Урсула Ле Гуин
Гласове (7)

7

Когато Оррек Каспро се отправи за втори път към двореца на ганда на алдите в Ансул, кортежът му се състоеше от Чай укротителя, Шетар и младия коняр Мем.

Мем беше разтревожен и неспокоен. Ами ако алдите поискаха да разседлая Бранти или подхванеха някоя конярска тема? Веднага щяха да разберат, че нямам представа от този занаят. Не се страхувай, успокои ме Грай, те са досущ като Гудит, няма да позволят на някакво малко момче да припари до конюшнята със скъпоценните им коне. Както и да е, тя се постара да е близко до мен, когато влязохме в двореца. Достатъчно беше да вървя до главата на коня и да го държа за юздите, сякаш Оррек се нуждаеше от човек, който да му помага.

Така и направих. Чувствах се ужасно глупаво и бях изплашена до смърт. Бранти ми помогна да се успокоя. Крачеше бавно до мен и копитата му чаткаха по калдъръма, понякога ме допираше с глава, пръхтеше тихо или мърдаше уши. Съзирах спокойствието в големите му черни очи. Той беше стар — по-стар от мен — и бе пропътувал целия Западен бряг. Следваше Оррек навсякъде с аристократично търпение: Искаше ми се да съм като него.

Качихме се по улица „Галва“, минахме по Моста на златарите и стигнахме площада пред Къщата на Съвета. Видът на тази сграда винаги ме е изпълвал с гордост. Тя е просторна и висока, иззидана от сребристосив камък, с редици източени елегантни прозорци. Медният й купол се извисява над всички останали покриви на града, както Сул се извисява над планините. От площада нагоре тръгва широка стълба, която опира в терасата на къщата. Терасата е мястото, откъдето някога са се произнасяли речите — във времената, когато сме се управлявали сами. Друмлордът веднъж ми каза, че терасата била направена по такъв начин, че ако застанеш пред централната врата и заговориш с малко по-силен глас, ще те чуят из целия площад. Но аз никога не се бях качвала по тези стълби, нито бях идвала досега на площада. Той принадлежи на алдите, не на жителите на града. В средата на площада се издигаше огромна шатра с червени върхове и червени знамена на дълги пръти, които почти закриваха Къщата на Съвета.

Един офицер дойде да ни посрещне и нареди на загърнатите в сини наметала стражи да ни пропуснат.

Дойдоха и неколцина мъже от конюшнята в лявата част на площада. Държах Бранти за юздите, докато Оррек слезе, после един възрастен алд ги взе и го отведе настрани, като го подканяше с цъкане с език. Чай укротителят спря до мен, държеше Шетар на къса каишка, и заедно последвахме Оррек през площада. Пред шатрата имаше разгънат килим, сгъваем стол и слънчобран за Оррек — не бяха предвидени места за нас, но едно малко момче, вероятно прислужник или роб, донесе на Чай слънчобран от червена хартия. Застанахме зад Оррек. Чай ми подаде слънчобрана, за да го разгъна над нас, и скръсти ръце на гърдите си. Държеше да покаже на алдите, че не сме роби на Оррек.

Всички алдски роби на площада носеха наметала или туники от груб плат, сиви или бели. Някои бяха алди, други — мои сънародници. Всички до един бяха мъже или момчета. Жените ги държаха другаде, затворени, скрити. И нито една от тях не беше алд.

Откъм шатрата се приближиха придворни, а от казармите, построени край Източния канал зад Къщата на Съвета, надойдоха офицери. Когато се събраха всички поканени, гандът излезе от шатрата. Следваха го двама алдски роби: единият държеше грамаден червен слънчобран над главата му, а вторият носеше голямо ветрило, в случай че гандът поиска да се разхлади. Беше прохладен пролетен ден, слънцето бе скрито зад перести облаци, а откъм спокойното море полъхваше ветрец. Като видях всички тези роби и смешните им съоръжения, си помислих колко глупави са алдите — не можеха ли да се огледат и да видят, че не се нуждаят от слънчобрани или ветрила, нито от широкополи шапки? Не знаеха ли, че отдавна не са в пустинята?

