Франсоаз Долто
Женската сексуалност (39)

Човешката любов се изгражда още от началото на живота върху доверието в другия. Сърдечното отношение към другия е свързано с външни и вътрешни възприятия, получени при обмена с жизнената среда на нашия организъм. В генезиса си сърдечните трепети са тясно свързани с телесните усещания и с майката-кърмилница, която е подкрепа и храна за тялото на бебето. Присъствието й, изразяващо се в носене на ръце, гашане, манипулиране, е присъствие повтарящо се, източник на благополучие, на избавление от несгодите. Това цялостно в пространството присъствие е и разчленимо, когато бебето улавя с устни цицката, от която бликва поглъщаното от него мляко. То е също така разчленяващо, когато отделя тялото на кърмачето от топлината на люлката и отнема изпод него ароматния сладкиш на изпражненията му, тактилно дразнещ телесната му обвивка. За бебето майката е жизнетворящият първи друг, посредник на възприятия и усещания, представящи я като частично делима за устата и частично деляща за тялото в общата му маса и в областта на седалището.

В потребностите избирателно се повтарят устата и анусът — кожно-лигавични области, граници между външното спрямо организма и неговата вътрешност. С изчезването на напрежението в тях при контакта с тялото на другия и с връщането на напрежението при отсъствието му, по време на което детето изпитва потребности, тези области, чрез които разпознава успокояващото благополучие, стават ерогенни зони. Оттам произлизат и психоаналитичните термини, с които Фройд говори за либидо в оралния стадий и за либидо в аналния стадий. Или за по-кратко: пасивно орално либидо, защото нагоните не се изразяват, й активно орално либидо, доколкото се изразяват. Следователно, у човешкото същество либидото е неотделимо от отношението с другия.

Когато майката отсъства и детето усеща чрез функционирането на организма си метаболични изменения, потребността от подкрепа го подтиква да желае нейното присъствие. Този първи друг, майката, е свързан ритмично и повторително с неговото оцеляване. То я познава и разпознава стъпките й, обичайните жестове, мириса на дъха и тялото й, тембъра на гласа й. Още преди очите му да могат да различават чертите й, то разпознава двата блясъка в лицето на тази, която също го познава и разпознава. Тези далечни в началото възприятия стават все по-точни, съпътстват обещаното приближаване на онова, което липсва за благополучието на детето, и създават доверие между него и майката.

При сучене и преповиване усещането за липса намалява и с него неблагополучието. А когато със задоволяването на потребностите, опосредствани от субстанциалния обмен, изчезне всяко неприятно усещане, ерогенните зони уста и анус са в покой и биват игнорирани. В обятията на майка си заситеното и преповито дете изразява задоволството си със звукови модулации, които са устни сензомоторни спомени. Те предават удоволствието му и са награда и радост за нея. Първият образ на нашето благополучие и щастие — образ, който допълва цялостта на сърцето ни — е това отново намерено лице, модулираният ласкав глас, с който ни обгръща, мирисът й и спокойствието на гнездото, което ръцете й образуват за нас.

Присъствието, утоляващо потребностите в моменти на напрежение, е и образ, към който се отнасят гладът и жаждата, сигнализирани от бебето чрез плач. То забелязва, че плачът му връща присъствието на майката, обезпокоена от това, което му липсва. Види ли, че то не се нуждае от нищо, тя го успокоява с няколко думи, казва му да спи и отново го оставя. Бебето изпитва потребност от присътвието й или го желае, за да общува; потребността и желанието са все още тясно преплетени. А тя със съучастие и разбиране му дава да разбере, че има и друга работа, освен да се занимава с него. Така след няколко слаби хленча, чрез които се опитва да я върне, бебето заспива. Всяко завръщане на майката на повтарящия се сензорен фон, фон на познат субстанциален обмен, подновява познати възприятия и носи други — непознати, нови, които информират детето за нейното променящо се желание чрез модулации в гласа, мимиката, движенията в зависимост от това, което прави за него и с него. Всичко това съставя езика на съучастното общуване между всяко бебе и майката-кърмилница; език, който се превръща в деликатния образ на първия нарцисизъм на съществото му в неговата телесност и функциониране. Така чрез телесното усещане и спомена за деликатните възприятия, съпътстващи поддържането за тялото, в него се вкоренява разбирането на майчиния език и на психодвигателния код на общуване, използван между всяко дете и майка му.

