Филип Джиан
Навън към себе си (9)

* * *

На 12 януари 1961 г. Сандрар предаде богу дух. За нас това беше тежък удар. След това на 1 юли дойде ред на Селин, а на 2-и Хемингуей си пръсна главата. Чух как Алис изпищя в градината и я намерих просната на тревата, почти в безсъзнание. Подаде ми вестника.

Предишния ден на обяд беше разсипала чинията в скута си. Живееше на две крачки от дома на Селин и бе една от неговите най-пламенни почитателки, но така и не събра смелост да го заговори. Както и ние всъщност. Когато бяхме малки, ужасно се бояхме от него. Ако се случеше вечер да бъде в градината си, ние минавахме тичешком, тъй като не изглеждаше никак любезен и сякаш дебнеше нещо. Едва по-късно научих, че не се е сърдел на нас, а е чакал Вайан^[1] или някой от бандата му, за да им даде да се разберат. Човек би рекъл, че всеки момент може да ви срази с поглед. Когато за първи път отворих една от книгите му, отидох при Алис, но бях толкова възбуден, че не успях да й обясня какво чувствам. Двамата решихме, че в най-скоро време ще го посетим и тя ще говори с него. Не го направихме, разбира се. А на 1 юли Алис се появи на вечеря цялата в черно.

Заради Сандрар пък отказа да напусне стаята си, кълнейки се, че нищо не може да сложи в уста. На 2-и ме притисна в обятията си и се разплака на рамото ми, докато й помагах да се изправи. Самият аз бях доста развълнуван. Настаних я на сянка под липата и след няколко безуспешни опита да разкопчая корсажа й, известно време й вях с вестника.

Не можех да остана с нея, защото трябваше да отида в Париж за урока по пиано, а Надя не обичаше да закъснявам.

— Как си? По-добре ли се чувстваш? — попитах.

— Би ли могъл да ми донесеш малко черен креп и свещи?

На връщане, докато чаках метрото на площад Клиши, срещнах един балетист от Операта, който миналата седмица ни бе гостувал, когото на следващия ден намерихме заспал в градината и който беше готов да продаде родната си майка за няколко хапчета аспирин. Поинтересува се кога пак ще се повеселим. Знаех какво го интересуваше.

— Нямаш никакъв шанс — казах. — Тя ходи с Давид Гаровски.

— Стига бе!… Майтапиш ли се?

— Какво пък, от опит глава не боли. Искаш ли да говоря с нея?

Не, предпочиташе да не го правя. И слезе на следващата спирка, сподирен от презрението ми.

Когато се прибрах, видях, че Алис си е намерила слушатели, на които обясняваше какъв велик човек е починал току-що в Кечъм, Айдахо. Шантал си водеше бележки. Олга се възползваше от случая, за да си лакира ноктите. Джереми премяташе в ръце „фиеста“, но толкова предпазливо, сякаш книгата можеше да избухне в лицето му. А Карен, която беше бременна в осмия месец, гледаше Алис, без да я вижда и си мечтаеше за бог знае какво.

Оставих в краката на Алис креда и свещите, представяйки си как се кани да украси апартаментчето си, и тъкмо се канех да се измъкна, когато тя ме хвана за китката и попита:

— Анри-Джон, кой е авторът на мотото в „За кого бият камбаните“?

— Джон Дън^[2].

Усетих лекия натиск на ръката й.

— Би ли могъл да ни цитираш някой абзац?

— Смъртта на всеки човек ме ограбва, защото аз съм част от човечеството. И помни, че не ти е отредено да знаеш за кого бият камбаните. Те бият за теб.

Направо ги побърках, Алис беше поруменяла от вълнение. Заслугата не бе моя, тъй като ни беше накарала да го научим наизуст още преди две седмици, а и вече почти шест години предъвквахме Хемингуей, който сякаш я бе омагьосал и от чийто живот и творчество не ни беше спестила нито една подробност. Освен това запомнях лесно всичко, което ми харесваше, и като нищо бих могъл да им изрецитирам последната страница на „Одисеи“ или „Седемгодишните поети“. Позволих й да ме целуне. Нямах нищо против да й бъда приятен и да се съобразявам с глупостите й, поне когато бяхме сред свои хора. Дори изпитвах известно удоволствие да повдигам авторитета й, особено пред тия четиримата. А да не говорим за Ребека и Корин. Нима можеше да се разговаря за литература с подобни тъпачки? Та не зяпваха ли от изумление всеки път, щом се осмеляха да си наврат носа в нашите литературни прения? И нима всеки път не се отдалечаваха с въздишка, за да се посветят на разни глупости? Сега ги виждах в истинския им облик, вече бях достатъчно голям, за да не позволя да ми се налагат и да ме убеждават, че възрастните задължително знаят много повече от теб. Опитаха ли се да ме поставят натясно, тозчас ги халосвах по главата с някой писател, или им цитирах поет, за когото никога не бяха чували. А когато ми заявяха, че се надувам, отвръщах: Невежеството е нощта на духа и тази нощ няма ни луна, ни звезди. Поисках ли, можех да бъде ужасно неприятен.

Но предвид печалните събития, които бяха разстроили Алис, този път те оцениха по достойнство изпълнението ми, макар че не бяха разбрали нито дума от казаното. Джереми току претегляше книгата на ръка и се мръщеше. Помоли ме да му разкажа историята, но аз вече търчах нагоре по стълбите.

Бях пристрастен не само към литературата, но и изобщо към четенето. Това бе единственият начин да остана в контакт с Едит, единственото нещо, което продължавахме да споделяме. Тогава нямах още осемнайсет години, а Давид Гаровски беше навършил двайсет и пет. Добре, че през целия си живот бе прочел не повече от десетина книги, иначе завинаги щях да я загубя. От друга страна, в средата, в която се движехме, се говореше единствено за Изкуството и четенето ми позволяваше от време на време да вметна по нещичко. Това се харесваше на момичетата. По време на едно събиране, на което с някакъв глупак се бяхме хванали гуша за гуша заради Селинджър, Едит ме бе хванала за ръка и само дето не изядох оня с парцалите. Давид Гаровски не би могъл да води подобна битка. Той и понятие нямаше от Селинджър.

За жалост обаче имаше други предимства.

Светкавично се преоблякох. Жорж влезе в стаята и седна на леглото ми, докато си приготвях сака. Той не обичаше да изчезваме за повече от една вечер, но майка ми бе поела задължението да му напомня, че вече не сме деца. И макар че се съгласяваше с нея, това явно не му се нравеше. С привидно равнодушие се поинтересува дали възнамеряваме да караме през нощта, има ли телефонен номер, на който би могъл да ни се обади, и дали смятаме да се приберем едва вдругиден. Накрая каза:

— Поверявам ти ги, Анри-Джон.

Направо да се побъркаш, Бога ми! Понякога ми излизаше с лафове от рода на: Всъщност, животът не е нищо повече от няколко жени и два-три мига размисъл — и аз го зяпвах възхитено. Друг път обаче, както в този момент, ставаше ужасно досаден и най-неочаквано изтърсваше някоя страхотна тъпотия. Не разбирах как може да се притеснява, намирах го за адски неприятно.

В коридора срещнах майка ми и я целунах за довиждане. Тя поне ми спести препоръките си. Задоволи се само да протегне ръка, за да оправи яката ми, и задържа поглед върху мен за не повече от секунда. Колкото по-кратко, толкова по-добре.

Присъединих се към Едит и Оли в ателието на Давид. Той кърпеше една разгъната на пода задна кулиса и двамата слязоха на мецанина. Не бяхме подранили. Следобедът отиваше към края си, а ни чакаха най-малко два часа път.

— Спокойно. Та нима целият живот не е пред нас? — заяви Давид, изтривайки ръцете си.

Това бе един от любимите му изрази. Дълбокомислие и простота.

 

 

Отивахме на извънградско парти, организирано от Фло, едно момиче, с което бях излизал преди няколко години и което донякъде ме бе отвратило от целувките в стил „уста в уста“. Мисля, че след това и Боб опита късмета си с нея, но също толкова безуспешно. Пътувахме към вилата на родителите й в околностите на Авалон и смятахме да се съберем там цяла тумба, този път без свидетели.

