Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (38)

Йерусалим

Телефонът звънеше, когато Бен Рои влезе в кабинета си. Подразни се, вече замаян от двете бири, които беше изпил на път за управлението, да не говорим за непоносимата меланхолия, която го налягаше винаги, след като беше ходил на гроба на Галия. Изпсува и вдигна слушалката.

— Кен.

— Детектив Бен Ро-ай?

— Бен Рои — поправи го сърдито израелецът. Кой пък беше този маниак?

— Извинете. Аз съм инспектор Юсуф Халифа от египетската полиция. От главната ви дирекция ми дадоха вашето име.

Бен Рои не каза нищо.

— Ало?

— Кен.

— Говорите ли английски, господин Бен Рои?

— Ата медахер иврит?

— Моля?

— Вие говорите ли иврит?

— Боя се, че не.

— Тогава май се налага да говоря английски. Какво искате?

Халифа дръпна от цигарата си. Говореше с този човек от петнайсет секунди и вече му беше неприятен.

— Понастоящем разследвам убийството на израелска гражданка. — Опитваше се да запази любезен тон.

Бен Рои прехвърли слушалката в лявата си ръка, а с дясната бръкна в джоба си за манерката.

— Е, и?

— Името на жертвата е Хана Шлегел. Била е убита през 1990-а.

Бен Рои изсумтя.

— И чак сега ли го разследвате?

— Не, не, не ме разбрахте правилно. Тогава го разследвахме. Имаше осъден. Но сега се появиха нови доказателства и отворихме случая.

Бен Рои отвори манерката и дръпна щедра глътка.

— Осъдили сте невинен човек, така ли?

Беше по-скоро обвинение, а не въпрос. Обвинение в професионална некомпетентност. Халифа стисна зъби.

— Точно това се опитвам да разбера.

Бен Рои дръпна още една глътка.

— И какво искате от мен?

— Опитвам се да получа… как се казваше?… някаква по-стара информация за жертвата. Професия, семейство, приятели, интереси. Нещо, което да ми помогне да намеря мотива за убийството.

— И?

— Моля?

— Защо се обаждате на мен?

— А, разбирам. Ами, жертвата е живяла на — Халифа погледна досието пред себе си. — Улица „Ор Ха Чаим“. Номер четирийсет и шест, апартамент четири. Казаха ми, че този адрес е… как се казваше?… под грижата на вашето управление.

Бен Рои седна и започна да си разтрива слепоочията със свободната ръка. Ега ти! Само това му липсваше, да участва в някакво си съвместно разследване с парцалоглавец. Аматьори. Шибани аматьори. Изобщо не трябваше да вдига телефона.

— В момента съм зает — изръмжа грубо. — Звъннете ми по-късно.

— По-късно днес ли?

— Другата седмица.

— Боя се, че не мога да чакам толкова. — Халифа разбра, че го мотаят, и не възнамеряваше да поддава. — Дали не може да ми помогне някой ваш колега? — „Някой професионалист“ — дощя му се да добави. Който поне малко си върши работата. — Или да се обадя на началника ви?

Бен Рои се намръщи още повече. Гаден арабски путьо! Отдръпна слушалката от ухото си и се изкуши да я затръшне. Долови обаче, че няма да се отърве толкова лесно. Защо изобщо беше вдигнал телефона?

— Инспектор Бен Рои? — отекна в слушалката гласът на Халифа.

— Да, да — изръмжа Бен Рои, дръпна последна глътка от манерката и зави капачката. — Добре, я ми кажете пак името и адреса.

Взе химикалка и започна да записва това, което му диктуваше Халифа.

— И кога казахте, че е била убита?

— На десети март 1990. Мога да ви изпратя записките, ако това ще ви помогне.

— Няма нужда — каза Бен Рои, като си даде сметка, че с колкото повече информация разполага, толкова повече работа щеше да се наложи да свърши. Един-два телефона, посещения на бившия адрес на жената — и стига толкова. А ако не стигаше, ами, проблемът си беше на арабина. В крайна сметка той беше забъркал кашата.

— Трябва да ви кажа, че основният ни заподозрян по този случай се казва Пиет Янсен. Ако успеете да откриете някаква връзка между него и Хана Шлегел, ще е добре. Това е…

— Да бе, да. Разбрах. Пиет Хансен.

— Янсен — повтори Халифа, вече, без да прикрива раздразнението си. — Я… Н… С… Е… Н. Разбрахте ли?

Бен Рои стисна юмрук и изръмжа:

— Разбрах.

Халифа ядосано дръпна от цигарата си и я загаси в пепелника.

— Ще ви продиктувам моите данни.

— Добре — наежи се Бен Рои.

Халифа му ги продиктува.

— А вашите?

Бен Рои му даде имейла си.

— Мобилен телефон нямате ли?

— Нямам — отвърна израелецът и погледна нокията си.

На Халифа му стана ясно, че го лъжат, но не видя никакъв смисъл да спори и просто каза, че ще бъде много признателен, ако Бен Рои се заеме със случая възможно най-спешно.

— Разбира се — изръмжа израелецът.

Настъпи мълчание, линията, която ги свързваше, сякаш припукваше от взаимната им неприязън. Бен Рои каза, че ако това било всичко, имал и друга работа. Халифа му благодари сковано и понечиха да затворят телефоните.

— Само още един въпрос — отекна гласът на Халифа. „Ега ти“ — изруга наум Бен Рои.

— Да?

Халифа прелистваше бързо папката пред себе си.

— Не разбирам едно нещо. На ръката на жертвата. Имало е… как се казваше?… татуировка.

— Татуировка ли?

— Да.

Халифа стигна до черно-бялата снимка на ръката на мъртвата жена и я вдигна пред очите си.

— Номер. Четири, шест, девет, шест, шест. С триъгълник отпред. Това някакъв еврейски обичай ли е?

Бен Рои се облегна на стола си и поклати глава. Шибани невежи антисемитски араби.

— Това е номер от концентрационен лагер. Нацистите татуирали ръцете на еврейските концлагеристи. Макар да не виждам с какво ще ви помогне, като знам, че вашата пасмина много не вярва, че изобщо е имало такива. Нещо друго?

— Не — каза Халифа. — Нищо друго.

— Значи, ще ви се обадя.

Телефонът замлъкна. Халифа продължи да се взира в снимката. Цифрите му заприличаха на насекоми, изпълзели от мравуняк. Остави снимката и взе пистолета на Янсен. Погледа и него известно време. Намръщи се, остави го, взе химикалката и написа в бележника до номера на телефона „нацисти“ и „концлагери“, и дебело подчерта и двете думи с две черти.