Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (59)

Йерусалим

Центърът за душевно здраве „Кфар Шаул“ представляваше с нищо незабележим комплекс от жълти и бели каменни сгради, обградени с дървета и ниска ограда на стръмната част, в западния край на Йерусалим, там, където предградията се разкъсват и разреждат и плавно преминават в неравните, обрасли с борове склонове на Юдейските възвишения. Бен Рои пристигна в късния следобед, паркира пред главния вход на пропуска и осведоми пазача, че има уговорена среща с един от пациентите. Пазачът звънна някъде в комплекса и след три минути дебела възрастна жена в бяла лекарска престилка, която се представи като доктор Гилда Нисим, го поведе към болницата.

За Бен Рои идването тук беше ако не акт на отчаяние, то поне последната линия на разследването, която му беше останала до този момент. Въпреки че работи цялата предишна нощ и целия ден, просто не успя да открие каквато и да е връзка между Пиет Янсен и Хана Шлегел. Разбира се, беше изровил някои допълнителни подробности за миналото на Шлегел: точната дата на затварянето й в Аушвиц; фактът, че двамата с брат й са били докарани в лагера от Ресебеду, лагер в Южна Франция. Но тази информация беше прекалено разпокъсана, за да му даде някаква поне приблизителна картина за живота на убитата, да не говорим защо Пиет Янсен, или пък който и да било друг, би пожелал да я убие.

Имаше само един проблясък в тунела и той дойде от посещението му в Мемориала на холокоста в Яд Вашем, където Шлегел беше работила на непълен работен ден като архивар. Според неин бивш колега работата й се състояла основно в подреждане, индексиране и помощ за елементарни издирвания — нищо извънредно и необичайно. Но в същото време — и именно това беше накарало Бен Рои да се замисли — очевидно беше провеждала някакво собствено разследване. Ала какво беше представлявало то, колегата й не успя да му каже.

Мислел обаче, че по някакъв начин е свързано с Дахау, тъй като на няколко пъти бил виждал Шлегел да рови из записи и свидетелства на оцелели от този концлагер. Съседката на Шлегел, госпожа Вайнберг, също беше споменала, че е виждала папки за Дахау, а пък Майди, който беше подпалил апартамента й, беше описал пълния й с хартия и документи дом като „някакъв архив“. Детективът беше сигурен, че това е важно, че по някакъв начин личното й разследване има връзка с убийството й и с Пиет Янсен. Но не успя да изясни тази връзка и в крайна сметка се принуди да признае, че колкото и да беше важна, следата очевидно беше безнадеждна.

Така че му оставаше само Исак Шлегел, близнакът на убитата, който, доколкото беше чул, бил напълно откачен.

— Казаха ми, че господин Шлегел бил доста ненормален — каза на лекарката, докато се изкачваха по стръмната асфалтова алея между разхвърляните каменни сгради, редуващи се с цветни тераси, борове и евкалипти.

Тя го изгледа неодобрително.

— Той е извънредно разстроен, ако това имате предвид. Страдаше от остро посттравматично разстройство вследствие на експериментите през войната, а когато и сестра му умря… ами това го изпрати отвъд ръба. Бяха много близки. Не очаквам подобрение. Оттук, ако обичате.

Свиха наляво покрай оградена постройка, където двама дебели мъже по пижами играеха тенис на маса, и стигнаха до модерна едноетажна белокаменна постройка, чиято табела гласеше „СЕВЕРНО КРИЛО, ПСИХОГЕРИАТРИЧЕН ЦЕНТЪР“. Минаха през стъкления вход и по безлюдния, меко осветен коридор. Миришеше на дезинфектанти и варени зеленчуци, и не се чуваше нищо друго, освен бръмченето на климатиците и долитащите от някаква стая в дъното приглушени стонове на мъж, който крещеше нещо за Саул и Зедекия, и Съдния ден. Бен Рои погледна лекарката.

— Това ли?…

— Господин Шлегел ли? — Тя изсумтя без следа от хумор. — Не се безпокойте. Исак има много проблеми, но не си въобразява, че е старозаветен пророк. Да не говорим, че през всичките петнайсет години едва ли е казал и една дума.

Спряха пред една врата почти в края на коридора. Нисим внимателно почука, отвори и надникна в стаята.

— Здравей, Исак — каза мило и успокояващо. — Довела съм ти посетител. Не се страхувай. Само ще те пита за разни неща. Става ли?

Ако имаше отговор Бен Рои не го чу.

— Разполагате с двайсет минути — обърна се към него лекарката и се оттегли в коридора. — Като мине това време, ще дойда да ви взема. И не забравяйте, че тук не е полицейски участък, така че, по-спокойно. Ясно?