Подражавах на поведението на робите и избягвах да гледам открито към ганд Йораттх, разглеждах го само крадешком. Имаше сурово изпъстрено с белези лице, гърбав нос и присвити очи. Бледите очи на алдите винаги ме карат да се чувствам неуверено и неведнъж съм отправяла благодарности към моите предци, задето съм наследила от тях черни очи, като на сънародниците си. Гандът имаше къса къдрава черна коса, подаваше се изпод шапката му. Веждите му също бяха черни и рунтави, брадата му бе късо подрязана. Имаше вид на силен, но уморен воин. Поздрави Оррек с усмивка, от която лицето му изведнъж се озари от вътрешна светлина, и направи жест, какъвто не бях виждала да прави нито един алд — опря ръце на сърцето си, а сетне разтвори длани напред и леко се поклони. Държеше се така, сякаш поздравява равен на себе си. Освен това нарече Оррек „ганд на творците“.

„Но не ни допусна под покрива си“, помислих си. Езичници — така ни наричаха. Тази дума бяхме научили от тях. Ако означаваше нещо, то бе „хора, които не знаят кое е свято“. Има ли такива хора наистина? За мен „езичници“ са хората, които намират за свещени други неща. Алдите живееха тук вече седемнайсет години, а все още не знаеха, че морето, земята, камъните на Ансул са свещени, че са докоснати от божественото дихание. Ако някой бе езичник, то това бяха те, не ние, мислех си. Бях толкова ядосана и възмутена от всичко това, че почти пропуснах началото на разговора между Йораттх и Оррек, между тирана и поета.

Оррек започна да рецитира и мелодията на гласа му ме пробуди, накара ме да се заслушам, но това беше някаква алдска поема, за която гандът бе попитал, един от безкрайните им епоси за войни в пустинята, и аз не исках да я слушам.

Потърсих сред придворните сина на ганда, Иддор, онзи, който бе дразнил Шетар. Открих го почти веднага без никакви затруднения. Носеше фини дрехи и шапка с пера и златни ширити. Приличаше доста на баща си, но бе по-висок и по-красив, а кожата му беше по-светла. Изглеждаше неспокоен, непрестанно разговаряше със спътниците си, пристъпваше напред-назад, жестикулираше. Старият ганд стоеше неподвижно, погълнат от историята, ленената му роба не потрепваше, сякаш бе изваяна от камък. Беше опрял късите си яки ръце на бедрата. Повечето от офицерите му също слушаха с видимо внимание, сякаш и те като него попиваха всяка дума. Гласът на Оррек потреперваше от вълнение и захлас и въпреки нежеланието си неусетно се увлякох от историята.

Когато тя приключи, след една трагична сцена на измяна и помирение, слушателите избухнаха в шумни аплодисменти. Гандът заръча на един от робите да донесе на Оррек чаша вода. („После ще я счупят“ — прошепна ми Чай.) Разнесоха и подноси със сладкиши, но не предложиха на нас с Чай. Йораттх се наведе напред и подаде нещо, което приличаше на къс изсушено месо, на Шетар. Чай я отведе по-близо до него. Лъвицата приседна, подуши любезно храната и извърна глава. Гандът се засмя. Имаше приятен смях, от който лицето му се насече още повече.

— Не е глупава за лъвица, а? Нали, госпожице Шетар? — подметна. — Да пратя ли да й донесат друго месо?

Този път не Оррек, а Чай отвърна:

— По-добре недейте, господарю.

Гандът не изглеждаше обиден.

— На диета ли я държите? Ще се поклони ли отново?

Не забелязах Чай да помръдва, нито да произнася някакви думи, но лъвицата се изправи, протегна крака напред и наведе глава, сякаш се покланяше пред ганда. Докато той се смееше, животното погледна късчето месо в ръката на Чай и тя й го метна в устата.

Иддор се приближи и заговори Оррек:

— Колко плати за нея?

— Получих я срещу една песен, ганд Иддор — отвърна Оррек. Говореше, без да става, защото настройваше лирата си и използваше това за извинение. Иддор се намръщи. Оррек вдигна глава от инструмента и уточни: — По-скоро за една легенда. Чергарите, които я бяха хванали заедно с майка й, искаха да чуят цялата история за „Даредар“, та после да я преразказват на представленията си. Три дни и три нощи им я разказвах и за награда ми дадоха лъвчето. Накрая всички се разделихме доволни.

— Откъде знаеш тази история? Как научи нашите песни?

— Чуя ли разказ, или песен, те стават мои — отвърна Оррек. — Това е моята дарба.

— И да съчиняваш песни — добави Йораттх.

Оррек се поклони почтително.

— Но къде си ги чул? — продължаваше да настоява синът на ганда. — Откъде си чул „Даредар“?

