Филип Джиан
Навън към себе си (11)

* * *

23 септември, 61-ва

Стори ми се пораснал. Но същевременно доста отслабнал и бледен. Приятелите на Ана са до един тъпанари, но той все още не прилича на тях. Ако човек се вгледа по-внимателно, непременно ще забележи малка искрица в очите му, или може би наистина съм прекалено глупава. Когато излязохме, Оли каза: „Не искам да говорим за това. Не желая да чувам нито дума за него.“

Тук съм единствената, която иска да направи нещо. Понякога Елизабет ме наблюдава, докато размишлявам. Но това не ми помага особено.

* * *

Същата вечер благодарих на Ана, че ги е поканила. Тя ме прекъсна с неопределен жест, тъй като няколко души се бяха заседели и нямаше търпение да се присъедини към тях. Възползвах се от това, за да подредя малко, но не защото изпитвах някакви особени симпатии към майка й, а защото се чувствах прекалено уморен и просто нямах сили да отида при тях.

През целия ден не ме беше свъртало на място при мисълта, че ще се срещна с Едит и Оли, и колкото повече наближаваше часът на срещата ни, толкова по-нервен ставах и толкова по-болезнена бе радостта ми. Не ги бях виждал почти три месеца. До вчера Ана все още се колебаеше дали да ги покани и току ми повтаряше, да не би случайно да забравя, че става дума за нейния рожден ден.

В първите дни, след като напуснах къщата, не се чувствах много комфортно, когато си мислех за тях. А и в новия си живот не можех да им се похваля с нищо кой знае колко потресаващо, което би оправдало в очите им моето заминаване, тъй че предпочитах да ги избягвам и дори не си правех устата да поговоря с тях, когато се обаждах по телефона на майка ми. По-късно, след като започнах да припечелвам по малко пари и въпреки критиките си Ана ме възприемаше вече като възрастен човек, започнах да си представям как им отварям вратата, как ги каня да седнат на нашата маса и колко — дявол го взел! — са впечатлени, как ме оглеждат и току се ръгат с лакти, докато им предлагам нещо за пиене. Представях си, че вече няма нужда да им обяснявам защо съм ги напуснал и че са ми простили грубостта и мълчанието, осъзнавайки на чий повик съм се отзовал. Бях убеден, че съм направил решаваща стъпка, че животът най-сетне ми предлага нещо сериозно. И ако мислех толкова за тях, то бе не само защото те ми липсваха повече от когото и да било, но и защото само по себе си издигането ми не бе достатъчно задоволително: исках Едит и Оли да го приемат като свършен факт, исках да търсят съветите ми или да ме молят за помощ.

Ана намираше винаги необорими доводи, за да отложи посещението им за неопределено време. И ако имах нещастието да настоявам, разговорът завършваше зле. Всъщност винаги, когато бяхме на различно мнение, тя ми заявяваше, че мога да си отида, щом не съм доволен, а аз неизменно й отвръщах с жалко, отвратително мълчание, което ме смазваше, но което не съумявах да превъзмогна. Имах усещането, че не се шегува. И че зад вратата ме очаква бездънна пропаст. А и в крайна сметка вече не смятах, че е чак толкова важно да имам последната дума. Та нима на света съществуваше нещо, заради което си струваше да пожертвам Ана? И имаше ли чак толкова неприятен момент в отношенията ни, който тя не би могла да ме накара да забравя, допускайки ме в леглото си? Никога не бих й се противопоставил, ако това щеше да ме лиши от ласките й. Смятах, че няма друго решение, освен да живееш с една-единствена жена. А от опит знаех, че не е никак лесно да си намериш такава.

Накратко, постепенно осъзнах, че се налага да водя двойствен живот. От Ана научих и много други неща, някои от които не ми ставаха ясни веднага и ми отнемаха месеци, докато успея да ги разтълкувам. Имаше и изключително прости, които не ми разкриваха нищо съществено от човешката природа, но ми помагаха във всекидневието. Знаех например как да я събудя, за да извлека някаква облага. Нямах специални предпочитания към онази й слабост, като се има предвид, че от нея изпитваше удоволствие единствено тя, но я разнежваше именно безрезервната ми саможертва. Веднага след като оргазмът й стихнеше, натрупвах възглавници зад гърба й, припряно изтривах устата си и й поднасях вече приготвената от мен закуска. И протегнеше ли ръка, за да ме погали по бузата, значи имаше шанс да получа онова, което предишния ден ми беше отказала.

Ако се вярваше на думите й, сутринта на рождения й ден буквално я бях разбил. Не се учудих особено, предвид страстта, която бях вложил. В един момент понечи да ми се измъкне, но аз продължих да я клатя. Накрая се изхвърли назад и пропълзя по гръб до ъгловото нощно шкафче, където я освети един слънчев лъч, и се разтрепери с цяло тяло, бъбрейки несвързани думи, чийто смисъл дори не се опитвах да схвана. Освен това бях приготвил чудесно кафе и й бях донесъл кроасани и конфитюр. Наблюдавах я, докато намествах таблата на краката й. На устните й играеше преситена доволна усмивчица. И когато заяви, че мога да се обадя по телефона, останах с впечатлението, че напълно съм го заслужил.

След приключването на купона се запитах на какво се бях надявал. Единственото ми утешение бе, че бяхме изживели само един относително кратък мъчителен момент, докато в действителност можеше да се стигне до истинска катастрофа. Майката на Ана заяви, че съм ужасно бледен, и понечи да ми спести миенето на съдовете, но аз настоях. Тя искрено ме обичаше. Отчайваше я само възрастта ми и фактът, че не само не бях поне с що-годе прилично положение, но и нямах дори най-малка представа какво ще излезе от мен. Тя не приемаше връзката ни сериозно и ми говореше за Ана съвършено открито. Тая ненормалница редовно ми плачеше на рамото, че на двайсет и шест години дъщеря й все още не се е омъжила за някой шеф на фирма или за висш чиновник. О, Анри-Джон! — въздишаше тя, докато стискаше ръцете ми и се гушеше до мен на дивана — Анри-Джон, момчето ми, кога най-сетне ще се реши да срещне някого? Вече не можех да я понасям. Докоснеше ли ме, кожата ми настръхваше и бях готов моментално да се чупя, в случай че започне пак да откача. Веднъж, когато бях къркан, пъхнах ръка между бедрата й. Повечето приятели на Ана можеха да се похвалят със същото, а някои дори твърдяха, че са й правили караманьол. Не беше изключено. Това бяха типове, които посред зима дебаркираха на крайбрежието с момичета и спортни коли. Говореха ми за непознати места, за марката на обувките си или за новия си часовник, който сваляха от ръката си и ми даваха да разгледам. Опитвах се, да проявявам интерес към историите им, правех го заради Ана, за да й бъда приятен, но колко пъти само едва не заспивах пред очите им, колко пъти се затварях в кенефа, за да се измъкна от приказките им, колко пъти понасях да ме заливат с такива неимоверни количества скука, че направо краката ми се подкосяваха?

На Едит й трябваше не повече от минута, за да се обърне към мен и да ме изгледа със стиснати зъби. Веднага разбрах грешката си.

— Приятелите ти нищо не хапнаха — отбеляза майката на Ана.

— Ами не бяха гладни.

— Надявам се, че поне не са скучали.

Беше си у дома. Не можех да я изгоня от собствената й кухня.

Оли едва-едва ми проговори. Прегърнахме се доста непохватно, след което се наложи да го изоставя сред всички тези кретени, за да свърша не знам си какво, и после не го открих, или по-точно той не бе вече същият.

Още от началото попаднах между два огъня. Единствен Давид ми засвидетелстваше малко симпатия и внимаваше всичко да минава що-годе нормално. Бе доста глупаво от моя страна, разбира се, но смятах, че радостта от срещата ни ще разнежи Едит и Оли и те просто няма да обърнат внимание на хората, които ни заобикалят. Случило се бе точно обратното. Не знаех дори дали са ме погледнали. Когато успеех да им подхвърля някоя дума, те не ме слушаха, а наблюдаваха присъстващите с леден поглед, отказвайки както да пийнат нещо, така и да хапнат дори троха. Колкото до останалите, те ми се струваха още по-кухи и по-неприятни от обикновено.

Двамата трудно можеха да бъдат хванати натясно, станеше ли дума за балет и театър. През къщата минаваха толкова артисти, че на практика почти нямаше представление или изложба, за която да не са в течение, а да не говорим, че можеха да те информират какво ще гледаш след шест месеца или върху какво работят в момента Годар^[1], Раушенбърг^[2] или Планшон^[3]. За сметка на това обаче не знаеха нищо за Ривиерата, за ролексите или за новостите, представени на Motor Show, като например последният модел Астън Мартин DB4 с подвижен гюрук. Щом двете страни подхванеха поредния кошмарен диалог на глухи, аз унило се намъкнах помежду им и, естествено, опирах пешкира. Устата ми се изкривяваше в болнава усмивка и по гърба ми рукваше пот. Вадех кестените от огъня с голи ръце, страдах мълчаливо, бях стената, която препикаваха ту едните, ту другите и която заглушаваше убийствените им умозаключения.

Все още не можех да дойда на себе си. Само при спомена за вечерта изпитвах отвращение от сладникавия филм, който бях въртял и превъртал в главата си в очакване на появата им. Не ми бяха дали възможност да им обясня. Дори Силви, гаджето на Оли, която ми дължеше почти всичко, тъй като именно аз бях тласнал Оли в прегръдките й, ме измери на тръгване с презрителен поглед.

