знам… Ана скоро ли ще си дойде?

— Не, най-рано в пет.

— Аха… Защото просто не съм в състояние, нали разбираш…

Смята се за длъжен да ме изменти, глупакът нещастен! Ана никога не се прибира преди седем вечерта. Обадих се в службата й, за да проверя. Когато вдигна, промених гласа си и заявих: „Добър ден, на телефона е госпожица Бодуен. Правя проучване, свързано с жените, които носят името Катрин…“ Мразя това момиче! Мразя апартамента й и маниакалния начин, по който е подредила боклуците си. Мразя парфюма й, ленените й пердета, покривчиците, килима, лампиона, цветята, целия й лилипутски курвенски свят. Тук не виждам нищо, което да напомня за Анри-Джон. Направо не е за вярване! И не знам дали да се радвам или да го приема като достойно за съжаление, все още не съм решила.

Той пристига с чашите. Толкова са симпатични, че да ти се приплаче при мисълта, че можеш да счупиш някоя. Дали случайно не му се намират някакви сладки? Намират му се. Да паднеш!… Страхувам се от мига, когато ще ми подаде щипците за захар.

Трябва да се сдържам, за да не бъда лоша с него. Налага се да си повтарям, че не съм тук заради това. Но само маркирам тези дребни подробности в едно ъгълче на съзнанието си. И избягвам да го гледам в очите от страх да не го убия на място.

Изглежда наистина ужасно притеснен покрай моята история. Умът му не може да побере, че съм прекарала нощта навън, дори не се сеща да седне. „Но къде навън?“ — пита. После: „Но как така? Не на улицата, нали?“ След това: „Но ти си луда, Бога ми!“ Отговорите ми не са много ясни, жестовете ми също и му показвам недвусмислено, че ме измъчва, докарвам го дори дотам, че устните ми се разтреперват. И той кляка: „Много добре, да не говорим повече за това. Пий, докато е още топъл.“

Как да стигна до стаята? Размишлявам върху проблема с наведена глава и известно време мълчим.

— Разбра ли каква стена са построили в Берлин?

Не отговарям.

— Чу ли за ония типове, които обикалят около Земята с ракета?

— Виж, защо не поговорим за теб, просто ей тъй, за разнообразие?

— Защото аз не спя навън. А и нямам нищо за разправяне, ето защо!

Никога не съм понасяла да ми повишава тон. От време на време се опитвах да се сдържали но не се получаваше — чувствах как цялата се вцепенявам и се започваше… Никога не му се оставях. Има късмет, че днес изпълнявам специална мисия.

Сама се изумявам от анемичната усмивка, която му отправям. Освен това има нещо, което ме изкарва извън кожата и което в първия момент решавам да не му призная, като си казвам, че това би било наистина върхът. Но да не се правя на интересна — той наистина ме смущаваше, а това е нещо, което никога не бих повярвала, че е възможно, което дори не бих могла да си представя. Както казва Алис: „Змията няма навик да те вижда с пръчка в ръка.“

— Искаш ли да полегнеш?

— Защо да лягам?

— Де да знам, изглеждаш, ми малко бледа. Може би си у морена, знам ли…

— Не съм уморена.

То е защото за миг ставам нормална и не изпитвам нужда някой да се грижи за мен. Особено пък той, достатъчно съм голяма.

Но този ден наистина преглъщам всичко и гордостта ми здравата си изпаща. Предполагам, че съм нещо като светица. Тъй че ставам, без да кажа дума, и ми иде да се разплача от унижение, но следвам съвета му и отивам да се мушна в леглото като послушно момиченце.

Намирам го доста меко, точно като за нея. Никога не са ме впечатлявали нито решителният и вид, нито властните и маниери. Искрено казано, не мисля, че е от най-решителните. Затова и бе забърсала едно осемнайсетгодишно момче, за да го води по-лесно за носа. Защото не е сигурна в себе си и защото светът я плаши, поне аз виждам така нещата. Досущ като Карен, която така и не пожела да види бащата на детето си и все още заспива с палец в устата. И двете си имат един и същи проблем.

Сега вече наистина не знам какво ще се случи. Може и нищо да не се случи. Нищо чудно да се гушкат точно в момента, в който като пълна идиотка пиша този дневник, приклещила едната си ръка с крака и изгаряща от нетърпение, сякаш нещо ще стане, нещо ненормално и невъзможно, и направо ми прилошава от собствената ми наивност. Веднъж засадих в градината корен от бананово дърво, подарък от Алекс. Никого не послушах. Беше посред зима. Бях убедена, че вярата ми е предостатъчна като основание.

Съгласява се да изпушим по една цигара, но при условие, че отворим прозореца. Вече не вали, но небето е все така мрачно и забулено от облаци. Не знам за какво говорим.

Изтегнал се е в краката ми, напряко на леглото. По някое време опирам колене в брадичката. Нямам представа какво точно вижда, но това би трябвало да му даде някаква представа ако не за друго, то поне за бедрата ми. И изведнъж става задушно, а може би само на мен ми е задушно или пък се дължи на още мократа ми коса. Челото и дланите ми се изпотяват. Мисля, че говори за някаква стара история, просто не знам какво го прихваща — нещо, което би трябвало да започва с „Помниш ли как веднъж…“ и така нататък. Разнежил се е и това е всичко, което ме интересува. Избягвам да го поглеждам, за да не го притесня, притварям очи, сякаш се потапям в спомените за нашите приключения, но не е само това — гласът му ми действа почти приспиващо.

Жадна съм, но не смея да го помоля за вода. Имам чувството, че е достатъчен един жест или някакъв шум, за да прати всичко по дяволите. Преди да дойда леко се напарфюмирах. На излизане от банята се спрях пред огледалото и през ум ми мина, че гърдите ми несъмнено биха му харесали, но това не ме обезсърчи и до тръгването продължих да се усмихвам. Отстъпих банята на Карен, която от часове чукаше на вратата, и й теглих една майна. Подредих малко хола, без никой да ме моли за това. Помогнах на татко да преведе едно писмо до Кънингам по повод на Antic Meet и на някакви машинарии, намиращи се при Джон Кейдж^[1], които ужасно притесняваха Рамона.

Попитах го защо ме гледа така и той отвърна, че нямало нищо, че съм била като лятно слънце и си помислих, че главата ми никога не би могла да роди подобна щуротия. Друг път щях само да вдигна очи към небето, но сега се поколебах и малко остана да му се хвърля на врата. Нямам особено желание да разбера какви, зловещи асоциации е предизвикал у него видът ми в този момент. Всъщност дори стаята ми изглеждаше зловеща.

През последните дни се държах като безметежен дебил. Не можех да се реша. Задавах си ужасно много въпроси, това ми се струваше толкова невероятно, толкова откачено и невъобразимо, че нито веднъж не се попитах какво ме чака от другата страна. Или по-скоро ми се струваше от ясно по-ясно… От само себе си се разбираше, че ако го направех, всичко щеше да си дойде на мястото. През цялото време се убеждавах, че няма друг начин, че не може повече да се чака, подигравах се със себе си и със скрупулите си. Та нали вчера със собствената си ръка написах — цитирам: „Престани да правиш от тази история такъв цирк. Не бъди глупава. Откажи се, щом искаш, но ми спести превземките си, ако обичаш. И ако поне наполовина си такава, за каквато се смяташ, ще направиш това, което трябва, без да го превръщаш в сантиментален роман.“ Но беше много по-лесно да се каже. Добре де, и сега какво?… Сега, когато извърших невероятния си подвиг, къде е наградата ми, къде са ръцете, които трябваше да ми ръкопляскат, къде е усмивката ми сред целия този лиричен бълвоч?

Докато го слушах, измислих начин и крадешком развързах възела на хавлиената кърпа, с която се бях загърнала. Не защото се опасявах, че това би го затруднило (мисълта, че трябва да развърже някакъв възел, го кара презрително да се усмихва), но времето си минаваше, а той се задоволяваше само уж неволно да докосва пръстите на краката ми, сякаш бяхме насред полето и си играеше със стръкче трева. Ако я карахме така и сто години нямаше да ни стигнат. Въпреки това му намирах извинения, признавах, че винаги го бях спирала в поривите му и се съгласявах, че на негово място първо хубавичко щях да си помисля. Горкичкият, явно чакаше някакъв знак от мен.

И го получи. Не разбрах дали се беше излегнал прекалено близо до ръба на леглото или що, но факт е, че падна на пода. Жаба-кекерица тъкмо разтвори бедра и поотметна кърпата, и той с глухо тупване изчезна.

Надигам се на лакът. Леко е пребледнял. Питам го дали е добре. Добре е. И отново се качва на леглото.

Когато си тръгнах оттам, бях побесняла от яд и все още съм бясна, гневът ме обзема на пристъпи и се налага да спра да пиша, ако искам изобщо да разкажа нещо за него, трябва да изчакам да се успокоя. Сега ми е трудно да изразя щастието, с което ме дари, просто гърлото ми се свива, но ще се опитам да го сторя, ще се опитам да бъда честна. Да бъда честна означава преди всичко да призная, че наистина ми се искаше и че не е изключено да разкрасявам нещата, но от друга страна нима можеш да разкрасиш нещо с думи, нещо такова, имам предвид?

