Урсула Ле Гуин
Сили (9)

9

Етер и Бригин може и да не одобряваха внезапната ми популярност, но вероятно осъзнаваха, че всеки опит да се нарушат вечерните събирания може да предизвика всеобщо възмущение. Ето защо се задоволяваха с презрителни подмятания към мен, към Чамри и Вен-не, като мои ловни другари, но не закачаха останалите мъже. И така аз и ентусиазираната ми публика преминахме през „Обсадата и падането на Сентас“, докато мрачната зима се изтърколи и дойде пролетта. Стигнахме финала малко преди пролетното равноденствие.

За някои от мъжете беше доста трудно да осъзнаят, че поемата е свършила. Сентас бе паднал, стените и портите бяха разрушени, цитаделата бе изгорена до основи, мъжете в града избити, жените и децата — отведени в робство, а героят Рурек бе повел триумфиращата си, натоварена с плячка армия обратно към Пагади. Но какво бе станало след това?

— Сега ще мине ли покрай хълмовете на Требс? — поиска да узнае Бакок. — Както каза пророчицата?

— Със сигурност ще мине оттам, ако не този ден, то някой от следващите — отвърна Чамри. — Не можеш да избегнеш онуй, що ти е било предсказано.

— Добре де, защо Гав не ни разкаже за това?

— Бакок, историята свършва с превземането на града — обясних.

— Какво… сякаш всички са измрели? Но те не са — нали?

Чамри се опита да му обясни какво е това поема, но Бакок само се натъжи повече, а също и останалите.

— Пак скучни вечери! — оплака се Таффа. — Ще ми липсват двубоите с мечове. Ужасно е да участваш в тях, но е толкова величествено да слушаш как е станало.

Чамри се ухили.

— Това важи за доста неща в живота.

— Гав, има ли и други подобни истории? — попита някой.

— О, има много и най-различни — отвърнах предпазливо. Не горях от желание да започвам нов епос. Имах чувството, че съм се превърнал в пленник на аудиторията си.

— Защо не ни разкажеш още някоя?

— Идната зима — обещах. — Когато нощите отново станат дълги.

Те преглътнаха решението ми безропотно, сякаш беше някакво неясно жреческо правило за изпълняване на ритуал.

Само Булек подхвърли мечтателно:

— Ех, защо няма и кратки истории за късите нощи…

Той бе изслушал епоса с почти болезнено внимание, потискаше доколкото можеше кашлицата и проявяваше определени предпочитания към баталните сцени, вместо към описанията на разкошните стаи в дворците, домашните сцени и романтичната любов на Алира и Руоко. Харесвах го и се натъжавах, като гледах как този млад човек от ден на ден се разболява все повече, въпреки че времето се разведряваше и ставаше по-топло. Не можах да издържа на молбата му.

— О, има и кратки истории — отвърнах. — Ще ви разкажа една. — Първо смятах да се спра на „Моста на Нисас“, но се отказах. Макар и съвсем ясни в съзнанието ми, тези думи пламтяха със сила, която не можех да понасям.

И тъй, опитах се отново да се пренеса в класната стая, която съществуваше в ума ми, и отворих тетрадката, където записвахме басните на Ходис Бадери. „Човекът, който изяде луната“. Казах им я, дума по дума.

Те ме слушаха също тъй внимателно, както винаги. Баснята бе посрещната противоречиво. Някои се смееха и викаха: „О, това е най-доброто от всичко досега!“, но други само клатеха глави и мърмореха: „Глупости“. Таффа бе един от тях.

— Не разбирате ли, че тук се крие поука? — каза им Чамри, който бе изслушал баснята с нескрито удоволствие. Те продължиха да спорят дали човекът, изял луната, е лъжец, или не. Нито веднъж не ме помолиха да се намеся в споровете им или да им бъда арбитър. За тях аз бях само нещо като жива книга. Аз осигурявах текста. Преценката оставаше изцяло тяхна. Слушах пререканията им и се учудвах на дълбока им житейска мъдрост.

След този случай почти всяка вечер ме караха да разкажа някоя басня, но вече не бяха така настойчиви, тъй като не бяхме принудени да търсим топлината на колибите. Можехме да стоим до късно навън. Отново беше дошло време за лов, поставяне на примки и ходене за риба: зимата бързо отстъпваше територията си на пролетта. Трупахме не само месо, но и див лук и различни билки, които се намираха в гората. Липсваше ми овесената каша, която често ни даваха в града, но тук нямаше нищо, от която да я правим.

— Чувал съм, че Горските братя крадели зърно от богатите фермери — подметнах веднъж на Чамри, докато беряхме див хрян.

— Така е, но само тези, които могат — отвърна той.

— И кои са те?

— Хората на Барна, дето живеят на север.

Името предизвика странен отзвук в душата ми, пробуди някакви неясни изображения, но аз ги игнорирах. Предпочитах да си спомням думи вместо картини.

— Значи там има някой, който се казва Барна?

— О, да. По-добре обаче да не го споменаваш пред Бригин.

Продължих да разпитвам и Чамри, който също обичаше да разказва разни истории, ме запозна с подробностите. Оказа се, както подозирах, че нашият отряд е бил част от по-голяма група, с която не сме в много добри отношения. Барна бе главатарят на тази група. Етер и Бригин се разбунтували срещу неговото управление и довели част от хората тук, в южните покрайнини на гората — сравнително най-отдалеченото място от селищата наоколо и следователно безопасно, що се отнася до набезите на ловците на роби. Но освен това и най-бедното за набавяне на храна от гората и стадата.

— Там, при тях, всичко е в изобилие — каза Чамри — Охранени волове. Овце! Ах! Какво ли не бих дал да опитам овнешко! Мразя овцете, тези вонящи, покрити с дебела козина тъпи животни, но когато зацвърчат на шиш, си е друго. Мога да изям цяла овца наведнъж.

— Хората на Барна отглеждат ли крави и овце?

— О, не. Оставят на другите да го правят. А после си избират най-доброто. Някой би го нарекъл кражба, но ние му викаме десятък. Защо да прибягваме до такива крайни изрази? Вземаме десятък от стадата на фермерите.

— И ти ли си живял там, в отряда на Барна?

— За известно време. Доста добре си живуркахме. — Чамри се поизправи, разкърши рамене и ме погледна.

— Там ти е мястото, момко, да знаеш. Не тук сред тези тъпаци. — Отърси буцата пръст от един корен, отри го в ризата си и отхапа. — Ти и Венне. Трябва да се махнете оттук. Ще ви посрещнат с отворени обятия — него, защото го бива в лова, а ти имаш златни уста… — Той примижа и задъвка сочния корен. — А тук с този твой приказлив език само ще си навлечеш белята.

— Ти ще дойдеш ли с нас?

Той изплю остатъка и си избърса устата.

