Метаданни
Данни
- Серия
- Юсуф Халифа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Secret of the Temple, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Панайотова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 31гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Зюсман. Последната тайна на Дома Господен
Редактор: Олга Герова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ISBN 954–585–660–2
История
- —Добавяне
Йерусалим
Те са двама, или поне аз виждам двама. Приближават се зад гърба ми и ме хващат за ръцете, единият ми държи главата, за да не се обърна и да им видя лицата. Не ми причиняват болка, спокойни и любезни са. Докато ме вкарват в колата и ми покриват главата с одеяло обаче, ми дават да разбера, че няма да търпят никакво неподчинение.
Пътуваме два часа, може и повече — защото само след минути изгубвам представа и за време, и за посока. Отначало изкачваме стръмен наклон, след това слизаме, което ме навежда на мисълта, че пътуваме на югоизток от Йерусалим към Йерихон и към пустинята край Мъртво море, макар да е възможно — и вероятно — просто да обикаляме в кръг, за да ме дезориентират и да се уверят, че никой не ни следи.
Половин час след като сме тръгнали, колата спира и на предната седалка се качва трети човек. Мирише на цигари. Мисля, че „Фарид“, но не съм сигурна.
Колкото да е странно, не ме е страх. Докато съм живяла в този регион, съм попадала в много ситуации, когато инстинктът ми е нашепвал, че ще ми се случи нещо лошо, но тази не е от тях. Каквато и да е целта на отвличането ми, тя не е насилие. Поне докато правя каквото ми се казва.
Последните двайсет минути пътят беше разбит, след което навлязохме в някакво селище — бежански лагер? — защото чувам гласове, някаква музика и движение на коли по тесни улици.
Спираме, но одеялото остава на главата ми. Вкарват ме в някаква сграда. Повеждат ме по стъпала, след което ме настаняват на дървен стол. Изпод одеялото зървам под, облицован със синьо-бели плочки. В този момент ми нахлузват плувни очила с черни лепенки на стъклата. Усещам зад гърба си нечие присъствие — жена, ако се съди по дишането й, и чувам гласове някъде от вътрешността на къщата, много тихи и приглушени. Струва ми се, че долавям няколко думи на египетски арабски, който е малко по-различен от палестинския диалект, макар да съм толкова дезориентирана, че не съм сигурна.
Не съм го чула как е влязъл и седнал. Единственото, което ме известява за присъствието му, е лекият аромат на одеколон „Манио“ (един мой приятел го употребяваше). Въпреки че не го виждам, имам усещането за висок, строен и много самоуверен мъж. Жената зад гърба ми пристъпва напред и слага в ръцете ми бележник и химикалка. Настъпва продължително мълчание, през което чувам лекото му дишане и усещам, че ме гледа.
— Можете да започнете интервюто — казва той накрая. Говори бавно, отмерено, интелигентно, глас, който не издава нито възрастта, нито произхода му. — Имате трийсет минути.
— И кого точно интервюирам?
— Предпочитам да запазя истинското си име за себе си. То така или иначе няма да ви говори нищо. По-уместен е псевдонимът ми.
— И какъв е той?
Дочувам леко, развеселено поемане на дъх, сякаш мъжът пред мен се е засмял.
— Можете да ме наричате Ал Мулатам. Остават ви двайсет и девет минути и половина.
Лейла се прозя, остави списанието, стана и отиде в малката си кухня. Беше два и половина през нощта и освен хъркането на Фатхи, донасящо се някъде от вътрешността на сградата, светът беше замрял напълно. Тя сложи чайника на котлона, свари си силно черно кафе, върна се в хола и отпи от чашата.
Беше се прибрала преди час, след като заедно с Нуха бяха унищожили две бутилки вино и няколко коняка. Беше си взела студен душ, за да си проясни главата, беше изпила няколко чаши вода и беше отишла в кабинета, за да извади от кошчето мистериозното писмо със странния кървавочервен шрифт и прикаченото копие.
Госпожице Ал Мадани,
Отдавна ви се възхищавам като журналист и бих желал да ви представя едно предложение. Преди известно време вие интервюирахте така наречения Ал Мулатам…
Беше огледала отново копието и беше отишла до картотеката си, за да извади изрезката с цитираното в писмото интервю. То беше излязло в списание „Обзървър“ под заглавието „ЗАБУЛЕНИЯТ РАЗБУДЕН — ИЗВЪНРЕДНО ИНТЕРВЮ С НАЙ-ОПАСНИЯ ЧОВЕК В БЛИЗКИЯ ИЗТОК“. Беше извадила изрезката, беше я отнесла в хола и я беше зачела.
Описват го като новия Саладин, въплъщение на самия дявол, човекът, пред когото „Хамас“ и „Ислямски джихад“ изглеждат направо като приятели на Израел. От времето, когато преди три години „Ал Икуан ал Филистинион“ — „Палестинското братство“ — извърши първия самоубийствен атентат и уби петима души в хотел в Нетания, Ал Мулатам е поел отговорността за повече от 400 убийства, по-голямата част от тях на цивилни граждани. За разлика от останалите палестински екстремистки организации, показали поне някаква воля за примирие и преговори, Ал Мулатам — чието име означава „забуленият“ или „скритият“ — продължава кампанията си с нова сила.
Това е кампания, която поляризира политиката в един достатъчно поляризиран регион и убива напълно и без това полумъртвите надежди за значителен мирен процес, и неумолимо приближава израелците и палестинците към война.
