Урсула Ле Гуин
Сили (15)

15

Градът се изниза бавно и изчезна. Носехме се лениво по течението под горещите слънчеви лъчи. Казах на Мелле, че съм видял един мъж, когото познавам.

— От къщата на Барна ли? — попита тя, продължаваше да шепне, сякаш Хоби можеше да ни чуе.

Поклатих глава.

— Отпреди много години. Когато бях роб в града.

— Той лош ли е? — попита тя и аз отвърнах:

— Да.

Съмнявах се, че ме е видял, но това не можеше да ме успокои — достатъчно бе да разпита хората на пристанището или в „Черната котка“ дали са виждали мургав младеж с голям нос, който да прилича на хората от Блатата.

— Не се тревожи — казах. — Ние плуваме, а той е пеша.

Но това също не беше успокоително. Баржата плаваше съвсем бавно, спираше във всяко градче и селце, разтоварваше и товареше стоки и вземаше и оставяше пътници. Капитанът обясни, че на обратния път нагоре по течението щели да я теглят коне и тогава щяла да се придвижва още по-бавно. Трудно беше за вярване. Амбаре описва широки завои из просторна равнина и тече съвсем бавно, има много меандри и безброй разливи и странични канали, така че на места водите й едва се местят. Случваше се да се изравним със стада добитък, подкарвани от прекупвачи от едно градче в друго, и ни трябваше доста време, за да ги изпреварим.

Дните бяха приятни, скучни и спокойни, но всеки път, когато спирахме на някое пристанище, страховете ми се пробуждаха и оглеждах всички лица на кея. Измъчваше ме нерешителност, не знаех кое е по-добре — дали да продължим плаването, или да слезем в някое градче на източния бряг и да тръгнем към Сенсали пеша, като избягваме градовете и селата. Но въпреки че Мелле бе в много по-добра форма, отколкото когато я намерих, все още не можеше да върви бързо и продължително. Изглежда, най-умното бе да продължим с баржата, поне докато не стигнем на ден път от Сенсали. Последното градче от пътуването, преди да се срещнат реките, се казваше Беметте и реших, че трябва да го избегна на всяка цена. Капитанът каза, че там имало сал през реката и тъкмо това ми трябваше, ала пък се опасявах, че Хоби може да ни причаква. Можех само да се моля да не ни изпревари. На кон, с бърз ход и дори с каруца той със сигурност щеше да стигне преди баржата до което и да било от селата на западния бряг.

Педри, капитанът, не ни обръщаше почти никакво внимание, същото можеше да се каже и за неговия помощник. Ние бяхме товар, също като сандъците, балите и клетките с пилета, козите, изнурените старици и едно младо жребче, което непрестанно се опитваше да скочи във водата. Сами се грижехме за прехраната си — купувахме продукти от селцата и градчетата, в които спирахме. Мелле се сприятели с пилетата, които щяха да пътуват чак до Беметте: били предназначени за разплод, заради красивите си опашки и перестите крачета. Купих торбичка зърно, та Мелле да ги храни. Тя им измисли имена и седеше с часове при тях. Изглежда, нестихващото им писукане я успокояваше. Само когато в небето се появеше самотен ястреб, пилетата се умълчаваха, притискаха се едно в друго и прибираха шарените си опашки.

— Не се бой, Червенушко — успокояваше ги Мелле. — Няма нищо, Малчо. Не бери грижа, Скокльо. Той не може да ви направи нищо. Няма да му позволя.

Не се бой, Клюнчо.

Четях книгата. Разказах на Мелле няколко стари поеми и тя се научи да декламира „Мостовете на Нисас“. Постепенно навлязохме и в „Чамхан“.

— Гав, съжалявам, че не мога да съм ти малко братче — прошепна ми тя една нощ насред тъмната река, под звездите. Аз отвърнах също шепнешком:

— Ти си ми сестричка.

Слязох от баржата на едно пристанище на източния бряг. Педри и хората му почнаха да разтоварват бали сено. Тук нямаше градче, само складове и неколцина пастири, които ги пазеха.

— Колко път е до Беметте? — попитах един от тях и той отвърна:

— Два-три часа с добър кон.

Върнах се на баржата и казах на Мелле да си събира багажа. Моята раница вече беше готова, натъпкана с толкова храна, колкото можех да нося. Бях платил за превоза още на тръгване. Слязохме на брега и докато минавахме покрай Педри, му казах:

— Тръгваме си, фермата ни е ей нататък. — И посочих на югоизток. Той само изсумтя. Отдалечихме се от Амбаре в посоката, която бях посочил, докато не се скрихме от поглед, после свърнахме на североизток, накъдето трябваше да е Сенсали. Местността беше равнинна, покрита с висока трева, само на места се мяркаха рехави групички дървета. Мелле крачеше бодро до мен. Чух я да шепне:

— Сбогом, Скокльо, сбогом, Червенушке, сбогом, Малчо, сбогом, Златоочко…

Нямаше път. Нямаше по какво да се ориентираме. Далече на север се виждаше синкава линия облаци, а може би хълмове, може би бяха от другата страна на реката. Определях посоката единствено по слънцето. Вечерта спряхме в една горичка. Не бяхме видели жива душа, но бях сигурен, че Хоби е по следите ни или че ни очаква някъде отпред. Бях толкова изплашен, че не можах да заспя. Събудих Мелле още преди изгрев-слънце и тръгнахме пак. Слънцето изплува от изток, огромно и червено.

