Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (23)

Йерусалим

Крачат близо до шествието хванати за ръце, пеещи заедно с другите, всеки понесъл запалена свещ и вечерта е изпъстрена с хиляди блещукащи точици. Косата й е дълга и кестенява, събрана в леко рошав кок на тила, облечена е в жълта памучна пролетна рокля, стройната й млада фигура се очертава неясно през ефирната материя. Той е по-висок от нея и по-широкоплещест, като мечка до газела, лицето му е с едри и груби черти, като изсечено набързо от дърво, едновременно грозно и привлекателно. Не сваля очи от нея, клати глава, сякаш не вярва, че една толкова красива, толкова крехка, толкова мила жена е с него. Тя прочита мислите му и се разсмива.

— Късметлийката съм аз, Ари-яри. И ще бъда най-щастливата съпруга на света.

Стигат до открито пространство и шествието се разпръсва, но после пак се събира пред импровизирана сцена, където се произнасят речи под транспарант с надпис „МИР“. Държат се за ръце и слушат, ръкопляскат, свиркат и непрекъснато се поглеждат един друг с любов и надежда.

След малко той я оставя и й казва, че иска да купи някакво безалкохолно. Подсмива се на себе си и вместо това влиза в един цветарски магазин и й купува едно-единствено цвете — бял лилиум, любимото й. Сега се връща усмихнат с мисълта колко приятно ще й стане, когато я изненада. В този момент чува експлозията. Отначало не разбира от коя посока идва. След това вижда облака дим и хуква да бяга със свито от лошото предчувствие сърце.

На площада телата са навсякъде и части от тела, и пищящи хора. Той се лута сред тях и крещи името й, краката му подгизват от кръв, звънът на мобилни телефони, които никой не вдига, отеква в ушите му, накрая я намира под един разцепен кипарис, роклята й е отлетяла и е почти гола. Краката й са откъснати и лежат наблизо.

— О, любов моя. — Думите се откъсват от устата му, той я взема на ръце и топлата й кръв се лее по ризата и джинсите му. — О, любима, скъпа Галия.

Тя някак успява да вдигне изгорената си ръка, да я обвие около врата му и да придърпа лицето му към своето. Целува го с разранена окървавена уста и едва чуто прошепва на ухото му думи, които само той чува, думи, които ще запомни завинаги. Главата й се отпуска назад, тя е мъртва.

Смазан, празен, самотен отвъд всякаква самота, той не откъсва поглед от обезобразеното й тяло, продължава да стиска лилиума в ръка, венчелистчетата му вече са червени. Нощта се изпълва с вой на сирени, сякаш самият въздух вие от отчаяние.

— Ариех!

Сирени навсякъде.

— Ариех!

Светлини, викове, бягащи хора.

— Бен Рои, какво правиш бе, тъпанар?

Ариех Бен Рои се събуди стреснато и удари главата си в прозореца на колата. Сребристата манерка се беше изплъзнала от ръката му и останалата вътре водка се беше изляла в скута му и беше намокрила джинсите му. Сирените виеха. Слушалката в ухото му беснееше.

— Тръгвай, човече! За бога, тръгвай!

Той остана така объркан за момент, увиснал между миналото и настоящето; след това осъзна какво става, отвори жабката, грабна пистолета си „Йерихон“ и излезе от таксито.

Пред него стръмната асфалтова улица се издигаше към Лъвската порта, където един черен мерцедес трескаво се опитваше да подкара на заден ход със свистящи гуми. Зад него няколко полицейски коли бяха блокирали изхода от стария град. Премигващите им лампи хвърляха мъртвешки отблясъци върху старите мюсюлмански гробници, подредени по двете страни на склона. Той се втурна към хълма, свали в движение куфията от главата си и я захвърли.

Планираха операцията повече от месец. Информатор им беше подхвърлил за голяма доставка на наркотици за трафикантите в стария град. Никаква точна дата, само време и място: в полунощ, Лъвската порта. Оттогава всяка нощ висяха тук, преоблечени като скитници, боклукчии, туристи, любовници. През последните три нощи Бен Рои паркираше на хълма към портата, преоблечен като арабски шофьор на такси, чакаше, наблюдаваше и надигаше манерката си. И балонът най-накрая се беше пукнал. А той беше заспал.

