Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (37)

Глава 35

Даян и Кели бяха на мадридското летище „Барахас“. Можеха да вземат кола под наем от „Херц“, „Юропкар“, „Ейвис“ и други фирми, но избраха по-неизвестната агенция „Алеса“.

— Кой е най-бързият път до Сан Себастиан? — попита Даян.

— Съвсем просто е, сеньора. Тръгнете по Ен-едно до френската граница при Хондарибия и оттам направо до Сан Себастиан. Това е само четири-пет часа път.

— Gracias.

След минута потеглиха.

 

 

След час частният самолет на КИГ кацна в Мадрид и Хари Флинт припряно обиколи агенциите за автомобили под наем.

— Трябваше да посрещна сестра си и една нейна приятелка — приятелката й е изумително красива афроамериканка, — обаче ги изпуснах. Пристигнали са с полета на Делта в девет и двайсет от Ню Йорк. Дали са наели кола при вас? — питаше той на всяко гише.

— Не, сеньор…

— Не, сеньор…

— Не, сеньор…

На гишето на „Алеса“ извади късмет.

— А, да, сеньор, добре си ги спомням. Те…

— Помните ли каква кола наеха?

— Пежо.

— Какъв цвят?

— Червен. Това е единственото ни…

— Знаете ли номера?

— Разбира се. Един момент.

Служителят потърси сред документите на бюрото си и му даде номера.

— Надявам се да ги откриете.

— Ще ги открия.

След десет минути Флинт летеше обратно за Барселона. Щеше да вземе кола под наем, да ги проследи до усамотено място, да ги принуди да излязат от пътя и да се увери, че са мъртви.

Даян и Кели бяха само на половин час от Барселона. Пътуваха в спокойно мълчание. По шосето нямаше движение и те напредваха бързо. Пейзажът бе красив. Нивите със зрели жита и градините изпълваха въздуха с ухание на нарове, праскови и портокали, край пътя се издигаха стари къщи, обвити в жасмин. Няколко минути след средновековното градче Бургос теренът започна да се променя. Навлязоха в предпланините на Пиренеите.

— Почти стигнахме — каза Даян, вторачи се през предния прозорец, намръщи се и удари спирачки.

На шейсетина метра пред тях гореше кола, около нея се бяха струпали хора. Униформени мъже преграждаха пътя.

Даян се озадачи.

— Какво става?

— Тук сме в земята на баските — поясни Кели. — Това е военна зона. През последните петдесет години баските се борят срещу испанските власти.

На шосето пред тях излезе мъж в зелена униформа със златно-червени ширити, черни обувки, колан и барета. Вдигна ръка и им даде знак да спрат отстрани.

— Това е дело на ЕТА — процеди през зъби Кели. — Не можем да спрем! Бог знае колко време ще ни задържат тук.

Полицаят заобиколи отстрани и се приближи към тях.

— Аз съм капитан Иради. Бихте ли слезли от колата, моля?

Даян го погледна и се усмихна.

— С удоволствие бих ви помогнала във войната, но в момента водим своя война. — Тя настъпи газта, заобиколи пламтящия автомобил и се понесе напред, като пръсна пред себе си надаващите викове зяпачи.

Кели стискаше клепачи.

— Минахме ли вече?

— Всичко е наред.

Кели отвори очи, погледна страничното огледало и се вцепени. Преследваше ги черен ситроен „Берлинго“ и тя видя кой е на волана.

— Това е Годзила! — ахна Кели. — В колата зад нас.

— Какво?! Как ни е открил толкова бързо? — Даян настъпи газта до дупка. Ситроенът ги настигаше. Спидометърът показваше сто седемдесет и пет километра в час.

След около километър и половина Даян видя граничния пункт между Испания и Франция. И изведнъж каза:

— Удари ме.

Кели се засмя.

— Шегуваш се, нали?

— Удари ме — настойчиво повтори Даян. Ситроенът все повече ги настигаше.

— Какво…

— Веднага!

Кели неохотно я зашлеви.

— Не. Удари ме силно.

Между тях и ситроена имаше само две коли.