— Ама че е люто, в името на Камъка! Не зная. Тръгнах с Бригин и другите, защото ми бяха другари. А и там не ме свърташе на едно място. Наистина не зная.

Чамри беше човек, който трудно се задържа на едно място. Въпреки това се оказа доста лесно с Венне да го примамим да се присъедини към нас, когато най-сетне решихме да избягаме. Беше скоро след този разговор.

Бригин и Етер усещаха раздвоението в отряда и се опитаха да го потиснат със заповеди и още по-сурови правила. Етер заяви на Булек, който вече беше наистина тежко, болен, че ако не излезе с другите на лов, няма да получи храна. Може би само го плашеше, а може пък и наистина да го мислеше — тези хора бяха свикнали с лишенията и трудностите и ако някой лежеше по цял ден, го смятаха за ленивец. Във всеки случай Булек се изплаши до смърт и помоли да го вземат в една ловна дружинка. Измина само няколко крачки извън лагера, падна и повърна кръв. Венне се нахвърли върху Етер и го обвини, че убива Булек като безчувствен робовладелец. После отидохме при потока и той ми каза:

— Смятах да намерим местенце на Булек, където да ни почака, щом напуснем лагера, но сега дори не може да върви. Той умира, Гав. Не мога да остана повече тук. Не мога да понасям глупавите им заповеди! Те смятат, че са господари и че ние сме им роби. Искам да убия тоя проклетник Етер! Трябва да се махна оттук.

— По-добре да го обсъдим с Чамри.

И така и направихме. Отначало той ни посъветва да изчакаме, но като видя колко е разгневен Венне, се съгласи да тръгнем още същата нощ.

Ядохме заедно с другите. Никой не пророни думичка. Булек лежеше и се бореше за всеки дъх в една от колибите. Чух мъчителното му дишане в мрака преди зазоряване, когато с Венне и Чамри напуснахме лагера, натоварени с нещата, които смятахме за свои — дрехите, които носехме, по едно одеяло и по един нож, лъка и стрелите на Венне, моите рибарски кукички, няколко примки за зайци, шивашките такъми на Чамри и малко сушено месо.

Беше два месеца след равноденствие, краят на май, нощта бе мека и приятна, утрото мъгливо, огласяно от песните на птичките. Ужасно приятно бе да си отново свободен, да оставиш зад гърба си дрязгите и враждите. През целия този ден вървях изпълнен с надежди и не спирах да се чудя как сме могли да търпим толкова дълго тиранията на Етер и Бригин. Но привечер, когато спряхме да отдъхнем, но не запалихме огън, от страх да не ни открият, настроението ми помръкна. Не спирах да мисля за Булек и останалите: за Таффа, който веднъж вече беше дезертирал и бе изоставил жена си и децата, без капчица надежда някога да се върне при тях; за добросърдечния и простодушен Бакок, който дори не знаеше името на селцето, в което се е родил… Те всички бяха тъй добри с мен. И се бяхме заклели да сме верни един към друг.

— Какво те мъчи, Гав? — попита Чамри.

— Имам чувството, че съм ги измамил — отвърнах.

— Ами те също могат да си тръгнат, стига да пожелаят — посочи Венне незабавно, което ме наведе на мисълта, че го измъчват сходни угризения.

— Булек не може — рекох.

— Не мисли за него. Всеки трябва да измине своя път — успокои ме Чамри. — Това ти е лошото, Гав, че си прекалено лоялен. Не поглеждай назад. Не се обвързвай, така е най-добре.

Странни думи, над които се замислих. Какво искаше да каже? Аз и без това никога не поглеждах назад. Пък и нямах нищо, на което да съм верен, нищо, за което да се държа. Отивах там, където ме отведе късметът. Бях като листо, носено от вятъра над реката.

Гората бе непроходим лабиринт от паднали дървета и храсталаци. Чамри непрестанно обясняваше, че скоро ще излезем на открито, и наистина, на втория ден стигнахме един хълм и плитка рекичка. Докато се излежавахме уморено във високата трева, само на двайсетина крачки от нас мина цяло стадо елени — изгледаха ни безгрижно и си продължиха по пътя. Вървяха един зад друг и единственият звук, който издаваха, бе шляпането на големите им уши. Венне безшумно извади лъка, опъна тетивата и стрелата излетя, бръмчеше като пчела. Последният елен в редицата падна на колене, после полегна на една страна, в пълна тишина. Другите дори не се обърнаха, а продължиха към гората.

Изкормихме елена, одрахме го и от много време се наядохме до насита. Докато седяхме около загасващия огън, Чамри рече:

— Ако бяхме в Предпланинието, щях да кажа, че си призовал този елен.

— Призовал?

— Това е дарба — призоваване на диви животни. Когато бранторът излиза на лов, взема със себе си някой, който я притежава. Надареният с тази сила може да повика всякакви животни — глигани, елени, дори мечка.

— Аз не мога — отвърна умислено Венне. — Но си представям какво е да я имаш тая дарба. Дивите животни се плашат от хората. Ако можех да ги призова, щяха да идват при мен всеки път, когато излизам на лов. Щяха да пристъпват, сякаш ми казват: „Ето ме, нали ме повика?“ Обаче човек, който ги убива по този начин, не е истински ловец, а касапин.

Вървяхме още два дни и стигнахме един доста широк поток.

— Оттатък е страната на Барна — каза Чамри. — По-добре ще е да вървим по пътеката и да вдигаме шум, за да не ни вземат за вражески съгледвачи.

И тъй, ние поехме из „страната на Барна“, тропахме с крака като диви свине, както ни нарече Венне. Скоро някой ни викна да спрем и да не мърдаме. Подчинихме се. По пътеката към нас се приближиха двама мъже. Единият беше висок и слаб, другият — нисък и шкембест.

— Знаете ли къде се намирате? — попита ниският с привидно доброжелателен тон. Високият бе сложил стрела на тетивата, макар да не я бе насочил към нас.

— В Сърцето на гората — отвърна Чамри. — Няма ли да ни посрещнеш с добре дошли, Тома? Нима си ме забравил?

— В името на Разрушителя, кого виждат очите ми! Черен гологан се не губи! — Тома се приближи, стисна Чамри за рамото и го раздруса. — Ах, ти, планински плъх. Паразит такъв! Да ни избягаш посред нощ с Бригин и останалите. Защо ти трябваше да се захващаш с тях?

— Сбърках, Тома — отвърна Чамри. — Да го наречем грешка и да забравим, а?

— Защо не? Няма да е последното нещо, което ти прощавам, Чамри Берн. — Пусна го и попита: — Какви са тия, дето ги водиш? Малки плъхчета?

— Когато си тръгнах, взех с мен онази свинска глава Бригин и брат му — отвърна Чамри, — а ти водя два бисера, специален подарък за Барна. Този момък е Венне и може да повали елен от хиляда стъпки, а Гав, до него, разказва истории, които ще те накарат да се давиш в сълзи в един момент и да ревеш от смях в следващия. Отведи ни в Сърцето на гората, Тома!

