Филип Джиан
Навън към себе си (1)

Въпреки мъчителното изпитание, на което съм подложен понастоящем и което, разбира се, е напълно заслужена награда за поведението ми, не мога да сдържа усмивката си при мисълта колко глупаво се държа. Ала усмивката ми е просто гримаса.

Обясних на Елеонор как стоят нещата. Не исках да смята, че по най-незначителния повод бързам да се затворя в черупката си, че се предавам и че едва ли не ми пука. Уверих я, че се чувствам адски тъпо. И че сърцето ми е свито.

— Но нали знаеш, зависи от човека… На мое място друг сигурно щеше да го удари на рев или да започне да си скубе косите… Е, поне така предполагам.

Евелин смята, че сам съм си го изпросил. А и тя е последният човек, който би хукнал да ме утешава или най-малко да ме ощастливи с присъствието си след падането на нощта. Освен това е на мнение, че всеки си има проблеми. И е права.

Измина една седмица, откакто цялата тази история излезе на бял свят. Но все така не виждам спасителен бряг. Години наред живях с убеждението, че плавам на солиден кораб, който може да устои на всякаква буря и който с времето става все по-неуязвим. Понякога дори съм си мислил, че и върху рифове да връхлетя, пак ще си остана невредим. Затова и се усмихвам. Единствените крепостни стени, които човек може да изгради около себе си, са с размерите на собствения му ковчег.

* * *

Появявам се в списъка на преподавателите в „Сен Венсан“ в началото на третия срок: Анри-Джон Бенжамен, История на музиката. Пристигам с пролетта и малцина проявяват интерес към лекциите ми. Но аз съм свикнал.

Харесвам сградата, харесвам смехотворната строгост на варакосаното и лъснато с паркетин дърво, злобната физиономия на Мари Жозеф Сен Венсан (1823–1901) и нежния поглед на съпругата му, които ви посрещат на входа, точно над автомата за напитки. Повечето време скучая, но по безусловно приятен начин. Все едно се излежавам в преливаща от пяна вана.

Директорът на училището е ревностен поклонник на жена ми. Когато преди пет години се представих в кабинета му, изобщо не се наложи да изтъквам достойнствата си — въпросът беше предрешен и почтеният човечец ентусиазирано се вкопчи в ръката ми.

— Добре дошли в „Сен Венсан“! — възкликна той. — Жена ви е възхитително създание!

Оттогава отношенията ни се пообтегнаха. Никога не съм отказвал да оглавя едно или друго вътрешно протестно движение. В живота няма малки битки. Автоматът за напитки например е мое дело.

Това, което ме доведе тази сутрин при него, засягаше оборудването на помещенията с душовете.

— Хайде, Анри-Джон… — въздъхна той. — Изплюйте камъчето.

Седнах насреща му. Понякога всичко това ми се струваше прекалено лесно. Още не бях отворил уста. А и не изпитвах особена слабост към жена му.

— Е, слушам ви… Какво измъдрихте пак?

Не ставаше въпрос само за лично отношение. Нямам никакво намерение да отричам злостното удовлетворение, което изпитвах, усложнявайки живота му (ако смяташе, че благодарността или просто усмивката на Едит Бенжамен си струваха мъката да понася досадния й мъж, то това, Бога ми, си беше негова работа…). В зависимост от начина, по който му представях нещата, той ту се изчервяваше, ту пребледняваше, ту обикаляше в кръг около мен, твърдейки, че съм си загубил ума. Или пък се закотвяше пред прозореца и нито продумваше, нито помръдваше. Виж, в това отношение Едмон Хайсенбютел беше ненадминат. Но бих постъпил по същия начин с всекиго.

Положението ми не бе от най-завидните, още повече в качеството ми на преподавател. Лекциите ми не бяха особено важни (коефициент 0,5). Смятах, че това ми е безразлично, но в същото време кабинетът ми се превърна в център на всички заговори и вратата ми бе винаги широко отворена. Не си губех времето да се питам дали цялата тази дандания има някакъв смисъл. Всички знаеха къде да ме намерят. И това ми бе напълно достатъчно.

