Урсула Ле Гуин
Сили (3)

3

Прибрахме се в Къщата и се захванахме за работа. Еверра каза, че днес няма да има учебни занимания. Двамата със Салло хванахме метлите. Тя продължаваше да плаче.

— О, Гав — рече ми по някое време, — непрестанно си мисля за Око. Знаеш ли, ако аз изгубя малкото си братче, сигурно ще умра! — Прегърна ме и ме притисна силно към себе си, после, като видя, че аз също плача, ме прегърна още по-силно и зашепна: — Никога няма да си отидеш, нали, Гав?

— Никога — рекох. — Обещавам.

— Чух те — промълви тя и се усмихна през сълзи.

И двамата знаехме колко струва обещанието на един роб, но въпреки това почувствахме известно облекчение.

Когато свършихме с метенето, отидохме с Рис в стаята на предачките, а после с Тиб излязохме в задния двор. Там бяха някои от по-големите момчета. Поколебах се — не знаех кои от тях бяха помогнали на Хоби, — но те ни заговориха кротко. Играеха на хвърлянка и един ми подаде топката. Имах само една здрава ръка, с която да я уловя, но успях и я хвърлих на друг, а после останах да ги гледам. Един ме попита:

— Къде е Хоби?

— Май е загазил — отвърна друго момче, казваше се Тан.

— Че защо?

— Задето се подмазва — отвърна Тан и метна висока топка на Тиб. Тиб не успя да я улови, но момчето зад него я хвана и я върна на Тан. Той я сграбчи ловко, подхвърли я нагоре, после ми я подаде. Беше шестнайсет или седемнайсет годишен, конярче, нисък и мършав, с тъмна кожа като моята.

— Но теб, Гав, си те бива — рече той. — Карай все така, момче. Не чакай похвала от онези там. — И погледна към високите прозорци на Аркаманд, и ми намигна. Имаше будно лице и проницателни очи. Харесвах го и се почувствах поласкан от похвалата му. Докато големите момчета си тръгваха, едно ме потупа по рамото и ме погледна приятелски. Усетих как в гърдите ми се надига топлина. Имах нужда от нея след сутринта на брега на реката, на студа, под сивия дъжд.

Тиб отиде в кухнята, където го чакаха задължения. Аз пък отидох в учебната стая, защото не знаех къде да се дяна. И защото ако имаше стая в Аркаманд, която да смятах за своя, това бе тя. Всичко тук ми бе мило, четирите високи северни прозореца, потъмнелите резбовани писалища, чиновете и дъската, лавиците с книги, тетрадки и ръкописи, голямата стъкленица, която пълнехме с мастило. Двамата със Салло отговаряхме за чистотата, подреждахме книгите, метяхме и миехме пода, бършехме праха от чиновете, писалищата и рафтовете. Заех се да подреждам книгите на дългите лавици. Заради изкълчения си пръст работех несръчно. От време на време спирах и разглеждах някоя книга, която все още не бях прочел. По някое време седнах на пода между лавиците и отворих „История на града-държава Требс“ от Салток Аспер. Зачетох за продължителната и изтощителна война между Требс и Карвол, която приключила с бунт на требските роби и пълното опустошаване на града. Вълнуваща история и малко обезпокоителна, особено след пукнатините, които се бяха появили в моя мироглед. Бях напълно погълнат от нея, когато чух гласа на Еверра:

— Гавир?

Подскочих, поклоних се и му се извиних. Той се усмихна.

— Какво четеш?

Показах му книгата.

— Чети я, щом ти харесва — рече той. — Макар че ще е по-добре, ако първо прочетеш Ашам. Съвсем ти е време за него. — Отиде при катедрата, събра някакви ръкописи, после седна на едно от писалищата и отново ме погледна. Аз подреждах книгите.

— Днес бе тежък ден — въздъхна той.

Кимнах.

— Тази сутрин се срещнах с нашия Баща Алтан-ди. Имам някои новини, които може да ти поразведрят настроението. — Той обърса уста с опакото на ръката си. — Тази година Семейството ще замине рано за провинцията, вероятно още в началото на май. Аз ще ида с тях, както и всички мои ученици, с изключение на Хоби. Той е освободен от занимания и става чирак на Хастер. А Торм-ди ще бъде пратен в града при учител фехтовач, за да изучава военно дело. Ще се присъедини към нас едва в края на лятото.

Доста новини, за да ги преглътна наведнъж, и в началото обърнах внимание само на обещанието за дълга лятна ваканция в нашата ферма във Вентинските възвишения. После обаче открих най-важното предимство — без Хоби! Без Торм! Истинска радост. Измина доста време, преди да погледна на всичко това от друга страна.

Тан и останалите момчета вече го знаеха, новините в Къщата винаги се разпространяват мълниеносно. „Хоби е загазил, задето се подмазва…“ Хоби не беше възнаграден за верността си към Торм, а наказан за нея. „Чирак при Хастер“ означаваше, че ще го пратят в гражданската служба за трудова повинност, на която всяка от Къщите бе задължена да предоставя определен брой роби, които да вършат най-тежката и неблагодарна работа и да живеят в градските бараки, малко по-уютни от зандана.

От друга страна, Торм не беше наказан за убийството на малкия Мив, а дори награден за това. Да изучава бойни изкуства бе отколешна негова мечта.

При тази мисъл не се сдържах и избухнах:

— Не е честно!

— Гавир — предупреди ме учителят.

— Наистина е така, учителю-ди. Торм уби Мив!

