Филип Джиан
Навън към себе си (10)

* * *

17 юли, 1961-ва

Вчера написах, че нещо не е наред. Че никога не съм виждала човек да изпада в такова идиотско настроение точно преди изписването си от болница. Но това, което последва, наистина не го очаквах.

Те нито веднъж не отвориха дума за намеренията си, нищичко не ни казаха. Явно са го решили тайно. Като си помисля само, че през тези две седмици той изобщо не ми спомена за решението си, че не се довери дори на Оли… Не, това просто надхвърля въображението ми!

„Заминавам. Ще живея у Ана.“ Всички се бяхме струпали около него, готови да го разцелуваме, да го притиснем в обятията си като пълни глупаци, за да отпразнуваме завръщането му. „Ще живея у Ана.“ И пребледня като мъртвец. Не го каза много високо, но никой не го помоли да повтори. Настъпи такава тишина, че се чуваше как слънцето напича стъклата. И после никой не пророни дума.

Не исках да присъствам на продължението и се качих в стаята си. Този път с право можеше да се похвали, че ме е ударил в земята. И след не повече от минута ги забелязах двамата с Елизабет в градината. Тя му говореше нещо и го целуна. „Върви, синко. Имаш моята благословия.“ Трябва да е било нещо от тоя род. Ето че нямаше защо да се притеснява.

В стаята влезе Оли и седна на леглото, без да каже дума. Отвърнах му, че е излишно да ме гледа така.

18 юли, 1961-ва

Мислех си за друго. Беше страхотна жега и не изпитвах особено желание. Веднага след това отидох да взема един душ. Когато се върнах, бях нервна, но вместо да ме остави на мира, Давид започна да мърмори: „Никога не съм те насилвал да го правим. Какво ти става?“ Не ми се говореше, но той не го разбра.

Не е доволен. Предчувствам, че накрая ще направи от мухата слон. Знам, не бях във форма. Постарах се да свърши колкото се може по-бързо. Заяви, че при това положение би предпочел занапред да се въздържа. Не ми се искаше да наливам масло в огъня, ето защо не му казах, че аз също мога да мина без това, и то много по-често, отколкото си мисли. Не че не ми харесва, но не е и чак толкова велико. Докато не го е направил, човек си въобразява, че е най-страхотното удоволствие на света. А има от какво да се разочарова. Лично аз се оправям много по-добре сама.

Попита: „Да не е заради онази история?“

Обърнах му гръб. Запалих цигара.

И продължи: „Не виждам какво те засяга това. Той е свободен да прави каквото си иска.“

Отвърнах, че не може да разбере. После бързо се облякох. Никой освен нас не може да разбере онова, което става в къщата. Никой не може да разбере какво означава заминаването на Анри-Джон. Сутринта влязох в стаята му и се почувствах зле. Не че ми стана лошо, искам да кажа, че беше болезнено, сякаш ме бяха били. Как да го обясня на Давид? А и защо трябва да му го обяснявам всъщност?

За първи път си тръгнах от дома му, затръшвайки вратата. Всичко си има начало. А и освен това ми се искаше да остана сама.

19 юли, 1961-ва

На път съм да се изпокарам с всички. Не го правя нарочно. Просто от сутрин до вечер съм ужасно раздразнителна.

И причината не е само в адската жега, която ни мъчи от няколко дни.

Бях в градината и се обливах с маркуча, за да се освежа. Нямаше никой друг освен мен и Елизабет. Нищо не я попитах, но предположих, че е паднала, защото беше натопила лакътя си в леген, пълен с лед. Лежеше на един шезлонг. И явно беше нервирана, тъй като бе достатъчно да я опръскат само няколко капки, за да се развика: „Не можеш ли да внимаваш?“

Теглих й една майна и от дума на дума атмосферата много бързо се нажежи. А и слънцето ме накара буквално да пощурея от гняв.

— Ти и малкия си пръст не мръдна! Остави го да замине, без да кажеш дума, да не мислиш, че не видях?

— Не те знам какво си видяла. И престани да крещиш, не съм глуха. Не мисля, че да му попреча бе най-правилното решение.

— Но го остави да замине, а това е много лесно, нали? И не ти се къса сърцето, както виждам!

— Забранявам ти да ми говориш така! Не искам от теб да ме разбереш, а да ме оставиш на спокойствие с мислите ми.

— Спокойствието ти! Това е всичко, което те интересува и което някога те е интересувало! Винаги си му била майка само от време на време, когато не е било прекалено сложно!

Тук вече стана страшно. Бях направо бясна и способна да и изтърся какво ли не. Видях, че съм засегнала болното й място. Неволно продължавах да обливам с маркуча краката си. Може да изглежда глупаво, но само красотата й ми попречи да я хвана за гушата. Тя я правеше някак загадъчна и недосегаема, сякаш я предпазваше невидима преграда. Знаех отлично, че нещата не са толкова трагични, колкото ги представям. Познавах я много по-добре, отколкото предполагаше. Неведнъж бях обяснявала на Анри-Джон какво мисля за нея, че тя не е толкова безразлична към него, колкото смята, че е странна, потайна, необикновена жена. Но сега думите напираха в устата ми и просто не можех да се сдържа — бълвах ги така, сякаш повръщах.

По едно време помислих, че погледът й ще ме пръсне на парчета. След време бих искала да приличам на нея. Не съм го споделяла с никого и никога не съм го изписвала черно на бяло. Но ето че го направих и ми се струва, че ми олекна. Според мен, изпишат ли се веднъж върху хартия, думите прозвучават някъде другаде. Мисля, че сега може да почувства колко съжалявам, че се скарахме. Каза: „Не знам дали си права или не… Но се надявам, че грешиш.“

Побягнах към къщата. Треперех като лист. В хола заварих Алис. Тръшнах се до нея като замаяна. Алис е от хората, които те оставят намира, когато виждат, че нещо не е наред. Хвърлих поглед на книгата, която държеше. И прочетох:

„О, вълци, умирам ли сега, кажете? Вълци, с кръвта си черна ме облейте.“

* * *

Не се върнах в къщата през цялото лято. Редките телефонни обаждания до майка ми ставаха повод за неприятни разправии между мен и Ана. Тя питаше дали съм я виждал да разговаря от сутрин до вечер по телефона с мамчето и дали не смятам, че е крайно време да престана да се държа за полата й. Защитавах се както можех, но тя неизменно заявяваше, че няма намерение да живее с човек, който има още жълто около устата, че няма време за губене и че трябва много добре да я погледна — ако исках жена, бях длъжен да съм на висота. Чуех ли това, направо онемявах. Съзнанието ми се замъгляваше, а тя стоеше пред мен и бе все така единственото нещо, което желаех. Не бях в състояние да мисля за нищо друго. Светът около мен изчезваше и малките мъчения, на които тя ме подлагаше от време на време, бяха наистина незначителна цена за щастието да я имам до себе си.

