Урсула Ле Гуин
Сили (7)

7

Лежа в мрака, на легло, от което се разнася странна силна миризма. Таванът е ниско над мен, прихлупен купол от тъмносив камък. До мен се изтяга нещо топло, притиска се към крака ми. Повдига глава и виждам издължена сивкава муцуна и черни блестящи очи, които ме гледат. Куче? Или вълк? Този спомен ме спохожда доста често — как се пробуждам в онова странно легло, с кучето-вълк до мен, под извития таван, който може и да е свод на пещера. Сега също го виждам. Лежа, кучето започва тихо да скимти и се надига. Някой го заговаря, после се приближава, казва нещо и на мен, но не разбирам думите. Не зная кой е, нито кой съм аз. Не мога да повдигна глава. Слаб съм, празен, безтелесен. Не помня нищо повече.

Ето един спомен, който ми отне много време, за да го открия, тъй като го бях изгубил — беше потънал някъде вътре в мен, заровен в мрака, както аз лежах в онази пещера.

Беше рано заранта на първия топъл ден от пролетта. Вътрешният двор на Аркаманд бе огрян от слънчеви лъчи и цареше ведро и безгрижно настроение.

— Къде е Салло?

— Салло и Рис заминаха с Торм-ди, Гав.

— С Торм-ди?

— Да. Откара ги в Горещи извори. Снощи, доста късно.

Разговарях с Фалли, която пазеше входа на копринените стаи. Беше излязла в западния двор с вретеното си. Едра жена, говореше бавно, някогашно момиче-подарък на нашия Баща. Покланяше се всеки път, когато споменаваше нашия Баща, нашата Майка или който и да било знатен член на Семейството. Почиташе ги като богове. Често й се присмиваха за това — „Фалли смята, че те вече са станали Предци“, казваше Йеммер. Фалли всъщност наистина бе доста глупава. Но какво бе това, което бе изтърсила току-що — поредната глупост? Че Торм-ди взел Рис и сестра ми и ги откарал в Горещи извори?

Горещи извори принадлежаха на Коррик Рунда, сина на сенатор Гранок Рунда, най-богатия и могъщ член на етранското правителство. Коррик искаше да се ожени за Астано, но годежът се провали. Той обаче не хранеше никакви лоши чувства и от известно време се бе сближил с Торм, беше се превърнал в негов покровител. Торм беше непрестанно с него и неговата компания от разглезени богати младежи. Младежи, които можеха да задоволяват на воля желанията си, след като Етра отново беше свободна. Безкрайни гуляи, жени, пиянски забави, които нерядко завършваха със сбивания по градските улици. Някои от нас намираха това приятелство за доста странно, като се имаше предвид суровостта и военното възпитание на Торм, но Коррик, изглежда, много го харесваше и непрестанно го канеше. Нашият Баща одобряваше това приятелство и дори го окуражаваше: смяташе го за особено полезно за Семейството, защото интересите на Арка съвпадаха с тези на Къща Рунда. Младежите са си младежи, винаги се напиват и вдигат гюрултия, но в това няма нищо лошо.

Тиб, който сега беше чирак готвач, следваше Хоби като кученце, когато той се прибираше в Аркаманд. И ни преразказваше чутото от него. Коррик и приятелите му обичали да напиват Торм, защото като се напиел, пощурявал и правел всичко, което му кажат — да се дуелира с трима наведнъж, да премери сили с мечка, да си разкъса дрехите и да танцува гол на стълбището на Сената, докато не се свлече с пяна на уста от поредния пристъп. Намирали го за много забавен, обяснявал Хоби, дори му се възхищавали. Някои от нас си мислеха, че използват Торм за клоун, за просташки забавления, също като джуджетата, дето Коррик ги държеше, за да се бият, или като слабоумния му едноок гигант, оръженосеца Хюрн. Но според Хоби въобще не ставало дума за това. Хоби казал, че Коррик Рунда взема уроци от Торм и се отнася с него като с учител по фехтовка. Казал също, че приятелите на Коррик уважавали Торм. Страхували се от огромната му сила. Обичали да го гледат разярен и обезумял, защото тогава и всички останали се бояли от него и от тях.

— Торм-ди е млад — бе мнението на Еверра по въпроса. — Нека се налудува, докато му е време за това. Ще поумнее, като порасне. Нашият Баща го знае. Той също е имал буйни дни на младини.

