Виторио Скиралди
Целувам ви ръка (1)

Първа глава

Гърдите и гърбът бяха надупчени от автоматичен откос. Вкочаненото тяло лежеше по очи край една локва в тревата.

Съдия-следователят обърна трупа по гръб и погледна лицето на младежа. Изглеждаше около двадесетгодишен. Беше обут в кадифени панталони, черната блуза се бе навила около кръста, а якето му беше голямо. Свити върху корема, ръцете стискаха пистолет. Съдията пребърка джобовете му, извади паспорт, портфейл с пари и снимки, както и един голям пистолет марка „Лугер“. Усмихна се иронично, после се обърна и срещна погледа на инспектор Ло Коко, който стоеше зад гърба му.

— Да го вдигаме ли? — попита Ло Коко.

— Не още. Нека изчакаме жена му. Искам да го види така — отвърна съдията. Изправи се и запали цигара. В това време проблеснаха първите светкавици на фоторепортерите.

— Някакви предишни прояви? — попита той.

— Не, но е син на дон Анджелино Феранте — отвърна Ло Коко и в гласа му прозвуча безпокойство.

Заваля ситен дъжд. Съдията вдигна яката на палтото си и се отправи към малката двуетажна къща на няколко метра от трупа. Изглежда, отдавна вече никой не живееше в нея. Пред входа край калното водопойно корито бе изоставена каруца и стръките й стърчаха забити в земята: една ничия земя, която вече не беше дори и част от полето. Скоро щяха да я погълнат парцелите, които постепенно я ограждаха в циментови клетки. Съдията отвори тежката порта на плевнята. Комисарят понечи да го последва, но в този момент го улови нечия ръка. Ло Коко сърдито погледна журналиста в очите и промърмори:

— Изчакай, сега не е моментът, Никозия. Обади ми се по-късно в службата или говори със съдията. Случаят е доста заплетен.

— Не е ли просто разчистване на някакви сметки?

— Не. Най-малкото, бащата не би допуснал най-малкият от синовете му да се занимава с такова нещо. Наистина случаят е заплетен.

— Но защо тогава се е разхождал, препасан с целия този арсенал? Доколкото зная, това съвсем не е в стила на фамилията — настойчиво продължи Никозия.

Ло Коко се усмихна:

— А ти какво очакваш? Да беше увесил пушка на врата си?

— Дори и пушка, но не и тези мафиотски пистолети — отговори Никозия.

— Е, Никозия, времената се менят — припряно заключи Ло Коко и прекрачи прага на плевнята.

— Ло Коко, остави тези журналисти! — смъмри го съдията. — Сега не е време за изявления.

Никозия обаче не се предаде и този път се обърна директно към заместник-прокурора:

— Един последен въпрос, господин съдия. Тази къща на Стефано Феранте ли принадлежеше?

Съдията погледна комисаря, който кимна отегчено:

— Да, само че той не живееше тук.

Тъкмо се канеше да добави още нещо, когато в плевнята влезе един полицай и съобщи, че пристига Мариуча Феранте.

— Надявам се, че нищо не сте казали на вдовицата — рече съдията, отправяйки се към изхода.

Ло Коко се засегна:

— Хубава работа, господин съдия!… Да не мислите, че ще я изненадаме?

Всички излязоха. Ло Коко прошепна нещо на следователите и те незабавно се скупчиха около трупа, за да го закрият. Фоторепортерите приготвиха апаратите си, а съдията запали нова цигара.

Пред къщата все още растеше трева и поляната се простираше на около стотина метра пред нея. Оттам нататък започваше Палермо с първите къщи на новия град, който заграбваше земята от портокаловите градини, ширнали се до самото подножие на планината. В далечината все още проблясваше асфалтовата лента на шосето, по което едва-едва се движеше един булдозер. Отляво и отдясно зееха огромни изкопи, изровени от багерите. Автомобилът беше спрял пред скелите на строящите се блокове, които постепенно изникваха сред тревата до самото имение на Стефано Феранте.

Жената, облечена в черно, спря за миг, после тръгна през тревата към къщата. Погледна пред себе си и при вида на множеството полицаи, застанали в очакване, усети, че сякаш някакво менгеме притиска гърдите й, и ускори крачка.

Разбира се, дон Анджелино не се намираше сред полицаите. Той никога не излизаше от къщи, но интересно бе, че дори и братята на мъжа й ги нямаше. Внезапно в ума й проблесна абсурдна надежда, но тя незабавно я отпъди като някаква жестока ирония.

