Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Baciamo le Mani, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Марио Йончев, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2010)
Издание:
Виторио Скиралди. Целувам ви ръка
„Атика“, София, 1994
Библиотечно оформление и корица: Тандем G
История
- —Добавяне
Трета глава
Лучано, Масимо, Лука и Д’Амико чакаха в просторния хол.
Лучано се приближи до барчето, потърси да си налее уиски и след като не намери, напълни чашата си с марсилско вино. Чувстваше се изнервен и потиснат в тази привидно спокойна, но всъщност твърде напрегната атмосфера. Вече беше отвикнал от порядките във фамилията и от тези моменти, в които търпеливо трябваше да чакат благоволението на баща им да ги уведоми за решението си. Дразнеше се, че дои Анджелино играе на криеница със синовете си, като ги оставя сами да се досетят за избора или стратегията му, които никога не подлагаше на обсъждане.
От дълго време живееше далеч от тази къща. Вече самият той можеше да се счита за шеф и сега дори самата церемониалност на този своеобразен военен съвет провокираше темперамента, който бе формирал у себе си в съвместната си работа с Франк Палацоло. Погледна брат си. Масимо пушеше мълчаливо в ъгъла на стаята. Беше още момче и едва ли можеше да се иска нещо повече от него. Очакваше какво ще каже баща му, сякаш щеше да чуе гласа на оракул. Лучано почувства истински порив на нежност към него. Обърна се към братовчед си и срещна погледа му. Знаеше, че Лука вече го счита за чужденец и в никакъв случай няма да го подкрепи.
Години наред Лучано се бе възхищавал от братовчед си, изпадаше във възторг от силата и решимостта му, подражаваше му и се опитваше да му съперничи по твърдост, следвайки го сляпо, както би следвал всеки друг, извоювал си пред него авторитета и името на железен човек. Сега обаче си даваше сметка колко ограничен е Лука. Може би наистина беше най-хитрият във фамилията, ала не притежаваше нито трезвата невъзмутимост на Масимо, нито мъдростта, а още по-малко ума на баща му. В Ню Йорк Лучано познаваше куп такива като него, склонни да решават всяка ситуация по най-драстичния начин, чиято глупава жертвоготовност и самонадеяност произтичаше от самочувствието им, че няма по-силни и по-ловки от тях. Всички те завършваха по един и същ начин: натъпкани с олово или пуснати с камък на врата в Хъдсъновия залив.
По всичко личеше, че именно Лука щеше да наследи империята на дон Анджелино в Сицилия, ала едва ли щеше да я задържи за дълго. Тези разсъждения пораждаха у Лучано чувство за вина и го изпълваха с печал. След смъртта на баща си Лука бе израсъл заедно с тях и дон Анджелино го беше възпитал в онзи дух на отговорност, характерен за всички членове на фамилията. Сгрешеше ли един — плащаха всички; пострадаше ли един — цялата фамилия беше пострадала. Дон Анджелино непрекъснато повтаряше, че синовете му трябва да се чувстват като пръстите на ръката, без обаче да уточнява, че тази ръка му принадлежеше по право и че единствен той по своя воля можеше да я пуска в действие.
— Сега вече знаем кой е — каза д’Амико и гласът му прозвуча съвсем равнодушно, сякаш съобщаваше някаква незначителна новина. — Гаспаре Ардицоне, познат е на всички ни — добави той. — Не друг, а точно компанията на Билечи разпределя всички парцели в района, но все още не знаем дали зад него стои самият дон Сантино. Ардицоне е поискал имението на Стефано, не го е получил и го е убил.
— Все едно, виновен е дон Сантино, щом негови хора са убили Стефано. Той ръководи фамилията Билечи!
Изричайки тези думи, Лука гледаше в земята, бавно потриваше бузата си и за всички бе ясно, че е готов, без да му мигне окото, да обяви война на най-крупния строителен предприемач в Палермо и на човека, който винаги се бе представял за техен приятел.
— Билечи не е замесен!
Дон Анджелино стоеше на вратата и Никола д’Амико, без да иска, издаде задоволството си от думите му.
