Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (1)

Домът Господен^[1], Йерусалим, август 70 г.

 

Главите прелетяха над стената на Дома Господен със свистене, десетки, като ято грозни птици, с отворени очи, раззинати усти, парчетата плът от грубо отсечените вратове още трептяха във въздуха. Някои стигнаха само до Женския двор, приземиха се с тропот върху почернелия от саждите калдъръм и накараха старците и децата да се разбягат ужасени. Други отидоха по-далеч, над портата Никанор, и влетяха в двора на Израил, където като огромни зърна градушка се посипаха върху големия олтар за огнени жертвоприношения. Някои изминаха още по-голямо разстояние, удариха се в стените и покрива на самия Мишкан — светилището в самото сърце на храмовия комплекс, което сякаш изстена и отекна под ударите, като от физическа болка.

— Гадове — сподавено изхълца момчето и сапфиреносините му очи се наляха с отчаяни сълзи. — Мръсни римски гадове.

От наблюдателния си пост върху крепостната стена на Храма погледна надолу към наподобяващите мравуняк легионери, движещи се долу, с оръжия и брони, проблясващи в злокобната светлина на факлите. Крясъците им изпълваха нощта и се смесваха със свистенето на катапултите, думкането на бойните барабани, писъците на умиращите и с надделяващия над всичко отмерен тътен на тараните и на момчето му се струваше, че целият свят бавно се разпада на парчета.

— Помилуй ме, Господи — изрече то псалма. — Защото съм в утеснение; от скръб се помрачи окото ми, душата ми и утробата ми.^[2]

През последните шест месеца обсадата се беше затегнала около града като гарота и беше изцедила живота от него. От първоначалните си позиции на хълма Скопус и Маслинения хълм четирите римски легиона, подпомагани от хиляди тиловаци, се придвижваха неумолимо навътре, пробиваха една след друга всички защитни линии, отблъскваха евреите, натикваха ги в центъра. Безброй бяха загинали, съсечени, докато се опитваха да дадат отпор на нашествениците, или разпънати на кръст покрай градските стени и из цялата долина Кедрон, където ятата лешояди вече бяха толкова гъсти, че закриваха слънцето. Вонята на смърт беше вездесъща, разяждаща — всепоглъщаща смрад, изгаряща ноздрите като огън.

Преди девет дни беше паднала Антониевата крепост; шест дни след нея бяха превзети и външният двор, и колонадите на храмовия комплекс. Сега оставаше само укрепеният вътрешен храм, където остатъците от някога гордото население на града се бяха натъпкали като риби в каче, мръсни, гладни, паднали дотам, че да ядат плъхове и кожа, и да пият собствената си урина, толкова отчаяна бе жаждата им. Но те продължаваха битката, трескаво, обречено, обсипваха нападателите с камъни и пламтящи дървета, хвърляха се в атака, за да отблъснат римляните от външния двор, но се оказваха незабавно сами изблъскани, понесли ужасни загуби. Двамата по-големи братя на момчето бяха загинали при последния такъв набег, посечени, докато се бяха опитвали да прекатурят римска обсадна машина. Доколкото знаеше, обезобразените им глави бяха сред тези, които сега летяха обратно през стените на храмовия комплекс.

— Vivat Titus! Vincet Roma! Vivat Titus!

Гласовете на римляните се плиснаха нагоре като мощна звукова вълна, скандираща името на техния пълководец Тит, сина на император Веспасиан. По зъберите на крепостната стена защитниците се опитваха да ги заглушат, като крещяха хорово имената на собствените си водачи — Йоан Гишала и Симон Бар Гиора. Но виковете бяха немощни, защото устите им бяха пресъхнали, дробовете слаби и изобщо беше трудно ентусиазирано да се възхваляват имената на мъже, които според слуховете вече бяха сключили сделка с римляните за собствения си живот. Виковете продължиха към половин минута, след което гласовете бавно заглъхнаха.