Седях на задната седалка заедно с Оли, но това ни най-малко не го притесняваше. От два месеца той въртеше идеалната любов и всичко му се струваше прелестно. Тя се казваше Силви. Да произнесеш името й пред него бе все едно да го треснеш с чук по главата, след което известно време даваше заето. През повечето време двамата седяха хванати за ръце и се пулеха един в друг така, сякаш не вярваха на очите си. Според мен това започваше да става доста отегчително. Нямах опит в подобен вид връзки и неколкократно се бях опитвал да измъкна от него малко по-подробна информация, но той решително отказваше да ме просветли, а и не го приемаше много добре.

И понеже часът на поредното им зверене лице в лице наближаваше, на физиономията му се бе изписало блажено изражение, а самият той беше страшно разсеян и изобщо не се стараеше да ми прави компания. Давид беше прегърнал Едит през рамо и тъй като тя се притискаше към него, не виждах нищо от пътя. Върхът! А като се има предвид, че междувременно се бе и смрачило, наистина не ми оставаше нищо друго, освен да скръстя ръце.

Накрая ги помолих да пуснат малко музика, стига това да не притеснява някого. Едит повъртя копчетата и попадайки на Лео Фере, се обърна към мен със заговорническа усмивка. Причината бе, че двамата не можехме да му се наситим и го слушахме часове наред. Всъщност не исках нищо повече, исках да имам с нея привилегировани отношения и нямах нищо против да излиза с Пиер или Пол, стига това да не променя нищо помежду ни, стига да останех незаменимият, онзи, който винаги присъства, задоволявайки се да наблюдава как тези кретени идват и си отиват, стига все така да бъдех човекът, с когото тя винаги се разбира, към когото може винаги да се обърне и да му каже всичко, да му разкаже всичко, нито любовник, нито брат — е, тук не бях много наясно по въпроса. Но нещо не се получаваше. Понякога ми идеше да я разкъсам на парчета. А друг път се разбирахме толкова добре, че чувствах, че има нещо, което не мога да схвана, което не съм в състояние да осъзная. Не беше никак просто. Зависеше от настроението ми, а и тя имаше отвратителен характер. По-често бяхме на нож, отколкото чистосърдечни и прями един към друг. Един ден, и това още не можех да й го простя, ме беше попитала дали не съм влюбен в нея. Нима ме вземаше за някои от онези дръвници, които търчаха подире й с изплезени езици? Къде ме търсеше, по дяволите! Бях го приел като обида, дори като най-гадното нещо, което можеше да ми изтърси, и не можех да го забравя.

Открихме доста трудно вилата, която беше забутана вдън шубраците. Съзряхме светлините й едва към девет вечерта в края на една гора, която, застинала над покрива й като тъмен водопад, сякаш всеки момент щеше да я смаже. Беше крайно време, тъй като Оли започваше да нервничи и да намеква, че го правим нарочно.

И изхвърча като тапа от колата още преди Давид да изключи двигателя, като дори не си направи труда да затвори вратата. И докато разтоварвах саковете, се озъртах подозрително към вълнообразните сенки на пейзажа, които прорязваха небето и затваряха хоризонта на неколкостотин метра от нас. Надявах се вътре да е по-весело.

Оказа се, че пристигаме последни. Не ни бяха изчакали, за да започнат да къркат и да танцуват, но кльопачката още си стоеше в кухнята, където приготовленията бяха към края си. Носехме ром, уиски и чинцано за момичетата, но установих, че не липсват бутилки. Музиката дънеше, настроението бе на ниво и гъмжеше от народ. Заех се да извадя провизиите, докато останалите наобиколиха Давид, като току го потупваха по рамото и тикаха в ръката му чаша. Отидете ли някъде с него, ще имате предостатъчно време да си ударите един гребен и да поседнете за малко, преди да забележат присъствието ви. Възползвах се от случая, за да се озърна за едно лице, което от петнайсетина дни не ми излизаше от главата и макар и да не ми пречеше да спя, не ми беше безразлично. Една вечер само я бях мярнал в някакъв претъпкан с хора апартамент. Видях я отново, когато си тръгваше, и секунда преди да изчезне, двамата се бяхме измерили с поглед. Веднага се поинтересувах коя е. Фло, която я познаваше и изслуша въпросите ми с ехидна наслада, удовлетвори любопитството ми едва след обичайните дебелашки шеги, но на мен и окото ми не мигна и спокойно я изчаках да се умори от фрашканите си с тъпи намеци историйки. Горката Фло, сантименталните авантюри на другите я възбуждаха не по-малко от нейните собствени, особено тези на бившите й гаджета. И ако те интересува — добави тя, — поканих я на купона, който заформяме на вилата. Интересуваше ме.

Фло дойде да ме целуне. Заяви, че направо се е побъркала, и вземаше толкова на сериозно ролята си на домакиня, че ставаше смешна. Въздържах се да я питам каквото и да било.

Повечето от присъстващите ми бяха познати, или поне ги бях срещал веднъж-дваж, тъй че се наложи да разменя по няколко думи с този и онзи, в резултат на което обиколката на стаята ми отне дяволски много време. Едни се бяха сгушили зад завесите, други седяха на тъмно, трети се бяха настанили на пода, четвърти — зад някое канапе, но никъде не видях моята непозната. Ако се окажеше, че Фло се е майтапила, искрено щеше да съжалява. Нямах намерение да обикалям в кръг цели четирийсет и осем часа в компанията на разни оръфляци. Ако на купон се случеше някой да не си намери момиче, отиваше на кино. Не го бях измислил аз.

Постепенно започнах да се вкисвам и ставах все по-мрачен, когато изведнъж забелязах, че навън също има народ. Тя седеше с някакъв тип на едно канапе-люлка. Сърцето леко ме прободе, но не защото си имаше кавалер, а защото се оказа още по-красива, отколкото в спомените ми. Обърнах се и стръвнишки се ухапах по ръката — в едно списание, посветено на Хармонията на Брачната двойка, бях чел статия, озаглавена „Как да се справим, когато се озовем в извънредно положение“, — след което смело се приближих и седнах до нея, без да им обръщам внимание.

Не знаех дали ме е познала. Не знаех и дали погледът, който бяхме разменили преди две седмици, не се беше изпарил от съзнанието й, та дори и да бе постигнал ефекта, на който бях разчитал. Обзе ме леко безпокойство, още повече че ми се струваше малко по-възрастна от мен, а вече бях наясно с трудностите, произтичащи от подобна ситуация. Самият аз не ценях особено момичетата на моята възраст и те ми го връщаха тъпкано. Какво да кажем тогава за една двайсетгодишна девойка? Дали не й трябваше някой най-малко на двайсет и пет, а защо не и с посребрени слепоочия? Вярно, всички търчахме взаимно подире си, но при така създалите се обстоятелства шансовете ми за успех бяха по-скоро нищожни. А и типът, който седеше до нея, имаше такива гъсти мустаци, че направо ми се дорева.

Въпреки това нямах усещането, че е спечелил партията. От онова, което дочувах от разговора им, ставаше очевидно, че присъствам на опити за сближаване, чийто изход е все още неясен. И когато установих, че й говори на „ви“, въздъхнах с такова облекчение, че за миг привлякох погледа им.

Времето беше приятно. Подухваше лек ветрец, на пориви. Не бях голям специалист, но бих се обзаложил, че ще вали — полето миришеше силно и натрапчиво, а небето бе абсолютно черно. Но изобщо не ми пукаше дали ще се излее потоп, или слънцето ще изгрее в полунощ — не бях тук, за да дишам чист въздух. Имах подчертана слабост към задушната атмосфера, изпълнена с тела и цигарен дим. Не бях любител на природата и сред нея най-често скучаех. И я чух да заявява:

— Мразя провинцията.

Ако бях на мястото на оня, веднага щях да се изплюя в тревата и да я отведа обратно в града. Но той не помръдна и продължи да философства върху Шекспир и Йейтс — направо не вярвах на ушите си! И тъй като малко преди това й бе говорил за Пруст и за символистичния роман, реших, че мога да му имам доверие, особено като се вземе предвид, че беше дошъл преди мен и че тя продължаваше да го слуша.

