Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (84)

Берхтесгаден

Спряха на някакъв крайпътен магазин на около пет километра преди Берхтесгаден, за да купят фенери и топли дрехи, след което слязоха вляво от магистралата и поеха нагоре по хълмовете. Макар вече да се стъмваше, небето отгоре беше ясно, надупчено тук и там от първите звезди и с пълна луна с цвят на лед, която обливаше всичко наоколо в равно сребристо сияние, сякаш целият пейзаж беше излят от калай. От време на време групички от светлини бележеха изолирани села и ферми, а зад гърба им уличното осветление очертаваше в мрака основната магистрала Берхтесгаден-Залцбург. По пътя си не срещнаха никакви други коли и след като излязоха от село Оберау с алпийските му къщи с червени и зелени покриви, светът потъна в тъмнина, тишина и празнота, лишен от всякакви следи от човешко присъствие, с изключение на самия път и на поставените на всеки километър знаци, обявяващи, че пътуват по нещо, наречено Росфелд-Хохен-Рингщрасе.

— Сигурна ли си, че това е пътят? — попита Бен Рои и включи лампата в купето.

Лейла кимна и посочи на картата.

— Прави завой под Хохер Гол и отново тръгва надолу към Берхтесгаден. Според книгата на Шлегел началото на пътеката към мината е точно в най-високата точка. Трябва да се оглеждаме за някаква порутена сграда.

Израелецът изръмжа, хвърли пореден поглед в огледалото за обратно виждане, натисна спирачките, взе острия завой и отново ускори. Песъчинки изхвърчаха изпод колелата и се удряха в шасито, фаровете пробиваха дълбоки дупки в обгръщащата ги тъма.

Вече навсякъде имаше сняг, всичко беше покрито от девствена, блестяща бяла покривка: сняг по земята, сняг по дърветата, сняг, натрупан в еднометрови, подобни на захарен памук преспи от двете страни на пътя. Но самият път беше почистен и безпрепятствено продължаваше напред, пълен с остри завои, все по-нагоре и по-нагоре, острият скалист Хохер Гол надвисваше все по-заплашително отпред, докато накрая в продължение на километър пътят навлезе в борова гора и спря да се изкачва, за да започне след това отново да слиза надолу. В този момент, в най-външната точка на широк и плавен завой, фаровете на колата осветиха малка, почти затрупана от навятия сняг полуразрушена сграда на някаква поляна вляво от пътя. Намалиха скоростта, приближиха се до нея и Лейла посочи дървената табелка встрани от пътя с жълта стрелка, сочеща нагоре към гората.

— Пътеката Хохер Гол.

Спряха и излязоха. Огледаха се, тишината беше съвършена, дъхът им се кълбеше на облаци. Без повече да се бавят обуха ботушите, навлякоха зимните дрехи и ръкавици, запалиха фенерите и поеха през гората по онова, което в по-топло време трябваше да е нещо като пътека за туристически маршрут, но сега представляваше просто белееща се ивица от девствен сняг, криволичеща нагоре през гъсто разположените стволове на боровете.

Първите неколкостотин метра не бяха много трудни, пътеката се изкачваше бавно, краката им затъваха в снега само до глезените. Но наклонът постепенно се увеличи, снегът стана по-дълбок, първо до прасците им, след това до коленете, а на места и до бедрата, напредваха все по-бавно, трудно и изтощително. Студът хапеше, гъстата гора ги дезориентираше и все по-често се налагаше да спират, за да проверяват дали все още са на пътеката, която и за миг не се изправи, а криволичеше рязко наляво и надясно, сякаш умишлено се опитваше да ги заблуди. Ако не бяха жълтите стрелки, приковани през равни интервали по стволовете на дърветата, и ако не си даваха сметка, че нямат никакъв избор, освен да продължават нагоре, отдавна щяха да са изгубили всякакво усещане накъде са тръгнали.

В книгата на Исак Шлегел пишеше, че изкачването до мината продължава трийсет минути. Но при тези условия измина почти час и половина, преди да усетят, че земята под краката им най-после се изравнява, и преди, сякаш излизайки от тунел, да се озоват, покрити до кръста в сняг, на широко открито пространство в подножието на отвесна черна скала.

— Слава богу — изстена Лейла и задиша тежко.

Зад нея Бен Рои извади манерката от джоба си и между пристъпите на кашлица отпи поредица от големи глътки.

Дадоха си половин минута почивка, след което, все още задъхани, направиха няколко крачки напред, вдигнаха фенерите и зашариха с лъчите по скалата, докато откриха входа на мината — тъмен правоъгълник, препречен с наковани дъски, за да не влиза никой вътре. Спогледаха се, и двамата не успяха да различат израженията си иззад излизащите от устите им облаци, след което поеха към скалата, криволичейки между камъни и купчини сгурия, докато стигнаха до мината.

Три неособено силни ритника и малко дърпане бяха достатъчни, за да премахнат паянтовата дървена блокада на входа и да открият влажен зловещ коридор към вътрешността на планината, укрепен през равни интервали с дървени подпори, тесен, изпълнен с толкова плътен мрак, та Лейла имаше чувството, че може да сграбчи шепа от него и да я стисне в дланта си. За миг й се стори, че се връща в кошмара, който сънуваше всяка нощ — подземната килия, дебнещото животно, същата злокобна всеобхватна тъма, — преди звукът от стъпките на поелия из галерията Бен Рои да я върне към настоящето. Тръгна след него, стените сякаш искаха да я смачкат, сърцето й биеше лудо. Изминаха десетина метра, преди израелецът внезапно да спре и масивната му фигура да препречи целия коридор.

— Мамка му!

— Какво?

— Мамка му!

Пристъпи до него и присъедини лъча на фенера си към неговия. Комбинираният сноп светлина проби мрака отпред. Четирийсет метра по-напред галерията изведнъж свършваше, препречена от стена от масивни срутени скали на мястото, където таванът беше пропаднал.

— Мамка му! — повтори Бен Рои.