Докато изплаквах съдовете, чувах Ана и другите да разговарят в хола. Единствено майка й проявяваше нещо като интерес към мен. По начина, по който ме оглеждаше, чувствах, че може би все още ставам за нещо. Анри-Джон Бенжамен, гъзолизец и ебач на дърти пачаври. Бяха смъкнали самочувствието ми под нулата.

 

 

Направиха дори повече. Всички, без изключение. Станах мълчалив, затворих се в себе си. Нощем се събуждах и се питах дали действително съм се променил, дали заслужавам презрението на Едит и Оли. Мислех за това по цял ден, предъвквах ли, предъвквах проблема, като ту им давах право, ту ги пращах по дяволите, и Ана явно усещаше, че нещо не е наред, защото ме оставяше на мира и не се нахвърляше отгоре ми по най-незначителен повод. Колкото до приятелите й, престанах да гледам на тях с благосклонно око — бяха ми дошли до гуша.

От този ден нататък чиято и да било компания бе също тъй мъчителна за мен, колкото и самотата. Вече не исках да виждам никого. И никого не обичах. Нито онези, които ме бяха изоставили, нито другите, които ме бяха докарали до това състояние. Самият аз не падах по-долу от тях. Бях си получил заслуженото.

Въпреки това бях неспособен да променя живота, който водех. Когато се оглеждах наоколо, изпитвах усещането, че повечето хора също са попаднали в капан. И не се смятах за по-голям тарикат от останалите. Чувствах ли се особено подтиснат, рецитирах на ум няколко стиха на У. Х. Одън:

„Звездите всички да изчезнат, да изтлеят,

ще се науча празното небе да гледам

и да усещам черната му алчна паст,

макар че няма да е бързо, нито лесно.“

Или отивах на кино и това бе единственият момент, когато съзнанието ми си отдъхваше. Два-три пъти седмично ходех да гледам „Уестсайдска история“, досущ като ревматичен старик, който пълзи към калните бани, или като дете, щъпукащо около полата на майка си. Започнеха ли да танцуват, не мислех повече за нищо. Нерядко го гледах по няколко пъти един след друг.

Нещата вървяха все по-зле и по-зле, но не се опитвах да изплувам на повърхността. Що се отнася до четенето, предпочитанията ми, общо взето, клоняха към отчаяните автори, към дълбоко нещастните или към кандидат-самоубийците. Не че подобна идея започваше да си проправя път в съзнанието ми, просто споделях виждането им за живота, разбирах какво искат да кажат. Откакто бях с Ана, нямах с кого другиго да си говоря, но нерядко интересите ни напълно се разминаваха. Нямах нито един приятел. Често по цял ден не обелвах зъб. Понякога вечер, когато сядах на пианото, разни къркани типове започваха да ронят сълзи и доста жени ме гледаха прехласнато, готови при първа възможност да ме грабнат в обятията си. Някои дори идваха при мен и ми предлагаха да ме утешат. Казваха: Клетото ми пиленце… Или: Горкичкият, толкова млад, а вече с разбито сърце! Не беше разбито, беше пусто, съсухрено и отчаяно. Не ми липсваше онова, което ми предлагаха — с Ана нямах празна вечер. А и не бяха нито достатъчно хубави, за да си позволя някоя авантюра, нито достатъчно млади, за да ми дадат да си поема въздух.

Падението ми не започна веднага след рождения ден на Ана. Поведението на Едит и Оли ме накара да се замисля и да си дам сметка — всъщност трябваше просто да приема очевидното, — че от известно време нещата не вървяха чак толкова добре. Кога за последен път се бях радвал на поне малко добро настроение, кога за последен път се бях събудил с усмивка? Кога за последен път бях разговарял с Ана за нещо друго освен за тъпите ни планове? Почти несъзнателно се примирявах със самотата и мълчанието. Ден след ден се затварях все повече и повече в себе си. Накрая свикнах да понасям всичко и да не виждам по-далеч от носа си, или виждах само дотам, докъдето ме устройваше.

Сега вече бях напълно наясно по въпроса. Ала вместо да ме подтикне да предприема нещо, това ме смачка още повече. Всяка сутрин милиони хора отваряха очи и установяваха, че не живеят, а живуркат, но улиците не се изпълваха с ропот и, общо взето, никой не се хвърляше от прозореца. Нямаше съмнение, че не само аз се събуждам нощем, за да стигна до заключението, че светът е такъв, какъвто е, и че вече нищо не може да се направи. Писателите, чиито произведения четях, си бяха поставили за цел да ми поднесат на тепсия цялата мъка, която трябваше да очаквам от него. Тъй че вместо да си скубя косите, реших да приема нещата философски — и аз бях глупак като другите. Всеки порив за измъкване от общия кюп бе просто смехотворен изблик на суета. Положението ми не беше за завиждане, но дали все пак нямаше някакво предимство, покрай което да се примиря с него?

Тъй или иначе, оставаше ми Ана. Всъщност, за мен нямаха значение нито нашите разговори, нито обкръжението й. Не разбирах какво иска, а и искрено казано, малко ме беше грижа. Не знаех откъде й бе хрумнало, че типове като Пиацола или Арон Копланд^[4] са вземали уроци при Надя Буланже — не виждах впрочем какво общо имам аз с това, — но понякога ми намекваше, че до няколко години ще започнем да пътуваме и че едно пиано може да носи много по-големи печалби, отколкото, да речем, една консервна фабрика. Предвид покупката на нова кола бе наложила режим на най-строги икономии и бързаше да внесе парите ни в банката, преди още да съм ги помирисал, но за пианото бе настояла и заделяше пари за уроците ми, без да й мигне окото. Ходех и на шофьорски курсове. Тези въпроси не подлежаха на обсъждане. От време на време ми напомняше за жертвите, които е направила заради мен, дори и да не вършех или да не казвах каквото и да било, което можеше бъде изтълкувано като неблагодарност от моя страна. Не си купувах нищо, крадях книгите, които ме интересуваха, и вървях пеша. Не исках да се противопоставям на замислите й. Смятах се за щастлив, че не се нуждае от мнението ми, за да движи нещата. Аз бих бил неспособен да набележа и най-незначителния план за бъдещето — замислех ли се случайно по този въпрос, в главата ми настъпваше пълен хаос. Струваше ми се, че Ана няма подобни проблеми. Но тя никога не ми говореше за това открито, а действаше така, сякаш дълго бяхме обсъждали дадена тема и бе излишно да се връщаме на нея. Случваше се мимоходом да ми подхвърли някои многозначителни забележки, но онова, което се криеше зад тях, съставляваше само част от дотолкова необозримо цяло, чиято крайна цел ми убягваше, че изобщо не им обръщах внимание. Дали пък не ми говореше от отвъдното, от някакъв друг живот, от нещо, което ми бе съвършено непознато и не представляваше никакъв интерес за мен?

И въпреки всичко, когато вечер се прибирах, сърцето ми винаги биеше учестено. Не можех да се преборя с това. Разсъжденията ми бяха безсилни срещу него. Не ставаше дума толкова за сеанса, който ме очакваше, тъй като първите дни на връзката ни отдавна бяха отминали и вече не търчах като пощурял нагоре по стълбите, колкото за желанието ми просто да я държа в обятията си. Да чувствам нечий дъх в косата си, докато затварям очи и ме поглъща най-прекрасният, най-нежният и непорочен мрак. Не, това не беше Ана. Това бе една от тайните на живота.

Не се питах дали бих могъл да изпитам същото с друга. Бях едва осемнайсетгодишен. Моментите, които изживявах, заровил лице в гърдите й, помитаха всичко останало. Вкопчвах се в тях с всички сили и това бе по-скоро проява на инстинкт, отколкото реакция, подчинена на сексуална зависимост или на някакво чувство. Доколкото схващах, за мен то означаваше преди всичко да живея с жена, която разстройва съзнанието ми. Не знаех какво точно печеля от това — всичко навеждаше на мисълта, че далеч не ме е обогатило, — но знаех, че се нуждая от него. Понякога, когато отсъстваше, можех да я проклинам и да си изкарвам яда на мебелите. Можех да я критикувам, да не понасям вече нито приятелите й, нито майка й, да я смятам за досадна, за егоист, за повърхностна и толкова вулгарна, че да се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли. Можех да я гледам, докато се занимава с нещо, да я наблюдавам хладно и да се питам какво, по дяволите, правя с нея, ала въпреки това знаех, че бих пълзял в краката й, ако ми посочеше вратата. В най-лошите моменти се чувствах като бясно псе, но не казвах нищо, бях готов чисто и просто да й лижа ръката, тъй като тя можеше да ме убие с един-единствен жест. Ето докъде я бях докарал. Ето защо ставах все по-мълчалив, защо не се опитвах да се спася. Не исках да се спасявам. Още повече, че тя бе наистина дяволски красива. На всичко отгоре.

 

 

Накратко, не криех от себе си, че чувствата ми са объркани. Същото би трябвало да важи и за чувствата на Ана към мен. Щом станехме от леглото, където цареше някак неестествен мир, аз се нагърбвах с двойна роля: едната на човека, който бях и който доста често й лазеше по нервите, и втората на онзи, който тя искаше да бъда и когото с несъкрушима вяра мътеше като яйце. За щастие, от пресметливост, от умора и от подлост съумявах да играя и двете, което предизвикваше у нея напълно противоречиви реакции. Случваше се например някоя сутрин да излезе, затръшвайки ядно вратата: Доникъде няма да стигнем двамата! — и още същия ден рязко да смени тона: Знаеш ли, гордея се с теб. Толкова много се промени само за няколко месеца!

