Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Secret of the Temple, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 31гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat(2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko(2010)

Издание:

Пол Зюсман. Последната тайна на Дома Господен

Редактор: Олга Герова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–660–2

История

  1. —Добавяне

Йерусалим

В ранния следобед Ариех Бен Рои мина с очуканото си бяло беемве през Яфската порта, влезе в стария град и спря пред оборудваната с електроника желязна бариера пред полицейски участък „Давид“ — импозантна двуетажна сграда от жълто-бял йерусалимски камък, със знамената на Израел и на израелската полиция отпред и радиоантена, стърчаща от покрива като обезлистено дърво. Дежурният го позна, вдигна бариерата и му махна да влезе в тунела, който минаваше през средата на сградата и излизаше в оградения с висока стена двор. Паркира до един бял полицейски микробус „Кавазаки“. Отзад неколцина негови колеги от отряда за обезвреждане на експлозиви се занимаваха с един от роботите си и настройваха разтегаемата му ръка. Вдясно, в обиколеното със стобор и обградено от цъфнали олеандри пространство, упражняваха някакъв кон.

Чувстваше се отвратително, както обикновено. Каза си, че трябва да остави алкохола. Както обикновено. Но знаеше, че няма да го направи. Той беше единственото, което приглушаваше болката и му помагаше да забрави. Без алкохола всичко щеше да бъде… непоносимо.

Постоя малко така. Прииска му се да си е в апартамента, скрит от целия свят, сам с мислите си. Излезе от колата и бавно пое към тунела. Отвори една врата в началото му и изкачи каменните стълби до първия етаж. Кабинетът му се намираше по средата на боядисания в бяло коридор, тясна претъпкана стая с талашитени мебели, компютър на подвижна масичка в ъгъла и портретна снимка на по-младия Бен Рои на стената, запечатала момента на награждаването му с ордена за храброст. Получи го преди три години, задето беше спасил палестинско момиченце от горяща къща близо до Мауристан, рискувайки живота си, като изби входната врата, проби си път през пламъците до втория етаж и го спаси, като мина по покривите. Тогава се гордееше със себе си; сега си мислеше какъв тъпанар е бил. Трябваше да я остави да изгори. Жалко, че в къщата не бяха останали още палестинци.

В кабинета му нямаше никого, той затвори вратата, седна зад бюрото, извади манерката и отпи бавно и продължително. Течността се спусна по гърлото му и стопли гърдите и стомаха му. Отпи още веднъж и съзнанието му започна да се прояснява, а настроението му да се оправя. С третата глътка беше почти готов за деня, който предстоеше.

Вратата се отвори рязко.

— Никога ли не чукаш, Фелдман? — сопна се Бен Рои, скри манерката под бюрото и се помъчи да завие капачката.

Фелдман го видя какво прави и поклати глава.

— За бога, още няма обедно време.

Бен Рои се престори, че не го чува, и пъхна манерката в джоба на джинсите си.

— Какво искаш?

— Започваме предварителните разпити на тия, дето ги прибрахме снощи. Реших, че сигурно искаш да разпиташ онзи, когото ти залови.

Фелдман се подсмихна на фразата „когото ти залови“, напомняйки на Бен Рои за безплодното преследване през долината Кедрон. Чекиджия.

— Къде е?

— В трета стая. Ще се справиш ли сам?

Бен Рои пропусна сарказма покрай ушите си, стана, взе някаква папка от бюрото и прекоси кабинета. Докато минаваше покрай Фелдман, усети ръката му на рамото си.

— Вземи се в ръце, човече. Не може да продължаваш така.

Настъпи мълчание, след което Фелдман си дръпна ръката.

— Ариех, виж, знам, че си…

— Ти всичко знаеш, Фелдман. Гледай си работата. Ясно ли ти е?

Бен Рои впери гневен поглед в колегата си, излезе от стаята и закрачи по коридора, устоявайки на неистовото желание да пийне още една щедра глътка водка. Съжаление и укори, само това получаваше напоследък. Съжаление за онова, което се беше случило, и укори за начина, по който се справяше с него. С укорите можеше да се справи, но не и със съжалението. Не и с него. То го унижаваше. Господи, защо не беше останал с нея на площада онази вечер?

