Метаданни
Данни
- Серия
- Юсуф Халифа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Secret of the Temple, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Панайотова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 31гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Зюсман. Последната тайна на Дома Господен
Редактор: Олга Герова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ISBN 954–585–660–2
История
- —Добавяне
Йерусалим
Много бяха тези „само ако“, които можеха да спасят живота на баща й: само ако не бяха отишли до Йерусалим за петнайсетия й рожден ден; само ако се бяха прибрали по-рано; само ако не се бяха отклонили към лагера; само ако бяха захвърлили израелския войник някъде другаде. И най-вече, само ако баща й не беше толкова добър човек. В крайна сметка това го беше убило, с не по-малка сила от ударите на бейзболната бухалка — това, че се грижеше за другите хора, че беше човешко същество, което не можеше да не помага. Някой друг би обърнал гръб и би останал жив. Но баща й не постъпваше така и затова бе убит.
Бяха намерили войника на тротоара в покрайнините на бежанския лагер Джабалия късно вечерта. Прибираха се от обяда по случай петнайсетия й рожден ден в хотел „Йерусалим“ и бяха заобиколили основния пропускателен пункт Ерез — град Газа, за да вземат нещо от лечебницата на баща й в центъра на лагера. Фаровете на автомобила бяха попаднали върху някаква фигура в тъмнината, намалиха скоростта и откриха, че е на полугол младеж в безсъзнание с толкова жестоко пребито лице, че направо не приличаше на човек. Баща й спря, излезе и се наведе над него.
— Жив ли е? — попита майка й.
Баща й кимна.
— Израелец ли е?
Още едно кимване.
— Господи.
По това време първата Интифада беше в разгара си и антиизраелските настроения бяха силни, особено в тенджерата под налягане, каквато представляваше ивицата Газа, тъкмо там предишния декември бяха избухнали първите бунтове. Как и кога се беше озовал този войник на тротоара, не беше ясно. Ясно беше, че да му се помогне в този момент и на това място, щеше да бъде извънредно опасно. Палестинците мразеха своите, които помагаха на израелците, толкова, колкото мразеха самите израелци. Даже повече.
— Остави го — каза Лейла. — На евреите не им пука за нас. Защо ние трябва да правим нещо за тях?
Баща й поклати глава.
— Аз съм лекар, Лейла. Не мога да оставя човек да умре в калта като куче. Какъвто и да е той.
Затова бяха внесли войника в колата си и го бяха откарали в лечебницата, където баща й направи всичко възможно да почисти раните му и да го превърже. По някое време младежът дойде в съзнание и започна да стене и да се дърпа.
— Лейла, моля те, хвани му ръката — нареди баща й. — Опитай се да го успокоиш.
Тя направи каквото й беше казал. За пръв път в живота си докосваше израелец.
След като баща й го закърпи, доколкото можа, увиха войника в одеяло, качиха го обратно в колата и излязоха от лагера с намерението да го оставят близо до някой от израелските пропускателни пунктове, с които беше осеяно главното шосе. Но не бяха изминали и сто метра, когато за техен ужас сякаш отникъде изскочиха две коли, които се насочиха към тях и ги изблъскаха встрани от пътя.
— Бог да ни е на помощ — прошепна майката на Лейла. — Бог да ни е на помощ.
Кои бяха тези хора, към коя фракция принадлежаха, откъде толкова бързо бяха разбрали за благородната постъпка на баща й, Лейла така и не знаеше до ден-днешен. Помнеше само, че изведнъж около колата се струпаха страшно много хора с лица, скрити зад черни куфии, пистолетния изстрел, когато застреляха израелеца право през прозореца на колата, а след това как изкараха баща й на улицата с крясъци „Радар! А’мее!“ — „Предател! Колаборационист!“ Майка й се беше опитала да излезе, но бяха блъскали вратата в главата й и тя изпадна в безсъзнание. Бяха пребили баща й, жестоко, безпощадно, в събралата се да гледа тълпа имаше много негови пациенти и нито един не направи опит да му помогне, нито един не издаде и звук на протест. След това заключиха ръцете му с белезници зад гърба и го извлякоха на пясъчното бунище край лагера. Тя ги беше последвала плачеща, крещяща, молеща за живота на баща си, но без резултат. Те го събориха на земята, някой извади бейзболна бухалка и с ужасяващ звук я стовари върху тила на баща й, който падна по лице на земята. Последваха още три удара, черепът му се пръсна като диня, и изведнъж, както се бяха появили, мъжете изчезнаха и я оставиха да пропълзи и да прегърне потрошеното тяло на баща си, дългата й черна коса се накваси в кръвта му, воят на диви кучета отекваше в далечината.
— О, Господи, моят татко! О, Господи, горкият ми татко!
Лейла никога не беше говорила с никого за събитията от онази вечер, даже и с майка си. На другия ден след погребението на баща си взе ножица и си отряза косата, не можеше да понесе чувството, че кръвта му продължава да лепне по нея, макар че я ми много пъти. Два дни по-късно двете с майка й си събраха нещата, напуснаха Палестина завинаги и се върнаха в Англия, където останаха да живеят при бабата и дядото на Лейла, които притежаваха голяма къща в едно село близо до Кеймбридж. Живя там допреди четири години, когато за ужас на майка си реши да се върне в Палестина.
— Защо? — беше се разплакала майка й. — Лейла, за бога! След всичко, което се случи? След това, което направиха? Как можеш?
Не можа да й обясни, каза само, че искала нещата да си дойдат на мястото и да си разчисти сметките. Което в известен смисъл правеше и до ден-днешен.