Почвата взе да става мочурлива, стигнахме до тръстики. По обед видяхме Сенсали.

Беше много голяма и широка. Не беше дълбока — виждаха се плитчини и пясъчни ивици навътре в течението, а също и множество канали, но от брега нямаше начин да се определи къде се усилва течението и кои са най-дълбоките места.

— Ще тръгнем на изток покрай реката — казах на Мелле. — Трябва да намерим брод или сал. Месун е далече нагоре по течението, така че ще се движим в правилната посока и ще прекосим реката при първа възможност.

— Ами добре — отвърна Мелле. — Как се казва тази река?

— Сенсали.

— Хубаво е, че реките имат имена. Като хората. — А после си измисли песничка с името на реката и я тананикаше с тъничкото си гласче, докато вървяхме. „Сенсали, сен-салиий…“ Беше трудно да се върви през гъстия върбалак и скоро слязохме на самия бряг, гладък и покрит с кал, камъни и пясък.

Тук можеха да ни видят отдалече, но ако Хоби беше по следите ни, бездруго нямаше начин да се скрием. Намирахме се в открита безлюдна местност. Видяхме само един елен и няколко подивели крави.

Когато спряхме, та Мелле да си почине, реших да си опитам късмета с въдицата, но улових само няколко дребни рибки. Водата бе съвсем бистра и течението не изглеждаше силно. Огледах няколко места, които ми се сториха подходящи за прекосяване, но брегът от другата страна беше стръмен, почти отвесен, така че продължихме.

Вървяхме така три дни. Имахме храна за още два, след което можехме да разчитаме единствено на риболова. Вечерта на третия ден Мелле бе направо капнала. Аз също. Усещането, че ни преследват, изтощаваше силите ми, бях спал съвсем малко, защото нощем непрестанно се будех. Оставих Мелле да седи на една пясъчна издатина под надвиснала над водата върба и се изкатерих по брега, за да огледам за брод. Недалеч пред нас видях едва забележими следи — спускаха се към водата. Там май наистина имаше брод, защото реката се разливаше.

Погледнах назад и зърнах самотен конник: приближаваше се покрай брега.

Изтичах при Мелле, викнах й: „Тръгваме!“ и метнах раницата на гърба си. Тя ме погледна изплашено и объркано, но веднага сграбчи вързопа с вещите си. Улових я за ръка и я задърпах с всички сили към брода, който бях видял. Коне и каруци бяха пресичали реката тук. Нагазихме във водата и аз извиках:

— Като стане дълбоко, ще те гушна.

Отначало виждах съвсем ясно брода, тъй като водата беше прозрачна и чиста. Някъде към средата на реката отново погледнах назад. Конникът ни бе видял. Тъкмо влизаше във водата, краката на коня вдигаха пръски. Беше Хоби. Видях лицето му, обло, сурово и мрачно, лицето на Торм, лицето на нашия Баща, лице на робовладелец и на роб. Беше се озъбил, пришпорваше коня и крещеше нещо, но не чувах какво.

Мярнах всичко това с един поглед и продължих навътре, напряко на усилващото се течение, дърпах детето след мен. Когато водата стана твърде дълбока, викнах:

— Мелле, яхни ме на конче. Обаче не ме стискай за гърлото, че ще ме задушиш.

Вече знаех къде съм. Вече бях газил през тази река, с това бреме на плещите. Вече не се оглеждах, защото нямаше смисъл, а навлязох смело в дълбокото, отпърво право към отсрещния бряг, ала после се сетих, че посоката е опасна, и извих надясно; пристъпвах внимателно и опипвах дъното с крака. В един момент течението ме повлече с неочаквана и ужасяваща сила, опитах се да заплувам, но само плясках безпомощно във водата, и тъкмо когато почнах да се давя, отново напипах дъното с крак. Мелле ме бе стиснала отчаяно за гушата. Успях да се преборя с течението и пристъпих бавно напред, но вече си проправях път из плитчините и можех да се хващам за корените и надвисналите клони на върбите. Едва сега погледнах назад.

Бурното течение в средата на реката носеше коня надолу. Без ездач.

Цялата сила на реката се събираше, в този тесен канал, малко по-надолу от мястото, където бяхме успели да я прекосим.

Мелле най-после престана да ме души, трепереше цялата. Изпълзях на брега, пуснах я и се свлякох на пясъка. Нямах сили да помръдна. Гледах реката и бушуващите вълни, с които се бореше конят. Най-сетне той опря копита в дъното, видях как се изправя, как се препъва и подскача… накрая се измъкна на отсрещния бряг. Огледах водата, островчетата, чакълените прагове нагоре и надолу по реката, отново и отново. Пясък, камъни и шуртяща вода.

— Гав, Гав, Клюнчо — хлипаше Мелле. — Ставай. Да вървим. Да се махаме оттук. — Задърпа ме да се изправя.

— Ей сега… — опитах се да отговоря, но открих, че не мога.

Последвах я със залитане през върбовата горичка. След малко краката ми поддадоха и паднах на тревата. Опитах се да кажа на Мелле, че всичко е наред, но не можех да говоря. Дори въздух не можех да си поема. Сякаш отново бях във водата — под водата. Само дето продължавах да виждам съвсем ясно. А сетне се спусна мрак.