— Но не го е искал, Гавир. Все пак има известно наказание. Не му позволяват да дойде с нас и нашата Майка във Венте. Ще живее при своя учител и ще бъде подложен на строга дисциплина. Учениците на Аттек живеят в постоянни лишения и са подложени на тежки натоварвания, без никакво възнаграждение за трупането на умения. Нашият Баща разговаря с Торм-ди, аз присъствах. Каза му: „Сине мой, ще трябва да се научиш да се владееш и Аттек ще ти помогне за това“. А Торм-ди склони глава.

— Но Хоби… той какво е направил, за да бъде наказан?

Учителят ме погледна изненадано.

— Как какво е направил?

— Той не е сторил нищо лошо на Семейството — продължих, но не знаех как точно да се изразя. Исках да кажа, че ако Хоби трябваше да бъде наказан за това, което ми бе направил, трябваше да го направят робите. Станалото си беше само между нас. Бе извън интересите на Семейството. Ако пък го наказваха за опитите да защити Торм, щеше да е направо нечестно, тъй като можеше да се изтълкува като грешка, дори неразбиране.

— Това, което се случи с теб, беше само дребен инцидент — обясни ми Еверра. — Или поне ти го превърна в такъв, като прояви лоялност към своя съученик. Но Хоби се държа обидно с мен. И чрез мен оскърби авторитета на Семейството в училищната стая. А това не може да се допуска, Гавир. Ела при мен, изслушай ме.

Той се премести до масата и аз се настаних до него, както когато му четях.

— Лоялността е неоценима добродетел, но когато се използва с погрешна цел, може да е опасна. Зная, че си объркан. Всички в Къщата са объркани. Смъртта на едно дете е тъжно събитие. В бараката и спалнята чуваш необмислени, необуздани приказки. Докато ги слушаш, започваш да си задаваш въпроси: Къде се намирам? В Къщата или сред дивата пустош? Или може би на бойното поле? Не съм ли въвлечен в някаква несекваща война на невидими сили? Това ли е истинският живот? Не трябва ли всеки един от нас да изпълнява ролята, която му е отредена от Предците, и винаги да вярва, че справедливостта ще възтържествува?

Остави ме да обмисля чутото, сетне продължи:

— Гавир, когато се усъмниш в нещо, вдигни глава. Не гледай в земята. Търси знак свише. Силата идва отгоре. Ти си неразделна част от едно голямо семейство. Макар да си роден роб като мен, ти си получил закрила и убежище, храна и подслон, Предци и Семейство, което да се грижи за теб. Аз пък съм твоят източник на знания. Гавир, на теб ти е оказано доверие. Това е свещен дар. Не само за теб, за всички нас. Те ни поверяват своите синове и дъщери! Как се извоюва подобна чест? Чрез вярна и постоянна служба. Мечтая, когато един ден умра, да кажат за мен: „Той не предаде онези, които му оказаха такова голямо доверие“. — Говореше с пресекнат прегракнал глас. Погледна ме. — Знаеш ли, Гавир, зад теб е пущинакът, от който идваш, и там няма нищо. Само подвижни пясъци, върху които не можеш да градиш. Но погледни нагоре! Над теб, към силата, която те изпълва и подкрепя, която те дарява с мъдрост, разтвори сърцето си и допусни в него вярата. Там ще откриеш истинското съкровище. И справедливостта. А също и майчината нежност, която никога не си познавал.

Сякаш говореше за къщата, която бях сънувал и за която бях мечтал, онази озарена от слънце сграда, където се чувствах в безопасност и бях наистина свободен. Беше я съградил пред мен, в реалния живот.

Не можех да му кажа нищо, разбира се. Той обаче видя, че думите му са ми подействали успокояващо, и ме потупа по рамото, както бе направило онова момче в двора — нежно, приятелско докосване.

След това се надигна, за да подскаже, че е време да се заемем с други неща.

— Какво ще си вземем за четене през лятото? — попита и аз отговорих, без да се замисля:

— Само не и Трудек!

 

Последните две лета Семейството беше останало в града, тъй като фермата не се смяташе за достатъчно сигурна заради върлуващите банди вотусански войници, които често плячкосваха из Вентинските възвишения, но това лято нашата армия се бе разположила на лагер близо до Венте и бе прогонила вотусанците зад стените на градовете им.

В спомените ми фермата бе приказно място. Всеки път, когато си помислех за нея, в мен сякаш се пробуждаше топлината на лятото. Дори подготовката за заминаването беше вълнуваща, а когато най-сетне се отправихме на път — огромна тътреща се процесия от каляски, каруци и теглени от магарета талиги, конници и пешаци, които изпълниха улиците на Етра чак до Речната порта, приличахме по-скоро на парад на героите от войната, въпреки че не носехме барабани и тръби. Каляските, в които бяха настанени жените, момичетата и старците от Семейството, бяха не само високи и неудобни за качване, но и твърде широки, за да минат по моста при Нисас, но Сем, Там и кочияшите бяха във вихъра си и ги направляваха умело. Скоро копитата на конете зачаткаха по калдъръмената настилка и перата на шапките последваха ритъма им. По-големите братя на Сотар яздеха отпред на своите великолепни коне, до тях беше и Явин. После скрибуцаха фургоните и каретите, а зад тях и талигите, които честичко спираха насред моста, когато някое магарета решеше да се запъне. Някои от жените и децата бяха качени върху товарите на талигите и гледаха отвисоко и с интерес цялата суматоха. Двамата с Тиб махахме снизходително на минувачите, защото отивахме да прекараме лятото в провинцията, а те, нещастниците, щяха да останат през цялото това време в задушния град.

С Тиб бяхме като отвързани псета и изминавахме три пъти повече разстояние от останалите, защото непрестанно търчахме напред-назад покрай колоната. По обед поизгубихме малко от ентусиазма си и започнахме да се навъртаме около женския фургон, където бяха настанени Салло и Рис. Двете вече бяха на възраст, когато от момичетата се изисква да не скиторят много, заедно с тях беше Око и няколко мъничета, както и прислужниците от кухнята, които се грижеха с Тиб да не огладнеем.

