Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (67)

Луксор

Когато Халифа пристигна в Александрийската банка, сейфът вече го очакваше на маса в подземието. Там го въведе заместник-директорът на клона, жена на средна възраст с начервени устни и сребрист шал, която го накара да подпише разни документи, отключи кутията и го остави сам, след като го уведоми, че ако му потрябва, ще бъде отвън.

Халифа я изчака да затвори вратата, барабанейки с пръсти по масата. Помещението без прозорци го натискаше от всички посоки. След това, сякаш за да се гмурне, си пое дълбоко дъх, наведе се, отвори кутията и погледна съдържанието й.

Портмоне, това беше първото, което видя. Евтино пластмасово дамско портмоне върху дебела картонена папка. Взе портмонето и го отвори. Още преди да види съдържанието му, инстинктивно разбра, че е на Хана Шлегел. В него имаше малко египетски лири и израелски шекели; зелена ламинирана лична карта; и грижливо прибрани в един страничен джоб две малки черно-бели снимки с паспортен размер и разръфани от времето краища. Извади ги и ги остави една до друга на масата. Едната беше на семейство, мъж, жена и две дечица — Хана и Исак Шлегел с родителите си, — четиримата застанали на вратата на голяма къща, усмихнати и махащи на фотографа. На другата бяха снимани същите деца, вече малко по-големи, седнали в задната част на дървена каруца, смеещи се, провесили крака през каната, прегърнати през раменете.

Халифа винаги си беше мислил за Шлегел като за възрастна жена, пребит окървавен труп, проснат на пода в Карнак. По някакъв начин този неин детски образ — толкова красива, толкова невинна, напълно неподозираща за ужасите, които я очакват — го разстрои повече от всичко останало, с което се беше сблъскал в хода на това разследване. Гледа снимките дълго, с мисълта за дъщеря си, с нейната дълга коса и стройни крака; след което въздъхна, остави снимките и портмонето настрана и взе картонената папка.

Каквото и да беше очаквал — а през последните няколко дни му хрумваха какви ли не откачени идеи за същността на загадъчното оръжие на Хот — съдържанието на папката се оказа всичко друго, но не и кулминация. Беше интересно, безспорно, даже интригуващо. Но не и драматичното откровение, за което се беше подготвил. Снимки и документи, това откри, когато развърза лентата, с която беше вързана папката — купища най-различни материали, които след подробния преглед се оказаха свързани не с оръжия и тероризъм, а с археология и история. Маршрути, карти, фотокопия на страници от книги, за които не беше и чувал („Historia Rerum in Partibus Transmarinis Gestarum“; „Massaoth Schel Rabbi Benjamin“), всякакви снимки, от археологически обекти и интериори на църкви до голяма триумфална арка с барелеф на фриза, изобразяващ тълпа от облечени в тоги мъже, носещи гигантски светилник със седем рамена (Арката на Тит в Рим, според бележката на гърба на снимката). Но нищо, съвсем нищо, което поне малко да наподобява оръжие, което да може да бъде използвано за „унищожението на евреите“, както се беше изразила Инга Грац.

Прегледа озадачен колекцията, някои неща прехвърли набързо, на други отдели повече внимание: копия от древни надписи на гръцки, латински и коптски; увеличена фотография на написано на ръка латинско изречение („Credo id Castelombrum unde venerit relatum esse et ibi sepultum esse ne quis invenire posset“); предпазен пластмасов плик, в който намери пожълтял стар пергамент с шест реда очевидно произволни букви, подписан накрая с инициалите ГР.

Нямаше абсолютно никаква представа какво означава всичко това, макар колкото повече да гледаше материалите, толкова повече да се убеждаваше, че съвсем не са толкова произволни, колкото беше предположил първоначално, а че точно обратното, бяха свързани по някакъв начин и представляваха част от цялостен изследователски проект. Но какъв проект, дори не се досещаше; нито пък възнамеряваше да разгадава, въпреки цялата си любов към историята. Важното беше, че колкото повече изследваше съдържанието на папката, толкова повече се убеждаваше, че хвалбите на Хот за притежание на някакво тайно оръжие, което би могло да се използва срещу евреите, всъщност бяха точно това — хвалби. Празно, последно самохвалство на един самотен, изплашен, параноичен старец, отчаяно опитващ се да убеди околните, а може би и себе си, че все още означава нещо.

— Блъфирал си, нали? — измърмори Халифа, наближавайки края на папката. — Никога не е имало никакво оръжие. Блъфирал си, дърти глупако.

Усмихна се, облекчен, че страховете му са се оказали неоправдани, запали цигара и взе последния предмет от колекцията — кафяв хартиен плик, на който беше написано „Кастеломбре“. В него намери поредица от черно-бели снимки, първите — общ план на покритите със зеленина останки на някаква отдавна порутена крепост, високият аркообразен прозорец беше единственият различим архитектурен елемент, на следващите снимки бяха запечатани разкопките точно в центъра на тези останки, провеждани от мъже в дъждобрани с кирки и багери.

Запрелиства ги, отначало бързо, сякаш размесваше карти за игра, а след това по-бавно, защото въпреки желанието му процесът на разкопките го увлече. На всяка следваща снимка дупката беше малко по-широка и малко по-дълбока. След около три метра дълбочина започна да се показва някаква кутия — златна, ако се съдеше по металния блясък на повърхността, — а близо до нея и нещо, наподобяващо извит клон или рамо. Подобно рамо се появи от другата страна, след това още едно, след това още една част от кутията, върху която сякаш имаше друга, по-малка кутия. В един момент стана ясно, че това въобще не са кутии, а стъпала на някакъв сложен пиедестал, от чийто център се издигаше дебел ствол в посоката на извитите рамена. Сантиметър по сантиметър интересният предмет изникваше от земята, всеки етап от напрегнатата му поява бе запечатан на филм, докато на последната снимка се показа изцяло, освободен от прегръдката на земята, вдигнат от дупката и поставен върху парче брезент пред аркообразния прозорец, чийто свод сякаш го обграждаше и затваряше като рамка на картина.

Халифа гледа с присвити очи последната снимка почти минута, цигарата догоря незабелязана между пръстите му. След това се наведе, разрови снимките; които вече беше разгледал, и извади онази на триумфалната арка с изобразяващия седемраменния светилник фриз. Сложи двете снимки една до друга, сравни ги, светилника на фриза и светилника от разкопките. Бяха еднакви.

Странната среща в синагогата в Кайро изплува в паметта му. „Нарича се менора… Светилникът на Бога. Символ с голяма мощ за моя народ. Символът. Знакът на знаците.“

Продължи да гледа двете снимки, местейки поглед от едната на другата; след което бавно се изправи и отиде до вратата. Заместник-директорката го чакаше отвън.

— Всичко наред ли е? — попита го тя.

— Да. Да. Просто се чудех… дали е възможно да изпратя оттук факс до Йерусалим?