Когато се свестих, беше нощ, топла и облачна. Реката беше широка черна ивица между светлите пясъчни брегове. Нещо малко и мокро, но топло се притискаше към мен. Осъзнах, че е Мелле. Събудих я и тръгнахме в мрака през шубраците. Стигнахме малка падина, която изглеждаше подходяща за лагер, но бях твърде изморен, за да напаля огън. А бяхме мокри до кости. Въпреки това се увихме с одеялата, Мелле се сгуши в мен и заспахме.

Страховете ми се бяха изпарили. Бях преминал втората река. Спах дълго и дълбоко.

Събудихме се много след изгрев-слънце. Проснахме мокрите си дрехи да изсъхнат и похапнахме мухлясал хляб, спотаени в храсталака. Мелле не беше пострадала, но се озърташе обезпокоено.

— Не трябва ли да бягаме оттук? — попита.

— Не — отвърнах. Преди да закусим, бях слязъл до брега и бях огледал реката. Логиката ми подсказваше, че трябва да се страхувам, че Хоби би могъл да я преплува и да се спотайва наблизо, но същевременно един друг, неподплатен с никаква логика и напълно уверен глас ми нашепваше: „Ти си в безопасност, няма го вече, връзката е прекъсната“.

Мелле ме гледаше с ококорени, изпълнени с вяра очички.

— Вече сме в Урдайл — обясних й. — Тук няма роби. Нито ловци на роби. Освен това… — Не знаех дали е видяла Хоби да ни преследва в реката и има ли смисъл да й казвам за него. — Освен това мисля, че сме свободни.

Известно време тя обмисля думите ми.

— Мога ли пак да те наричам Гав?

— Пълното ми име е Гавир Айтана Сидой — отвърнах. — Но нямам нищо против Клюнчо.

— Клюнчо и Пискливка — прошепна Мелле и се засмя. — Аз ще продължавам ли да съм Мив?

— Може. Стига да искаш.

— Ще видим ли онзи прочут книжник в града?

— Да — отвърнах.

И тъй, след като дрехите и багажът ни изсъхнаха, се отправихме на път.

Пътуването ни до Месун беше лесно, както всъщност и целият път досега, ако забравим страховете, които ме измъчваха, и рискованото пресичане на реката. Нямах представа какво ще правим, когато стигнем Месун, и с какво ще се прехранваме, но да задавам прекалено много въпроси щеше да е проява на неблагодарност към бог Късмет и Енну. Те бяха с нас досега и не вярвах да ни изоставят точно в този момент. Докато вървяхме, затананиках химна на Каспро.

— Не те бива много в пеенето — отбеляза моята малка спътничка.

— Знам. Пей ти тогава.

Тя подхвана с тънкото си неуверено гласче една любовна песен, която бе чула в къщата на Барна. Спомних си за красивата й сестра и се зачудих дали Мелле също ще стане хубавица. Улових се, че си мисля: „Дано я пощади съдбата!“ Но това бяха мисли на роб. Време беше да се науча да разсъждавам като свободен човек.

Урдайл беше приятна страна с ябълкови градини и пътища, очертани с тополи, издигаше се постепенно от реката към синкавите хълмове, които бях съгледал в далечината. Вървяхме, понякога ни качваха каруцари, купувахме си храна от селските пазари или мляко от някоя селска женица. Често ми се караха, че съм помъкнал малкото си братче по друмищата, но Мелле се притискаше към мен и заявяваше на всеослушание, че съм най-добрият брат на света, с което бързо печелехме благоразположение и храна, както и предложение да преспим на меко и топло в някоя купа сено. И така след пет дни отново се върнахме при реката, която описваше широк завой встрани от пътя и излизаше при град Месун.

Построен на стръмните-хълмове над реката, с покриви от червени керемиди, кули и няколко красиви моста, Месун беше град от камък, но не беше заобиколен от стена. Това ми се стори странно. Нямаше врати, нито стражеви кули, нито дори пазачи. Не видях никакви войници. Влязохме в този голям град, сякаш влизахме в село.

Къщите се издигаха на три и четири етажа, улиците гъмжаха от хора, каруци и коне. Шумът, тълпата и суматохата бяха почти непоносими. Мелле ме стискаше за ръката. Минахме покрай един пазар до реката — в сравнение с него пазарът на Етра би изглеждал като селско площадче. На първо време исках да намеря подходяща странноприемница, където да се настаним, да се изкъпем и да сменим прашните си дрехи, и докато минавахме през пазара, се озъртах за табели. И изведнъж зърнах двама младежи да се спускат по една стръмна уличка — носеха дълги леки сиво-кафеникави наметала и плюшени шапки, нахлупени над ушите. Бяха досущ като от картинката в една книга в библиотеката на Еверра: „Двама книжници от Месунския университет“. Видяха, че ги зяпам, и единият ми намигна шеговито. Пристъпих напред и попитах:

— Простете, бихте ли ни казали как да стигнем до Университета?

— Право нагоре по улицата, приятел — отвърна този, дето ми беше намигнал, и ни огледа с любопитство. Не знаех какво да го попитам. Накрая се сетих.

— Има ли нататък стаи под наем?

Той кимна и каза:

— Най-евтино е в „Пъдпъдъкът“.

Приятелят му възрази:

— Не, в „Лаещото куче“

— Всичко зависи от вкуса ви към хапещи гадинки — каза първият. — Бълхи в „Пъдпъдъкът“, дървеници в „Кучето“.

И продължиха по пътя си, като се смееха.