Повървяхме около миля през гората — предимно дъб и елша — и излязохме на странно място.

Сърцето на гората беше цял град, с малки градини пред къщите, сеновали и обори за животните, заградени с високи стени, с улици и площади — и всичко това от дърво. Градовете и селата се строят от камък и тухла; доколкото знаех, само оборите за добитъка и колибите на робите се сковават от трупи. Но това тук бе цял дървен град. И гъмжеше от хора: мъже, жени и деца, навсякъде — в градините, по улиците. Гледах с почуда жените и децата. Дивях се на високите къщи от гладки трупи. Спрях смаян на просторния централен площад, който бе пълен с хора. Венне, който стоеше до мен, ме улови за ръката.

— Гав, никога не съм виждал нещо подобно — прошепна пресипнало.

Поехме отново след Чамри, като козлета зад опашката на майка си.

Чамри също се оглеждаше изненадано.

— Не беше и наполовина толкова голям, когато си тръгнах — възкликна той. — Леле що нещо сте построили!

— Имаш късмет — обади се Тома, нашият дебел водач. — Ето го и него самия.

През площада, право към нас, вървеше едър брадат мъж. Много висок, плещест, широк в кръста, с тъмночервена къдрава коса, брада, която покриваше чак скулите му, и големи ясни очи. Крачеше съвсем леко, сякаш се носеше на няколко пръста над земята, и веднага щом го видях, си дадох сметка, че това трябва да е „той самият“, както го бе нарекъл Тома. Мъжът ни огледа с добронамерено и проницателно любопитство.

— Барна! — Провикна се Чамри. — Ще ме приемеш ли обратно, още повече че ти водя чудесни нови попълнения? — Не се поклони, но в позата му се долавяше уважение, въпреки наперения тон. — Аз съм Чамри Берн от Бернмант. Допуснах грешката да си тръгна преди няколко години.

— А, планинецът — изръмжа Барна и се засмя. Имаше широка усмивка, която блесна насред гъстата му брада, и дълбок басов глас. — Какво пък, добре дошъл отново. При нас всеки е свободен да идва и да си отива. — Стисна ръката на Чамри. — Кои са тези момци?

Чамри ни представи и описа с по няколко думи способностите ни. Барна потупа Венне по рамото и го увери, че един ловец винаги е добре дошъл в Сърцето на гората, а мен погледна внимателно и рече:

— Гав, ако искаш, намини към мен малко по-късно. Тома, ще ги настаниш, нали? Хубаво. Добре дошли при свободата, момчета! — И се отдалечи; стърчеше с цяла глава над околните.

Чамри сияеше.

— В името на Камъка! Нито една лоша дума! Простил ми е! Велик човек, с голямо сърце!

Настаниха ни в една хижа, в сравнение с която колибата ни бе опушена дупка, и се нахранихме в столовата, която работеше през целия ден за всички. Там най-сетне се изпълни съкровеното желание на Чамри — бяха изпекли няколко овци и той яде печено, докато очите му не засияха от задоволство над лъщящите от мазнина бузи. След това ме отведе в къщата на Барна, която се извисяваше на централния площад. Не посмя обаче да влезе с мен.

— Не ми се ще да си насилвам късмета — обясни. — Покани теб, а не мен. Изпей му онази твоя песен, „Свобода“, ясно? Това ще го спечели.

И тъй, аз влязох — вътре имаше доста хора — и съобщих на всеослушание, че идвам по покана на Барна. В първата стая имаше само мъже, но от другите чувах и женски гласове и този звук — звукът на много гласове в различни стаи, внезапно пробуди въображението ми. Искаше ми се да спра и да се заслушам. И да чуя един определен глас.

Но вместо това последвах мъжете в една просторна стая с камина — не беше запалена. Барна седеше в голямо кресло, сякаш изработено специално за него, и разговаряше с десетина мъже и жени. Жените носеха красиви дрехи в цветове, каквито не бях виждал от месеци, освен в небето призори и по цветята. Може да ми се смеете, но тъкмо цветовете, а не жените, привлякоха вниманието ми. Някои от мъжете също носеха хубави дрехи и беше приятно да гледаш чистите им умити лица. Картината ми се стори позната.

— Ела тук, момко — покани ме Барна с дълбокия си властен глас. — Гав, нали? От Касикар ли си, Гав, или от Асион?

В лагера на Бригин никой не питаше откъде идваш. На този въпрос не се гледаше с добро око сред роби бегълци, крадци и дезертьори. Чамри бе единственият, който разказваше свободно за мястото, откъдето беше избягал, и това без съмнение се дължеше на факта, че се намираше достатъчно далече от дома си, за да се притеснява, че мълвата ще стигне дотам. Съвсем наскоро бяхме чули, че през гората минал отряд ловци на избягали роби. За всички нас беше по-добре да се отървем от миналото си. Затова въпросът на Барна ме свари неподготвен и отвърнах колебливо и изплашено, сякаш лъжех:

— Ами… аз съм от Етра.

— От Етра значи? Ами да, градският човек си личи. Аз самият съм роден в Асион, роб и син на роби. И както виждаш, създадох свой град в гората. Какъв смисъл от свободата, когато си беден, гладен, мръсен и премръзнал? Не ни трябва такава свобода! Някои нямат нищо против да превиват гръб, други предпочитат да се радват на труда на своите ръце, но тук, в нашето царство, никой не е длъжен да се подчинява на другите. Това е началото и краят на Закона на Барна. Нали така? — обърна се той към хората около него и те се разсмяха и извикаха в един глас:

— Точно така!

Магнетизмът и доброжелателството на този човек, искрената му радост от живота — всичко това бе завладяващо. Той излъчваше сила и топлина. И същевременно очите му издаваха жив и дълбок ум. Погледна ме и рече:

— Бил си домашен роб и са се отнасяли доста добре с теб, нали? Какво те учиха да правиш във вашата Къща?

— Готвеха ме за учител — отвърнах. Говорех бавно, сякаш четях разтворена книга в главата си. Или сякаш говорех за някой друг.

Барна се наведе напред, внезапно заинтересуван.

— Значи си образован? Можеш да пишеш и четеш, така ли?

— Да.

— Чамри ми каза, че си певец.

— Разказвач — отвърнах.

— Разказвач. И какво по-точно разказваш?

— Всичко, което съм прочел — отвърнах, защото знаех, че това не е хвалба.

— И какво си чел?

— Историци, философи, поети.

— Наистина си образован. В името на Глухия бог! Най-сетне един образован човек при нас! Книжник! Бог Късмет ми прати това, от което имах нужда! — Барна ме гледаше с радостна почуда, после скочи от креслото и ме прегърна. Лицето ми потъна в къдравата му брада. Стисна ме толкова силно, че ми изкара въздуха, после изпъна ръце, за да ме огледа още веднъж.