— Беше, когато пътувах из Северен Асудар, господарю Иддор. Навсякъде хората ми даряваха песни и истории, разкази и поеми, деляха богатствата си с мен. Не искаха възнаграждение, нито грош дори — само нови песни и разкази срещу техните. Най-бедните хора на пустинята са сред най-щедрите на света.

— Вярно е, вярно — закима възрастният ганд.

— Чел ли си наши песни? Записвал ли си ги в книги? — Иддор произнесе с презрение думите „чел“ и „записвал“, сякаш бяха изсушени фъшкии в устата му.

— Принце, когато съм сред алдите, живея по техните закони — отвърна Оррек с навъсено достойнство, като човек, чиято чест е била подложена на съмнение.

Иддор се обърна и се отдалечи, обезсърчен от тона му или може би от погледа на баща си. Въпреки това подхвърли отдалеч на свитата си:

— Мъж ли е човек, който свири на гъдулка? Помислих, че е жена.

При алдите само жените свирят на струнни инструменти, мъжете свирят на рогове и флейти. Разбрах, че Иддор иска да обиди Оррек или пък да покаже пренебрежение към увлеченията на баща си.

— След като се освежиш, Оррек, бихме искали да чуем някоя твоя творба — рече Йораттх. — Ще сме щастливи да ни просветлиш, като ни демонстрираш поезията на Запада.

Останах изненадана от начина, по който говореше. Гандът беше стар войник, нямаше съмнение в това, ала същевременно се изказваше премерено и точно, дори малко цветисто, с архаични думи и умело боравене с изразите, та беше даже приятно да го слушаш. Беше странно и неочаквано за представител на един народ, който забранява писмеността и съхранява изкуството си само в словесен вид. Досега не бях чула някой алд да произнася толкова дълги изречения — само отривисти кресливи заповеди.

Оррек, който, изглежда, бе опитен дипломат, познаваше всички тайни на словесния дуел. Преди малко, докато декламираше „Даредар“, бе изоставил северняшкия си акцент и бе говорил досущ като алд, като заваляше твърдите съгласни и разтягаше гласните. Сега, докато отговаряше на ганда, запази същия говор.

— Аз съм последният и едва ли най-изтъкнатият творец, господарю. Не бих си и помислил да се поставям над други, по-известни от мен. Ще позволите ли, вие и вашият двор, вместо мои творби да ви издекламирам една поема на прочутия Дениос от Урдайл?

Гандът кимна. Оррек приключи с настройката на лирата, като междувременно обясни, че поемата не се пее и че музикалният инструмент е само съпровод, с цел да зададе определен ритъм и освен това да замести думите там, където те не са достатъчни. После склони глава към лирата и прокара пръсти по струните. Звуците, които изтръгна от нея, бяха жалостиви, ясни и пламенни. Когато последният акорд утихна, произнесе първите думи от встъпителната част на „Преобразяване“.

Никой не помръдна, докато не приключи. Дори след това всички продължиха да мълчат още известни време, също както бе замлъкнала тълпата на пазара. После запляскаха с ръце, но гандът вдигна десница и ги спря.

— Почакайте — рече той. — Отново, творецо! Ако обичаш, повтори това чудо още веднъж!

Оррек изглеждаше малко смутен, но се усмихна и наведе глава към лирата.

Преди да докосне струните, един мъж заговори високо.

Беше от свитата на Иддор, човек с червено-черно расо и червена шапка, която почти напълно скриваше лицето му. Брадата му бе съвсем ниско подрязана и наподобяваше по-скоро тънка черта, която следваше овала на лицето. Държеше дълъг черен жезъл, в пояса му бе затъкнат къс меч.

— Сине на слънцето — рече той, — не стига ли и веднъж да слушаме тези богохулства?

— Жрецът — прошепна ми Чай, но аз знаех какъв е, макар че не бях виждала често жреци. Наричахме ги червенодрешковци и се молехме да не се срещаме с тях, защото когато пребиваха някой нещастник с камъни или го блъскаха жив в мочурищата, зад това винаги стоеше някой като този.

Йораттх се обърна и го изгледа. Беше като сокол, който поглежда плячката си и я предизвиква. Но заговори с мек глас.

— Благословени от Аттх — рече той, — ушите ми са глухи. Не чувам никакво богохулство. Моля те да ми помогнеш, за да разбера какво те безпокои.

Мъжът с червената шапка продължи с нараснала увереност:

— Това са безбожни слова, ганд Йораттх. В тях не се говори за Аттх, нито за всички онези свещени неща, които почитаме. Само сляпо преклонение пред демони и лъжебогове, приказки за скучни ежедневни дела и възхвала на жените.