Беше нежен и мил. Именно аз се развихрих в един момент, именно аз се загърчих като пощуряла и се увих около него като змия. Не исках да си играем на приказки от хиляда и една нощ и да се правим на прекрасния принц и Снежанка, не исках да се разнежваме прекалено много и да изпадаме в инфантилизъм, да се държим за ръка, да въздишаме и да се гледаме с бялото на очите. Бях се заклела никога да не стигам дотам. Исках да бъде силно и мълчаливо, нищо повече. Мислех, че бихме могли да си поговорим друг път, ако имахме какво да си кажем. Но не и сега! Преди още да почукам на вратата, знаех много добре докъде ще стигна и докъде няма да позволя да ме тласнат. Има една тема, която лично аз избягвам да засягам, защото ме плаши, защото ме дразни и ми усложнява живота. Затова се страхувах като дявол от тамян и от най-незначителната пауза и му пречех например да ме погали по бузата — хващах ръката му и я слагах другаде. И май наистина се отървах на косъм. Приятно ми е да мисля, че е така, успокоява ме това, че не му дадох нищо повече от чисто сексуално изживяване, тъй като в противен случай сега щях да се чувствам много зле.

Може би всичко се дължеше на страха да не отида прекалено далеч. И имам усещането, че това, което задържах от едната страна, преля от другата, но мисля, че е нормално. А и исках да го запомни. Исках, ако е възможно, да загуби апетит и сън. Съзнавах, че няма да бъде лесно, че сама си вредя, свеждайки всичко до едно просто чукане.

Според мен той много бързо разбра за какво става дума и че не сме там, за да си говорим глупости. А като се има предвид, че се бях готвила дни наред, мен пък ме тресеше такава възбуда, каквато не бях изпитвала никога досега. Направо не ме свърташе на едно място и бях толкова изнервена, че почти му пречех, докато се събличаше.

Не искам да сравнявам случилото се с най-хубавите моменти, които съм изживявала с Давид. Обикновено съм по-скоро сдържана, но този път пъшках и ръмжах като побъркана, което отначало леко ме изненада. После ми хареса, защото потвърждаваше, че цялата тази история надхвърля рамките на нормалното и че нещата се развиват в желаната от мен посока.

Всяка глътка въздух, която поемах, се превръщаше в афродизиак и с всяка минута възбудата ми все повече нарастваше. Каквото и да правеше, реагирах светкавично. Ако докоснеше гърдите ми, тутакси се изпъчвах, ако само прекараше ръка между бедрата ми, цялата потръпвах. Корин ми беше разказвала за някои свои необичайни и редки изживявания: „Представи си — шепнеше тя в ухото ми, — един сън, в който ти не си точно ти, и отначало започваш да изпитваш странни усещания, след което и да правиш странни неща… Така де, разбираш какво искам да кажа. Просто в теб изведнъж се вселява дяволът, момичето ми, и толкоз!“ Винаги бях смятала, че си измисля. Може би нямах нейния опит, но все пак знаех достатъчно. Бях съгласна, че може да ти стане адски приятно, но не чак толкова, че да откачиш. И изобщо не и противоречах, когато се прехласваше с историите си, защото искрено се забавлявах. Бе толкова тъпо и детинско, че го намирах за гениално.

Ударих го зверски. Според мен не разбра, че не само гневът ми придаваше такива сили. Не мисля, че е направил връзка между жестокостта на удара и насладата, която ми беше доставил. Когато се изтърколи настрана с доволна въздишка, аз още тръпнех в оргазъм (сега си давам сметка, че не само всичките й твърдения излязоха верни, но че бе пропуснала да ме открехне за още много неща) и си казвах, че с мен е свършено, че ще протегна ръка към него въпреки всичките си решения. Усещах, че се огъвам и не ми пукаше от това. Някакъв вътрешен глас ми повтаряше, че клетвите ми нямат повече стойност, че положението се е променило. Той бе още вътре в мен, в устата ми, върху гърдите ми, сврял лице в шията ми, в прегръдките ми, цял облян в пот.

И в известен смисъл точно тогава ме споходи невероятен късмет. Той проговори, преди още да съм помръднала, преди да съм извършила непоправимата глупост. Ако само бях докоснала ръката му, аз… О, по-добре да не мисля за това!

Каза: „Тя скоро ще се върне. Мисля, че не е зле да се облечеш.“

Станах, без да пророня дума. Отидох в банята и помирисах влажните си и ледени дрехи най-спокойно, без дори да се намръщя и пребледняла като платно. После се върнах в стаята. Беше още в леглото. Свих юмрук с цялата ярост и нежност, които събуждаше у мен. Усмихнах се. И го халосах право в лицето, влагайки в удара тежестта на цялото си тяло. Едва не си счупих ръката.

* * *

Авантюрата ми с Ана приключи още същата вечер. След доста бурно обяснение, тя натика нещата ми в един куфар и го изхвърли на стълбищната площадка. Едновременно стенеше и крещеше, заплашваше да изтръгне от ръката ми компреса, който притисках към окото си. После ме изблъска навън, затръшна вратата, веднага пак я отвори, издърпа ме вътре и започна да обикаля около мен, като повтаряше; Кажи ми, че не си го направил! — и то при положение, че току-що й бях разказал всичко с най-малките подробности.

Не бях на себе си. Чувствах се толкова огорчен от случилото се, че вече не знаех защо съм се вкопчил в това момиче, нито как е възможно човек да търси компанията на подобни откачалки. Почти през плач и налагайки с юмруци ръката ми — дали пък не бяха тренирали заедно? — тя отново ме изхвърли навън. Стълбището се изпълни с опияняващ аромат на катастрофа и на свобода. Но Ана ме догони на първите стъпала и ме задърпа назад. Куфарът ми се изтърколи на долния етаж.

— Между нас е свършено! — изкрещя тя в лицето ми. Блъсна ме в креслото. После се опита да ми издере лицето. Блокирах я с крак. И изведнъж осъзнах, че животът ми бе съсипан именно от жените, че те бяха виновни за всичките ми мъки, за всичките ми неприятности, за непрогледния хаос, който цареше в съзнанието ми.

— Мръсник! — изсъска тя, рухна в краката ми и ги обгърна с ръце, обливайки се в сълзи. — Нямаше право!

И докато се давеше в самосъжаление, почувствах как в мен, подобно на витаещи над бойното поле призраци, се надигат безчислените полкове на униженията, обидите и гаврите, на които ме беше подлагала и чийто свиреп ропот изпълваше гърдите ми. Бях потресен от този внезапен бунт. Бе досущ като пропукваща се язовирна стена, сякаш изливах отгоре й талази пареща кръв, но тя не ме пускаше. Когато започна да разкопчава панталона ми, скочих на крака.

— Но какво има? — изпищя тя с обезумял поглед.

Месеци наред ме бе държала в подчинение с подобни номера, всеки квадратен сантиметър от тялото й бе работил срещу мен, беше ме заслепявала и най-безмилостно оковавала. Колко жалко и смешно ми се струваше всичко това след вълшебството, което бях изживял!

И тогава и на мен ми падна перде пред очите: за първи път осъзнах, че мога да й се противопоставя, че може би онова, което толкова се бях страхувал да не загубя, нямаше да ме убие, ако се отървях от него. Тази мисъл събуди у мен противоречиви чувства. Сякаш ми предстоеше да скоча от мост — краката ми трепереха, но изпитвах непреодолимо желание да го сторя, беше страшно и прекрасно, това бе зовът на непознатото, тревожен и опияняващ. Избухнах в див смях. Засегната, тя отвърна с две-три тъпотии относно мъжествеността ми. Не разбра, че не се присмивам на нея, а на себе си, защото си бях въобразил, че съм затворник, и сам се бях оковал с въображаеми, непосилно тежки вериги.

Няколко часа по-късно, когато възбудата от освобождението се изпареше и останех отново сам, вече нямаше да се радвам толкова. Но в момента бях на върха на щастието. Казах й, че може да задържи фолксвагена, но вместо да я успокои, това я раздразни още повече. И понеже препречваше пътя към вратата и едновременно с това като че ли напрегнато размишляваше, не можех да разбера дали иска да ме задържи или се опитва да ме сгащи натясно, за да ми види сметката. Всъщност май искаше и двете — и да ме задържи, и да ме размаже на място.

Наблюдавах я и си мислех, че откакто я познавах, се бяхме разделяли стотици пъти, тъй че нямаше какво толкова да й кажа. Вече не помнех колко пъти бе заплашвала да ме изхвърли, в резултат на което накрая бях капитулирал. Сега осъзнавах колко ме е мамила, какъв глупак се бях оказал. Виждах как всичко се руши, как постепенно се разпада. Виждах и че е абсолютно безсилна да направи каквото и да било. И колкото повече го усукваше — сега твърдеше, че трябва да поговорим, — толкова повече пареше земята под краката ми.

Бях прекалено възбуден, за да разговарям, прекалено обсебен от новата си съпротивителна сила и от желанието да я използвам. Повратът бе тъй внезапен и неочакван, че неволно се намръщих, усещайки въздействието на някакво фантастично ускорение. И тя реши, че се огъвам. Подаде ми ръка и предложи да отидем на леглото, за да сложим ред в мислите си. Тръгнах към изхода.

— Ако излезеш от тази врата… — задави се тя.

Отворих вратата. Никога не бях изпитвал такава нужда да се махна отнякъде.

— По дяволите! Омитай се тогава, копеле нещастно! — изрева тя зад гърба ми.

Бях на седмото небе. Тя счупи нещо в главата ми, парчета от бог знае какво се разлетяха около мен, но не усетих нищо и дори не се обърнах. Вдигнах куфара си с победоносна десница. Няколко предмета, от които повечето книги, полетяха надолу и си казах, че ще ги прибера, когато сляза.