Когато понякога ме спохождаха проблясъци на здрав разум, чувствах в цялото си тяло неща, които се гърчеха или изопваха докрай, готови сякаш всеки момент да се скъсат. Имах усещането, че кожата ми ще се разцепи, че някакво ново създание се стреми да излезе на бял свят. Но никога не се стигаше до развръзката и аз безсилно се свличах в нозете й, обезсърчен и с единственото желание да легна до нея.

В действителност тя беше осем години по-голяма от мен. В деня, в който попаднах на картата й за самоличност, моментално се затирих към огледалото в банята, за да се поздравя за пореден път. Аз, Анри-Джон, ходех с момиче на двайсет и шест години! Понякога направо ми се завиваше свят.

Имахме малък апартамент на шестия етаж на улица Ирондел, близо до Сен-Мишел. В началото не изпитвах никакво желание да излизам и се чувствах прекрасно. Тя живееше именно тук, тук бяха всичките й неща и ми се струваше, че всичко ми принадлежи или по-скоро ме приема като новия домовладелец. Ана работеше в някаква рекламна агенция. Цял един ден се запознавах с креслото, като ту се друсвах отвисоко, ту се намествах най-внимателно, галейки подлакътниците, след това отивах да разгледам отблизо някоя дреболийка, която ме бе заинтригувала, и отново се връщах при него. Първата седмица премина в опияняващо педантично изследване на този непознат за мен свят, в който си живеех на спокойствие до осем вечерта.

Библиотеката й не би натъртила и малкия ви пръст, дори да паднеше върху крака ви, а и включваше, общо взето, глупости, поради което стигнах до заключението, че е било крайно време да се появя. Апартаментът се състоеше от две мансардни стаи, миниатюрна кухня и баня от същия калибър. Стенните гардероби пращяха от тонове дрехи, един цял шкаф бе претъпкан със сутиени, пликчета, колани за жартиери, в които ръцете ми потъваха до раменете. Докосвах се до всичко, търкалях се на леглото, разглеждах козметичните й препарати, опипвах през джоба си ключа, който ми беше дала, и се ровех в книжата й, очаквайки нейното завръщане.

Сутрин я наблюдавах от леглото, докато се приготвяше за работа. Чувах как шурти водата на душа, после цял концерт от леки шумове: четката за зъби, търкане, почукване по полицата над умивалника, след което тя се появяваше по бельо и сядаше пред тоалетката, за да се гримира. После намъкваше корсаж и сновеше на високи токове из стаите, докато нагласяваше обеците си и проверяваше дали ютията е достатъчно гореща. Обличаше полата едва в последния момент и аз постепенно се възбуждах, докато я наблюдавах да се върти около мен в тази смайваща премяна. През цялото това време не казваше нито дума. Понякога я забърсвах в движение и се изчуквахме набързо, но най-често се дърпаше, защото я бавех. Колкото до мен, то аз можех да се излежавам до обяд и това напълно ме устройваше.

Тя много бързо ми намери работа. Искаше да изкарам шофьорска книжка, да си купим кола и да можем да пътуваме през почивните дни. Не виждах нищо кой знае колко вълнуващо в това, но подозирах, че прищявката й предполага издигането ми на по-горно ниво. Очевидно един тип на висота не върви пеша и притежава чекова книжка. А и аз исках всичко, което искаше тя. Не ме интересуваше нищо друго.

Свирех в един бар от осем вечерта до един след полунощ. Собственикът й беше приятел. Когато ме видя за първи път, той се подсмихна, но щом седнах пред пианото, изсумтя: „По дяволите!“ — и ме нае още същата вечер. Ана бе горда с мен и на излизане ме хвана за ръка.

Когато нощем се прибирах, тя ме чакаше. Прекрачех ли прага на апартамента, мигновено забравях за какво бях мислил през деня. Оставях на масата всички припечелени през нощта пари — бяхме решили, че ще купя колата със заплатата си, а бакшишите ще покриват всекидневните ни разходи. Смътно съзнавах, че оставям много повече от необходимото, но въпреки това се подчинявах с усмивка. Обикновено тя седеше в креслото до малка двайсет и пет ватова лампа с тъмен абажур, който покриваше допълнително с вестник под предлог, че изглежда ужасно.

Това означаваше, че е без грим, че пристегнатата й с панделка коса я лишава от прикритието на кичурите и че е облечена с вехт небесносин пеньоар от синтетична тъкан на ромбчета. Намазаното й за нощта лице лъщеше като мушама. Стаята бе изпълнена с аромата на всевъзможни кремове и лосиони. Но аз не споделях мнението й, харесвах я и така. Е, може би не беше чак толкова красива, колкото сутрин, когато тръгваше на работа — тогава дори бе прекалено красива според мен, особено като се има предвид, че не аз се възползвах от това, — но си казвах, че поне не ми се прави на интересна и точно по тази причина ми харесваше.

Винаги изкачвах шестте етажа тичешком. Докато изпразвах джобовете си, виждах как пеньоарът й бавно се разтваря. Тя се отпускаше в креслото, протягаше крака и тялото й се разкриваше пред мен изведнъж, само ръцете й оставаха в ръкавите. Колкото и да бях свикнал с тази гледка, толкова голота ме изкарваше от равновесие. Белотата на плътта й ме заливаше за броени секунди и усещах онова нещо, което ме задушаваше, което ме обсебваше, превръщаше ме в роб, лишаваше ме напълно от воля и ме подчиняваше на властта й. Ала това ни най-малко не ме притесняваше, дори напротив — нагаждах се чудесно към него. И ако случайно й хрумнеше да ми върне свободата, със сигурност щях да я умолявам отново да ме окове. Нямах желание да разсъждавам по този въпрос. Дори и да беше отрова, исках кръвта ми до капка да се пропие с нея.

