Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (2)

Южна Германия, декември 1944 г.

Ицхак Еделщайн се загърна по-плътно в раираните си дрехи и задуха на ръцете си, полилавели от студа. Наведе се напред и се опита да види нещо от задната част на камиона, но от ниско спуснатото брезентово покривало не се виждаше почти нищо друго, освен мокър асфалт, стволове на дървета и бронята на задния камион. Обърна се и притисна лице към едно съдрано място отстрани на покривалото. Успя да зърне стръмни, покрити с гори склонове, побелели от снега, преди в глезена му да се забие приклад.

— Лицето напред. Седи мирен.

Той се изправи и погледна краката си, без чорапи, напъхани в овехтели ботуши, които не предлагаха почти никаква защита от мразовитото зимно време. Зад него равинът отново кашляше и немощното му тяло се тресеше, сякаш някой го друсаше. Ицхак взе ръцете на стареца в своите и ги разтри, за да ги стопли малко.

— Остави го — заповяда пазачът.

— Ама той…

— Да не си глух? Казах, остави го.

Той насочи автомата си към Ицхак. Старецът издърпа ръце.

— Не се тревожи за мен, млади приятелю. Ние равините сме много по-жилави, отколкото ни мислиш.

Той се усмихна немощно и потънаха в мълчание, приковали очи в пода, треперещи, блъскащи се един в друг, докато камионът вземаше острите завои.

Бяха шестима, без двамата пазачи: четирима евреи, един хомосексуалист, един комунист. Бяха ги изкарали от лагера и ги бяха натоварили в камиона на зазоряване, и оттогава непрекъснато пътуваха, на изток и на юг, така си мислеше Ицхак, въпреки че не беше сигурен. Отначало земята беше равна и мокра, а пътят прав. Но от един час насам се изкачваха непрекъснато нагоре, пасищата и горите постепенно побеляваха от сняг. Зад тях караше втори камион с шофьор и още един мъж в кабината. Отзад нямаше затворници, поне според Ицхак.

Прекара ръка по бръсната си глава — цели четири години бяха минали, а още не можеше да свикне с усещането — събра длани, пъхна ги между бедрата си, прегърби рамене и се опита да се отнесе в друго време, където нямаше сняг и студ, а всичко, беше топло и хубаво. Семейните вечери в къщата им в Дрезден; лекциите по мишна в старата йешива; радостта от светите празници, особено Ханука, празника на светлината, най-любимия му от всички възпоменателни празници. И, разбира се, Ривка, прекрасната Ривка, малката му сестричка. „Ици, шмици, ици, бици“ — обичаше да го дразни тя и да дърпа пеота и да си играе с ресните на неговия талит катан. „Ици, мици, вици, дици!“ Колко миличка беше с гарвановочерната си коса и пламтящите очи! Колко упорита и смела! „Свине!“ — беше изкрещяла, когато извлякоха баща им на улицата и отрязаха бакенбардите му. „Мръсни, гадни свине!“ Заради тези й думи бяха оскубали кичури от косата й, бяха я изправили до една стена и я бяха застреляли.

Само тринайсетгодишна и толкова красива. Горката Ривка. Горката малка Ривка.

Камионът пропадна в коловоз, подскочи рязко и го върна в настоящето. През тясната пролука забеляза, че минават през някакво голямо село. Изви врат и през дупката в брезента зърна табела: Бехтесгаден. Името му звучеше смътно познато, макар да не се сещаше защо.

— Гледай напред — изръмжа пазачът. — Повече няма да повтарям.

Пътуваха още половин час, пътят ставаше все по-стръмен, а завоите все по-остри, докато накрая клаксонът на камиона отзад свирна пронизително и спряха.

— Слизай! — заповядаха пазачите и започнаха да ги ръчкат с автоматите. Слязоха от камиона. От устите им се издигаха облаци пара. Намираха се сред гъста борова гора, близо до някаква стара каменна сграда без прозорци и с пропаднал покрив. Далеч долу, измежду натежалите от сняг клони се виждаха зелени пасища, тук и там дребни като играчки къщи, от чиито комини се виеха къдрави облаци дим. Нагоре гъсто обраслите склонове се издигаха стръмно и изчезваха в мъглата и облаците, чиято дълбока тъмнина подсказваше за високи планини. Беше много тихо и много, много студено. Ицхак затропа на място, за да раздвижи вкочанените си от студ крака.

Вторият камион беше спрял зад техния. На дясната седалка мъж с кожена шуба с висока яка, който явно командваше всичко, се наведе през прозореца, каза нещо на единия пазач и махна с ръка.

— Елате тук — викна пазачът.

Подкараха ги към задната част на втория камион. Покривалото му беше вдигнато и се виждаше голям дървен сандък.

— Изнесете го! Хайде! По-бързо!

Ицхак и комунистът, мършав мъж на средна възраст с червен триъгълник, пришит на панталона — на този на Ицхак имаше два жълти един върху друг, за да се знае, че е евреин, — се качиха в камиона и подхванаха сандъка отстрани. Беше тежък и двамата едвам успяха да го дотътрят по металния под до падащия борд. Останалите го поеха и бавно го свалиха на замръзналото шосе.

