Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (3)

Долината на царете, Луксор, Египет

— Тате, може ли вече да се прибираме? По телевизията ще дават „Алим ал Симсим“.

Инспектор Юсуф Ез ел Дин Халифа загаси цигарата си, въздъхна и погледна сина си Али, който стоеше пред него и си чоплеше носа. Слабият, жилав мъж с високи скули, гладко сресана коса и големи искрящи очи излъчваше тиха сила, подправена с хумор — сериозен мъж, който обичаше да се смее.

— Не всеки ден отварят специално за теб най-великия археологически обект в Египет, Али — сгълча той сина си.

— Ама аз съм идвал тука от училище — започна да мрънка момчето. — Два пъти. Госпожица Уадуд ни показа всичко.

— Хайде на бас, че не ви е показала гробницата на Рамзес II, която видяхме днес. Нито пък тази на Ейе и Ти.

— В нея нямаше нищо — оплака се Али. — Само прилепи и купища стари бинтове.

— Все пак имахме късмет, че ни пуснаха вътре — настоя баща му. — Затворена е за туристи, откакто са я открили през 1905 година. И за твое сведение тези стари бинтове са истинските, в които са били увити мумиите, така както крадците са ги оставили в древни времена, след като са ги свалили от телата.

Момчето вдигна поглед, без да изважда пръста от носа си. В очите му проблесна интерес.

— И защо са го направили?

— Ами — започна обяснението си Халифа, — когато жреците увивали мумиите, слагали между бинтовете украшения и скъпоценни амулети, а крадците искали да ги вземат.

Лицето на малкия светна.

— Изваждали ли са им и очите?

— Доколкото знам, не — засмя се Халифа. — Макар че понякога им отчупвали по някой пръст или ръка. Което ще направя и аз, ако не престанеш да си бъркаш в носа!

Той грабна ръката на детето и шеговито започна да подръпва пръстите й. Али се отскубна и избухна в смях.

— По-силен съм от теб, татко! — извика.

— Да бе — отвърна Халифа, стисна момчето през кръста и го обърна с главата надолу. — Не си и наполовина силен колкото мен.

Стояха насред Долината на царете, близо до входа на гробницата на Рамзес VI. Беше късен следобед и тълпите туристи, които задръстваха долината през деня, вече се бяха разотишли и районът бе неестествено празен. Наблизо група работници разчистваха отпадъците от археологически изкоп и припяваха монотонно, докато събираха парчетата натрошен варовик в найлонови чували; по-нататък група екскурзианти тъкмо влизаха в гробницата на Рамзес IX. Иначе беше безлюдно, ако не се брояха неколцината туристически полицаи, чистачът Ахмед и приютилите се в оскъдните сенки по склоновете двама продавачи на пощенски картички и безалкохолни напитки, които се озъртаха напрегнато с надеждата да припечелят още нещо в края на деня.

— Виж сега какво ще направим — каза Халифа, остави сина си на земята и разроши косата му. — Ще огледаме набързо Аменхотеп II и приключваме, става ли? Няма да е възпитано да си тръгнем, след като Саид си създаде толкова проблеми, за да ни намери ключа.

Докато говореше, откъм бараката на инспектора на петдесет метра от тях се разнесоха викове и една висока непохватна фигура се понесе към тях.

— Намерих го! — извика фигурата и размаха ключ. — Някой го беше оставил на друга кука.

Саид ибн Басат, заради яркорижата си коса по-известен като Джинджър, беше стар приятел на Халифа. Бяха се запознали отдавна в Университета на Кайро, където и двамата учеха древна история. Недоимъкът беше принудил Халифа да изостави следването и да постъпи на работа в полицията. От своя страна Саид се беше дипломирал с отличие и беше постъпил в Службата по антиките, където се беше издигнал до заместник-директор на Долината на царете. Въпреки че Халифа не би го признал пред никого, това беше животът, който би си избрал и той, ако нуждата не го беше отпратила в друга посока. Обичаше древното минало и щеше да даде всичко от себе си, цялото си време, за да работи с останките от стари времена. В никакъв случай не се сърдеше на приятеля си, разбира се. А за разлика от него Джинджър нямаше семейство, нещо, от което Халифа никога не би се отказал, дори за всички исторически паметници в Египет.

Тримата поеха през долината, подминаха гробниците на Рамзес III и Хоремхеб, завиха надясно и тръгнаха по пътеката към входа на гробницата на Аменхотеп II, която се намираше в дъното на каменно стълбище, зад заключена тежка желязна врата. Джинджър пъхна ключа в катинара.

— Докога ще стои затворена? — попита Халифа.

— Още само месец, месец и нещо. Реставраторите почти приключиха.

Али се шмугна между двамата, надигна се на пръсти и надникна в мрака зад решетката.

— Има ли съкровище?