Разтваряше бедра. Навлажняваше пръстите си със слюнка и започваше да мастурбира, наблюдавайки ефекта, който това оказваше върху мен. Бях се научил да не бързам. За разлика от Рамона, която не искаше нищо от мен и се подчиняваше на настроенията ми, Ана не ми позволяваше да правя каквото ми скимне. Трябваше да изчакам да се погали малко, преди да се намеся, и задължително да я гледам, но аз и никога не пропусках да го правя. С наближаването на оргазма лицето й се изкривяваше, бузите й се зачервяваха, усмивката й се превръщаше в гримаса, след което хвърляше една възглавница на пода и с ръмжене ме подканяше да се настаня между краката й. Шептеше: „Искаш да ме лижеш, нали?“ или „Знам, че умираш от желание!“, на което веднъж бях отговорил: „Как позна?“, но шегата не й хареса и вече предпочитах да си мълча. Нямах нищо против малките й мании, просто исках да проникна във всички нейни тайни, да разбера всичко. И тя ме бе научила как точно трябва да го правя, до най-малки подробности. Оказа се, че не е чак толкова просто, колкото си представях — бе истинска часовникарска работа, деликатна и точна. „Разбери — казваше ми, — това не ти е като да ближеш сладолед!“

Правехме го всяка вечер. То обсебваше мислите ми поне час преди това и започвах да припявам на пианото с унесен поглед. За мен дните не представляваха никакъв интерес, живеех единствено заради момента, в който отново се озовавахме сами, в който прекрачвах прага на апартамента и коленичех между разтворените й крака. Не исках нищо повече. По телефона майка ми казваше: „Знам какво представлява това за теб. То е несъмнено опит, който трябва да придобиеш.“ Според мен не разбираше, че вече нищо не търся.

През лятото мъглата, която ме обвиваше и се грижеше за спокойствието ми, се разкъса само два пъти, запокитвайки ме срещу стена, която на свой ред ме запрати на земята. Първия път, защото й беше дошъл мензисът. Нямах особено желание да предприемам каквото и да било и тя ненадейно реши, че ще спя на креслото, където прекарах кошмарна нощ, потискайки с мъка нетърпението си. Вторият инцидент се случи една вечер, когато ме беше възбудила почти до лудост. Съдейки по подскоците й и по писъците, които надаваше, по старанието, което бях вложил, за да изтръгна от гърдите й въздишки на сластна изнемога, а и по намигването, с което ме бе дарила, налапвайки члена ми, бях сметнал, че ми се разрешават някои волности, които дотогава не си бях позволявал. Тя мигновено скочи от креслото и изтича в банята, където я чух да храчи, да кашля и да се дави, сякаш в гърлото й беше заседнала кост. Бях потресен. Не смеех дори да попитам какво й става. Изскочи от банята, побесняла от гняв: „Не си го позволявай никога повече! Да не съм ти някоя курва?“

Такава беше. Едно обичаше, друго не. Но ако се изключат тези две злополучни спречквания, изкарахме лятото без истории, като всеки ден — вече облечени, разбира се — брояхме спестените пари или кръстосвахме улиците, оглеждайки паркираните край тротоара коли.

Веднъж, когато се бях заврял наполовина под един фолксваген костенурка, срещнахме Давид.

— За Бога, мислех, че вече сте покойници! — възкликна той.

Последната ни среща датираше от престоя ми в болницата, където лежах с перфорирано черво и със стомашна сонда. Два месеца по-късно появата му ми подейства като шок. Изпитах желание да го грабна в прегръдките си и същевременно да си плюя на петите.

— За покойници се чувстваме по-скоро добре — отвърна Ана доста хладно.

Тя не хранеше особени симпатии към познатите ми, независимо дали бяха близки или далечни. Смяташе, че ако искам да постигна нещо, трябва да скъсам с миналото. Казваше, че повечето от приятелите й били в отпуск, но че щяла да ме запознае с тях след завръщането им. И че изобщо не трябвало да се притеснявам за това — щял съм не само да си създам нови приятелства, но и нищо нямало да загубя.

Усещах, че бърза да се чупи. Гледах Давид с ръце в джобовете и свита между раменете глава.

— Е, хубаво… Ами тогава… — промърмори той, канейки се да продължи пътя си.

И едва бе помръднал, когато думите бликнаха от устата ми:

— А ти? Ти как си?

Не беше шепот, бях ги изрекъл с много по-силен глас, отколкото обикновено, при това съвършено неволно. Беше доста смело от моя страна. Нямаше нужда да поглеждам Ана, за да знам, че стиска зъби в мълчаливо негодувание. Но усмивката на Давид определено си заслужаваше скандала, който щях да изям.

— Бива — отвърна той. — Но защо не се виждаме повече?

Увлечен в порива си, аз му дадох телефонния си номер.

Очаквах гнева Господен да се стовари върху главата ми, ала вместо това видях, че Ана бързо се отдалечава, докато мислех, че е все още зад гърба ми.

— За бога, обаждай ми се! — подхвърлих на Давид, преди да се втурна подире й в припадащия здрач.

* * *

Тя искаше бунгалото на Белуши. Заявих на Оли, че е изключено. Не знам дали причината беше в идиотските идеи, които постоянно й хрумваха, или вече не можех да я понасям, но фактът бе налице — нещата между мен и Джулета не вървяха много добре.

В Сан Диего едва не я оставих да се удави. Доста умувах, преди да се надигна от шезлонга. После отидох да предупредя спасителя, че на дъното на басейна има някакво момиче. Дори не се постарах да разбера какво й се бе случило.

Сетне поехме на север. В Кармел тя пожела да обядва в Hog’s Breath — ресторанта на Клинт Ийстуд, и заяви, че е готова да чака половин час, за да се уреди с място сред наливащите се с вино туристи, доволни и предоволни, че се намират тук, и до един с червени и лъщящи като маймунски задник лица. Не можах да я убедя, че ако наистина държи да седне, би трябвало да дойде извън туристическия сезон, когато е много по-спокойно. Направо изпадна в истерия. Показах й табелата — резбована върху черно дърво глиганска глава — и се настаних отсреща в един чудесен мексикански ресторант. Малко преди това, в Биг Сър, бе решила, че мястото не е достатъчно оживено.