Момчето извади обло камъче от джоба на туниката си и го засмука, за да забрави мъчителната жажда. Казваше се Давид, беше син на винаря Юда. Преди великото въстание семейството му обработваше лозе на терасираните хълмове близо до стените на Витлеем, от чието рубиненочервено грозде произвеждаха най-лекото и сладко вино на света, като слънчева светлина в пролетна утрин, като нежен бриз, полъхващ през сенчестите тамариндови горички. През лятото момчето помагаше да оберат лозето и да намачкат гроздето, смееше се радостно на усещането за мекотата на плода под краката си, на кървавочервения цвят, в който гроздето боядисваше кожата му. Сега пресите за грозде бяха потрошени, главините изгорени, а семейството му мъртво, цялото. Беше само на света. На дванайсет години вече носеше скръбта на пет пъти по-възрастен мъж.

— Ето ги! Готови! Готови!

Над крепостния вал прокънтя вик и към стените на храма се плисна нов талаз легионери, понесли над главите си стълби. В отблясъците на огньовете изглеждаше сякаш десетки гигантски стоножки пълзят по земята. Отгоре им се посипа отчаяна градушка от камъни, под която настъплението се олюля за миг, но отново плъзна напред, стигна до стените и издигна стълбите, всяка една крепена от по двамина мъже на земята, докато десетима други я придържаха изправена над вала с тояги. Мравуняци от войници започнаха да се катерят по тях, обливайки стените на храма като надигащи се вълни от черно мастило.

Момчето изплю камъчето, грабна едно паве от купчината до краката си, намести го в прашката си и се наведе през стената, търсейки подходяща мишена, забравило за вихрушката от стрели, долитащи със свистене отдолу. До него някаква жена, една от многото, които помагаха при отбраната на стените, залитна прободена в гърлото от острието на пилум, кръвта бликна между пръстите й. Без да й обръща внимание, момчето продължи да оглежда редиците на врага отдолу и накрая забеляза един знаменосец с отличителните знаци на Аполинарис, Петнайсетия легион. Стисна зъби и завъртя прашката над главата си, приковало очи в мишената. Едно завъртане, две, три.

Някой сграбчи ръката му изотзад. Момчето се обърна, размаха свободния си юмрук и зарита нападателя.

— Давид! Аз съм! Елиезер. Елиезер златарят!

Зад него стоеше огромен брадат мъж, препасал тежък чук в пояса си, с кървава превръзка на главата. Момчето отпусна юмрука си.

— Елиезер! Помислих те за…

— За римлянин ли? — мъжът мрачно се разсмя и пусна момчето. — Толкова отвратително ли смърдя?

— Тъкмо щях да цапна знаменосеца им — разсърди се Давид. — Беше ми на прицел. Щях да строша черепа на негодника!

Мъжът пак се разсмя, този път малко по-топло.

— Убеден съм, че щеше да му строшиш черепа. Всички знаят, че Давид Бар Юда е най-добрият стрелец с прашка по нашите земи. Но в момента има по-важни неща. — Той се огледа и снижи глас. — Матей те вика.

— Матей! — Очите на момчето се разшириха. — Първосвеще…

Мъжът затисна с длан устата му и пак се огледа.

— По-тихо! — изсъска. — Тук има разни неща, тайни неща. Симон и Йоан няма да се зарадват, ако разберат, че се върши нещо без тяхно знание.

В погледа на момчето блесна объркване, не разбираше за какво говори мъжът. Златарят не си даде труд да обясни, само погледна надолу, за да е сигурен, че Давид го е разбрал, след което отдръпна дланта си, хвана момчето за ръка и го поведе по билото на крепостния вал и надолу по тясното стълбище към Женския двор, калдъръмът под краката им трепереше, докато римските тарани с нова сила подновяваха ударите си по портите на Храма.

— По-бързо — подкани го той. — Стените няма да издържат дълго.