— Бързо! — извика Даян.

Кели потръпна и я удари по бузата.

— По-силно!

Кели я удари пак. Този път диамантеният й венчален пръстен поряза скулата на Даян. Шурна кръв. Кели я зяпаше ужасено.

— Много съжалявам, Даян. Не исках…

Стигнаха до граничния пункт и Даян спря.

Митничарят се приближи към тях.

— Добър ден, госпожи.

— Добър ден. — Даян обърна глава така, че испанецът да види течащата по бузата й кръв.

Той се втрещи.

— Какво се е случило, сеньора?

Даян прехапа устна.

— Бившият ми мъж. Бие ме. Извадих ограничителна заповед срещу него, но… но не мога да го спра. Постоянно ме преследва. И сега е тук. Знам, че няма смисъл да ви моля за помощ. Никой не може да му попречи.

Митничарят се обърна и с мрачно изражение огледа колоната автомобили зад тях.

— С коя кола е мъжът ви?

— С черния ситроен на две коли от нас. Иска да ме убие.

— Нима? — изсумтя испанецът. — Продължавайте, госпожи. Повече няма защо да се боите от него.

Даян го погледна.

— О, благодаря ви. Много ви благодаря.

След малко пресякоха границата и влязоха във Франция.

— Даян…

— Да?

Кели постави длан върху рамото й.

— Много съжалявам за… — Тя посочи бузата й.

Даян широко се усмихна.

— Но се избавихме от Годзила, нали? — После погледна Кели. — Ти плачеш!?

— Не плача — подсмръкна другата жена. — От гадния туш е. Това, което направи… Ти не само имаш хубаво личице. — Кели попи кръвта от бузата й с книжна кърпичка.

Даян се погледна в огледалото и направи болезнена гримаса.

— Не. Вече не.

 

 

— Слезте от колата, моля — каза митничарят.

— Нямам време — сопна се Флинт. — Бързам. Трябва да…

— Слезте от колата.

Американецът го погледна.

— Защо? Какъв е проблемът?

— Имаме сведения, че колата с този регистрационен номер пренася наркотици. Ще я разглобим.

Флинт го зяпна.

— Да не сте се побъркали? Казах ви, че бързам. Никога не съм пренасял нарко… — Той млъкна и се усмихна. — Ясно. — После бръкна в джоба си и му подаде стодоларова банкнота. — Ето, вземете и да забравим за случая.

— Хосе! — извика митничарят.

Появи се униформен капитан. Митничарят му показа банкнотата.

— Това е опит за подкуп.

— Слезте от колата — нареди капитанът. — Арестувам ви за подкуп…

— Не, не можете да ме арестувате точно сега. Бързам…

— И оказва съпротива при арест. — Той се обърна към митничаря. — Повикай подкрепление.

Флинт дълбоко си пое дъх и погледна напред по шосето. Пежото го нямаше.

Той отново се обърна към капитана.

— Трябва да се обадя по телефона.

 

 

— Нали каза, че имаш приятел в Париж? — попита Даян, когато навлязоха на френска територия.

— Да, Сам Медоус. Беше колега на Марк. Имам чувството, че ще може да ни помогне. — Кели бръкна в чантичката си, извади новия си мобифон и набра парижки номер.

— КИГ — отговори телефонистката.

— Може ли да разговарям със Сам Медоус?

След малко чу гласа му.

— Ало?

— Сам, обажда се Кели. Върнах се във Франция.

— Боже мой! Направо се побърках от притеснение за теб. Добре ли си?

Кели се поколеба.

— Да, струва ми се.

— Това е кошмар. Все още не мога да повярвам.

„Аз също“ — помисли си тя.

— Сам, трябва да ти кажа нещо. Мисля, че Марк е бил убит.

От отговора на Сам Медоус я побиха тръпки.

— И аз смятам така.

Кели едва намери сили да продължи.

— Трябва да узная какво се е случило. Ще ми помогнеш ли?

— Не бива да го обсъждаме по телефона, Кели. — Той се опитваше да говори спокойно.