През седмицата след рождения й ден изкарах шофьорската си книжка. Понякога се случваше да ме гледа с изпълнени с възхищение очи по най-незначителен повод, но направех ли опит да й посветя сонет, започваше да въздиша и да твърди, че вече е стара за такива неща. Тази година есента беше разкошна, топъл вятър галеше природата, уикендите бяха същински дар божи. Беше се вкопчила в мен и вече не ме пускаше. И почти залиташе на прага, буквално опиянена от факта, че съм извършил такъв подвиг. За миг дори ми се стори, че малко остана да подмокри гащите. На нейната възраст!

В събота, още в ранни зори, потеглихме за гората при Рамбуйе. Карах нашата собствена кола — чисто нов фолксваген костенурка. Ана бе сложила ръка върху бедрото ми.

За случая ми беше купила лек памучен панталон, слънчеви очила и бяло поло. Не се чувствах толкова удобно, колкото във всекидневните си дрехи, но бях все още много огорчен от гадното отношение на Едит и Оли отпреди няколко дни и не посмях да й противореча.

Тя бе възбудена, нервна. Беше си втълпила, че можем да спечелим ралито, или поне да се класираме сред първите.

Уверих я, че няма от какво да се страхува. Тази сутрин там се бяха събрали толкова кретени, че нямах нищо против да приема хандикап^[5].

Те до един притежаваха MG или коли от същия калибър. Аз пък притежавах най-красивото момиче от тумбата. Това ми осигуряваше особен статут, принуждавайки ги да ме приемат като равен, макар да смятаха, че Ана ги кара да си играят на детска градина. Около нея винаги имаше тълпа, но дори когато ме изоставяше за малко, това далеч не означаваше, че мястото ми е свободно. Вече никой не се опитваше да ме критикува в нейно присъствие. Онези, които веднъж си бяха позволили това удоволствие, не дръзваха да го повторят. Тя не даваше да пипнат и косъм от главата ми, нито да отправят и най-малката обидна забележка по мой адрес — това бе нейно изключително право, от което се ползваше най-пълноценно, когато бяхме насаме. Не знаех какви небивалици разправя за мен, но фактът бе налице — историите й ме възвеличаваха. Имах усещането, че за по-голямата част от тайфата съм едва ли не мистерия. Докато в действителност бях най-обикновен тийнейджър без пукнат грош в джоба и по-скоро необщителен — чешит, който не представляваше никакъв интерес за тях и имаше толкова шансове да се приобщи към средата им, колкото заек да бъде осиновен от глутница вълци. Противно на всяка логика аз бях законното гадже на Ана, онзи, когото тя сама беше избрала. Несъмнено се носеха слухове, че или съм я омагьосал, или съм гений, или пък невероятен полов гладиатор. Което понякога ме караше да се питам дали във всичко това няма поне мъничко истина.

Най-лицемерните се насилиха да ни отправят няколко любезни комплимента по повод на новата ни придобивка. Други отидоха дори по-далеч и известно време се прехласваха по стилното табло. После на дневен ред дойде стартът.

Ставаше дума да се изминат определени етапи, чието географско разположение трябваше да се отгатва с помощта на ориентири, ребуси, гатанки и всевъзможни главоблъсканици, намиращи се в залепен плик. След преодоляването на даден етап и преди да продължи нататък, всеки екип щеше да бъде подложен на тестове за сръчност и интелигентност. Накрая веселбата щеше да приключи в някоя странноприемница, като се предвиждаше сметката да платят последните.

— Не мога да разбера как е възможно да няма никаква награда — заявих аз, завъртайки контактния ключ.

Колата беше в период на разработване. Оставих другите да вземат преднина и затананиках под нос Hit the Road Jack, последното парче на Рей Чарлз, докато Ана отваряше нашия плик.

Цялата тайфа беше изчезнала в далечината, разчиствайки пейзажа и предоставяйки ни спокойствието, преливащото в ярката светлина трептене на листака и опияняващия аромат на суха трева, който нахлуваше в колата и си играеше в косата ни.

— Не може ли да караме по-бързо? — попита тя.

— Това не е скоростно състезание. Няма значение дали имаш MG или не.

— Като каза MG… Наясно ли си какво означават тези две букви?

Хвърлих й поглед, в който се постарах да вложа едновременно снизходителност и отегчение.

— Откъде да знам? А и какво ме интересува?

Видях, че сбърчи чело, но не разбрах каква е причината.

— Сигурно си единственият, който не знае отговора — въздъхна тя и хвърли плика на задната седалка.

— Ммм, убеден съм в това. Но не ги питай какво означава Ф. М. пред Достоевски, че ще вземе да им се откачи ченето.

— Да де, но въпросът не е там — сви рамене тя, вперила поглед в пътя. — Всъщност, знаеш ли накъде караш?

— Нямам ни най-малка представа.

Ана се извърна назад и взе плика. Извади от него една генералщабна карта и лист хартия, който се зае да чете на глас.

— Първо — изсумтя язвително тя, — трябва да дешифрирате инициалите MG.

При тези думи неволно заорах в крайпътния насип, но моментално върнах колата в средата на шосето.

— Уточняват — добави тя насмешливо, — че става дума за колата, а не за Максим Горки!

Загубихме сума време, докато намерим телефон. После доста дълго време висях на него в едно извънградско бистро, като се забавлявах да наблюдавам чакащата ме в колата Ана, която пушеше цигара след цигара и хвърляше фасовете в моя посока. Накрая получих информацията от един концесионер в Булон, който призна, че никога не си е задавал този въпрос и затова повика на помощ сина си: MG бяха първите букви на MORRIS GARAGES.

Ана мълчеше. Говорех си сам. Втората буква ми даде посоката — О за запад^[6]. Третата — номерът на едно второстепенно шосе. Следващата — броят на километрите, които ми предстоеше да измина, както и смяна на посоката. И докато набелязвах маршрута, си мислех за оная банда негодници.

— Престани да ми се правиш на нещастен! — сопна се Ана. — Състезанието е едно и също за всички.

Предпочетох да преглътна забележката. Продължих да си говоря сам.

На етапа ни чакаха двама типове. Съобщиха ни, че имаме четирийсет и три минути закъснение от челната кола. Отвърнах, че денят едва започва. Ана се нагърби с тестовете за сръчност. Трябваше да вдене десет игли с миниатюрно ухо. И то на един крак. Доказателство, че си имахме работа със завършени идиоти. Четири минути и трийсет секунди. Поех тестовете за обща култура, както ги наричаха.

— Малко поезия, за начало.

— Чудесно — кимнах.

— Цитирайте заглавието на произведение на Мину Друе.

— Майната ти! — отвърнах.

— ГРЕШНО! — излая той в ухото ми. — Пет наказателни минути!

Бях изключително придирчив, станеше ли дума за поезия. И въпреки мрачната физиономия на Ана, това наказание бе моята гордост и с удоволствие бих й позволил да ми го закачи на полото.

— Следващ въпрос: каква марка е новата кола на Франсоаз Саган^[7]?

— Нямам представа.

— Нови пет минути.

Все още не ми се виеше свят, но вече не ми беше до смях. Усещах погледа на Ана, забит в слепоочието ми.

— Кой писател е бил наричан американския Байрон?

— Ърнест Хемороид.

— ГРЕШНО!

— Доктор Хемингстайн.

— ГРЕШНО! А освен това имаш право само на един отговор.

— Слушай, пошегувах се… Това са прякори, които сам си е давал. Марлен Дитрих го е наричала също Татенце.

По същия начин ме разбиха и с останалите въпроси. И това първо изпитание далеч не бе най-страшното.

През целия ден имах усещането, че нещата ни убягват, че се въртим в кръг и с приближаването на залеза затъваме все по-дълбоко. Ана беше напрегната. По едно време бях решил да отбия в някой храсталак и да я изчукам на тревата, за да поразведря атмосферата, но не бях напълно сигурен, че точно сега е навита на подобно лирично отклонение. Човек би рекъл, че пътят я хипнотизира, или че изпълнява някаква свещена мисия, заради която е готова да даде живота си. На два-три пъти избухвахме в изблици на неподправен гняв, последвани от размяната на остри, но кратки реплики, тъй като всичко това надхвърляше възприятията ни и лабиринтовото естество на нашите премеждия ни действаше буквално затъпяващо.

С всеки етап се чувствахме все по-съсипани. Лично аз бях убеден, че цялата тази история бе замислена специално за да ни направят за смях. Всички указания, които ни даваха, за да открием нашия нов маршрут, всички до едно се оказваха неразрешими загадки, основаващи се на клюки, сплетни и глупости, които за тях бяха хляб насъщен. Не познавах най-добрите ресторанти на Ривиерата, никога не бях ходил в Байройт^[8], не знаех нито коя е приятелката на Ален Делон, нито къде човек може да срещне Сартр, нито кои са Хусарите^[9]. Ана твърдеше, че не съм толкова умен, колкото си въобразявам, и че книгите, които чета, не са ми от никаква полза. Многократно й предлагах да се откажем. И дума да не става! — изръмжаваше тя през зъби. — Къде ме търсиш? Ще караме докрай!

