Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (7)

Луксор

Двамата полицаи прекосиха Нил с ферибота, допотопен ръждясал кораб, който пореше водата сред облаци дизелов дим и непрекъснато надуваше сирената си. Сария дъвчеше пакет жълт нахут; Халифа гледаше осветения купол на Храма в Луксор, потънал в собствените си мисли, вдигнал до горе ципа на якето си от изкуствена кожа, за да се предпази от вечерния хлад. Слязоха на източния бряг и изкачиха стълбите, до Корниш, където Халифа помоли заместника си да му даде ключовете от къщата на мъртвеца.

— Сега ли ще ходиш там? — учуди се Сария.

— Ще поогледам. Да видя дали няма нещо… необичайно.

Сария присви очи.

— Какво имаш предвид?

— Просто… необичайно. Хайде, дай ми ключовете.

Сария сви рамене, бръкна в джоба си и му връчи найлоновия плик с ключовете на Янсен. След това извади тефтера, откъсна страницата, на която беше записал адреса на Янсен, и също му я подаде.

— Да дойда ли с теб?

— Не, прибирай се — отвърна Халифа, погледна адреса, сгъна листчето и го прибра в джоба си. — Няма да се бавя. Просто искам да проверя нещо. Ще се видим утре в участъка.

Той тупна заместника си по рамото, побутна го надолу по улицата, обърна се и махна на минаващото такси. Колата спря, а дебелият шофьор с имма на главата и цигара в устата се пресегна и отвори задната врата.

— Закъде сте, инспекторе? — Подобно на повечето таксиметрови шофьори в Луксор познаваше Халифа лично, тъй като бе арестуван от него поне веднъж за каране с нередовни документи.

— За Карнак — отговори Халифа. — Карай надолу по Корниш. Ще ти кажа къде да спреш.

Потеглиха, минаха покрай хотел „Меркюр“, Луксорския музей, старата болница и Чикаго Хаус, промъкваха се през уличното движение и отминаваха сградите, които постепенно се превръщаха в порутени бараки, редуващи се с мръсни паркинги. На половин километър след като излязоха от северния край на града, Халифа каза на шофьора да спре срещу широкия, озеленен с лаврови дървета и евкалипти булевард, водещ надясно към осветения първи пилон на храма Карнак.

— Да ви изчакам ли? — попита шофьорът.

— Недей. Ще се прибера пеш.

Той бръкна в джоба за пари, но шофьорът махна с ръка.

— Забравете, инспекторе. Длъжник съм ви.

— От къде на къде, Махмуд? Като се видяхме за последно, те арестувах за изтекла застраховка.

— Вярно — призна шофьорът. — Но не си бях платил и пътния данък, така че се отървах леко.

Ухили се с неравните си кафяви зъби, подсвирна, потегли и изчезна, откъдето беше дошъл.

Халифа остана за момент загледан в Нил, чиято повърхност проблясваше под лунните лъчи като парче нагъната сива коприна, след което се обърна и пое към входа на храма.

Пътят до къщата на мъртвеца му отне десет минути. Тя се намираше в оградено пространство на двеста метра от северозападния ъгъл на храмовия комплекс, в края на изровен коларски път. Ниска едноетажна вила, заобиколена от висока решетеста ограда, скрита наполовина от палми и мимози, останала от дните преди Луксор да стане голям туристически център, когато единствените му посетители бяха археолози и богати европейци, дошли за зимата в мекия климат на Горен Египет. От близкия напоителен канал се вдигаше лека мъгла, която се стелеше в основата на къщата и й придаваше зловещ и призрачен вид, все едно се носеше над земята.

Халифа погледна през оградата към добре поддържаната градина, затворените с тежки капаци прозорци, табелите „KNAAS! MAMNU EL-DUKHUUL!“, „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ! НЕ ВЛИЗАЙ!“ разположени на равни интервали по оградата. Отиде при входната врата и натисна. Заключено. Извади от джоба си връзката ключове на мъртвеца и на лунната светлина започна да ги пробва един по един, докато намери нужния. Отвори и пристъпи на покритата с чакъл алея. Докато се изкачваше по стъпалата на къщата, някакво животно, котка или лисица, изскочи от сенките вдясно, бутна подпряно изправено гребло и изчезна в храстите до къщата.

— По дяволите! — изруга стреснато инспекторът.