Имението Рунда, наричано още Горещи извори, беше на миля от Етра, насред плодородните полета западно от града. Сенаторът беше построил голяма нова къща там и я бе подарил на сина си Коррик. Хоби бе разказал на Тиб всичко, което знаеше за нея, а от Тиб научихме и ние: за богато обзаведените покои, пълните с жени копринени стаи, за украсените с цветя дворове и за великолепния басейн в задния двор — водата в него идвала от един горещ извор и винаги била с температурата на човешкото тяло, освен това била прозрачно синя, а по мраморните плочи около басейна се разхождали важно-важно пауни с неописуема красота. Хоби беше ходил там много пъти, като оръженосец на Торм. Всички тези млади благородници имаха оръженосци и телохранители, защото такава беше модата, самият Коррик имаше трима освен великана, а Торм наскоро си бе купил втори. На оръженосците също позволяваха да се забавляват с жените — след като приключат господарите, разбира се. Хоби се бе къпал в топлата вода на басейна. Беше разказал на Тиб всичко за него, за жените и за изобилната екзотична храна, например кълцан черен дроб от петел или езици на неродени агънца.

Ето защо веднага щом Фалли ми каза, че Торм е отвел Рис и Салло в Горещи извори, отидох в кухнята да потърся Тиб. Бях вцепенен от чутото. Мислех, че Тио може да знае нещо повече от Хоби. Но когато му казах какво съм чул от Фалли, той ме погледна стъписано и рече:

— Там има много жени. Рунда са пълни с млади робини. Торм е взел момичетата, за да се позабавляват.

Не помня какво отвърнах, но Тиб внезапно се намуси и ме изгледа сърдито.

— Виж, Гав, може да си любимец на учителя и така нататък, но не забравяй, в края на краищата, че Сал и Рис са момичета-подаръци.

— Никой не ги е подарявал на Торм — отвърнах. Говорех бавно, защото умът ми все още не бе излязъл от вцепенението. — Рис е девица. Салло беше подарена на Явин. Торм не може да ги извежда от къщата. Нито да ги води там. Нашата Майка никога не би го позволила.

Тиб повдигна рамене.

— Може Фалли да е объркала нещо — смотолеви и се върна към прекъснатата си работа.

Отидох при Йеммер и й казах какво съм чул от Фалли. Повторих и това, което бях казал на Тиб — че нашата Майка никога не би го допуснала.

Йеммер, която подобно на много други след обсадата изглеждаше по-възрастна, отколкото беше в действителност, известно време мълча. Накрая въздъхна и поклати глава.

— Ох, това не е на добре… никак не е на добре — каза. — Надявам се, наистина се надявам, че Фалли греши. Няма как инак. Как е могла да им позволи да отведат момичетата без разрешение? Ще поговоря с нея. И с останалите жени в копринените стаи. Ох, Салло! — Сестра ми открай време й беше любимка. — Не, това е невъзможно — добави тя енергично. — Разбира се, че си прав, мама Фалимер-йо не би го позволила. Никога. Явин-ди Салло! И малката Рис! Не, не, не. Тази глупачка Фалли е объркала нещо. Ей сега ще ида да изясня нещата.

Бях свикнал да се доверявам за всичко на Йеммер — тя наистина умееше да разрешава проблемите. Върнах се в класната стая и отново се заех с моите ученици. След като приключихме, отидох в трапезарията. Отпред имаше групичка мъже и жени.

— Не — чух да казва Тан. — Аз лично впрегнах конете. Откара ги в затворена карета, с тях беше и Хоби. На него дадох юздите.

— Какво пък, няма нищо лошо, ако нашата Майка им е позволила — рече Еннумер с пискливия си глас.

— Разбира се, че нашата Майка ги е пуснала! — обади се друга жена, но Тан, който вече беше втори коняр, поклати глава и рече:

— Бяха увити като чували с мръсно бельо. Дори не заех, че са там, докато Салло не подаде глава и не се опита да извика. А Хоби я натика в каретата и подкара в галоп през портала.

— Лудория ще да е — рече един от старите мъже.

— Лудория, ама ще вкара в беля тези двама синковци — възкликна ядосано Тан. И чак сега ме забеляза. Черните му очи се втренчиха в мен. — Гав — попита, — ти знаеш ли нещо за това? Салло да е говорила с теб?

Поклатих глава. Нямах сили да отвърна.

— Не се тревожи, всичко ще е наред — продължи той след миг. — Просто лудория. Глупава младежка шега. До довечера ще се върнат.

Постоях още малко с тях, но те всички постепенно се разотидоха и накрая останах сам. Тръгнах по коридорите на Аркаманд. Наоколо сякаш нямаше никого, бях обгърнат от пустота. Гласовете, които чувах, идеха някъде отдалече.

Пустотата се превърна в нисък сводест таван от черен камък, в пещера.

„Зная доста неща със сигурност — чух гласа на Салло до мен. — Ние, хората от Блатата, имаме известни сили“. Засмя се и очите й заблестяха.