— Не, не, не! — изкрещя от прозореца на кабината мъжът с шубата. — Да го носят. Натам. — Той посочи покрай порутената сграда, където просека от девствен сняг се изкачваше нагоре между дърветата, вероятно пътека или писта. — И да внимават да не го изпуснат!

Затворниците се спогледаха, споделиха безмълвно страха и умората си, нарамиха отново сандъка, по един във всеки ъгъл и двама в средата, и изпъшкаха от тежестта.

— Лоша работа — измърмори комунистът. — Много лоша.

Навлязоха в гората. Краката им затъваха в снега до прасците. Ицхак усещаше, че пазачите и мъжът с шубата ги следваха, но не смееше да се обърне, за да не загуби равновесие. Пред него равинът кашляше силно.

— Дай да поема малко тежестта — прошепна Ицхак. — Аз съм по-силен. По ми е лесно.

— Ти си лъжец, Ицхак — прегракнало отвърна старецът. — И то некадърен.

— Млъквай! — изкрещя единият пазач зад гърба им. — Никакви приказки!

Продължиха напред, пъшкащи от напрежение, кожата им пареше от студа. Пътеката, която дотогава следваше вдлъбнатините на терена и се изкачваше сравнително плавно, изведнъж придоби много по-рязък наклон и се изви между дърветата, завъртайки се от време на време към самата себе си. На един особено стръмен наклон хомосексуалистът се подхлъзна и залитна, при което сандъкът се люшна напред и се удари в някакво дърво, а предният му десен ъгъл се сцепи.

— Идиот такъв! — изкрещя мъжът с шубата. — Вдигнете го!

Пазачите побързаха да изправят мъжа на крака и да го бутнат отново под сандъка.

— Обувката ми — примоли се той, сочейки левия си ботуш, който се беше изхлузил и лежеше затънал в снега.

Пазачите се изсмяха, изритаха ботуша надалеч и им заповядаха да тръгват.

— Бог да му е на помощ — прошепна равинът. — Бог да му е на помощ на горкото момче.

Продължиха да се изкачват, все по-високо и по-високо, стенещи и пъшкащи, и всяка крачка сякаш изцеждаше по-малко живота им, докато накрая, точно когато Ицхак си мислеше, че всеки момент ще падне и ще умре, пътеката изведнъж стана равна и излезе от гората пред нещо, което приличаше на изоставена кариера, прокопана дълбоко в склона. В същия миг облаците се разпръснаха и откриха надвисналата отгоре огромна планина и далеч вдясно една къщурка на ръба на скалата. Гледката се разкри само за няколко секунди, след което отново се изгуби зад плътната пелена от мъгла. Изчезна толкова бързо, че Ицхак се зачуди дали наистина я беше видял, или просто халюцинираше от умора и отчаяние.

— Натам! — изкрещя мъжът с шубата. — Вкарайте го в мината!

В дъното на кариерата се издигаше вертикална скала, в чийто център зееше дупка, широка и черна, като отворена за писък уста. Потеглиха към нея, стъпвайки внимателно по неравната пътека покрай купчини покрити със сняг камъни и сгурия, някаква счупена лебедка и преобърната количка с едно-единствено ръждясало колело. Като стигнаха до отвора, Ицхак забеляза грубо издълбаните в скалата над трегера думи GLUCK AUF, а под тях изписано с бяла боя, не по-високо от половин палец, означението SW16.

— Влизай! Внесете го вътре!

Направиха каквото им бе заповядано, приклекнаха и наведоха гърбове, за да не ударят сандъка в ниския таван. Единият пазач извади фенер и го насочи напред в тъмнината, където се разкри дълъг коридор, навлизащ надълбоко в хълма, крепен на равни разстояния от дървени подпори. По равния каменен под, минаваха релси; стените бяха груби и грапави, издълбани право в голата сива скала. Тук и там дебели жили оранжево-розов кристал избухваха сред камъка като светкавици в тъмно небе. Изоставени инструменти лежаха разпръснати на земята — ръждясала маслена лампа, кирка без дръжка, стар тенекиен варел — и придаваха на мястото запуснат и злокобен вид.

Накараха ги да вървят още петдесет метра, след което релсите на пода се разклониха и едните продължиха право напред, а другите завиха надясно към друг, перпендикулярен на основната шахта тунел, чиито стени бяха скрити от поставени едни върху други кутии и сандъци. Близо до входа на това разклонение имаше количка без бордове, на която им заповядаха да оставят товара си.

— Това е — разнесе се глас от мрака отзад. — Вън. Изкарайте ги навън!

Затворниците се обърнаха и закрачиха по обратния път, дишащи тежко, но облекчени, че най-трудното е свършило. Един от другите евреи подкрепяше хомосексуалиста, чийто бос крак беше почернял. Отзад се чу приглушена размяна на реплики и се появиха и пазачите. Мъжът с кожената шуба остана в мината.

— Натам — нареди единият пазач, след като излязоха на открито. — Към оная купчина.

Подчиниха се, отидоха до купчината камъни и се обърнаха. Пазачите бяха насочили автоматите си към тях.

— Ой вей — прошепна Ицхак, внезапно осъзнал какво ще се случи. — О, Боже.

Пазачите се разсмяха и зимната тишина се разкъса от продрания рев на стрелбата.