— Естествено, английската стихотворна форма е много по-богата от руската — заяви той.

— Прощавайте, но не съм съгласен — прекъснах го аз, като се наведох към него. — Ако изобщо ще ги сравняваме, не трябва да забравяме, че руската дума притежава само едно тоническо ударение и няма вторично такова. Тук засягаме фундаментален въпрос, който…

Тя внезапно стана и се отдалечи, а докато я сподирях със смаян поглед, мустакатият важно се прокашля.

— Кхъм… Въпреки това ми се струва, че ако вземем под внимание метриката…

— Много добре. Да оставим тая тема.

И на свой ред го зарязах. Това бе истинска катастрофа. Бих дал целия „Евгений Онегин“, за да спася положението. Имаше реална опасност уикендът да се превърне в ад.

 

Казваше се Ана. Докато й помагах в кухнята, Фло ме попита: Е, докъде стигна с Ана? Подсмихнах се, съзерцавайки тъгата, която се излъчваше от резените студено месо, огънали се по контурите на едно плато. Давид ме довърши, слагайки ръка на рамото ми: Намери ли щастието? А и на три пъти бях срещнал погледа на Ана — мрачна, ледена пустош.

— Ще отида да поговоря с нея — предложи Едит.

— Не, няма нужда да говориш с нея. Не ти го разказах, за да се бъркаш.

— Слушай… — въздъхна тя. — За идиотка ли ме смяташ? Искам просто да я видя по-отблизо и ще ти кажа какво мисля.

— Да де, но тази идея не ми харесва много.

Знаех, че не мога да й попреча, независимо дали ми харесва или не. И тя стана. Не исках да гледам, затова се върнах в кухнята и реших да хапна нещо, колкото да си намеря занимание. Там беше Оли с приятелката си. Двамата намираха всичко за вкусно и превкусно, но лично аз бях на мнение, че нищо не превъзхожда чаша Black and White. Оли току ме поглеждаше с усмивка, но не казваше нито дума. Дали пък сега аз не бях станал невидим, изживявайки от известно време насам период на самота, докато Едит и Оли се плакнеха в топло мляко и гукаха ли, гукаха в хор?

Отидох да потанцувам, за да му спестя присъствието си, преди да се е задавил покрай усилията да търси думи, които биха облекчили ориста ми. Намерих си една масивна партньорка по къси чорапи, с пристегната с широка панделка коса и с пуловер, който й стигаше почти до коленете. Избягвах да я поглеждам и бях готов да се омета при първия блус. Чудех се за какво ли си говореха. Стояха встрани, подпрели се с рамо на стената, и вероятно ставаше дума за нещо сериозно, тъй като никой не се приближаваше до тях, макар че бяха двете най-красиви момичета на купона. С пълна уста, Давид дойде да ме попита какво толкова обсъждат.

— Едит иска да ми каже мнението си — промърморих.

— Хм, на твое място не бих се доверил на мнението на едно момиче за друго.

— Бъди спокоен, нямам намерение да я чакам да си го състави.

Той им хвърли бърз поглед и поклати глава.

— Каквото и да е, признавам, че си я бива.

— Ха, нищо особено… А и все още не съм решил.

— Слушай, имам чувството, че това маце е доста особено. Внимавай как ще я подхванеш и карай по-кротко.

— Мда… Ще ти кажа само, че не съм й много навит.

После дъждът се изля изведнъж, сякаш в покрива на къщата се разби вълна. Давид ме посъветва да опитам сандвичите с пастет. Дръвникът му не само се уреждаше с всяко момиче, което пожелаеше, но и не можеше да се оплаче от липса на апетит. Кой знае, може би започваше да си задава въпроси по мой адрес? Но бе факт, че напоследък нямах никакъв късмет. Целех се винаги прекалено високо, сякаш от това зависеше животът ми, само че налитах все на онези откачалки, които се разпищяват ужасено, щом нещата опрат до кревата. Когато бяха красиви, интелигентни и навити, задължително удрях на камък, сблъсквах се със стени от безразличие и в най-добрия случай се уреждах с някоя усмивка на съжаление. Намини пак, Анри-Джон, намини пак, но след пет-шест години. Добре, че беше Рамона, иначе направо щях да полудея. Но пристигах винаги сам, изкачвах етажите след останалите, когато отивахме на някой купон, после си тръгвах с празни ръце и ги чаках на тротоара. И Рамона повтаряше, че това не може да продължава, умоляваше ме да си намеря някоя на моята възраст. Твърдеше, че е за мое добро, а аз я питах дали не иска да ме довърши. От всички момичета, които бях държал в обятията си нямаше нито една, която да не се бе отказала в последния момент. Тъй че ми беше писнало. Сега ми ставаха ясни от пръв поглед и даже да бяха невероятно красиви, вече не си правех труда дори да ги заговоря. Оставях на други грижата да ги вкарат в час, тъй като не можех повече да потискам гнева си и едва се сдържах да не ги удуша. И се чувствах адски самотен.

Ана олицетворяваше всичко, от което имах нужда. Тя бе именно от онзи тип момичета, които не можех да притежавам. И ако си бях въобразил нещо покрай погледа, който ми бе хвърлила преди две седмици, ако бях решил, че долавям в него някакво смътно обещание, сега знаех точно как стоят нещата — всичко отиде по дяволите, пропуснах дори минималния шанс, отпуснат ми от Всевишния, проиграх го с тъпашката си непохватност, и то още в самото начало. Имах усещането, че никога няма да изплувам на повърхността.

— Това момиче никак не ми харесва!

— Противното би ме учудило.

— Не, не се шегувам. Студена е като змия… А и не можеш да я възприемеш, остава някак непроницаема… Разбираш ли какво имам предвид?

— А да не искаш да ти разкаже биографията си? За Бога, не ти ли е минало през ум, че има сдържани хора, които не се доверяват веднага на първия срещнат?

— Не, не е това… Тя сякаш се контролира, сякаш играе някаква роля. Отговаря ти шеговито, но по някое време забелязваш, че звучи неискрено, че не казва онова, което мисли.

— Ха, понеже ти казваш винаги това, което мислиш! О, я стига! Истината е, че е достатъчно да проявя интерес към някое момиче, за да ти се скапе настроението!

Беше ме яд не само на Едит, беше ме яд на изминалите месеци на постоянни провали, които буквално ме задушаваха, и най-вече на последното ми идиотско изпълнение, на невероятната самоувереност, с която се бях осрал и станал за смях в очите на Ана. Бих излял гнева си върху всеки, но се случи така, че тя ми падна на мушката. Видях я да пребледнява, докато ме пронизваше с поглед.

— Нещастен глупак! — отсече тя. — Изобщо не ми пука за твоите истории!

И ме изгледа така презрително, че неволно извърнах глава. После изсъска през зъби още няколко мили думички, които така и не схванах, и ме заряза. Бях ли във форма, нямах равен в умението да разчиствам терена около себе си.

Дори пороят, който се изсипваше вън, не би могъл да отмие горчивината на чувствата ми. Реших, че не си заслужава да се свирам като прокажен в някой ъгъл, и отидох в кухнята да приготвя сандвичи. Трудех се вече от доста време като зациклила машина и мажех ли, мажех филийки с масло, забил поглед в масата и отговаряйки почти несвързано, когато някой се обърнеше към мен. Бих могъл като нищо да измия и съдовете, да лъсна всички прибори или да подсуша моравата с ликьорена чашка. Нямах нужда от помощ. Ни най-малко! И изругах мислено, когато забелязах нечии ръце да ми отнемат работата, макар че на масата се бе натрупала планина от сандвичи. В положението, до което се бях докарал, можех спокойно да си позволя някоя неприятна забележка — отдавна вече не броях неприятелите си. Вдигнах очи към натрапника и тъкмо се канех да избълвам някоя гадория, когато се озовах лице в лице с Ана.

За миг се вторачихме един в друг. После продължих заниманието си, без да продумам дума, опитвайки се да си спомня къде бях оставил чашата си. И стисках зъби, тъй като бях сигурен, че ако отворя уста, непременно ще изтърся някоя глупост — всичките ми думи бяха прокълнати.