Знаех, че е мъртва, преди да ме потърсят, преди още Еверра да ми го съобщи. Бяха решили, че ще е най-добре, ако го чуя от него.

Нещастен случай, през нощта, в басейна в Горещи извори. Тъжна и ужасна злополука, продължи Еверра със сълзи в очите.

— Злополука — повторих.

Каза ми, че Салло била удавена… че се удавила, поправи се, че се била удавила, докато младите мъже, доста пияни, играели с момичетата във водата.

— Басейнът с топлата вода — рекох. — Около него, по мраморните плочки, пристъпват пауни.

— Да — потвърди моят учител, гледаше ме с просълзени очи. Изглеждаше смазан и объркан, сякаш се срамуваше от нещо, което е направил, но не смееше да признае, като уловено в беля малко дете.

— Рис вече се прибра — продължи той. — Сега е при другите жени в копринените стаи. В ужасно състояние е, нещастното момиче. Не е пострадала, но… Това е безумие, истинско безумие! Знаем, че понякога Торм-ди… е, че има пристъпи, които трудно овладява… но да изведе момичетата от Къщата! Да ги отведе там, при онези мъже! Безумие, безумие. О, колко жалко, колко жалко наистина за бедничката… о, нещастни мой Гавир. — Сведе глава и вече виждах само побелелите му коси. — И какво ще каже сега Явин-ди! — проплака учителят ми.

Отидох в библиотеката, където можех да остана сам. Бях заобиколен от пустота и тишина. Помолих Салло да дойде при мен, но тя не идваше.

— Сестрице… — промълвих на глас, но тя не ме чу.

И неочаквано ми хрумна, че ако е била удавена, би трябвало сега да лежи на дъното на онзи басейн със зеленикавосиня вода, топла като човешко тяло. Ако не беше там, къде можеше да е? Нямаше я тук, или поне аз не можех да я открия.

Тръгнах да я търся. Отидох в копринените стаи, в западния двор. Казах на жените, които бяха там:

— Търся сестра си.

Бях забравил имената им, не познавах почти никого от хората, които срещах. Помнех само нея.

Салло лежеше под белия чаршаф, с който я бяха покрили. Лицето й, а то бе всичко, което можех да видя от нея, не беше розово, а посивяло, с продълговата грозна синина през едната буза. Очите й бяха затворени и тя изглеждаше смалена и уморена. Коленичих до нея и те ме оставиха там.

Помня, че по някое време се върнаха и ми казаха:

— Гавир, нашата Майка прати да те потърсим.

Целунах Салло и й казах, че скоро ще се върна при нея. Сетне ги последвах.

Отведоха ме по познатите коридори до покоите на нашата Майка. Не бях влизал в тях, защото дори когато метяхме Къщата, вътре допускаха само Салло. Тя ме очакваше там, облечена в своята дълга до земята рокля — Майката на Аркаманд.

— Ние съжаляваме, толкова много съжаляваме, Гавир, за смъртта на сестра ти — каза с красивия си глас. — За този нещастен случай. Такова сладко момиче. Не зная какво ще кажа на сина ми Явин. Знам, че много обичаше сестра си. Аз също я обичах. Надявам се, че думите ми ще ти помогнат да намериш утеха. А също и това — тя ми подаде една малка, но доста тежка кесия от коприна. — Ще пратя жените от моята свита на погребението — добави, втренчила поглед в мен. — Нашите сърца са съкрушени от загубата на твоята сладка Салло.

Поклоних се и останах на мястото си. Дойдоха някакви хора и ме изведоха.

Не ми позволиха да се върна при Салло. Така и не видях лицето й повече, така че у мен остана само споменът от синината на бузата й и умореното й лице. Не исках да я помня такава и затова прокудих този образ от спомените си.

Върнаха ме при моя учител, но нито той ме искаше, нито аз него. Още щом го видях, думите излетяха от устните ми:

— Ще накажат ли Торм? Ще го накажат ли?

Еверра се ококори, сякаш го бях изплашил с нещо.

— Успокой се, Гавир, успокой се — заповтаря умолително.

— Ще го накажат ли?

— За смъртта на една робиня?

Около думите му се разпростря тишина. И тази тишина ме обгърна и продължи да се разширява и задълбочава. Намирах се в езеро, на дъното на езеро, което не беше пълно с вода, а с тишина, и то се простираше чак до края на света. Не дишах въздух, а само тази безмерна пустота.

Еверра продължаваше да говори. Виждах устните му да се отварят и затварят. Очите му блестяха. Старец с побелели коси, който мърдаше с устни. Извърнах лице.

