Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (55)

Кеймбридж

Лейла стана в пет сутринта, без да буди Топинг, тихо си събра нещата, излезе на пръсти от спалнята и напусна къщата.

Не знаеше защо спа с него. Беше приятен компаньон — остроумен, чаровен, внимателен, — а сексът беше страхотен, сред най-добрите й преживявания в тази област. Но въпреки това в нито един момент не се почувства напълно съпричастна, не си позволи да се отпусне и да потъне във вихъра на любенето. Даже когато го беше възседнала и беше забивала бедра в неговите и от малките й гърди се беше стичала страстна пот, една част от нея, по-голямата част от нея беше останала безпристрастна, отнесена в мислите си, непрекъснато премисляща чутото през деня, онова, което се случваше в Близкия изток, сякаш тялото й беше някакъв неодушевен, оставен на автопилот апарат, докато тя, пилотът, седеше вътре и се занимаваше с нещо съвсем друго.

Затвори входната врата и излезе на улицата, с подредени от двете страни спретнати викториански къщи, светът около нея бе сив и неподвижен, вече не тъмен, но още не и светъл, сумрачната ничия земя между нощта и зазоряването.

Предишната вечер се беше обадила на познатия на Топинг Жан-Мишел Дюпон в Тулуза и му беше обяснила, че се интересува от Дитер Хот и разкопките в Кастеломбре. Бяха се разбрали да се срещнат в един и половина по обяд и тя си беше запазила билет за полета на „Бритиш Еъруейз“ в десет часа от „Хийтроу“. Мина й мимолетната мисъл, че с толкова време за убиване можеше да отиде до Гранчестър и да види старата къща, където бяха живели след смъртта на баща й. Баба й и дядо й отдавна бяха починали, но, поне доколкото знаеше, майка й все още живееше там с втория си съпруг. Адвокат. А дали не беше банкер? Не беше много сигурна. Не й говореше откакто се омъжи повторно преди шест години, не можа да й прости това гротескно предателство към паметта на баща й.

Да, нямаше да е лошо отново да види къщата с покрития й с мъх покрив и градината, пълна със сливи и ябълки, толкова различна от праха и ужаса на Палестина, колкото изобщо беше възможно. Дори понечи да прекоси улицата и да тръгне по пътеката, която, ако не я лъжеше паметта, излизаше право на поляните в източните предградия. Но след няколко метра се спря и тръсна глава — нямаше смисъл. Обърна се и пое в обратната посока към гарата. Очите й се насълзиха при мисълта колко безкрайно и непоправимо самотна е в този огромен свят.