Проучванията сочат, че след всяка поредна атака и бездруго втвърденото от дейността на палестинските екстремистки организации израелско обществено мнение отива все по-надясно и подкрепата за крайнодесни политици като Барух Хар Цион се увеличава с всеки изминал ден. Едновременно с това нарастващата жестокост и произвол на израелските умиротворителни акции на свой ред предизвикват все по-силен отпор от страна на паравоенни формации като „Палестинското братство“. Думите на умерения палестински политик Саеб Марсуди, човек с дълго минало като палестински активист — да не забравяме и петте години затвор за контрабанда на оръжия в ивицата Газа, — придават особена тежест на критиките по адрес на Ал Мулатам: „Това е един порочен кръг. Екстремистите подхранват подкрепата едни за други. Когато Ал Мулатам убие петима израелци, израелците убиват десетима палестинци, след което Ал Мулатам убива петнайсет израелци и така нататък, и така нататък. Потъваме презглава в море от кръв.“
Онова, което отличава „Палестинското братство“, не е просто редовността и жестокостта на нападенията, а фактът, че въпреки сериозните усилия на службите за сигурност не само на Израел, но и на поне десет други страни, включително самата Палестинска автономия, липсва практически каквато и да е информация както за организацията, така и за нейния ръководител. Къде е базирана, кои са членовете й, как се вербуват „мъчениците“ й и как се финансират операциите й — всичко това продължава да бъде абсолютна загадка. Досега не е открит нито един надежден информатор и не е заловен нито един неин член. Това е едно безпрецедентно ниво на организираност и секретност в историята на палестинските активистки организации, довело мнозина експерти до догадката, че зад нападенията в крайна сметка стои някоя от държавните служби за сигурност. Иран, Либия и Сирия отдавна се обсъждат като нейни възможни тайни спонсори, както и мрежата на „Ал Кайда“ на Осама бин Ладен.
„Палестинците просто не са чак толкова умни — веднъж направи коментар един израелски експерт по сигурността. — Винаги има информатори, винаги можеш да вербуваш някого отвътре. Начинът, по който оперира «Братството», е прекалено усъвършенстван за ренегатската палестинска общност. Движещата сила трябва да е външна.“
Въпреки тези спекулации досега никой не е разкрил нищо за Ал Мулатам. А сега аз седя пред него. Новият Саладин. Олицетворението на дявола. Най-опасният човек в Близкия изток. Който ме пита дали искам чай и бисквити.
Някъде отвън изтрака капак на кофа за боклук. Лейла разтри очи, стана и отиде до прозореца, за да погледне навън. Двама мъже товареха прясно изпечен хляб в микробус; малко по-надолу по хълма, пред израелското министерство на вътрешните работи вече се беше образувала опашка от хора, надяващи се напразно да подновят разрешителните за пребиваване в града. Още малко по-нататък, от другата страна на улицата пред входа на гроба в градината беше паркирало очукано бяло беемве с жълти израелски номера, в което много трудно се забелязваше нечий силует зад волана. Не за пръв път виждаше тази кола и макар да беше възможно това да е служител от Шин Бет, наблюдаващ опашката от палестинци, глождеше я натрапчивото подозрение, че човекът зад волана всъщност гледа право в прозорците на нейния апартамент. Тя го наблюдава известно време, по-скоро заинтригувана, отколкото притеснена, след което тръсна глава, върна се на дивана и продължи да чете статията.
Изчете набързо следващата част — в която основно се цитираха оправданията на Ал Мулатам за атентатите и призивите му те да продължат, „докато земята на Палестина почервенее от кръвта на израелските деца“ — и забави темпото на последните няколко абзаца, които всеки път я караха да потръпва.
И тогава, също толкова внезапно, колкото беше започнало, интервюто свърши. В един момент разговаряхме, в следващия ме изправиха на крака и отново ме поведоха по стълбите, все още с очилата. Когато слязохме на най-долния етаж, чух отгоре гласа му.
— Мнозина ще поставят под съмнение факта, дали действително сте ме интервюирали, госпожице Ал Мадани. За да им запушите устите, информирайте, ако обичате, израелските служби за сигурност, че точно в 9:05 довечера един от нашите ще се принесе в жертва в името на Палестина. Желая ви безопасно завръщане.
Два часа по-късно ме оставят на пътя южно от Витлеем. Информирам израелските власти за случилото се. Същата вечер в посоченото време е извършен самоубийствен атентат на площад „Хагар“ в западен Йерусалим, при който са убити осем души и са ранени деветдесет и трима. Този атентат е показателен повече от всякакви интервюта за нихилизма на Ал Мулатам, защото убитите и осакатените са присъствали на митинг за мир на организацията „Гуш Шалом“.
„Той причини на моя народ повече вреда от самото създаване на държавата Израел — каза Саеб Марсуди. — Още по-голямата вреда може би е, че досега светът гледаше на нас като на жертви, но вече ни смята за убийци.“
Подозирам, че за Ал Мулатам това е комплимент.
Тя остави статията и отново взе странното писмо. Прочете го за пореден път и смръщи вежди. В него определено имаше нещо, нещо… предизвикателно. Беше обаче прекалено уморена, за да се занимава с него, затова го остави заедно със статията на бюрото в кабинета и си легна. Заспа в секундата, в която положи глава на възглавницата, но преди да заспи, последното, което отекна в съзнанието й като далечен гръмотевичен тътен в мрачна зимна нощ, бяха инициалите ГР.