Имаше някаква стена в главата ми. От другата страна на стената бяха онези неща, които не можех да си спомня, защото не се бяха случили. Досега не успявах да ги забравя, но ето, че най-сетне бе станало. Можех да забравям цели дни, нощи, седмици. Да забравям хора. Да забравя всичко, което бях изгубил, тъй като и без това никога не го бях притежавал.

Но помня съвсем ясно гробището, в което стоях рано на следващата сутрин, малко след зазоряване. Помня го, защото си го бях спомнял и преди.

Когато погребахме Гамми, когато погребахме малкия Мив, помня как стоях там, под надвисналите клони на върбата, на няколко крачки зад стените, на брега на реката, и се чудех кого погребваме тази сутрин.

Трябва да беше някой важен човек, защото присъстваше цялата свита на нашата Майка, всички с бели траурни дрехи, скрили лицата си зад шалове, а тялото на покойния бе загърнато в бяла коприна и Йеммер плачеше високо. Така и не успя да произнесе молитвата към Енну-Ме. Всеки път, когато се опитваше, гласът й преминаваше в оглушителен вопъл, който раздираше завесата от тишина и караше другите жени да се присъединят към нея и също да ридаят, докато се опитваха да я утешат.

Стоях съвсем близо до водата и гледах как прояжда брега, как отхапва и отнася едри парчета земя, как подкопава склона, така че тревата отгоре да увисне и белите й корени да посягат като зловещи пръсти към речните вълни. Ако гледаш брега откъм реката, ще видиш избелели кости, тънки като тези корени, костите на малките деца, заровени там, където водата ще дойде и ще погълне малките им гробове.

Близо до мен стоеше една жена — встрани от свитата. Лицето й бе загърнато в дълъг бял шал. Гледаше ме. Беше Сотар. Знаех го и същевременно си го спомнях.

Когато тя и другите жени си тръгнаха, към мен се приближиха неколцина мъже и аз ги попитах мога ли да остана още малко в гробището. Един от тях беше конярят Тан, който се отнасяше добре с мен още когато бях малък. Той сложи ръка на рамото ми и каза:

— Няма да се бавиш, нали, Гав?

Кимнах. Видях, че устните му потрепват.

— Гав, тя беше най-сладкото момиче, което познавах — добави той.

— Благодаря, Тан — отвърнах.

Той тръгна след другите. В гробището не остана никой. Бяха поставили затревени чимове върху гроба и сега той почти не се различаваше от другите, но това нямаше значение, защото реката скоро щеше да отнесе всичко към морето. Минах през гробището и спрях до върбите на стръмния бряг.

Тук пътят се стесняваше между стената и коритото, за да извие към Речния портал. Изчаках върволицата от коли и талиги да се източи, после тръгнах нагоре, по западния бряг на Нисас. Пътят се виеше покрай реката, минаваше покрай малки градини, в които работеха свободни граждани. Бяха дошли тук от много рано, наслаждаваха се на чудесната пролетна утрин. Не чувах гласовете, нито песните им, защото продължавах да крача в моя свят на пустота и тишина. Вървях под нисък сводест таван от груба черна скала.

 

Има много неща от следващите дни, които никога няма да си спомня. Когато най-сетне се научих да забравям, стана бързо и без никакви затруднения. Откъслечните сцени, които понякога откривам в съзнанието си, биха могли да са тъкмо от онези дни, или от съвсем друго време, от места, където все още не съм бил. Живеех там, където съм, или където още не бях стигнал, през онези дни, седмици, през онези два месеца. Не се отдалечавах от Аркаманд, защото зад мен нямаше нищо освен стена и защото бях забравил почти всичко от онова, което лежеше от другата й страна. Нямаше нищо и пред мен.

Вървях. Кой вървеше с мен? Енну, която ни води в отвъдния живот? Късмет, който е глух с ухото, в което се молим? Пътят ме водеше. Ако имаше път, го следвах, ако имаше мост — минавах по него, ако имаше село и подушвах храна, изпитвах глад и отивах да си купя. Носех в джоба си малката копринена кесия и тя бе натежала от пари, тъй както сърцето ми бе натежало от мъка. Шест сребърника, осем орлета, двайсет бронзови половинки и девет четвъртинки. Преброих ги за първи път още когато седях на брега на Нисас, скрит в гъстите шубраци. Но дори те бяха повече, отколкото хората искаха от мен, отколкото можеха да ми връщат. Ето защо фермерите ме отрупваха с храна, а някои предпочитаха да ми я дадат даром, вместо да я продават. Носех бели траурни одежди и говорех като образован гражданин и когато ме питаха: „Къде отиваш, ди?“, отвръщах: „Отивам да погреба сестра си“.

„Бедното момче“ — чувах да казват жените. Понякога зад мен тичаха дечурлига и врещяха: „Луд! Луд!“, но никога не ме доближаваха.