— Ще живееш тук — заяви. — Разбрано? Диеро, намери му стая! И довечера ще ни разкажеш нещо, нали? Искаме да чуем какво знаеш, Гав-книжнико.

Казах, че съм съгласен.

— За съжаление тук нямаме никакви книги — продължи той, сякаш се извиняваше. — Разполагаме с всичко друго, което може да потрябва на човек, но не и с книги. Моите хора са невежи, не можеш да очакваш от тях да носят книги със себе си, когато идват в гората. Та те дори не познават буквите. — Разсмя се и отметна глава назад. — Е, май идва краят на тази мъка. Ние с теб ще се погрижим за това. Довечера значи!

И ме пусна. Една жена с виолетова туника ме улови за ръката и ме отведе. Отначало я помислих за доста възрастна, някъде над четирийсетте, но гласът и маниерите й, както и красивата рокля, промениха първото ми впечатление. Тя ме заведе в една таванска стая, като пътьом се извини, че е на горния етаж и е доста тясна. Смотолевих, че последните месеци съм прекарал с цял куп мъжаги в една колиба, и тя добави:

— Можеш да живееш в бараката, ако искаш, разбира се, но Барна се надява да почетеш неговата къща.

Нямах нито сили, нито желание да разочаровам тази елегантна и чувствителна дама. Изглежда, всички приемаха с абсолютно доверие думите ми, че съм образован.

Жената ме остави в стаята. Имаше малък квадратен прозорец, легло с матрак и завивки, маса, стол и газена лампа. Беше като дар от боговете.

Върнах се в общото помещение, но Чамри и Венне бяха излезли. Помолих мъжа, който се изтягаше на съседното легло, да им предаде, че ще живея в къщата на Барна. Той ме погледна малко изненадано, после ми намигна и подметна:

— Това си е жив късмет.

Оставих багажа си при нещата на Чамри, тъй като нямаше да ми трябват нито въдицата и куките, нито парцаливото одеяло. Взех ножа и го затъкнах в колана си, защото бях видял, че така правят повечето мъже тук. Върнах се в къщата на Барна. Вече имах възможност да я огледам по-добре. Обърнатата й към централния площад фасада беше широка и висока, подпряна на дебели трупи, и макар цялата къща да бе построена от дърво, а малките прозорчета да нямаха стъкла, видът й бе доста внушителен.

Седнах на леглото в моята стая — моята собствена стая! — и се отдадох на смутеното вълнение, което постепенно ме завладяваше. Изпитвах известно притеснение, че ми предстои да декламирам пред този чистосърдечен, открит и непредсказуем гигант и неговата свита. Щеше ми се да потвърдя още от първия път своята начетеност и образованост. Нямаше да е лесно за човек, дошъл тук от мрака и тишината на гората, от мълчаливата забрава… Но все пак бях изрецитирал цялата „Сентас“ на моите другари, нали? Достатъчно бе да си припомня началото, а после всичко дойде от само себе си. Наученото беше в мен. Часовете, прекарани в класната стая, не се бяха оказали напразни.

Но днес имах чувството, че в ума ми е вдигната стена. Не откривах нищо освен пустота.

Лежах като замаян. Светлината започна да помръква и малкият прозорец се обагри в червеникаво сияние. Изправих се, сресах се с пръсти, доколкото можах, и вързах косата си назад с рибарска корда, защото не я бях подстригвал повече от година. Това бе всичко, което можех да направя за външния си вид. Слязох по стълбите и влязох в просторната всекидневна, където вече се бяха събрали трийсет-четирийсет души и разговаряха оживено.

Посрещнаха ме с добре дошъл и Диеро, жената е виолетовата туника, ми поднесе вино. Изпих го на един дъх, защото бях жаден. От виното ми се зави свят. Не посмях дай кажа, че не искам да ми пълни чашата, но поне бях достатъчно благоразумен да не я изпия пак. Едва сега я погледнах — беше много красива, с рисунки на маслинови листа. Зачудих се дали в Сърцето на гората има майстори златари. После до мен застана Барна и гласът му надви глъчката. Той сложи ръка на раменете ми, отведе ме в средата на стаята, призова присъстващите да запазят тишина и ми кимна усмихнато.

Съжалявах, че нямам лира, каквато носят странстващите разказвачи, за да създам подходяща атмосфера и да я използвам като фон. Наложи се да започна сред пълно мълчание, което не беше никак лесно. Оказа се обаче, че имам солидна подготовка. „Изправи се, Гавир, не мърдай с ръце, нека гласът тръгва от диафрагмата, изпъчи гърди…“

За начало избрах една древна поема, „Асионските мореплаватели“. Бях се сетил за нея, защото Барна бе споменал, че е от Асион. Надявах се да бъде посрещната с интерес. Това е разказ за кораб, който пренася съкровище нагоре по брега от Ансул до Асион. Корабът е превзет от пирати, те убиват моряците и нареждат на робите да гребат към остров Сова, който е пиратското убежище. Гребците се подчиняват, но през нощта се освобождават от веригите си, вдигат бунт и избиват пиратите. След това откарват кораба с цялото съкровище в пристанището на Асион, където Господарите на града ги посрещат като герои и ги награждават с дял от съкровището и свобода. Поемата има променлив ритъм, подобно на морски прибой, и аз виждах как всички тези облечени в красиви дрехи хора слушат с ококорени очи и отворени уста, също като моите парцаливи събратя в задимената колиба. Ние всички бяхме на борда на кораба сред безбрежното сиво море.

Когато свърших, се възцари мълчание. Барна се надигна пръв и гласът му прокънтя:

— Освободили ги! В името на Сампа Създателя и Разрушителя, освободили ги! Ето това е история, която ми е по сърце! — Прегърна ме и продължи въодушевено: — Макар че се съмнявам тази история да е истинска. Благодарност към някакви си роби гребци на галера? Как ли пък не! Нека ти кажа как е по-възможно да е приключило всичко това: въобще не са отплавали за Асион, а са се отправили на юг, обратно в Ансул, откъдето са дошли парите, и като стигнали там, заживели богато, щастливо и свободно! Какво ще кажеш? Но все пак това е чудесна поезия, величествена и отлично изпълнена! — Тупна ме по рамото, после ме поведе да ме представя на мъжете и жените, които също ме хвалеха и ми благодаряха. Изпих и втората чаша вино и главата ми се завъртя съвсем. Зарадвах се, когато най-сетне се качих горе и се изтегнах в леглото. Денят бе дълъг, уморителен и интересен. Заспах веднага.

Така започна животът ми в Сърцето на гората и моето запознанство и приятелство с основателя на този град. Можех само да се радвам, че Късмет все още е с мен. Тъй като не бях знаел за какво да го помоля, той сам ме бе дарил с това, от което имам нужда.