— Не мислиш ли, че преди да обявим война, бихме могли да поискаме намесата на Гризанти? — попита Лучано.
Лука рязко се извърна към него, сякаш бе получил плесница.
— Какво ти става? Да не би въздухът на Ню Йорк да те е размекнал? — едва ли не с презрение каза той. — Ние пред никого няма да си свалим гащите. Камо ли пък да преговаряме с Гризанти! Това тях не ги засяга.
Лука направо бе побеснял. Хвърли решителен поглед към дон Анджелино, сякаш очакваше да получи похвала, после стрелна с очи братовчед си, с което искаше да му покаже, че двамата са замесени от различно тесто. Без да го удостои с внимание, Лучано се обърна към баща си:
— Накарай го да престане, защото започва да греши. И му кажи да говори по-малко — спокойно наблегна той на последните думи. Правеше голямо усилие да се овладее.
— А ти какво друго предлагаш, освен помощта на приятелите си? — подхвърли дон Анджелино.
Лучано видя блуждаещия поглед на Масимо, умислената физиономия на Никола д’Амико и разбра, че няма да получи подкрепа. Единствената причина, която го караше да им внушава благоразумие, беше съзнанието, че едно необмислено действие от тяхна страна щеше да предизвика война между трите най-могъщи клана в Сицилия, а това пък би довело до отрицателни последици и в Щатите, където много хора биха пожелали да видят какво става тук и да се намесят най-малкото заради собствените си интереси.
Погледна баща си в очите и направи усилие гласът му да прозвучи сдържано и спокойно:
— Нека разговаряме с Билечи. Ако не се съгласи да изкупи вината си, за всички ни ще е ясно, че зад това нещо стои той, и тогава ще знаем, че правото е на наша страна.
— И колко още от нас ще загинат, докато чакаме да докажем правото си пред Гризанти? Защото ти май искаш да им даваш сметка, така ли е? — нахвърли се Лука върху него. Лучано съзря в очите на баща си сянка на разочарование.
— Ако се нуждаете от доказателства за това, че не ме е страх, аз сам ще се заема с този Ардицоне — огорчен каза той.
— Няма какво да доказваш — отвърна дон Анджелино. — Моите синове никога от никого не са се страхували, иначе… — сниши той глас — иначе не биха били мои синове. С Ардицоне ще се заеме Лука. Сега ти прекалено биеш на очи. Знаят, че си тук, и те следят. Лука ще действа веднага след като си заминеш. После ще чакаме да видим как ще се развият събитията. Виновен или не, дон Сантино е този, който трябва да направи първата крачка. В това ти си прав, но и братовчед ти има право, че могат да последват и други убийства. Това означава, че трябва да сме нащрек. Стефано е мъртъв, защото те искат земята му и няма да се откажат от нея. Преди обаче да предприемат следващия си ход, ще се опитат да преговарят отново и това ще бъде сигнал за нас. Ти какво ще кажеш, д’Амико?
Д’Амико гледаше в земята.
Дон Анджелино се обърна към Лука:
— Пригответе се за събота, тогава изплащат заплатите. Вземи и Мазино. Масимо ще остане вкъщи. Още не му е дошло времето. И не забравяй касата, иначе и карабинерите ще се досетят, че става въпрос за отмъщение. Естествено ти, Лучано, ще си тръгнеш преди това, както вече решихме.
Говореше с тон, недопускащ възражения. Що се отнася до подробностите, Лука щеше да ги обсъди по-късно с Никола д’Амико.
— На погребението не искам да има много цветя. Само от фамилията — обърна се той към съветника. — Съобщи на приятелите ни, благодари им от мое име, но им кажи да не се чувстват задължени да идват. Освен това те моля да придружиш синовете ми до гробището.
Д’Амико потрепери, сякаш тези думи го бяха ударили. Не очакваше, че дон Анджелино няма да присъства на погребението на сина си, ала щом така бе решил, знаеше, че всякакви въпроси са излишни. Дон Анджелино, изглежда, прочете мълчаливото му недоумение, защото добави тихо, сякаш на себе си:
— Не аз трябва да оплаквам смъртта на сина ми.