Никой не ми посегна, нито се полакоми за малкото, което притежавах, може би защото не треперех за него. Късмет те чува само тогава, когато няма за какво да се молиш.

Ако Аркаманд бе потърсил тогава своя избягал роб, щеше лесно да ме открие. Не съм се крил. Всеки по бреговете на Нисас можеше да ги прати по дирите ми. Но вероятно в Аркаманд бяха сметнали, че Гавир се е удавил онази сутрин на гробището за роби, след като другите са си тръгнали, че е стиснал някой тежък камък и е скочил в реката. Вместо това аз стиснах в ръка копринената кесия на нашата Майка и тръгнах по широкия свят, защото изобщо не ми хрумна да се удавя. Не знаех накъде вървя. Всички пътища ми се струваха еднакви. Имаше само един път, по който не можех да поема, и той бе назад.

Някъде все трябва да съм прекосил Нисас. Тесните пътища от другата й страна ме поведоха в различни посоки. Един ден съгледах далеч напред високи хълмове. Бях излязъл на пътя за Венте. Можех да продължа по него и да стигна възвишенията, фермата и нашия Сентас. Имена, които изникнаха в мен от мъглата на забравата. Спомних си Сентас, фермата и още някой, който живееше там — Коми.

Седнах под сянката на един дъб и похапнах от хляба, който ми бяха дали. По онова време мислите ми се нижеха бавно и отнемаха много време. Коми беше мой приятел. Можех да се кача във фермата и да остана там. Всички роби в къщата ме познаваха и щяха да се грижат за мен. Коми щеше да ми лови риба.

А може би фермата бе изгорена до основи по време на нашествието на Касикар, а овошките изсечени. Може би лозята бяха изкоренени.

Какво пък, тогава щях да се настаня в моя Сентас.

Но всички тези бавни и глупави мисли се изнизаха от съзнанието ми, аз се изправих и продължих по пътя, който водеше на север от Венте.

Пътят скоро се стесни и стана неравен, което показваше, че тук рядко минават хора. Продължих напред, отдалечавах се от всичко, което помнех и познавах и което така отчаяно исках да забравя. Минах през малко градче и от пазара си купих храна, достатъчна за следващите няколко дена, а също и едно парцаливо одеяло. По-късно стигнах изоставено селце, от което дотичаха няколко озъбени кучета и ме посрещнаха с лай, за да ми внушат, че не бива да спирам.

И без това нямаше за какво да се спирам там.

Отвъд това село пътят премина в тясна пътека. Нямаше и следа от ниви по околните хълмове. Тук-там виждах овце и по някое едро овчарско куче, което настръхваше, когато преминавах наблизо. В долините между хълмовете се появиха гъсти горички. Спирах да преспивам в тях и пиех вода от малките ручейчета, които ги пресичаха. Скоро храната ми свърши и се наложи да търся нещо за ядене. Беше доста рано за каквито и да било горски плодове, освен съвсем дребни диви ягоди, а и не знаех какво трябва да търся. Отказах се и си продължих по пътя. Гладът е доста болезнено усещане. В главата ми се бе загнездила неприятната мисъл, че докато се хранех изобилно в Светилището, е имало доста хора, които са гладували, и че сега е мой ред да гладувам. Реших, че е справедливо.

Разстоянията, които изминавах, се скъсяваха с всеки ден. Все по-често присядах под сенките на дърветата, за да си отдъхна от палещите лъчи. Разцъфналите цветя ми се струваха необикновено красиви. Любувах се на полета на малките мушици и на пчелите, спомнях си неща, които са се случили, или не, сякаш всичко бе само сън. Понякога така преминаваше почти целият ден, преди да се надигна и да си потърся място за спане. Един ден изгубих пътеката и заскитах сред хълмовете.

Беше по здрач. Спусках се бавно по някакъв склон, с надеждата да открия поточе в подножието му, и усещах, че краката ми се подгъват. Изведнъж нещо изшумоля зад мен. Пред очите ми блесна ярка светлина, светът се завъртя и за миг видях върха на хълма и короните на дърветата.

Свестих се в легло от кожа. Вонеше. Ниско над мен имаше сводест таван от груба черна скала. Беше почти тъмно. Усетих, че до крака ми се допира нещо топло и космато. Някакво животно. То повдигна глава — беше куче с увиснали черни устни, тъмните му очи гледаха тъжно. Изскимтя, надигна се и ме прескочи. Някой му заговори, после се наведе над мен. Говореше ми, но отначало не разбирах нищо. Гледах го на слабата светлина, която сякаш се отразяваше в черната скала на пода. Виждах съвсем ясно бялото на очите му и побелелите му коси, увиснали на масури покрай лицето. И той вонеше, дори по-силно от кожата, с която бе застлано леглото. Подаде ми дървена купичка с вода и ми помогна да отпия, защото дори не можех да повдигна глава.