Тя погледна детектива в очите, рязко кимна и пое обратно по коридора. Меките й обувки поскърцваха по мраморния под. Бен Рои се поколеба. Не знаеше какво да очаква, неудобно му беше — винаги беше мразил болниците, бялата им безлична стерилност, сънливата им атмосфера, сякаш самият въздух беше упоен, — но влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

Намираше се в светло, огряно от слънцето помещение, съвсем оскъдно мебелирано с легло и маса, а стените бяха покрити с някакви зле залепени тапети от пода до тавана и с десетки рисунки с пастели, много елементарни, като онези, които човек можеше да види по стените на детска градина. Шлегел седеше на едно кресло до прозореца, съсухрен измършавял старец в бледозелена пижама и пантофи. Гледаше втренчено скалистия пейзаж отвън и стискаше в костеливите си ръце някаква книжка с опърпана и измачкана зелена корица.

— Господин Шлегел?

Старецът не отговори. Бен Рои се поколеба, след което взе един дървен стол, отнесе го до прозореца и седна срещу мъжа.

— Господин Шлегел — повтори, като се опитваше да говори спокойно и незаплашително. — Аз съм Ариех Бен Рои от йерусалимската полиция. Искам да ви задам няколко въпроса. За сестра ви Хана.

Хлътналите безизразни очи на мъжа сякаш не регистрираха присъствието му и просто продължиха да се взират през прозореца.

— Знам, че ви е трудно — настоя детективът, — но имам нужда от помощта ви. Опитвам се да заловя човека, който уби сестра ви. Помогнете ми, господин Шлегел. Отговорете на въпросите ми. Моля ви.

Нищо. Никаква реакция, никакъв отговор, никакъв признак, че го е чул, само празен кататоничен поглед, стъклен и безизразен като на риба на тезгяха на рибарски магазин.

— Господин Шлегел, моля ви.

Нищо.

— Господин Шлегел, чувате ли ме?

Тишина.

— Господин Шлегел?

Никакъв отговор.

— Мамка му.

Бен Рои сплете ръце на врата си и отчаяно изпука пръсти. Ако разпитваше някой арестант, щеше да крещи, да заплашва, да настоява, да изисква информация; но, както беше казала лекарката, това не беше полицейски участък и не можеше да прилага полицейски методи.

Изминаха няколко минути, двамата просто седяха и мълчаха като двойка шахматисти, погълнати от много сложна партия; след което Бен Рои реши, че няма смисъл да говори, стана и започна да се разхожда из стаята и да разглежда странните рисунки по стената. Сигурно бяха поне сто и отначало не обърна внимание какво изобразява всяка от тях, просто гледаше една или друга, без особен интерес, с мисълта, че сигурно са само произволни изблици на един увреден мозък. Постепенно обаче осъзна, че колкото и да бяха детински и непохватни, надраскани сякаш от петгодишно дете, те не бяха толкова отвлечени, колкото му се беше сторило на пръв поглед. Точно обратното, взети заедно май оформяха някакъв разказ в картини.

Забави погледа си и го съсредоточи върху първата рисунка до вратата. Изобразяваше някакъв кораб с комин, сините линии отдолу явно бяха морски вълни, а на носа на плавателния съд стояха две тънки като клечки фигури, които се държаха за ръце. На следващите две беше нарисувана почти същата сцена, но след това идваше една, на която двете хванати за ръка фигури сякаш висяха във въздуха над носа, все едно скачаха във водата. Спомни си как госпожа Вайнберг му беше казала, че близнаците Шлегел трябвало да плуват до брега, след като британците принудили кораба, на който пътували до Палестина, да обърне обратно към Хайфа. Като електрически шок го прониза мисълта, че рисунката изобразява именно тази сцена.

— Това е неговият живот — прошепна на себе си.

Обърна се.

— Това е животът ви, нали? Целият ви живот.

Бен Рои отново започна да оглежда рисунките една по една, поред, отляво и отдясно, отгоре и отдолу. Историята малко по малко взе да се очертава като разказ.

Повечето рисунки изобразяваха неща, които вече знаеше за живота на Хана Шлегел. На стената над леглото например три от последните на реда изобразяваха дребна тънка фигура, която друга, доста по-голяма, биеше по главата. Фонът беше жълт, подобен на пустиня — вероятно разказ за убийството на Хана Шлегел в Египет. Друга поредица от двайсет или трийсет рисунки в черно и сиво несъмнено описваше ужасите в Аушвиц — димящ комин, валма бодлива тел, шест тела, увиснали на бесилка, и, ужасни със своята елементарност, две фигури, привързани към легла, от чиито слабини излизаха кървавочервени начупени линии, а от устата им изригваха резки черни линии, за които Бен Рои предположи, че означават писъци от болка.

Някои рисунки не бяха толкова лесни за тълкуване. Първото изображение в следващия разказ например представляваше голяма розова къща с ярко слънце отгоре и четири лица, гледащи от отделни прозорци, всички с широки извити усмивки. Дали това не беше спомен за детството му? Братът и сестрата у дома заедно с родителите си, преди светът около тях да се разпадне? Или пък беше нещо съвсем друго?

На равни интервали между рисунките, подобно на припев на песен или поема, бяха разпръснати поредици от образи на седемраменна менора, изрисувана с яркожълт пастел. Алюзия за вярата и произхода на художника, може би? Или пък просто образ, който старецът по някаква причина намираше за успокояващ? Не беше ясно.