И постоянно ме пришпорваше да давам газ. Движехме се с около половин час закъснение след последните, но щом излизахме на права отсечка, тя решаваше, че имаме всички шансове да ги догоним. Бях й обяснил, че това не е добре за двигателя. Но сега вече не ми пукаше — натисках газта до дупка и с ледена усмивка гълтах прахта на куп MG-та с по деветдесет и осем коня, докато моите няколко кранти рискуваха всеки момент да получат сърдечен удар.

Сякаш бяхме попаднали в гигантски тайфун, в чийто център зееше непрогледна бездна. И колкото повече увеличавахме скоростта, толкова по-устремно се носехме към неведомите й дълбини. Щом зърнеше задницата на някоя кола, Ана изскимтяваше и вперваше екзалтиран поглед в стрелката на километража. Но когато я задминехме, установявахме, че не е от нашите. И макар да го знаех предварително, разпознавайки още отдалече формите на някой версай или CV–4, гримасите на Ана ми предаваха безумните й надежди и аз буквално се изправях върху педала на газта с усещането, че наистина ще успеем.

Още от старта се влачехме на опашката. Понякога, след продължително мълчание, Ана се завърташе на седалката си и язвително ме уведомяваше, че хоризонтът е абсолютно чист. Отначало не разбирах какво иска да каже, а след това вече се въздържах да й противореча. Всеки път, когато потегляхме по поредния етап, типовете зад нас се подсмихваха и светкавично се омитаха. Тя дори не си даваше сметка за това. Постоянно пресмяташе шансовете ни да излезем начело, изнамираше абсурдни преки пътища, по които трябваше да карам с угасени фарове в случай че ни следят, и с наближаването на вечерта постепенно омекваше, палеше ми цигари и си тананикаше някакви модерни парчета. Въпреки това нервите ми бяха все така изопнати. Имах смътна и определено мрачна представа за онова, което ни чакаше. На всичко отгоре ме измъчваше и едва ли не плашеше нелепостта на тази история и мащабите, които вземаше. Изпитвах почти възхищение от упоритостта, с която си търсехме белята. През целия ден, и то все по-начесто, различни знаци ни бяха предупреждавали и ето че сега се носехме сред виещи на възбог и подлудени от тъпоумното ни препускане алармени сигнали, които обаче вече не можеха да ни спрат. Дори и да ги виждаше, Ана не им обръщаше никакво внимание. От време на време я поглеждах и се питах какви ли магии използва срещу мен. А също и как успява да ми помага да държа пътя, та ако ще и само нужната посока, в момент, когато някакво мощно течение неудържимо ни влачеше към дъното.

Въпреки всичко следвах указанията й. Не се опитвах да си пъхам носа в картата, тъй като смятах, че това е вече без значение. Карах възможно най-бързо, ала не защото бързах. Отново се движехме през гората на път към нашия девети и последен етап, оставяйки зад гърба си Шартърската катедрала, пред чийто северен портал ми бяха взели здравето със Стария завет, докато Ана палеше свещ и се молеше да излезем начело. Но вече нищо не можеше да ни спаси, най-малко тя. Продължавах да я слушам, забивах се в черни пътища и криволичех между коловозите, за да спечелим няколко нещастни километра, но не това ни погубваше, нито пък грешките, които правеше, опитвайки се да дешифрира маршрута. Не, погубваше ни нейната суетност. Никога не бях виждал такова чудо. Оказа се — и до този ден не бях съзнавал колко страшно е това, — че когато нещата вървят зле, човек не може вече да я докосне, че вече нищо не е в състояние да я стресне. А имаше ли опасност да се подложи дори на намек за унижение, направо се откъсваше от действителността и, кажи-речи, откачаше. В момента например си тананикаше нещо с полупритворени очи, отпуснала глава на облегалката и провесила ръка през прозореца, сякаш се разхождаше с лодка. Като че ли бе изпаднала в леко вцепенение и на устните й играеше унесена усмивка, която наблюдавах крадешком, хапейки устни. Ала не можех да се окопитя, не успявах да се взема в ръце.

Когато спряхме на паркинга на страноприемницата, проверих дали действително сме последните, просто за успокоение на съвестта. За жалост нямаше никакво съмнение — всички коли бяха паркирани под ъгъл и идеално подредени. Въздържах се от коментари.

Изчаках я, докато оправяше грима си на светлината на плафониерата. Възползвах се от случая, за да опипам нехайно капаците на двигателите на няколко MG-та, и установих, че са студени като лед.

— Слушай… — рекох, когато се върнах при нея. — Наистина ли държиш на това? Мога да отида и да им обясня, че сме уморени. Изобщо няма да се бавя. Ще прекараме вечерта само двамата, ще правим всичко, което пожелаеш. Е, какво ще кажеш?

Бях се привел към прозореца. Тя ме погледна, но изпитах усещането, че вижда не мен.

— Много ли съм ужасна? — попита непринудено, ала гласът й бе доста безцветен.

Всъщност не бих могъл да кажа дали действително искаше да се насади на пачи яйца, или очите й изневеряваха и си въобразяваше, че сме се представили напълно достойно. Отдръпнах се, за да може да слезе. Надявах се, че по един или друг начин ще съжалява за това.

Всички се бяха струпали на бара в дъното на залата. Посрещнаха ни точно така, както и очаквах: с аплодисменти, пронизително свиркане и шегички, които чувствах, че са предназначени по-скоро за мен — Ана беше от техните, или поне красотата й ги респектираше, — с присмех, подигравки и обидни подмятания, но тя сама си го бе изпросила. А и сама си бе избрала такива приятели.

Спрях се в средата на помещението, за да им дам възможност да избълват помията си. Подобни изпълнения не ме притесняваха кой знае колко, особено от тяхна страна. Бяхме прекалено различни, за да успеят да ме наранят, както и аз не можех да ги поставя натясно. За сметка на това Ана беше съсипана. Ако някой някога е съумявал да изрази в един-едничък поглед едновременно изумление, болка и страх, то тази вечер това стори точно тя, и то по изключително красноречив начин. Понечих да протегна ръка, за да я успокоя, но тя се отдръпна и разбрах, че не при мен търси закрила. В действителност тя отстъпи към ония. Не бих искал да бъда на нейно място, тъй като явно изживяваше мъчителен момент. Усмихваше се и същевременно се мръщеше, очите й ме избягваха, после отново се впиваха в мен, зовяха ме и в същото време ме отблъскваха. Не й помогнах, разбира се, само я пронизвах с хладен поглед. Разбирах, че като моя приятелка ме умолява да потърся спасение от обидите, с които продължаваха да ме обсипват и от които покрай мен страдаше и тя, но не помръднах.

Чаках да им писне. Ана бе подирила убежище сред тях и Бога ми, изглеждаше наистина странно — стъписана, почти обезумяла.

Изчаквах стоически. Когато искам да избегна битката, случва се да се защитя, като просто начертая линия на земята; врагът не може да ме нападне, защото го отклонявам от желаната посока.

Дебнех някой от тях да намекне за прословутото пиршество, с което трябваше да ги нагостя за преживяната мъка.

— Хей, Анри-Джон, старче! — дочух нечий глас, когато постепенно започнаха да се успокояват. — Не мислиш ли, че е време за поръчката?

При тези думи изпитах едно от най-големите удоволствия в живота си, което, за да бъда искрен, наподобяваше изпразването при оргазъм, но с тази разлика, че вместо да отиде залудо, семето ми сякаш избухна вътре в мен и плъзна по ръцете и краката ми чак до мозъка, проливайки се в цялото ми същество и превръщайки кръвта ми в нежен, кристално чист повей. Ушите ми пламнаха. На лицето ми засия усмивка или дявол знае какво.

— Ха! — възкликнах. — Къде ме търсите?

Мигом настъпи сподавено мълчание. Чудесно. Бях попарил ентусиазма им. Някой все пак се реши да нададе глас сред всеобщото стъписване, което ми доставяше неописуема радост. Искрено се наслаждавах и на най-незначителната гримаса.

— Стига, Анри-Джон. Не е много джентълменско.

— Да ми ядете гъза! — отсякох, обгръщайки ги с поглед.

Забелязах Ана да се намества с мъка на една табуретка.

Някои се извърнаха с отвратени физиономии. Други все още не вярваха на ушите си. На мое място нито един от тях не би посмял да се отметне от думата си. Подобна мисъл изобщо не би им минала през ум.

— Но това е въпрос на чест — подхвърли друго недоразумение.

— Именно — отвърнах.

Ана се взираше в чашата си.

 

Седнах на волана на костенурката. Ала като поразмислих, реших да не отежнявам още повече положението си и да се прибера на автостоп. Не висях дълго край пътя. Човекът каза, че съм имал голям късмет, защото тук било голяма пустош. Но че нямало да може да ме откара до Париж, защото живеел в Мьодон.

Беше около десет вечерта. Отпуснах се за малко на една пейка близо до Обсерваторията и запалих цигара. Знаех, че ще отида там, но се опитвах да се спра, като ту стисках зъби, ту увивах около пръста си парче връв, за което се предполагаше, че трябва да ме откаже от намерението ми. Ала вместо това буквално се самохипнотизирах, взирайки се тъпо във възлите, които машинално връзвах и към които изпитвах такова благоговение, че ми се привиждаха навсякъде, дори и в най-незначителните подробности от съществуването ми, сведено малко или много до оплетена макара конци. Оттук идваше и интересът, който изпитвах към тях. Упорито се отдавах на манията си почти всеки ден поне за няколко минути, понякога без да си давам сметка и най-често без да се опитвам да вникна в смисъла на заниманието ми. Да развържеш един възел е изключително приятно нещо, но да го разгледаш, да го усетиш между пръстите си, да анализираш многобройните му плетеници, да предугадиш скритите в тях опасности — всичко това носи неизмеримо по-голяма наслада. Според мен познавачът на възли е нещо като водопроводчик пред запушена мивка — случва се да не разреши проблема, но е в състояние да разбере същината му, което все пак е нещо, и може би да предотврати по-нататъшни поражения. Винаги носех в джоба си парче връв.