 

Преди да седна на пианото, шефът ме замъкна в тоалетната и ми помогна да почистя раната. За окото ми направи нов компрес с арника и го залепи на кръст с лейкопласт.

— Ти си добро момче, Анри-Джон — каза. — Но бих искал това да не се повтаря повече. Прави лошо впечатление на клиентите, питат се къде си се подредил така…

На излизане от Ана реших да цапна една-две чашки за самочувствие, но не ме пуснаха в нито един бар, видът ми ги плашеше. Наложи се да се задоволя с първата попаднала ми пейка на площад Сен Мишел и с малко шишенце уиски, което изпих, докато се опитвах да си направя някаква равносметка. За нищо на света нямаше да се върна назад, но бях наясно, че моят подвиг ми коства много. С настъпването на нощта ме обзе леко безпокойство. Хванах се, че си припомням приятните моменти, прекарани с Ана, и ми беше адски трудно да ги прогоня от съзнанието си, макар че това далеч не бе най-добрият лек за унинието, чиито първи признаци бяха вече налице, и за онази бездушна празнота, която идва след победата.

Когато седнах пред клавишите, беше вече късно, залата бе посиняла от цигарен дим и пианото ми се мержелееше в него като каменен олтар насред потънала в мъгла шотландска равнина. Бях тъжен и радостен, ранен, сам и леко къркан. Свирих им блусове.

 

 

На следващия ден Жорж дойде да ме прибере от болницата, където се бях озовал с алкохолно отравяне след опита ми да отпразнувам премеждията си. Бях останал там цял ден под тъй нареченото наблюдение, включващо досадното присъствие на една медицинска сестра, която ми отпускаше аспирин колкото за бог да прости и непрекъснато повтаряше, че съм си получил заслуженото, че Господ ме е наказал и че Той щял да отърве града от всички хулигани, които мислели само за бой и за пиене.

Чувствах се страшно отпаднал. Дори не успях да разкажа на Жорж какво ми се е случило, тъй като самият аз не бях много наясно. Спомнях си само един много приятен момент, когато клиентите свиреха и пееха заедно с мен, когато аплодираха изпълненията ми, белязани до последната нота от още пресните ми шибани преживелици. Последваха нови и нови чаши. След затварянето на бара тръгнах нанякъде с някакви хора… Така де, откъде да знам какво точно се беше случило?

Жорж ми предложи да отидем да подишаме малко чист въздух в близката градинка. Слънчевата светлина ме накара да се разтреперя като вампир и направо не чувствах краката си. Седнахме на една пейка.

— Хубаво момиче — отбеляза той, след като го уведомих, че съм скъсал с нея. — Е, беше малко рязка по телефона.

— Да не ти се е обаждала? — настръхнах аз.

— О, нямаше да казва кой знае какво. Но не разбрах защо се нахвърли върху Едит.

Ококорих очи в опит да се престоря на изненадан, но кожата на лицето ми се беше втвърдила като картон.

— Едит?… Откъде накъде?

— Хм… Може би това е първото нещо, което й е дошло на ум. Май намекна, че ти и Едит…

— И таз добра! Знай, че това й е фикс-идея. Изобщо не се учудвам, че ти е наговорила такива глупости, тя е полуоткачена, уверявам те, и е способна да измисли какво ли не. Слушай, можеш да бъдеш напълно спокоен, кълна ти се, че…

— Ама разбира се… Дай по-кротко. Сега пък аз те уверявам, че много добре разбрах какво се крие зад всичко това. И си позволих да й напомня, че поне доколкото знам, двамата с Едит не сте нито брат и сестра, нито дори братовчеди. Останах с впечатлението, че не е много наясно по въпроса.

— Да де, но въпреки това ще й кажа две думи. По дяволите, как може да си позволи подобно нещо?

— Забрави. Мисля, че в крайна сметка не друг, а именно тя остана с пръст в устата. Сигурно е очаквала едва ли не да припадна, но, горкичката, ще ти призная, че не бях много мил с нея, направих се на ударен и й заявих, че не ми казва нищо ново и че съм в течение на случая. И може и да не ти се вярва, но изведнъж се успокои.

— Ха-ха! — изхриптях измъчено аз.

— Нямах намерение да я натъжавам още повече. Но нали знаеш как е… Не исках да ме сметне за по-глупав, отколкото съм в действителност.

И тъй като внимателно ме наблюдаваше, мигом разчекнах уста в страховита прозявка и яростно започнах да протягам ръце и крака. Той ме прегърна през рамо, вирна глава към небето и затананика:

Беше ранна, ранна пролет,

птици стрелкаха се в полет

и припяваха от клон на клон

за свободния ирландски небосклон…

Което означаваше, че е в добро настроение.

Малко остана да му откажа, когато предложи да се приберем в къщата. Идеше ми да му заявя, че вече не съм хлапе, че покрай това изпитание бях станал възрастен човек с опит, но го последвах, без да гъкна. Ала самолюбието ми бе накърнено.

Първите три дни не сложих залък в устата, като че ли бях на смъртен одър. Нощем се насилвах да остана буден, за да си осигуря за сутринта тъмни кръгове под очите. Спаак ми беше предписал витамини, с които наторявах градината под прозореца на стаята ми. Едва влачех крака, ставах от стола с уж трудно сдържани гримаси, подпирах се едва ли не с цяло тяло на парапета, когато се изкачвах по стълбите, и се усмихвах така, сякаш това ми костваше неимоверни усилия.

Надявах се, че посланието ми е ясно: бях един нещастен, изпаднал почти в безсъзнание ранен, евакуиран въпреки волята му. Дори сляп можеше да го забележи. Освен това все още неотвореният ми куфар стоеше на видно място в средата на стаята и не позволявах на никого да се докосне от него.

И тъй като щастието никога не идва само, именно в такъв окаян вид се явих и пред донаборната комисия — клето сираче, едва държащо се на крака и титуляр на скалъпено от Спаак медицинско досие, според което страдах от епилепсия, гарнирана с маниакална склонност към самоубийство. Не се наложи да го доказвам. Като вдовица от войната Елизабет Бенжамен проля няколко сълзи на радост, когато научи, че синът й е освободен от военна повинност, и по този повод приех да пийна глътка шампанско и да сдъвча две-три курабии, както и поздравленията на почти целия личен състав — през този мек и приятен следобед отсъстваше единствено Едит.

Още с появата ми на бял свят майка ми се бе зарекла, че никога няма да облека униформа, но този ден окончателно се успокои. Аз също. Още повече, че не бях записан в нито едно училище и че не особено убедителните удостоверения, с които Жорж ми осигуряваше поредната отсрочка, рискуваха всеки път да ми изиграят лоша шега. Тъй че се възползвах от чудесния ден и от кротката еуфория, която цареше в къщата — когато Едит я нямаше, печелех само усмивки, — за да изпразня най-сетне куфара си с убеждението, че действително съм се завърнал и че след една възстановителна седмица честта ми е вън от всяка опасност.

Тези няколко дни ми дадоха възможност и да размисля. Между другото, трябваше да си призная, че не бързам да напусна къщата. Така влизах в противоречие с онова, което чувах не само от връстниците си, но и от по-младите, които мислеха само как да се чупят от тях, ако вече не го бяха сторили. Дори и онези, които все още се бавеха да предприемат тази стъпка, мислеха по въпроса и ако човек ги слушаше, оставаше с убеждението, че истинският живот започва отвъд прага на родния им дом. Така да бъде, не твърдях противното. Не казвах абсолютно нищо. Просто ми беше трудно да открия между стените на къщата онова, за което се предполагаше, че ме задушава, отблъсква, кастрира собствения ми аз и ме изкарва извън релсите.

А и още същата вечер, някъде около единайсет, облякох една блестяща от чистота фланелка и панталона на пижамата, след което, свежо обръснат и мъркайки вътрешно като прегладнял тигър, крадешком се промъкнах в стаята на Рамона. Не получих точно приема, на който се надявах, но не си тръгнах и с празни ръце. Отначало тя се опъна, заяви, че не може. Проснах се отчаян напряко на леглото. Тя ме целуна по челото, погали ме по косата, което бе все едно да оперираш дървен крак. Макар мислите ми да бяха другаде, все пак удовлетворих любопитството й относно здравословното ми състояние, отговорих на въпросите й и я оставих да си играе с лявата ми ръка, към която изпитваше особена слабост. Сетне подхвана старата песен за сексуалните ни отношения, заставяйки ме да понижавам тон, когато възроптавах срещу скрупулите й и се кълнях, че напротив, това ни най-малко не може да ни навреди и как изобщо може да й хрумне подобна мисъл! Според нея щях да го разбера по-късно. Ала междувременно продължавах да бъда най-милото момче на света, което бяха измъчвали толкова време, което се бе завърнало с тъй мрачни мисли в главата, но което човек просто не можеше да се сдържи да не прегърне. Тя се усмихна, свивайки вежди, но накрая все пак пъхна ръка в панталона ми. Разбрах: или това, или нищо.

Прибирайки се в стаята си, подуших въздуха. Нощем, когато тежък и безшумен мрак обгръщаше етажите, къщата се изпълваше с много особена миризма, която се бях научил да разпознавам от най-ранно детство. Тя можеше да се усети, да се чуе, а примигнех ли няколко пъти, почти да се види. И известно време правих точно това. Като че ли всички спяха — с изключение на Едит, която тази вечер не се беше прибрала.