— Мамка му — измърмори, препускайки нагоре по хълма. Колата пред него изръмжа и поднесе като притиснато в ъгъла животно. — Мамка му, мамка му!

Вдясно снайперистите пълзяха из ниската растителност на гробището Юсефия; отпред, вътре в Лъвската порта трима обкръжени от полицаи мъже лежаха на паважа с разперени крайници и с лица към земята.

— Стреляй по гумите! — крещяха в ухото му. — Стреляй!

Бен Рои коленичи и вдигна пистолета. Ръцете му трепереха от водката и преди да успее да ги успокои, се чуха три изстрела, два откъм гробището и един от стената над портата. Предните гуми на мерцедеса избухнаха едновременно и запратиха колата в някаква стена. Настъпи тишина, след което вратите се отвориха и от колата с вдигнати над главите ръце излязоха трима палестинци.

— Удрубу аал ард! Сакро айуник! — изгърмя мегафон. — Лягай на земята и затваряй очи.

Мъжете се подчиниха и паднаха първо на колене, а след това и по корем. От сенките към тях се спуснаха полицаи, извиха ръцете им зад гърбовете, оковаха ги в белезници и ги претърсиха.

— Браво, момчета — обади се слушалката му. — Пипнахме ги. Браво на всички.

Бен Рои остана на колене, дишайки тежко; след това въздъхна, пусна предпазителя на йерихона, изправи се и пое по хълма към катастрофиралия мерцедес. Пръстите му си играеха с миниатюрния сребърен светилник на верижката на врата му.

— Много мило от твоя страна да се присъединиш — обади се жилестият мъж, клекнал до единия от арестуваните и натиснал здраво с ръка тила му.

— Радиото ми се развали — измърмори Бен Рои. — Не чух нищо.

— Да бе, да.

Мъжът го изгледа скептично, изправи арестанта на крака и го подкара към спрелия наблизо полицейски микробус. Бен Рои се зачуди дали да не тръгне след него да го убеждава, но изобщо не му пукаше. Нямаше смисъл. Нищо нямаше смисъл. Само си губеха времето. Фелдман да си мисли, каквото си ще. Не даваше и пет пари.

Погледа събраните около мерцедеса технически експерти в гумени ръкавици и бели гащеризони, обърна се, махна слушалката от ухото си и пое към колата самотен, непотребен, неспособен да сподели общото удовлетворение от добре свършената работа. Спомни си как като малък го гонеха от клас, защото си подмокряше панталонките, и сега изпита същото чувство на изолация, срам и притеснение. Срамът не го напускаше. Че изобщо е такъв. Че се беше оставил да стигне дотук. Че беше отишъл да купи лилиума. Че беше оживял.

Стигна до колата, хвърли един изпълнен с отчаяние поглед през рамо, качи се, запали двигателя, пое надолу и сви по улица „Офел“. Вляво се спускаше тъмната гориста падина на долината Кедрон; отляво покрай пътя се издигаше висока три метра стена, зад която стръмните мюсюлмански гробища стигаха до осветените стени на стария град. Отпусна газта, превключи на трета, измина стотина метра, намали отново, задържа с една ръка волана, а с другата посегна да вдигне манерката от пода. Основното й съдържание се беше изляло, но на дъното беше останала малко течност. Намали още скоростта, вдигна съдината до устните си, отметна глава и пресуши остатъка. Намръщи се от огнения й вкус и от яростта, с която се ненавиждаше.

— Отвращавам се от теб — измърмори. — Жалко нищожество.

Държа манерката, докато и последните капки не се стекоха в гърлото му, метна я през рамо на задната седалка, натисна газта и завъртя рязко волана, за да изправи колата, която беше поела към отсрещното движение, предизвиквайки неистовото свиркане на клаксона на приближаващия тежкотоварен камион.

— Еби си майката! — изкрещя и натисна собствения си клаксон. — Ебете си майките, всичките!

Камионът профуча край него. В същия момент отдясно нещо сякаш падна от платното на банкета. Всичко стана за секунда и както беше замаян от водката и умората, първата му несвързана мисъл беше, че някакво голямо животно е скочило горе от гробището. Намали, погледна в огледалото за обратно виждане и измина още петдесет метра, преди да осъзнае, че това, което вижда, всъщност е скочил на банкета човек, който клечеше и се държеше за коляното, което явно беше наранил. Мозъкът на Бен Рои отново положи всички усилия да свърже информацията и още петдесет метра се извъртяха, преди да му хрумне, че мъжът трябва да е един от наркодилърите, успял по някакъв начин да се изплъзне от полицейската блокада. Той спря на банкета и грабна радиостанцията си.