— Боя се, че не — отвърна Джинджър, отмести момчето от вратата и отвори решетката. — Била е напълно ограбена още в древни времена.

Щракна електрическия ключ и лампите осветиха дълъг, слизащ бавно надолу коридор, издълбан в скалата, със стени и таван, по които все още личаха характерните бели вълни от следите на древното длето. Али се втурна надолу.

— Знаете ли какво щях да направя, ако бях цар на Египет? — викна момчето и гласът му отекна в тясното пространство на гробницата. — Щях да си направя тайна скрита стая и щях да сложа всичките си съкровища вътре, а след това щях в друга стая да сложа малко съкровища, за да подлъжа крадците. Като онзи човек, за когото ми разказа, татко. Хорибъл Инкиман.^[1]

— Хор-анх-амон — с усмивка го поправи Халифа.

— Да. А след това щях да направя хитри капани, за да се хванат в тях всички крадци. И щях да ги натикам в затвора.

— Значи са щели да бъдат големи късметлии — засмя се Джинджър. — В древен Египет обичайното наказание за ограбване на гробници било отрязване на носа и изпращане в солните мини в Либия. Или това, или набиване на кол.

Той намигна на Халифа, двамата мъже се разсмяха и поеха по коридора след Али. Не бяха изминали и няколко метра, когато зад гърбовете им се чуха забързани стъпки. Някакъв задъхан мъж в джелаба се появи на входа на гробницата и силуетът му се очерта в яркия правоъгълник на следобедното небе.

— Има ли тук инспектор Халифа? — извика хрипливо, останал без дъх.

Детективът погледна приятеля си и пристъпи крачка назад към вратата.

— Аз съм.

— Трябва да дойдете бързо, от другата страна. Намериха…

Мъжът млъкна, за да си поеме дъх.

— Какво? — попита Халифа. — Какво намериха?

Мъжът го погледна с разширени очи.

— Труп!

Някъде отдолу, от дълбочината на шахтата долетя гласът на Али.

— Много яко! Може ли и аз да дойда, тате?

 

 

Бяха открили трупа в Малката, археологически обект в най-южния край на Тиванския масив, някога дворец на фараон Аменхотеп III, а сега обширно пусто място с изгладени от пясъка развалини, посещавани само от най-заклетите египтофили. Прашно полицейско „Деу“ чакаше Халифа пред сградата на управата. Той остави сина си с Джинджър, който обеща да го прибере вкъщи, качи се на дясната седалка и колата потегли. Възмутените писъци на Али отекнаха подире му.

— Тате, не искам да се прибирам у дома! Искам да видя трупа!

Пътят до Малката им отне двайсет минути. Полицаят, който шофираше, намусен млад мъж с лунички и лоши зъби, през цялото време не отлепи крак от педала, докато пътят се виеше надолу по хълмовете към равнината на Нил, за да поеме на юг покрай ръба на масива. Халифа гледаше през прозореца насажденията от захарна тръстика и молочия, пушеше цигара „Клеопатра“ и слушаше с половин ухо новините по очуканото радио в колата за ескалиращото насилие между израелци и палестинци — поредният самовзривил се атентатор, поредната израелска репресия, поредната смърт и нещастие.

— Тези скоро ще воюват — каза шофьорът.

— Те вече воюват — въздъхна Халифа, дръпна за последно от цигарата и изхвърли фаса през прозореца. — Воюват вече петдесет години.

Шофьорът взе пакетче дъвки от таблото, пъхна две в устата си и задъвка ожесточено.

— Мислиш ли, че някога може да има мир?

— Не и както вървят нещата. Внимавай, каруца.

Шофьорът свърна рязко, за да изпревари магарешката каруца, натоварена догоре с ожъната захарна тръстика, и влезе пред нея тъкмо навреме, за да избегне челния удар с идващия отсреща туристически автобус.

— Аллах да ме пази — измърмори детективът, вкопчен за таблото. — Аллах да се смили над мен.

Минаха покрай Деир ел Бахри, Рамзейона и разпилените останки от храма на Меренпта, преди накрая да стигнат до кръстовище, където единият път поемаше на изток към Нил, а другият — нагоре и на запад към древното работническо село при Деир ел Медина и Долината на цариците. Продължиха направо и слязоха от гладкия асфалт на прашния разбит път, който ги отведе покрай големия храм в Мединет Хабу към еднообразната камениста пустиня, покрита с отпадъци и бодливи оплетени кълба от камилски тръни. Продължиха още километър, криволичеха и подскачаха по пътя, от време на време минаваха покрай порутени останки от древни кирпичени стени, кафяви и безформени като разтопен шоколад, и най-после стигнаха до четири полицейски коли и линейка, паркирала до ръждясал телефонен стълб, а отзад и пета кола, прашен син мерцедес, спрял малко по-встрани от другите. Спирачките изсвириха и Халифа излезе от колата.