Размишлявах. Не че в главата ми тътнеше действащ вулкан, не, просто лек, натрапчив кипеж постоянно ме гъделичкаше по темето, позволявайки ми да виждам нещата под все нови и нови ъгли в зависимост от това коя от четирите жени наблюдавах. Защото едно прекрасно утро, докато закусвах с Алис, ме озари нещо като прозрение. Тя държеше в ръка New Yorker и ми четеше съобщението за смъртта на Джеймс Търбър, чиито рисунки колекционираше от години, а освен това много ценеше като писател, но аз я слушах с половин ухо. Току-що беше взела бучка захар. Хиляди пъти бях наблюдавал този ритуал и го смятах за най-абсурдното нещо, което съм виждал. Защото тя никога не слагаше бучката в чая си или в кафето. Хапваше си я след това.

И точно в този момент в съзнанието ми внезапно настъпи просветление и съзрях пътя, по който трябваше да поема. Сексът бе едно, животът — съвсем друго. И беше напълно излишно да съсипваш второто, за да си осигуриш първото. Алис се поинтересува дали смъртта на Търбър ме кара да се усмихвам. Успокоих я, поглеждайки я крадешком. Не. Тя, разбира се, беше извън класацията.

Ребека също, макар че в случая не ставаше дума за липса на желание. За Едит предпочитах да не говоря. Рамона биеше отбой. Тъй че ми оставаха Карен, Шантал, Олга и Корин. Нямах предпочитания. Щях да се предложа на онази, която ме пожелаеше. И вече изгарях от нетърпение да им разясня множеството предимства, които щеше да им предостави компанията ми: освен че щяха да се ползват с пълна свобода, щях да им осигуря спокойствие, дискретност, експедитивност, накратко — безупречно обслужване без никакви ангажименти, и то по всяко време на денонощието. Бях възхитен от мисълта, че щяхме непрекъснато да си бъдем под ръка, без да се налага да препускаме като ненормални до другия край на света при най-слабия повик на плътта.

Но тъй или инак, все още нищо не бе налице. Оли смяташе, че е рисковано. Дори ми призна, че е опитал късмета си с Олга — зяпнах от изумление, — и добави, че не ми е споменал за това, защото не се получило.

— Господи, но какво точно направи?

— Ами една вечер бяхме останали сами и гледахме телевизия. Седях до нея и по едно време сложих ръка на бедрото й…

— Хм — изсумтях. — Това й беше забавно, когато бяхме на десет години. Тогава не подскачаше, дори когато й стискахме циците, защото все още не бяхме покварени.

— Оли, веднага си махни ръката! — изкряка той, имитирайки Олга. — Бога ми, идеше ми да я убия!

От това заключих, че трябва да действам изключително предпазливо и да залагам само на печеливша карта. Да направя така, че да им отворя очите и да ги накарам да преосмислят отношението си към мен. Да забравят бебчето, което бяха дундуркали, сладурчето, с което се закачаха в гримьорните, докато се обличаха, хлапето, което си виеше гнездо в скута им. Да заличат от паметта си пубертета, чиито пориви ги разсмиваха, и да не се преструват, че падат от луната, когато им се направи сериозно предложение. Трудна работа, но си заслужаваше да се пробвам.

Зимата премина без истории. Дебнех ги. Нямах кой знае какви задължения извън уроците по пиано и вечерните ми ангажименти в бара, които бях решил да продължа да изпълнявам, за да си придам малко повече тежест. Шпионирах ги при най-малка възможност. Някой тъмен ъгъл, пердето на прозорец, вестник, дупката на ключалка бяха манна небесна за мен. Проучвах кремовете им, лекарствата, помадите, съставях списък на любимите им ястия. Знаех наизуст размерите им. Знаех в кой ден им идва мензисът, бях изчислил най-благоприятните моменти и се запасявах с презервативи, за всеки случай.

Излязоха костелив орех. До първия сняг все още не им се бях представил в истинския си облик, но начинанието изискваше време. Реших да заложа по-скоро на безразличието, отколкото да хвана бика за рогата и да предизвикам всеобща паника. Някои комплименти, уместно подбрани и скъпернически поднесени с най-невинно изражение на лицето, малко помощ в кухнята, уж случайна поява в момента, когато простираха прането си — това бе всичко, което си позволявах. Но и то не беше лесно. Оказа се, че задачата ми е по-трудна, отколкото предполагах. В хода на разговорите им — когато бяха най-банални, просто си налагах да се включа в тях, проявявайки подчертано скромен интерес — разбрах, че ужасно съм ги дразнел с надменното си държане и с цялата си шибана литература. И си дадох сметка, че ми предстои дълъг път.

Междувременно половият ми живот се сведе почти до абсолютната нула — да се преборя с Рамона бе равносилно на титаничен подвиг, — но за сметка на това в хода на наблюденията си направих открития, които биха ощастливили всеки ентомолог. Въоръжен с лупа, намерих пърхут върху възглавницата на Олга, бели косми в четката на Карен, петна, по мое мнение от засъхнала сперма, върху една рокля на Шантал и черен косъм в пликчетата на Корин, която до този момент смятах за естествено руса. Рядко се случваше през седмицата да не попадна на подобни находки, които представляваха истинско чудо и ми доставяха искрено удоволствие, поддържайки доброто ми настроение през целия ден. Най-незначителният нов факт, най-малката подробност обогатяваше проучванията ми. Беше вълнуващо. Започнах да ги наблюдавам по-отблизо с едничкото намерение да тръгна на лов, когато му дойде времето, и то по възможност след като си изясня намеренията на дивеча. Но тъй като планините се отдалечаваха толкова повече, колкото по се приближавах към тях, и понеже дните през зимата бяха дълги, наложи ми се да се задоволя с чисто научната стойност на новата ми мания и да се утешавам с нея, доколкото мога. Опитвах се да не мисля — и успявах, отдавайки се на радостта от безценните си открития, — че ловната ми пушка все така виси в дрешника.

Подслушвах ги, долепил ухо до вратата на банята. Подслушвах ги в стаите им. Подслушвах ги в кенефа. Валеше сняг, те бяха почти мои пленнички и в къщата не се случваше нищо особено, всеки си гледаше работата. Бях щастлив, когато стегнеше студ и лошото време се задържеше няколко дни, защото тогава не излизаха, не се обличаха и почти не се гримираха. Беше истинско удоволствие и чудесна възможност да продължа разкритията си in situ от ранно утро до късна нощ, без да ми се изнижат през пръстите заради някакви потайни занимания в града. В известен смисъл обичах и четирите, досущ като учен, прехласващ се по звездите си, по микробите си, по формулите си, по своите току-що излюпили се сиви кукувичета. Олга ме привличаше с маниакалната си подреденост и докато сгъвах долното й бельо и колосвах чаршафите й, си представях как я опъвам в задна прашка, разпускайки косата й. Карен, с нейните преливащи от мляко гърди, ме караше да изпитвам дълбоко, неподправено вълнение. Карин беше най-красивата, онази, за която телефонът звънеше най-често. Въпреки това любовните й истории като че ли винаги завършваха трагично и тя лееше сълзи най-малко веднъж месечно. Знаех, че с най-голямо удоволствие бих се възползвал от объркването й, за да я прегърна и да я утешавам с една ръка, докато с другата й смъквам пликчетата, заврял лице в гърдите й. Колкото до Шантал, която бях изчукал във влака и чийто фантастичен задник бях съзерцавал през целия си пубертет, понякога получавах ерекция само като при мисълта за нея.

В началото на декември Дина Маги писа в „Комба“, че вече е наложително да се съобразяват с Sinn Fein Ballet. Същата вечер помислих, че Жорж се кани да направи дете на майка ми — такова целуване падна. Прекарахме Коледа в Дрезден с един балет на Пол Тейлър^[2], който вече бяхме играли в Париж, и Нова година в Щутгарт, където изкарахме кошмарно скучна вечер покрай новата трупа на Джон Кранко. Жорж държеше на всяка цена да я види и ужасно се разочарова — а станеше ли дума за балет, Жорж, разбира се, винаги казваше точно това, което мисли, дори с риск да нажежи атмосферата. Така че той демонстративно напусна салона, след като по-напред накъса програмата и хвърли парченцата във въздуха.

В първия ден на 62-ра получих записка от Ана, в която тя най-сърдечно ми пожелаваше да пукна. Разбрах, че вече издиша. Главата ми още кънтеше от нейните телефонни обаждания, от крясъците й, от заплахите и молбите да започнем всичко от нулата, но аз не отстъпвах, впримчвах някоя от моите четири креатури в полезрението си и си казвах, че ще успея, че трябва да успея, след което трясвах слушалката.

В началото на пролетта се пробвах с Олга. От пет месеца дебнех удобен случай. Само че колкото по-нетърпеливо чаках да ми се удаде тази тъй бленувана възможност, толкова по-нерешителен ставах. И за да се успокоя, междувременно гледах да изкопча каквото мога от Рамона, макар това да не бяха предишните бурни изпълнения. Правех такъв цирк, че просто сърце не й даваше да ме отпрати — тя поне ме обичаше и ми желаеше само доброто. До този момент се бях задоволявал с това. И именно благодарение на нея животът ми не се бе превърнал в ад, благодарение на нея можех да чакам и понякога, да мисля и за други неща. Още с първите хубави дни яхвах колелото и запрашвах към гората, където си намирах някое местенце, за да чета и да мечтая, тъй като проучванията ми наближаваха към своя край, въпреки че от време на време все още ми се случваше да ги дообогатя — предишния ден например бях открил, че Карен продължава да кърми, за да й се стегне матката (?!).

Казах на Оли какво съм наумил. Заявих, че някой от тия дни ще ме разбере по-добре и в крайна сметка ще се съгласи, че съм прав.