Стана и тръгна към вратата. Лука и съветникът го последваха. Лучано остана на мястото си и промърмори, без дори да извърне глава:
— Заминавам утре сутринта. Палацоло пристигна заедно с мен. Иска да те види.
— Кажи на Франк, че довечера ще го чакам — отвърна баща му и излезе, съпроводен от малкия си щаб.
Лучано се отпусна в креслото, отпи голяма глътка от марсилското вино и се почувства още по-зле в тази къща, която някога бе принадлежала и на него. Баща му беше наредил да стои настрана от събитията не защото полицията знаеше, че се е завърнал. Дон Анджелино никога не се бе съобразявал с полицията и едва ли възрастта го беше направила по-предпазлив. Очевидно не желаеше да създава впечатление, че се нуждае от помощта на външен човек, за да решава проблем на фамилията, та дори и ако това беше смъртта на собствения му син.
Лучано срещна погледа на Масимо. Досега брат му не бе казал нито дума. Навярно беше свикнал с ролята на свидетел.
— Кажи ми, в дома ти в Ню Йорк живеят ли с тебе жени? — попита Масимо.
Лучано се усмихна на наивния въпрос и погледна брат си с любопитство.
— Защо питаш?
— Ами така. Иска ми се един ден да ти дойда на гости. Америка ми харесва.
— Е, в такъв случай ела, когато пожелаеш. Домът ми ще бъде и твой.
— Сигурен ли си, че няма да ти преча?
— Ако завариш някоя жена, ще й кажеш да се разкара за известно време или да си намери приятелка — усмихна се Лучано. — Знаеш ли, ако излезеш на разходка около пет следобед по Пето авеню, ще срещаш само жени. И то най-красивите на света.
Масимо гореше от желание да му зададе още въпроси, но не посмя. Лучано извади от джоба си изящна златна табакера.
— Искаш ли цигара?
Взе си една и хвърли табакерата в коленете на брат си, който я улови във въздуха.
— Вземи я! За спомен от брат ти. Харесва ли ти?
Изглеждаше щастлив от внезапната си идея.
Масимо кимна утвърдително. Беше смаян. Лучано не го остави да продължи. Заговори с тих повелителен тон и Масимо веднага разбра накъде ще поведе разговора. Започна да му разказва за живота си и за началните си трудности в Ню Йорк, после възбуди въображението му, описвайки успехите си. Америка беше друг свят, свят за младите и за онези, които искат да постигнат нещо в живота. Масимо вече нямаше за какво да стои като вързан за креслото на баща си. Време беше да тръгне на път, да пообиколи и разгледа света и да си потърси място под друго небе, а не под сянката на фамилията, задушаваща го с куп догми.
— За разлика от Лука ти не си лишен от амбиции — продължи Лучано, — а не приличаш и на баща ни. Тук ти никога няма да станеш дон, защото това е един свят, който си отива. От друга страна, не би се примирил да завършиш живота си като дребен провинциален мафиот. Стефано проумя това и отиде да живее в града, но реши да действа сам и сгреши. Сега вече вървят само чистите игри или поне онези, които минават за такива. Баща ни положи куп усилия, за да изпрати в Парламента свои приятели, похарчи пари и власт, за да си осигури услугите им, а други хора направо ги купуват и си правят такива закони, каквито си поискат. Дон Анджелино никога не е пренебрегвал интересите на дребните хора, а такива като Гризанти и Билечи дори не си дават сметка, че те съществуват. Дон Анджелино винаги е ръководил фамилията, както се управлява държава… А държавата е тази, която строи и железниците, за да могат всички да пътуват с тях, макар това допълнително да утежнява бюджета й. Частникът, който се интересува единствено от собствените си интереси, не строи железници или ако такова нещо му дойде наум, то е само когато ще спечели от тях. Разбираш ли разликата?
Масимо го слушаше, без да го прекъсва, и си даваше сметка, че поне в едно нещо Лучано е прав. Очевидно щеше да е добре да замине някъде, и то не за да се залови с нещо в Америка, а за да се отърве от безнадеждните предразсъдъци, тегнещи над хората около него.