Запали цигара и наново започна да опитва ключовете. Отвори трите тежки ключалки и влезе в тъмната къща. Напипа ключа на стената и светна лампата.

Намираше се в просторен хол с дървен под, педантично подреден, с четири фотьойла около кръгла месингова масичка за кафе в средата, поставка с телевизор и телефон, и голям шезлонг до стената вдясно. Тъмен коридор от отсрещната страна отвеждаше към останалата част от къщата.

Халифа огледа обстановката и отиде до лявата стена, където над полица за вестници и списания висеше голяма маслена картина, изобразяваща високи, покрити със сняг планински върхове. Огледа я възхитено — през живота си не беше виждал сняг, истински сняг, — след което се наведе и започна да рови вестниците и списанията. Имаше два броя на „Ал Ахрам“, списанието на Египетското градинарско общество и бюлетин от Египетския музей в Берлин. Най-отзад намери брой на „Таим“, на чиято корица имаше двама мъже, единият нисък, набит и брадат, а другият слаб, с орлова физиономия и крив белег от слепоочието почти до брадичката. Халифа издърпа списанието и прочете заглавието: „ХАР ЦИОН ИЛИ МИЛАН: КОЙ ПЪТ ЩЕ ИЗБЕРЕ ИЗРАЕЛ?“ от Лейла ал Мадани. Позна името на журналистката. Отгърна и прелисти до статията, в чието начало стоеше снимката на красива млада жена с къса черна коса и големи зелени очи. Погледа я известно време, привличаше го по някакъв особен начин, след което поклати глава, затвори списанието, остави го на полицата и се зае да изследва останалата част от къщата.

Имаше още пет стаи: две спални, баня и кабинет, и в дъното — голяма кухня. Всички те бяха безупречно, почти неестествено чисти и подредени, като че ли в тях не влизаше никой, а освен тежките капаци, на всички прозорци бяха монтирани месингови ключалки. Халифа ги опита една по една, без да търси нищо конкретно, просто искаше да си създаде усещане за мястото и за човека, който беше живял в него.

Зае се първо с кабинета, просторно помещение с две метални кантонерки в ъгъла и полици за книги от пода до тавана на две от стените, както и масивно бюро под прозореца. И двете кантонерки бяха заключени, но Халифа откри ключовете във връзката и ги отвори. В първата имаше папки-джобове, пълни с бизнес книжа и документи. Втората представляваше минибиблиотека от диапозитиви, стотици, всичките грижливо надписани и подредени в найлонови калъфи, изобразяващи, поне доколкото виждаше, почти всички значителни исторически обекти в Египет, от Тел ел Фараин на делтата на Нил до Уади Халфа в Северен Судан.

Халифа взе първите два попаднали му диапозитива, вдигна ги на светлината, присви очи и разпозна храма на Сети I в Абидос и каменните гробници в Бени Хасан в двора на Хонсу, Карнак. Втория диапозитив разглежда повече от минута, приближавайки го и отдалечавайки го от светлината, за да го хване по-добре на фокус. Дълбока бръчка проряза челото му, преди да го върне обратно в калъфа. След това затвори кантонерките, заключи ги и започна да преглежда книгите по етажерките.

Томовете бяха подредени по автори в азбучен ред и с изключение на няколкото речника и посветения на цветята и градинарството малък справочник, бяха само исторически трудове, някои научнопопулярни, повечето академични. Бързият преглед на гърбовете им разкри заглавия на латински, френски, английски, немски, арабски и — учудващо на фона на казаното от онази Шоу за отношението на Янсен към евреите — на иврит. Какъвто и да беше Янсен, ставаше ясно, че е извънредно начетен и образован.

— И как така някой като теб е станал съдържател на евтин хотел в Луксор? — измърмори на себе си Халифа. — Каква е твоята история, а, господин Янсен? И защо са всички тези мерки за сигурност? От какво се страхуваш? Какво се опитваш да скриеш?

Остана още малко в кабинета, огледа книгите и порови из чекмеджетата на бюрото, след което отиде в банята, а оттам и в двете спални, в първата, от които намери в нощното шкафче до леглото две списания — немски, порнографски, с малки момченца, позиращи голи на корицата. Погледа ги впечатлен и отвратен, след което ги хвърли обратно в чекмеджето и го затвори.

