Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (44)

Йерусалим

Скапаната крепост Кастеломбре. Миналата вечер Лейла беше изпаднала в еуфория от новата следа, убедена, че това е необходимият й пробив, за да разреши главоблъсканицата с Уилям дьо Релинкур. Но след като цял ден беше ровила из мрежата, се чувстваше почти толкова объркана, колкото и преди изобщо да беше разбрала за скапаното място.

Беше се обадила в Кеймбридж с надеждата да говори с професор Магнус Топинг, но някакъв невъзмутимо любезен портиер я уведоми, че професорът не притежава нито телефон („Звъненето го безпокои, мадам“), нито имейл („Предпочита пишещата си машина, мадам“).

— Е, как, по дяволите, да се свържа с него? — беше попитала, представяйки си някакъв прашасал, пушещ лула учен, заключил се в претъпкания си с книги кабинет, нехаещ напълно за околния свят.

— Ами, мадам — портиерът явно слагаше по едно любезно, но покровителствено „мадам“ във всяко изречение, — можете да му пишете, въпреки че, между нас казано, не го бива много да отговаря на писма. А можете и просто да дойдете и да му почукате на вратата, което като цяло е най-добрият начин човек да се свърже с него.

— Обаждам се от Йерусалим.

— А! Ами тогава това е проблем, нали, мадам?

След като не успя да се свърже с Топинг, се върна обратно в интернет. За разлика от Уилям дьо Релинкур, Кастеломбре присъстваше съвсем слабо и половината ден щателно търсене и кръстосани препратки не извадиха нищо повече от шестте съвпадения, които беше намерила предишната вечер (шестото, от които се беше оказало сайт на някаква фирма „Кастеломбре — санитарен порцелан“ в Антверпен). От останалите пет едното беше орязаната генеалогия, която й беше дала връзката с Есклармонда дьо Ролинкур; другото — доста лош превод на френска научна статия за трубадурските обичаи на Лангедок през дванайсети век; третото — сайт, посветен на историята на кабалата и юдейския мистицизъм; четвъртото — бележка под линия към статия за някакъв средновековен еврейски учен на име Раши; и последното — кратка препратка към секцията „Обитаваните от призраци руини“ на някакъв сайт, озаглавен „Скритата Франция“.

От всички тях беше събрала каква ли не разпокъсана информация, произволни проблясъци на някаква по-голяма мистерия. Но не попадна на откровението, на което се надяваше. Точно обратното, вместо да й помогне да изясни цялата история с Уилям дьо Релинкур, връзката с Кастеломбре само още повече беше размътила водата и беше добавила нови и объркващи перспективи към картината, която и бездруго вече напомняше мъглява и зацапана композиция на Брак^[1] — смесица от съвършено различни елементи, всеки сочещ към нещо важно, но без изобщо да се подреждат, в какъвто и да е разпознаваем модел.

Наведе се и се загледа в тетрадката пред себе си. Зачуди се какво да прави с цялата тази работа и къде изобщо щеше да я отведе.

Кастеломбре

„Крепостта на сенките“. Седалище на контовете Кастеломбре. Крепостта разрушена по време на кръстоносен поход срещу катарите, 1243 г. — останали са само руини (призраци!), департамент Ариеж. Село Кастеломбре на 3 км.

Есклармонда дьо Ролинкур (Релинкур). Есклармонда Мъдрата, Бялата дама на Кастеломбре. Омъжена за Раймонд III Кастеломбре прибл. 1097. Няма налични биогр. данни. Известна с интелигентност, красота, милосърдие и др. Популярна фигура в трубадурското творчество.

Bona domna Esclarmonda,

Contessa Castelombres,

Era bella е entendia

Esclarmonda la blanca

(Добрата дама Есклармонда/Контесата на Кастеломбре/ Тя беше красива и мъдра/ Есклармонда Бялата). Жофре Рудел (1125–48) окситански език.

К. важен просветен център. Известен с религиозната си толерантност. Много еврейски учени. Кабала.

„Lo Privat de Castelombres“ — Тайната на Кастеломбре.

Препратки към трубадурите. Есклармонда „закрилницата“. Никой не е сигурен каква всъщност е тайната.

Най-силно я вълнуваше осъзнаването, че е направила значителен скок напред. Връзките бяха прекалено близки, сходствата прекалено очебийни, за да е просто съвпадение. Изобщо не се съмняваше, че тази Есклармонда Бялата е същата Есклармонда, до която Уилям дьо Релинкур беше адресирал шифрованото писмо, или че К и крепостта Кастеломбре са едно и също нещо. И щом тези фрагменти съвпадаха, то беше почти сигурно, че древното откритие на Уилям… „с велика сила и красота“ по някакъв начин беше свързано с мистериозната „Тайна на Кастеломбре“.

Това обаче беше единственият напредък. Беше се обадила на двама специалисти от Университета по иврит, включително на професора по кабала Гершом Шолем, който добави няколко щриха към цялостната картина: Кастеломбре не просто привличала еврейските учени, но от средата на дванайсети век станала обект на поклонничество за евреите. Ала по какви причини и какво общо имаше това с Уилям дьо Релинкур или пък с така нареченото „съкровище на катарите“, оставаше напълно неясно. Все едно беше прескочила пропаст, за да се удари право в отвесна скала.

Препрочете си бележките още два пъти и взе направената предишната вечер разпечатка на страницата на Историческото дружество на колежа „Сейнт Джон“. Препрочете и нея. „В тази осветляваща и типична за него цветиста беседа професор Топинг обясни как изследванията му на записките за инквизицията от тринайсети век са открили неочаквана връзка между приказното съкровище на катарите и така наречената Тайна на Кастеломбре“. Колкото повече мислеше за нея, толкова повече се убеждаваше, че ключът е у Топинг; че може да претърсва мрежата до безкрай, да се обажда на какви ли не специалисти, но че ако не говори с него лице в лице, няма да напредне и със сантиметър. А според портиера на колежа единственият начин да говори с него, беше да се качи на самолета и да отлети чак до Англия.

— Да бе — измърмори. — Няма начин.

Но още докато го казваше, започна да рови в бележника си за телефона на приятеля си Салим, който работеше като туристически агент.