Твърде дългото очакване може да изчерпи потенциала на екзистенциална неразделност, която бебето чувства. Тази неразделност зависи от поддържането на жизнеността на вече символичната връзка с това единствено за него същество, майката, и може да се разруши поради разтегляне на връзката в пространството и времето.

Разпадането на връзката вследствие на загубата на майката, на продължителното й и повтарящо се отсъствие или на последователни промени на хората, натоварени с храненето на детето, оставя винаги следи на тревожност, дължащи се на символичната човешка функция, непрекъснато активна у будното дете. Желанието за общуване, свързано с доверието, което пък от своя страна е свързано със съучастието и разпознаването на другия, пробужда тревожността, макар в същото време тялото на бебето да е успокоено по отношение на потребностите от субстанциален обмен, осъществен с непозната заместница на майката.

Тук вече разграничаването между желание и потребност е явно. Когато подобни изпитания са били преживяни преди шест-седем месечна възраст, тяхното въздействие винаги се долавя в забавянето на езиковата функция и на езиковото психодвигателно развитие, понякога в органични и функционални смущения, свързани със съня, апетита и храносмилането.

До овладяването на езика от детето, което му позволява да контактува с всеки човек, в когото има доверие, доверие, коренящо се в познаването на майката, и до овладяването на двигателната самостоятелност и на сфинктерния контрол, когато майката е предпочитаният помощник на тялото и функциите му — и на придвижването му в пространството, — здравето и болестта у детето са винаги психосоматични, както казваме ние, или по-скоро психофизични. Неразположенията и дисфункциите изразяват накърняване на сигурността както в тялото му, усещанията за което са свързани със спомена за майката, така и в отношението на доверие към другите, произтичащо от съучастието му с майката в състоянието на благополучие, което му липсва. Ако майка му не е с него в изпитанието, то губи свободата да създава връзки на съучастие с околните, и това продължава до връщането на сигурността му. В отсъствието на майката отново може да се постигне физическо благополучие, но не и свързването му с психиката на детето, ако раздялата по време на боледуването му е причинявала страдание поради липса на общуване с майката. Тогава тялото му в качеството си на предмет може да се превърне във фетиш за него или пък някои от усещанията му, отнесени към стар спомен за майката, могат да се фетишизират и да го изолират от общуване с външния свят, като в същото време му дават нарцистична сигурност.

Ето защо, когато боледува, малкото дете не трябва да се отделя от майката, а по-голямото не трябва да се лишава от чести посещения от близките или от майка си. Не болестта е в основата на тежките смущения, които виждаме у някои деца, чиито сериозни заболявания в ранното детство се привеждат като обяснение на по-сетнешната им неадаптираност. Необратимите за някои деца символични увреди, въпреки възвърналото се много добро физическо здраве, са предизвикани от условията на нарушена символична връзка, каквито условия са продължителното отсъствие на майката и близките. Твърде много време е минало, твърде много неща са се случили, твърде много усещания са се натрупали в отсъствието на майката и когато тя или близките се върнат, децата вече не ги разпознават. Защото не ги помнят такива и поради това не те са тези, които очакват да видят отново.

Да се върнем на детето и майката, чрез която то познава себе си. Детето и майката не са сами на света. Много рано то чува как тя говори с други хора, наблюдава в пространството заниманията й с дейности, които не са насочени към него. Всичко, което става в полето на възприятията му, се свързва в еднаква степен с майка му и с него. Близките са свързани с нея — като атрибути и допълнения на нейното и неговото същество — и с дейността й, към която се присъединяват. Когато сменят майката в грижите за бебето и установяват с него връзка на приятна близост, тези други хора, свързани с най-важния за него друг, майката, уплътняват присъствието й с усещанията, които му предават и които го въвеждат в света на хората и в обществото. Те повтарят с различните си гласове звуковете, произнасяни от майката. Когато говорят на него, един звук се повтаря непрекъснато, този на името му; когато говори с тях, майката също произнася, както и другите, звукове, които се свързват с присъствието им и с казаното за тях. Така детето се разпознава и разпознава в другите съучастно желание, което организира все повече уголемяващото се поле на езика му. Този език в широкия смисъл на пумата остава рецептивен, докато, детето не се научи да се изразява.