— Сешоари ли?!… — хлъцна той.

* * *

Не си правех труда да преценявам доколко уместни са исканията, които му отправях. Не такава бе ролята ми, а и обикновено това никак не ме засягаше. Бях нещо като напълно безчувствен, лишен от идеали войник, нает просто да проведе една битка, чиято цел малко го интересува. Изобщо не реагирах на сърцераздирателните му молби, не разбирах какво иска да каже, когато дружески ме потупваше по рамото: Анри-Джон…! Нима не чувствате огромния единен организъм, който съставляваме всички заедно? Не разбирате ли, че като ми забивате нож в гърба, наранявате сам себе си?

Когато ме обвиняваше, че искам да поставя „Сен Венсан“ на колене, не изпитвах никаква вина и никога не отстъпвах от позициите си. Тези пет години — пет срока, бих казал — ни най-малко не смекчиха сърцето ми. За мен „Сен Венсан“ не представляваше нищо. Бях готов на драго сърце да играя ролята както на препъникамък, когато се наложеше, така и просто да се свра в дупката си и да кротувам.

Не знаех дали се оплаква на Едит, но в редките случаи, когато жена ми се преструваше, че се интересува от професионалните ми задължения, и й разказвах за последните ни спречквания, тя се смееше заедно с мен, след което ми подхвърляше, че все пак не съм много любезен с клетия Хайсенбютел. А аз се подхилвах. Но това е най-добрият начин да се разбере дали наистина ти се възхищава толкова много, колкото твърди… И не се налагаше да се разпростирам повече по темата. Според мен всички те бяха от един дол дренки, имам предвид Едит и компания.

* * *

Беше заминала за Япония за петнайсетина дни. Когато жена ми отсъстваше, на хоризонта се появяваше майка ми и тозчас ни обсебваше, поне за вечерите. Тази нейна мания ужасно ме дразнеше, но в областта на готвенето тримата с дъщерите ми бяхме пълни нули. Елеонор направо се вцепеняваше и всеки път, когато я помолехме за малко помощ, на лицето й се изписваше възможно най-идиотско изражение. Колкото до Евелин, тя търчеше и подскачаше като пощуряла, предизвиквайки най-кошмарната суматоха, която човек би могъл да си представи. Аз също не падах по-долу. Сетне внезапно ни обземаше неописуемо униние и мълчаливо впервахме очи един в друг, досущ като разгромена армия. Накрая се налагаше да подредим, да почистим и да изчегъртаме всичко, горчиво проклинайки се за проявената предприемчивост. Тъй че когато Едит ни изоставяше, задължително вечеряхме у майка ми.

Старата далеч не беше майстор кулинар, да не говорим за Рамона. Но ние забравяхме това. Скачахме в колата — първи аз! — и се омитахме от къщи. Така де, нямаше значение какво ни очаква, след като най-страшното бе зад гърба ни. А и освен това върху масата на майка ми винаги имаше свежи цветя и каквото и да ни сервираха, то бе задължително разкошно аранжирано.

Тази вечер се прибрах у дома в повишено настроение. В интерес на истината изживявахме доста спокоен период и от цял месец насам Е. Хайсенбютел кръстосваше коридорите усмихнат и в чудесно настроение. Но вятърът изведнъж се обърна. Четири-пет момичета нахълтаха в кабинета ми и заявиха, че така повече не може да продължава. Защо изведнъж им бяха притрябвали сешоари, това никой никога нямаше да разбере. Дори не ги попитах.

Пред входа видях паркирана кола — чисто ново порше. Вече не си спомнях как се казваше лицето — Евелин го бе довлякла преди няколко дни, но аз го бях прогонил от съзнанието си, бях побързал да го забравя. Не исках повече да се карам с нея заради подобни типове. Настоявате ли на своето, бъдете сигурни, че неприятностите са ви в кърпа вързани.

