Франсоаз Долто
Женската сексуалност (9)

Структуриране на личността

Момиченцето изгражда личността си през периода на придобиване на самостоятелност в поддържането на тялото си. А колко често в същия период от живота му кастриращата майка му пречи да направи това чрез прекалени грижи, чрез свръхзакрила!

Структурирането се извършва чрез процеса на фалическа идентификация с активното и пасивно поведение на майката — или на заместниците й — и чрез свързания с него процес на интроекция на майката; последният позволява желанията, изпитвани от майката или от жените възпитателки, да станат желания и на момиченцето.

Двата процеса са функция от допълващата диалектична среща на жизнеността на детето и на тази на средата му, среща, често усложнена от намесата на външни обстоятелства. Детето винаги тълкува събитията според това дали му додават или му отнемат жизненост. Въображаемата емоционална хармония между личността му и личностите на двамата родители се възприема като предизвикана от добротворна или злотворна магия. Тази магия играе за детето ролята на въображаем „псевдо-плод“ на усещанията му за мастурбационно еротично удоволствие или на ерогенните му вълнения.

Всичко „ражда“ — в смисъла, според който дърветата раждат листа, цветове и плодове, — всичко ражда щастие или нещастие. Този начин на магическо разбирателство между псевдогениталните отношения на човешкото същество и света може да остане (и наистина остава) пропорционален на не-търсенето на отношения на ли-чен контакт и на техните телесни ефекти. Изпреварващото субективно-емоционално впечатление магически ражда сходни плодове.

Ерогенният сексуален интензитет е толкова богат на образово представяне на избраното лице, че всеки субективен ерогенен акт е въображаем творчески акт. Следствието от това е, че всеки акт, сътворяващ неговия субективен образ — свързан с бащата, отъждеетвен с майката или интроециращия — носи освобождаване от напрежението. Същата тази магия, все още действаща в търсения начин на плодовитост, замества у обладаните от натрапчиви идеи понятието за функционална телесна допълняемост. Благодарение на нея — и точно затова те остават фиксирани върху нея — техният Аз се задържа на стадия на неотказване от едиповия комплекс, като така и не се стига до разграничаване между субект и обект. „Не говори за смъртта“ е останка от този начин на орално мислене, чрез който ни карат да се боим от смъртта или от пожеланието за смърт (афект на раздяла и отхвърляне) под предлог, че смъртта е неприятна и че нанесеното на обекта неудоволствие е част от магията. Докато всъщност ние нямаме никакъв опит със смъртта и сме свикнали да се радваме при раждане, макар новороденото почти никога да няма щастлив вид: Това са магическите емоции на добавеното и отнетото, които са субективен факт за живите същества. Според тази логика да пожелаеш смъртта на някого означава да му причиниш зло, за да се почувстваш самият ти свободен, че си го отхвърлил, след като заради него си изпитвал чувства на отчуждаващо притежание или на осакатяващо отнемане — става дума да скъсаме пакта на отъждествяване с него, да го сведем до състояние на екскремент.

В диалектиката на процеса на идентификация, интроекция и отхвърляне участват елементи, които винаги се появяват при психоанализа: природата на детето, спонтайните му типологични възможности да успее да се е отъждествил с избраната личност и да интроецира поведението й (привличане или отхвърляне), както и възможностите, които са му предоставени от възпитателката. Участват също истински майчинските или не избори на възпитателката и културните характеристики на социалната среда, чийто представител е бащата чрез неизречените си или изречени указания и чрез стила на емоционално, културно и сексуално допълване, който налага на жена си и децата си, явно или прикрито, посредством патриархалната нагласа, въведена от приетото от семейството му име.

Всичко опасно в начинанията или желанията му, всичко нежелано или вредно за един или повече от един член на групата трябва да бъде отхвърлено и се изживява като разделящо детето от родителите му, от които е зависимо, чрез нещо като символичен канал, изразяващ вербализирани емоции. Езикът е представителен за тази емоционална комуникативна връзка.

Тази символична връзка носи смисъла на обичане или необичане между личностите. Ако изречените от обичаното лице думи като реакция на казаното или направеното от момиченцето са порицаващи или отхвърлящи, зависимото дете усеща изтъняване на символичната връзка. Емоционалният поток може също да спре (страх от кастрация) напълно или частично; в последния случай имаме раздяла между емоционалната маса на инвестираното тяло и една негова отдалечена от центъра част — твърде ерогенна и подложена на твърде силно напрежение; тази раздяла се осъществява по начина на зъбното, сфинктерното или ръчно-изтръгващото стягане от садистично-орален поглъщателен тип.