В кухнята отиде най-накрая. От нея се излизаше към още две помещения. Едното, подсигурено с две лостови ключалки и тежко стоманено резе, отвеждаше към дървена веранда в задната част на къщата. Зад втората врата, която също се наложи да отключи с ключ от връзката на мъртвия старец, откри стръмно стълбище, спускащо се в мрака. Той пое предпазливо по скърцащите под краката му дървени стъпала, тъмнината бързо го погълна и дезориентира и той се принуди да опипва студения камък с дясната си ръка, за да запази равновесие. На дъното пръстите му напипаха ключ и Халифа светна лампата.

Отне му секунда да осъзнае какво вижда, след което ахна от удивление.

— Господи!

Антики. Навсякъде антики. На дървени маси на подпори, поставени в средата на помещението, на полици по стените, в кашони и сандъци, подредени в ъглите. Стотици и стотици предмети, всеки в собствен полиетиленов калъф, всеки придружен от спретнат, написан на ръка етикет, описващ находката, къде и кога е била намерена, както и приблизителната й възраст.

— Та това си е жив музей — невярващо прошепна Халифа. — Негов личен музей.

За миг не можа да помръдне, след което отиде до най-близката маса и взе плик с миниатюрна дървена фигурка. „Шабти, KV39, пълнеж на източния коридор — гласеше съпътстващият етикет. — Дърво. Без текст и декорация. XVIII династия, вероятно Аменхотеп I (ок. 1525–1504 г. пр.Хр.). Открита на 03.03.1982.“ KV39 представляваше голяма, пълна с натрошен камък гробница в долината между два хълма над Долината на царете, смятана от мнозина за последната земна обител на фараона от Осемнайсетата династия Аменхотеп I. Тази гробница и до ден-днешен не беше обект на сериозни разкопки. Янсен явно беше провел в нея свои собствени.

Халифа остави фигурката и взе друг предмет. „Фрагмент от глазирана подова плочка, Амарна (Акхетатон), Северен дворец. Рисунка на папирусова тръстика в зелено, жълто и синьо. XVIII династия, управлението на Ехнатон (ок. 1353–1335 г. пр.Хр.). Намерен на 12.11.1963 г.“ Макар и счупено, парчето беше прекрасно, цветовете бяха богати и живи, изрисуваната папирусова тръстика беше леко приведена, сякаш подухвана от тих ветрец. И май находката отново беше изкопана от самия Янсен. Халифа я повъртя в ръце, поклати глава, остави я на мястото й и се зае да изследва подземието.

Колекцията беше изключителна, главозамайваща, резултат, ако се съдеше по придружаващите етикети, на петдесет години тайни — и незаконни — разкопки. Някои предмети — малък фаянсов хипопотам; красиво изрисуван остракон с Тиванската троица Амон, Мут и Хонсу — бяха извънредно ценни. Повечето обаче бяха или повредени, или толкова често срещани, че не струваха практически нищо. Водещият принцип явно беше натрупването не толкова на редки или красиви предмети, колкото простото удоволствие от изкопаването им, от възстановяването и подреждането на миниатюрни отломки от миналото. Халифа си помисли, че това е колекцията, която сам би желал да притежава. Колекция на любител на историята. На археолог.

В ъгъла в дъното откри малка и здрава желязна каса с диск и лост. Опита се да завърти лоста, но вратата по никакъв начин не пожела да се отвори и след около минута той се отказа и продължи да оглежда мазето.

По някое време си погледна часовника.

— По дяволите!

Беше обещал на жена си Зейнаб да се прибере до девет, за да прочете на децата приказка, а вече минаваше десет. Наруга се наум, хвърли последен поглед наоколо, пое обратно към стълбите и посегна да изключи осветлението. При това движение забеляза, че вратата, която се отваряше навътре, се беше затворила наполовина и се виждаше гърбът й. Там на една кука бе закачена широкопола зелена филцова шапка, от чиято периферия висяха дълги пера. Халифа се спря, след което бавно, сякаш неохотно изкачи стълбите, взе шапката и я огледа.

— Като птица на главата — измърмори с внезапно предрезгавял глас, сякаш нещо му беше заседнало в гърлото. — Интересна птичка.

Той продължи да се взира в шапката, след което внезапно удари гневно с юмрук вратата и я затвори.

— По дяволите — изсъска. — Трябва да е съвпадение! Трябва!