— Защо просто не си вземеш мобилен телефон — изръмжа Мохамед Сария, заместникът на Халифа, който се отдели от групата при линейката и дойде да го посрещне. — Цял час ми отне да те издиря.

— През което време аз имах удоволствието да посетя две от най-интересните гробници в Уади Бибан ел Мулук — отвърна Халифа. — Това е най-добрата причина, за която се сещам. Освен това от мобилните телефони се хваща рак.

Той си извади цигарите и запали.

— Е, какво имаме?

Сария раздразнено поклати глава.

— Труп. На мъж. Бял. Казва се Янсен. Пиет Янсен. — Бръкна в джоба на сакото си и извади полиетиленов плик със стар портфейл, който подаде на Халифа. — Египетски гражданин. Макар да не си личи от името. Собственик на хотел долу в Гезира. „Мена-Ра“.

— До езерото ли? Знам го.

Халифа извади портфейла от плика, огледа съдържанието му и забеляза личната карта на египетски гражданин.

— Роден през 1925-а. Сигурен ли си, че просто не е умрял от старост?

— Не и ако се съди по състоянието на тялото.

Детективът извади кредитна карта от „Банк Мист“ и пачка банкноти по двайсет египетски лири. В страничното отделение откри членска карта за Египетското градинарско общество, а зад нея изтъркана черно-бяла снимка на огромен, жесток на вид пес вълча порода. На гърба й имаше избелял надпис с молив „Арминий, 1930“. Той я погледа малко с усещането, че името му е познато отнякъде, но не се сети точно откъде, след което върна снимката на мястото й, пъхна портфейла обратно в плика и го подаде на заместника си.

— Съобщи ли на роднините му?

— Няма живи роднини. Свързахме се с хотела.

— Ами мерцедесът? Негов ли е?

Сария кимна.

— Намерихме ключовете в джоба му. — Полицаят извади втори плик, в който беше пъхната учудващо голяма връзка ключове. — Проверихме вътре. Нищо необичайно.

Отидоха до мерцедеса и надникнаха през прозореца. В колата — напукана кожена тапицерия, табло от полирано орехово дърво, ароматизатор, висящ от огледалото за обратно виждане — нямаше нищо друго, освен един брой на „Ал Ахрам“ отпреди два дни на дясната седалка и скъпа на вид камера „Никон“ на пода зад седалката на шофьора.

— Кой го откри? — попита Халифа.

— Някаква французойка. Излязла да снима развалините и случайно се натъкнала на тялото. — Сария разгърна бележника си и присви поглед към страниците. — Клодия Шамполион — прочете, кривейки с усилие устните си за непривичните съгласни. — Двайсет и девет годишна. Археоложка. Отседнала е ей там. — Той посочи пълния с дървета и ограден с тухлена стена двор малко по-нататък. Седалището на Френската археологическа мисия в Тива.

— Не е роднина на онзи Шамполион, така ли да разбирам? — попита Халифа.

— Ммм?

— Жан Франсоа Шамполион.

Физиономията на Сария издаваше объркване.

— Човекът, дешифрирал йероглифите — въздъхна Халифа в престорено отчаяние. — Всемогъщи Боже, Мохамед, ти нищо ли не знаеш за историята на страната си?

Заместникът му сви рамене.

— Французойката изглеждаше доста добре, това мога да кажа. Големи… нали разбираш… — Той направи жест с ръце. — Твърди.

Халифа поклати глава и дръпна от цигарата.

— Мохамед, ако полицейската работа се състоеше в точене на лиги по жени, вече щеше да си комисар. Разпита ли я?

Сария протегна тефтера си, за да покаже, че я е разпитал.

— И?

— Нищо. Не видяла нищо, не чула нищо. Просто намерила тялото, върнала се в мисията и позвънила на 122.

Халифа си допуши клеопатрата и стъпка фаса с тока на обувката си.

— Значите налага да го огледаме. Обади ли се на Ануар?

— Имал да довършва някаква канцеларска работа, след което щял да дойде. Каза да пазим трупа да не тръгне нанякъде.

Детективът изсумтя отегчено, свикнал с безвкусния хумор на патолога Ануар. Двамата поеха към обекта, под краката им хрущяха чирепи от натрошени съдове, осеяли околността като разпилени бисквити. Вдясно някакви деца седяха върху купчина от дребни камънаци, а едно от тях стискаше футболна топка. Хлапетата наблюдаваха полицаите, които претърсваха пустинята за веществени доказателства; отпред слънцето бавно потъваше зад облите куполи на манастира Деир ал Мухараб и светлината му бавно потъмняваше от бледожълта към наситено меднооранжева. Тук и там от пясъка стърчаха фрагменти от кирпичени стени, износени и жалки като първобитни твари, издигнали се от дълбините на пустинята. Освен тях почти нищо друго не подсказваше, че минават през някога най-великолепния комплекс от сгради в древен Египет.