Продължавах да се занимавам с него и се преструвах, че не мисля за нищо друго. Мястото бе тъмно и сякаш неподвижно застинало. Съзнавах, че колкото повече остарявам, толкова по-сложни стават проблемите, че ще се натъкна на сатанински, ужасяващи и отвратителни възли, но въпреки всичките ми усилия, все още не се чувствах готов. Макар че бях получил знак. Знаех, че при раждането си съм се разминал на косъм със смъртта, защото пъпната връв се усукала около врата ми, ала това се оказало недостатъчно — имах едно наум, но още не бях готов. Запитах се дали някога изобщо ще бъда готов, после станах.

Малко по-късно се изкатерих по един уличен фенер и прескочих оградата. Приземих се сред розовите храсти, които Джереми беше засадил преди две години в чест на премиерата на „Тайнството“.

Целият партер бе осветен. Превит одве, прибягах до липата и се притаих зад дънера й.

Беше часът на билковия чай. Шантал тъкмо го поднасяше. Бе се навела към майка ми и Алис, която затвори една от вечните си книги, подаде чашата си и усмихнато я погледна над очилата. Виждах краката на Жорж, стърчащи от съседното кресло, гърбът на Джереми, който стоеше пред една от остъклените врати и оглеждаше разголеното рамо, и врата на Ребека, чиято коса бе вдигнал. На единия край на масата Олга изследваше съдържанието на кутията си с шивашки принадлежности. След малко щеше да попита кой се е ровил в нещата й, но никой нямаше да й отговори, тъй като отдавна бяха свикнали с това. Карин бавеше бебето си. Още не го бях виждал и не знаех дори името му, или пък го бях забравил. Но си спомних, че през зимата ми беше предложила да му стана кръстник.

В стаята на Рамона светеше, както и в тази на Едит. Виждах Корин и Оли, които седяха на канапето и разговаряха с още някой, настанил се на люлеещия се стол. Не знаех за коя от двете става дума, но имах усещането, че е Рамона. Корин се беше подстригала много късо, а ла Жан Себер, и реших, че й отива. Преди заминаването ми тя още се колебаеше, опасяваше се, че ще съжалява и й бях обещал, че ще я придружа в деня на жертвоприношението. Докато я наблюдавах, тя стана, прекоси стаята и се зае с грамофона. От мястото, където стоях, не чувах нищо. Оли се размърда, избухна в смях, но пак не чух нищо, освен стомаха си, който започна да къркори и накрая се задави в зловещ стон. От приклекнало положение преминах на колене, за да ми е по-удобно. И тогава установих, че полото ми е подгизнало от пот, а по челото ми се стичат истински ручеи. Избърсах го рязко с ръкав. После се проснах по корем, тъй като Шантал се бе възползвала от моментното ми невнимание, за да застане точно срещу градината. Видях я да поднася чашата си към устата, вперила очи право в мен. Почти се задушавах от топлина, но дъхът ми секна. Мина време, докато осъзная, че тъмнината ме скрива. И когато отново въздъхнах с пълни гърди, сърцето ми биеше така, сякаш се бях състезавал на сто метра спринт. Спомних си как се бях извивал между краката й, докато я чуках на седалката в купето на път за Варшава. Така и не разбрах дали знаеше какво съм направил, а и не обичах много да се замислям по въпроса. След онази нощ, преди почти три години, бях започнал постепенно да страня от Алекс. Тя беше достъпна, досадна, имаше птичи мозък, но я харесвах, а и струваше много повече от една моя позната, в чиито нозе коленичеше цял Париж. Корин приличаше на нея, но бе малко по-изискана. Докато едната пишеше шибаните си писма или си водеше бележки, другата се ровеше в разни списания и ни държеше в течение на световните събития, изрязваше статии и ги раздаваше на всекиго според интересите. Сега наблюдавах и двете. Каквото и да си приказваха, бих го слушал с удоволствие, а може би дори щях да се намеся в разговора им или да отида да се поразходя в градината, докато билковият ми чай изстине. Навън беше толкова студено, че на драго сърце бих пийнал един. Потърквах ръце, взирайки се в димящите в четирите краища на стаята чаши. Майка ми щедро си наливаше повторно, докато аз умирах от студ само на петнайсетина метра от нея.

Оли наистина разговаряше с Рамона. Мярнах профила й, когато се наведе, за да го докосне по ръката. Чудех се какво ли прави Едит сама в стаята си. Не бях слагал троха в устата и не се чувствах много добре. А отгоре на това се бях озовал в нещо като коридор, където духаше ту топло, ту студено, докато в същото време листата на липата над главата ми дори не потрепваха. Пердетата на моя прозорец бяха спуснати. Олга обикаляше в кръг и току побутваше възглавниците. Жорж стана и се премести на масата. И ми се стори, че в същия миг всички се раздвижиха, подхващайки нещо като балет в забавен каданс, чиято музика не можех да чуя. Затворих очи. Те се движеха в пространството, изпълнявайки фигури, присъщи единствено на водните обитатели, сякаш светлината изведнъж се бе превърнала в течност и сега плуваха в огромен омагьосан аквариум. Бях възхитен. На два-три пъти изпълниха безупречно изящна композиция, пръскайки се на пръв поглед в пълен безпорядък, за да се съберат само миг след това в центъра на стаята, в плътна група и с лице към градината, в резултат на което картината придоби съвършено друг смисъл. Почти се задушавах, притискайки с една ръка корема си и забил другата в тревата, за да не падна по лице. Събитията от изминалия ден ме бяха докарали до плачевно състояние, чувствах се ужасно зле. На моменти бях преглъщал тонове непоносима горчилка, друг път — прекалено сладка помия и изпитвах неописуемо отвращение, като ту зъбите ми скърцаха в пристъп на заслепяваща ярост, ту ченето ми се разтреперваше, когато за миг изпадах в почти безпаметно състояние.

Бях готов всеки момент да се издрайфам, тъй като напълно го бях заслужил. При всеки спазъм, който прорязваше стомаха ми, очите ми се изпълваха със сълзи. Вече не можех да помръдна. Накрая не издържах и дълга и гореща лепкава струя обля ръката ми.

* * *

Разделихме се с Балета в Ню Йорк. Оли ми предложи да вземем Одил в Кейп Код за няколкото дни, които възнамерявахме да прекараме там преди завръщането ни във Франция, но аз моментално отказах, без дори за миг да се замисля. Не ме беше излъгала, когато твърдеше, че между нас няма нищо, тъй че мъжът й можеше да бъде напълно спокоен. Един-два пъти в момента на оргазма ме беше нарекла Пол, след което обезоръжаващо се бе усмихнала: О, не се сърди. Кълна ти се, че не мислех за него. Не се сърдех, бях възхитен.

На летището, докато Оли наставляваше Джереми, а останалите опустошаваха фрийшопа, тя ме хвана за реверите, целуна ме по бузата и прошепна в ухото ми:

— Обади ми се, ако намериш начин.

После се разделихме с тях.

— Тя е права! — заяви Джулета, подскачайки развълнувано на задната седалка, докато пътувахме към Лонг Айлънд.

— Хм… Повечето хора се самозалъгват по този начин. А не мисля, че би трябвало да вземаш пример точно от мнозинството.

— Въпреки това. Според мен е нормално нещата да не се смесват.

— Да, но трябва да мислиш трезво. И да притежаваш донякъде бакалска душа. Не забравяй, че винаги е много вредно да разпиляваш силите си и че да правиш толкова недоносени умозаключения на твоята възраст е аномалия, от която ти пожелавам да се излекуваш колкото се може по-скоро.

Винаги й беше необходимо малко време, за да реагира, така че се възползвах от паузата, за да продължа:

— В деня, в който съумееш да запазиш едновременно работата си, съпруга си и твоите любовници и да направиш така, че всеки от тях да се окаже в херметически затворена капсула без никаква възможност за връзка с останалите, в този ден ще откриеш, че животът ти не струва кой знае колко и че самата ти си затворена в една от тези капсули.

— По дяволите! Как си позволяваш да ми говориш така?

Карахме към Ийст Хемптън, където Оли имаше да подписва договори. Преди да влезем в Саутхемптън спрях, настаних Джулета на една открита тераса и й купих сладолед. Вече знаех какво трябва да направя, за да я успокоя. Бях сигурен, че благодарение на грижите ми е наддала най-малко две кила, и сега, докато пушех, я наблюдавах как нагъва захаросаните си гадории, леко отвратен, но доволен, че съм пресякъл порива й точно преди да ме връхлети.