Когато се присъединихме към Sinn Fein Ballet, изпитах почти облекчение. Най-сетне си отдъхнах от компанията й. В сравнение с нея да понасяш трийсет души бе истинско удоволствие. Ако не беше Оли, щеше да е наистина кошмарно. Или пък щях да я натъпча до козирката с упойващи лекарства и да я изоставя някъде край пътя.

Още повече, че тя не танцуваше толкова добре, колкото твърдеше Оли. Джереми все още не беше сигурен в нищо и заявяваше, че трябва да изчакаме. Смяташе, че не е изключено да ни изненада. Прекарай само ден с нея — отвърнах — и от изненади няма да се отървеш!

Една ясна и спокойна вечер тя направи всичко възможно, за да ни изкара от бара на Марк Хопкинс и да ни замъкне в Hard Rock Cafe. И успя. Прекарах част от нощта под един висящ над главата ми мотопед, но за щастие беше толкова шумно, че не чувах и думица от онова, което ми казваше.

По някое време обаче забелязах, че започва да ми става скучно, когато я няма, за да ми досажда. Sinn Fein се бе превърнал в огромна, отлично смазана машина. Как бях могъл да допусна дори за миг, че ще намеря поне мъничко от тъй добре познатата ни някога атмосфера? Не чувствах вече нито радостта, нито страстта, нито несигурността, не чувствах вече топлината, не чувствах вече нищо. Когато ги наблюдавах да репетират, разочарованието ми искрено ме забавляваше. Бях напуснал този свят преди близо двайсет и пет години и сега кротко се подсмихвах под мустак. Единствено миризмата на кулисите предизвикваше у мен все още приятно усещане, както и виковете, които надаваше Джереми, когато нещо куцаше по време на уроците.

Джулета не обичаше източната кухня. Една вечер с Оли й се измъкнахме, за да отидем в Brandy Но’s, докато тя препускаше с Джереми и още няколко души към любимото си заведение — беше забравила да си купи рекламна фланелка. — Никога вече няма да изживеем подобно нещо — подхвърли Оли с умислено изражение, докато довършвахме палачинките с лук. — Изживяхме го във време, когато се случваха толкова много неща. Нито един от тях не е виждал изпълнение на Марта Греъм, нито дори „Агон“, нито „Тайнството“ през 59-а, всички те са прекалено млади. Все едно да им говориш за Елвис или за Новата вълна — трудно биха могли да си представят как ни поразяваше всичко това, а и не мисля, че някога ще изживеят нещо толкова силно. Знаеш ли, понякога се питам дали за изминалите трийсет години съм видял или чул нещо наистина ново, наистина различно… нещо изумително. През онези години царуваше такава суматоха, имаше толкова стени за разбиване… Но днес изкуството не плаши вече никого и не е нужно да си маниак, за да ти обърнат внимание. Би трябвало да си поговориш с тях. Попитай ги дали поне една вечер са изпитали чувството, че благодарение на тях светът може да се промени. Не че ги обвинявам… Според мен нещата трябва да срещнат известна съпротива, за да се развият, иначе всичко изгнива, преди да има време да узрее. Сега живеем в толкова алчен за новости свят, че той поглъща мигновено всичко, което се появява. Горе-долу като с жена, която пълзи покорно в нозете ти, докато ти си мечтал да я завладееш. Има от какво да ти секне ентусиазмът, не мислиш ли? А ако не поддържаш любовни отношения със света, не можеш да твориш. Хм… Вече дори не знам защо ти наговорих всичко това. А да, исках да ти обясня, че Sinn Fein много отдавна е мъртъв и че те каня не за да изживееш отново някогашната авантюра. Сега животът е скучен и досаден, но не мислиш ли, че би било страхотно да сме пак заедно?

Това бе въпрос, върху който размишлявах от доста време насам. Тайно от него се бях обадил на Хайсенбютел, за да разбера дали мога да подновя лекциите си през септември.

— Не би трябвало да възникнат затруднения — отвърнал бе той. — А имам и едно предложение. Елен Фоле ни напусна, тъй че не бихте ли се наели да преподавате един срок и история на изкуството? Колкото да ги очовечите малко, нали разбирате?

— Хм… Вижте, трябва да помисля… Но не е невъзможно.

— Бихме могли да обсъдим и въпроса за назначаването ви на пълен щат. Ще трябва да поговорим. Знаете ли, съвсем наскоро открих, че имаме общ приятел.

— О, надявам се, че не е само един.

— Ха-ха! Но ще поговорим за това по-нататък. Всичко хубаво, Анри-Джон. Върнете се отпочинал и в пълна форма. И ме дръжте в течение.

Това се казва да не си злопаметен. И да разбереш, че една случка като тази със сешоарите — а през последните пет години те бяха не една и две — може да ни разедини и дори да ни накара да се хванем гуша за гуша, без да включваме какъвто и да било личен елемент. В крайна сметка бях решил, че ме е оценил наистина по достойнство и че вече ме възприема не само като съпруга на Едит.

Искрено казано обаче идеята да се върна в „Сен Венсан“ ме въодушевяваше не повече от тази да работя за Sinn Fein Ballet. Все пак разполагах с цял месец, за да реша окончателно.

После взехме самолета за Чарлстаун в Южна Каролина. Малко преди да се приземим навлязохме в силна буря. Бе следобед, но изведнъж притъмня и така се затресохме, че вече никой не дръзваше да снове по пътеката между седалките. Лампите зловещо примигваха. Когато потъвахме в пълен мрак, край илюминаторите започваха да се гърчат светкавици и забелязвах лявото крило на самолета, което проблясваше като зле пристегнато и треперещо в ръкохватката си острие на нож.

До мен съвсем случайно бе седнала Одил — същата, чиято флегматичност бях критикувал и която Джереми се бе заклел да вкара в правия път. От излитането бяхме разменили само няколко думи. Познавах я толкова малко, колкото и останалите, сиреч, прекалено малко, но ето че сега впиваше нокти в ръката ми. Забила ги бе преди пет минути при едно рязко пропадане, посрещнато със злокобен възглас от първа до икономическа класа. На мен това също не ми харесваше, но бях обърнал две-три чаши и не смятах, че краят ми е неизбежен.

