Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (46)

Луксор

Вече се беше стъмнило, когато Халифа най-после излезе от интернет кафето със зачервени очи и език, подпухнал от пушенето. Мина обратно през сука — ярки светлини, оглушителна музика, бутащи се тълпи — и надолу по Корниш ел Нил. Пътьом си купи кутия „Спрайт“ и слезе по неравните каменни стъпала към кея на реката. Тъмната вода се плискаше и люлееше пред краката му.

Странно, след всичко, което беше видял и прочел, след всички образи и статистики, и свидетелски показания, и описания, единственото, за което успяваше да си мисли, беше семейството му. Зейнаб, Бата, Али, малкият Юсуф — четирите фундаментални точки в неговия свят, неговата светлина, неговият живот. Как щеше да се чувства, ако бяха те: Зейнаб, застанала като скелет с хлътнали очи, гледаща във фотоапарата като умопомрачен призрак; Бата и Али, струпани в яма заедно с още хиляди трупове, анонимни като купчина гниещи дърва? Какво щеше да му причини това? Как изобщо щеше да живее с подобно изтезание? Беше губил любими хора, естествено — майка си, баща си, по-големия си брат Али, на когото беше кръстил собствения си син. Но да изгубиш близък по такъв безсмислен и жесток начин; да виждаш как умира от глад и бой, пречупен и мъчително убит — това не го беше изживявал. Дори не можеше да си го представи. Беше толкова ужасно, толкова мъчително, като звук от нокът, чегъртащ по черна дъска.

Въздъхна, допи спрайта и се замисли за щастливите моменти в живота си, за прекрасните семейни мигове на близост. За деня, в който бяха взели лодка по реката за тринайсетия рожден ден на Бата, как бяха спрели да си направят пикник на някакво безлюдно островче, преди по залез-слънце да поемат обратно към Луксор, как Бата стоеше на носа на лодката и вятърът развяваше дългата й черна коса. Как бяха отишли на пазара за камили Билеш в Кайро, още преди малкият Юсуф да се роди и как Бата беше плакала, защото всички камили изглеждаха толкова тъжни, и как Али на шега беше наддавал за една камила и продавачът беше приел цената, след което бяха възникнали спорове и караници. Собственият му наскоро отминал трийсет и девети рожден ден, когато жена му и децата бяха организирали парти-изненада, бяха се облекли като древни египтяни и с радостни възгласи и викове го посрещнаха, когато се прибра.

Разсмя се на глас при този спомен — малкият гукащ Юсуф с картонена прическа немее, Зейнаб дегизирана като царица Нефертити — и смехът му се разнесе покрай мачтите на привързаните към кея лодки, но внезапно премина в приглушен плач, а очите му се замъглиха, сякаш беше погледнал под вода. Тези хора му бяха толкова скъпи, а той прекарваше с тях толкова малко време, грижеше се за тях толкова зле с мизерната си полицейска заплата, която през последните пет години не беше помръднала и с цент и за цяла година не възлизаше дори на сумата, която Хосни изкарваше за месец. А ако някой изведнъж му ги отнемеше — как изобщо би могъл да живее с тази загуба? С мисълта, че е можел да направи много повече, да даде много повече от себе си.

Реши да положи усилия. Да прекарва повече време вкъщи, да не работи толкова много. Да бъде по-добър съпруг и баща.

Само че като приключи този случай, обади се друг глас. Само след като открие истината за Пиет Янсен и Хана Шлегел. Само след като намери всички отговори.

Загледа се през реката. Водата се плискаше в краката му, зелените светлини на минаретата на две джамии го гледаха в мрака като змийски очи. Смачка кутийката от спрайта, ритна я във водата и се качи обратно на Корниш.