Затичаха се през двора, като заобикаляха разпръснатите по калдъръма отсечени глави, а стрелите се сипеха около тях. В дъното изкачиха петнайсетте стъпала до портата Никанор и преминаха второто открито пространство, където тълпи кохеним в оцапани със сажди и мръсотия роби трескаво принасяха жертви на големия олтар за огнени приношения. Траурният им вой изобщо не заглушаваше бесния рев на битката.

О, Господи, ти ни отхвърли, сломи съпротивата ни;

Гневен си, Господи;

О, дай ни сили!

Ти разтърси земята, ти я разтвори,

затвори я, защото се люлее!

Прекосиха и този двор, и изкачиха дванайсетте стъпала към портата на Мишкан, чиято масивна фасада се извисяваше над главите им като скала, сто лакти висока и украсена с великолепна асма, изкована от чисто злато. Тук Елиезер спря, обърна се към момчето и клекна, за да го погледне в очите.

— Аз съм дотук. В светилището могат да влизат само кохеним и Първосвещеникът.

— Ами аз? — неуверено попита момчето.

— На теб ти е позволено. Този път, по изключение. Така каза Матей. Господ ще разбере. — Той сложи ръце на раменете на момчето и ги стисна. — Не бой се, Давид. Твоето сърце е чисто. Няма да ти се случи нищо лошо.

Погледна момчето в очите, изправи се и го побутна към внушителната порта с еднакви сребърни колони и бродирана копринена завеса в червено, синьо и пурпурно.

— Върви. И Господ да те пази.

Момчето се загледа след огромния му силует на фона на пламтящото небе, обърна се, отмести завесата и влезе в дългата колонна зала с мраморен под и толкова висок таван, че се губеше в сенките. Тук беше прохладно и тихо и във въздуха се носеше сладникав упойващ аромат. Грохотът на битката заглъхна и изчезна, сякаш се случваше в някакъв друг свят.

— Шема Израил, адонай елоену, адонай йехуд — прошепна. — Слушай, Израилю: Господ Бог наш е Господ един.

Спря за малко, обзето от благоговение, след което бавно и безшумно закрачи по мрамора към дъното на залата. Пред него стояха светините на Храма — синията на обредния хляб, златният олтар за кадене на тамян, великият седмораменен свещник — менора, а зад тях бляскавата ефирна завеса от коприна, входът към дебир, Светая Светих, където не биваше да пристъпва никой, с изключение на Първосвещеника, а и той само веднъж в годината в деня на Изкуплението.

— Добре дошъл, Давид. Чаках те — изрече нечий глас.

Първосвещеникът Матей излезе от сенките и застана вляво от момчето. Беше в небесносиня роба, пристегната с препаска в червено и златно, изящна диадема на главата и ефод, свещения нагръдник, с неговите дванайсет скъпоценни камъка, всеки символизиращ по едно от израилевите племена. Дълбоки бръчки прорязваха лицето му, брадата му беше бяла.

— Най-накрая се запознахме, сине на Юда — изрече тихо свещеникът, пристъпи към момчето и впери в него тежък поглед, съпроводен от тихия звън на десетките звънчета, пришити по подгъва на робата. — Елиезер златарят ми разказа доста за теб. Според него от всички бранители на тези свети места ти си най-безстрашният. И най-много заслужаваш доверие. Като древния Давид. Така каза.

Взира се дълго в момчето, след което го хвана за ръка и го поведе към дъното на залата, където спряха пред златния светилник, с витите рамена и изящно украсения ствол, изкован от един-единствен къс чисто злато по проект на самия Всевишен. Момчето се загледа като хипнотизирано в трепкащите като зайчета по вода пламъчета на свещите.

— Красив е, нали? — каза старецът, забелязал благоговението на лицето му, и положи ръка на рамото му. — Няма на цялата земя по-свещен предмет за нас, по-безценен за народа ни, защото светлината на свещената Менора е светлината на самия Господ Бог. Ако някога я изгубим… — Жрецът въздъхна, вдигна ръка и докосна нагръдника си. — Елиезер е добър човек — добави, като че ли току-що му беше хрумнало. — Втори Веселиил.