— Ах, ах — възкликна Йораттх и кимна, сякаш потвърждава казаното, но и същевременно не намира нищо особено в него. — Истина е, че поетите езичници са невежи по отношение на Аттх и неговите Рожби на пламъка. Те възприемат света изкривено и погрешно, но да не прибързваме да ги обявяваме за слепци. Огънят на просветлението все още може да разпали душите им. Междувременно ние, които сме принудени да живеем далеч от жените си, нямаме ли право поне да слушаме как ги възпяват? Ти, благословеният от Бога на пламъка, си, разбира се, над тези сквернословия, но ние сме само войници. Да чуваш не е като да имаш, но все пак носи известно успокоение. — Гласът му бе равен и спокоен и някои от мъжете се засмяха.

Жрецът с черно-червеното расо понечи да отговори, но гандът неочаквано се изправи.

— От уважение към теб, благословени от Пламъка — заговори той, — няма да настоявам да останеш с нас, за да слушаш повече думите, които тъй дразнят слуха ти. Всеки друг, който не желае да слуша песните и поемите на езичника, също е свободен да си върви. Тъй като прокълнат е само този, който чува проклятието, глухите като мен може да останат. А ти, творецо, прости нашия малък спор и тази проява на неучтивост.

И седна отново. Иддор и червенодрешковците — бяха общо четирима, — както и останалата част от групата му, се отправиха към голямата шатра, разговаряха шумно и възбудено. Един мъж, който стоеше близо до Йораттх, също се измъкна незабелязано, като се оглеждаше изплашено и смутено. Другите останаха. Оррек погали лирата и отново се върна към началните слова на „Преобразяване“.

Този път гандът сам поде аплодисментите в края на поемата. Нареди да донесат още една чаша вода на Оррек („Истински кристал, цяло състояние“ — изсъска ми Чай), а после освободи свитата си, като заяви, че искал да разговаря с поета „под палмово листо“, което вероятно означаваше насаме.

Двама стражи останаха на пост до входа на шатрата, а офицерите се отдалечиха към казармите. Робът с ветрилото даде знак на мен и Чай, че сме свободни да се разтъпчем наоколо. Отидохме при конюшните заедно с неколцина мъже, които, изглежда, бяха дошли, за да слушат рецитала, но бяха останали незабелязани зад групата офицери. Сред тях имаше войници, коняри, дори деца. Повечето проявяваха жив интерес към Шетар и искаха да се приближат, но Чай не беше много склонен да ги допуска наблизо. Те се опитаха да подхванат разговор, като задаваха обичайните въпроси — как й е името, откъде я имаме, с какво се храни, дали е убивала някого. Чай отвръщаше кратко и надуто, както подобава на звероукротител.

— Момчето роб ли ти е? — попита един младеж. Не разбрах, че говори за мен, докато Чай не отвърна:

— Чирак. Конярче е.

Младежът тръгна до мен и когато стигнах стената на конюшнята и седнах на калдъръма, седна до мен. Погледна ме няколко пъти и после каза:

— Ти си алд.

Поклатих глава.

— Значи баща ти е бил алд — настоя той, гледаше ме с присвити очи.

Какъв смисъл да отричам, с моята коса и лицето ми? Свих рамене.

— Тук ли живееш? В града?

Кимнах.

— Познаваш ли момичета?

Сърцето ми подскочи в гърлото. Мислех само за това, че аз съм момиче и че ако разбере, ще започне да крещи за поквара, ерес и оскверняване…

— Миналата година пристигнахме с баща ми от Дур — добави той смутено и известно време не каза нищо.

Сега вече успях да го разгледам по-внимателно и установих, че е по-скоро момче, отколкото младеж — петнайсет-шестнайсет годишен. Не носеше синьо наметало, а туника със син възел на рамото. Босите му крака бяха кокалести, с бледа кожа, а лицето му бе още пухкаво, с пъпки около устата. Къдравото му „овче руно“ бе русоляво. Той въздъхна.

— Ансул ските момичета ни ненавиждат — оплака се. Помислих си, че може да имаш сестра.

Поклатих глава.

— Как се казваш?

— Мем.

— Ами, виж сега, Мем, ако познаваш някои момичета, които нямат нищо против да прекарат малко време в компанията на мъже, аз такова — имам пари. И за теб, искам да кажа.