Но въпреки че гласните струни на кърмачето потенциално могат да възпроизвеждат всички звукове на всички човешки езици, много бързо детето, отглеждано в среда с определен майчин език, губи възможността да произнася звуковете на чуждите езици. Това доказва, че самото тяло е потенциален език за общуване, вече закодиран според един вид кибернетика на фините движения на вътрешната му мускулатура във връзка с това, което прави желанието за общуване осъществимо. Посвещението в интелигентност и чувствителност минава през тялото, което носи техния отпечатък! Би могло да се каже, че най-деликатните му функции са белязани от изписването на мрежа от силови линии, от следи, оставени: от езика на взаимоотношенията.

Желанието на детето да общува организира с тези така опознати близки хора От окръжението му сложна система на взаимоотношения, ориентирана от него към тях. Някои от тях ще станат привилегировани във взаимното съучастие и доверие. Желанието му по отношение на обектите се диференцира чрез модулиране на емоциите, които изпитва към приятелите си. Тяхното отдалечаване, продължително отсъствие или загуба му причиняват страдание. Но най-важният човек за зараждането на тези отношения, майка му, остава основното присъствие, вдъхващо му сигурност, когато страда от коя да е друга раздяла.

Към тези начални архаични отношения с другите се съотнасят след това всички значителни срещи, подобни по своята емоционалност, с партньори, при контакта с които отново изплува споменът за изпитаното удоволствие. Създава се съзвучие в радостта от повторните срещи и съзвучие в тъгата от разделите.

Ако никога не се бяхме разделяли във времето и пространството с тези, с които ни е било приятно да сме заедно, нямаше да ги обичаме. Обичта е движението на сърцето към образа на отсъстващия с цел да облекчим в себе си страданието от отсъствието му. Тя е обличане в мисли и спомени на моментите от неговото присъствие, изобретяването на средства за общуване — от разстояние — с другия, инвестирането на местата във времето, на предметите свидетели на срещите с него, които служат за опора на символичната връзка. Езиковият обмен с другия, споменът за изречените думи, измислянето на думи, за да се вложи смисъл в този спомен, създават вътрешен език. Самото тяло става чрез някои свои възприятия източник на спомени за другите. Страданието от раздялата, което изпитваме и за което другият, от своя страна, свидетелства от разстояние и при повторна среща, е причината две човешки същества да се чувстват съзвучни в желанието и обичта си чрез наранения телесен образ. За всеки от тях този телесен образ се свързва в несъзнаваното с отсъствието на другия.

Сърдечната мъка може да има отражение върху вегетативните функции на тялото, защото другият е винаги обект на пренасяне на връзки, които са много стари, установени по времето, когато биологичното и вегетативното функциониране е било свързано с желанието за общуване и се е конституирало от него. Всяко отсъствие на скъпо същество дори и в зрялата възраст, когато архаичната връзка с родителите е отдавна забравена, събужда страданието от отсъствието на първостепенния друг, майката. А при липсата на словесен обмен с обичаното същество, всеки индивид преоткрива езика на тялото си, който подплатява словесния език, представляващ облекчение за мъката от момента, в който детето може да изразява чувствата си. Когато пък възрастният не може вече да ги изразява, тялото му заговаря вместо словесния му език. Съществува впрочем не само словесен език, има и креативен език, но той става автономен едва след пълната двигателна самостоятелност на детето, т.е. твърде късно, когато по отнолхение на тялото си то вече не се нуждае от помощта на възрастен. Именно тогава похватността на ръцете му позволява да действа и да създава. Ето защо креативностга в труда, във всички форми на изкуство — които са кодове за общуване с другите и за себеизява — е лек за страданието, който символичната човешка функция намира, за да се облекчи в сърдечните изпитания.