Пътят постепенно извиваше нагоре, следваше откритите места между невисоките хълмове и дъбовите горички. В далечината вече се виждаха зелените склонове на Вентинските възвишения. От тази височина всеки път, когато извърнехме взор назад, можехме да видим сребристата линия на Нисас чак до мястото, където се сливаше с много по-широката Морр. От другата страна на Нисас беше Етра, нашият град, полускрит зад пелена от мараня — подаваха се само покриви и участъци от градската стена, с нейните четири снабдени със стражеви кули портала. Можеше да се различи също корпусът на Сенатската къща и куполът на Светилището на Предците. Опитахме се да определим кой от покривите е на Аркаманд и бяхме почти сигурни, че сме видели смокиновата горичка, в която Торм ни извеждаше на обучение… на много мили и сякаш преди много години…

Фургоните постепенно забавяха ход, конете се бяха изморили и кочияшите плющяха с камшиците. Пред нас се мяркаха тресящите се покривала на каляските, скрити в облаци прахоляк. На открито слънцето печеше нетърпимо, но в сенките на дърветата се долавяше освежителна хладина. Кози и крави от околните пасища вдигаха влажни погледи, за да изпроводят с ленив интерес нашата кавалкада, край фермите кончета със спънати крака ни посрещаха с мъчителни подскоци. Дотича Сотар — беше избягала от каляската на Семейството, за да се присъедини към Рис и Салло. Беше зачервена от вълнение и много по-разговорлива от обикновено: „… казах на нашата Майка-йо, че искам да се поразходя, и тя продължи напред, а аз дойдох при вас. Не знаете само колко задушно и тясно е в каляските, а и бебето на Редили повърна. Тук е много по-добре!“ Малко след това започна да пее и звънливият й мелодичен глас се издигна високо: пееше една стара песен, която всички знаехме. Салло и Рис се присъединиха към нея, после и прислужниците от кухнята, а също и хората от околните фургони, и така, с песен на уста, продължихме към Вентинските възвишения.

Стигнахме във фермата Арка след залез-слънце, оставили зад себе си цял ден път и десетина мили разстояние.

Когато поглеждам сега, от гребена на времето, към онова лято и всички последващи лета, ми се струва, че гледам остров насред морето, отдалечен и златист, издигнал се над водната шир, и ми е трудно да повярвам, че съм живял някога на него. И все пак всичко това продължава да се спотайва в мен, сладки и неизличими спомени — миризмата на сено, безкрайното кресливо свирене на щурците откъм хълмовете, вкусът на сочната открадната кайсия, тежестта на ръбестия камък в ръката ми, дирята от падаща звезда сред красивите съзвездия.

Всички млади хора спяха навън, хранеха се и играеха заедно — Явин, Астано и Сотар, братовчедите им от Херраманд, Салло и аз, Тиб, Рис и Око. Братовчедите бяха две мършави деца — момче на тринайсет и момиче на десет, Утер и Умо. Изглежда, боледуваха постоянно и майка им, по-голямата сестра на Сотар, ги бе довела във фермата с надеждата чистият въздух да им повлияе благотворно. Имаше и цял рояк дечурлига — бебета от Семейството, племенници и братовчеди на Сотар, деца на роби, за които се грижеха всички жени. Ние, „големите“, се събирахме всяка сутрин за уроците на Еверра и после бяхме свободни през целия дълъг горещ ден. За нас нямаше работа — във фермата имаше предостатъчно работна ръка. В началото взеха Тиб да помага в кухнята, но скоро се оказа, че е излишен, и го пуснаха да играе с нас. Всичко останало във фермата бе задължение на онези, които се грижеха за нея целогодишно. Те живееха в едно голямо село наблизо, скрито зад дъбова горичка, през която течеше бистър поток. Ние, градските деца, не ги познавахме и ни бяха наредили да си нямаме вземане-даване с тях.

Не беше трудно. Имахме достатъчно занимания от зори до мръкване: да изучаваме хълмовете и горичките, да се къпем в плитките потоци, да строим бентове, да нападаме овощните дръвчета, да си правим свирки от върбови клонки, дървени къщички и гердани от цветя — или да не правим съвсем нищо, освен да си тананикаме и да бъбрим за какво ли не. Явин прекарваше известно време с възрастните, но иначе беше с нас, предвождаше експедициите ни из хълмовете или ни организираше да подготвим някоя пиеса иди представление за пред цялото Семейство. Еверра пък пишеше сценариите за пиесите и маскарадите, Астано, Рис и Салло изучаваха танци и с ясния, чист глас на Сотар и уменията на Явин с лирата накрая се получаваше великолепно представление на хармана, със сеновала за декор. Обожавах репетициите, костюмите, напрежението и тръпката на онези вечери, както, предполагам, и всички останали, и още след края на представлението, веднага щом снизходителните аплодисменти на публиката стихнеха, обикновено започвахме обсъждането на следващото и молехме нашия учител-ди да измисли нова тема.

Но най-хубавите часове бяха нощите след горещите дни в разгара на лятото, когато най-сетне идваше дългоочакваната хладина. Обикновено излизаше лек западен ветрец, а ние лежахме на сламениците под открито небе и говорехме, говорехме, говорехме… докато не заспим, един по един…

Ако вечността има свой сезон, той трябва да е средата на лятото. Есента, зимата и пролетта непрестанно търпят промени и са преходни, но в разгара на лятото времето застива. Може и този момент да е преходен, но сърцето знае, че той не подлежи на промяна.