Беше недодялан, безочлив й жалък. И ако се съдеше по гласа му, и сам не си вярваше. Изобщо не си направих труда да му отговоря. Забравила първоначалния си страх от него, бях готова да се разсмея. Дори не можех да го мразя.

Той продължи да говори за момичета, разправяше ми мечтите си, предполагам, но някои от нещата, които каза, ме накараха да се изчервя. По някое време го прекъснах с хладен глас:

— Не познавам никакви момичета.

Това го накара да млъкне за малко. Той въздъхна отново, почеса се по чатала и накрая каза:

— Не мога да понасям тази страна. Искам да си ида у дома.

„Ами върви си!“ — щеше ми се да извикам. Но вместо това само изсумтях.

Той ме погледна отново, съвсем отблизо, и отново пробуди страховете ми.

— Ас момчета срещаш ли се? — попита.

Поклатих глава.

— Аз също — каза той с монотонен глас, по-дебел от моя. — Но някои го правят. Баща ми ще ме убие, ако разбере.

Кимнах.

Отново настъпи мълчание. Шетар кръстосваше площада, придружена от Чай. Предпочитах да съм с тях, но сигурно щеше да е странно и дори подозрително едно конярче да следва укротителя навсякъде.

— Какво правят момчетата тук? — обади се отново моят събеседник.

Свих рамене. Какво могат да правят момчетата? Търсят храна или събират съчки, като всички останали в града, с изключение на алдите.

— Играят на челик — рекох накрая.

Той придоби още по-унил вид. Изглежда, не си падаше по уличните игри.

— Колко е странно тук — рече. — Има жени навсякъде. Излизат съвсем сами. Пълно е с жени, а не можеш да… те не дават…

— В Асудар няма ли жени? — попитах, преструвах се на невежа.

— Разбира се, че има. Само че не са по улиците да се разхождат така спокойно — отвърна той с тежък, осъдителен тон. — Нашите жени не се мотаят пред очите на непознати. Стоят си вкъщи, където им е мястото.

Изведнъж си спомних за майка ми, на улицата, когато е бързала да се прибере.

Огромен и страшен гняв изпълни цялото ми същество и ако бях проговорила в този момент, щях да го прокълна или да го заплюя в лицето, но успях да се овладея и гневът ми бавно се уталожи. Преглътнах слюнката, която бе изпълнила устата ми, и се помъчих да запазя спокойствие.

— Мекке ми каза, че в храмовете имало уличници — продължаваше момчето. — Всеки можел да ги посещава. Само че сега храмовете са затворени, разбира се. Та сигурно го правят някъде на тайно място. Правят го с всеки, който поиска. Да знаеш нещо за това?

Поклатих глава.

Той въздъхна.

Изправих се бавно. Внимавах за всяка своя стъпка.

— Казвам се Симми — представи се той и ме дари с лъчезарна усмивка, като на най-обикновено дете.

Кимнах. Отдалечих се все така бавно — към Шетар и Чай, защото не знаех къде другаде да отида. Кръвта пулсираше в слепоочията ми.

Чай ме погледна и каза:

— Предполагам, че гандът скоро ще обяви края на срещата. Иди в конюшнята и ги помоли да изкарат коня на господаря. Кажи, че искаш да го поразтъпчеш. Разбра ли?

Кимнах и се отправих към конюшнята в края на площада. По някаква причина вече не се боях от мъжете там. Попитах къде е конят на моя господар и те ме отведоха при Бранти. Бяха му дали овес.

— Оседлайте го и го изведете навън — заповядах, сякаш те бяха роби, а аз господар. Старецът, който го бе поел от мен одеве, се хвърли на мига да изпълни заповедта. Стоях със скръстени ръце и оглеждах редиците красиви коне в яслите. Когато старецът изведе Бранти, поех юздите без колебание.

— На колко е — на деветнайсет-двайсет?

— По-стар — отвърнах уверено.

— От сой е — похвали го старецът, пресегна се и повдигна бърните на Бранти с дебелите си мазолести внимателни пръсти. — Харесвам големите коне.

Кимнах отривисто и се отдалечих. Чай и Шетар бяха при входа на конюшнята, а Оррек тъкмо идваше. Направих му столче, за да се качи на седлото, и поведох коня обратно към къщи. Докато минавахме през портала на Площада на Съвета, очите ми изведнъж се напълниха със сълзи и захлипах. Продължавах да вървя и да гледам през сълзи моя красив град, далечната планина и забуленото в облаци небе.