Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (52)

Йерусалим

— Къде си бе, смотан арабин такъв?

Бен Рои седеше на бюрото си, ядосваше се и нетърпеливо барабанеше с пръсти по плота, притиснал слушалката на телефона до ухото си. Настроението му вече беше достатъчно вкиснато от случилото се в лагера, а се беше вкиснал още повече, след като беше изслушал четирите съобщения, които египтянинът беше оставил на телефонния му секретар: „Инспектор Бен Рои, бихте ли ми звъннали“, „Инспектор Бен Рои, надявах се вече да се бяхме чули“, „Инспектор Бен Рои, бихте ли ме осведомили как върви разследването ви“, „Инспектор Бен Рои, вие изобщо започнахте ли работа по нещата, които обсъдихме?“

Току-що си беше рискувал живота заради този скапаняк и за благодарност — въпросните съобщения! Изобщо не трябваше да му отговаря; трябваше да го остави да се попържи още няколко дни. Да го научи на прилично държание. Всъщност, сега като се замисли, щеше да направи точно така. Щеше да затвори и да остави нахалника да чака.

От другата страна вдигнаха.

— Сабах ел хир.

— Хедива?

Мигновена пауза.

— Халифа. Халифа. Вие сте нали, инспектор Бен Рои?

— Аз съм — отвърна израелецът, устоявайки на изкушението да добави „нахален мюсюлмански путьо такъв“. Вместо това гаврътна малко от манерката.

От другата страна на линията Халифа запали цигара и силно захапа филтъра. Намрази събеседника си дори повече от предишния път, не на последно място, защото го беше заварил неподготвен и го беше накарал да се чувства неорганизиран и некомпетентен.

— Надявах се да се обадите по-рано — каза в опит да си възвърне самочувствието.

— Е, сега се обаждам — изръмжа Бен Рои. — При първата удала ми се възможност.

Двамата замълчаха с усещането, че който започнеше разговора пръв, щеше да демонстрира слабост. Изобщо не трябва да му показвам, че имам нужда от него, мислеше си Халифа и пушеше. Изобщо не бива да показвам, че ме интересува, мислеше си Бен Рои и попийваше водка.

Египтянинът се пречупи пръв.

— Е? — попита с нехайство, което не прозвуча убедително. — Открихте ли нещо?

Бен Рои кимна доволно, че незнайно защо е получил предимство. Да, бил открил нещо. Много неща. Остави египтянина да поразмисли върху казаното, вдигна крака на бюрото си, кръстоса ги и се наслади на представата как в момента Халифа нетърпеливо стиска юмруци от другата страна на линията. Накрая заговори.

Започна с всички лични подробности за Хана Шлегел: Франция, Аушвиц, архиварската служба в Яд Вашем, братът близнак, всичко, което госпожа Вайнберг му беше разказала предишния ден. От другата страна се чуваше как Халифа дращи с химикалката. Постоянно го прекъсваше с въпроси (Къде във Франция? С какво се е занимавала в архива? Говорил ли е с брат й?), срещу което получаваше от Бен Рои все по-враждебни едносрични отговори, отчасти защото мразеше да го прекъсват, но и защото дълбоко в себе си знаеше, че не си е свършил работата точно както трябва и че заради невъзможността да отговори точно изглежда в очите на другия като мърляч.

— Вижте какво, не знам! — процеди след поредния път, когато се наложи да признае, че не беше свършил нещо докрай. — Имах на разположение само два шибани дена.

От другата страна на линията Халифа се подсмихна с перверзното задоволство, че се е сдобил с възможността да разкритикува колегата си и че с всеки останал без отговор въпрос балансът на надмощието постепенно се измества в негова посока.

— Напълно ви разбирам — изрече с възможно най-съчувствения си, но и най-покровителствен тон, който успя да докара. — Два дни наистина не са много време. Особено ако имате да вършите и други неща.

„Дрън-дрън“ — помисли си Бен Рои, отдръпна слушалката от ухото си и й показа среден пръст.

Доразказа общата информация и премина към пожара в апартамента. Тук почвата под краката му беше по-твърда, въпреки че това си беше негово мнение, защото настина беше свършил добра работа. Разказваше бавно, започна с всичко, което беше научил от госпожа Вайнберг, после стъпка по стъпка премина към Хани Хани Джамал, пътуването до Ал Амари, признанието на Майди, че му е било платено да подпали дома на Шлегел, описанието на вътрешността на апартамента — строеше историята тухла по тухла. Халифа продължаваше да го прекъсва с многобройни въпроси, но този път Бен Рои разполагаше с отговорите и колкото на Халифа да не му се щеше, се наложи да признае, че израелецът е свършил отлична детективска работа, такава, с която би се гордял и самият той. „Може да не е толкова тъп, колкото го мислех — призна наум. — Невъзпитан, невеж, противен. Но не и тъп.“

Израелецът подреждаше разказа си така, че увенчаващата информация, разкритието кой всъщност беше поръчал палежа, да остане за най-накрая. Дотогава Халифа беше толкова погълнат от казаното, че вече дори не задаваше въпроси; само слушаше и си водеше бележки. Когато израелецът най-накрая изрече името, което му беше дал младият палестинец — Гад, Гец, Халифа подсвирна.

— Познавате ли го? — безуспешно се опита да скрие изненадата си Бен Рои.

— Може би — отвърна Халифа. — Пиет Янсен е имал близък приятел на име Антон Грац, който също живее в Кайро. Съвпадението определено е странно.

Замисли се за момент, недоумяващ защо, по дяволите, Грац ще иска да запали апартамента на Хана Шлегел, след което тръсна глава, облегна се на стола си и се загледа в бележките, които беше изписал.