Останах да лежа там, забравил, че на света има и други места. Бях само там, единствено там. Бях сам, освен когато до мен се изтягаше кучето. Понякога то вдигаше глава и втренчваше поглед в мрака. Никога не поглеждаше към мен. Когато мъжът влизаше, кучето се надигаше, пъхаше муцуната си в ръката му, после излизаше. После се връщаше, качваше се на леглото и лягаше до мен. Казваше се Страж.

Мъжът се казваше Куга, а може би Куха. Понякога казваше едното име, друг път — другото. Говореше странно, гърлено, сякаш нещо пречеше на гласа му да излиза. Всеки път, когато влизаше, сядаше до мен и ми даваше вода, а после и храна — късчета сушено месо или риба, понякога шепа горски плодове. Никога не ми даваше по много наведнъж. „Къде си се нагладувал тъй, момче?“ — ме питаше. Говореше доста, когато беше с мен, и често го чувах да си говори сам, или с кучето, със същия нисък и насечен поток от думи, които никога не секваха, за да се вслуша за отговор. Казваше ми:

— И защо гладуваш сега? Ей туканка има храна. Подръка ти е, ако огладнееш. К’во те доведе тук? Мислех, че си от Деррам. Викам си, онез пак са ме погнали. И тогаз те проследих. Вървях след теб и те гледах. Можех да се прокрадвам цял ден, без да разбереш. Рекох на Страж да не вдига шум. По едно време те гледам, че се изправи и тръгна надолу по склона, сетне свърна към мен и си мисля, к’во шъ правя сега бе, човек? Изскочих зад теб и те халосах с тоягата, прас! — Той размаха ръце, за да ми покаже как е станало, а после се разсмя и видях прогнилите му зъби. — Въобще не ме усети, нали, момче? Рекох си, видях му сметката. Тупна кат’ отсечено дърво и си викам, утрепах го тоя. Край с онез от Деррам! Гледам обаче, хлапе някакво. Сампа, Сампа, да взема да претрепя хлапе! Не, не бил мъртъв. Даже не му бях строшил глупавата глава. Лежи обаче и не помръдва. Хлапе значи. Вдигнах те с една ръка, щот’ си кат перце. Е, то и аз съм якичък. Всички го знаят. Зат’ва не припарват тъдява. Откъде се взе бе, момче? Кой те доведе? Защо си гладувал толкоз? Да се въргаляш с кесия с десет хиляди гроша вътре! Бронзови, сребърни, все с лица на богове! Богат си кат’ цар Къмбело! И защо тогаз си гладувал? Отде се взе с всичките тез’ парици? Да не си тръгнал да купуваш елена на господарката Йене? Да не си побъркан бе, момче? — Закима. — Туй ще е, да знайш. — Изкиска се и продължи: — Аз също, момче. Лудият Куга. — Отново се изкикоти, после ми пъхна в устата късче месо, което миришеше на дим и въглени. Сдъвках го бавно, с преливаща от слюнка уста.

Така продължи още известно време — измъчващият ме глад, вкусът на пушено месо, гласът на непознатия, надвисналият над мен таван, вонята, кучето, което се притискаше към крака ми. После вече можех да сядам. След това да пълзя до входа. Установих, че това всъщност е най-вътрешната и най-долната галерия в пещерата, която Куга бе превърнал в свой дом. Заех се да изучавам и другите коридори. В някои можех да се изправя, поне в средата, а най-голямото помещение бе просторно и с цепнатини, през които проникваше мъждива светлина. Когато за пръв път излязох навън, лъчите на слънцето ме заслепиха и известно време виждах само златисти и червени кръгове. Въздухът ми се стори сладък като мед.

Входът на пещерата бе почти незабележим отвън, дори само от няколко крачки, прикрит от тежка скална плоча, като вкаменен водопад, обрасла е увивни растения и папрат.

Имуществото на Куга се състоеше от грубо ощавени сърнешки и заешки кожи, няколко купи от кора, лъжици и други инструменти, които бе изработил сам, кълбо изсушени жили и най-голямата му ценност — метална кутия, пълна с мръсни солни кристали, огниво и два ловджийски ножа с рогови дръжки, точеше ги на един речен камък. Пазеше си ги ревниво и непрестанно ме подозираше, че искам да му ги открадна. Така и не разбрах къде я крие тая кутия. Първия път, когато извади един от ножовете, го размаха пред мен и обяви с пресипналия си глас:

— Да не си го пипнал! Не смей да го докосваш, инак, кълна се в Разрушителя, ще ти изтръгна сърчицето с него.