Стори ми се, че постъпвам умно, напускайки кухнята. Защото ако трябваше да си порежа пръста, да съборя нещо или да спретна пред нея някоя жалка смехория — а предчувствах, че неминуемо ще се стигне дотам, — по-добре беше да сменя обстановката.

Влязох в хола задъхан, докато в главата ми цареше пълен хаос. Налях си една чаша, облегнах се на стената и се посъветвах: Опитай се да не мислиш за нищо.

Не при Надя Буланже, разбира се, се бях научил да свиря с крака или прав пред пианото. А и никога не й се бях хвалил с това. Наблюдавайки начина, по който понякога седях, тя ми бе задавала един или друг въпрос и накрая бях признал, че за забавление ми се е случвало да ударя няколко акорда джаз, най-вече по настояване на Жорж. Което си беше самата истина. Той едва ли не се разплакваше на рамото ми, когато го поздравявах с някое парче на Мънк, и често дори припяваше с дрезгавия си глас, клатушкайки се солидно наквасен по малките часове, докато останалите се заемаха да сложат криво-ляво ред в къщата. В крайна сметка тя ме беше посъветвала да не прекалявам, тъй като така се придобивали лоши навици, и току бърчеше нос, забележеше ли, че ръцете ми са се поотпуснали.

Нямах представа как би реагирала, ако ме видеше да изпълнявам Greats Balls of Fire. Според Алекс, който през 58-а беше присъствал на записа на Dick Clark Saturday Night, аз го изпълнявах не по-зле от оригинала и резултатът бе доста убедителен. Тъй че, подхванех ли репертоара на Джери Лий Левис, винаги се радвах на широк успех. Но тази вечер не бях в настроение и почти ме изблъскаха до пианото.

Необходимо ми бе известно време, докато вляза във форма. Но когато тя се приближи, вече се обливах в пот. И така се бях развихрил, че едва ли някой си даде сметка за въздействието, което ми оказваше. Кой би чул вика ми сред дивите крясъци, които надавах, когато тя се появи по средата на припева? Кой би видял, че подскочих, след като и без това целият се тресях, а краката, главата и ръцете ми се стрелкаха във всички посоки? Кой би доловил, че съм се изчервил или пребледнял, след като разкривеното ми от усилието лице лъщеше като китайски фенер? Можех преспокойно да я съзерцавам с изблещените си очи — никой нищичко нямаше да забележи.

Всеки път, когато се усмихнеше, подхващах ново парче. Знаех предостатъчно, за да изцедя от нея всички усмивки, на които беше способна, а в най-лошия случай просто щях да импровизирам. Пианото беше ниско. Тя бе опряла корем в обкова и клавишите ми се струваха някак по-различни при допир, особено щом надникнех в деколтето й. Свирех парче след парче и не смеех да спра от страх да не разваля магията. Гърлото ми гореше, пръстите ме боляха и наистина не разбирах какво у мен бе прещракало, защото след толкова време, прекарано в мрак, бях забравил какво е да те огрее слънце.

Така или иначе, по някое време вече не бях в състояние да продължа. Искаше ми се, но имах усещането, че ако се заинатя, всеки момент ще започна да бълвам кръв. Озърнах се и забелязах, че те също са гроги. Очаровани, но капнали. Няколко ненормалници ме налетяха с молби да положа още едно усилие, някои дори започнаха да тананикат чути по радиото жалки имитации, които французите най-безсрамно съсипваха и преднамерено изопачаваха и дебилно жизнерадостни мелодийки. Тя им каза да ме оставят на мира. И ми донесе чаша вода, след което се наведе към мен и прошепна:

— Може ли да си говорим за нещо друго, освен за поезии?

— Разбира се! — отвърнах. — Какво предлагаш?

 

 

Много бързо ми стана ясно, че работата е в кърпа вързана и веднага се почувствах друг човек. Сега, когато се бе разсеял страхът да не бъда отново отблъснат — защото не аз, а тя беше седнала в скута ми, и то без да я моля, — разглеждах положението с олимпийско спокойствие. Всъщност какво толкова невероятно се беше случило? Нима всичко не бе в реда на нещата? Не бях ли най-сетне на мястото си? Чувствах се като тренирал в продължение на години пилот, на когото най-накрая са поверили състезателен автомобил. Можех със затворени очи да намеря всички ръчки и копчета. Не изпитвах никакво безпокойство. И дори не бързах.

Не знам откъде й бе хрумнало, че Ана е студена като парче лед. Тя си бе направо топла, погледът й ме поглъщаше като парата на турска баня и по ръката ми, обгърнала кръста й, в тялото ми се вливаше неописуема нежност, гореща вълна, която ме изпълваше с блажена изнемога.

От предпазливост бях минал на минерална вода. И докато хладината й облекчаваше пламналото ми гърло, ръката й се бе плъзнала под ризата ми. Първата й целувка ме прикова към стола, разпвайки ме на кръста на щастие, дължащо се не толкова на самото действие — никога не бях изпитвал особена слабост към него — колкото на вложения в него смисъл. След което се почувствах като човек, когото току-що са покръстили, омаян и благодарен на света, че е такъв, какъвто е.

После отидохме да танцуваме. Не исках да се разделям с нея, но оставих на по-младите безкрайните сеанси на цуни гуни, гарнирани с томителни погледи, които си разменяха партньорите, докато накрая не им писнеше. Стори ми се, че ми правят път, че се втурват презглава, за да сменят плочата, че ме гледат едновременно със завист и възхищение. Чувствах се в настроение да бъда любезен, да се интересувам дали всеки е доволен, да се усмихвам на най-плоската шега.

Преметнах Ана през глава, после я прекарах между краката си, обгърнах я с ръка и я завъртях като жив пумпал. Смеех се в ухото й, когато я притисках към себе си. Тя беше лека, гъвкава, съблазнителна. Русокоса, страстна, точно на моя ръст, със сияещо лице. Не помнех да съм изпитвал такава радост в живота си.

Отидохме да си отдъхнем на тъмно. Прилепих я към стената, наврях бедро между краката й и я разцелувах от шията до рамото, което един широк процеп предоставяше на устните ми. Между кожата и дрехата й се бе сгушила нежна възглавничка от парфюмиран въздух, който опияняващо нахлу в ноздрите ми, тъй че малко се позабавих там.

— Мммм… — прехласвах се аз.

— И кой е виновен? — попита тя.

— Какво?…

— Сигурно воня на пот.

— О, ни най-малко.

— И още как.

И тъй като продължавах да въртя отрицателно глава, добави нацупено:

— Наистина ли? Сигурен ли си?

Не разбрах веднага какво си е наумила. Но предполагам, че се бе обърнала направо към подсъзнанието ми, защото вместо да се постарая напълно да я успокоя — тъкмо се канех да й изброя няколко деликатни аромата, за които се бях сетил, — отговорих, че не е страшно, че няма да издребнявам за нещо толкова незначително, че самият аз…

Тя ме погледна втренчено, стискайки ръката ми. Бях все още замаян. Въпреки това смътно чувствах, че трябва да се въздържам от обичайните си идиотски въпроси. Подкараш ли веднъж такава кола, няма защо да се питаш къде са спирачките. Несъмнено един от най-удачните ми удари за вечерта бе многозначителната усмивка, която й отправих.

— Ще ти бъде ли приятно? — прошепна тя.

— Постави се на мое място — отвърнах.

— Сега?

— Защо да чакаме?

Ако трябваше аз да взема нещата в свои ръце, с мен беше свършено. Но понякога се случва да поемете най-невероятните рискове и щастието пак да ви се усмихне.

— Тогава ела — подкани ме тя.

Значи трябваше да отидем някъде.

— Следвам те — уверих я аз.

Това ми спести преговорите с бандата глупаци, която се занимаваше с грамофона и признаваше единствено френските версии — жалки копия, записани в санаториуми, които ни се поднасяха по възможно най-шутовски начин. Докато прекосявах стаята, отправяйки им една гримаса, срещнах погледа на Едит. Заключих, че отношенията ни са замразени най-малко за осем или десет дни — стига да не бърках, разбира се, — и не си правех никакви илюзии. От пръв поглед разбирах дали ми резервира само безразличието си или, както в този случай, трябва да се готвя за безпощадна тотална война — виж, в това отношение бях най-големият специалист в света и никога не грешах. Знаех например, че през следващите часове щеше да установи около себе си зона с диаметър от два метра и половина, в която не трябваше да навлизам под никакъв предлог, ако не исках да предизвикам експлозия. И знаех също, че няма да ми се размине.