Настаних се в хола, за да прегледам пощата. Оли (Оливие, братът на Едит) се бе сврял в една стая в „Шато Мармон“ в Лос Анджелес. „Тия хора са пълна отврат — пишеше той. — По дяволите, защо не си с мен?“

— Искате ли нещо за пиене?

Вдигнах глава. Погледнах го. Чиста проба леке, което чукаше дъщеря ми, а аз нищо не можех да сторя.

— Не, не мисля — промърморих.

И отново се задълбочих в четене. „Басейнът не е от най-големите — продължаваше Оли. — И по някое време следобед слънцето изчезва зад ред евкалипти. Мисля, че Джон Белуши е имал някакви проблеми в съседното бунгало…“ Щял да остане най-малко още десетина дни. „Нали знаеш, татко е доста уморен. А това пътуване направо му взе здравето. Вчера сутринта цялата тайфа се изнесе без нас в Дисниленд…“

Сгънах писмото и го пъхнах в джоба си. Въпреки мрачния тон не се безпокоях за Оли. Мисля, че унинието му се дължеше единствено на факта, че се е хванал за писалката.

— Вижте, знам какво си мислите…

Пак го погледнах. Лицето му беше гладко — никаква следа от битки и поражения. Никаква дълбочина, никаква мистерия — според мен. Голо самодоволство.

— Така ли? — отвърнах.

И тъкмо се канех да стана, тъй като присъствието на момичето ме изтощаваше, а и чувствах, че се готви да ми разкаже биографията си, когато се появи Евелин. Събеседникът ми светкавично се изстреля във вертикално положение.

— Тръгваме ли? — излая той (поне на мен гласът му ми прозвуча доста неприятно, като съвсем нов, още непросвирен музикален инструмент).

Евелин тозчас се овеси на ръката му и реших, че лекето е наистина голям късметлия.

— Ще се постарая да не закъснявам много — подхвърли тя.

Задоволих се да кимна. Двамата с Евелин не се разбирахме много добре.

За сметка на това с Елеонор бяхме първа любов, така да се каже. В очите й аз засенчвах всички останали. И понякога си представях абсолютното щастие точно така — малко повече от едната страна, малко по-малко от другата. Две дъщери, каквито никой баща никога не е имал. Преди години, когато бяха деца и докато ги наблюдавах как се унасят в сън, наистина бях убеден, че именно аз съм избраникът Божи.

* * *

Рудолф, Вацлав и Айсадора, пекинезите на майка ми, се втурнаха да ни посрещнат. Вдигнахме ги на ръце и ги отнесохме до къщата, което много им харесваше и същевременно ни спестяваше препъването в тъмнината, докато прекосявахме градината.

Коленичих, за да я целуна.

— Мъртва съм! — изпъшка тя.

Лежеше на килима с широко разкрачени крака, прилепила хълбок о стената. Петите й бяха червени.

— Евелин ни заряза — уведомих я, докато се изправяхме.

— Рамона не се чувства много добре — на свой ред ме информира тя.

Елеонор прегърна баба си през кръста и пекинезите се разскачаха около тях като бълхи. Възползвах се от случая, за да се кача на горния етаж.

Стаята на Рамона беше хладна и изпълнена със сладникав аромат, но във въздуха имаше и още нещо, непознато за мен. Когато отвори очи, пристъпих към нея и седнах на края на леглото.

— Какво ти е, миличка?

Тя се надигна, сетне сви рамене и се усмихна.

— Ами това, че идния месец навършвам шейсет и седем години. Би трябвало да е предостатъчно като обяснение…

— Слушай, не се шегувам.

Взе ръката ми, притисна я към бузата си и на лицето й се изписа лукаво изражение.