— Раз… Разбирам.

— Защо не поговорим довечера? Може да вечеряме вкъщи. — Добре.

— В седем?

— Ще дойда.

Тя изключи телефона и каза:

— Довечера ще науча отговорите на някои въпроси.

— Междувременно аз ще взема самолет за Берлин и ще поговоря с някои колеги на Франц Фербрюге.

Кели внезапно се умълча. Даян я погледна.

— Какво има?

— Нищо. Просто… ние сме страхотен екип. Не ми се ще да се разделяме. Защо не отидем заедно в Париж и после…

Даян се усмихна.

— Няма да се разделяме, Кели. Обади ми се, след като разговаряш със Сам Медоус. Можем да се срещнем в Берлин. Дотогава би трябвало да съм събрала някаква информация. Знаем си телефоните и ще поддържаме връзка. Нямам търпение да чуя какво ще научиш довечера.

 

 

Стигнаха в Париж.

Даян погледна в огледалото.

— Ситроена го няма. Най-после се отървахме от него. Къде да те закарам?

Наближаваха площад „Конкорд“.

— Мога да взема такси. Ти продължавай.

— Сигурна ли си, партньорке?

— Абсолютно, партньорке.

— Пази се.

— И ти.

 

 

След две минути Кели пътуваше с такси към дома си. Нямаше търпение да се прибере. Скоро щеше да се срещне със Сам Медоус в неговия апартамент.

Когато таксито спря пред нейната кооперация, я обзе дълбоко облекчение. У дома. Портиерът отвори вратата.

Кели го погледна и понечи да каже: „Прибрах се, Мартин“, но спря. Това беше абсолютно непознат човек.

— Добър ден, мадам.

— Добър ден. Къде е Мартин?

— Вече не работи тук. Напусна.

Кели се смая.

— О, съжалявам.

— Позволете да се представя, мадам. Аз съм Жером Мало.

Тя кимна и влезе във фоайето. На рецепцията до Никол Паради стоеше висок слаб непознат. Мъжът се усмихна.

— Добър вечер, мадам Харис. Очаквахме ви. Аз към домоуправителят Алфонс Жируар.

Кели озадачено се огледа.

— Къде е Филип Сендре?

— А, Филип се пресели със семейството си някъде в Испания. — Той сви рамене. — Някаква сделка, струва ми се.

Обземаше я все по-остра тревога.

— Ами дъщеря им?

— Замина с тях.

Кели си спомни гордите думи на Филип: „Казах ли ви, че приеха дъщеря ми в Сорбоната? Мечтата ни се сбъдна“. Опита се да не издава страха си.

— Кога заминаха?

— Преди няколко дни, но не се тревожете, моля. Ще се грижим добре за вас. Апартаментът ви е готов.

Никол Паради я погледна.

— Добре дошла. — Но очите й казваха нещо друго.

— Къде е Ейнджъл?

— А, кученцето ви ли? Филип го взе със себе си.

Кели се опитваше да овладее паниката си. Задъхваше се.

— Да вървим, мадам. Приготвил съм ви малка изненада в апартамента ви.

„Убедена съм“. Мислите й препускаха.

— Да, само един момент. Забравих да взема нещо.

И преди Жируар да успее да отговори, Кели изскочи на улицата.

Жером Мало и Алфонс Жируар застанаха на тротоара, вперили погледи след нея. Видяха я да се качва на такси.

„Боже мой! Какво са направили с Филип и семейството му, с Ейнджъл?“ — чудеше се Кели.

— Накъде, мадмоазел?

— Просто карайте! — „Довечера ще получа отговори на някои въпроси от Сам — помисли си тя. — Дотогава имам да убия няколко часа…“

 

 

В апартамента си Сам Медоус разговаряше по телефона.

— … Да, разбирам, че е важно. Ще се погрижа… Очаквам я на вечеря след няколко минути… да… Вече уредих един човек да изнесе тялото й… Благодаря… Много щедро от ваша страна, господин Кингсли.

Сам Медоус затвори и си погледна часовника. Гостенката му трябваше скоро да дойде.