Всички свидетелства на културата са следствия от сърдечните страдания или радости на хора, оставили по този начин доказателства за своите вълнения, характеризиращи емоционалното им единение от разстояние с любимо същество, с което са били разделени. Когато техните произведения ни вълнуват, ние осъществяваме срещата, декодираща езика им, стремил се да изрази чувствата им чрез изкуството. Всички, с които общуваме пряко или непряко по този начин, или които общуват така с нас, ни позволяват да усетим сходното ни емоционално устройство на човешки същества, функциониращи по един и същ начин. Чрез тях ние узнаваме кои сме: Радостите, които ни създават, ни позволяват да се разпознаем, цялостни в съществото си и във функциите си, точно както, когато сме били бебета, срещата с майка ни и със съучастния език отново са ни правили щастливи.

Но как стоят нещата с емоциите, засягащи пола при всеки човешки индивид?

Много рано, посредством деликатните си възприятия, всяко бебе разпознава у хората, започвайки от близките си, различието между мъжко и женско. Момчетата и момичетата се различават по това, че първият по важност друг за момчето, майката, чрез своята женственост допълва неясните му, ранно действащи генитални нагони, докато бащата съответства на онова, за което майката няма отговор — будното сексуално желание на момичето. Като първи по важност човек за бебетата от двата пола, майката информира по-малко момчето, отколкото момичето, за задължителната за пълнотата на общуването триъгълна екзистенциална човешка конфигурация. Ако от раждането си бебетата се срещаха само с настойничеството на бащата, щеше да бъде обратното.

Хомосексуалността и хетеросексуалността на човешките същества са в генетична връзка през този пасивен период на ранното детство, когато момчето може да се чувства напълно задоволено с майка си, ако тя живее без мъж и само в общество на жени, докато момичето в женско общество, без никакво мъжко присъствие, не може да усети събуждането на сексуалното си желание. Тогава за момичето майка му — в отношението му на допълнителност към нея е единствената референция на пола му, недиференциран спрямо мъжете и жените. Както способността за говорене е налице у всяко дете, чиито ларинкс и слухов апарат са физиологически здрави, но му е необходимо да чува първия по важност за него, майката, да говори на друг освен него, за да навлезе в езика, така и момичето, което е физиологически здраво в сексуално отношение, трябва, докато е дете, не само да познава мъже, за да усети желание да общува с тях чрез майката и като нея, но и да вижда майка си в избирателно съгласие с един мъж; трябва поне един мъж да проявява внимание към него, бебето момиче, за да може полът му да се събуди за женското желание в съответствие с поведението на майката и за да разбере, че неговото желание за общуване в езика — което може да се задоволява с жените в сменяща се активна и пасивна диалектика е различно по отношение на вълнението, което изпитва, когато говори с татко си, и различно по отношение на сексуалното влечение, което изпитва към него и към другите мъже.

За момичето, още от вътреутробния, а после оралния стадий, майката е фалическата референция, благодарение на която се изгражда фалическия образ на собственото му тяло чрез интроекция на формата на зрялото фалическо тяло. Но когато е налице само майка, първичният нарцисизъм на детето — който се конструира в либидната диалектика на взаимоотношенията по време на вътреутробния живот, а после в оралния и аналния, приема пасивна нагласа, доминираща нагоните, които са активни само в речта и аналното и мануално действие, пренесено от аналното. Колкото до пола и неговия привличащ женски стил в центростремителната му динамика по отношение на фалоса, който е частичен сексуален генитален обект, майката не може да го конструира. Ясно е, че отсъствието на мъжки представител в познатата обстановка на семейния живот, мъжки представител, който се интересува от майката и детето, представлява липса, инвертираща женското сексуално начало в самия корен на нарцисизма на момичето.