— Не искам да се хваля — рекох, — но мисля, че вече окончателно си изясних въпроса. Ако Бог ги е създал, само за да откачиш покрай тях, да вървят по дяволите! Не желая повече да слушам подобни тъпотии, ще ми се просто от време на време да имам под ръка някоя от тях, без да се питам дали ще се озова в болницата или ще се забъркам в някоя ненормална история. Алекс беше напълно прав. Я го питай дали някое момиче би посмяло да се настани в дома му и дали си струва да си усложняваш живота, само за да има какво да чукаш по всяко време на денонощието! Оли, погледни ме добре, не ти разтеглям локуми. Е, за момента не мога да ти кажа всичко, но съм настроен по-скоро оптимистично. Ако имаше някоя, която да ме приема в дома си… знам ли… да речем, веднъж седмично… никога нямаше да ме чуеш да настоявам за нещо повече, гарантирам ти, приятелю, и тогава би могъл да кажеш, че си живея наистина райски, кълна ти се! И бъди сигурен, че няма да се стигне по-далеч, че е изключено това да прехвърли прага на стаята, иначе — сбогом, мадам, и всичко най-хубаво!

Веднъж годишно Олга заминаваше за провинцията да навести родителите си. Преспиваше там и се прибираше на следващия ден сутринта. От няколко дни размишлявах по въпроса. Оли настояваше да я придружа, но не ми се щеше да ме насилват. Смятах, че съм намерил нещо като равновесие между успокояващото съзнанието ми предъвкване на моите сексуални планове и оскъдните дажби от неприкосновения запас, които ми отпускаше Рамона. Не че имах намерение да плюя на късмета си, но малко колебание не би навредило никому.

После разбрах, че Едит и Оли предвиждат да отидат някъде за уикенда и че на хоризонта се очертава мрачна съботна вечер, тъй като трябваше да избирам между две възможности — да придружа Жорж на някаква вечеря в града, на която той се надяваше да изкрънка ангажимент в Театъра на нациите, или да отида да гледам един филм на Клод Шаброл^[3], като и в двата случая скуката ми беше в кърпа вързана.

— Някой иска ли да дойде с мен?

Вечерта преди заминаването си тя винаги питаше дали има доброволци, но без да храни особени илюзии. Останалите започваха да се разсейват, тъй като през последните години всеки от тях я бе придружил най-малко веднъж и смяташе, че е отбил номера. В момента налице беше само едно дете, което имаше нужда да подиша чист въздух — дъщеричката на Карен, но тя бе все още не по-голяма от пуканка, — и вече никой не можеше да бъде съблазнен нито с конете, нито с кравите, нито с кокошките. Освен това родителите на Олга бяха стари и почти напълно глухи, наоколо беше кално и пълно със свине, леглата бяха влажни, цялата барака вонеше на мандра и на изгорели дърва — отвратителна комбинация, на масата трябваше да сядаш така, сякаш всичко това е в реда на нещата, след като първо си измиеш ръцете с ледена вода и с парче напукан, черен, гаден марсилски сапун, и… и така нататък.

— Хм… Че защо не? Отдавна не съм бил там — чух се да отговарям.

Във влака тя все още не можеше да дойде на себе си от изумление и компанията ми й действаше ободряващо.

— Ще отидем да берем ябълки!

— Така ли? Чудесна идея! — постарах се аз да реагирам що-годе приемливо.

— Ще си направим ябълков сладкиш.

— Дадено! Ще ти набеля толкова ябълки, колкото кажеш!

Това бе несъмнено едно от най-затънтените кътчета на света. В къщата нямаше телефон, телевизор и топла вода, патиците и кокошките влизаха чак в кухнята — с една дума, коптор на квадрат. Стори ми се още по-страшно, отколкото в спомените ми.

Останахме за малко в кухнята при родителите й. Баща й адски ме дразнеше.

— Дявол го взел, малкия, ’ма знаеш ли, че страшно си пораснал — току повтаряше той.

Или:

— Я глей ти, малкия, ’ма ти си станал почти мъж!

Идеше ми да го разкъсам. Нямах търпение двамата с Олга да останем сами. Но първо трябваше да приключим бутилката зелено ябълково вино, която бяха отворили в наша чест. Чиста проба оцет! Гирляндите от хартиени мухоловки бръмчаха и се люшкаха в ъглите. Сякаш бяха живи.

Разбрахме се, че ще се видим пак вечерта. С радост установих, че колкото и да беше подправено с всевъзможни есенции — все едно бях пил одеколон, — ябълковото вино леко ни бе хванало. Бузите на Олга руменееха.

Времето беше хубаво, прохладно и ясно. Тя бе доволна, че съм с нея, и твърдеше, че не разбира защо вече никой от останалите не иска да я придружава. Уверявах я, че са откачени, че вече не знаят кое е хубаво, но че лично мен простите неща ме привличат.

— Да… Вярно, че си се променил, откакто се върна. Струваш ми се по-мил, по-сдържан, по-спокоен.

„Месеци упорит труд, мислех си аз, и ето че първите нежни кълнове покарват.“ Спускахме се към овощната градина. Не исках още да тръбя победа, но всичко вървеше като по ноти.

— Ами просто достигнах до някои изводи — промърморих. — Виждаш ли, човек живее непрекъснато с хора и изведнъж установява, че не ги познава.

Тя реши да се покатери на дървото. Останах като ударен от гръм в подножието на стълбата. Достатъчен бе да плъзна поглед под полата й по протежение на голите й бедра, за да ми прималее.

Внезапно ме осени гениално вдъхновение. Върнах се тичешком в къщата и забърсах ябълковото вино. Тя беше все още на дървото. Склонът бе толкова стръмен и бях тичал толкова бързо, като на всичко отгоре минах напряко през двора, газейки в тор до колене, че на лицето ми бе изписана задъхана отвратена гримаса.

— О, вече си тук?

Гласът й бе чист и ясен като кристал. Имах усещането, че пее, че тези няколко часа на открито са я превърнали в птица, в поточе, в простодушна малка селянка. И се чувствах готов да идвам в това забравено от Бога място всеки уикенд, ако продължеше така.

Придържах стълбата, докато слизаше, и със затворени очи вдъхвах аромата й, подлагайки лице на ласките на фустата й.

Пихме. След кратък размисъл й предложих да седне на сакото ми под предлог, че земята е малко влажна за задничето й, но разговорът не тръгна в желаната от мен насока, макар да добавих шеговито, че според мен му трябва много повече, за да се размекне. Тя просто не обърна внимание на думите ми. Обаче броях всяка нейна глътка и я благославях.

— … а и не мисля, че знае много добре какво иска. Всъщност, напоследък се държи доста странно…

Почти не си давах сметка, че ми говори. Седяхме съвсем близо един до друг, но в ума ми бяха единствено проклетите три сантиметра, които ни деляха.

— Така ли мислиш? Лично аз отдавна вече не се опитвам да я разбера. Човек не може непрекъснато да се пита каква муха я е ухапала. Очевидно проблеми на растежа…

— Не, като казвам странно, имам предвид, че все едно подклажда някакъв гняв в себе си, не мислиш ли? И дори когато се усмихва, дори когато всичко е наред…

— Да, но Едит си е Едит, тъй че не виждам какво странно има в това.

Не ми се говореше за Едит. Тази тема ме изнервяше и от нея не можех да извлека никаква полза за по-нататъшните операции. С нея се бяхме глезотили и пердашили в продължение на осемнайсет години. Тя не беше странна, а просто луда. Неизлечимо. Но това не бе нещо, което можех да си позволя да кажа на кръстницата й, тъй като злословенето по адрес на едната рискуваше да отблъсне другата. Бих предпочел собственоръчно да си откъсна езика.

Скочих на крака, протегнах се и примижах срещу слънцето. Не трябваше да заспивам. Защото от известно време насам нищо друго не ме изтощаваше толкова, колкото разговорите за Едит и за нейните настроения. А и освен че за това не би ни стигнал цял ден, имах неприятното усещане, че идва да ми досажда чак в тази дупка. Не се и съмнявах, че би й се сторило адски забавно.

Олга ми беше в ръцете, или почти. Небето сияеше, ябълковото вино и чистият въздух я опияняваха, беше се катерила по дърветата и брала ябълки, твърдеше, че тук животът е тъй различен, непрекъснато се усмихваше и постоянно повтаряше, че наистина съм се променил, така ли е, или не?

Тръгнахме обратно нагоре към фермата едва ли не прегърнати. Бе досущ като кихавица, която все не идва и те кара да стоиш на нокти, готов да продадеш и душата си. Размишлявах върху начина, който би могъл да доведе до решителното докосване и да ни помогне да преодолеем бариерата.

В обора забелязах един кон. Може и да не беше чак толкова глупаво. Отвързах го и го изкарах на двора. Веднъж вече го бях правил, тъй че нищо не ми пречеше да го направя отново. Тя се заливаше от смях, виждайки, че се забавлявам. Яхнах коня и на минаване покрай нея се извъртях така, че се пльоснах на земята точно в краката й. Болеше, но ето че най-сетне бях в прегръдките й. Друго и не исках.

За зла чест иззад кафезите със зайци изскочи майки й и се втурна към нас, като се вайкаше, че съм си изпотрошил краката.