— Няма да го пипам — обещах.

— Гръцмуля ще ти прережа, да знайш.

— Обещавам да не го пипам.

— Лъжец си ти — озъби се той. — Лъжец! Всички са лъжци. — Понякога повтаряше такива неща от сутрин до вечер: „Всички са лъжци, лъжци и туй е… пази се, стой настрана! Пази се, стой настрана!…“ Друг път обаче говореше съвсем смислено.

Не знаех какво да му отвърна и това, изглежда, го задоволяваше. Говореше ми, както говореше на кучето, описваше ми ежедневните си разходки из гората до примките за зайци, до местата за ловене на риба и за бране на горски плодове. Разказваше ми всичко: какво е уловил, чул или подушил. Слушах го също като кучето, напрегнато и без да го прекъсвам.

— Ти си беглец — рече ми една вечер, докато седяхме, загледани през листата към ярките августовски звезди. — Роб от някоя Къща ще да си, личи си. А после си хванал широкия свят. Сигур си мислиш, че и аз съм роб, нали? Ама не. Не съм. Бегълци ли ти трябват? Върви на север, иди в гората, там са те. Не ща да имам нищо общо с тях. Лъжци и крадци. Аз съм свободен човек. Тъй съм се родил. Нямам нищо общо с онез. Нито с фермерите, нито с градската паплач, дано Сампа ги изтреби вейте, лъжци, мошеници и крадци. Такива са всичките, запомни го от мен, момче.

— Откъде знаеш, че съм роб? — попитах.

— Че какъв друг ще си? — попита той и ме погледна ухилено.

Не можеше да му се отрече, че има право.

— Дойдох тук, за да се отърва от тях — продължи Куга. — Викат ми дивак и отшелник и ги е страх от мен. Е, сега поне не ме закачат. Куга отшелникът! Ама нали стоят настрана, това е важното.

— Ти си господарят на Кугаманд — рекох.

Той помълча известно време, после избухна в смях и се плесна с мазолеста длан по бедрото. Беше едър мъж, доста як, сигурно наближаваше петдесетте.

— Я пак го кажи — подкани ме.

— Ти си господарят на Кугаманд.

— Ха, прав си! Туй съм аз! Това е моето царство и тук аз съм господар! В името на Разрушителя, туй е самата истина! Най-сетне срещнах човек, който да казва истината! Разрушителят ми е свидетел! Човек, който казва истината. Дошъл ми е на крака, а как го посрещнах? Прас по главата с тоягата! Че това посрещане ли е? Добре дошъл в Кугаманд! — И пак се разсмя и се смя дълго. Млъкваше, сетне отново избухваше в смях. Накрая втренчи поглед в мен и произнесе бавно: — Тук си напълно свободен. Имай ми вяра.

— Вярвам ти — отвърнах.

Куга живееше в мръсотия и изобщо не се къпеше, струпаните в пещерата кожи воняха ужасно, но пък бе изключително грижлив, що се отнасяше до съхранението на храната. Нарязваше и опушваше месото, на по-едрите животни, които улавяше — зайци и сърни, — и го окачваше над огнището в пещерата. Слагаше и примки за дребни животинчета — съсели и полски мишки, тях пърлеше на огъня и ги ядеше, докато са пресни. Примките му се отличаваха с невероятна изобретателност, а търпението му беше неизчерпаемо, но не го биваше с въдицата и рядко улавяше риба, достатъчно голяма, за да става за опушване. Това бе, за което можех да му бъда полезен. Сухожилията, с които ловеше, омекваха във водата, така че измъкнах няколко конеца от одеялото, усуках ги на корда и завързах неговите кукички, издялани от кост. Улових няколко големи костура, също и кленове и пъстърви в близкия вир. Той пък ме научи как да чистя и опушвам рибата. Но освен това не можех да съм му полезен с нищо друго. Не искаше да ме взема със себе си, когато излизаше на лов. Често ме пренебрегваше по цял ден, погълнат от безкрайното си монотонно говорене, но когато сядаше да яде, винаги споделяше храната си с мен и Страж.

Нито веднъж не го попитах защо ме е прибрал, нито защо се грижи за мен. Всъщност не му зададох почти никакви въпроси, освен един. Попитах го откъде се е взел Страж.

— От една овчарска кучка — отвърна ми той. — От източните хълмове. Гледам кученца някакви си играят, а ги дебнеха вълци в горичката. Измъкнах ножа и беж нататък. Тъкмо ги стигам и от дупката изскача озъбена кучка, а аз й викам: ей, майко, чакай, вълк убивам, но на куче не съм посягал досега. А тя все ми се зъби… — Той ми показа кафеникавите си зъби. — И си се свря в леговището. После пак отидох, няколко пъти, и тъй се сближихме, та вече ми даваше да гледам как си играят. А туй ме хареса и тръгна с мен. Порасна и стана Страж. Понякога пак ходя там. Наскоро се окучи.