Колкото и да са хубави и ярки спомените ми, понякога ми е трудно да определя какво точно се случваше през онези три лета, които прекарахме във Венте, защото сега ми се струват като един дълъг слънчев ден и безкрайна звездна нощ.

От първото лято помня колко се радвах, че Торм и Хоби не са с нас. Двамата със Салло едва сега осъзнахме колко потискаща е била близостта с тях и постоянния си страх от изблиците на Торм. Почти не разговаряхме за смъртта на Мив, но тъкмо след нея страхът ни от Торм бе нараснал. Чудесно бе да се отървем от него.

Астано и Явин, изглежда, също бяха облекчени от отсъствието му. Те бяха по-големи от нас, бяха и членове на Семейството, но тук можеха да играят на воля с нас, без да се налага да спазват нито възрастовите, нито кастовите правила. Това беше последното лято от момчешкия живот на Явин и той му се наслаждаваше всеотдайно, беше изпълнен със сили и енергия, винаги в добро настроение, забравил напълно предубежденията, които му налагаше положението му. В неговата компания и далече от жените на Семейството сестра му Астано също се промени — стана дръзка и весела. Тъкмо Астано ни поведе на първия набег в овощната градина. „Нищо няма да им стане, ако си вземем няколко кайсии“ — заяви и ни показа една тайна пътечка до онази част на градината, където още не бяха идвали берачи и нямаше как да ни открият.

Откриха ни, разбира се, и тъй като ни взеха за обикновени крадци, ни погнаха с викове и камъни, така че всичко изглеждаше по-страшно дори от времето, когато двамата с Тиб трябваше да играем вотусанци. Побягнахме. Когато се озовахме на своя територия, Явин, засмян и задъхан, изрецитира откъс от „Мостът на Нисас“:

— И хукнаха тогаз да бягат морванските войници,

побягнаха като овце пред вълк,

подгонени от храбрите етранци!

— Тези селяци са ужасни — оплака се Рис, която едва бе успяла да се измъкне на един едър тип, който я бе последвал до границата на имението и дори бе хвърлил камък след нея. — Грубияни!

Салло успокояваше невръстната Око, която също ни бе придружила в нашето малко приключение. Беше уплашена, но когато и Явин отиде да я заговори, бързо се успокои, поласкана от вниманието му. Явин винаги обръщаше внимание на страховете и чувствата на малките деца и бе особено грижлив към Око. Вдигна я на конче и задекламира, докато крачеше:

— Нима и ние сме мъже от Морва,

та да побегнем пред вразите,

а не да браним храбро Етра

като дедите ни преславни?

— Правят го от злоба — заяви Астано. — Тези кайсии и без това ще окапят, няма кой да ги прибере.

— Е, ние нали им помагаме да ги съберат — обади се Сотар.

— Точно това казвам. Те са лоши и глупави.

— Може би трябва да попитаме сенатор Оббе дали можем да си берем плодове от неговите овошки — намеси се Утер, мършавият братовчед от Херраманд, който ужасно се страхуваше да нарушава правилата.

— Много по-сладко е, когато е без разрешение — обади се Явин.

Бях вдъхновен от спомените си за стълкновенията и обсадите в смокиновата горичка: въпреки неприятния си завършек те наистина ми липсваха. Не се сдържах и се намесих:

— Те са морванци. Страхливи, нагли и егоистични морванци. Нима ние, етранците, ще преглътнем обидите им?

— Разбира се, че няма! — викна ентусиазирано Явин. — Отиваме да ядем кайсии!

— Когато спрат да берат ли? — попита Сотар.

— Довечера — обади се някой. Истината е, че не знаехме кога точно спира беритбата на плодовете, защото не обръщахме особено внимание на фермерите, които щъкаха около нас като мравки, птици или мишки. Сотар заяви, че е готова да се върне с нас през нощта, за да опита кайсиите. Тиб се обади, че можело да оставят кучета при дърветата, за да ги пазят. Явин, разпален от настъпателната ми позиция, предложи да организираме набег в градината на морванците, но този път с необходимата подготовка, обмисляне на най-подходящия маршрут, разполагане на съгледвачи и вероятно запас муниции, с които да отвърнем на вражеския огън и да се защитаваме, ако пак се наложи да отстъпим. Така започна великата война между „етранците“ от Арка и „морванците“ от Оббе, която продължи да бушува от една овощна градина в друга през целия месец. Работниците в имението на Оббе скоро осъзнаха заплахата, която представлявахме за продукцията, и почнаха също като нас да разполагат съгледвачи, но ние имахме много свободно време, докато те бяха заети да берат плодове, да ги сортират и отнасят, всичко това под бдителното око и камшика на надзирателя. Ние бяхме като птици, спускахме се стремително, отмъквахме каквото сме си харесали и побягвахме. Не се бояхме от гнева и омразата им, предизвиквахме ги и ги дразнехме. Те пък разбираха, че не всичките сме роби, както мислеха в началото, и това им връзваше ръцете. Ако роб метнеше камък и удареше някой млад член на Семейство Арка, цялата бераческа група може да се окаже в сериозна опасност. И тъй те спряха да ни замерят и вместо това се опитваха само да ни плашат и насъскваха срещу нас кучетата.

Това значително нарушаваше баланса и за да изравним силите, си създадохме правило: ако ни видят, веднага да отстъпим. Няма да е честно, заяви Астамо, да крадем открито плодове, под увесените им носове, след като не могат да ни нападнат. Трябваше да го правим, докато са още там, при дърветата. Това правило направи играта особено рискована и вълнуваща, със само един или двама крадци в нападение и множество съгледвачи, които бяха винаги готови да предупредят за близостта на противника с подсвиркване, чирикане или тропане. После, когато набегът приключеше, се събирахме, задъхани и щастливи, и всеки показваше плячката си и се опиваше от победата.