— О, Анри-Джон, обожавам, когато се притесняваш за мен! Толкова е приятно…

Най-смешното е, че от погледа й и до ден днешен ми премалява. Лицето й бе подпухнало, но струящото от искрящите й очи неустоимо очарование озаряваше цялото й същество. Това се отнасяше и до тялото й, което сякаш изобщо не бе засегнато от погрома на годините. Не искам да кажа, че беше стройна, че кожата й бе свежа или че имаше стегнати гърди. Тя не бе вече девойка, нито дори зряла жена. Но от нея се излъчваше такава сила, че човек забравяше тези подробности. И то толкова лесно, че неведнъж ми се бе случвало да бъда обсебен от подчертано натрапчиви и болезнено конкретни мисли.

— Няма ли да ми кажеш най-сетне какво ти има? — прошепнах.

— О! Толкова зле ли изглеждам?

Понякога съм най-търпеливият човек на света, тъй че не след дълго тя се предаде и призна, че се чувства малко уморена.

— Виж ти… Сигурна ли си? — подсмихнах се аз.

После дойде Елеонор. Известно време постърчах насред стаята с ръце в джобовете, без да участвам в заговорническото им шушукане. Но това не ми помогна.

Майка ми лежеше на дивана в хола и задълбочено разкрояваше панделки. Хванах я за пръстите на единия крак и го повдигнах.

— Тая работа не ми харесва — отбелязах. — Мисля, че е болна.

Стрелна ме с поглед. От деня на раждането ми Елизабет Бенжамен постоянно си повтаряше, че има син, но и до ден днешен не можеше да го повярва. При все че клетата — защото само Бог знае колко се беше настрадала покрай мен — бе положила всички възможни усилия, за да го осъзнае. Както и всяка друга майка, тя ме беше прегръщала и покривала с ледените си целувки. Понякога в разгара на някое соаре внезапно пребледняваше, като нерядко дори изпускаше чашата си и току изпищяваше: Къде е Анри-Джон? — докато в същото време аз кротичко спях в някой ъгъл. А щом ме откриеха, яростно ме разтърсваше и ме принуждаваше да стоя прав, обяснявайки ми, че не може непрекъснато да търчи подире ми. И макар да не разбирах много добре какво чак толкова се е случило, аз се опитвах да се притисна към нея, за да избегна продължението. Ала тя ме държеше на разстояние и сащисано се блещеше насреща ми.

До самата си смърт майка ми щеше да ме гледа изумено. Ако ще и още сто години да бяхме живели заедно, нищо нямаше да се промени. Просто не би могла да се сдържи да не го прави. Аз съм голямата загадка на живота й, най-изумителното нещо, случило й се от собственото й пръкване на бял свят насам.

— Утре сутринта ще се обадя на Спаак, щом смяташ, че така ще е по-добре.

— Мамо, но аз не бих потърсил помощта му дори за най-обикновена хрема!

— Слава Богу, че не е тук, за да те чуе!

Седнах на другия край на дивана, потискайки лека въздишка. И докато тя продължаваше да реже панделките си, а надвесеният над мен Жорж Спаак ме спасяваше от остър перитонит — бе през ужасната зима на 56-а — отново и съвсем машинално обгърнах с длани краката й. Бях единственият в семейството, който си позволяваше да намеква, че на света има и други лекари. Но в това отношение явно се бе утвърдило убеждението, че невежеството и неблагодарността са двете основни достойнства на Анри-Джон.

— Какво предлагаш?

Въпросът й прозвуча едва ли не алчно. Тя със задоволство съзерцаваше творението си, стиснала в пръсти парченце розов сатен. И додаде с най-невинно гласче:

— Мислиш ли, че ще позволи да я прегледа някой друг?