Тръгнахме натам, откъдето бяха дошли. Скоро калдъръмът отстъпи място на стълби, които извиха покрай висока каменна стена. Някога, много отдавна, Месун бил укрепен град и това беше стената на цитаделата. Отвъд нея се издигаха палати от сребристосив камък, със стръмни заострени покриви и високи прозорци. Стълбището ни изведе на тясна криволичеща уличка с ниски къщички от двете страни и Мелле прошепна:

— Ето ги.

Бяха една до друга — две странноприемници, едната украсена с изрязан от дърво пъдпъдък, другата — с лаещо куче.

— Бълхи или дървеници? — попитах, а Мелле отвърна:

— Бълхи.

Тръгнахме към „Пъдпъдъкът“.

 

Изкъпахме се с огромно удоволствие и оставихме дрехите си на една жена с много кисела физиономия, за да ги изпере. Огледахме се за бълхи, но изглежда, бяха доста по-малко, отколкото в купите сено. След оскъдната и не особено вкусна вечеря Мелле заклюма. Беше на края на силите си. През последните няколко дни я спохождаха пристъпи на необясним плач и раздразнителност, като всяко уморено дете. Аз също бях доста изнервен, но усещах, че градът ме изпълва с енергия, която нямаше да ме остави да заспя. Попитах Мелле дали ще я е страх, ако я оставя и изляза да се разходя. Тя лежеше, завита с пончото и притиснала любимата си фигурка към гърдите.

— Не — каза ми. — Не се тревожи, Клюнчо. — Но ми се стори малко натъжена и колеблива.

— Мога и да остана.

— О, я излизай — възкликна тя. — Разходи си се. Аз ще поспя. — И затвори очички, намръщена, стиснала устни.

— Добре. Обещавам да се върна, преди да се стъмни. Тя не отговори, все така зажумяла. Излязох.

И щом стъпих на плочника пред „Пъдпъдъкът“, видях същите двама младежи.

— Избра бълхите, а? — попита ме усмихнато този, дето ми беше намигнал. Имаше приятна усмивка и отново ме погледна с любопитство. Реших да използвам тази възможност: може би беше знак, който трябваше да следвам.

— Вие студенти в Университета ли сте? — попитах.

Той спря и кимна. Спътникът му не изглеждаше тъй благоразположен.

— Да знаете как мога да стана и аз студент?

— Ха, точно това си помислих, че ще попиташ.

— Можете ли да ми кажете… към кого трябва… да се обърна…

— Не те ли праща някой? Учител, книжник, с когото си работил?

Сърцето ми се сви.

— Не.

Той поклати глава и каза:

— Знаеш ли, ела да пийнеш с нас в „Голямата бъчва“. Аз съм Сампатер Иле, а това е Гола Медерра. Той учи право, аз — писменост.

Представих се и добавих:

— Бях роб в Етра.

Трябваше да го кажа преди всичко друго, преди да узнаят, че са предложили приятелството си на роб.

— В Етра? Беше ли там по време на обсадата? — попита Сампатер, а Гола го задърпа:

— Хайде, жаден съм!

Пихме бира в „Голямата бъчва“ — шумна, претъпкана със студенти кръчма. Повечето бяха на моя възраст, някои по-големи. Сампатер и Гола, изглежда, си бяха поставили за цел да изпият колкото се може повече бира и да поговорят с всички в кръчмата, което не им попречи да ме представят на присъстващите и всеки от тях ми даде съвет при кого трябва да отида, за да ме вземат в Университета. Когато се оказа, че не познавам нито един от прочутите учители, които изреждаха, Сампатер попита:

— Добре де, няма ли поне един, при когото искаш да учиш? Някой, за когото си чувал?

— Оррек Каспро.

— Ха! — Той ме погледна, засмя се и вдигна халбата си. — Значи си поет, а?

— Не, не съм. Аз само… — Всъщност не знаех какъв съм и какъв искам да стана. Никога не се бях чувствал толкова невеж.

Сампатер пресуши халбата си и се провикна:

— Още една за мен и ще те отведа в неговата къща.

— Не бива…

— Защо не? Той не е преподавател и е много свестен. Не е нужно да му се кланяш и да угодничиш. Отиваме право при него, не е далече.

Успях да се измъкна с обяснението, че трябва да се върна при братчето си. Платих за бирите, с което им станах още по-симпатичен, и Сампатер ми обясни как да стигна до къщата на Каспро — била само на две преки.

— Още утре иди при него — заръча ми. — Или, чакай, ще мина да те взема.

Уверих го, че ще отида и ще кажа, че той ме е пратил, после се върнах в „Пъдпъдъкът“, замаян от изпитите бири.

 

Спах малко и неспокойно и на развиделяване се замислих какво да правя. Бях се отказал вече да се записвам за студент в Университета. Нямах достатъчно пари, нито нужната подготовка, и едва ли можех да стана като някой от лекомислените веселяци в „Голямата бъчва“. Макар че бяхме връстници, бяхме стигнали до възрастта си по различни пътища.

Това, от което имах нужда, бе работа, за да мога да издържам Мелле. В толкова голям, при това град без роби, сигурно имаше постоянна нужда от работна ръка. Знаех името на само един човек в Месун и реших да отида при него. Ако не получех работа там, щях да потърся другаде.