Мълчаха доста време и съзерцаваха светилника, чиято светлина ги обгръщаше като милувка. След това Първосвещеникът кимна, обърна се с лице към момчето и тихо каза:

— Днес Господ повели неговият Свещен Храм да падне. Също като преди, на същия ден — Тиша Бе Ав, преди повече от шестстотин лета, когато Домът на Соломон падна пред вавилонците. Свещените камъни ще бъдат разтрошени на прах, гредите на покрива ще бъдат насечени на парчета, народът ни ще бъде прогонен в изгнание и разпръснат по четирите посоки на света.

Първосвещеникът се понаведе и впи поглед в очите на момчето.

— Надеждата ни е една, Давид, една-единствена. Една тайна, велика тайна, позната на малцина от нас. Сега, в този сетен час ти също трябва да я узнаеш.

Той се наклони още повече към момчето, снижи глас и, сякаш се боеше от подслушване, заговори шепнешком, макар да бяха сами. С всяка дума очите на момчето се разширяваха все повече и погледът му отскачаше ту към пода, ту към светилника, а раменете му се разтрепериха. След като свърши, свещеникът се изправи и отстъпи назад с едва доловима усмивка на бледите устни.

— Ето виждаш ли, даже и в поражението винаги трябва да има победа. Даже и в мрака винаги трябва да има светлина.

Момчето не каза нищо. Лицето му се кривеше, объркано между удивлението и невярата. Първосвещеникът протегна ръка и го погали по косата.

— Вече е изнесена от града, вън от римската палисада. Сега трябва да напусне държавата, защото унищожението ни е близо и безопасността й вече не е гарантирана. Всичко е уредено. Остава само едно и то е да изберем пазач. Този, който ще я достави до крайното й назначение и ще чака там с нея, докато му дойде времето. За тази задача бе посочен ти, Давиде, сине на Юда. Ако я приемеш. Ще приемеш ли задачата?

Момчето почувства как, сякаш дърпан от невидими конци, погледът му неумолимо се вдига към свещеника. Очите на стареца бяха сиви, но странно и хипнотизиращо прозрачни като облаци, носещи се по безкрайното ясно небе. Долови в тях някаква натежалост, но в същото време и безтегловност, сякаш летеше.

— Какво трябва да направя? — попита дрезгаво.

Старецът сведе очи към него, огледа лицето му и се взря в чертите му, все едно бяха думи в книга. Кимна, бръкна в робата си, извади малък, навит на руло пергамент и го подаде на момчето.

— Това ще те води. Прави каквото ти казва и всичко ще е наред. — Той обгърна лицето на момчето с длани. — Сега ти си ни единствената надежда, Давиде, сине на Юда. С теб и само с теб огънят ще гори. Не доверявай тази тайна на никого. Пази я като живота си. Предавай я на синовете си и на синовете на синовете си, и на техните синове, докато дойде времето да бъде разкрита.

Момчето го погледна и прошепна:

— А кога ще дойде това време, учителю? Как ще разбера, че е дошло?

Жрецът задържа погледа му, изправи се, обърна се обратно към светилника, вгледа се в трепкащите пламъчета и бавно притвори очи, сякаш изпадаше в транс. Тишината натежа и се втвърди; скъпоценните камъни на нагръдника засветиха със своя вътрешна светлина.

— Три предзнаменования ще те водят — изрече бавно с внезапно далечен глас, все едно говореше някъде от много нависоко. — Първо, ще дойде най-младият от дванайсетимата и в ръката си ще държи сокол; второ, един син на Измаил и един син на Исаак ще се изправят заедно като приятели в Дома Господен; трето лъвът и пастирът ще бъдат едно и около врата им ще има светилник? Когато тези неща се сбъднат, тогава ще е дошло времето.