Денят си отиваше. Бях си скъсал ризата и единият ми лакът бе оттекъл, но нямаше нищо сериозно и дори не мислех за това. Стояхме на брега на блатото. Все още треперех след грижите, които бе положила за коленете ми. Наложи се да смъкна панталона си и макар да не бях особено ентусиазиран от факта, че в същото време майка й се занимаваше с лакътя ми, реших, че няма нищо страшно, тъй като в хода на процедурата долових вълнението на Олга и искрено съжалих, че не съм си изкълчил поне бедрото.

В далечината полето бавно потъваше в мъгла, а слънцето и аз се нажежавахме все повече и повече. Бяхме приготвили ябълковия сладкиш, но майка й ни накара да лющим грах. Разчитах много на разходката преди вечеря, на припадането на здрача, на някаква неведома тръпка, на нежното придихание на земята, което щеше да ми я предостави почти изпаднала в несвяст или поне замаяна — останалото беше моя работа. Тя ми гукаше за отражението на луната в блатото, за ледената тъмна вода, в която се наблюдавала как расте… Това ми подсказа нова идея. Така или иначе, не издържах повече, не бях в състояние дори да й отговоря, гледах леко свъсеното й чело, втренчените й очи и в гърлото ми напираше протяжен любовен зов. Престорих се, че стъпвам накриво и забодох глава във водата.

Подаде ми ръка. Зъзнех. Опита се да ме стопли в прегръдките си, което ми се стори най-уместно като решение, после размисли, хвана ме за ръка и ме повлече към къщата.

— За Бога, м’чето ми, ’ма сега пък к’во ти се случи? — изви на умряло майка й.

— Няма нищо, госпожо! Изобщо не се притеснявайте! — примолих се аз, докато Олга ме блъскаше нагоре по стълбата.

Припряно смъкна ризата ми и се зае да разтрива гърдите ми с одеколон. Посегнах към нейните.

— Виж го ти какъв безсрамник! — усмихна се Олга.

Окуражен, сграбчих коляното й, после плъзнах ръка по бедрото.

— Не, не е сега моментът — прошепна тя и излезе.

Преоблякох се и хукнах подире й, ала преди това изпробвах леглото, за да видя дали го бива.

Имаше нужда от картофи, а трябваше да се наточи и вино. Последвах я в мазето. Катурнах я върху купчина чували. За малко поддаде, но после ме стисна за китките и заяви, че ще се наложи да потърпя.

Според мен беше малко зле с въображението, но не се формализирах и мигновено се укротих, убеден, че работата е в кърпа вързана.

Колко спокоен се чувствах сега! В каква съвършена хармония бях със света, който ме заобикаляше, и колко се гордеех с виртуозното си изпълнение! Оли беше ударил на камък. Що се отнася до мен, то доста често се бях обезсърчавал и ми бе идвало да зарежа всичко, мислейки, че задачата е невъзможна. Всеки би ме посъветвал да опитам късмета си другаде, би ме предупредил, че начинанието ми е безумно, че не можеш да чукаш момиче, което е част от мебелировката и те познава от бебе. Въпреки това не се отказах. Удържах фронта и ето че победих. Погледнах часовника си. Беше ми казала да отида при нея след единайсет, когато родителите й щяха вече да спят. Цъфнах пред вратата й в десет и половина, но тя не ми отвори и заяви, че съм подранил. Този път реших да я накарам да почака пет минути.

С Олга не се стигна нито до писъци, нито до кой знае какви бурни страсти, просто след пет-шест сеанса взаимно се изтощихме. Не й се сърдех за това. Всъщност двамата си останахме добри приятели и понякога се събирахме като партньори на карти или за да изтанцуваме някое по-акробатично парче, тъй като тя умееше да се превръща почти в перце, а имаше и някои стъпки, които в миналото бяхме разучавали заедно и все още с удоволствие изпълнявахме, когато любителите на туиста опразнеха терена. Но в хоризонтално положение вече не струваше пукната пара. Никога нищо не я устройваше. В разгара на действието казваше: Надявам се, че си се измил. Или: Май преядох. И още: Не чувстваш ли нещо странно? Както и: Но какво правиш? Какво ли смяташе, че правя, наистина? Караше ме часове наред да я чакам в леглото, докато пробваше някакъв нов крем. И за двайсети път четеше начина на употреба. Освен това ме молеше аз също да му хвърля едно око, за да види дали го разбираме по един и същи начин. Понякога не издържах и я събличах, докато тя подреждаше кутията си с шевни принадлежности; знаейки предварително, че нещо от тях ще липсва, че ще го търсим напразно и че ще се сети за него в най-неподходящия момент, чудейки се на глас къде ли се е дянал напръстникът й или макарата конци, която била заела на Бог знае кого.

Тялото й беше приятно, но тъй като съзнанието й никога не бе спокойно, или беше заето с нещо друго, много по-важно, така и доникъде не стигахме. Нерядко, когато все пак решеше да ни посвети пет минути, аз вече не изпитвах желание за нищо. Тогава заявяваше, че не е страшно и винаги си намираше някаква работа, докато аз пушех на прозореца и се взирах в мрака с надеждата да открия дявол знае какво.

Оли не ми вярваше. Или по-скоро твърдеше така, за да изкопчи повече подробности. Покрай него си давах сметка колко комични изглеждаха авантюрите ми. Разказах му как веднъж, точно когато бяхме на калъп, ми беше изрязала ноктите на ръцете и краката, посичайки по най-безпардонен начин ентусиазма ми, и то само защото я дразнеше някакво едва доловимо дращене по чаршафа. Разказах му също за кърпата, грижливо сгъната върху килимчето пред леглото, за подреденото до нея легенче, за каната с вода, за сапуна, за помпичката за промивки и за фантастичния скок, с който се изнасяше от леглото веднага, щом приключехме. Оли се пляскаше по бедрата и накрая на свой ред се присъединявах към смеха му. Господи-Боже мой! — виеше той, изтривайки сълзите си. — Кога ще се пробваш с останалите? Във всеки случай тази история ми вдигна самочувствието. Така де, слушането на новините едва ли можеше да бъде повод за приятни емоции — една седмица след прекратяването на огъня все още събираха трупове по улиците на Алжир. Налагаше се да разчитам единствено на себе си, за да изпитам някакво удовлетворение. Давид, който бе имал късмета да се отърве в Шарон само със счупена ръка, ме упрекваше, че съм напълно лишен от политическо съзнание и това беше самата истина. Не разбирах защо, но действително ми бе трудно да проявя дори минимален интерес към всички тези истории. Бях убеден, че руснаците и американците много скоро ще сложат край на всичките ни проблеми, тъй че не виждах защо трябва да се забърквам в подобни каши. Не ми беше приятна мисълта, че генералите и политиците могат всеки момент да изпепелят света. Често изпитвах усещането, че не ни остава много време.

Но както и да е. Животът ми наподобяваше партия кегли, което не ми пречеше да изпитвам огромно задоволство от факта, че все още съм на крака. През пролетта на 62-ра реших да не приемам повече авантюрите си толкова трагично. Междувременно опитите на Давид да пробуди гражданското ми съзнание ме убедиха в абсурдността на света. В него всичко вървеше както в живота ми — наопаки. За какъв дявол трябваше да обръщам внимание на подобна клоака от заблуди, шутовщини, пошли вайкания и какви ли още не дивотии? Тази констатация ме изпълни с неподправено удовлетворение, което се задълбочи с подобряването на времето и на отношенията ми с Едит и Оли.

Все повече се сближавах с Оли. С течение на времето бях престанал да го смятам за най-добрия си другар в игрите и го приемах само като хлапе, чиято незрелост го държи в изолация, но сега направих преоценка на отношението си към него и двамата отново се хванахме за ръка, без много шум, без прегръдки и без обяснения. Не се и опитах да разбера кой от нас се е променил — той или аз.

Колкото до Едит, накрая и тя поомекна. Не че иначе щях да се натискам да се сдобряваме, но от онова й диво изпълнение у Ана бяха изминали няколко месеца, а и тъй като много внимавах къде стъпвам — освен това предпочитах да се правя на сляп, когато ме фиксираше, и съответно на глух, що се отнася до някои нейни разсъждения, — тя вече не странеше чак толкова очевадно от мен. Имах чувството, че сега ме наблюдава някак несъзнателно. Понякога дори си говорехме, но само в присъствието на трети човек. Мисля, че Давид, който беше сирак и най-искрено се вживяваше във всички проблеми на къщата, не можеше да се примири с това, че отношенията помежду ни са обтегнати. Явно не знаеше нищо за нашата история, тъй като постоянно ръчкаше Едит да се държи по-човешки с моя милост.

Ако зависеше само от мен, отдавна да бяхме сключили мир. В какво ме обвиняваше всъщност? Че се бях изпуснал да кажа няколко необмислени думи? Така да бъде, горчиво съжалявах за това, разтапях се в извинения, но пък и тя можеше да се опита да ме разбере, искаше ми се да се бе оказала на мое място, да усеща стичащата се по челото й пот така, както аз я бях усещал, докато се взирах в часовника, та тогава да я видя… Накратко, бях готов да забравя инцидента. Ако поискаше, бях готов също да залича от паметта си и цялата онази креватна история — щях да й дам дума. Защото аз поне вземах под внимание обстоятелствата. Разбирах, че ми се беше отдала в момент на объркване, че бе паднала като узрял плод в ръцете ми след една нощ, прекарана навън и предшествана от страхотен скандал с Давид, че просто не е била в нормалното си състояние. Когато си спомнях за това, не се чувствах много горд от себе си, въпреки изживяната приятна изненада. Струваше ми се, че бях оплескал нещо и не виждах много добре как бих могъл да поправя грешката си. Е, нима животът наистина не е абсурден? Нима години наред не бях мечтал да изчукам Едит, за да се чудя сега на кой Господ да се моля? Тази авантюра ми тежеше на съвестта. Споменът за нея бе смесица от удоволствие и горчивина, макар че по-често надделяваше горчивината. Едит бе дошла при мен да потърси помощ, а аз се бях възползвал от случая — ето как виждах нещата. Не беше много блестящо от моя страна. Представях си как се е чувствала, тъй че когато си изкарваше лошото настроение на мен просто мълчах и чаках бурята да отмине. Сърди ми се месеци наред. И още ми се сърдеше, но най-страшното беше вече зад нас.