Щом Мелле се събуди, й казах, че ще излезем да си купим дрехи. Това й хареса. Киселата съдържателка ни обясни как да стигнем до пазара в подножието на хълма и там открихме много сергии с нови и употребявани дрехи, някои на съвсем прилични цени.

Видях, че Мелле гледа с възхита една захабена шарена копринена роба, и казах:

— Пискливке, вече не е необходимо да се правиш на Мив.

Тя присви свенливо рамене и промърмори:

— Прекалено е голяма.

И наистина, това бе роба за голяма жена. След като й се полюбува още малко, Мелле добави:

— На Диеро щеше да й стане.

Права беше.

В края на краищата купих панталони, ленени ризи и наметала, каквито носеха момчетата в Месун. На Мелле взех и една елегантна жилетка с копчета от медни грошове. Тя все ги поглеждаше, докато се изкачвахме към цитаделата, и по едно време рече засмяно:

— Е, вече винаги ще си имам парички.

Хапнахме хляб със зехтин и маслини на една сергия и после предложих:

— Сега да отидем да навестим прочутия книжник.

Личицето на Мелле грейна и тя изприпка по каменните стъпала пред мен. Следвах я, изпълнен със сляпа и твърда решимост. Бях взел малкия увит в коприна пакет от странноприемницата.

Сампатер ме бе упътил добре и лесно открих къщата, която бе описал — висока и тясна, опряна в скалистия хълм, последната къща на улицата. Вдигнах ръка и почуках.

Отвори млада жена. Лицето й беше бледо, кожата й бе толкова прозрачна, че сякаш сияеше. С Мелле се втренчихме в косата й — никога не бях виждал такава коса. Беше като кълбо от невероятно фини златни жички, като позлатено и сресано руно, истински сияещ ореол около главата й.

— Ох! — възкликна Мелле и аз едва се сдържах също да не възкликна.

Младата жена се усмихна. Лекичко. Сигурно бяхме много смешни, голямо й малко момче, чистички, с изопнати от напрежение лица, ококорени на прага. Усмивката й беше мила и ме насърчи.

— Дойдох в Месун да видя Оррек Каспро — ако е възможно — казах смутено.

— Мисля, че е възможно — отвърна тя. — За кого да предам?

— Гавир Айтана Сидой. А това е… брат ми… Мив…

— Аз съм Мелле — прекъсна ме Мелле. — И съм момиче. — Повдигна раменца и сведе засрамено очи. Приличаше на малко ястребче.

— Заповядайте — покани ни младата жена. — Аз съм Мемер Галва. Ще ида да проверя дали Оррек е свободен… — И се отдалечи по коридора, великолепната й коса сияеше около главата й.

Спряхме в тесния коридор. Имаше няколко врати, и от двете страни.

Мелле ме хвана за ръката и прошепна:

— Нали нямаш нищо против, че вече не съм Мив?

— Разбира се. Дори се радвам, че не си Мив.

Тя кимна, след това подскочи и възкликна:

— Олеле!

Проследих погледа й. В коридора бе излязла лъвица.

Не ни обърна никакво внимание, а спря пред една от вратите, размаха опашка и погледна лениво през рамо. Не беше като черните блатни лъвове — имаше пясъчен цвят и бе доста по-едра. Успях да промълвя:

— Енну!

— Идвам — чухме женски глас и една жена излезе в коридора, видя ни и спря. — О, горките — рече. — Не се плашете. Тя е питомна. Защо не влезете в гостната при огнището?

Лъвицата се завъртя и клекна, огледа се нетърпеливо. Жената я потупа по главата и й прошепна нещо. В отговор се чу жалостиво ръмжене.

Погледнах Мелле. Беше се вцепенила и не откъсваше очи от лъвицата, но не можех да определя дали от ужас, или от възхищение. Жената се обърна към нея и каза:

— Казва се Шетар и е с нас от съвсем малка. Искаш ли да я погалиш? Много обича да я галят.

Имаше много приятен глас, нисък и същевременно мек, почти пресипнал, с едва доловими омайни нотки. Говореше с планински акцент като Чамри Берн.

Мелле ме стисна за ръката и кимна.

Приближих внимателно огромното животни. Жената ни се усмихна и каза:

— Аз съм Грай.

— Това е Мелле. А аз съм Гавир.

— Мелле! Какво хубаво име! Шетар, поздрави Мелле.

Лъвицата се изправи рязко, обърна се към нас и направи дълбок поклон — по-точно протегна лапи напред, както правят котките, и опря брадичка на тях. След това се надигна и погледна многозначително Грай, а тя извади нещо от джоба си и го хвърли в зейналата й паст.

— Добро коте — похвали я.

След малко Мелле вече галеше лъвицата и Грай й отговаряше на всички въпроси за Шетар.

После се обърна към мен:

— Ти нали си дошъл да се видиш с Оррек?

— Да, но… но една красива жена ни каза да почакаме.

В този момент Мемер Галва се появи на прага и каза:

— Оррек каза да се качиш в читалнята. Ела с мен.

— А Мелле може да остане при Шетар — добави Грай.

— О, да, с удоволствие. — Мелле ме погледна въпросително.

— Разбира се — казах. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че не можех да мисля. Последвах бледото сияние на косата на Мемер нагоре по тесните стълби.

Още щом вратата се отвори, вече знаех къде се намирам. Познавах тази стая, помнех я. Бях идвал тук много пъти — в тази тъмна стая до отрупаното с книги писалище под високия прозорец, при лампата. Познавах и лицето, което се извърна към мен — будно, печално, честно. Познавах гласа, който произнесе името ми…

Не знаех какво да кажа. Стоях като вкаменен. Той ме погледна настойчиво.