Но не се притесних особено. Предчувствах, че идните дни ще уредят въпроса, че ще открие в мое лице нов човек, преливащ от добро настроение и тъй малко склонен към схватки, че пацифизмът ми щеше да я обезоръжи. Нима би могла да устои на извиненията ми, би ли й дало сърце да ме зашлеви и по лявата буза? Не беше невъзможно, разбира се, но нямаше ли накрая да надделея над гнева й, нямаше ли в крайна сметка да изсмуча до капка отровата, която я настройваше срещу мен, подлагайки се миролюбиво на ударите й? Бога ми, направо щеше да се шашне от вниманието, с което щях да я обкръжа, и ето че вече се усмихвах при тази мисъл, изкачвайки стълбите по петите на Ана.

Малко ми просветна, когато тя захлопна зад нас вратата на банята. Казах си, че в бъдеще би трябвало да разсъжда вам по-бързо, ако не и да изпреварвам събитията.

Не я попитах защо сме тук. Облегнах се на вратата, притискайки гръб към мекотата на окачените на нея хавлии, и протегнах към нея тръпнещи от нетърпение ръце.

 

 

Ако трябва да направя сравнение между чукането с Рамона и изживяването ми тази вечер, бих казал, че първото наподобява плавно плъзгане по мекия склон на тревист хълм, докато с Ана сякаш рухвах на дъното на пропаст, изпотрошавайки всичките си кости. Всъщност подходът им бе толкова различен, че не бях в състояние да направя избор. Но все пак, и това продължаваше да ме изпълва с възторг, бях изпитал чувство, което Рамона никога не бе събуждала у мен — чувството за победа, за завоевание.

Имах усещането, че се сражавам върху плочките на банята. Не се излегнахме върху възглавници, не я разсъблякох церемониално със спокойно съзнание, съзерцавайки безрезервното й отдаване, макар на моменти да бе някак далечна и умислена, от което обаче изобщо не ми пукаше. Двамата просто се нахвърлихме един върху друг. Оплетохме се в дрехите си, търкаляхме се по пода, давихме се като улични псета, с тази разлика, че изгаряхме от радост и страст. Ако с Рамона бях изпитвал желание да опозная непознатото, то никога не бе надхвърляло тайнството на тялото й, начина, по който реагира на ласките ми, както и стремежа да разбера как функционира всичко това. Знаех какви чувства изпитва към мен и че те са били и винаги ще бъдат едни и същи, независимо дали спим заедно, или не. До края на света щях да си остана милото й момченце, почти неин син, и нищо не бе в състояние да промени това. Така че нито исках, нито получавах повече. Докато с Ана всичко беше възможно. Нищо не бе предрешено. И бях твърдо убеден, че основната причина, заради която се чукаше с мен, не бе просто за да ми достави удоволствие.

Имах си работа не с някоя девствена пръдла, а с девойка на двайсет и две години, при това дяволски красива. Тя можеше да свали всички типове на купона или пък да звънне един телефон и моментално да дотърчат куп мераклии, но бе избрала мен, а аз я бях спечелил и не дължах това никому. И никакъв остин хейли последен модел не ме чакаше на паркинга, не й бях предложил да прекараме уикенда в Довил и нямах ателие за фотомодели. Тя мълчаливо разглеждаше ръцете ми или ме галеше по бузата, докато ваната се пълнеше. Колкото гол бях в момента, толкова гол бях и когато се бе приближила до мен. Нямах нужда да ми го рисуват, за да разбера какво я бе тласнало в обятията ми. Не знаех как точно се бях справил със ситуацията, но резултатът беше налице. И се налагаше да полагам сериозни усилия, за да не се размажа в глупава усмивка.

От друга страна, с нея правих онова, което никога не се бях осмелил да правя с Рамона. Не се поколебах нито за миг. И когато в мислите си отново се връщах към него, осъзнавах много ясно какво означаваше то, давах си сметка за пределите, до които бях достигнал през последните три години. Всъщност, никога не се бях стремил да обладая Рамона истински, задоволявах се с удоволствието, което ми доставяше на всяко 12-о число, и осъзнавах, че не се бе и опитвала да се сближим още повече. Че се стараеше да ме заслепи, за да ме отведе там, където желае, че ме водеше през лабиринт, чийто ключ притежаваше единствено тя, внимавайки да не се отклоня от начертания от нея път. Не знаех дали трябва да й бъда признателен, или не, но започвах да разбирам някои неща. Не че игричката, на която се отдавах с Ана, представляваше сама по себе си заветният връх, Еверестът, който трябваше да изкача и без който никога не бих разпознал опитните, истинските любовници. Не, с Рамона изпитвах неописуема наслада, изживявах моменти, в които се задушавах от удоволствие, а после се претърколвах на една страна с мисълта, че смъртта не означава вече нищо. Не го правех с нея просто защото тя бе решила така. Това не ме отвращаваше до такава степен, че да й откажа, и тя чудесно го знаеше. Но имаше жестове, които тя не насърчаваше, пориви, които възпираше, шепот, който не искаше да чуе, и аз се примирявах. Започвах да осъзнавам всичко това сега, след изпълненията ми с Ана, докато водата шуртеше във ваната и помещението се изпълваше с пара.

 

 

Писано ми било тази вечер да стана друг човек. Както и да не се окажа отново сам, веднъж изконсумирал акта, и да продължа да се промъквам покрай стените като крадец. Това бе ново за мен.

Отбихме се за момент в кухнята, за да заситим внезапно обзелия ни вълчи апетит. Фло, с която се засякохме там — наложи се да проверя дали съм закопчал добре панталоните си, — ни изгледа с пламнали бузи, после избъбра няколко несвързани думи и изхвърча навън с такава скорост, сякаш бяхме заразно болни. Според мен новината моментално щеше да се разпространи.

— Това притеснява ли те? — попита Ана.

— Не… Само че не помня да сме били камбаната.

Естествено, че не я бяхме били. Но Фло си беше такава, а и в края на краищата не го правеше от лошотия. Всички знаеха, че е бъбрива — и аз повече от всекиго другиго! — но кой няма недостатъци? Каквото й беше на сърцето, това й беше и на устата, а и клюките, които разнасяше, далеч не бяха злобни — тя не се стремеше да нарани хората. И затова ми се стори невероятно, че някой може да й има зъб до такава степен, че да я заключи в мазето.

Когато я измъкнахме оттам, беше на ръба на нервната криза и плачеше като дете. В кухнята се събрахме цяла армия, за да се опитаме да я утешим, и на първо място аз, разбира се, като я оставих да мачка реверите на ризата ми и да я облива със сълзи, докато тиках в ръката й една носна кърпичка, на която тя не обръщаше никакво внимание.

Слязла да донесе вино или нещо друго, когато вратата се захлопнала и лампата угаснала. Доста мъка видяхме, докато я убедим, че може и да не сме я чули, че междувременно отново се бях развихрил на пианото, че виковете и ударите й по вратата са потънали в страхотната врява, която бях или по-точно бяхме вдигнали, и че не сме се наговорили. В крайна сметка успяхме криво-ляво да я успокоим. Уверихме я, че на никого не би му харесало да остане половин час на тъмно, нито да се пльосне върху чувалите с въглища, след като е пропуснал някое стъпало. Хвърлихме цялата вина върху течението. Демонстрирахме й, че при известни условия — възползвахме се от вълнението й, за да й наговорим куп измишльотини — и като се вземе предвид, че резето е разбрицано и планката на бравата е монтирана прекалено в края… Накратко, всичко си имаше обяснение и вятърът и дъждът, които блъскаха навън, красноречиво потвърждаваха думите ни, а и няколко души се бяха струпали около ключа на лампата и го намираха за малко капризен, и едно, и второ, и трето, и пето!… Така де, излишно е да си въобразява небивалици! Кой би могъл да направи подобно нещо? Когато най-сетне миряса, вкупом я посъветвахме да си вземе един душ и да се преоблече и няколко момичета отидоха да й правят компания, за да й помогнат по-бързо да забрави премеждието. Посмяхме се малко, естествено, щом ни обърна гръб. Изказаха се предположения, че не е била много трезва, че е забравила да запали лампата, че е паднала върху въглищата и не е могла да намери дръжката на бравата. Колкото повече напредваше купонът, толкова по често се случваха такива неща. Почти винаги имаше подобни изпълнения. А и ние ги използвахме, за да кръстим на тях приятните моменти, които прекарвахме заедно. Според мен Оня път, когато Фло попадна в панделата не беше никак лошо. В крайна сметка обаче не под това название запомнихме случая.