Няколко години далеч от къщи бяха достатъчни на Лучано, за да се отърси от първоначалната си закваска. На Масимо му се стори, че така изглежда свободата, и почувства, че се изпълва с възхищение към брат си. Фамилията беше голяма и единна, такава, каквато я желаеше дон Анджелино. Ако той не беше поел в ръцете си отговорността за решенията, синовете му цял живот щяха да продължат да се карат, както се случва със съветниците на големите акционерни дружества, разделени в мненията си по въпроса къде е по-изгодно да се инвестира капиталът, или пък като чужди един другиму хора, което в крайна сметка е едно и също. Масимо се чувстваше различен от останалите и ако преди малко си беше мълчал, то не бе, защото нямаше какво да каже или че разговорът не го интересуваше. Едно от нещата, останали в него от възпитанието на дон Анджелино, беше отговорното му отношение към мълчанието. Преди много години, първия път, когато се опита да заговори на масата, баща му го прекъсна с думите: „Нещо важно ли имаш да кажеш?“ Той поклати глава. „В такъв случай запомни, че винаги е по-добре да слушаш другите: така ще изпитваш удовлетворението сам да си вадиш заключения.“
Юношеството му беше изпълнено с подобни случаи. Веднъж баща му го помоли да му извади от библиотеката Историята на света. Той се покатери на един стол, за да достигне до най-горния рафт, където се намираше книгата, но дон Анджелино дръпна стола под краката му и той падна. Тогава, макар и с цената на доста сълзи, Масимо получи още един урок:
— Запомни: в живота никому не се доверявай, дори и на баща си.
Освен всичко останало дон Анджелино беше научил синовете си никога да не плачат. Това стана в деня, когато Стефано се прибра вкъщи със счупена глава.
„Кой беше?“ — попита баща му. „Филуцу“ — отвърна Стефано. „А ти какво му направи?“ „Нищо. Той избяга“ — отвърна Стефано и вдигна очи към баща си, който го гледаше с укор. Тогава дон Анджелино накара Лучано да набие брат си, за да го научи, че когато го сполети беда, незабавно трябва да търси изход, защото в противен случай може да се стигне и до най-лошото. После се изтегна в креслото си, повика Стефано да застане пред него и докато синът му плачеше, нещастен като жертвен агнец, той заговори: „Не плачи или поне никога не се издавай, че плачеш, защото, видят ли те в това състояние, другите ще решат, че не си способен на нищо повече, и ще ти сторят още по-голямо зло. Ако ли пък имаш повече късмет, ще те съжалят. Е какво, ти това ли искаш от хората? Никога в никого не бива да предизвикваш съжаление. Погледни ме: истина ли е, че нямаш нужда от съжаление?“
След тези думи му изтри сълзите с носната си кърпа, даде му петдесет лири и каза: „Научи се да се усмихваш, когато ти се плаче. Такива моменти ще имаш често в живота. Като те виждат, хората ще си мислят, че каквито и други злини да те сполетят, те само ще те направят още по-силен.“
Тези времена отдавна бяха отминали. Може би Лучано беше прав, но и той никога нямаше да стане дон. Двамата с Франк Палацоло плащаха на хората си като на счетоводители от данъчния отдел, грижеха се да задоволяват нуждите им и ги използваха съобразно своите интереси. За брат му най-важното не беше самата власт, а онова, което произтичаше от нея. Ето затова той никога нямаше да стане истински дон, защото властта на един дон се гради не върху страха, а върху уважението.
Сега обаче моментът не беше подходящ да се впуска в размишления за несъответствията и различията помежду им. След убийството на Стефано повече отвсякога трябваше да си подадат ръка. Никой повече не биваше да изменя на фамилията.
Тъкмо това съзнание, съзнанието за предопределеност, за фаталните предзнаменования на съдбата, го изпълваше с тягостни мисли. А в същото време Лучано му предлагаше да замине, да отпътува с него в Щатите и Масимо бе сигурен, че дон Анджелино няма да се възпротиви. Стана, загаси цигарата си и каза:
— Бъди спокоен, рано или късно ще дойда в Америка. Ще дойда — повтори той.
Знаеше обаче, че не говори истината.