— Какво има? — попита с ниския си глас.

Едва успях да промълвя, че съжалявам, че го безпокоя, а той ме покани да седна, разчисти книгите от едно кресло и се настани срещу мен.

— Е?

Стисках с нервни пръсти пакета. Развих го, опипах слепените листове пергамент и му подадох книгата.

— Когато бях роб, ми забраняваха да чета творбите ви. Но получих тази книга от друг роб. Изгубих я, когато изгубих всичко, но тя отново дойде при мен. Прекосих с нея реката на смъртта и реката на живота. Тя беше пътеводна светлина към мястото, където се крие съкровищницата. Беше мой водач. И ето… ето, че я последвах до нейния създател. Щом ви видях, разбрах, че съм ви познавал през целия си живот. Разбрах, че е трябвало да дойда точно тук.

Той взе книгата и погледна захабената й, пострадала от влагата корица. Разлисти я внимателно. Зачете от страницата, на която отвори:

— „Има три неща, които, докато растат, придават сила на душата — любовта, знанието и свободата“. — Въздъхна. — Трябва да съм бил горе-долу на твоята възраст, когато написах това — рече и се подсмихна. После вдигна глава и ме погледна. Подаде ми книгата и каза: — За мен е чест, Гавир Айтана. Това е дар, който само читателят може да даде на писателя. Има ли нещо, което да направя в замяна?

Говореше също като Чамри Берн.

Бях онемял. Внезапният ми изблик бе секнал, езикът ми отново бе вързан.

— Всъщност може да поговорим за това и по-късно — успокои ме той. — Разкажи ми първо за себе си. Къде си бил в робство? Не е в моята част на света, това е сигурно. Робите в Предпланинието са също толкова невежи, колкото и господарите им.

— В Къщата на Арка, в град Етра — отвърнах. Очите ми се наляха със сълзи.

— Но произхождаш от Блатата, нали?

— Със сестра ми сме били отвлечени от ловци на роби… — И разказах цялата си история, а когато спирах, за да си поема дъх, той ме окуражаваше или задаваше въпроси. Пропуснах единствено да разкажа за смъртта на Салло, защото не исках да прехвърлям бремето на своята мъка в сърцето на един непознат. Когато стигнах до завръщането ми в гората и как сме се срещнали с Мелле, очите му блеснаха.

— Мелле се казваше майка ми — рече. — А също и дъщеря ми. — Гласът му потрепери и той отмести поглед. — И сега водиш това дете с теб, така ли? Мемер ми каза.

— Не можех да я оставя там — отвърнах, сякаш се извинявах.

— Други биха го сторили.

— Тя е много надарена — не съм срещал толкова умно дете. Надявах се, че тук… — Не довърших. Какви надежди можеше да има, и за Мелле, и за мен?

— Тук със сигурност може да получи това, от което има нужда — отвърна Оррек Каспро, без изобщо да се замисли. — Но как успя да изминеш толкова път от Данеранската гора до Месун с малко дете? Едва ли е било лесно.

— Не беше никак трудно, докато не узнах, че моите… врагове в Аркаманд все още ме преследват и че са по дирите ми. — Но тъй като не му бях разказал за Торм и Хоби, се наложи да обясня кои са, а също и как е загинала сестра ми в техните ръце.

Когато стигнах до това как Хоби ме е преследвал и как сме пресекли Сенсали, той се напрегна като мъжете в лагера на Бригин, докато им декламирах „Обсадата и падането на Сентас“.

— Видя ли го да се дави? — попита.

Поклатих глава.

— Видях, че конят е без ездач. Нищо повече. Реката е широка и пълноводна. Може би се е удавил. А може би не. Но аз мисля… — не знаех как да го обясня. — То е… като да се скъса верига.

Каспро се замисли и каза:

— Искам Мемер и Грай да чуят това. И да ми разкажеш по-подробно за тези твои „спомени“ — твоите видения. За това как си ме видял! — Вдигна глава и се разсмя, гледаше ме с нескрита радост и симпатия. — Нямам търпение да се срещна с твоята малка спътница. Да слезем при нея, а?

Зад къщата имаше тясна градина, втъкната между стените на приземния етаж и скалата, която се издигаше нагоре. Беше ясна късна утрин, цветята ухаеха. За един кратък миг си спомних и тях. Имаше и малък шадраван, от който водата по-скоро капеше. Жената и лъвицата се бяха разположили на каменната пейка и плочите до фонтана, с тях беше и Мелле — продължаваше да гали замечтано косматата глава на лъвицата.

— Сигурно вече си се запознал с жена ми, Грай Барре — каза Каспро. — Ние с нея сме планинци. Мемер Галва дойде с нас от своя дом в град Ансул — ще ни гостува тази година. Уча я на съвременна поезия, а тя ми преподава аритански, древния език на моя народ. Представи ми твоята спътница, ако обичаш.

Но щом се приближихме, Мелле изтича при мен и скри лицето си в дрехите ми. Не знаех какво да направя.

— Мелле — казах, — това е нашият домакин — прочутият книжник, когото дойдохме да видим.

Тя продължаваше да се притиска към крака ми й не го погледна.