Нищо чудно тогава, след като триъгълната едипова ситуация не може да се установи, че детето, жив предмет, излизащ от тялото на жената така както, изглежда, излиза изпражнението, може да се стори на момичето като частичен фалически обект, заместител или на магическите фекалии, или на пениса, раздробен за негова сметка, и че когато стане зряла жена, без да е изживяла едиповия комплекс, детето, което самата тя ражда, не е за нея съперник, а напротив, награда и анулиране на първичната кастрация — за цял живот, ако е син, а ако е дъщеря — до времето, когато ще бъде привлечена от момчетата, нещо очевидно чудовищно за майката, защото никога не го е преживявала. Но, ще кажете, с тази дъщеря тя се е сдобила благодарение на участието на зрял мъж. Да, но това не доказва, че е желала този зрял мъж, нито че има нагласа за обич към детето, нагласа, която да свързва бебето й с баща му; то може да бъде свързано само с любовната зависимост спрямо баба му по майчина линия. В този случай, развивайки се и насочвайки се към своя необичан и нежелан от майката родител, дъщерята служи, в качеството си на малко момиченце, за обект на пренос на собствената си майка, и тъй като развитието на либидото е възможно на всяка възраст, момичето става съперница на жената по отношение на мъжа й. Тези ситуации са патогенни за момичетата.

Да видим как стоят нещата при момчето, което е било възпитавано от ранна възраст без мъж вкъщи. То бива, както момичето, още от вътреутробния си, а после оралния и аналния живот, насърчавно във фалическата референция на взаимоотношенията, представлявана от майката, да изгражда образ на фалическото си тяло, който поддържа нарцисизма му. Но от гледна точка на либидото, то е едновременно пасивно в орално отношение, активно в орално речево отношение и анално и уретрогенитално във фалическо отношение в мъжкото си желание към майка си. Първичните му нагони, които са уретрогенитални в духа на центробежната мъжка динамика, могат чудесно да се развият и следователно да поддържат напълно мъжкия му нарцисизъм. По времето на възбраната върху инцеста то несъмнено ще има характерологични трудности; с пубертета и осъзнаването, че синовете не могат да изпълнят сексуалното си желание чрез генитално сливане с майката, то не получава истинска кастрация, а само информация, която го въвежда в обществото. Желанието му е потиснато, но не е нито изтласкано, нито сублимирано, тъй като, за да даде изтласкването креативно задоволяване на нагоните, е необходима сублимация. Живата му майка продължава да бъде инвестирана с любов от него, докато по отношение на секса, според силата на нагоните си, то търси задоволяване с временни партньорки. В случай че майката е починала или не е отрицателно настроена спрямо някоя от жените, с които младежът се вижда, той може да пожелае, както и всяко момченце желае, да има дете от тази жена, което всъщност е дете на едиповото желание, пренесено върху нея. Ако бебето, което се роди, е момче, той незабавно придобива нагласа на съперник спрямо него, защото то е неудобният трети за връзката му с жената, и се връща към дуалната връзка със собствената си майка, пренебрегвайки майката и детето. Ако е момиче, той може да бъде за известно време възнаграден, въпреки че гледа на телесната връзка на кърмачето с майка му като на част от жена му, част, отнета от оралното му желание за цялата й личност. Развивайки се, момиченцето ще му обръща внимание поради факта на своето желание, но той няма да има бащинско отношение към него. Винаги ще проявява склонност да приравнява момичето със собствената си майка, бабата на детето по бащина линия, установявайки съперничество между майка си и жена си в областта на грижите за детето. Колкото до сина му, за него той поначало е съперник по отношение на жена му, но и по отношение на баба си по бащина линия, когато тя нормално инвестира в своите внуци, все едно дали са момчета или момичета. Бащата впрочем е много по-чувствителен към избора на собствената му майка спрямо сина му и тъкмо тогава изживява към сина си убийственото едипово съперничество, което никога не е изживявал към друг мъж. Що се отнася до момченцето, чийто баща е така устроен в своя нарцисизъм, то не може да го инвестира с любов, защото, за да се интересува момченцето от баща си, бащата е този, който трябва да му засвидетелства специален интерес, обич и подкрепа в утвърждаването му чрез лични рисковани дейности в битовата и социална сфера, които майките са склонни да възпират и които правят момченцето много по-чувствително към помощта на бащата. Тъкмо чрез тази помощ то се превръща в мъж.