* * *

Като преподавател не бях нищо особено. И макар че подбирах грижливо темите на лекциите си, резултатите бяха нулеви. Последната ми лекция за Лист се оказа пълно фиаско — учениците ми от мъжки пол изобщо не се интересуваха от някакъв си тип, запратил копието си в безкрайните пространства на бъдещето, нито от класическата музика като цяло, особено в комбинация със споменатия по-горе мизерен коефициент. Колкото до момичетата, те само се преструваха, че ме слушат. Класът ми приличаше на потънал град, населен с призраци и останки на кораби, щръкнали насред леденото течение.

Обикновено повечето от колегите ми минаваха по коридорите, ескортирани от група ученици, които искаха да узнаят нещо повече, докато моите, звъннеше ли звънецът, тутакси се втурваха към вратата, блъскайки се в масите. Техните лица ми бяха почти непознати. Защото, макар да знаеха много добре къде да ме намерят, когато нещата опираха до преговори с Хайсенбютел, те бързаха да ме забравят в мига, в който исканията им бъдеха удовлетворени. Най-много да ми отправят смутена усмивчица, когато погледите ни се срещнат. И най-голямата жертва, която си позволяваха да направят в замяна на вярната ми служба, бе да присъстват храбро на лекциите ми с риск да се споминат от скука.

Поне не ти се качват на главата! — въздишаше Елен Фоле, История на модерното изкуство.

Елен идваше редовно в кабинета ми, за да изпуши една-две цигари, докато четях вестника, и я чувах да диша, да кръстосва, после да отпуска крака, прострелвайки стаята с дълги струи отровен синкав дим. Раздразнението й се дължеше неизменно на вездесъщите „малки мръсници“ и „недорасли пачаври“, които тя обвиняваше във всички смъртни грехове. Когато лекциите й се проваляха, тя никога не изливаше яда си върху момчетата: Господи! Та те са толкова тъпи, че не можеш дори да им се сърдиш! На няколко пъти се бе опитала да ми обясни какво е да ти се усмихне някоя от онези малки чуми или пък да те погледне по особения, присъщ единствено на тях начин, като същевременно ме уверяваше, че не мога да го разбера и че само една жена е в състояние да схване нюансите. Не й противоречах, задоволявайки се да наблюдавам розовите петна, които избиваха по шията й под въздействието на гнева.

Налагаше се да полагам доста усилия, за да си представя атмосферата, която цареше по време на лекциите й. Понякога дори сериозно размишлявах върху това, докато се разхождах между масите като пастир сред стадо крави, дремещи на лунна светлина. Така де, на моите лекции най-много някой да размърда крака, за да се намести по-удобно, или да се изкашля в безметежното безвремие, като повечето буквално спяха с широко отворени очи. Но дадяха ли същия този клас на Елен Фоле, тозчас над прерията се издигаше облак прах и небето се обагряше в червено. Не знам как, по дяволите, го постигаше. Но и не исках да знам.

Не търсех компанията й, ала не можех да я избегна. И двамата бяхме дамгосани с един и същ коефициент и фактът, че споделяхме този позор, ни даваше, поне що се отнася до нея, известни права един над друг. Бях повече от наясно докъде може да стигне съучастничеството ни, в което тя искрено се вживяваше, когато бяхме заедно. Възползвайки се от това, че бе нова в „Сен Венсан“, тя постоянно ме молеше за нещо — за съвет, за мнение, за уточнение относно Този, Онзи и за Бог знае още какво или идваше просто да одимява кабинета ми и се въртеше на стола дотогава, докато не оставех вестника. Не беше красива, но понякога присъствието й ме смущаваше до такава степен, че предпочитах да изляза. Нямах намерение да се забърквам в истории. Тъй че попиташе ли ме какво ме прихваща, просто й отговарях, че е прекалено любопитна.