Естествено, изгледах доста странно типа от екипажа, който се зае да отлепя мокета на пътечката. Изглежда, имахме някакъв проблем с колесника и той се опитваше да се добере до не знам си какво, псувайки през зъби.

Предпочетох да не гледам и се обърнах към спътницата си, която напираше да се притисне към мен. Не беше единствената, на която това забавление никак не се нравеше. Съседът ми от другата страна на пътеката вече се бе превил одве, готов за аварийно приземяване, а пред мен две балерини отчаяно се прегръщаха. Доста отдавна не бях държал жена в обятията си и въпреки апокалиптичната обстановка, не мислех за нищо друго. Ведно с обзелото ме леко опиянение твърдата убеденост, че не ми е писано да загина в самолетна катастрофа — още повече, че мокеторазкъсвачът очевидно се бе докопал до онова, което търсеше, — ми помагаше да се ориентирам чудесно в обстановката. Въпреки предупредителните надписи, които припламваха на тавана, Одил бе разкопчала предпазния си колан и за повече удобство бе вдигнала подлакътника, който ни разделяше.

Както вече споменах, стилът й беше определено флегматичен, но затова пък температурата на тялото й се оказа напълно приемлива. Прегърнах я състрадателно през рамо и усетих как гърдите й се приплъзват по ребрата ми в такт с измъчващите я опасения, а ръцете й ужасено се впиват в тялото ми. Усещах и дъха й във врата си, докато призоваваше Всевишния и продължавахме да кръжим в побеснелия мрак над летището на Чарлстаун в самото сърце на буря, която караше стюардесите да се мръщят и да кършат ръце, а един член от екипажа да спуска колесника с манивела. Изпразних на един дъх шишенцето джин, което държах в резерва, тъй като далеч не бях толкова самоуверен, колкото се преструвах. Не знаех какво да правя с ръцете си, не смеех да се включа в този тъй естествен и непреднамерен порив, който можеш да споделиш със съседа си, та бил той съвършено непознат — особено щом става дума за красива и сама жена, — и то когато по всичко личи, че наближава последният ти час.

Косата й миришеше приятно. Когато самолетът забождаше нос и шията й се белваше току пред лицето ми, изпитвах желание да я целуна, за да видя собствената си реакция. Питах се дали е вярна приказката „Клин клин избива“, дали една авантюра би ми подействала благотворно, или би се оказала поредната грешка. И тъй като не можах да си отговоря, престанах да се интересувам от въпроса. Още повече че беше твърде вероятно, след като отърве кожата, Одил да се окопити и да заключи, че вече не е необходимо да се притиска към мен. Дали поне щеше да си спомни, че когато в момента на приземяването самолетът така се разтресе, че вече го виждахме как се разпада на части и някъде отзад един пътник се разкрещя, че няма да успеем, се нахвърли с цяло тяло отгоре ми и дори ме обкрачи?

Имахме резервирани няколко бунгала на остров Киоуа, на половин час път от града. Валеше като из ведро, но дъждът не носеше свежест — бе горещо и задушно. В пет следобед небето стана катранено черно. Пътищата бяха наводнени и не се виждаше нищо. Всички изгаряха от нетърпение да се хвърлят на леглото, докато чакат ваната да се напълни.

 

Джулета се беше затворила в банята от близо половин час. Знаех, че е безполезно да чукам на вратата. Оли бе отскочил до рецепцията, за да уреди подробностите по настаняването ни и да запази маси за вечерта. Тя извика през вратата:

— Охо, Анри-Джон! Ще бъдеш ли така добър да ми донесеш чантата?

Не отговорих. Бях надушил парфюма на Одил върху ръката си и от време на време го вдишвах, вперил поглед в тавана и почти без мисъл в главата.

— О, по дяволите! Бъди така добъ-ъ-ър!…

В този момент дъждът изведнъж секна. Надигнах се от леглото, приближих се до остъклената врата и видях, че небето постепенно се прояснява и от него бликва светлина на странни, неописуемо красиви струи, преливащи в цветовете на дъгата. Членове на персонала вече се суетяха по тенис-кортовете, свиваха брезентите и препускаха подир широки каучукови гребла, докато облечени в бяло мъже и жени търпеливо ги изчакваха да приключат.

Излязох, без да пророня дума. Поех към светлините по алеи, виещи се сред стълпотворение от екзотични растения — същинска джунгла, но изключително грижливо поддържана, по малки мостчета със смътно японска архитектура, като примигвах, когато се разминавах с някоя покрита с бижута жена, или благодарях на типовете от охраната, които изключваха уоки-токитата си, за да ми пожелаят приятна вечер.

Имаше огромен басейн, син, щедро осветен и обзаведен със също толкова внушителен бар. Изкачваш няколко стъпала и откриваш още един, със същите размери, но във формата на бобено зърно. Третият беше направо колосален.

Имах чувството, че представлява сърце или нещо като сладоледена фунийка с големината на къща. Макар че бурята бе стихнала само преди миг, тук вече гъмжеше от народ и почти всички столове в бара бяха заети. За да се види океанът, трябваше да се отиде още по-нататък.

Там вече нямаше нито светлина, нито жива душа. Шумът на прибоя поглъщаше музиката, сиянието на басейните не стигаше дотук и всичко, което се намираше зад гърба ми, изчезна. Приклекнах за миг, за да огледам теченията, налитащите диагонално вълни, низите пяна, които се накъсваха в далечината и се сливаха отново до безкрай. После вдигнах очи към небето — все тъй мрачно, възвиолетово и преливащо на хоризонта в страховита грамада облаци, кой от кой по-огромен и зловещ — и за първи път забелязах ято пеликани в полет.

Фин ми бе говорил за тях. Веднъж бяхме отскочили до Нантъкет, за да докараме лодката на някакъв тип, който бързаше да вземе самолета за Бостън, и там си бях купил една бронзова фигурка на пеликан. Нямах колекционерски наклонности и открай време се отнасях с особено недоверие към тези вещи, които само ви тровят живота, но този път не се поколебах нито за миг. Излизахме от Whailing Museum и исках да изпратя нещо на дъщерите си. В един антикварен магазин бях избрал две остриета на харпун, красиви и жестоки, надявайки се, че посланието ми ще бъде разбрано. Защото дълг на бащата е да посвети децата си в същината на живота. И в момента, в който се канех да платя, попаднах на пеликана. Не знам дали ми проговори, или ми бе принадлежал в някакъв друг живот, но неочаквано за себе си го купих, докато опаковаха харпуните ми.