Великата плодна война приключи, когато Майка Фалимер каза на Явин, че групичка роби от нашата ферма били пребити жестоко от берачите на Оббе, които ги хванали да крадат сливи. На едно от момчетата му извадили окото. Майка Фалимер не каза нищо повече, но посланието бе ясно и Явин ни събра и каза, че е време да спрем набезите. Децата от фермата вероятно бяха сметнали, че ще ги сбъркат с нас, но не се бе получило и си бяха платили жестоко — насоченият срещу нас гняв на берачите се бе стоварил върху тях.

Явин се извини официално и пое вината върху себе си. Астано, която едва сдържаше сълзите си, се присъедини към него.

— Наша е отговорността за случилото се — каза тя. — Не ваша, само наша. — Направиха го като възрастни, постъпиха, както вероятно щяха да постъпят, когато порастат и Явин стане Баща на Аркаманд, а Астано — вероятно Майка на някоя друга Къща, и всички решения ще са само техни.

— Мразя тези роби берачи — обади се Рис.

— Селяците наистина са страхотни грубияни — въздъхна Умо.

— Морванци до мозъка на костите — рече Тиб.

Цареше леко объркване. Без враг имахме нужда от нова кауза.

— Чуйте какво ще ви кажа — заговори Явин. — Защо не направим „Падането на Сентас“?

— Но без оръжия — уточни Астано.

— Разбира се, че без оръжия. Говоря за нещо като пиеса.

— Как?

— Ами, първо ще трябва да построим Сентас. Онзи ден си мислех, че върхът на хълма зад източните лозя прилича на цитадела — сещате ли се? Там има няколко големи камъка. Няма да е трудно да го укрепим, с ровове и насипи. Ще вземем книгата от Учителя и ще видим как е било. После ще се разделим — Око може да е генерал Тур, Гав ще е, да речем, пратеникът, а Сотар ще е нашата пророчица Юрно… ще пропуснем баталните сцени. Само диалозите.

Не ни изглеждаше особено вълнуващо, но всички се изкатерихме на хълма и докато Явин обикаляше канарите и обясняваше къде ще копаем и къде ще бъде градът, идеята постепенно ни завладя. По-късно същия следобед той поиска от Еверра книгата, прочете ни няколко откъса от това епично повествование и разпали въображението ни с описанията на героични дела и трагични моменти. Всеки си избра кого да играе — и всички до един бяхме сентанци. Никой не искаше да е войник от обсаждащата пагадийска армия, нито дори великия генерал Тур или героя Рурек, въпреки че в края на краищата пагадийците бяха спечелили войната и бяха разрушили града и днес, след повече от сто години, Сентас беше бедно малко селище сред руини от порутени стени. Обикновено ние бяхме на страната на победителите, но тъй като щяхме да строим обречения Сентас, приехме присърце каузата им и бяхме готови да умрем за нея.

Построихме Сентас и изиграхме отново величието и падението му. Строежът се оказа трудна работа: на голия хълм имаше само прегоряла трева и напечени от слънцето камъни. Двете момиченца, Око и Умо, сновяха нагоре-надолу по склона с вода от потока, а ние останалите се потяхме и пъшкахме. Ругаехме с пресъхнали уста, когато някой камък упорито отказваше да легне на отреденото му място или се изплъзваше от изранените ни пръсти, и посрещахме носачките на вода с радостни възгласи. Нежните ръце на Астано загрубяха и се покриха с мазоли, станаха толкова твърди, че нашата Майка ги нарече конски копита, но го направи с усмивка, а не с укор. Дори няколко пъти се изкачи на Хълма на Сентас, за да види как върви работата. Явин и Астано й показаха гордо триумфа на нашите строителни усилия — Източната врата, Кулата на древните и бастиона на защитниците. Тя ги слушаше, стройна и внушителна с дългата си туника, и кимаше одобрително. На няколко пъти я видях да полага нежно ръка върху ръката на сина си и кой знае защо, тази гледка накара сърцето ми да се свие, а в душата си почувствах копнеж по нещо неясно. Струва ми се, че тя беше щастлива заради нашето щастие и също като нас не искаше то да бъде засенчено от нищо през дните, които предстояха.

Еверра също се качваше често на хълма, за да се увери, че строежът на крепостта и града отговаря на описанията в книгата, и да ни почете малко от епоса, докато ние полагахме камъните. Чудесен образователен пример, така нарече той идеята ни, и налагаше с педантична точност строги изисквания върху плановете, но горещината бързо го изтощаваше и той ни оставяше на ветровития хълм да градим нашите крепости и мечти.

 

През всичките тези месеци голямата къща в двора беше истинският дом на жените и децата. Нашият Баща бе останал в Етра, тъй като Сенатът се събираше почти ежедневно. Сотер, големият брат на Сотар, яздеше до Венте почти всяка седмица, за да прекара няколко дни и нощи с жена си и децата, но другият й брат, адвокатът Содера, не можеше да напуска често града, тъй като, както се изрази брат му, бил „затрупан с дела“. Всяка сутрин изнасяха нашия Чичо, Явин Херро Арка, който бе прехвърлил деветдесетата си година, с един стол и го оставяха под сянката на големия дъб. През повечето време Явин беше мъжът в къщата, макар че предпочиташе да не играе тази роля.