До този момент старателно бях избягвал някои приятелски жестове, които по мое мнение можеха да станат причина за излишни недоразумения. Помня, че един път май й стиснах ръката, още в самото начало, но оттогава спазвах дистанция. От своя страна тя се държеше така, сякаш бяхме дружки от детинство. Точно в този момент например закопчаваше жартиерите на единия си чорап, леко приведена и наполовина обърната към стената, предоставяйки на вниманието ми опакования си в жарсе с кайсиев цвят задник, който дявол знае защо се бавеше да прикрие. Затова мигновено налапах телефона.

Рамона не се чувстваше по-добре. Въпреки че беше почти напълно безчувствена към мъките на човечеството, майка ми снизходи да сподели, че състоянието й я безпокои, което бе предостатъчно, за да ме изправи на нокти — разтревожеше ли се майка ми, значи положението беше катастрофално. „Не мога да се свържа със Спаак — уведоми ме тя, — но не губя надежда.“ Усмихнах се пряко сили, защото, макар и често неадекватна, вярата обезоръжава и заслепява неверника като есенно слънце, далечно и ласкаво. Продължих да настоявам. Заявих, че смятам всяко отлагане за неразумно. А тя ми отговори, че Рамона я е накарала да се закълне, че ще изчака до вечерта, преди да извика някои от онези неопитни младоци, които нямат представа от абсолютно нищо. Накрая я уведомих, че и двете са луди и че в конкретния случай това важи и за мен.

— Коя е Рамона? — попита Елен в момента, в който звънецът обяви продължаването на занятията.

Събрах нещата си и мълчаливо излязох. Признавам, че имаше дни, когато ме развеселяваше, че понякога приказките й искрено ме забавляваха, но никога не отварях дума за личния си живот. Загърбех ли „Сен Венсан“, тя преставаше да съществува за мен. Всъщност цялото училище се заличаваше от съзнанието ми с изключение на Хайсенбютел и жена му, които фигурираха сред познатите на Едит.

Имах усещането, че Елен си дава сметка за това. Все още продължаваше да се прави на обидена, когато отказвах да я осветлявам по един или друг прекалено близо засягащ ме въпрос, но не настояваше. Отначало заявяваше, че не съм готин, докато не разбра, че не искам да я виждам извън стените на „Сен Венсан“, че не желая да пийнем по чашка, нито дори да си тръгваме заедно. Сега вече не казваше нищо. Очевидно компанията ми напълно я задоволяваше. Което не й пречеше (питам се дали им се случва да им писне от подобни изпълнения) с най-невинно изражение да ми демонстрира задника си или (и ви уверявам, че ни най-малко не пресилвам нещата) направо да създаде у мен впечатлението, че присъствам на стриптийз.

Не се опитвах да си търся оправдание. Изобщо не ме интересуваше как би постъпил друг на мое място. Знаех, че ако си го поставя за задача, мога да удържа фронта.

* * *

Както всеки петък, лекциите ми приключваха в един часа. Нямах време да обядвам, тъй като четвърт час по-късно имах урок по пиано. Успявах само да прескоча до вкъщи и да яхна колелото, за да стигна по-бързо.

Не колелото беше причината за онова, което се случи, но няколко дни пазих металното парченце, което бе спукало гумата ми. Премятах го в ръце, без да успея да го идентифицирам, и дълго време го разглеждах най-внимателно, докато в деня, в който Едит се завърна от Япония, не се реших да го хвърля.

Накратко, когато напусках „Сен Венсан“ в петък, винаги бързах. При това не само бързах, но изпадах и в отвратително настроение. То ни най-малко не се дължеше на факта, че пропускам обяда, а по-скоро на мисълта, че ме чакаше някой си Марк-Седрик — успявах да произнеса това име с цената на наистина мъчителни усилия и го използвах единствено в присъствието на майка му.

Освен това бях притеснен от сутрешния ми разговор с моята майка, ядосвах се, че не е успяла да открие Спаак и се тревожех, че губим ценно време. А инак денят бе наистина чудесен — лазурен, топъл и искрящ с първите юнски лъчи.