Не беше голям, събираше се в ръката ми. Фин го наричаше Eastern Pelican. Бил виждал същите по крайбрежието на Калифорния, но от тази страна рядко прелитали оттатък Уилмингтън, в Северна Каролина. За разлика от европейските си събратя бяха сиви, по-дребни и по-бързи. Страхотни рибари! — добави той. — Чувал ли си легендата?

Знаех и какво символизира. Но не затова го купих. Впрочем ако имаше някаква причина, то тя ми беше неизвестна. Просто ми се стори, че когато взех моя пеликан в ръка, разсъдъкът ми замря, сякаш парализиран от неведом порив, изтръгнал се от дъното на душата ми. Спомням си вълнението, което изпитах, докато го прибирах в джоба си, и онази малко тъжна радост, която се разсея едва след като излязохме в открито море.

Тази вечер отначало забелязах само черна линийка, изнизала се внезапно от един доста нисък облак, но не това ме накара да трепна, а чувството на признателност, което изпитах — същото като онова в магазина. Именно така разбрах, че са пеликани, и то преди да ги различа достатъчно, за да се убедя, че не ги бъркам с ято диви патици.

Летяха зигзагообразно. И най-незначителното отклонение на водача незабавно биваше повтаряно от останалите, при това с абсолютна точност. Силуетите им напомняха загадъчни летателни апарати. Имаха необичайна, изумителна и дори малко смешна форма. Но миг след това бихте се заклели, че никога не сте виждали нещо толкова красиво, бихте скочили на крака и бихте запазили всичко това само за себе си.

Случката не ме накара да се разбъбря по време на вечерята. Подхвърлих само няколко думи на Оли и той се усмихна с разбиране. Джулета изсумтя: И какво толкова интересно им имаше на тия пеликани? Когато й отговорих, че е нямало нищо интересно, тя ме изгледа така, сякаш бях селският идиот.

След вечерята реших да остана сам. Не възнамерявах както някои да отида да играя тенис, едва-що станал от масата. Нито пък да се забия в нощния клуб. Джулета се опита да ме замъкне на басейна, но нямах никакво желание да спасявам живота й за втори път. Да пийна една чашка ми изглеждаше единственото усилие, на което бях способен. Тъй че известно време й правих компания, но когато стигнахме до бара, я зарязах.

Предположих, че в стаята ми има добре зареден хладилник. Че на терасата ме чака шезлонг и че нощта ще е тиха. Наканих се да си тръгна, тъй като хората не бяха дошли тук, за да пият, а няма по-гадно място от бар, в който не се пие.

— О, да не би аз да съм…?

Вдигнах глава и видях Одил. Намекваше за драскотините по ръката ми, които изглежда я забавляваха.

— Дребна работа — отвърнах.

Искаше да си поръча нещо за пиене, но й казах, че не понасям повече това място.

Помислихме, че сме се загубили. Всички тези канали, мостове, езера, езерца, локви, криволичещи алеи, цялата тази растителност, всички тези бунгала си приличаха. Тръгнахме напосоки, без да ни пука къде ще стигнем. По някое време наоколо стана съвсем тъмно и вече не чувахме нищо. Тя пак се хвана за ръката ми, но този път без да забива нокти. Не се бяхме загубили, или поне не дотолкова, че да излезем в предградията на Чарлстаун, ала все пак се озовахме сред доста необичайно обкръжение, нереално и пропито с дъх на сяра.

Преди малко нямаше и да ми хрумне да стана и да отида да седна на масата й. Нито да започна да обикалям хладнокръвно около нея. Нямаше да направя нищо, за да опитам късмета си. Не бих се решил. Ако все пак се бях замислил по въпроса, веднага щях да се откажа да предприема каквото и да било. Едно е да забършеш жена, която сама ти пада в ръцете, друго — ти да ги протягаш към нея. А и не трябваше да се иска прекалено много от мен, като се има предвид, че душевното ми състояние наподобяваше това на мъчително оздравяващ болник. За щастие нямах усещането, че тя иска нещо от мен.

До задната тераса на бунгалото ми проблясваше едно от онези свързани с канали и отрупани с цветя езерца и Одил натопи крака в него, докато приготвях питиетата. Залостих вратата на стаята си, за да не ни безпокоят, нахвърлях няколко постелки върху все още влажния дъсчен под и обърнах на един дъх шишенцето Southern Comfort, чийто радикален ефект ми беше добре познат. После се присъединих към нея с две големи чаши джин-тоник, но в последния момент бих отбой и се оттеглих на един люлеещ се стол.

Не бях запалил нито една лампа, заради комарите. Беше горещо. Мракът не бе чак толкова непрогледен и забелязах, че над горната й устна са избили ситни капчици пот. Това някакси ме трогна. Предполагах, че като всички балерини има грозни ходила, но тя бе решила проблема, потапяйки ги в тъмната вода и предлагаше на вниманието ми напълно приемлив чифт крака с полуразголени бедра.

Нищо не ме притесняваше. Бяхме защитени от любопитни погледи — стаята ми гледаше към залива, не се мяркаше жива душа, а малко по-нататък започваше гората. Бяхме защитени и от Джулета, която далеч не бе от категорията на разбивачи на врати. И не исках да мисля за Едит. Почти бях склонен да хвърля върху нея вината за онова, което имаше опасност да се случи. И това определено ме улесняваше. Не предчувствах никаква опасност. Не бях много наясно за какво точно говорим. Наблюдавах я и се питах какво иска от живота и какво е получила, що за човек е и за какво всъщност си мисли. После седнах до нея и започнах да галя ръката й, докато тя се дивеше на невероятното разнообразие от азалии, което бе забелязала по време на вечерната си разходка. Ами гардениите? — промърморих, навеждайки се към устните й.

С приятна мудност се отпуснахме на пода. И понеже държах пеликана в джоба си, усетих как забива клюн в бедрото ми, но понесох болката с достойно мълчание.