Радушното посрещане, което ми бе устроил Барна, имаше и друга, много по-прагматична страна. Ставаше дума за онова, което бе споменал — за необходимостта хората от неговия град да бъдат не само свободни, но и образовани.

Не след дълго той спечели напълно доверието ми. Също като мен и той бе израсъл роб в богаташка къща, където господарите и част от робите били образовани и имало книги. Нещо повече, книжниците, които посещавали Асион, идвали в тяхната къща, за да разговарят с господарите. Там често гостували поети, дори прочутият философ Деннетер прекарал цяла година в този дом. Всичко това пленило ума и разпалило въображението на малкия Барна, а той на свой ред впечатлил господарите си с бързината, с която учел, и с живия си ум. Денеттер възлагал големи надежди на младия роб, дори искал да го направи свой ученик, да го вземе със себе си в пътешествията си по света.

Но когато Барна станал на петнайсет, робите в големите градски казарми на Асион се разбунтували, разбили арсенала на градската стража, укрепили се вътре и изклали стражниците и войниците. Обявили се за свободни граждани, настояли градът да ги признае за такива и призовали всички други роби да се присъединят към тях. Много от домашните роби го направили и няколко дни в Асион царяла бъркотия и паника. После пристигнал военен отряд, обсадил арсенала и го превзел. Бунтовниците били изтребени, почти всички останали роби били заподозрени в съучастничество. Започнали да ги дамгосват, за да не могат никога да бъдат освободени. Барна, който тогава бил на петнайсет, избегнал дамгосването, но вече не можело да става и дума за философия и пътувания. Преместили го в градските казарми и го пращали на тежка работа.

— Така приключи моето образование — разказваше ми той. — От онзи ден не съм държал в ръцете си книга. Но все пак имам няколко години учение, чувал съм да говорят много мъдри мъже и осъзнавам, че отвъд това, което познаваме, съществува един друг свят на ума и човешкия дух, който стои много по-високо от всичко останало. Поне имам представа какво ми липсва тук. Мога да дам свобода на хората си, но каква полза да си свободен, когато си невеж? Какво е свободата сама по себе си, ако не способността на ума да научава това, от което има нужда или което харесва? Ах, дори тялото ти да е оковано в тежки вериги, ако познаваш прозренията на философите и помниш думите на поетите, можеш да се освободиш от оковите си и да крачиш между най-великите!

Тази възхвала на познанието ме трогна искрено. Бях живял сред хора толкова бедни, че нищо отвъд собствената им мизерия нямаше значение за тях и затова те смятаха познанието за безполезно. Бях приел преценката им като неразривна част от тяхната сиромашия. От доста време не се бях сещал за произведенията на великите поети и когато започнаха да се пробуждат в съзнанието ми, в лагера на Бригин, ги приех за дар свише, дар, който няма нищо общо с моите намерения и желания. След като аз самият бях стигнал дъното, не ми даваше сърце да кажа, че невежеството не е в състояние да оценява познанието.

Но ето, че пред мен стоеше човек, който бе доказал своята интелигентност, енергичност и смелост, като се бе издигнал от бедността и робството до положение, сравнимо с това на царете, и бе повел още много хора към един свят на пълна независимост — и той поставяше учението, познанието и поезията дори над собствените си постижения. Бях засрамен от своята слабост и вдъхновен от силата му. Колкото повече го опознавах и му се възхищавах, толкова по-голямо бе желанието ми да му бъда от полза. Но засега, изглежда, всичко, което той искаше от мен, бе да съм негов ученик, да обикалям с него града и да слушам думите му — което правех с удоволствие, — а после, вечер, да рецитирам по свой избор поеми и балади на неговите гости. Предложих да науча някои от неговите съратници да четат и пишат, но той отвърна, че няма книги, а и не би искал да си губя времето в писане, след като имам по-важни дела. Обеща при първа възможност да организира доставката на книги, а също и да потърси други образовани мъже, които да ми помагат за създаването на училище, където ще могат да се учат всички, които пожелаят.

Междувременно няколко млади скучаещи жени, които живееха в къщата на Барна, поискаха да се заема с обучението им и с негово разрешение организирах малък курс по писане и четене за тях. Барна дойде да ни посети и ме потупа ухилено по рамото.

— Не им позволявай да те измамят, момче. Хич не ги интересува четмото. Просто копнеят да се отъркат в нещо младо. — Той и приятелите му известно време се подиграваха на момичетата, че искат да станат книжни червеи, с което скоро ги отказаха. Диеро бе единствената, която идваше по-упорито.

Диеро беше красива жена, грациозна и с добро сърце. От малка я подготвяли за „момиче-пеперуда“. „Пеперудите“ на Асион — древен град, прочут с ритуалите, лукса и красивите си жени — били обучавани в изкуството да доставят удоволствие, като достигали висини, непознати в нито един от останалите градове-държави.

Но както ми каза самата Диеро, четенето не влизало в това обучение. Тя слушаше с жадно внимание моите поетични изпълнения и изпитваше огромно любопитство към литературата. Започнахме с азбуката и изписването на отделни думи. Възможностите й бяха скромни, но тя беше неуморна и полагаше огромни усилия, а и ентусиазмът й ми подейства завладяващо. Барна много се забавляваше от идеята Диеро да учи при мен.

Повечето от приятелите му, с които живееше от дълги години, се стараеха да приличат на него. От годините на робство бяха привикнали да изпълняват безпрекословно заповеди и нареждания, така че не изпитваха ревност към водачеството му. Отнасяха се с мен като с момче, което не им е съперник в нищо, отговаряха на всички мои въпроси и се стараеха да ме предупреждават, ако назряваха неприятности. Барна би свалил и ризата от гърба си заради теб, казваха ми те, но мисли му, ако разбере, че закачаш някое от неговите момичета. Обясниха ми, че Диеро дошла с Барна от Асион, когато той избягал, и в началото била негова любовница. Сега вече се били разделили, но тя станала домакиня на къщата и всеки, който не се отнасял с подобаващо уважение към нея, щял бързо-бързо да прекрачи прага в обратна посока.

Един ден, когато се изкатерихме на наблюдателницата в центъра на града, Барна ми обясни, че мъжете и жените трябва да са свободни да се обичат без лицемерните окови на обещаната вярност. Тази идея ми се стори примамлива. Всичко, което знаех за брака, бе, че това е занимание за господари, не за роби като мен, и по тази причина не бях размишлявал по въпроса. Но Барна се интересуваше от всичко на този свят и споделяше с околните разсъжденията и заключенията си. Имаше идеи и за децата: смяташе, че те трябва да са напълно свободни, никога да не бъдат наказвани и да бъдат оставяни да играят на воля и до насита. Още една възхитителна мисъл. Както повечето негови идеи.