Слезе по стълбите и се върна в тунела. Стаите за разпити бяха в коридора отсреща, но той зави наляво, обратно към сградата, а след това надясно към модерната остъклена пристройка на гърба й. Мина през хладното и меко осветено фоайе и влезе в просторната контролна зала с двете редици монитори на стената в дъното. Всеки монитор показваше различно изображение от стария град — Западната стена, Дамаската порта, „Харам ал Шариф“, Кардото — предавано от някоя от тристате охранителни камери, монтирани на всеки уличен ъгъл. Образите се сменяха начесто, докато системата превключваше от камера на камера, а от време на време някой от мониторите ставаше оранжев и се появяваше надписът „КАМЕРАТА ПОВРЕДЕНА“.

Пред двата полукръгли контролни панела, конструирани един в друг като чифт кавички, седяха униформени полицаи. Бен Рои отиде до най-близкия пулт и потупа по рамото едрата руса млада жена пред него.

— Искам видео от снощи. Във вътрешността на Лъвската порта. От единайсет и четирийсет и пет нататък.

Момичето кимна, подвикна на един от колегите си, че излиза за малко, и заведе Бен Рои в едно странично помещение, където го настани пред компютъра, пресегна се през рамото му, щракна с мишката върху няколко икони и намери отрязъка, който му трябваше — този със залавянето на трафикантите предишната вечер.

Той седя и гледа развитието на операцията, от време на време молеше момичето да върне кадъра, да приближи някое изображение, да проследи младия палестинец, когото беше преследвал от момента, когато стигна до портата с тримата си колеги, през появата на натъпкания с дрога мерцедес, до момента, когато полицейските коли го блокираха и незабелязан от никого мъжът се промъкна през портата и излезе на „Харам ал Шариф“, а оттам през стените на стария град към мюсюлманските гробища долу, прескачащ от камък на камък надолу към улица „Офел“.

— Добре, достатъчно — каза накрая. — Може ли да получа копие?

Русото момиче изчезна и след няколко минути се върна с компактдиск в ръка. Бен Рои го пъхна в папката в ръката си, излезе от контролния център и се върна в основната сграда.

Стая за разпити номер три се намираше в подземието, голо варосано помещение с каменен под и една бронирана крушка на тавана. Палестинецът седеше зад очукана талашитена маса. Китките му бяха оковани в белезници, лявото му око беше подпухнало и отекло. Бен Рои издърпа другия стол и седна срещу него.

— Искам адвокат — измърмори мъжът, без да вдига поглед от масата.

— Няма да ти е излишен — изръмжа детективът, отвори папката, остави диска настрана и извади изписан на машина лист — рапортът за арест, който беше написал миналата нощ. — Хани ал Хаджар Хани Джамал — каза и зачете личните данни в началото на доклада. — Ега ти тъпото име. — Остави листа. — Погледни ме.

Младежът вдигна изпълнени със страх очи и прехапа устни. В сравнение с Бен Рои изглеждаше направо дребен, като дете пред учител.

— Ще ми кажеш истината, нали, Хани? За всичко, което те питам. Истината.

Арабинът кимна едва доловимо. Беше стиснал здраво бедра, сякаш очакваше удар под масата. Бен Рои го погледа, удовлетворен от страха му. След това, без да сваля поглед от него, посегна с лявата си ръка и плъзна диска по масата.

— Това е за теб.

Мъжът го погледна объркано, уплашено.

— Всичко е записано. Всичко, което се случи миналата нощ. Всичко е записано и се признава в съда. Затова не ме лъжи, разбра ли? Не ми разправяй как случайно си минавал оттам и как не си помирисвал наркотик през целия си живот. Защото ако започнеш да ми дрънкаш глупости, ще те пребия. Направо ще те размажа.

Той се пресегна, сграбчи китките на младежа, заби пръсти в плътта им, след което го пусна и се облегна на стола.

— Започвай да говориш, жалко лайно такова.