Въздухът бе толкова влажен, че плувнахме в пот преди да сме предприели каквото и да било. Разкопчах й роклята, за да дишат гърдите й, и тъй като езерцето ми беше под ръка, натопих носната си кърпа във водата и я оставих да се накисне, докато тя ми хапеше ухото. После я изстисках върху корема й, който между впрочем бе плосък и стегнат.

Поиска още. Нищо по-лесно. На нея й беше хубаво, а аз освежавах ръката си. Дори поразмърдах пръсти във водата, установявайки, че лекият плисък създава приятната илюзия за звънтене на кубчета лед в чаша ментов сироп. Кърпата ми сновеше от водата до гърдите, до бедрата, до слепоочията й.

Накрая се престраших и я притиснах малко по-силно към себе си. И изведнъж усетих, че ахва изненадано и ми се изплъзва. Вкопчих се в нея инстинктивно, без все още да разбирам какво става. Тя ужасено изпищя.

Отначало помислих, че е крокодил. Спомних си за една брошура, която бях прелистил преди заминаването, и разбрах, че имаме пред себе си алигатор.

Беше още по-страховит, отколкото на снимката — същински кошмар. Изпълзял наполовина от водата и омотан във водорасли, той беше захапал роклята на Одил и целият се бе надвесил над нея.

Моментално скочих, запънах пети в пода и я задърпах в обратна посока. В резултат на това Одил увисна във въздуха. Викаше за помощ, но, както със задоволство споменах по-горе, наоколо нямаше жива душа, а ръката ми не беше достатъчно дълга, за да докопам телефона.

Бях отслабнал, откакто Едит ме напусна. Двата или трите килограма, от които ме бе лишило отчаянието, сега рискуваха да се окажат фатални. Най-лошото бе, че дърпах с всички сили, че дори ръмжах и кривях лице от усилие, докато звярът като че ли запазваше пълно спокойствие и приемаше намесата ми като шега.

Нямах представа кой ми го бе изпратил, но да се опитат да ми отнемат тази жена бе най-мръсният номер, който можеха да ми изиграят, особено в моето положение. Бог ми е свидетел, че не бях кроил предварително планове, за да я вкарам в леглото си. Че не бях имал вземане-даване с жена, откакто Едит ме изгони, че дори бях стоял на разстояние от тях и не съжалявах за това, ни най-малко, и че пак бих постъпил така, ако трябваше да започна отново. Но нека сега не ме лишават от тази жена, защото не бих го понесъл, нека си приберат това дяволско изчадие, тъй като не заслужавах да ме измъчват по такъв жесток начин.

Но молитвите ми останаха без отговор. Не чух дори един изстрел. Имах чувството, че влечугото ме гледа злобно, сякаш с отвличането на Одил искаше да навреди преди всичко на мен. От време на време опашката му се показваше и той блъскаше с нея по повърхността на водата, явно за да ме уплаши. Идеше ми да се нахвърля върху него с голи ръце, толкова бях бесен. Одил дърпаше роклята си и стенеше. За щастие междувременно беше успяла да стъпи на пода от двете страни на животното и да присъедини усилията си към моите.

Но положението почти не се промени. На възбудата ни той противопоставяше зловеща и самоуверена инертност. Според мен просто изчакваше да капнем, тъй че гледах да пестя силите си. Направо ми се повдигаше. Ако продължаваше така, Одил щеше да се разкъса надве. Сигурен бях, че той би се задоволил и с половината, но аз я исках цялата.

Водехме борба вече най-малко минута. Роклята й се оказа невероятно здрава. Размишлявах усилено върху всички възможни начини да скъсаме проклетото парче плат и разрешаването на този проблем ме караше да се потя не по-малко от физическите усилия. Бях обсебен от тази идея, мислех само за нарязване, късане, насичане, изгаряне или изгризване, но с това си и оставах. Намирах се в безизходица… Когато изведнъж ме озари просветление.

— По дяволите! Издърпай ръцете си от ръкавите! — почти изцвилих в ухото на Одил.

Вече бях успял да установя, че не е от жените, които от страх се парализират или оглушават, което би усложнило задачата. Известно време се мятахме насам-натам, за да доведем операцията до успешен край, без при това да изпускаме звяра от очи. Явно целта на гърченията ни му убягваше. Всъщност той не бе нищо повече от комбинация на мускули с атрофирано мозъче, тъпо и ограничено животно, което изведнъж установява, че животът го е прекарал отначало докрай и че глупостта се заплаща скъпо и прескъпо. Всичко си има цена. Иначе би било прекалено лесно. Ще трябва да се дава сметка за всичко скрито, за всяка постъпка, независимо дали е добра или лоша.

Междувременно успях да измъкна Одил от роклята. И докато минаваше зад мен, сграбчих стола и го вдигнах над главата си.

 

 

— Защо се отказа? — попита тя по-късно.

Искаше да знае защо не бях стоварил стола върху главата на алигатора. Преди малко пак ме беше погледнала въпросително, но тогава бе най-малко време за приказки. Бяхме все още под въздействие на преживяното, потни и треперещи, и не виждах нищо друго освен голото й тяло, чиято ослепителна белота тлееше в здрача. Държах свитите й на топка пликчета в ръката си, докато я обладавах прав до стената. До болка ги стисках през цялото време на близостта ни.

После се пренесохме в леглото. Там също не обелихме дума за това. Но сега явно беше твърдо решена да си изясни въпроса.

Отвърнах, че нямам представа защо съм постъпил така, може би просто съм искал да запазя силите си.

— Обичам добрите хора — заяви тя.

— Аз също. Дори съм срещал двама-трима.

Запалихме цигара. Бях придърпал един чаршаф отгоре ни, за да сменим малко темата, но тя продължаваше да ме възбужда с крак, макар и без особен резултат. Вече не бях на двайсет години и трябваше да прояви търпение.

— Не са чак такава рядкост.

— Тогава не говорим за същото.

Лежеше на една страна и ме наблюдаваше, докато фиксирах отсрещната стена. Притискаше се към мен, преметнала крак през корема ми. Не се беше втурнала към банята и усещах резултата върху хълбока си — лепкавата топлина, която тя поддържаше с леки движения на ханша. В тях нямаше и помен от сдържаност, мушмулата й се плъзгаше по кожата ми като беззъба уста, но за сметка на това едва се осмеляваше да ме докосне с върха на пръстите. Беше се опитала да ме погали по рамото и да прибере един кичур зад ухото ми. Но не се бе оказало толкова лесно. Изглежда, да пъхне ръка под чаршафа й създаваше далеч по-малко проблеми, отколкото едно просто докосване по бузата.