Снощи, на терасата на „Пайплайн“, докато погледът ми лениво шареше по Хъдзън и Статуята, Оли отново ме беше подхванал. Не му бях казал нито да, нито не, но знаех, че отговорът ще бъде отрицателен. Въпреки че нямах особени причини да отхвърля предложението му. Казвах си, поради липса на по-убедителен довод, че именно Джулета прави осъществяването му невъзможно. Така че почти несъзнателно си налагах да поддържам с нея що-годе приемливи отношения, което, между впрочем, не беше никак сложно. Плановете ми не бяха много ясни. Вече не си спомням кога бях замислил да се завърна във Франция, но една сутрин, докато си приказвахме, установих, че говоря за това без никакво колебание, и тъй като Оли не реагира, разбрах, че се разпростирам по въпроса от доста време и че може би вече от дни съм го приел за решен. При това положение, естествено, бе излишно да подхваща отново темата и имах усещането, че много лесно съм се отървал от дяволски болезненото изпитание, наречено избор. На моменти си мислех за завръщането си, но ми се струваше, че то не ме засяга — просто следвах стъпките на актьор, който играеше моята роля, наблюдавах се как изкачвам стълбите на „Сен Венсан“, как започвам първата си лекция, застанал до прозореца, облян от ослепителна светлина, и филмът свършваше тук…

— Но, за Бога, къде изчезна?

Беше се натоварила с чанти и пакети и носеше нов минижуп и очила ала Джаки Онасис. Онова, което ме забавляваше у нея и същевременно ме изпълваше с възхищение, бе вродената й способност да се нагажда към всяка среда. Между другото, разполагаше с два огромни за момиче с нейния ръст куфара, както и с куп чанти и пликове в качеството на ръчен багаж, към които по време на пътуването Оли с удоволствие добавяше нови и нови. Имаше кожени дрехи и съдрани джинси, гримът й можеше да те уплаши и гласът й бе прегракнал след един концерт на Дед Кенеди — тогава двамата с Оли се бяхме чупили в Met. На приемите в Южна Каролина, организирани от местните плантатори в чест на Sinn Fein Ballet, се явяваше в дълги вечерни рокли и с ангелско, почти свенливо изражение на личицето, съвсем леко гримирана и с вплетена в косата кордела в бледи тонове. И така нататък, и така нататък. Накратко, за разходката до Лонг Айлънд се беше натъкмила като пътуваща инкогнито звезда — облечена от глава до пети в изискан, но семпъл бял тоалет, а единственият й накит, като изключим тъмните очила с рогови рамки, бе златната й гривна от „Тифани“ — присъствах, когато отвори прословутата кутия със сребърен надпис на син фон, превързана с бяла сатенена панделка, след което скочи на шията на Оли, разцепвайки устната му с чело.

— Навсякъде те търсих — добави тя.

— Отидох да посетя едно място, където са танцували Рут Сен-Дьони и Айседора Дънкан. Искаш ли да отскочим дотам, не е много далече?

— За твое сведение, ключовете на колата бяха у теб.

Преди да се срещнем с Оли, отидохме да хапнем pesce spada con lenticchie^[10] в един италиански ресторант на брега на малка лагуна, което възвърна доброто й настроение. Денят беше прекрасен, ухаеше на мирта и около нас кацаха чапли.

— Как изглеждаше жена му?

— Ммм… Ами… може би малко по-висока от теб.

— Красива ли беше?

— Да… доста.

— Той обичаше ли я?

— Предполагам, че да.

— А вярно ли е, че сте се били за нея?

— Това е стара история. А и нещата не стоят точно така, както си мислиш.

Направих грешка, като събудих любопитството й. Когато я помолих да не настоява, защото не ми се говори за това, тя рязко скочи на крака, захвърли салфетката си и намусена се отдалечи. Тъй че изядох сам десерта си, парче от любимото й tiramisu^[11] с ясното съзнание, че отново подхранвам нечии разговори за покварените нрави, но вече обогатени с неизбежните грижи и усложнения, до които водят.

Все пак я заварих да ме чака до колата. Реших, че причината е жегата, която след френетичната обиколка на магазините я бе разубедила да се прибере пеш. Но тъкмо се канех да потегля, тя ми подаде малко пликче, придружавайки жеста си с лека въздишка. Не ме гледаше. Беше се облакътила на вратата и придържаше главата си, сякаш присъствието ми й тежеше.

— Защото си толкова добър и мил с мен… — и нова въздишка.

В пликчето имаше разкошна вратовръзка, точно по моя вкус.

— Ще ти отива много на очите — добави тя като че ли със съжаление.

— Ммм… Е, дай да те целуна.

— Няма нужда.

Тази бе петата, която ми подаряваше. Понякога се питах с какво бих могъл да я зарадвам в замяна, но нищо не ми идваше на ум. Веднъж й направих масаж на пръстите на краката. Когато бях дете, а и през последвалите години, майка ми твърдеше, че в целия свят нямам равен на себе си в това отношение и че не би поверила краката си на никого другиго. Джулета ме накара почти да се притесня. Дори Оли бе дошъл да види какво става, докато тя се извиваше и пъшкаше от удоволствие, но Бог ми е свидетел, че не се бях възползвал от дарбата си и не се бях докоснал нито до прасците й, нито до глезените. И ето че още на следващия ден ме обяви за гадняр, когато отказах да повторя сеанса, въпреки че цяла вечер се въртя край мен, като се мръщеше и куцаше престорено.

Боях се малко от намеренията й, дори да бяха съвсем несъзнателни, тъй като във всички случаи щях да надникна между бедрата й. Точно по тази причина навремето бях усъвършенствал дарбата си и неизменно се възползвах от нея, стига, разбира се, да не я упражнявах върху краката на майка ми — тогава не откъсвах поглед от килима.

На два-три пъти най-неочаквано бе сядала на коленете ми винаги късно нощем, когато всички бяхме вече леко къркани, а Оли разговаряше с нашите домакини. Отблъсквах я още на първата минута, а тя питаше какво ми става. Упорито продължавах да я смятам за дете и така и не разбрах как да тълкувам двусмисленото й поведение към мен.

Тази не особено приятна за мен история често се повтаряше. След това в продължение на два-три дни тя ме бомбардираше с убийствени погледи, докато изведнъж не решаваше да ми подари поредната вратовръзка. По време на турнето изобщо не се бях връзвал на сръдните й, тъй като тя се уморяваше от тях много по-бързо от мен, а и докато ми се пудреше, не ми се пречкаше в краката. Освен това бях готов да й върна вратовръзките, ако изразеше такова желание.

Сега се страхувах да се озова сам с нея и Оли. На ферибота за Ню Лъндън изведнъж осъзнах, че вече няма да ми е толкова лесно да не й обръщам внимание. Просто не ми се вярваше, че малко преди това се бях разделил с Одил и в същото време с единствения си шанс да я поставя веднъж завинаги на мястото й. Тези мисли продължиха да ме тормозят, дори когато поехме по шосе №95. Представях си как ще ми лази по нервите двайсет и четири часа в денонощието, как ще ми досажда с нуждата си от обич, от разбиране и, знам ли, може би от съучастничество или нещо друго в момента, когато реша да запаля цигара; представях си как ще ме събужда по никое време, за да й масажирам краката, как ще си живее на коленете ми, докато не припадна, представях си изтезанията, на които щеше да ме подлага, сладострастните пориви, които щях да бъда принуден мълчаливо да преглъщам, тъй че натисках газта, без да пророня дума, и прекосих Роуд Айлънд за отрицателно време, хвърляйки й от време на време поглед в огледалото за обратно виждане, след което ме глобиха за превишена скорост и в душата ми най-сетне настъпи покой.

На другия ден привечер кратко посещение ни направи нашият съдия и съсед Уилям С. Колинс. След като си отиде и докато Джулета вземаше дневната си дажба телевизия по VH1 или MTV, двамата с Оли подхванахме доста напрегнат разговор. Току-що бях установил, че отношенията на Жорж със съдията не са най-обикновена приятелска връзка между двама ненормалници, осенени свише. Съвсем случайно — оставих на Оли грижата да го изпрати, но отидох да си сипя нещо за пиене, а прозорецът на кухнята гледаше към пътя — видях, че Оли му подава някакъв чек.

Оли полюбопитства дали действително съм чак такъв наивник. И дали наистина си въобразявам, че големите световни сцени ни приемат само заради черните очи на Sinn Fein Ballet, без за това да са необходими някои връзки, нечия подкрепа и известни любезности, които се налага взаимно да си разменяме.

— Така функционира целият свят, макар и на различни равнища. Защо се правиш на глупак?

Погледнах го многозначително, за да му напомня една ужасна и печална история. После му предадох разговора ни с Колинс относно моя развод и окултните свойства, които се бе похвалил, че притежава, и в които, познавайки го добре, искрено вярвах.

— За какво са му тези пари? Да не прави дарения на Червения кръст?

По лицето на Оли пробяга сянка, която не се разпростря върху брезента на шезлонга, така че можех да изключа възможността това да се дължи на естествен феномен, като например преминаването на малко облаче пред слънцето или на излетял от близкото блато лебед.

И в този момент се появи Елеонор.

Понечих да стана, но изумлението ме прикова на място.

 

 

Джулета изглеждаше очарована. Дори за първи път реши да се погрижи за прехраната ни и Оли я откара в града. Елеонор ги проследи с поглед.

— Човек не би казал, че е пълнолетна.

— Шегуваш ли се? — изви вежди тя.

Бяхме слезли на плажа по моята стълба. Заяви, че е великолепна. За миг я притиснах в прегръдките си, сетне, под предлог, че току-що съм взел душ, поседях на пясъка, докато тя се къпеше.

Поне я бях научил да плува. Все още ми беше приятно, когато си спомнях за това. Наблюдавах я и си мислех, че Одил е далече, но че се бяхме отървали на косъм, и се мръщех напълно безпричинно, тъй като наоколо всичко бе просто и спокойно. Махнахме си с ръка. Не знаех дали посещението й трябва да ме безпокои.