— Интересен ми е инцидентът на кораба — обади се след продължително мълчание. — Когато госпожа Шлегел за пръв път е дошла в Израел. Когато е казала… — Той прокара химикалката по бележките, търсейки точната фраза.

— „Ще ги намеря — помогна му Бен Рои. — Ако трябва до края на живота си ще търся тези, които ни причиниха това. И като ги намеря, ще ги убия.“

— Точно така. Кого е имала предвид?

— Тези, които са я измъчвали в Аушвиц, предполагам — изръмжа израелецът. — Докторите, учените. Според разказа на онази Вайнберг, било е някакъв ад.

Халифа дръпна дълбоко от цигарата. Преди вчера следобед да се разрови из интернет, не знаеше за Аушвиц почти нищо, освен името му. Дори сега все още не му се щеше да вярва, че такова място действително е съществувало. Газови камери, пещи, медицински експерименти… Отново дръпна силно от цигарата и се сети за белега на корема на Хана Шлегел, широк, криволичещ, като някакво гадно влечуго. Зачуди се дали не е бил наследство от лагера? Дали са я разпорили и ровили из вътрешностите й, дали са рязали парчета от нея? В съзнанието му мигновено изникна образът на девойка, привързана към операционна маса, гола, избръсната, плачеща, ужасена, викаща майка си. Лицето му се сгърчи. Поклати глава и се опита да прогони видението.

— Възможно ли е Янсен да е бил някой от онези лекари? Или по някакъв начин да е участвал в тези експерименти?

— След края на войната всички лекари от Аушвиц бяха или екзекутирани, или хвърлени в затвора. Менгеле избяга в Южна Америка, но умря преди трийсет години. В каквото и да е участвал този Янсен, не мисля, че са били нацистки медицински експерименти.

Халифа кимна, разочарован, но не особено изненадан, облегна се на стола си, издиша плътен облак дим и отново започна да преравя бележките си. Имаше доста ценни неща. Вярно, не заслепяващи откровения, но доста важни парчета от мозайката. Изживяванията на Шлегел през войната, „архивът“ в апартамента й, братът близнак, палежът — заедно с това, което самият той беше открил, новите следи бяха сериозни. За пръв път от началото на разследването го озари искрица оптимизъм, глождещо усещане, че въпреки мъглата на неизвестността, която все още покриваше всичко, поне беше започнал да се придвижва напред, да се приближава към същината на нещата.

Но оставаше още много и за да измине това огромно разстояние, му трябваха още факти, още информация, още гледни точки. С някои от тях щеше да се сдобие сам; вече беше решил, че следващият му ход ще бъде да отиде в Кайро и да постави ребром въпроса пред мистериозния господин Антон Грац. Но имаше други нишки, които нямаше да успее да проследи сам, или поне щеше да му е много трудно. Колкото и да му беше неприятно, продължаваше да зависи от Бен Рои. Това го вбесяваше, защото макар и неохотно да се беше впечатлил от работата му, детективският му нюх изобщо не го правеше по-поносим като личност.

От другата страна, Бен Рои се измъчваше от същия проблем, макар и точно в обратната посока: как да признае, че иска да продължи с участието си в разследването, без да изглежда прекалено навит. Добре де, египтянинът май не беше толкова некомпетентен, колкото го мислеше отначало; някои от въпросите и коментарите му бяха наистина проницателни. Но продължаваше да си е нагло дребно копеле с кърпа на главата и щеше сам да си го забие, ако му паднеше на колене и го помолеше за услуга.

Настъпи още едно продължително и напрегнато мълчание. И двамата мъже не желаеха да направят първата крачка, да кажат какво мислят, защото ги беше страх, че ще дадат на другия някакво невидимо преимущество. Този път Бен Рои се огъна пръв.

— Ще видя какво още мога да открия — изрече грубо и бързо, сякаш поглъщаше на екс някакво особено неприятно на вкус питие.

— Добре — отвърна Халифа облекчен и леко изненадан. Облегна се и загаси цигарата си в пепелника. — Ще ти изпратя по факса снимка на Янсен. И доклад за това, което съм открил досега.

— Добре. Запиши си и мобилния ми телефон.

Халифа смътно си припомни как израелецът май му беше казал, че няма такъв. Но на фона на неочакваното му желание да помогне реши да не го провокира и затова само взе химикалката и записа номера. След това пак настъпи мълчание, тъй като и двамата не знаеха как да приключат разговора.

— Значи ще държим връзка — каза накрая Бен Рои.

— Да. Ще чакам да ми се обадиш. — Понечи да затвори слушалката, но отново я вдигна до ухото си. — Бен Рои?

— Моля?

— Само още нещо. Не знам дали е важно.

— Да?

Халифа се поколеба.

— Пиет Янсен… май се е опитвал да влезе във връзка с Ал Мулатам. Казал, че притежава нещо, което ще му е от полза във войната срещу Израел. Реших, че трябва да го знаеш.

 

 

След като остави телефона, Бен Рои стоя минути наред, без да върши нищо, просто зяпаше в пространството, а пръстите му си играеха с менората на медальона му. След това стана и отиде до металната кантонерка в ъгъла на кабинета. Извади от джоба си връзка ключове, отключи я, клекна и измъкна отвътре дебела картонена папка, натъпкана с листове хартия. Изрита вратата на кантонерката, седна обратно на бюрото си и отвори папката. Най-отгоре имаше снимка на млада, късо подстригана жена. В долния край на снимката на самозалепващо листче беше написано името Лейла ал Мадани.