Бях изминал не повече от стотина метра, когато установих, че задната ми гума е спукана. Не казах нищо, просто се вторачих в нея с мисълта, че ме изоставя в най-неподходящия момент. После вдигнах глава и забелязах Елен Фоле, която изчакваше зелен светофар, спуснала до долу прозореца на колата си. Мина ми през ум, че може всеки момент да потегли. И без да се замисля, я повиках.

Сетне, докато ме откарваше вкъщи, мозъкът ми отново включи, но беше прекалено късно за съжаления.

Марк-Седрик и майка му бяха вече пред вратата. Благодарих на Елен за помощта и припряно се измъкнах от колата. Усмихнах се на майката над живия плет. Понечих да прибера колелото си, но багажникът беше заключен.

— Ей сега ще го извадя — каза Елен.

— Мога и сам да го взема.

Тя не отговори и стъпи с един крак на тротоара. Хвърлих поглед към жената, която стоеше неподвижно на прага.

— Добре. Извинявай за притеснението.

И незабавно се присъединих към момчето и майка му и ги въведох в къщата, без дори да се озърна назад.

М.-С. се намести пред пианото така, сякаш сядаше на кормилото на комбайн.

— Ммм… Бъди малко по-деликатен! — посъветвах го аз, докато майка му попълваше чека. — Ако не го уважаваш, то също няма да те уважава.

Беше десетина годишен. Давах му уроци едва от няколко месеца, но и двамата знаехме, че от това нищо няма да излезе. Не бях скрил от майка му, че я очаква сериозно разочарование, ако възлага прекалено големи надежди на отрочето си. Въпреки това тя бе настояла да продължим уроците, бидейки твърдо убедена, че ще се случи чудо и от наличното недоразумение изведнъж ще се пръкне нейният истински син. Но до момента нищо такова не се бе случило. Според мен нещата дори отиваха на по-зле.

— Да чуя разсвирването — подканих го аз.

И докато хлапето изпълняваше тази задача, видях, че Елен Фоле влиза в градината и подпира колелото на живия плет. Махнах й с ръка. После майката на М.-С. ми подаде чека с подчертано сконфузено изражение, тъй като дори глух би запушил ушите си. Изпратих я до вратата.

Сетне се върнах при невръстния си приятел.

— Изправи се — въздъхнах. — И не клати глава като магаре.

Седнах до него. Наблюдавах ръцете му, докато търчаха нагоре-надолу по гамата, и си мислех, че никога досега не съм виждал нещо по-отчайващо.

Просто не знаех какво да го правя. Накарах го да изсвири едно парче на Сати^[1], върху което се предполагаше, че е работил — нещо съвсем просто и не изискващо кой знае какво чувство. Станах още на първия такт. Тупнах го по гърба, за да се изправи, дръпнах лактите му назад и се отдалечих с измъчена гримаса. И отново забелязах Елен Фоле. Седеше насред моравата и се занимаваше с гумата ми. Помислих, че халюцинирам.

— По дяволите, какво правиш? — изсъсках през полуотворения прозорец.

— Какво? А, почти приключих!… Искаш ли да видиш от какво се е спукала?

Бях потресен. Зад гърба ми М.-С. усърдно тормозеше пианото. Възползвайки се от това, че продължавах да стоя вцепенен и онемял, тя се приближи и ми подаде нещото, което бе измъкнала от гумата.

— Знам, че не си ме молил… Но ми беше приятно.

Усмивката й ме обезоръжи.

— Извини ме. Имам работа — избъбрих.

Притворих прозореца. М.-С. беше спрял да свири и с пъхнати между краката ръце гледаше право пред себе си, зяпнал като риба на сухо.

— Е, и какво? Доволен ли си от себе си? Поне чу ли се какви ги накъдри?

Седнах до него и му изсвирих парчето. Опитах се да му обясня кое е най-важното. После сложих ръцете си върху неговите и го изсвирихме заедно.