— Няма нищо — каза Каспро. Лицето му обаче помрачня за миг. После, без да гледа Мелле, нито да се приближава към нея, каза с приятния си глас: — Грай, Мемер, нашите гости ни носят много интересни истории.

— Мелле ни разказа за пилетата на лодката — каза Мемер. Слънцето караше косата ида пламти. Не смеех да я погледна, но не можех и да не я гледам. Каспро седна на пейката до нея, аз се настаних на другата пейка, без да пускам Мелле от прегръдката си.

— Май е време да похапнем — каза Грай. — Мелле, ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Мелле тръгна, но продължаваше да извръща глава от Каспро.

Извиних се за поведението й, но Каспро само махна с ръка.

— Как може да се държи иначе?

И като си припомних цялото ни пътуване, осъзнах, че единствените мъже, с които Мелле бе разговаряла и които бе поглеждала, бяха джуджето в странноприемницата, което вероятно бе сметнала за странна порода дете, и краварчето с коня, което постепенно бе спечелило доверието й. Беше стояла настрана от всички останали — лодкари, носачи, търговци. Досега не го бях забелязал. Сърцето ми се сви.

— Ти си от Блатата, нали? — попита ме Мемер, И тримата имаха красиви гласове — нейният бе като течаща вода.

— Роден съм там — бе всичко, което можах да кажа.

— Отвлечен от ловци на роби като малък, заедно със сестра му — добави Каспро. — Отвели ги в Етра. Там си получил образованието си, нали? Кой ти беше учител?

— Един роб. Еверра.

— Какви книги си чел? Не съм чувал в градовете-държави знанието да се цени особено — с изключение може би на Пагади, където има доста добри книжници, а също и прочути поети. Но предполагам, че войниците преобладават над книжниците.

— Всички книги, които имаше Еверра, бяха много стари — обясних. — Не ни позволяваше да четем съвременните — наричаше ги модерни поети.

— Като мен — засмя се Каспро. — Зная, зная. Нема, епосите и „Нравоучения“ на Трудек… С това започнах и аз в Дерисова вода! И тъй, получил си образование, за да можеш да учиш децата. Какво пък, и това не е малко. Макар че да държат един учител като роб…

— Не беше тежко робство — рекох. — Докато… — Нямах сили да продължа.

— Че може ли робството да не е тежко? — попита Мемер.

— Ако господарите ти не са зли хора — обясних — и ако не познаваш друг живот. Ако всички вярват, че така е устроен светът, тогава няма как да разбереш, че това е… погрешно.

— Наистина ли не го разбираше? — попита тя, без да обвинява, нито да спори; просто проявяваше интерес и същевременно разсъждаваше на глас. Погледна ме втренчено и продължи: — Бях робиня в Ансул. Всичките ми роднини също. Но не по рождение, а защото ни поробиха. Така че нямаше как да вярваме, че така е устроен светът и че такива са законите на природата. Но сигурно е било различно.

Щеше ми се да поговоря с нея за това, но сега не беше моментът.

— Един роб — обърнах се към Каспро — ме научи на вашия химн за свободата.

Мемер се усмихна и за миг лицето й се проясни. Въпреки че кожата й беше бледа, имаше черни очи. Святкаха като опали.

— Пяхме тази песен в Ансул, когато прогонихме алдите — каза тя.

— Всичко е в мелодията — намеси се Каспро. — Хубава мелодия. Завладяваща. — Протегна се, наслаждавайки се на топлината на слънцето, и продължи: — Ще ми се да науча повече за Барна и неговия град. Изглежда, там се е разиграла истинска трагедия. Разкажи ми всичко подробно. Но ти спомена, че си бил негов бард, рецитатор. Значи имаш добра памет?

— Много добра — отвърнах. — Това е моята дарба.

— Аха! — Изглеждаше впечатлен. — Помниш лесно, така ли?

— Без дори да полагам усилия. Тъкмо затова дойдох тук. Какъв смисъл главата ти да е натъпкана с всичко, което си прочел? Хората в гората обичаха да слушат истории. Но какво да правя с тях в Блатата? Или където и да било другаде? И тогава си помислих, че може би в университета…

— Да, да, разбира се. Или може би… Е, ще видим. Ето, че идва медеренде ферехо ен рефема — правилно го казах, нали, Мемер? На аритански това означава „хубава жена, която поднася храна“. Няма да е зле да научиш аритански, Гавир. Помисли си само, съвсем друг език — коренно различен — е, не напълно, като се има предвид, че е предтеча на нашия — и с него огромно поетично творчество! — Докато говореше с неприкрита страст, която — вече бях забелязал — бе типична за него, той се стараеше да не поглежда към Мелле, гледаше само жена си. Стана и й помогна да нареди храната върху една празна пейка: хляб и сирене, маслини, плодове и плодово вино.

— Къде сте отседнали? — попита Грай и аз отвърнах:

— В „Пъдпъдъкът“.

— Как са бълхите? — засмя се тя.

— Търпят се. Нали, Мелле?

Мелле поклати глава и се почеса по рамото.

— И Шетар има бълхи — каза Грай. — Лъвски обаче. Не ги дава на никого. А бълхите в „Пъдпъдъкът“ няма да я нападнат. — Шетар отвори око, когато чу името си, но реши, че храната не си заслужава внимание, и пак се унесе в дрямка.

След като хапна. Мелле седна на плочите до лъвицата и почна да я гали. С Грай си заговориха тихо.