 

 

Ана попита дали не искам да се поразходим навън.

— Вали — отвърнах.

— Знам, че вали.

— Много добре. И на мен ми харесва.

Какво пък, нямаше да умра.

А и само в началото бе неприятно, и то за кратко. След това, вече мокър до кости, се обърнах към нея и й се усмихнах. Но тя не изглеждаше в много добро настроение.

— Какво има?

— Ела — каза тя.

Поехме по пътя. Според мен за момиче, което мразеше провинцията, й хрумваха доста странни идеи, но предпочетох да запазя тези разсъждения за собствена консумация. Дори бях решил изобщо да не коментирам случая. Не знаех какво й става. Познавах я едва от няколко часа.

Вятърът беше стихнал и напомняше за себе си само с лек повей. Дъждът бе топъл, тежък и ленив. Не беше толкова тъмно, че да не може да се различат полята, гората и превърналия се в река път, който се спускаше към селото. Вече си представях момента, в който ще се приберем, предвкусвах нов сеанс в банята, когато влезем, за да се изсушим, и забравих, че нещо я притеснява.

На един завой тя спря и се облегна на мокрия дънер на голямо дърво. Тозчас я сграбчих в обятията си и въпреки че не изпитвах особена слабост конкретно към този род милувки, й отперих най-продължителната и най-нежната целувка през живота си.

След което тя попита:

— За какъв дявол ти трябваше да утешаваш оная тъпачка?

Тършувах между краката й.

— Попитах те нещо! — настоя тя.

Бях чул въпроса й. И в същото време бях установил, че бедрата й не са разтворени.

— Откъде да знам… — въздъхнах.

Осенен от върховна глупост, за миг реших, че ми прави сцена на ревност. Погледнах я нежно. Не бих мръднал и малкия си пръст, дори всички останали жени да изчезнеха от лицето на земята.

— Не смяташ ли, че си получи заслуженото?

Гласът й бе рязък, но сега тазът й се извиваше ритмично напред-назад в ръцете ми. Тъй че бях едновременно смаян от думите й и покварен от закачките на Венериния й хълм.

— Няма ли да кажеш нещо?

Беше вдигнала единия си крак и го бе обвила около кръста ми. Дъждът се стичаше по лицето ми и се смесваше с избилата ме пот. Намирах за гадно това, че бяха затворили Фло, и все още я виждах как плаче на рамото ми, но гневът отказваше да се излее навън.

— Не бях ли права?

Бе ме сграбчила за косата на тила и ме насилваше да я погледна в очите. И задържа ръката ми, когато се опитах да й пъхна пръст.

— Да, или не?

Имах чувството, че дървото ще рухне върху нас. Цял живот бях очаквал тази вечер, цял живот бях мечтал да срещна момиче като нея.

— Да… заслужаваше го — промърморих.

Пусна ръката ми. Ухапа ме по ухото. И другият й крак на свой ред обгърна кръста ми. Бях толкова смутен от моята подлост и от щастието, че я държа в прегръдките си, че почти ми се повдигаше.

— Така й се падаше, нали?

Гримасите ми можеха да бъдат изтълкувани по безброй начини. Тялото й бе като гюле, увиснало на врата ми, но изопващото мускулите ми напрежение изпълваше цялото ми същество с неописуема радост.

— Да, така й се падаше! — изръмжах, разкопчавайки колана си.

Опитвах се да действам по-бързо, отколкото разсъждавах, да потисна разума си, отдавайки се изцяло на нагона. Когато сграбчих задника й, одрах опакото на ръцете си о дънера на дървото, но не успях да се отърва от отвратителния вкус в устата.

— Права бях, нали?

Очите й се разширяваха, докато нахлувах все по-дълбоко и нея. Почувствах, че нямам сили да се боря. Не можеше да се иска подобна жертва от мен и устата ми отново се сгърчи:

— Да… напълно!

 

 

После решихме да продължим разходката, а и искрено казано, не припирах особено да се озова лице в лице с Фло. Пътят все така се спускаше и беше достатъчно просто да го следваш. Смятах, че изкачването щеше да бъде друга опера, но не исках да помрачавам настроението и на двама ни под предлог, че краката ми са омекнали като памук. А и това бе лека, почти приятна болка, дружелюбна умора, която предполагаше усмивка. Ана се притискаше към мен. Наблюдавах я, когато случайно се разделяхме за миг — беше изумително, зашеметяващо видение и вече представляваше за мен толкова много, че съзнанието ми с мъка възприемаше подобно чудо.

Все още не можех да реша дали е само красива или е някакво изключително явление, нямах никаква представа, наистина. Надявах се от мрака да изскочи някой ковач, за да ни окове един за друг. Защото отсега нататък пред мен стоеше задачата да я запазя, а аз, като пълен глупак, вече мислех, че може да я загубя. Изобщо не знаех кога отново ще ми се удаде такъв шанс. Беше ми отнело години да попадна на нея и чудесно си спомнях какво бях изпатил.

Пътьом реших да не придавам на случката с Фло повече значение от необходимото. Така де, нямаше защо да съдя за Ана по подобна глупост, освен ако не бях луд за връзване и не исках да разваля всичко още първата вечер. А ако го исках, нищо не ми пречеше да го сторя, можех спокойно да й вдигна скандал и — ако ми стискаше, естествено — да й прочета дори едно конско.

И когато пред нас се появи селото, бях принуден да си призная, че съм й простил абсолютно всичко. Просто не можех да направя нищо. С една дума, беше крайно време да престана да си блъскам главата по този въпрос, защото тя неочаквано ме изгледа и отбеляза, че имам доста странен вид. Бяхме до гробището. Протегнах ръце и я прегърнах. Постъпвах наистина странно за човек, който не обичаше целувките, и започвах съвсем да откачам. Но да съм твърдял някога, че съм нормален?

И тогава Ана ми посочи нещо оттатък оградата. Нещо като малък букет, какъвто може да се види по гробищата — бисери, нанизани на тел, погребални цветя.

— Искам го — заяви тя.

— Нещо друго? — изсумтях.

— Много добре! — отсече тя и хвана един от железните пръти на оградата. — Нямам нужда от теб!

Озърнах се и я дръпнах да слезе.

— Наистина ли държиш на него? — попитах.

Съмнявах се, че ще промени веднага решението си, но ми се щеше да бъде сигурна, че прищявката й си заслужава да ми нашарят задника със сачми. Погледът, който ми хвърли, беше повече от красноречив. Според мен искаше да разбере на какво съм способен и дали няма да се шубелисам от първия път и то за нещо толкова дребно. Вече съжалявах, че се бях поколебал, въпреки че предпочитах да й докажа смелостта си по друг начин. Е, и какво, да й заявя, че го намирам за толкова глупаво, че ме напушва смях, и тя да заключи, че се опитвам да се измъкна? Не, не можех да си го позволя. А и несъмнено след няколко дни щяхме да се смеем, когато си спомнехме за това. И тя щеше да признае, че се е хванала за първата идиотска мисъл, която й е щукнала в главата, и да ме попита дали не съм я сметнал за прекалено тъпа. А аз щях да се закълна, че няма нищо подобно, и щях да я оставя да се сгуши до мен и да се скрие под завивките, за да преглътне срама си.