Обратно на комплекса за кастрация, ранното травматично скъсване осакатява представата за тялото и прави невъзможно структурирането на Аза. От това следват крайно сериозни характерологични или душевни и функционални разстройства в късното детство у субекти, които иначе са преминали нормално предела на третата година. Те не могат да се преодолеят без психоаналитично лечение, без пренос и самостоятелна работа чрез анализ на страданията, причинени от лишаването от очакваната обич. Без лечение ще се появят аномалии в обектните отношения най-късно в момента на приетата генитализация, т.е. когато се легализират междучовешките отношения за мъжа и когато започне изпитанието на бременността в легална ситуация за жената.

В случай на благоприятно либидно развитие структуриращото поведение на детето продължава, образът, който си е създало за кинетичното тяло, поставено в услуга на вегетативното му тяло, укрепва вследствие на изживяванията на тялото му (действителни) и на сърцето му (емоционални) при срещата със сексуални обекти от обкръжението му и главно с родителите му.

Всичко, което е желано и благоприятно за поддържане на съществото и за развитието му без вредни ефекти за другите, може да бъде попито, вдишано; оттам идва страхът от изнасилване при сблъсъка с привличащи и поглъщащи орални и вагинални емоции в случаите, когато привличащият обект е твърде обемист като маса или като стойност. Вероятно заради тази диалектика на добавящия и отнемащ контакт в отношението между телесната маса и храносмилателните й излази, след тригодишната си възраст децата се чувстват заплашени от прекалено силното сексуално напрежение; последното е изпитвано при кастрация (символична) или изхвърляне от страна на майката, при насилване от страна бащата или понякога на майката по време на телесни грижи или прояви на неуместна нежност.

Несъмнено поради тази логика на формите, усвоена но време на храносмилателното функциониране, детето се бои от телесния контакт с възрастния — в която и да е част на тялото му да се осъществява — всеки път, когато собственото му тяло е място на привличащи генитални ерогенни усещания — фалическо-центробежни за момчето (възбуден пенис) и фалическо-центростремителни за момичето (кръгово кръвонапълнени вулва и влагалище). Необходимо е (и всички наблюдения на деца между три и шест години го доказват) детето да изживее своите нагони, придружени от прелъстяващи мимики от разстояние, чрез символични посредници, чрез езика или чрез друго лице посредник, истинско или въображаемо, схващано като „пратеник на обичта“.

Крайно любопитно е впрочем, че на шестгодишна възраст и момиченцата, и момченцата са забравили или изтласкали първичната си интуиция за връзката между гениталната част на тялото им с допълващата част на противоположния пол. Въпреки това момиченцата не се отказват от механизма на отбрана и избягване на непознатата съблазън. Всички момиченца от година и половина до три години, вече усвоили понятието човешка личност и извън семейното триединство, имат съзнание за кухия си полов орган, който притежава дупка, за да позволи на момченцата да сложат вътре своя релефен полов орган с цел игрово удоволствие, споделено с момчетата без никаква идея за зачеване. Това е доказателство за доверието, което оказват на онези момчета, които вместо да ги избягват, смятайки ги за кастриращи, ги избират за другарчета в игрите и за „годеници“.

Някои деца изразяват това и с думи и явно точно от тази интуиция произлиза играта им на избягване на телесния контакт със сексуално вълнуващи възрастни, докато телесната среща между деца често води — още преди три години и до пет-шест години — до игри, възприемани като естествени, без спонтанно табу, без никакъв фантазъм за ендогенна и словесно изразима вина. Тези игри впрочем не избират непременно контакт, симулиращ полов акт, макар че и това може да се случи. Те приемат най-разнообразни форми и биват социализирани по-късно чрез двусмисления израз „да си поиграем на доктор“, а не чрез израза „да си поиграем на татко и мама“.

Игрите „на татко и на мама“, на „учителка“ — съответстващи за момичетата на играта на войници при момчетата — общо взето си остават релационни игри между фалически личности с определена социална, мъжка или женска, роля. Те изграждат поведение, свързано с потомството, дома, държавата — всичко това като имитация на поведението на възрастните. В тях се наблюдават и садистични анални или орални дейности, упражнявани върху „децата“ или върху „пленения враг“, но те винаги са осмислени като възпитателни или военни.

Играта „на доктор“, напротив, е еротична, засягаща гениталната област, по-специално когато става дума за преслушване, изследване на тялото, опипване, вкарване на предмети, наречени „термометри“. След шестгодишна възраст тези игри често пораждат чувство за вина — децата се крият, за да изпитат удоволствие от тях — и не са само подражателни.