Не исках да се правя на загадъчен, нито пък се стараех да я заинтригувам, но всеки път, когато обърнех глава към нея, я виждах да примигва, облегната на лакът, и да ме оглежда със смутена усмивка, което малко ме притесняваше. Въпреки че съм свикнал. Забелязвал съм това изражение на лицето на жени, с които съм бил в близки отношения. Всички те са ме дарили с нещо и несъмнено са ме научили на всичко, което знам. Стъпало след стъпало са ме издигали на висоти, откъдето мога да обгърна с поглед света, докато аз, поне доколкото си спомням, съм им предлагал в замяна само една глупава гатанка. Винаги съм разбирал какво търси или желае една жена, може би дори съм успявал да прозра дълбоката й същност, но не бих могъл да кажа същото за един мъж. Има защо жените да ни гледат смаяно — истината е, че ние сме тъмната страна на човешкия род.

Често съм размишлявал по въпроса, но така и не можах да си го изясня докрай. Винаги е имало нещо, което ми убягва, у мен или у друг мъж, когото съм се опитвал да анализирам, нещо неуловимо, което не мога да си обясня напълно. Точно затова не успявам да се разбера, постоянно се сблъсквам с прословутото мъжко начало или затъвам в него, но все тъй безрезултатно. Заради него и досега не знам каква цел преследвам, към какво се стремя. На него дължа и всички малки неприятности, произтичащи от този факт. Ана, едно момиче, което познавах навремето, често ми повтаряше, че съм страхотен късметлия, задето нося между краката си хуй, защото благодарение на него светът ми принадлежи. Но кой свят? Какво ми принадлежи? Откъде й бе хрумнала подобна мисъл?

Не исках да смята, че се отегчавам, и то точно сега, когато се бяхме успокоили, но близостта ни малко ми тежеше и въпросите й ме объркваха, още повече, че ставаха все по-конкретни и все по-често засягаха личния ми живот. Въпреки това й отговарях и полагах усилия да не се задоволя само с няколко думи, макар че се дразнех. До някое време се измъквах с незначителни смешни случки. Не изпитвах никакви задръжки да й разказвам юношеските си истории, дори напротив, възползвах се и от най-малката възможност да се впусна презглава в тях и я водех в безбрежни далнини, карах я да се лута в мрачни лесове, където вече не рискувах нищо, държах я на разстояние, подхвърляйки й няколко потънали в прах епизода от живота ми, няколко авантюри, които намирах за забавни и за достатъчно отдалечени от това, което бях днес.

В деня на първото ми причастие се бе случило нещо странно. Тогава всички ме разпитваха как съм го направил, но аз нямах никаква вина и дълго време смятах, че сам Бог е решил да ме уплаши или накаже за неизвестен ми грях. Разказвах ли за това премеждие — тъкмо извивах глас в хора сред останалите, когато свещта ми ненадейно бе започнала да пращи и се бе стопила толкова бързо, че когато се изправих пред олтара от нея оставаха не повече от три сантиметра, та свещеникът се подвоуми дали да ми даде просфора, — задължително предизвиквах поне една усмивка. А когато бях в настроение — тази вечер полагах всички усилия да се представя добре, доволен от удалата ми се възможност да си спестя някои други теми, — разкрасявах историята с колкото се може по-забавни подробности, които досега винаги се бяха радвали на благосклонността на слушателите.

— Какво има? — попитах. — Не ти ли е интересно?

Сторило ми се бе, че потиска въздишка или се прозява.

— Защо си толкова напрегнат? — поинтересува се тя на свой ред.

Плъзнах ръка по задника й, за да предотвратя по-нататъшни въпроси от този род. Все още не бях възстановил напълно формата си, но възнамерявах да подновя сеанса; тъй като в противен случай щеше да се наложи да й разяснявам душевното си състояние.

— Не може ли да почака малко? — усмихна се тя.

Премълчах. Мислех, че така ще й затворя устата, но изненадата й бе краткотрайна. И сякаш пренебрегвайки недвусмисленото ми предложение — не бих могъл да кажа дали трябваше да продължа да настоявам, или това просто не й се нравеше — тя повтори въпроса си.

— Изобщо не съм напрегнат, дори напротив — отвърнах.

— Бих искала да знам какво те притеснява. Да не би аз…

— Уверявам те, че се чувствам много добре.

— Смяташ ли, че съм прекалено любопитна?

— Ммм… Според мен, хората са винаги прекалено любопитни.

И я изгледах, учуден, че може да продължи разговора, без ни най-малко да се смути. Бога ми, дори окото й не мигна! Само съвсем леко се зачерви. Сякаш й бях пъхнал пръст в ухото. Не че се отдръпна — задникът й все така съблазнително се кълбеше под завивките, но виждах, че съзнанието й е заето с друго.

— Мисля, че е редно да знаеш нещо — подхвана тя. — Нещо, което би трябвало да те успокои… Омъжена съм. Имам двегодишна дъщеричка и обичам мъжа си. Което означава, че няма от какво да се страхуваш. Няма да си имаш неприятности с мен. С други думи, двамата с теб няма да предприемаме каквото и да било. Не знам дали ще прекараме и други нощи заедно… Не че нямам желание, но колкото и да бъдат те, това няма да промени абсолютно нищо между нас. Не искам нищо от теб. И никъде не се опитвам да те отвлека. Удоволствието, което изпитах от нашата близост, изобщо не може да се сравнява с щастието, че съм създала семейство. И това, което правим двамата с теб, ми е още по-приятно, като знам, че никога не ще постави нищо под въпрос… Ето, надявам се, че не ти е прозвучало прекалено грубо.

Станах, за да си налея нещо за пиене. Попита какво ми има. Усмихнах се, после излязох на терасата. Исках да подишам малко свеж въздух, преди отново да й се метна. Нощта не бе чак толкова тъмна. Не беше и толкова задушно. Нищо от онова, което виждах, не бе банално или посредствено. Нямаше и нищо ужасяващо.