Той самият никога не ме питаше нищо.

И по-добре, защото не знаех какво да отвърна. Всеки път, когато в съзнанието ми изникваше някой спомен, се отвръщах от него и гледах да живея с това, което ми е пред очите. Вече не ме спохождаха видения, нито случки, които още не бях преживял. Може и да съм сънувал, но когато се събуждах, не помнех нищо.

Светлината сутрин вече беше златиста, дните се скъсяваха, а нощите ставаха студени. Един ден, докато седеше с кръстосани крака пред огнището и нагъваше сушено месо, господарят на Кугаманд обърса мазните си пръсти в голите си космати гърди и подметна замислено:

— Студено е туканка през зимата, да знайш. Ще пукнеш.

Не отговорих. Тези неща той повече ги разбираше от мен.

— Трябва да си вървиш.

Помислих малко, после казах:

— Няма къде да ида, Куга.

— О, има, има. В горите, в горите ще идеш. — Врътна брадичка на север. — В горите. В Данеран. Голямата гора. Нямала край, разправят. Ловците на роби не припарват там. Само горските хора. Там иди.

— Без покрив над главата?

— Ам’че що? Добре си живеят там. Има и покрив, и стени, и всичко. Легла и завивки даже. Те ме познават и аз ги зная. Не си правим бели. — Намръщи се и пак подхвана монотонно: — Стой настрана, стой настрана…

На другата сутрин ме събуди рано. Беше подредил на плоския камък до входа кафявото ми одеяло, копринената кесия, все така издута от пари, една мръсна кожена шапка, която ми бе подарил преди време, и вързопче сушено месо.

— Хайде — каза ми.

Не смеех да мръдна. Лицето му беше мрачно и решително. Взех кесията и му я подадох.

— Нека ти бъде за спомен.

Той прехапа устни.

— Не искаш да те претрепят за нея, а? — рече накрая и кимна. — Може пък да си прав. Крадци и мошеници… но на мен защо ми е? Как да се опазя от крадците? Къде да я скрия?

— В кутията за сол — подметнах.

Той се облещи.

— Тя къде е? — попита подозрително и се навъси.

Повдигнах рамене.

— Не зная. Така и не можах да я намеря. Никой няма да може.

Това го накара да се разсмее.

— Знаех си — рече. — Знаех си! Точно така!

Тежката вече избеляла кесия потъна в голямата му ръка. Той я отнесе в пещерата и се забави там известно време. Когато излезе, ми кимна и каза:

— Да вървим.

Поведе ме с нехайна крачка, която изглеждаше бавна, но направо гълташе разстоянието.

Отново се чувствах здрав и силен и можах да издържа на темпото му целия ден, макар че вечерта бях капнал и краката ме боляха.

Когато стигнахме последния поток, той ме посъветва да пия колкото мога повече. Прецапахме потока, изкатерихме един дълъг склон и спряхме на билото на последния от веригата хълмове. Под него се простираше безкрайната гора, дърветата се губеха в синкавия хоризонт. Слънцето вече залязваше.

Куга събра съчки и запали огън, при това доста голям, хвърли в него и зелени клонки. Димът се заиздига към ясното небе.

— Хубаво — рече. — Ша додат. — Обърна се и пое обратно в посоката, от която бяхме дошли.

— Чакай — извиках след него.

Той спря, но пристъпваше нетърпеливо от крак на крак.

— Тука ша стоиш — рече ми. — Те ша додат.

— Връщам се с теб, Куга.

Той поклати ядосано глава и отново закрачи през високата трева, леко привел тяло напред. След минута бях сам.

Прекарах нощта свит край огъня, увит в одеялото и с кожената шапка на главата. Миризмата й сега ми се струваше дори приятна, сякаш ми напомняше за дома.

Събуждах се на няколко пъти. Подклаждах огъня, не само за да ме стопли, но и защото знаех, че е сигнал. Призори заспах дълбоко и сънувах, че съм в Сентас. Моите приятели също бяха там. Чувах тихите им гласове в мрака. Едно от момичетата се разсмя… събудих се и този път си спомних съня. Вкопчих се в него, дори се опитах да заживея в онзи свят. Но бях жаден и жаждата ме разсъни. Казах си, че веднага щом се развидели, ще сляза в долчинката да потърся вода.

Така и не спахме в Сентас, помислих си. Винаги се връщахме да спим във фермата, макар и под открито небе. Да гледаме звездите между клоните на дърветата. Наговаряхме се да преспим там, но така и не го направихме.