Каспро говореше с мен, Мемер подхвърляше по някоя реплика. Това, което правеше Каспро, както усетих по някое време, бе да проучи по заобиколен и ненатрапчив начин докъде се простират знанията ми, какво съм учил и какво не. От малкото, което каза Мемер, останах с впечатлението, че притежава задълбочени знания за поезията и легендите. Но когато стигнахме до историята, тя призна, че е невежа и че познава само историята на Ансул, защото всички книги били унищожени от завоевателите на този град. Исках да чуя тази ужасна история, но Каспро продължи с въпросите си, докато не научи всичко, което го интересуваше. Дори измъкна от мен признание за отколешната ми мечта да напиша историята на градовете-държави.

— Съмнявам се, че някога ще успея да го направя — въздъхнах и обясних: — Защото би означавало да се върна там.

— Защо не? — попита Каспро и смръщи вежди.

— Аз съм избягал роб.

— Гражданите на Урдайл са свободни хора — все така намръщено каза той. — Никой не може да ги обявява за роби, където и да идат.

— Но аз не съм гражданин на Урдайл.

— Ако дойдеш с мен в Камарата на общините, ще се застъпя за теб и ще станеш гражданин още утре. Тук е пълно с бивши роби, които пътуват свободно до Асион и градовете-държави като граждани на Урдайл. Но като става дума за история, ще намериш по-добри материали в тукашния университет, отколкото в градовете-държави.

— Те не знаят какво да правят с тях — отвърнах натъжено, припомнил си бях архивите и свитъците, които бяхме пренасяли в Светилището на предците.

— Може пък ти да им покажеш какво да правят с тях, като му дойде времето — рече Каспро. — Но първата стъпка е да станеш гражданин. След това — да те запишем в Университета:

— Каспро-ди, аз нямам много пари. Мисля, че първото, което ще направя, е да си намеря работа.

— Е, имам решение и на този въпрос, стига Грай да се съгласи. Предполагам, че пишеш добре, нали?

— О, да — отвърнах и си спомних безмилостните уроци на Еверра.

— Нужен ми е книгописец. Човек с наистина добра памет може да ми е от голяма полза, тъй като напоследък зрението ми взе да отслабва. — Каза го безгрижно и тъмните му очи останаха ясни, но лицето му трепна едва забележимо и видях, че Грай го поглежда разтревожено. — Например… ако ми потрябва цитат от Дениос за някоя лекция, а не мога да си спомня какво идва след „И лебедите нек’ на север да отлитат…“

Подхванах строфата:

— „и нека гъските на север да летят —

аз ще летя на юг сега.“

— Ох! — възкликна Мемер. — Обожавам тази поема!

— Естествено — каза Каспро. — Макар че не е от най-известните, ако изключим неколцина носталгично настроени южняци.

Спомних си за един носталгичен северняк, Таддер, който ми бе дал томче на Дениос, където прочетох тази поема. Каспро продължи:

— Мисля, че сигурно ще е ужасно удобно да разполагам с жива антология на литературата. Стига подобна работа да те привлича, Гавир. Но ако нещо не ти е по сърце, кажи ми и аз сам ще си направя справката. Имам доста книги. А и ти ще имаш възможност да се учиш в Университета. Какво смяташ, Грай?

Жена му седеше на плочите до Мелле. Пресегна се, улови го за ръката и няколко секунди двамата се гледаха с безгранична любов.

— Чудесна идея — каза Грай.

— Имаме няколко свободни стаи — каза ми Каспро. — Една сме дали на Мемер, докато иска да остане при нас — поне до края на идната зима. Има и няколко стаи на тавана, там доскоро бяхме настанили две млади студентки от Бендраман. Но те се върнаха в Дерисова вода, за да се похвалят пред жреците с познанията си, така че стаите са свободни. Изцяло на ваше разположение.

— Оррек — рече жена му, — дай на Гавир време да помисли.

— Понякога е опасно, ако оставиш човек да помисли — подметна той. Погледна ме с усмивка, с която едновременно се извиняваше и ме предизвикваше.

— Ами аз… ами ние… за мен ще е… — Нямах сили да довърша изречението.

— А за мен ще е голяма радост да имаме дете в къщата — каза Грай. — Особено Мелле. Стига да е съгласна.

Мелле я погледна, после извърна очи към мен.

— Мелле — казах, — нашите домакини ни канят да останем при тях.

— При Шетар?

— Да.

— И при Грай? И при Мемер?

— Да.

Тя не отговори, само кимна и продължи да гали гъстата козина на лъвицата. Шетар похъркваше.

— Е, значи се разбрахме — заяви Каспро, сега планинският акцент много му личеше. — Вземете си нещата от гостилницата и елате тук.

Все още се колебаех.

— Нали си ме виждал, неведнъж в живота си, в твоите „спомени“, да произнасям името ти? Не дойде ли тук заради мен? — попита той тихо, но пламенно. — Ако има сила, която да ни води, защо трябва да й се съпротивляваме?

Грай ме гледаше с трогателно съчувствие.

Мемер кимна усмихнато на Каспро и се обърна към мен:

— Да знаеш, много е трудно да се спори с него.

— Ами аз… аз не споря — измънках. — Само че… — И млъкнах.

Мелле стана и се сгуши до мен на пейката.

— Клюнчо — прошепна. — Не плачи. Всичко е наред.

— Зная — казах и я прегърнах. — Вече всичко е наред.