— Мама си скубе косата с нейната книга.

Връщахме се покрай блатата, след като преди това бяхме избродили целия плаж. Под мишница носех две-три черупки от лимули^[12], които бе настояла да вземем, както и наръч вейки за къщата, и вече бе навършила осемнайсет години.

— Да… Мисля, че още от самото начало тръгна по погрешен път. Сигурно не й е лесно.

Вървях зад нея, тъй като пътеката се беше стеснила, и можех преспокойно да клатя глупаво глава.

— И докъде я докара? — полюбопитствах с тон, който придаваше на въпроса ми възможно най-широк смисъл.

— О, свърши я! Но сега е още по-страшно, отколкото когато работеше над нея. Дори не пожела да види шпалтите, та се наложи Робер да ги коригира вместо нея.

— Така де, да свърши и той някаква работа.

Спря се, за да ме целуне отново. Ръцете ми бяха заети. Продължихме нататък. Несъмнено си бях получил заслуженото, както и очаквах, но начинът, по който го научавах, се оказа далеч по-мъчителен от допустимото. Усмихвах се, когато Елеонор се обръщаше към мен. Опитвах се да си представя как се е почувствала Едит, озовавайки се в моето положение, но според мен ми го връщаше тъпкано, и то в стократно по-голям размер. Изпъшках в момента, в който Робер Лафит се наместваше между краката на Едит, увити около кръста му. Елеонор помисли, че съм настъпил жаба.

 

Бях обсебен от мисълта, че нещата вървят от зле по-зле и вечерта от вниманието ми убягна една особено неприятна подробност. Оли заяви, че не е необходимо да се вживява в ролята на баща си, за да изтълкува някои знаци.

— Знаеше ли за нейния литературен агент?

— Не говоря за Едит.

— Виж… и без това не го носех в сърцето си. Не смяташ ли, че можеше да ми спести поне това?

— Хм… Не мисля, че се стреми да ти бъде приятна.

В този момент момичетата излязоха от къщата и се присъединиха към нас. Опитах се да съсредоточа мислите си върху Елеонор, но съзнанието ми беше замъглено от ужасяващи сцени и кошмарни видения, които вече не ме караха да се изчервявам, но ми пречеха да се наместя удобно и да доловя нещо необичайно в поведението на дъщеря си. Не я изпусках от очи и същевременно си представях как душа Робер Лафит със собствените си ръце, а тя ми изглеждаше в напълно прилично здравословно състояние, усмихваше се на историите на Джулета и пушеше цигара в звездната нощ на Нова Англия, като от време на време, когато оная й дадеше възможност да вметне някоя дума, се обръщаше към нея, за да отбележи, че въздухът ухае прекрасно и в тревата има светулка.

Накрая и аз се поддадох на бруталната магия, властваща над тукашното крайбрежие чак до Мейн и даряваща тялото с покой. И постепенно забравих причините, които ме караха да се взирам в Елеонор, и терзаещите съзнанието ми видения все повече избледняваха, докато блажено протягах крака. Джулета не можеше да се нарадва на последните си придобивки — джунджурийките, които бе прикрепила на ризите ни и които държаха комарите на разстояние, а може би, казвах си, и на други, неподозирани от нас неща. Въпреки някои въпроси, които все още си задавах, и лошата новина, която ми бе съобщила, присъствието на Елеонор ми действаше като обезболяващ и едновременно упойващ балсам, на чиято благост се отдадох с наслада, подръпвайки от пурата си. Помислих си: Господи, благодаря Ти, че все пак ми позволи да се появя на бял свят. Оглеждах се и в главата ми звънтеше: Благодаря Ти, че ми даде жена и деца, защото каквото и да се случи, не ще позная съдбата, отредена на онези, що нищичко не са посели. Господи, приемам, че да страдаш е добре, че си заслужава много повече да пожънеш коприва и тръни, отколкото камъни, и Ти благодаря за безмерното и неизбежно отчаяние, което толкова често Си ми спестявал.

После отидох да си легна. С Оли бяхме решили рано сутринта да идем за риба, може би към Къхуун Холоу, където понякога ме водеше Фин, защото там не се мяркаше жива душа. Станах, подуших въздуха и напрегнато се взрях в безбрежната водна шир, сякаш океанът ми изпращаше някаква вест. Оли попита за какво мисля.

— Ами за това, че вятърът е западен, което не е много добре. Но пък новата луна ще бъде на наша страна.

Това бяха думи на Фин, които бях запазил в резерва. Все така нямах представа къде е изчезнал, но не исках да го загубя, тъй че сега пред мен и Оли стоеше дилемата кой от двама ни е по-наясно по въпроса. Никога не се шегувахме на тази тема. Дори бяхме скалъпили песничка по една поема на Джим Харисън:

Водата няма да изчезне от земята,

а уискито балсам е за душата,

какво да правя в залеза на моята душа,

освен да къркам и риба да ловя?

Така че работата беше сериозна. Отидох да приготвя сандвичи, за да печеля време. Елеонор се завъртя край мен, но полюбопитства само какви подправки слагам, а и аз нищо не казах. Едва когато ме целуна, прошепна в ухото ми, че утре иска да си поговорим.

— Нищо страшно, надявам се? — усмихнах се аз пряко сили.

Побърза да ме успокои. Проблемът с нея бе, че ако й липсваше една ръка например, би го скрила от мен, само и само за да ми спести неприятностите. Въпреки това не се и опитах да се уверя, че двете й ръце са все още на мястото си. Реших да приемам думите й за чиста монета. Бях неспособен да предусетя както приближаването на лефера към брега, така и евентуална добра новина.

После отново почука на вратата на стаята ми. Помислих, че е размислила и трябва да се примиря с неизбежното, та така поне утрешният ден да мине без истории. Но грешах — просто беше забравила да ми предаде нещо.

След като излезе, останах известно време в леглото до струпаните на нощното шкафче шпалти на Едит. Беше около единайсет вечерта. Взирах се в тавана и чувах океана, жабите, свирещия в тръстиките вятър, трополенето на катеричките по покрива, енота, който се опитваше да събори кофата за смет. Можех да го прогоня, като запратя по него книгата на Едит, но не го сторих. И фактът, че бях съумял спокойно да обмисля и този вариант, се оказа напълно достатъчен, за да обърна глава и да хвърля на нещото дружелюбен поглед. Дори ме разсмя лекотата, с която го взех в ръка. Бе напълно нормално на тегло и температура и не ме сграбчи за шията.

 

 

Прекарах над книгата цяла нощ. Последната глава прочетох прав, облегнат на рамката на прозореца, и въпреки възхитителния пожар, който се разгаряше на хоризонта и хвърляше ярки отблясъци върху страниците, не можах да си изкривя душата и да кажа, че в края е станала по-добра. При все че само Бог знае какви мъки изстрадах, докато я четях. Проклет да бъда, ако лицето ми не бе засиявало и при най-мъждивата искрица, ако не я бях насърчавал с цялото си същество, стараейки се с всички сили да олекна колкото се може повече в моментите, когато смятах, че ще ме накара да литна, та ако ще и само на няколко шибани сантиметра над пода. Защото беше способна да го стори. Бе успяла да се пребори с моите осемдесет килограма и с мястото, което отреждах на жените в литературата. Спомнях си с какво смущение бях отворил първия й роман, ледената пот, обляла ме само при мисълта, че ще се наложи да направя разграничение между таланта й и чувствата ми към нея. Спомнях си как бях затворил книгата и как през следващите дни носът ми се белеше, тъй като бях прекарал часове наред на слънце. Виждах се отново — полуобезобразен, белещ се като току-що извадена от фурната пиперка, целият сбръчкан, огненочервен и смешен, безмълвно тлеещ заради нея. Виждах и нея, виждах я как слага пръст на устните ми всеки път, когато започвах със Слушай… Не знам как го ти го кажа… Предполагам, че посърналият ми вид й е бил напълно достатъчен.

Време беше да събудя Оли, но си дадох няколко минути почивка. Свалих очилата и седнах за малко на леглото. Сега вече трябваше да се съглася, че не се бе задоволил само да я чука. От гърдите ми се изтръгна продължителна и шумна въздишка на отегчение.

— Мога да ти посоча всеки пасаж, в който се е намесвал. Да не говорим, че на места си е позволил да променя дори стила. Оли, имам чувството, че за него това е било нещо като ливада, по която най-безсрамно се е търкалял.

— Искаш ли да ти кажа защо никога не бих могъл да стана писател или… де да знам… някакъв творец, що-годе достоен за това име? Ами просто защото нямаше да издържа подобен маратон. Можеш ли да си представиш какво е ден след ден да запазваш доверие в себе си? Да не говорим за напрежението, за съмненията и за обезсърчението, които са безспорно твоят хлябът насъщен. Опитай се само да си представиш тази непоколебима вяра… Кажи, според теб има ли нещо по-трудно от това да вярваш в самия себе си?

Не бях в много добро настроение. Чувствах се уморен, а и не кълвеше. Стоях във вода до гърдите и умирах от студ.

— Никой не я е насилвал да пише. В живота има куп други начини да се забавляваш. И не се опитвай да я защитаваш, ако обичаш.