Тя работеше с Давид, помагаше му да майстори декорите Продължаваше уроците си по балет, но Жорж вече не възлагаше особени надежди на нея. Майка ми и той все по-често се питаха накъде ли ще ни отвее вятърът. Въпреки насърченията на Надя, не се чувствах призван да стана велик пианист, нито дори що-годе приличен изпълнител, а и Оли от своя страна, не изпитваше вече никаква тръпка, нищо освен смътна досада при мисълта да прекара живота си в трико. Жорж несъмнено им бе предал любовта си към балета но не и желанието да го практикуват. Забелязвах, че понякога ни наблюдаваха умислено. Може би се опасяваха, че са дали живот на трима кретени, че са посяли зло, спирайки ни от училище, и че са ни закърмили с мляко, за чиито вкусови качества беше вече късно да се притесняват. Защото ако се изключат някои понятия за изкуството — в чието име явно трябваше да се пожертва всичко, — относително слабия ни английски и четенето на поезия и проза познанията ни като цяло, не предвещаваха особено сигурно бъдеще. Алис много отдавна бе изоставила надеждата да ни втълпи основите на математиката, на науките изобщо и на всичко, което ни отегчаваше до смърт. Продължаваше да ни съветва, да ни разяснява творбите на трудните автори и да ни насърчава сами да ги тълкуваме. Все още се радваше на напредъка ни в това отношение, но от време на време също ни гледаше смутено или просто вдигаше очи към небето, сякаш си казваше: Господи, чувствам се виновна. Излей гнева си върху мен, но имай милост към тези деца!

Ние разбира се, не бяхме в състояние да ги успокоим. Никой от нас не кроеше велики планове, нито хранеше особени амбиции, не бе развил изключителна дарба и не се бе събудил сутринта, осенен внезапно от достойно за името си призвание.

Имах осигурена храна и покрив над главата и макар надницата която прибирах вечер — избягвах да я пресмятам в нови франкове, — да бе доста мизерна, не можех да се оплача от липса на джобни пари. Напротив, дори печелех достатъчно, за да си позволя някои волности, като покупката на комплект луксозно дамско бельо например, на което възлагах големи надежди.

Едит също се оправяше и то напълно прилично. Понякога й се случваше дори да ме задмине, когато Давид се уредеше с голяма поръчка — той се хвалеше, че е единственият, който може да накара една задна кулиса да „проговори“. Тогава двамата с Оли ходехме да им помагаме и оттам също капваха по няколко франка, които си поделяхме.

Междувременно редовно подхранвахме една кесийка, която връчвахме на Алекс със задачата да ни донесе последните плочи, излезли в Щатите. Онези, които не ни харесваха, продавахме на познати с малка печалба. Славех се като познавач на модерната музика и можех да пробутам всякакъв боклук на някой поклонник на Ричард Антъни, който не само го налапваше от воле, но и ръце ми целуваше. Жорж твърдеше, че на нашата възраст всичко, което припечелвал, отивало за храна, и че по-късно, когато се завърнал с родителите си във Франция, пестил цяла година, за да заплати първите си уроци по балет. Изслушвахме го, без да ни мигне окото. Трудно ни беше да си представим какво е било в ония тъмни времена. Дори годините на лишения, които Sinn Fein Ballet бе преживял в нашето най-ранно детство, ни се струваха вече далечни и нереални. Жорж продължаваше да прекарва по цели нощи над сметките. Знаехме, че на този свят нищо не е лесно, и все още инстинктивно гасяхме лампата, когато излизахме последни от стаята. Но оттук до момента, в който бихме се разтревожили за нещо, бихме се завайкали или просто замислили за онова, което ни чака, се простираше такъв безбрежен океан, че и през ум не ми минаваше дори пръст да потопя в него.

През лятото Давид работи за нас. Вечер прескачаше редовно до къщата и оставаше за вечеря, след което двамата с Жорж започваха да обсъждат някои подробности по декорите и костюмите, които като че ли никога не успяваха да уточнят. Жорж беше изключително придирчив, за да не употребя друга дума. Подготвяше три малки пиеси по музика на Равел, с които трупата трябваше да се представи в Театъра на нациите. Този сезон играеше Пол Тейлър. Предишните години там се бяха изявявали Баланчин и Бежар. Така че на Жорж не му беше до смях.

Нощите бяха горещи, ядяхме леки неща и оставяхме остъклените врати към градината постоянно отворени в очакване на освежаващ полъх. Давид не за първи път споделяше трапезата ни, но напоследък идваше всяка вечер.

Имах чувството, че това започва да му харесва и дори че пристига все по-рано и по-рано. Но тези мисли едва-едва докосваха съзнанието ми. Точно по същото време подготвях офанзива срещу Шантал, тъй че си имах други грижи. И именно тя първа си позволи забележка по този повод.

— Не смяташ ли, че от известно време Давид е минал на пансион у нас?

Тъкмо навличаше зад паравана комплекта от чорапи, пликчета и колан за жартиери, които й бях донесъл.

Изсумтях неопределено в знак на съгласие, без да откъсвам очи от нея. Бяхме се договорили, че мога да гледам, но при условие, че кротувам.

На другия ден Рамона на свой ред отвори дума за това. Колкото повече се възхищаваше от лявата ми ръка, толкова по-безмилостна ставаше към дясната. Наблюдаваше я с крайчеца на окото, докато подхващах първите акорди на някоя пиеса, а тя ми обясняваше, че Давид е мило момче, но прави грешка. Когато полюбопитствах каква по-точно, отвърна, че е достатъчно да наблюдавам Едит. Реших, че е излишно да поемам рискове за нещо, което не ме интересува.

Една вечер, когато се прибирах след урока и се бях засилил директно към стаята си, за да складирам последната си безценна придобивка — черни дантелени пликчета, които ми бяха стрували две-три нощи зад пианото в бара, — Едит ненадейно изскочи от стаята си и ме спря. Не беше избрала много удачно момента, тъй като бях пъхнал пакетчето под ризата си и не смеех да изляза от полумрака на коридора.

— По дяволите! Ела насам, де! — сопна се тя.

Почудих се какво ли пак й се е случило.

— Защо?

— Влез!

Отдавна не бях идвал в стаята й. Вече не знаех дори къде да седна. Имаше един стол пред бюрото. И леглото. Не се чувствах в състояние да използвам нито едното, нито другото. Ала нямах и намерение да се задържам.

— Анри-Джон, направи ми една услуга.

— Дадено.

Нещо ми подсказваше, че този път е вдигнала мерника на другиго. Не мънкаше под нос. А и във въздуха не се долавяше обичайното напрежение.

— Какво е това?

— Нищо. Просто пакет. Е, с какво мога да ти помогна?

Измъкнах нещото изпод ризата си и го стиснах под мишница. Любопитството я караше почти да се усмихва. Малко оставаше да забрави защо ме е повикала.

— Ммм… Слушай, кажи им, че няма да сляза за вечеря, че не се чувствам добре.

— Да не си болна?

Известно време мълчаливо се гледахме.

— Би трябвало да се разберем за плочите, когато имаш малко време.

Понечих да й отговоря, че не е спешно, но тя тутакси се врътна към леглото, седна, наведе се, подбра няколко плочи 33 оборота и ги струпа на коленете си.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да задържа тази.

Виж ти, откакто бяхме завъртели нашата търговийка, за първи път се интересуваше дали одобрявам избора й. Ставаше дума за последната плоча на Peter, Paul and Mary, от която на човек можеше да му се приспи посред бял ден. Не знаех по какво чудо и благодарение на какво необяснимо предчувствие се бях въздържал от коментари по техен адрес.

— Какво ти е мнението?

— Не я слушах много внимателно, но напълно ти се доверявам.

Тя незабавно започна да преглежда останалите. Нямах представа как трябва да се държа. Дали пък наистина не беше болна, или ме бъркаше с някого другиго?

Вдигна глава и ме погледна учудено, сякаш се питаше какво правя по средата на стаята при положение, че начинанието й изисква цялото ми внимание. Приближих се, но не седнах до нея, а само приклекнах.

Последната доставка беше доста постна. Имаше няколко приятни парчета на Beach Boys, Dionne Warwick и The Four Seasons, но иначе нищо особено. Тя искаше да запази и последната плоча на Пол Анка. Без да съм много сигурен дали си заслужава, отделих вляво The Dream Baby на Рой Орбисън. Не успявах да си наложа да проявя поне мъничко интерес към това, което правехме.

— Знаеш ли — каза тя, — напоследък го виждам всеки ден. И вечер имам нужда просто да си поема дъх.

— Защо ми го казваш?

— Защото точно ти ще отидеш да го предупредиш. Не знам точно, измисли нещо…

— Бога ми, ама и на теб ти щукват едни!

— Слушай, нямам желание да се карам с него. Моля те…

— Добре, отивам.

— Остави пакета си тук. Върни се да ми кажеш как е минало.