Накратко, щом във всички случаи се налагаше да се правя на идиот, по-добре беше да не се бавя. Все още не бяхме разлаяли всички кучета в селото и дъждът ни предпазваше от страдащи от безсъние любители на среднощните разходки. Но все пак ставаше въпрос за солидна желязна ограда, гладка, лъскава, а и дяволски висока, между другото. Бях повече от наясно, че няма да ми е лесно. И че с малко късмет като нищо можех да се нанижа на острите като шила железа и да свърша като най-обикновен мародер.

Но знаех, че не съм способен да й се разсърдя. Приливът на гняв, който ме изпълни в момента, когато се хванах за прътовете, бе насочен срещу самия мен. Не бях горд от себе си. Проклинах се, че не съумях да й се наложа.

Още повече че не прелетях оттатък. Катеренето се оказа мъчително, определено смехотворно и придружено със зверски гримаси и глухо пъшкане. Все едно да се катериш по дръжката на метла, с тази разлика, че оградата бе много по-висока и адски хлъзгава. Прехвърлянето през шиповете ми създаде известни проблеми и се възползвах от случая, че тя е долу, за да изругая през зъби.

Отблизо букетът изглеждаше отвратителен. Ръждата го бе изяла отвътре и само дъждът му придаваше лек блясък. Бях сигурен, че при нормални обстоятелства никой от двама ни нямаше да си направи труда да се наведе, за да вдигне подобна гнусотия.

— Добре, сега, след като съм вътре, сигурна ли си, че искаш да си усложниш живота с това чудо?

— Моля?

— Нищо, пошегувах се.

— Ах, разкошен е! Ще ни бъде за спомен от първата ни среща!

Най-невероятното бе, че изглеждаше напълно сериозна. Тогава си дадох сметка колко просташко бе от моя страна, че не съм се сетил за това, и как в мига, в който отворех уста, все повече се превръщах в завършен дръвник. Бога ми, при мен наистина нямаше празно. Казах си, че ако искам да я загубя, трябва просто да продължа в този стил и че съм на прав път.

— Дай ми го — примоли се тя с гласче, което би ме накарало на драго сърце да отида на ешафода.

— Не — опънах се аз, поглъщайки я с очи. — Идвам!

Нямах никакво намерение да й подам букета през оградата. Исках да я вдигна на ръце в момента, в който щях да й го поднеса, да я понеса тичешком и може би да се притаим в някоя падина, където да получа наградата си. Хващайки се за прътите, помислих с едва ли не истерична радост, че тази нощ никога нямаше да свърши, че никога няма да изчерпя докрай насладата й.

Силите ми се бяха удвоили. За нула време се озовах горе. По изражението й разбрах, че е смаяна от толкова сръчност — сякаш ангели ме бяха пипнали за врата и ме бяха запратили в небето. Защо ми бе наложила толкова лесно изпитание, когато за нея можех да преодолея хилядократно по-сериозни препятствия? На всичко отгоре стисках в една ръка букета и човек би рекъл, че другата ми е напълно достатъчна и една ли не всяка сутрин се забавлявам с подобни упражнения.

Стъпих с един крак на напречния прът. После се засилих, за да се изтласкам над шиповете и ловко да се прехвърля от другата страна. Но се подхлъзнах.

Чу се някакъв шум и в първия момент помислих, че съм си скъсал ризата. След това, че нещо ме задържа. Ана отскочи назад с вик, препъна се и се просна възнак по средата на пътя.

В същото време забелязах, че току до мен стърчи един железен шип. Пуснах букета. Не разбирах защо не мога да помръдна, докато не протегнах ръка към смазващата гърба ми тежест и не напипах някакъв странен предмет. Всъщност усетих болката едва в мига, в който осъзнах, че съм се нанизал на желязото от край до край.

 

 

В деня, в който завършихме стълбата, възникна въпросът дали трябва да разрушим старата. След кратък размисъл заключих, че е редно това да реши самият Оли.

Отпразнувахме събитието в един ресторант в Чатъм, след което се прехвърлихме в някакъв бар. Исках леко да се понапия, за да отбележа успеха, но не изключвах и друга възможност в случай, че не си броя чашите.

Донякъде съжалявах, че бяхме приключили. Едно беше да се виждаме, да се разхождаме, да ловим риба или да отскачаме до неделния събор, който се организираше под дърветата край църквата, да хапваме по нещо, мотаейки се насам-натам, съвсем друго бе да работим заедно. Строежът на стълбата ни отне цял месец. Прекарахме дни наред, без да видим жива душа, отдадени от сутрин до вечер на заниманието си. Само като го наблюдавах и понякога дори от някой най-прост жест научих за него много неща, много повече, отколкото ако ми беше разказал с подробности десет години от живота си. Не бе тъй съвършен, разбира се, че да му издигна паметник, но ми помогна да направя преоценка на някои неща и то най-често без никакви пререкания. Достатъчно бе да го наблюдавам, докато работи или борави с даден инструмент например, за да разбера кой е и едновременно да си осигуря материал за размисъл върху един или друг начин на поведение, който би било уместно да възприемеш в живота.

Тази вечер се запитах дали да не му предложа да пристроим едно крило към къщата или да вдигнем втори етаж.

Проблемите ми не бяха решени, но благодарение на него успях да преодолея най-трудния момент. Възстанових силите си и съзнанието ми бе ясно. Престанах да оплаквам съдбата си. Раната ми не бе заздравяла, но сега смятах, че мога да живея с нея, защото я приемах, защото ми бе близка, защото Фин, да речем, умееше да върти чука по начин, който ме помиряваше със света.

Тази вечер ми се прииска да му благодаря. Но не го направих, защото не исках да се почувства неудобно. А и човек благодари накрая, а аз нямах намерение да се отървавам от него. Гледах го и се дивях на онова, което бях намерил тук. Не него бях дошъл да търся, но то бе всичко, от което се нуждаех.

На връщане шофира той.

 

 

По-късно заминах при Оли в Ню Йорк. Той държеше да присъствам на последното представление на „Дафне и Хлое“. Поводът бе повече от смешен, но сърце не ми даде да му откажа. Реших, че предпочита да ми представи приятелката си на неутрален терен. Не ми се ходеше в Ню Йорк, беше горещо, нямах желание да се разделям със сандалите си, нито да се срещам с хора. Вечерта взех един малък самолет.

Седеше в бара на Lowell и ми бе поръчал дайкири. Каза, че изглеждам във форма. Отнесохме чашите си в едно спокойно кътче и хлътнахме в две дълбоки кресла. Аз също се радвах, че го виждам.

Известно време се усмихвахме един на друг.

— Искаш ли да чуеш новини? — попита той.

— Само ако са много лоши.

Не ми се щеше тепърва да разнищвам дреболии, впечатления, мълчания и недомлъвки, за да си представя душевното състояние на Едит, вече нямах желание за подобни забавления.

Той измъкна от джоба си плик.

— Не ме гледай така. Не знам какво съдържа.

И поръча две нови питиета, докато отварях писмото.

А на мен какво ще пожелаеш? Ти винаги си обожавал да се правиш на неразбран и изтормозен, но този път ми го спести, ако обичаш. Бъди така добър.

А НА МЕН какво ще пожелаеш?

Знаеш ли, не е лесно. Чувствам, че всички се обръщат против мен. Не разбират как е възможно да не мога да ти простя. Въобразяват си, че си налагаме прекалено дълго и прекалено жестоко наказание. Не се опитвам да те накажа, Анри Джон, и знам, че си наясно с това. Мисля, че почти съм забравила онази история. Но слънцето така и не изгря и нищо не мога да направя. Опитвах се с всички сили.

„Онова, което не убива, ти придава сила.“ Нямам представа откъде им е хрумнала подобна мисъл!

Допих мълчаливо чашата си. И тъй като не се чувствах способен да произнеса нито дума, подадох писмото на Оли, после станах и отидох в тоалетната.

Водата не беше толкова студена, колкото се надявах, но за какви надежди можеше да става дума?… За сметка на това стената беше солидна и за миг се облегнах на нея, взирайки се в образа си в огледалото. И през ум не ми мина да се среша.

После се върнах при Оли и го спрях с жест преди да е отворил уста.

— Да не говорим за това — рекох и взех писмото. — Е, що за птица е тази твоя Джулета?