— Тук има още един! — изкрещя в микрофона. — Чувате ли? Тук има още един! Улица „Офел“, на края на пътя за Кедрон. Пратете подкрепления. Повтарям. Пратете подкрепления.

Чу се пращене и нечий глас отговори, че го е чул. Той пъхна радиостанцията в джоба си, грабна пистолета и излезе от колата. Палестинецът беше разбрал, че е разкрит, и вече беше скочил от пътя на широките стъпала надолу към долината Кедрон. Бен Рои го подгони и прекоси шосето, като избегна на косъм някаква натоварена с патладжани камионетка в едната посока и две таксита от другата. Допреди година адреналинът вече щеше да го е влудил. Сега беше натежал и отпуснат и само си мислеше защо, по дяволите, върши всичко това.

— Хайде! — пришпори се на глас. Дробовете му вече горяха. — Хайде, дебела путко!

Стигна до началото на пътеката и видя палестинеца по-надолу. Вдигна пистолета, но беглецът беше прекалено далеч, за да го уцели, и затова се затича. Една стара рана в ребрата го заболя жестоко, задъхваше се, гърдите му свиреха. Коляното на палестинеца очевидно го болеше и ако беше в малко по-добра форма, Бен Рои отдавна щеше да го е настигнал. Но разстоянието помежду им се скъсяваше бавно и когато стигнаха долината, все още му оставаха поне четирийсет метра. Пътеката се изравни и пое покрай редицата древни каменни гробници, издълбани в ниските склонове на Маслинения хълм.

Отпред изникна бариера от премигващи сини светлини, която отряза пътя за бягство в тази посока и принуди мъжа да прескочи ниската стена покрай пътеката, да се върне към дъното на долината и да се озове ниско вдясно от Бен Рои. Той също прескочи стената и се затича по стръмния тревист склон. Мъжът сви наляво и пое нагоре по скалистия наклон покрай пирамидообразната Гробница на Захарин. Бен Рои го последва, краката му се хлъзгаха по нестабилната песъчлива почва, ръцете му се вкопчваха трескаво в камъни, храстчета и туфи остра трева, кашляше и се задъхваше. Беше изчерпал почти напълно силите си и на половината наклон те изведнъж свършиха, като кола, която внезапно е изразходила бензина си. Остана на място и безпомощно впери поглед в палестинеца, който продължи нагоре и изчезна от погледа му.

— Мамка му — изстена. — Мамка му, мамка му, мамка му.

Задиша тежко, трескаво поемайки въздух в пламналите си дробове, и след това бавно пое отново напред. Изкачи хълма на четири крака и се свлече до дънера на една разкривена акация. Избухна хоров смях.

— О, мили ми Бен Рои, и баба ми тича по-бързо от теб!

Фелдман, жилавият детектив, с когото беше говорил по-рано, стоеше над главата му заедно с четирима униформени полицаи. Двама от тях държаха палестинеца. Фелдман протегна ръка, но Бен Рои я отблъсна.

— Леех зайен ет има шелча. Еби си майката, Фелдман.

Изправи се на крака и пристъпи към палестинеца. Мъжът беше по-млад, отколкото му се беше сторило. Лявото му око беше започнало да подпухва и посинява, устната му беше сцепена. Фелдман кимна на полицаите, които го държаха, и те стегнаха хватката.

— Давай — намигна той на Бен Рои. — Знаеш, че ти се иска. Ние не сме видели нищо.

Бен Рои погледна Фелдман, а след това и палестинеца. Господи, колко му се искаше. Да размаже физиономията на копеленцето. Да му покаже какво мисли за него. За цялата им пасмина. Пристъпи още половин крачка и стисна юмруци. В този момент в ушите му отекна тих глас, близък и едновременно с това неизмеримо далечен, придружен от ефимерния образ на женско лице, със сиви очи, красиво. Остана само част от секундата и след това си отиде, заедно с гласа. Бен Рои погледна палестинеца, издиша тежко, пипна светилника на медальона си, обърна се и пое надолу по склона.

Зад гърба му Фелдман поклати глава и измърмори:

— Горкият Ариех. Горкият глупав, шибан Ариех.