Бях добър слушател, понякога задавах въпроси, но в повечето случаи го оставях да говори и се любувах на хоризонтите, които ми разкриваше с думите си. Барна обичаше да казва, че предпочита да размишлява на глас. Дори обяви на всеослушание, че съм му жизнено необходим.

— Къде е Гав-ди? — питаше, когато не бях наблизо. — Къде е нашият книжник? Трябва ми, за да размишлявам!

Живеех в къщата на Барна, но често посещавах Чамри. Той се бе присъединил към обущарската гилдия, което му осигуряваше сносен живот и интересни занимания, но въпреки това непрестанно се оплакваше от недостига на жени и печено овнешко.

— Време е най-сетне да пратят някой да докара ново стадо овце! — повтаряше непрестанно.

Венне скоро откри, че като ловец ще трябва да прекарва по-голямата част от времето си в леса, както бе правил и при Бригин, тъй като дивечът в околностите на Сърцето на гората отдавна бе изтребен. Всъщност градът вече не се изхранваше от лов. Малко по-късно го поканиха да се присъедини към една от групите, които събираха десятъка, и той се съгласи охотно. Излезе с тях да патрулира по пътя месец след като пристигнахме в града.

„Десетниците“, както ги наричаха, обикаляха по друмищата, които минаваха покрай гората, и спираха керваните. Задачата им беше да набавят добитък, коне, каруци и кочияши — на последните предлагаха да се присъединят към Братството. Ако откажели, обясни ми Барна, ги оставяли на пътя със завързани очи, докато не мине следващият керван и не ги прибере. Някои от тези нещастници били обирани толкова много пъти, че сами подавали ръце да ги вържат, когато ги спирали.

Имаше и „доставчици“, които отиваха сами, или по двойки, чак до Асион, за да купят от пазара неща, от които се нуждаехме, а също и да крадат от къщите на богаташите и от светилищата. В дървения град не се използваха пари, но Братството се нуждаеше от свежи постъпления, за да купува неща, които „десетниците“ не можеха да набавят — както и от благоразположението на градчетата в близост до гората и мълчанието на търговците от големите пазари. Барна обичаше да се хвали, че имал съкровищница, на която биха завидели и най-заможните асионски търговци. Никой не знаеше къде държи златото и среброто си. На „доставчиците“ даваха само бронзови и медни пари.

Барна и помощниците му бяха отлично информирани за това кой напуска Сърцето на гората. Не бяха много, само доверени хора. Както казваше Барна, достатъчен е един глупак, който да се разприказва на чаша ейл, за да пристигне цялата асионска армия. Тесните лъкатушещи пътеки, които водеха към градската порта, се охраняваха зорко и често се сменяха и заличаваха, за да не могат коловозите да доведат нежелани гости. Спомних си часовоите, на които се бяхме натъкнали, когато пристигнахме. Всички знаехме, че ако пазачите забележат през портата да излиза някой, който няма разрешение, ще го прострелят незабавно.

Предложиха и на Венне да бъде часовой, но той отказа — не можел да застреля някого в гърба. Предпочиташе да си остане „десетник“, тъй като това бе професия, която се ползваше с голямо уважение сред Братството. Самият Барна повтаряше, че „десетниците“ са сред най-ценните членове на обществото. И че всеки жител на Сърцето на гората трябва да си избере професията, към която го влече. И така, Венне кръстосваше околните пътища и непрестанно обещаваше на Чамри, че скоро ще му доведе цяло стадо овце, а ако не успее, поне харем.

Истината бе, че в Сърцето на гората нямаше много жени и всяка се охраняваше ревниво от един или неколцина мъже. Тези, които виждах по улиците, бяха или бременни, или водеха след себе си цял рояк дечица. Бяха облечени в красиви разноцветни дрехи, донесени от „десетниците“. В къщата на Барна имаше най-много млади жени и те бяха най-красивите. Не им се налагаше да работят, ако пък можеха да свирят на лира или да танцуват, още по-добре. Те бяха такива, каквито според Барна трябваше да са всички жени: „свободни, красиви и мили“.

Той обичаше да се заобикаля с млади момичета, флиртуваше с тях и се ласкаеше от вниманието им. Шегуваше се и ги увличаше в игри, но сериозните разговори оставаха за мъжете.

С времето започнах да усещам нарастващото бреме на доверието, което ми оказваше. Стараех се да го заслужа напълно. Продължавах да декламирам всяка вечер в голямата, всекидневна за всички, които идваха да ме слушат, и хората се отнасяха към мен с подобаващо уважение, въпреки че бях още момче. За някои от тях не бях нищо повече от средство за забавление, като джудже от пътуващ цирк, сигурно защото усещаха, че въпреки привидната ми начетеност не зная почти нищо за света, в който живея.

Не им обръщах внимание и се уповавах за всичко на Барна, той бе човекът, който неизменно запълваше пустотата.

Не бях единственият, който смяташе така. Барна беше сърцето на Сърцето на гората. Неговите възгледи за света и решенията, които вземаше, бяха пътеводна светлина за всички, волята му беше тяхната отправна точка. Властта му не се градеше върху страха, а на превъзходството на неговата кипяща енергия и интелигентност и на невероятното му великодушие — той винаги беше на крачка пред другите, бе видял онова, което предстоеше да видят и те, и знаеше какво трябва да се направи. Обичаше своите другари и предпочиташе да е сред тях, да е един от тях, вярваше искрено и от цялото си сърце и душа в идеите на Братството.

Вече знаех какви са му мечтите, защото ги бе споделил с мен, докато ме развеждаше като своя сянка навсякъде из града.

Не можех винаги да споделям обичта му към всички членове на Горското братство и се чудех как се справя с някои от тях. Макар храната и постелята да се деляха поравно между всички, винаги имаше някоя къща, която да е по-хубава от друга, и някоя вечеря, която да е по-вкусна. Винаги имаше хора, които обвиняваха другите, че са им отнели нещо, че имат повече от тях, хора, готови да дадат израз на завистта и ревността си с юмруци и ножове. Повечето жители на града бяха бивши фермери или роби, подлагани на мъчения от съвсем малки, и бяха свикнали с насилието. Барна също бе водил такъв живот и ги разбираше добре. Налагаше обаче правилата си с непоколебима воля, неизменно подкрепян от най-близките си съратници. И все пак от време на време се случваше по някое убийство, а почти всяка вечер имаше кавги. Лечителите постоянно имаха работа. По заповед на Барна бирата, която варяха в пивоварната, се разреждаше, но хората пак можеха да се напият, ако са изморени или пък пийнат повечко. А и да не бяха пияни, мнозина непрестанно се оплакваха от работата си, искаха да им намерят друга или недоволстваха от другарите си. Всички тези оплаквания стигаха до Барна.