Отидох да го оставя в стаята си, пъхнах го под дюшека, после слязох при другите. И попаднах на Спаак, който се бе появил най-неочаквано и тъкмо се насочваше към кухнята, за да донесе още една чиния. Прегърнах го — в крайна сметка се бях примирил с мисълта, че от време на време чука майка ми — и му казах, че е излишно да си прави труда, защото Едит няма да вечеря.

— Да не й е лошо?

Хвана ме в крачка. Дори и да излъжех, че е съвсем леко неразположена, веднага щеше да хукне нагоре, за да разбере за какво по-точно става въпрос.

— Не… Разстроена е от смъртта на Фокнър. Беше любимият й писател.

— А, „Светилището“!

— Да. Е, точно този не е от най-добрите му романи. Мисля, че препрочита по-скоро „Врява и безумство“ или „Докато умирам“.

Вече не можех да кажа и на Давид, че Едит не се чувства добре и си е легнала, като същевременно се постарая да го успокоя и да го разубедя да се втурне да чука на вратата й. Затова му прошепнах, че се е чупила през прозореца.

— Боже мили! И защо?

— Нямам представа — отговорих.

След което се върнах при Едит и й заявих, че всичко е наред. И тя, естествено, пак се опита да търси под вола теле. Започна да се тръшка как сега щяла да се измъкне от това положение и да се чуди откъде ми хрумват подобни идиотски идеи.

— Знаеш много добре, че не обичам да лъжа. Всъщност, аз никога не лъжа.

— Просто му кажи, че е било символично. Искаше да ти направя услуга, направих ти я.

— Добре, все някак ще се оправя. Знаеш ли, започнах да си давам сметка, че май е доста трудно да живееш с някого, да го виждаш всеки ден…

— И аз стигнах до това заключение.

— Или, де да знам… Може и да се получи веднъж на милион, но със сигурност е много рядко явление.

— Ами… Не съм сигурен. Мен ако питаш, при един шанс на милион е по-добре да мислиш за нещо друго.

— Направо недоумявам… Макар че иначе се разбираме чудесно. Искам да кажа, че с него ми е добре.

— Мда, сигурно не ти е лесно.

— Не знам дали аз съм причината. Слушай, седни някъде, защото ме заболя вратът да те гледам отдолу нагоре. Как смяташ, дали пък не съм ненормална?

— Според мен ненормалното е да понасяш някого двайсет и четири в денонощието.

— Да де, но не е толкова просто. Всъщност не е и чак толкова непоносимо, колкото смяташ.

— Не казвам, че е непоносимо, а и не ми пука. Във всеки случай подобна връзка завършва винаги зле и не се опитвай да ме убеждаваш в противното. Ето например, наложи се да му разправям глупости, само защото ти е писнало да го гледаш по цял ден. Не те обвинявам, разбира се, просто ми е чудно.

— Де да знам… Ти винаги преувеличаваш.

— Ще поживеем, ще видим. Нали разбираш, говоря по принцип, не се опитвам да ти повлияя, още повече че всичко това не ми влиза в работата. Но ме попита за мнението ми.

— На моменти наистина съм любопитна да знам за какво мислиш. Е, не точно ти, нали разбираш… На теб не ти ли се е случвало? Понякога се чудя за какво мисли едно момче на моята възраст, какви въпроси си задава, как вижда нещата. И тогава се опитвам да разбера какво искаш, интересно ми е…

— Едва ли щях да бъда на друго мнение, дори и да бях жена. Когато става въпрос за съвместен живот, няма значение от коя страна на барикадата се намираш. Опре ли ножът до кокала, вече не мислиш с оная си работа, а с главата.

— Да, може би имаш право. Вероятно рано или късно всичко се изхабява. Имаш ли една цигара? Да, сигурно е по-просто.

— Виж, това ти го гарантирам. Не притесняваш никого и никой не те притеснява. Знаеш ли, само като си помисля, че можех да го проумея чак след десет или двайсет години…

— Но предполагам, че от друга страна е адски тъпо непрекъснато да сменяш гаджетата.

— На този свят нищо не е идеално. Но ако има начин да се избегнат историите и всички разочарования, които в крайна сметка задължително ти се изсипват върху главата, то тогава съм готов да се примиря с някои неудобства. А и те не са чак толкова страшни.

— Чудех се защо си нямаш гадже. Струваше ми се странно.

— За Бога, не искам дори да знам какво си си въобразила!

— Добре де, не се бой. Бях в течение за Олга и виждам отлично какви ги къдрите с Шантал. Така де, не съм сляпа.

— Не че е вярно, но възможно ли е изобщо да се опази някаква тайна в тази къща?

— Защо пък трябва да го държиш в тайна?

— Нямам предвид това… Но е направо невероятно, Бога ми! Ако продължава така, скоро ще започнем да го обсъждаме на масата. Всъщност изобщо не ми пука, а и има ли някакво значение?

— За каква ме смяташ? На никого не съм казала. Аз не се шегувам с тези неща. Никога не съм си позволявала да говоря нито по твой адрес, нито по адрес на Оли и никога няма да го направя. Дори и да исках, пак не бих могла.

— А то няма и нищо за казване. Не, наистина… Как ме виждаш с Олга? По едно време мислех, че направо ще ме побърка! Ха-ха!… Само като се сетя… Нашето с нея беше по-скоро на майтап, ала и двамата се отървахме без поражения. И случаят потвърждава онова, което ти казах преди малко.

— Да, но съгласи се, че ако е само заради едното чукане, не можеш да се надяваш на чудо.

— Какво чудо, по дяволите? Не се оплаквам, нищо не искам… Признавам, че с Олга не се получи много добре, но да си ме чула да се оплаквам? Виж какво ще ти кажа: според мен човек трябва да се отдава на секса и на всичко свързано с него само тогава, когато няма какво друго да прави. Забелязала ли си, че Алис хрупа захарта след кафето? Нещо такова…

— Мисля, че разбирам. Всъщност, защо не? Така поне не рискуваш да паднеш отвисоко.

— Виждаш ли, идва момент, когато започваш да се питаш дали отново ще подложиш лявата буза. Лично аз реших, че съм дотук. И сега се чувствам много по-добре. И знаеш ли, независимо дали авантюрите ми са комични или жалки, това ни най-малко не ми пречи да спя спокойно. Ако ще падам, предпочитам да падна от колкото се може по-ниско.

— Не знам дали наистина си убеден в това, което казваш. Ние сме на осемнайсет години, а не на четирийсет или петдесет. На нашата възраст винаги се пада отвисоко, каквото и да направиш. Според мен е напълно естествено да се опитаме да се предпазим, но мисля, че е невъзможно. И ако искаш да знаеш, смятам, че така е по-добре. Между другото, по този начин поне си спестяваш удоволствието да замиришеш на мухъл.

— Съгласен съм и разбирам много добре, че това не ти е приятно. Не те задължавам да споделяш вижданията ми, явно не са ти по вкуса. Но къде е писано, че щом си на осемнайсет години, трябва да се правиш на идиот? Необходимо ли е да се преструвам на щастлив олигофрен и да продължа да си блъскам главата във всяка срещната стена под предлог, че съм още млад? Лично аз не съм навит и ще ти кажа, че животът е такъв, какъвто е, че нямам никакво намерение да се залъгвам до безкрай с илюзии и предпочитам още отсега да съм наясно. Бъркаш, ако мислиш, че това ме кара да се чувствам нещастен или най-малко огорчен, напротив, смятам, че така е много добре. А, благодаря ти за информацията, че мириша на мухъл.

— Исках само да ти обясня… Всъщност не, нищо няма да ти обяснявам. Не виждам за какъв разговор може да става дума, след като си избрал да си отрежеш крака, за да се отървеш от камъчето в обувката. Добре, съгласна съм, не знам истината, но това, което знам със сигурност, е, че в най-скоро време един от двама ни ще промени мнението си, и ми е любопитно кой.

— Хм… Някога всичко беше много по-просто. Докато бях с Олга, от време на време си мислех за това. Виждах се побеснял от страст в леглото й и се сещах за годините, когато заспивах в ръцете й. И не знаех дали ще съжалявам за това, или не.

— Да… Надявам се, че ще имаш повече късмет с Шантал.

— Съмнявам се. Закачката взема доста странен обрат. И дори започва да ми струва скъпо, ако искаш да знаеш.

— Имам известна представа.

— Виж ти… Много ме уплаши, няма що.

— Не знам дали ти е направило впечатление, но изглеждат доста внушителни на простора. Според мен дантелите им са в повечко, но съм съгласна с теб, че нищо не може да се сравни с коприната.

— Намираш го за смешно, така ли? Ще ти кажа кое би било наистина смешно — цялото онова тъпо ухажване и усукване около нея, всички ония глупости, които бих могъл да й надрънкам. Така поне нещата са ясни. Не си губя времето да въздишам пред вратата й — тя ми отваря и аз й връчвам подаръка, уверявайки я, че не съм го платил от джоба си, а съм го получил покрай една комбина с няколко типа, които идват вечер да ме слушат. Така и на нея съвестта й е чиста, и аз няма защо да си хабя слюнката да я омайвам. Предпочитам да бъда смешен, отколкото сам да си майсторя легло от пирони, нали ги знаеш, от ония, с върховете нагоре. Чувствам се неудобно в ролята на факир. И искам вечер да заспивам, без да се чудя какво не върви между мен и някоя идиотка от моя десен.

— Мътните да те вземат, Анри-Джон! Кълна ти се, че да се разговаря с теб е истинско удоволствие! Сега си давам сметка колко ми е липсвало това.