Така при второто поколение се разбира ролята на отсъствието на бащата при първото поколение както за единия, така и за другия родител. Докато в същото време тези зрели хора, които не са имали баща, съзнателно смятат — и ви го казват, — че не са страдали от това. Но да оставим за момента проблема с първоначалното формиране на гениталните нагони.

През периода на първото детство до самостоятелността, която му позволява да ходи и стои изправено, детето е зависимо от всеки възрастен. Това предизвиква в усещането и действието на малкия човек разбиране на всяко поведение като следствие на зависимостта от възрастния, наблюдавано у него спрямо възрастния, извън него между възрастните, или наложено му от действията на възрастните. Детето приема всички тези отношения на зависимост като отношения на сродяване. Всяко сродяване в резултат на зависимост е разделително, в смисъл, че представлява двойка, която партньорите образуват, като за детето това е двойка в оралната и аналната дейност, където единият действа вместо другия, който го подтиква да действа. Единият от елементите доминира или е доминиран. Става дума за съотношение на сили, което не се подчинява само на връзката между обособени маси. При него малкият човек винаги е доминиран. Той е доминиран от възрастните, от които зависи оцеляването му, и заради двигателната си безпомощност и липсата на координация на движенията; това продължава повече или по-малко дълго според свободата на инициатива, която възрастният, предпазвайки го от големите опасности, все лак му предоставя.

Чрез слушането на речта на човешко същество в отговор на речта на друг човек, извън него — в противен случай имаме ситуацията доминиращ-доминиран — детето прониква в етиката на двойката, която, преди това, е магическа двойка, без етика. Две човешки същества са такива за него само ако са способни на сътрудничество или несътрудничество, уговорено чрез словото. И наистина, априори, щом проговори, детето се обръща към предметите и животните и доколкото те не му отговарят, започва да прави разлика между предметите, одушевените същества — животните и хората.

Това съответствие на допълващите се усещане и действие, породено от съдействието, оказано на неговите съчетани потребности и желания, или от отказа от страна на възрастния да задоволи желанията му, поддържа символния човешки живот само ако съществува човешка реч, от една страна, и ако, от друга страна, същността, изпълняваща майчинската функция, от която то зависи за всичко, има човешка прилика, когато я сравнява с други хора. Това ни помага да разберем особения случаи на деца, отгледани от животни, които се развиват, идентифицирайки се с тях, бидейки потенциално хора, и изгубват всяка възможна връзка със съществата от своя вид. Именно поради факта на символната човешка функция този резултат в еволюцията на детето го отделя от неговия човешки образ и от способността му да разпознава себеподобни другаде освен в животинския вид на самката, която го е закърмила, и на събратята му, които, благодарение на нея, са били в контакт с него. Необикновената пластичност на човешкото същество и в частност на неговия ларинкс му позволява да издава сигнали от същия вид като призивите на животните. Така онова, което би могло да стане език в контакт с код на човешкия език, прави невъзможно за отгледаното от животни човешко същество да бъде някога въведено в езика на зрелите хора дори в случай, че бъде намерено и прибрано от тях.

Вижда се, че следствието на фактическото състояние на нещата, установено между детето и неговата хранителка, е пълното, ненакърнимо и сляпо доверие в съдей-ствената и сливаща връзка с цел оцеляване. Това доверие му помага чрез пасивно идентифициране да расте като живо огледало по образа на този, който го представлява в родствената двойка с другия. Поддържано от растежа и развитието си, а също и от желанието си, чрез новите си възможности за интроекция, последвана от активно идентифициране с възрастния хранител, детето се превръща в малък човек, без все още да знае това. То си представя собственото си тяло като подобно на тялото на възрастния. Не познава лицето си, въпреки че познава масата и формата му и че има ерогенни зони по повърхността му — видимият вид на лицето му запазва за него образа на лицето на възрастния.