— Хората трябва да се научат да бъдат свободни — обясни ми той. — Лесно е да си роб. Но да си свободен човек означава да използваш главата си, да даваш тук и да вземаш там, да си бъдеш сам господар. Те ще се научат, Гав, ще видиш, че ще се научат! — Но дори той понякога губеше търпение, изтощен от постоянните претенции, които му предявяваха, от дребнавите заяждания, ядосан от съперничеството между хората, дори най-близките му приятели, неговите съратници, обитателите на къщата — от нашето правителство, ако мога така да се изразя, макар че никой от тях нямаше титла.

Също както нямаше и Барна.

Той сам бе избрал сподвижниците си и те се бяха съгласили да му помагат, но решенията им трябваше да бъдат одобрени от него. Изборите чрез всеобщо гласуване бяха идея, за която не знаеше почти нищо. Разказах му как някои градове-държави в различни времена са имали републиканско управление и дори демокрация, макар че само свободните граждани са можели да гласуват. Спомних си онова, което бях чел за държавата и града Ансул, разположен далеч на юг: как бил управляван от служители, избрани от целия народ, и как нямало роби, докато самите ансулци не били поробени от една войнстваща раса от източните пустини. И за великата държава Урдайл, на север от Бендайл, където били забранени всякакви форми на потисничество — също като в Ансул, там признавали мъжете и жените за равнопоставени граждани и всеки гражданин имал право да участва в избора на консули за две години и на сенатори за шест. Барна слушаше с жив интерес всички тези разкази, обсъждаше ги с мен и споделяше вижданията си за това кое от наученото може да се приложи за управлението на свободната държава в гората.

Тези планове бяха любимата му тема, когато бе в добро настроение. Когато бе ядосан от поредната разправия, от затрудненията в снабдяването и от всякакви други проблеми, говореше за революция — за Въстанието.

— В Асион на всеки свободен гражданин се падаха по трима, дори четирима роби. В Бендайл всички фермери са роби. Ех, да можеха да осъзнаят кои са — и че без тях не може да се постигне нищо! Да можеха да разберат колко са много! Да можеха да проумеят каква сила представляват, стига да се обединят! Бунтът преди двайсет и пет години беше само моментен изблик. Имаше оръжия, но нямаше решения. Не знаеха къде да отидат. Нямаха обединяваща цел. Това, което подготвям тук, е съвсем различно. Съществуват два жизненоважни фактора. Първо, оръжията — вече разполагаме със солидни запаси. Ще ни посрещнат със сила и трябва да сме готови да отвърнем със сила. А след това — обединението. Трябва да действаме като един. Въстанието трябва да започне едновременно и навсякъде. В града, в провинцията, в селата и фермите. Нужна ни е мрежа от сподвижници, които поддържат връзка помежду си, които са готови, въоръжени и добре информирани, които знаят къде и кога да ударят, така че още първата факла да подпали цялата страна. Огънят на свободата! Каква беше онази твоя песен? „Бъди наш огън, Свобода!“

Приказките му за Въстанието ме запленяваха и безпокояха. Обичах да слушам плановете му, но не си давах сметка какво ще бъде заложено на карта. Случваше се да подхване разпалено:

— Гав, ти ми върна вярата! Досадните ежедневни проблеми не ми даваха мира. Все се занимавах с дреболии и взех да забравям за какво е всъщност всичко това. Дойдох тук, за да построя крепост, където да се събират мъже и жени, център, от който някой ден да тръгнат, мрежа, която да обхваща целия север на градовете-държави и Бендайл, която да обедини всички роби от Асион и Касикар. Да ги подготви за Въстанието, така че когато удари часът, да няма местенце, където да се скрият омразните тирани. Те ще призоват армиите си, знам, но кого ще нападнат тези армии? Господарите им ще са заложници в собствените си къщи и ферми, а градовете ще са в ръцете на робите. Ще ги затворим в бараките, така, както те затваряха нас по време на война. А животът в градовете ще продължава и пазарищата ще са отворени. Всичко ще си бъде постарому, само дето господарите ще са под ключ, а робите ще вършат онова, което са вършели винаги, и единствената разлика е, че никой няма да им заповядва… А когато армията нападне, ако се реши да нападне, първите, които ще загинат, ще са самите господари, заложниците, които ще врещят от стените: „Не им позволявайте да ни убият! Отменете атаката! Спрете!“ Пълководците ще си помислят, че отсреща има само роби, въоръжени с вили, и че лесно ще ги прегазят. Но вместо това ще ги посрещнат истински войници с брони и мечове, с лъкове и стрели, ще ги нападнат от засада, на добре познат терен. Никакви пленници. Или ще изкарат господарите на стените, където войниците да ги виждат, и ще кажат: „Нападнете ли, отсичаме им главите!“ Така ще бъде из цялата страна — във всяка ферма, селце или град, дори в самия Асион. Великото въстание! И няма да свърши, докато господарите не откупят свободата си с всяка жълтица, която притежават, с всичко, което е тяхно. А след това ще ги прокудим зад стените, за да се научат да живеят като обикновените хора.

Отметна глава назад и избухна в смях. Не го бях виждал толкова развеселен от дни.

— О, Гав, добре, че се появи!

Картината, която обрисуваше, бе невероятна и същевременно живописна и мамеща.

— Но как ще стигнеш до робите във фермите и до тези в къщите по градовете? — попитах. Опитвах се да съм прагматичен.

— Точно в това се състои нашата стратегия. Да намерим път към къщите и бараките, към робите в селата, да пратим хора, които да разговарят с тях — да ги уловим в нашата мрежа! Да им покажем какво могат и как да го направят. Да ги накараме да задават въпроси. Да им вдъхнем вярата, че те сами могат да участват в подготовката — стига да проявят търпение и да изчакат нашия сигнал. Ще е нужно доста време, докато се създаде цялата тази мрежа, докато подготвим планове за всеки град, за всяка крепост. И същевременно не бива да протакаме, защото колкото по-дълга е подготовката, толкова по-голяма е опасността от изтичане на информация; винаги има глупаци, които да се разприказват, и господари, които да се вслушат в думите им — „Какви са тези приказки в бараките? За какво шепнете в кухнята? Какво прави ковачът?“ И тогава ще изгубим огромното преимущество на изненадата. Много е важно да се подбере подходящият момент.

За мен всичко това, тази подготовка и изобщо Въстанието бяха само приказки. Барна мечтаеше на глас и наистина вярваше, че това ще се случи в недалечното бъдеще. Но моят ум бе обърнат към миналото.

Не ми бе останало нищо друго освен думи — поемите, които звучаха в главата ми, разказите и историите, които можех да разтварям в мислите си като книга, от която да чета. Извърнех ли поглед от тях, се озовавах в сивото настояще. Думите идваха винаги, когато имах нужда от тях. Извираха вътре в мен, сякаш се раждаха от нищото. Моето име беше дума. Етра беше дума. И това бе всичко — без смисъл и история. Свободата беше дума в поема. Красива дума — и красотата бе единственото значение, което имаше.