Една група рисунки особено привлече вниманието на Бен Рои, най-вече защото показваше някакъв преход от детския оптимизъм на първите картини, изрисувани в ярки и весели цветове, към тъмните и меланхолични сенки на останалата част от колекцията. Бяха всичко четири на брой и на всичките беше нарисувана една и съща арка или портал, много висок и тесен, обрасъл с бръшлян. На първата имаше две фигури, най-вероятно Шлегел и сестра му, които стояха в средата на арката, държаха се за ръце и се усмихваха. Втората беше почти същата, само че фигурите сега се криеха зад нещо като храст и гледаха как други фигури дълбаят земята пред арката с нещо като кирки. В този момент поредицата се прекъсваше от първата менора, която толкова често се повтаряше из цялата колекция, след което продължаваше с образите на Шлегел и сестра му, които очевидно бягаха от арката, преследвани от фигурите с кирките. На последната беше изобразено зловещо гигантско същество с жестоки червени очи, хванало във всяка ръка двете по-малки фигурки. Усмивките им бяха изчезнали, заменени от увиснали надолу черни параболи на ужас и тревога.

Колкото повече Бен Рои се вглеждаше в рисунките, толкова повече нещо в него — инстинкт, спазъм в стомаха — му казваше, че това може би са най-важните рисунки в колекцията, моментът, когато светът на Исак и Хана Шлегел е тръгнал да се руши, а също и все още неизвестното събитие, което бе ключът към последвалия живот и смърт на Хана Шлегел. Гледа ги дълго, опита се да запомни всеки цвят и щрих на пастелната рисунка, след това се обърна и отново седна на стола.

— Господин Шлегел, моля ви, разкажете ми за рисунките над масата. Рисунките с арката.

Зададе въпроса просто така, без никаква надежда, че ще получи отговор. За негова изненада Шлегел бавно отмести поглед от прозореца, погледна първо Бен Рои, след това и книгата в скута си, а после отново Бен Рои. Детективът придърпа стола си малко по-близо, така че коленете му почти се опряха до тези на стареца.

— Те са много важни, нали? — попита внимателно, като човек, пристъпващ на пръсти към ранено животно, за да не го стресне или уплаши. — Отразяват времето, когато на вас и сестра ви са почнали да ви се случват лоши неща. Там е и причината сестра ви да бъде убита.

Последното беше само предположение, изстрел в тъмното, но очевидно улучи целта, защото старецът примигна и като на забавен кадър една-единствена кристална сълза набъбна в лявото му око и увисна на долния му клепач като балансьор на въже, преди да капне върху бузата му.

— Какво стана при арката? — тихо попита Бен Рои. — Кои са хората с кирките?

Шлегел отново сведе поглед към книгата и пак го вдигна. Зениците му бяха мокри и сиви, а погледът отнесен, сякаш гледаше не нещо в стаята, а някое друго място, далеч и във времето, и в пространството.

— Исак, моля те. Какво стана при арката? Кой е гигантът с червените очи.

Старецът не отвърна, само продължи да се взира в далечината, да си тананика нещо беззвучно и с една ръка да милва книгата в скута си. Бен Рои се опита да задържи вниманието му, да го издърпа обратно в настоящето, но нямаше смисъл; след тази мимолетна искра на осъзнаване старецът отново беше изчезнал в стария си свят като камъче, потъващо бавно и неумолимо в дълбоко черно езеро. Детективът му зададе още няколко въпроса, но след известно време осъзна, че си губи времето и че моментът е преминал, затова въздъхна, облегна се и си погледна часовника. Двайсетте му минути почти бяха изтекли. Като по поръчка откъм другия край на коридора се чуха приближаващи стъпки.

— Мамка му — измърмори.

Забарабани с пръсти по коленете си, обезсърчен, след което бръкна в джоба си и извади манерката. Без да иска, заедно с нея измъкна и омачкан лист хартия — снимката на Пиет Янсен, която Халифа му беше пратил по факса миналия следобед. Беше я донесъл с надеждата Шлегел да му каже нещо за този човек, но после реши, че няма смисъл. Наведе се, хвърли листа в кошчето до стола на стареца, облегна се отново, разви капачката на манерката и я надигна към устата си.

Толкова бе зает да вкара възможно повече водка в гърлото си, преди доктор Нисим да дойде, че не забеляза как Шлегел бавно се навежда напред, взема листа от кошчето и се вглежда в зърнестия черно-бял образ. Едва когато погълна цялото съдържание на манерката и започна да завива обратно капачката, осъзна какво прави старият човек.

— Нещо да ти говори? — изръмжа и пъхна съдината в джоба си, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на Шлегел. — Ама май не ти е останало кой знае какво да ти говори, а?

Дори да беше доловил сарказма, старецът не го показа. Но изведнъж за най-голямо смайване на Бен Рои протегна снимката към него, отвори уста и изпусна най-дивия и пронизителен вик, какъвто детективът беше чувал през живота си.

Може да не беше получил отговор на всичките си въпроси, но поне едно нещо беше ясно: Исак Шлегел знаеше точно кой е Пиет Янсен. И се боеше от него до смърт.