— Направо не е за вярване, че е било дворец, нали? — въздъхна Халифа и забави крачка, за да вдигне от земята парче керамика със следи от светлосиня боя. — На времето си Аменхотеп III е управлявал половината от познатия свят. А сега…

Той повъртя отломката между пръстите си и потри пигмента с палец. Сария не каза нищо, само посочи с ръка, че трябва да завият надясно.

— Ей там. Точно зад онази стена.

Прекосиха малко пространство, павирано с тухли от кал, пропукани и изпочупени, както и през нещо, което някога трябва да е било внушителна порта, но от него бяха останали само две купчини камък с изтрити стъпала помежду им. От другата страна един полицай клечеше в оскъдната сянка на някаква стена. На няколко метра от него беше разстлан тежък брезент, под който се очертаваше тяло. Сария пристъпи, хвана покривалото и го дръпна назад.

— Аллах-у-акбар! — намръщи се Халифа. — Всемогъщи Боже!

Пред него лежеше труп на стар мъж, много стар, с немощно съсухрено тяло и набръчкана жълтеникава кожа, изпъстрена със старчески петна. Лежеше по лице, с едната ръка под тялото, а другата — просната настрани. Беше облечен в бежов костюм за сафари, а плешивата му, с изключение на няколкото мръснобели кичура, глава беше отметната назад и леко встрани, като на плувец, поемащ въздух, преди отново да се потопи във водата — неестествено положение, причинено от подаващия се от земята ръждив клин, забит право в лявото му око. Бузите, устните и брадичката му бяха покрити с плътна кора засъхнала кръв; точно над дясното му ухо зееше голяма плитка рана.

Халифа продължи изправен да гледа трупа, отбеляза наум прашните ръце и дрехи, разкъсания на коляното панталон, пясъка и мръсотията, набити в раната на главата, след което клекна и внимателно опипа основата на подаващия се от пясъка железен клин. Беше здраво забит в земята.

— От палатка ли е? — неуверено попита Сария.

Халифа поклати глава.

— Част от ограда на обект. Останала от някакви разкопки. Доколкото виждам, стои тук от години.

Изправи се, прогони с ръка мухите, които вече се събираха над трупа, и отиде на няколко метра встрани, където си личеше, че някой е стъпвал и ритал по пясъка. Забеляза поне три различни следи от стъпки, които можеше да са на полицаите, претърсващи района, но бе възможно и да не са. Клекна отново, извади носната си кърпичка и вдигна една остра отломка от кремък, изцапана с кръв.

— Май някой го е ударил по главата — обади се Сария. — А той е паднал върху желязото. Или е бил бутнат върху него.

Халифа повъртя камъка в ръката си, вторачен в червеникавокафявите петънца.

— Много странно, че нападателят е оставил пълен портфейл пари в джоба му. И ключовете от колата.

— Може някой да го е подплашил. Или пък не грабежът е бил мотив за убийството — предположи Сария.

Преди Халифа да успее да си даде мнението, откъм руините някой извика. На двеста метра встрани от тях полицай се беше качил на една пясъчна могила и размахваше ръце.

— Май е открил нещо — каза Сария.

Халифа остави кремъка там, откъдето го беше взел, и заедно със Сария пое към полицая. Когато стигнаха до него, той беше слязъл от могилата и стоеше до някаква порутена стена, в чиято основа върху напукана мазилка от кал беше изрисуван фриз от сини лотосови цветове, избелели, но все още ясно различими. В средата на фриза имаше празно място, където една тухла липсваше. Наблизо на земята лежаха брезентова раница, чук и длето, както и черен бастун със сребърна дръжка. Сария клекна до раницата и я отвори.

— Добре, добре, добре — измърмори и извади тухлата с рисуваната мазилка. — Лошо момче.

Той подаде тухлата на Халифа. Детективът не гледаше към него. Беше клекнал, за да вземе бастуна, и се взираше в дръжката му, върху която бяха гравирани миниатюрни розети и знаци анх.

— Сър?

Халифа не отговори.

— Сър? — повиши глас Сария.

— Извинявай, Мохамед. — Детективът остави бастуна и се обърна към заместника си. — Какво намери?

Сария му подаде тухлата от кал. Халифа огледа украсата й. През цялото време обаче погледът му се връщаше към бастуна и челото му се мръщеше, като че ли се опитваше да си спомни нещо.

— Какво има? — попита Сария.

— А, нищо. Нищо. Просто странно съвпадение.

Халифа пренебрежително поклати глава и се усмихна. Но даже в този момент в погледа му имаше частица неувереност, едва доловимо ехо от някаква далечна тревога.

От дясната им страна голям гарван кацна на стената, загледа се в тях, размаха криле и заграчи шумно.