Пред тях завесата на светая светих сякаш помръдна леко и момчето усети как по лицето му преминава лек хладен повей. Странни гласове отекнаха в главата му, кожата му настръхна; замириса на нещо странно, плътно и мускусно като самото време, ако времето изобщо миришеше. То продължи само миг, след това отвън се чуха внезапен, стряскащ трясък и гръм, и писъкът на хиляди гласове, извисени в ужас и отчаяние. Първосвещеникът рязко отвори очи.

— Това е краят. Повтори предзнаменованията!

Момчето ги изрече със запъване на някои думи. Старецът го накара да ги повтори още веднъж, и още веднъж, докато ги наизусти идеално. Шумът на битката вече нахлуваше в светилището като потоп — агонизиращи писъци, дрънчене на оръжия, грохот на падаща зидария. Матей бързо отиде до входа, надникна навън и се върна обратно.

— Минали са през портата Никанор! — извика. — Не можеш да излезеш оттам. Ела, помогни ми!

Старецът пристъпи, сграбчи светилника за ствола и го затътри с усилие по пода. Момчето се присъедини към него и двамата го издърпаха на около метър вляво, при което се откри квадратна мраморна плоча с две дръжки. Първосвещеникът ги сграбчи и отмести плочата. Отдолу се показа тъмна дупка, в която тясно, вито каменно стълбище потъваше надолу в чернотата.

— Тайните на Храма са много — каза, хвана момчето заръка и го поведе към дупката — и това е най-свещената от всички тях. Слез по стълбите и следвай тунела. Не се отклонявай нито наляво, нито надясно. Ще те изведе далеч от града, на юг, много зад римската палисада.

— Ама какво ще стане с…

— Няма време! Тръгвай! Сега ти си надеждата на народа ни. Именувам те Шомир Ха Ор. Носи това име. Пази го. Гордей се с него. Предавай го на синовете си. Бог ще те пази. И съди.

Той се наведе, целуна момчето по двете бузи, сложи ръка на главата му и го побутна надолу. Намести мраморната плоча обратно на мястото й, грабна светилника и го затътри по пода, запъхтян от усилието. Времето му стигна само колкото да го върне обратно на мястото му, преди от другия край на залата да се дочуят викове и звън на удрящи се мечове. Елиезер златарят залитна в залата с безжизнено увиснала ръка с кървав чукан на мястото на китката, а с другата диво размахващ чука към настъпващата зад него стена от легионери. За момент успя да ги задържи. След това те с рев се устремиха напред и той се свлече на пода, където крайниците му бяха посечени, а тялото му смазано.

— Яхве! — изкрещя той. — Яхве!

Първосвещеникът гледаше всичко това с безизразно лице, след което се обърна, взе пълна шепа тамян и го хвърли върху жаравата на златния олтар. Облак благовонен дим се изви във въздуха. Чуваше зад гърба си приближаващите римляни, подкованите им с желязо ботуши тракаха по пода, дрънченето на броните им отекваше между стените.

— Господ стана като неприятел — прошепна свещенослужителят, повтаряйки думите на пророк Йеремия. — Изтреби Израиля; разори всичките му чертози, разруши крепостите му.^[3]

Римляните вече бяха зад гърба му. Той затвори очи. Чу се смях и тихото свистене на издигнат във въздуха меч. За миг Времето спря; след това мечът полетя надолу, заби се в гърба на Първосвещеника и посече тялото му. Той залитна напред и падна на колене.

— Нека почива във Вавилон! — закашля се и от ъглите на устата му бликна кръв. — Във Вавилон, в дома на Абнер.

И падна мъртъв с лицето надолу пред основата на великия светилник. Легионерите изритаха трупа му, нарамиха съкровищата на Храма и ги изнесоха от светилището.

— Vicerunt Romani! Victi Iudaei! Vivat Titus! — крещяха. — Рим победи! Юдеите са победени! Да живее Тит!