Във фермата имаше и неколцина мъже, наети да вършат всякаква работа, но повечето й обитатели бяха жени. Бяха свикнали да се справят с всичко без присъствието на господарите и бяха много по-независими и самостоятелни от хората в градската къща. Нямаше никаква йерархия и етикеция. Всичко вървеше съвсем гладко, без формалностите и стриктните правила в Аркаманд, без напрежението, страха и излишните усложнения. Когато нашата Майка реши да направи сливов мармалад, както го правели в Галлекаманд, когато била малка, не се възцари суматоха, която щеше да е обичайна за Аркаманд, нито доловихме скрито негодувание или подигравка. Старата Акко, главната готвачка във фермата, стоеше до нашата Майка, както би застанала до някой чирак, и даваше воля на критичните си забележки. Бебетата бяха обща собственост и задължение, робини се грижеха за децата на Семейството и, разбира се, нашата Майка и съпругите на Сотер и Содера наглеждаха децата на робите и всички „мъничета“ пълзяха и се търкаляха заедно и заспиваха, скупчени като котенца.

Хранехме се отвън, на дълги маси под дъбовете до кухнята, и макар че имаше отделна семейна маса, не се подреждахме според положението си. Еверра обикновено сядаше при Семейството по покана на нашата Майка или Явин, докато Сотар и Астано се самопоканваха до Рис, Салло и останалите. Тази непосредственост в общуването бе неразделна част от щастливия живот във Венте. Но тя се промени, нямаше как да не се промени, когато през последната седмица от лятото пристигна нашият Баща и заедно с него Торм.

Вечерта, когато пристигнаха, сякаш предвещаваше неприятности. Този път семейната маса се напълни с мъже. Жените и момичетата бяха облечени официално и изглеждаха много по-женствени, отколкото през цялото лято, освен това мълчаха покорно, докато мъжете разговаряха. Меттер и конярите, които бяха пристигнали с мъжете, седяха при нас. Еверра мълча почти през цялото време. Нас, децата, ни поглеждаха намръщено, колчем отваряхме уста.

Поднесоха вечерята официално и тя продължи доста дълго, а след нея децата от Семейството — Явин, Астано, Сотар, Умо и Утер — се прибраха заедно с възрастните.

Ние, петте деца на роби, останахме отвън да се скитаме и да безделничим. Беше твърде късно, за да отидем до нашия Сентас. Салло предложи да се разходим по пътя към селото и да проверим дали къпините стават за ядене. Когато наближихме, тамошните деца ни забелязаха и, притаени зад къпинака, взеха да ни замерят с камъчета. Не бяха тежки, но изглежда, ги мятаха с прашки, защото жилеха остро и неприятно. Нещастната Око бе първата, която уцелиха, тя изпищя, че я е ужилил стършел, после и другите взеха да се оплакват от подобни „ужилвания“. Видяхме камъчетата да фучат над шубраците и мярнахме нашите нападатели. Един от тях, едро момче, подскочи високо и изкрещя нещо. Ние побягнахме. Този път не ни беше смешно, както когато ни преследваха берачите, а изпитвахме истински страх. Мракът се спускаше бързо. Усещахме зад гърбовете си нарастваща ненавист.

Прибрахме се. Око и Рис плачеха. Измихме си раните, легнахме и зачакахме звездите да изгреят. Неусетно се, унесохме в разговори. Салло каза:

— Видели са, че сред нас няма деца на Семейството.

— Но защо толкова ни мразят? — попита Око.

Никой не знаеше.

— Може би защото можем да правим много неща, които на тях са им забранени — подхвърлих.

— И бащите им ни мразят — добави Салло. — Заради плодните войни.

— Мразя ги — изхлипа Рис.

— Мръсни селяни — изсумтя Тиб и кой знае защо, ми стана мъчно, а и малко неприятно, че така бързо намразваме всичко онова, от което се страхуваме.

Известно време мълчахме и зяпахме звездите, които изникваха една по една над короните на дърветата и надзъртаха над стрехата на къщата.

— Салло — прошепна Око. — Той с нас ли ще спи?

Говореше за Торм. Око се ужасяваше от него. Нали беше видяла как уби братчето й.

Под „да спи с нас“ имаше предвид дали ще излезе да спи на открито, както правеха останалите деца от Семейството през цялото това лято.

— Съмнявам се, Окенце — отвърна нежно Салло. — Едва ли ще пуснат някой от тях, поне тази нощ. Трябва да останат вътре, нали са благородници.

Но като се събудих малко преди изгрев-слънце, тъкмо когато съзвездията изчезваха в просветляващото небе, видях, че Астано и Сотар лежат на своите сламеници, завити в тънки одеяла и изпружили босите си крака изпод тях.

Тази сутрин децата от Семейството излязоха доста по-късно. Не знаехме дали трябва да идем без тях до Сентас и тъкмо обсъждахме този въпрос, когато те дойдоха.

— Хайде! — провикна се Явин. — Какво сте насядали?

Торм не беше с тях. Момичетата носеха ежедневните си дрехи, туники и панталони, прашни и парцаливи, също като нашите.

Явин вдигна Око на конче и каза:

— Храбри колесничарю. Откарай своята приказна фея горе, при високите стени и портите на Сентас! Напред! — Око нададе писклив боен възглас и Явин затича и зацвили. Всички препуснахме след него.

Изразът „роден водач“ сигурно е банален. Предполагам, че мнозина мъже по природа са такива, има много начини да водиш и много цели, към които да се отправяш. Но първият роден водач, когото познавам, е седемнайсетгодишният Явин Алтантер Арка — останалите измервах по него. Според моите представи водачеството означава лично обаяние, будна интелигентност, неоспоримо приемане на отговорността и още нещо, което е трудно за определяне — верен баланс между справедливостта и състраданието, който не може да бъде постиган никога в полза на едното или другото и следователно е непостоянен.

В този момент Явин беше разделен между привързаността си към всички нас, „сентанците“, и необходимостта да защитава по-малкия си брат. И тъй, по обед, когато дойде време да пратим някой доброволец за хляб и сирене и каквото още ни бяха приготвили в кухнята за обяд, той заяви „аз ще ида“. Върна се с торба храна и с Торм.