Опитът пред огледалото разкрива на детето как изглеждат тялото му, лицето му и границите му като индивид в пространството. Отначало то предполага, че неговите мимики, жестове, думи са на друго дете, появило се в зрителното му поле, което не отговаря допълващо и съгласувано, не му говори, а реагира винаги с обратна мимика на жестовете му; и чак след смущаващото и неочаквано изживяване на сблъсъка с тайнствената и равна повърхност на огледалото, разкриващо смисъла си на огледало само ако в него се отразяват познатите близки хора, чието присъствие не е илюзия, детето започва да схваща разликата между зрителния образ, който показват собственото му тяло и лице, и усетения образ, единствения, който е имало дотогава, образът на своето желание. Благодарение на разликата между зрителния и пластичен вид на другите и тяхното умалено и неподвижно сензорно частично изображение — портрет, фотография, скулптура, кино, — благодарение на опита с огледалото детето разбира, че тези уголемени или умалени образи на хората от неговото обкръжение само напомнят за тях в зрителните или осезателните нагони, когато става дума за скулптури, и в двигателните нагони, когато става дума за кино. Поради невъзможността да общува със себе си в огледалото, то схваща, че не може да има желание за обмен и общуване само с образа на другия, когото разпознава, но от когото не е разпознато в същото време, както става при истинска среща в общото за двамата време и пространство — тогава двамата партниращи си и допълващи се събеседници взаимно означават с вида си наличието на желание и съгласие за неговото задоволяване.

Независимо от това, по време на зрелия живот представата за другия, когато той отсъства, предизвиква задържане или възбуждане на желанието. Доказателство ни дават изрязаните от шперплат силуети на готвачи или прикриващи се полицаи край пътищата. Образът на човешко същество с неговите служебни атрибути оказва незабавен ефект върху желанието на субекта, който го съзира. Визуалното изображение не действа като такова; то действа по силата на факта на езиковата условност, запазена в паметта, на междуличностната връзка между субекта и възрастни, които със своя вид, в случая на зрителните нагони, му припомнят езиковите връзки, присъщи на функцията им на готвач или полицай. Тъкмо тази представа предизвиква спомена за междуличностния език, който е в основата на психичната структура на либидото: То (активните и пасивните нагони), Азът (нагоните към уподобяване с първия по важност друг човек, който е възпитал детето, и неговите съгласувани с другите езикови отношения), идеалният Аз (възрастният, в съответствие с когото детето иска да развие своето либидо) и Свръхазът (инхибирането на То в служба на идеалния Аз).

Именно поради опита с гладкото огледало, киното, фотографията, аудиовизуалната техника, звукозаписа на гласа, детето — а впрочем и зрелият човек — разбира чрез посредничеството на присъстващия в тези опити човек образа, който другият си съставя за него по зрителен и слухов път, както и това, че самият той си съставя различен образ за другите чрез частичните нагони, опосредствани от зрителни и слухови образи.

Все чрез тези опити човешкото същество получава възприятие за неумолимата си самота поради факта, че усещането на неговото желание никога не може да се изрази напълно, както и заради това, че никаква взаимност от страна на приятелско човешко същество, колкото и близко да е то, не може да знае страданието му, радостта му; и все пак, за да страда по-малко от самотата си, то трябва непременно да изрази тази взаимност, защото нарцисизмът му я поддържа в равновесие и единство само известно време и тя трябва да бъде постоянно подсилвана чрез контакти с другия. Така е и защото познанието, което дава за себе си чрез словото, и познанието за желанието на другите, което получава от тяхното правдиво или лъжливо слово, излиза от гласа, от дъха, чието седалище е гръдният кош, и защото символичното място на срещата на чувствата, породени от желанието на тяхното излъчване и приемане е разположено в символична органна маса, съответстваща на масата на сърдечната плът. Още повече че при силно вълнение човешкото същество усеща как сърцето му бие с различен ритъм от обикновено и си дава сметка, че това е неочаквана тревога за желанието му.

Чрез загубата или отсъствието, раздялата с приятелите му (тези, които могат да образуват с него съгласувана двойка, подхранваща нарцисизма му) човешкото същество познава сърдечните изпитания. Последните структурират личността му във всяко отношение и стават източник на желания, които могът да бъдат задоволени чрез другите.

Така чрез тези опити човешкото същество открива, че ако не може да се изразява чрез езика и да разбира езика на другите, то е само сред множество, в което неговият избор среща у другите само нищожен отглас, звуково отражение на неразличимия му и пренебрегнат вик.