Пленен от мечтите си за бъдещето, Барна никога не ме разпитваше за моето минало. Вместо това един ден сам ми разказа за него. Отново говореше за Въстанието и навярно съм му отговарял без особен ентусиазъм, погълнат от обърканите си мисли. Той обаче не пропусна да забележи настроението ми и каза:

— Знаеш ли, Гав, ти си постъпил правилно. — Гледаше ме с ясните си очи. — Зная за какво си мислиш. Спомняш си за града, нали? И си казваш: „Какъв глупак съм бил! Да избягам от всичко това и да гладувам, да живея в гората сред невежи и необразовани хора, да им робувам дори повече, отколкото в къщата на моите господари! Това ли е свободата? Не бях ли по-свободен там, където можех да разговарям с учени хора, да чета книги, да спя на меко и да се събуждам на топло? Не бях ли по-щастлив там?“ Но не си бил. Не си бил щастлив, Гав. Знаеш го в сърцето си и затова си избягал. Ръката на господаря винаги е била над теб.

Той въздъхна и се загледа в огнището — беше есен и във въздуха се усещаше хлад. Слушах го, както когато ми разказваше любимите си истории, без да споря, без да подлагам думите му на съмнение.

— Зная как се чувстваш, Гав — продължи той. — Бил си роб в голяма къща, в богата къща в града, с добри господари, които са ти позволили да получиш образование. Всичко това ми е до болка познато! Смятал си, че си щастлив, защото си имал възможността да се учиш, да четеш, дори да обучаваш другите — да станеш учен човек. С тяхно разрешение. О, да! Но макар да са ти позволили да правиш някои неща, не си имал свободата да избираш нищо. Защото изборът винаги остава за тях. Те са господарите, силата е в тях. Ти си просто тяхна вещ. Не зная дали си го осъзнавал, или не, но те са властвали над всяка фибра от тялото ти, над всяка твоя мисъл и намерение. Потискали са те непрестанно. И малкото свобода, която си мислиш, че си притежавал, е била безполезна. Отпускали са ти синджира, подавали са ти тази свобода късче по късче, само и само да се радваш на измамното щастие. Така е, нали? Но после си възмъжал. А за един истински мъж, Гав, няма друго щастие освен собствената му свобода. Свободата да прави това, което пожелае. И тогава волята ти е потърсила тази свобода. Също както направих аз, много отдавна. — Потупа ме по коляното. — Не тъгувай — рече с усмивка. — Знаеш, че си постъпил правилно! Радвай се за това, както се радвам и аз!

Опитах се да му кажа, че всъщност се радвам.

Но той имаше и други задължения и ме остави при огъня. Това, което ми каза, бе самата истина.

Но не моята истина.

След като изслушах думите му, които бяха като изповед, се върнах за първи път — от колко ли време — в своите спомени. Надзърнах отвъд стената, която бях вдигнал в съзнанието си. Погледнах и видях истината: бил съм роб в една голяма къща, богата къща, покорен във всичко на своите господари, и единствената свобода, която съм притежавал, е била дарената от тях. И въпреки това съм бил щастлив.

В къщата на моето робство бях познал любов, по-скъпа от всичко на света, защото когато я изгубих, изгубих и всичко останало.

Целия си живот бях градил върху вярата и тази вяра бе предадена от Семейството на Аркаманд.

Аркаманд: с това име, с тази дума, всичко, което бях забравил, което бях отказал да си припомня, се върна и стана отново мое и заедно с това се възобнови неизказаната болка, която бях отхвърлил.

Седях край огъня, без да осъзнавам, че съм в стаята, превит, стиснал с ръце коленете си. Някой се приближи и застана до мен: беше Диеро, загърната в мек шал.

— Гав — промълви тихо, — какво има?

Опитах се дай отговоря, но от устата ми излезе само хлипане. Скрих лицето си в ръце и заридах.

— Кажи ми, хайде, кажи — подкани ме тя.

— Сестра ми. Милата ми сестра… — проплаках.

И тази дума засили плача ми, така че вече дори ми беше трудно да си поемам въздух.

Тя ме прегърна и ме залюля. Най-после спрях да плача и избърсах очите и носа си. Тя пак ме подкани:

— Кажи ми.

— Тя беше всичко за мен.

След което, нали вече бях започнал, продължих, през плач, с накъсани изречения, дай разказвам за Салло, за нашия живот и за нейната смърт.

Стената на забравата бе рухнала окончателно. Вече можех да мисля, да говоря и да си припомням. Бях свободен. И тази свобода бе неизразима мъка.

През този първи ужасен час се връщах отново и отново към смъртта на Салло, към това как е умряла, защо е умряла — все въпроси, които се бях страхувал да задавам.

— Нашата Майка знаеше… няма начин да не е знаела. Торм можеше да изведе Салло и Рис от копринените стаи, без да иска разрешение, без да пита дори, и изглежда, точно това е направил. Но другите жени не може да не са знаели и сигурно са отишли при нашата Майка и са й казали: „Торм-ди взе Рис и Салло, Майко… те не искаха да тръгнат и плачеха… вие ли му казахте, че може да ги отведе? Ще наредите ли да ги върнат?“ Но тя не направи нищо! Нищичко! Може би нашият Баща й е забранил да се меси. Той открай време покровителстваше Торм. Салло го каза, смяташе, че той мрази Явин и предпочита Торм. Но нашата Майка… тя е знаела… знаела е къде ги отвеждат Торм и Хоби, на онова място, с онези мъже, мъже, които използват момичетата, сякаш са животни, които… тя го е знаела. Рис беше още девица. А нашата Майка сама подари Салло на Явин. И въпреки това позволи на другия си син да я отведе и да я натика в ръцете на… Как са я убили? Дали се е съпротивлявала? Едва ли. Сред всички тези мъже. Те са я изнасилили, измъчвали са я, затова им трябват момичета, за да ги чуват как пищят, да ги мъчат и убиват. Да ги удавят, както са направили със Салло. Видях я… вече беше мъртва. Нашата Майка прати да ме повикат. Нарече я „нашата сладка Салло“. И ми даде… даде ми пари… за сестра ми…

От гърлото ми се изтръгна звук, който наподобяваше по-скоро хриплив вой. Диеро отново ме прегърна. И този път не каза нищо.

Известно време мълчахме.

— Те предадоха вярата ми — рекох накрая.

Диеро кимна. Седеше до мен, сложила ръка върху моята.

— Така е — каза едва чуто. — Най-важното е доверието. Барна смята, че е силата, но греши. Доверието е по-важно.

— Те имаха силата да го предадат — казах горчиво.

— И робите имат тази сила — отвърна тя с кротък глас.