Щом зърна изкачващия се по склона Торм, Око се скри в лабиринта от камъни зад Кулата на древните. Салло отиде при нея и двете се спуснаха заедно до потока.

Явин показа на Торм всички градежи и изкопи, обясни му, че сме се постарали да се придържаме към историческите планове, после му описа сцените, които смятаме да изиграем, когато привършим със строежа на Сентас и бъдем готови за обсадата и превземането на града. Торм крачеше след него и се оглеждаше мълчаливо. Накрая каза няколко похвални думи за обходния ров, който беше нашият шедьовър.

Каменните постройки бяха ниски и изискваха снизходително отношение и доста въображение, за да бъде открито сходството им с кули и порти, но изкопите, дори в умален мащаб, бяха досущ като истинските. Бяхме построили ограда, която обхващаше върха на хълма, пред нея бяхме изкопали защитния ров, а земята бяхме натрупали от вътрешната страна на оградата, за да могат по нея да се придвижват защитниците. Макар да не беше многословен в оценките си, Торм очевидно беше впечатлен от мащаба на нашия строеж.

— Ето тук — посочи му Явин — смятам да поведа внезапната атака. — Мъже от Сентас! На стените! Врагът идва! Защитавайте родните си огнища! — Спусна се надолу по хълма, а ние затворихме портата и я залостихме с напречната греда, после се покатерихме върху стената и на вътрешната „цитадела“. Явин се втурна нагоре по склона, а ние го засипахме с невидими стрели и копия. Той блъсна вратата, после падна на колене и „издъхна“ пред нея под триумфиращите ни викове.

Торм наблюдаваше всичко това, без да участва в играта, но очевидно завладян от мащабите на представлението и вълнението ни.

Отворихме портата и пропуснахме Явин, после се настанихме под оскъдната сянка да се насладим на обяда. Сотар слезе при потока да занесе храна на Око и Салло.

— Е, какво мислиш за нашия Сентас? — попита Явин.

— Чудесно. Много добре — отвърна Торм. Гласът му беше надебелял и приличаше на гласа на нашия Баща. — Само че всичко това е някак… глупаво. Войници, които си играят с въображаеми лъкове.

— Разбира се, че ще ти се стори глупаво — съгласи се Явин. — Вероятно цяло лято си се обучавал с истински оръжия.

Торм кимна важно.

— Но това е само игра. Представление. Поне се отървахме от уроците. — Явин се засмя. Но беше вярно. Еверра се бе отказал да ни преподава веднага щом се заехме с построяването на Сентас. Дори увери нашата Майка, че това било всъщност негова идея, различен начин да изучим една епична поема, историята на войната между Пагади и Сентас, науката за построяване на отбранителни съоръжения.

— Ако ги нямаше тия — рече Торм, — можехте да използвате мечове и лъкове. Ще сме шестима.

— Пак ще са дървени играчки — отвърна Явин след кратка пауза. — Не като истинските оръжия, с които се обучаваш. Ха! Ако дам на Сотар меч, ще ми разпори тумбака, преди да се усетя!

— Не можеш да даваш оръжия на робите — намеси се Утер: изглежда, не бе разбрал кого има предвид Торм под „другите“. Утер винаги гледаше да се придържа към законите, правилата и моралните устои, поради което Сотар го бе кръстила „Трудек“. — Законът го забранява.

Торм смръщи вежди. Погледнах Тиб и видях, че и той като мен се измъчва от спомена за наказанието, когато бяхме играли на войници. После забелязах, че Явин хвърля многозначителен поглед на Астано, сякаш й казваше: „Измъкни ни от това!“ Тя схвана намека и се намеси в разговора, както обикновено правят жените.

— Не обичам да си играя с оръжия — рече с въздишка. — Повече ми харесва, когато се преструваме, че стреляме с лъкове. Никога не пропускам целта! Пък и няма опасност някой да пострада. Както и да е, вече не живеем в епоха на битки и сражения, нали? Така че по-добре да подготвим речите на пратениците. Толкова дълго копахме тоя ров! Пък и Кулата не е достатъчно стабилна. Торм, нямаш представа какво е да мъкнеш камъни по цял ден. Дори малките помагаха в строежа, Умо и Око. Всички сме сентанци.

Това беше нейният начин да защити града, който бяхме вдигнали със съвместни усилия през това лято.

Торм сви рамене. Мълча до края на обяда. После слезе до потока да пийне студена вода. Салло, Око и Сотар се криеха в храсталаците. Торм не им обърна внимание. Махна на Явин, извика нещо и тръгна към къщата по белия път през лозята, сам, размахваше ръце малко смешно.

Върнахме се при нашия строеж, но сякаш някой бе хвърлил черна сянка върху ведрото ни настроение.

До края на лятото всеки ден градяхме Сентас, но вече не беше същото. Децата от Семейството често ги викаха в къщата — Явин, Торм и Утер излизаха на лов с нашия Баща и съседните земевладелци, момичетата трябваше да забавляват техните съпруги. Сотар и Умо, които бяха страстно привързани към нашата игра, намираха всякакви извинения, за да се измъкнат, и идваха при нас непрестанно, но Астано не можеше да избяга, а без нея и Явин да определят насоките вече не бяхме толкова убедени какво трябва да се прави.

Но всички удоволствия, които предоставяше Венте, си бяха налице: можехме да плуваме из потоците, да се скитаме из горичките, а междувременно узряха и смокините (които не се налагаше да крадем, тъй като растяха в двора на къщата), да разговаряме вечер дълго под звездите, докато постепенно не се унесем в сън. Дори последният ден бе изпълнен с щастие. Астано предложи да се разходим до върха на Вентинските възвишения. Беше доста далеч за еднодневен поход и взехме вода, храна и одеяла. Взехме и едно от момчетата от фермата да ни кара багажа с една каручка.