 

 

Много отдавна не бях стъпвал зад кулисите на театър. Тяхната характерна миризма ми оказваше едновременно успокояващо и еуфорично въздействие, което не изпитвах никъде другаде по света. И докато вървяхме към сцената, поех дълбоко дъх.

Представлението беше към края си. Бяхме се забавили в бара на Lowell главно заради климатичната инсталация, тъй като уличната глъчка ни се струваше гореща и влажна, а и тъкмо се канехме да си тръгнем, към нашата маса се приближи непознат тип и ни в клин, ни в ръкав ми заяви, че бил илюзионист и имал среща с директора на някакво кабаре в Сан Франсиско.

— От известно време ви наблюдавам. Продавате ли фокусите си?

— Това не са фокуси, а възли.

Съгласих се да му покажа някои. Той всеки път подсвирваше, веейки си с чековата си книжка. Накрая се отърва с поредните две дайкири. И му подарих връвта. Имах още една.

— Худини^[3] би пълзял в краката ви! — подхвърли той подире ми в момента, в който прекрачвах прага на въртящата се врата по петите на Оли.

Наблюдавах изпълнението на една от новачките в Sinn Fein Ballet, когато до мен изникна Джереми.

— Какво ще кажеш? — полюбопитства той.

— Малко флегматична. Прекалено академична. И завършва петата част, сякаш всичко приключва дотук.

— Хм… Дай ми още три месеца. Знаеш ли, досега не беше в добри ръце, а и се упражняваше на земна греда, представи си.

Побъбрихме известно време, сякаш продължавахме разговор от предишния ден. Имах усещането, че е същият, който бяхме започнали преди трийсет години. Времето минаваше, но Джереми бе все така във форма, мършав, с посивяла коса и несъмнено един от най-добрите учители в света. Но между нас казано, с него бихте изчерпали всяка друга тема за разговор освен балета за не повече от пет минути.

Тъкмо ми обясняваше как я кара да работи с торса, когато се появи Оли и ме предупреди, че Джулета ни чака.

— Да не се сърди, че дойдохме толкова късно?

Крачехме бързо и куцането му се бе усилило.

— Казах й, че я намираш за прелестна.

— Чудесно. Карай все в тоя дух и не се притеснявай!

Когато стигнахме ложите, чухме аплодисментите на публиката.

— Здрасти! — изчурулика тя и ми подаде ръчицата си.

 

 

Бих си отрязал главата, ако имаше повече от петнайсет години. Миналото лято, когато Оли пак бе загазил, въпросната госпожичка изглеждаше по-възрастна от Джулета. Потръпнах, когато ръката й изчезна в моята. Надявах се, че няма проблеми с растежа, защото противното означаваше, че Оли просто е полудял.

— Нали ще се съгласиш, че е възхитително сложена?

Вечеряхме в един ресторант на Spring Street. Бях поискал да ни дадат маса в дъното на залата, където ми се стори, че осветлението не е толкова ярко, но въпреки огромния брой откачалки, които щъкаха из този квартал, хората пак ни гледаха доста странно. Очаквах всеки момент да се появи полиция. Джулета беше отишла да купи цигари, но нямаше ни най-малко да се учудя, ако се върнеше с шепа близалки.

— Не става дума за пропорциите й. Я ми кажи, защо си усложняваш така живота?

— Ммм… Напротив, дори го улеснявам, мен ако питаш. Да оставим сексуалната страна на въпроса, която ти изобщо няма да разбереш. Представи си една жена с детински ум… Досещаш ли се какво означава това? Даваш ли си сметка какви проблеми може да ти спести? Знаеш ли, че единствените поводи за пререкания между Джулета и мен се ограничават с цвета на дадена рокля и дали да излезем, или не? Е, кой си усложнява живота? Не водя безпощадна битка, не се опитвам да обединя собствената си лудост с лудостта на друг и предварително съм наясно, че накрая ще ме изостави. И това ми действа успокоително, повярвай ми. Защото няма съмнение, че не бих могъл да дам на една жена дори четвърт от онова, което би очаквала от мен. Вече не…

Тя се върна и се наложи да изчакаме, докато си изяде десерта.

 

 

Тримата прекарахме една седмица в Кейп Код. Мисля, че на мястото на Оли много бързо щеше да ми писне. Погледната по-отблизо, теорията му не беше чак толкова убедителна. Имах чувството, че човек трябва непрекъснато да се занимава с нея и дори да приемех, че не го съсипва с житейските си проблеми, дърдоренето й бе наистина непоносимо. А когато не ставаше нейната, веднага се нацупваше. Единствените моменти, в които с удоволствие й хвърлях по някой и друг поглед, бяха когато се къпеше или когато спеше. Според мен фактът, че имах две дъщери, ми пречеше да се поддам на чара на подобна връзка. Поведението на Джулета ми напомняше за годините, когато Евелин и Елеонор все още сядаха на коленете ми, засипваха ме с въпроси, закачаха ме и ме въвличаха в игри, които днес нямаха никакви тайни за мен. Въпреки това разбирах какво харесва Оли у нея, макар че по някои несдържани жестове заключавах, че търпението му далеч не е толкова безгранично, колкото е било моето.

Налагаше се да чакаме вечерта, за да се порадваме на малко спокойствие, когато Джулета се закотвяше пред телевизора, а ние присядахме на свеж въздух пред къщата. Или сутринта, когато тя се излежаваше в леглото и Оли й приготвяше закуска.

Иначе беше доста хубавка. Оли ме уверяваше, че скоро щяла да навърши осемнайсет, но аз не вярвах на нито една негова дума. Признавах, че е вълнуваща, че това тъй дребно, ала нелишено от закръглености и озарено от детинска усмивка тяло има с какво да те накара да пощръклееш. Не знаех дали се бръсне, но веднъж я бях зърнал под душа, а една сутрин пеньоарът й случайно се разтвори току под носа ми и направо ме сащиса. След това обаче се и подразних, защото я смятах за момиченце и не ми беше приятно да се чувствам като пубер. Когато се забавляваха и се търкаляха по килима, най-често излизах. Не знаех дори дали си дава сметка колко е безсрамна. Колкото до Оли, той буквално се вдетиняваше покрай шегичките й и ни най-малко не се притесняваше, когато тя се кълчотеше.

Всеки ден настояваше да отидем в града. Разходките по плажа или в гората не я интересуваха. Не разбираше нищо от риболов, от светлина, от тишина. Но виж, когато нещата опираха до магазините, нямаше равна на себе си. Преди да заминем, ни беше мъкнала из целия Ню Йорк, от Billy Martin’s до Antique Boutique и Canal Street, след което бяхме обиколили надлъж и нашир Сохо, но това не й бе стигнало. Явно възнамеряваше да види сметката и на Нова Англия.

Фин беше изчезнал. В късния следобед, когато Джулета започваше да става непоносима, вземахме колата и аз ги оставях пред някой бутик. Възползвах се от случая, за да го търся, обикалях баровете, кръстосвах улиците, въртях се край корабите, но без резултат. Мина доста време, докато осъзная, че не знам къде живее и че няма как да се свържа с него. Оли беше полюбопитствал каква е тая ненормална история. Увери ме, че никога досега не е срещал такъв човек, нищо, което да прилича на мълчалив гигант, наречен Фин и подскачащ в леглото, когато леферите приближат брега.

Беше се изпарил. От време на време оглеждах с бинокъл лагуната, надявайки се да зърна разпенената диря на сто и петдесетте коня и моя човек, щръкнал прав на кърмата като тотем, съвършено безчувствен към подскоците на лодката, които биха изхвърлили всеки друг зад борда. Или си представях, че ще изникне отнякъде в момент, когато най-малко го очаквам, че ще го заваря някоя сутрин на плажа да наставя въдичарските ни пръчки или да оглежда с присвити очи стълбата. Но той не се появяваше.

— Е, а сега какво още смяташ да строиш? Трябва ли да искам разрешително?

Откакто бяха вкусили Джулета, комарите не ни обръщаха повече внимание и кръжаха на облаци около къщата, принуждавайки жертвата си на свой ред да ни остави на мира. Оли не бе във възторг от стълбата, предпочиташе старата, колкото и разнебитена и прогнила да беше. Което след кратък размисъл намерих за напълно естествено.

— Не, не се безпокой — отвърнах.