Стефано беше излязъл рано сутринта, след като преди това тършува нещо в гардероба. Уведоми я, че може би няма да се върне за обяд, после й каза довиждане и тя го попита нещо, макар да знаеше, че той мрази да му задават въпроси. Беше го разбрала веднага след сватбата им. Първата брачна нощ, след като се любиха, Стефано я накара да стане. Тя изпълни желанието му. Той запали цигара, след което я помоли да вземе панталоните му. Тя застана гола до таблата на леглото, хванала смутено панталоните и несъзнателно започна да рови в джобовете им, смятайки, че мъжът й иска да му донесе нещо от тях. Стефано започна да се смее.

— Направи ми една услуга: обуй панталоните, за да изпробваме нещо — каза й той. В първия момент тя си помисли, че става въпрос за някаква еротична игра, и се засрами. Ала Стефано продължи да се усмихва, сякаш четеше мислите й, и отново я подкани: — Хайде, не се бой, в това няма нищо лошо. Обуй панталоните.

Не й оставаше нищо друго, освен да изпълни желанието му. Тогава Стефано замислено я погледна, неодобрително сви вежди и каза:

— Погледни се в огледалото и ми кажи според теб как изглеждаш.

Тя отново се подчини. Чувстваше се ужасно глупаво от тази игра, чийто смисъл не можеше да проумее, и поруменя от срам. Обърна се към мъжа си и каза:

— Не се харесвам. Не ми стоят добре. Това нещо не е за мен.

Стефано доби още по-сериозно изражение, прегърна я и каза:

— Права си. Не ти стоят добре, защото тези панталони са мои. Ето, нали ги изпробва? Не ги обувай повече. Те са мои. Аз съм този, който ги носи!

После загаси лампата и отново се любиха.

Затова и тази сутрин не го попита нищо. След като Стефано излезе, тя изтича до гардероба и разрови из рафта, където стояха шапките, търсейки нещо, което предварително знаеше, че няма да намери.

Неволно се прекръсти. Миг по-късно я заслепи светкавица. Съдията внезапно я запита:

— Къде е съпругът ви, госпожо Феранте?

— Не зная — едва чуто промълви тя.

— Не ви ли каза къде отива? Имал е някаква среща. Знаете ли с кого?

— Мъжът ми никога не ми казва с кого се среща и какво прави. Това са мъжки работи.

— Точно така, това са мъжки работи — повтори съдията и се обърна към нея, за да види реакцията й.

— Знаете ли за какво ви извикахме?

Отново проблесна светкавица. Ло Коко раздразнено махна с ръка и извика на фоторепортерите да престанат.

— Не. Защо ме доведохте тук? И къде е Стефано?

Цялата тази тълпа, светкавиците на фотоапаратите, полицаите, преградили пътя към къщата, и този човек, който така я разпитваше — всичко това й се стори безкрайно враждебно и безнадеждно и чак сега осъзна, че се потвърждава онова, което знаеше още от момента, в който разрови рафта с шапките в гардероба. Стефано беше убит! Но дори и този факт не заемаше вече най-важно място в съзнанието й. Искаше да го види.

— Къде е мъжът ми? — изплака тя и се загледа в нестройната редица от полицаи, застанали пред входа на плевнята.

— Вие добре знаете къде е мъжът ви! — извика съдията. — Да, знаете! Иначе нямаше вече да сте облечена в траур!

Ала тя не го слушаше. Втурна се към униформените мъже, които се отдръпнаха, откривайки тялото на Стефано, проснато край локвата. За миг Мариуча се спря. Погледна съдията, после Ло Коко и накрая журналиста, който крадешком се взираше в лицето й и записваше нещо в тефтера си. Внезапно се спусна към трупа и от гърлото й се изтръгна нечовешки вик. Следователите напразно се опитаха да я задържат. Отново проблесна светкавица. Очите й се изпълниха с ненавист, тя се втренчи във фоторепортера, вдигна с две ръце полите си и плюейки в лицето му, изкрещя:

— Ето! Снимай и това! Копеле мръсно!

После изплака и се отпусна в ръцете на следователите, като продължаваше да стене, свила устни и отметнала глава назад.

Съдията и Ло Коко се спогледаха. Сега вече бяха сигурни, че няма да изкопчат нито дума от устата й.