Тръгнахме рано. Въздухът бе студен — предзнаменование за идващата есен. Тревата по склоновете бе изсъхнала и хвърляше златисти отблясъци, сенките бяха по-дълги. Дълго се катерихме по една стара пътека, използвана предимно от тукашните пастири. Овцете по хълмовете не се бояха от нас, само вдигаха глави, гледаха ни с черните си лъскави очи и от време на време блееха жално. Нямаше огради, тъй като планинската овца по правило се придържа към своето пасище, без да я пазят кучета или заграждения, но въпреки това около стадата се навъртаха огромни сиви песове, приличаха на вълци. За щастие не ни обръщаха внимание, когато минавахме наблизо. Но щом спирахме, пристъпваха мълчаливо към нас и ни внушаваха съвсем недвусмислено: „Продължавайте си по пътя и всичко ще е наред“. И ние продължавахме.

Торм и Утер не дойдоха с нас. Бяха предпочели да идат на лов за вълци в боровата гора със Сотер и Содера. Око и Умо, който на десет години не беше по-едър от шестгодишната Око, крачеха упорито с нас. От време на време Явин качваше Око на конче, а на последния стръмен участък се наложи да разтоварим каручката и да носим багажа на гръб. Сложихме Око и Умо на самара на магарицата — доста красиво същество, със сивкава козина, досущ като на мишка. Отначало я бях помислил за младо конче, Сотар ми обясни, че ако баща й е бил магаре, а майката кон, щяла да е муле, но тъй като майка й била магарица, а бащата кон, била катър. Момчето, което я водеше, изслуша това обяснение с безизразно лице.

— Права съм, нали, Коми? — попита го Сотар. Той помръдна леко глава и извъртя поглед встрани. — Всичко зависи от това кои са ти предците, нали, Мишко? — попита Сотар.

Коми дръпна юздите и Мишка пристъпи кротко напред. Око и Умо се поклащаха на самара, доволни и усмихнати. Ние ги следвахме, прегърбени под тежестта на багажа. Но бяхме щастливи, когато най-сетне се изкатерихме на самия връх и спряхме задъхани, за да се полюбуваме на прекрасната гледка на озарената от слънцето околност на много мили наоколо. Оттук се виждаше Етра, изглеждаше съвсем миниатюрна в далечината, а също и разпръснатите покрай реката ферми, къщички и селца, очертаваше се широкият завой на река Морр. Явин пък, който имаше очи като на орел, се похвали, че може да различава дори стените и кулите на Касикар, макар че нататък аз виждах само неясно петно. В източна и южна посока земята бе хълмиста и неравна, но на север и на запад хълмовете отстъпваха място на просторни равнини, където зеленината постепенно се сливаше със синкавия хоризонт.

— Това трябва да е Данеранската гора — каза Явин и посочи на север.

— А там са Блатата — каза Астано, която също гледаше нататък.

— Откъдето са Гав и. Салло — допълни Сотар.

Салло стоеше до мен. И двамата се взирахме в далечината. Изпитвах неясно вълнение при мисълта, че там някъде е моята непозната родина. Всичко, което знаех за хората от Блатата, бе, че там няма големи селища, а само забутани селца и че обитателите им са нецивилизовани варвари. Но там имахме предци, свободни хора. Ние също се бяхме родили свободни. Тази мисъл ме смущаваше и объркваше. И нямаше нищо общо с Етра и живота ми в Аркаманд.

— Помните ли нещо от Блатата? — попита Сотар.

Салло поклати глава, но аз отвърнах — за своя изненада:

— Понякога ми се струва, че си спомням.

— И как беше животът там?

Беше ми странно да описвам спомените си на глас.

— Ами… има много вода, от която се подават тръстики и малки острови… а в далечината се издига един синкав хълм… може да е хълмът, на който сме сега.

— Гав, тогава беше още бебче — рече Салло и долових в гласа й предупреждение. — Аз бях на две или на три и не помня нищо.

— Дори когато са ви отвлекли? — попита разочаровано Сотар. — Трябва да е било вълнуващо.

— Не помня нищо освен Аркаманд, Сотар-йо — отвърна с усмивка Салло.

Седнахме на сухата трева и си направихме истинско пиршество с храната, която бяхме донесли. Слънцето се спускаше към хоризонта и вече можехме да видим океана, целия озарен от отблясъци. Седяхме и си бъбрехме, завладени от спокойствието на дългото лято. Малките първи се унесоха в сън. После заспа и Салло, отпуснала глава в скута ми. Рис донесе одеяло и аз я завих внимателно, за да не я събудя. Изгряха звездите. Коми, момчето от селото, което през целия ден бе страняло от нас, подхвана някаква песен. Отначало не знаех какво чувам, толкова странен и тъжен бе звукът, който излизаше от гърлото му — наподобяваше далечен стон на камбана. Издигаше се и издигаше, после внезапно секна.

— Коми, изпей още нещо — подкани го шепнешком Сотар. — Моля те.

Той мълча толкова дълго, че вече мислех, че няма да изпълни молбата й, после звукът се появи отново, наподобяваше едновременно глас и някакъв странен, непознат инструмент. Беше необичайно тъжен и същевременно ясен и ведър. След малко спря, но ние продължавахме да чакаме напрегнато, с надежда да се върне.

Над хълмовете се бе възцарила пълна тишина, сиянието на звездите бе много по-ярко въпреки кафеникаво-златистата ивица на западния хоризонт.

Мишка тропна с копито и изпръхтя и всички се разсмяхме, а после, отново се унесохме в безгрижни разговори.