— А сега опитай сам. И, за бога, постарай се поне малко да се вслушваш в това, което свириш!

В същия момент видях Елен Фоле да пресича градината, яхнала колелото ми. Затворих очи и се ощипах по носа.

— Започвай! Какво чакаш? — изсъсках.

Отворих очи на петия такт. Тя отново профуча край прозореца и ми махна с ръка. М.-С. продължаваше изпълнението си в стила на пиян дървосекач.

Приведох се над него, сграбчих партитурата и я запокитих в другия край на стаята.

— Посерко нещастен! — изръмжах. — Хайде, марш! Изчезвай оттук, не искам повече да те виждам!

Той светкавично събра нещата си. Посочих му вратата. После отново застанах на прозореца.

— Ама ти още ли си тук? — креснах по адрес на Елен, която правеше обратен завой в края на алеята и като че ли изпитваше искрено удоволствие от препускането из градината.

Тя спря пред прозореца със сияещо лице.

— Нямах намерение да те притеснявам.

— Да де, но не се получи. Виж, не искам да ти прозвучи грубо, но в момента не ми е до смях.

В крайна сметка отидох да й отворя. Но не задоволих любопитството й, оставяйки я да тръгне вдясно или вляво, а я поведох направо към банята. Все пак успя да зърне една от картините на стената в хола.

— Знаеш ли, че Брам Ван де Велде^[2] е вдъхновил Бекет за написването на „В очакване на Годо“?

Отговорих утвърдително, но това не й попречи да ми разкаже цялата история, докато търкаше пръстите си един по един, а аз стоях на вратата и я наблюдавах, опасявайки се да не се измъкне и да хукне да обикаля къщата. Не я слушах. Беше ми нервно. За сметка на това тя очевидно се чувстваше великолепно, като ни най-малко не бързаше и продължаваше да се шегува, озъртайки се с любопитство наоколо. Не проумявах какво прави тук и ужасно се дразнех от факта, че се чувствах като навлек в собствената си баня — точно такова усещане имах.

Носеше една от жарсените си поли, която покрай доскорошните й изпълнения на колелото се бе повдигнала с няколко сантиметра и която явно и през ум не й минаваше да придърпа надолу. Носеше и лека памучна блуза с шпиц деколте, чиито ръкави бе запретнала, като освен това я бе разкопчала наполовина, тъй че върху снежнобелия й сутиен забелязах някаква извезана цветна измишльотина — роза? шипка?

Обстановката ми беше до болка позната и просто нямаше какво друго да гледам освен нея. Не проронвах нито дума — и това несъмнено бе грешка, защото иначе може би щях да се измъкна от ситуацията, подхващайки разговор за литографията и за проблемите на изобразителното изкуство. По някое време реших, че ръцете й едва ли биха могли да станат по-чисти. И точно в този момент трябваше да се раздвижа и да поема обратно към изхода, ала аз не помръднах, все така облегнат на рамката на вратата, сякаш краката ми се бяха сраснали с пода.

Тя се приведе към огледалото, внимателно се огледа и заяви, че градината ми й напомняла дома на баща й, с когото за съжаление не поддържала никакви отношения вече близо десет години, бедничкият… И продължи да каканиже спокойно, докато най-безцеремонно смъкваше полата си, след което я прекрачи, огледа я на светлината на лампата и пъхна единия й край под крана — О, това е само малко пръст, веднага ще изчезне… — без да ми обръща повече внимание, отколкото би обърнала на евентуалната си съквартирантка.

Отбелязах, че сандалите й са покрити с прах.

— О, естествено! — възкликна тя.

Взе една книжна салфетка и се наведе.

Внимателно прецених ситуацията. После пристъпих напред, подпъхнах пръст под ластика на слиповете й и Елен се разкрачи, опирайки се с ръце на бидето.

— Ах, сънувах го! — прошепна тя.

Аз също, но сигурно е било кошмар.