Известно време още продължи да ми досажда. Не вземаше страната на Едит, не се опитваше да я оправдава, но тази сутрин превратностите и мистериите на творчеството очевидно го вдъхновяваха. Стоеше зад мен заради крака си — ако нагазеше от кръста нагоре, вълните го караха да губи равновесие. Озъртах се към него всеки път, когато замятах. Изобщо не ми пукаше за терзанията на писателя. Искрено казано, объркването, което беше обзело Едит и от което Робер Лафит бе съумял да се възползва, не ме вълнуваше особено. За Оли то може и да олицетворяваше терзанията на една душа на прага на Голямото Нищо, но лично аз го приемах като дълбоко униние, като апатия, която агентът й беше успял да пробута на издателите. Бях съпруг на писателка. И знаех, че Литературата има яка гърбина.

Тръгнах назад към плажа. На минаване край него не се спрях, но го подканих да избере: или продължава да си говори сам, или идва да хапнем.

Когато останеше по-дълго във водата, белезите на краката му приемаха застрашителни оттенъци и този, който беше най-сериозно пострадал и вече не можеше да се свива, винаги му създаваше неприятности, макар и след толкова години. Обикновено избягваше да го излага на слънце, но станеше ли дума за риболов, категорично отказваше да нахлузи ботуши и беше готов по-скоро да остави крака си да изгние във водата, отколкото да зареже въдицата. И именно аз го разтривах, когато излизахме на брега — аз, масажирал някога най-красивите женски крака, които човек може да си представи.

Точно това правех и сега, напомняйки му, че писателите са не по-малко досадни, тягостни и лицемерни от който и да било друг и че светци са не те, а онези, които живеят в сянката им. Мястото, където се намирахме, бе изключително трудно достъпно и доста отдалечено от пътя. Двамата с Фин бяхме прекарвали тук цели дни, без да срещнем жива душа. То бе моят подарък за Оли. И въпреки обичта ми към него, щях да го запазя в тайна, ако не бяхме споделяли един и същи порок:

На седлото искам да умра,

на цивилизацията аз съм враг.

Да скитам из безкрайната гора,

да къркам пак и риба да ловя.

Когато чух гласове, пуснах крака му, изгледах го заплашително и изръмжах:

— И сигурно носи транзистора си, плавниците и надуваемия дюшек?

Не бих казал, че се засрами особено. Махна им с ръка и промърмори, посрещайки ги с усмивка. Той сложи пред теб водата и огъня, протегни ръка към онуй, що желаеш.

Лесно можех да си представя как щяха да изглеждат риболовните ни излети след десет години, щом започвахме да мъкнем на тях и жените. Така де, какви ли предлози щяхме да измисляме тогава и къде щяхме да дирим подходящо кътче, за да се скрием и да си поемем дъх? Започнах мълчаливо да събирам такъмите си. Елеонор никога не би се докоснала до нещата ми, но виж, от другата можеше да се очаква всичко. О, шотландски потоци, о, баски реки, вий, които ни помните като люде свирепи и упорити, спящи под открито небе и безгрижни като деца! О, райски риби, о, необятна тишина, о, пури, изпушени с наслада в палатката! О, бистри ручеи, по чиито брегове достигахме до извора, о, непознати небеса, които откривахме с възхищение, о, жени, които забравяхме!

Хранех се неохотно, макар че вместо да нагъваме сандвичи, Джулета ни ощастливи с разкошна салата с макарони, която би ме накарала да си оближа пръстите, ако бях в по-приемливо настроение. Но от приличие се въздържах да си сипя отново и да демонстрирам прекомерен ентусиазъм. Нямах навик да забивам нож в гърба на хората.

Щом Оли започна да се наслаждава на плодовете на предателството си — двамата със смях се награбиха на пясъка — аз се надигнах с отвратена гримаса.

Погледнах Елеонор и двамата се отдалечихме, загърбвайки мерзката прегръдка на един Юда с едно недорасло недоразумение, и мога да твърдя, че поне що се отнася до мен, не се обърнах нито веднъж и не проявих никакво учудване.

— Доколкото съм наясно, този път не става дума за злоупотреба с малолетна. Но вярно, че не е от най-високите!

Поменикът от неприятности, които Оли отново рискуваше да си навлече, и неговата полуперверзия, която все повече се задълбочаваше, като се има предвид, че Джулета бе още по-млада от предишната, бяха основна тема на разговора ни в протежение на цял километър. Носех няколко изхвърлени от океана парчета дърво, към които Елеонор с неизвестна за мен цел добавяше все нови и нови. Поглеждах я крадешком с ясното съзнание, че колкото повече се отдалечаваме, толкова по-непроницаемо става изражението на лицето й. Чудех се какво ли се двоуми да ми съобщи и дали не е нещо, което окончателно ще да ме довърши. В известен смисъл почти желаех да го чуя, изпитвах мрачна и трескава радост в очакване на злокобната изненада, която ми готвеше, душичката, и вече нямах търпение фаталният удар да се стовари върху главата ми, за да приключим веднъж завинаги.

Забавих крачка. Безбрежният блясък на океана ли ме заслепяваше, или неизбежността на неприятния момент, който ми предстоеше да изживея? Да стисна зъби ли трябваше или да стегна корем? За миг с трепет си помислих, че се случва Бог да бъде и милостив, че може би няма да излее целия си гняв само върху един човек.

Сепнах се — тя ме викаше. Тук охрата на стръмния бряг преливаше в бледозелено, а към плажа се точеха дълги криволичещи вади размита глина. Знаех две-три подобни места в околностите. Там човек неизменно попадаше на старци, обсебени от своя ревматизъм, или на хипита, които пушеха хашиш, като и едните, и другите бяха покрити от глава до пети с кал и се плакнеха в малки естествени вани, пълни с топъл клисав бълвоч. Навремето, когато бяха малки и във ваканция, водех тук дъщерите си. И още помнех натрапчивия мирис на пръст, от който с дни не можехме да се отървем.

Отидох при нея. Бяхме далеч от многолюдните плажове, нямаше жива душа. Тя се усмихваше. Това беше добре. Бе топло, но много приятно, тъй като въздухът не пареше както обикновено. Тя съблече банския си и леко се изчерви, защото я гледах, после седна в една вдлъбнатина и попита дали идвам, като междувременно започна да размазва върху гърдите и раменете си внушителни парчета глина. Сбутах червените си бермуди зад туфа суха трева. Кому би хрумнало да издевателства над един гол и беззащитен човек?

Направихме си маска на главата и лицето.

— Странно… Така изглежда по-лесно.

— Кое, миличка?

— Ами да се говори… С това чудо на физиономията.

Седяхме един срещу друг, потънали до кръста в кал, сякаш в меки каяци. Бях проснал ръце от двете си страни, на самия ръб на вдлъбнатината, и сега като че ли по някакво чудо я наблюдавах вече без капчица недоверие.

— Е, веднъж вече успяхме да си поговорим и без него, или може би греша?

Тя наведе глава.

— Погледни ме.

В мен се таеше едно приказно създание, което се събуждаше единствено в присъствието на дъщерите ми. Не се случваше често, а и не знаех нито как предизвикват появата му, нито дали изобщо си дават сметка какво правят. Но то напомняше за себе си винаги, когато бяхме чудесно настроени един към друг, дебнеше и най-беглото намигване, което си разменяхме, а усмихнехме ли се, направо се развихряше. И тогава заемаше моето място. В такива моменти някои неща надхвърляха възприятията ми, превръщах се в жалка твар, неспособна да осмисли силата и мащабите на собствените си чувства. Но то знаеше за какво става дума, то проумяваше неразбираемото за мен, възприемаше онова, което никога не бих могъл да възприема, и за миг ме издигаше до висини, които съзнанието ми не би могло да достигне само. Така от време на време дъщерите ми оказваха наистина много особено въздействие върху мен. Дори Евелин — а до този момент тая пръдла дори не се бе поинтересувала какво става с мен — бе все още способна да ме накара да се преобразя и да събуди в душата ми този тъй възвишен двойник, който всеки път ме изумяваше.

В крайна сметка тя отново вдигна очи към баща си, чието върховно блаженство остана скрито от погледа й, стаено под дебел пласт глина.

— Мислех, че така ти е по-лесно.

Усещах, че лицето ми започва да изсъхва. Вече ми беше трудно да се усмихвам.

— Просто не знам как ще реагираш…

— Я да видим… Седнал съм, на четирийсет и пет години съм и Бога ми, смятам, че съм чувал какво ли не.

— Слушай… Мисля, че няма да ти хареса.

— Много добре. Може и да не ми хареса. Все някак ще го преглътна.

— Това не трябваше да се случва, нали разбираш…

— Не, не съвсем.

Тя се озърна надясно, после наляво и изведнъж се разплака.

— О, татко!… Бременна съм!

Помислих: Ето, дойдохме си на думата. Такъв удар може и главата да ти строши.

— Но кажи нещо!

— По дяволите! — промърморих.

Пребледнях под маската. Предполагам, че в очите й все още запазвах пълно спокойствие, но глината се бе втвърдила и блокираше и най-незначителната гримаса.

Тя ронеше вече не сълзи — от очите й бликаха истински фонтани, които се стичаха под втренчения ми поглед по гърдите й и се смесваха с рядката кал.

— Трябва да ми помогнеш! Моля те, татко! Искам ДПБ!^[13]

— Чакай, това пък какво е?!

— Не го искам! В никакъв случай!

Лицето ми така се изкриви, че от него се откъртиха цели плочи глина. Други увиснаха на косата ми и се мятаха по челото ми, докато тръсках глава и ръмжах:

— Ах, да му се не види! Ах, да му се не види!