Урсула Ле Гуин
Гласове (9)

9

Когато тръгнахме да си лягаме, друмлордът ми каза:

— Мемер, ела после.

И тъй, малко по-късно изписах знаците във въздуха и влязох в тайната стая, която се спускаше под хълма.

Той не се забави. Бях запалила лампата на масата за четене. Той сложи до нея светилника, който носеше, но не го изгаси. Видя отворената книга на Оррек и се усмихна.

— Харесва ли ти неговата поезия?

— Повече от всичко! Повече от Дениос!

Той се усмихна отново, този път по-широко и някак подкупващо.

— О, съвременните поети са много добри, но никой от тях не може да се мери с Регали.

Регали е живяла преди хиляда години тук, в Ансул, писала е на аритански, език доста труден за мен, а и поезията й е трудна, тъй че не бях много напреднала с нея, макар да знаех, че друмлордът я харесва.

— Всяко нещо с времето си — каза той, като забеляза изражението ми, и поклати глава. — Всяко… Мила моя Мемер, трябва да ти разкажа някои неща и да те помоля за нещо. Но нека първо започнем с разказа.

Седнахме от двете страни на масата, един срещу друг, в светлинната сфера, оформена от сиянието на лампата. Извън нея цареше мрак, в който на места проблясваше по някоя дума от заглавието на книга, а самите книги бяха като смълчани тъмни слушатели, като невидими зрители.

Произнесе името ми с такава нежност, че почти ме изплаши. Но лицето му беше свъсено, както когато го измъчваха болки. Видях, че му е трудно да започне. Накрая рече:

— Мемер, сбърках с теб.

Понечих да възразя, исках да го уверя, че ме е дарил с истинско богатство в този живот — с обич, с вярност, с познания — но той ме спря с внимателен жест.

— Ти беше моята утеха — рече, — моята най-скъпа утеха. И аз търсех тъкмо това. Бях изоставил всякаква надежда. Не платих дълга си към онези, които ме дариха с живот. Научих те да четеш, но не ти разкрих, че има и други неща за четене освен легенди и поезия… Дадох ти само това, което се дава лесно. Казвах си: тя е още дете, защо да я натоварвам…

С гърба си усещах стената от мрак зад мен — беше като нечие присъствие.

Той продължи, сякаш се оправдаваше:

— Одеве говорехме за дарби, които се предават по наследство в рода, като на семейството на Грай, Барреви, които могат да говорят с животни, или Актамо, които могат да лекуват. Ние от рода Галва, чиито предци населяват тази къща като души и сенки, ние имаме — не бих го нарекъл дарба, по-скоро отговорност. Дълг. Ние сме хората, които живеят на това място. „Останете тук“. И ние останахме. Тук, в тази къща. В тази стая. Пазим това, което е тук. Отваряме и затваряме вратата към него. И четем думите на оракула.

Веднага щом произнесе тази дума разбрах, че всичко е заради нея. Че всичко се върти около нея. Около думата, която той трябваше да каже, а аз да чуя.

Но сърцето ми се сви.

— В страха си — продължи той — си казвах, че не е необходимо да говоря за това с теб. Времето на оракулите отмина. Просто една стара история, която сигурно вече не е вярна… Истината може да напуска старите истории, запомни го. Това, което някога е било вярно, с времето губи значение, дори лъжите, защото истината отива на друго място. Водата от извора излиза на друго място. Вече двеста години е пресъхнал Фонтанът на Оракула… но изворът, който го подхранва, все още тече. Тук. Вътре.

Седеше с лице към мен и към онази част на стаята, която бе скрита в мрак. Вече не гледаше мен, а завесата от тъмнина. И когато млъкна, аз напрегнах слух да чуя ромоленето на поточето.

— Осъзнах дълга си и се вкопчих в него — да опазвам и закрилям малкото, което остана — книгите тук, книгите, които хората ми носеха, за да съхранявам, последните зрънца от нашето съкровище, от величието на някогашен Ансул. И когато един ден ти дойде тук, в тази стая, и подхванахме разговор за знаци, за четене — помниш ли?

— Да — рекох и споменът ме стопли, съвсем малко. Погледнах лавиците с книги, които бях чела и познавах, които обичах като мои скъпи и верни приятели.

— Казвах си, че си родена да правиш същото, което и аз, да пазиш огънчето в лампата. Вкопчих се в тази мисъл, опитвах се да забравя дълга, който носех, всичко останало, на което можех да те науча. Когато тялото ти е натрошено, както е моето, умът също търпи поражения, отслабва…

Исках да го прекъсна, да му кажа: „Не, ти не бива да ми се доверяваш, аз съм твърде слаба, аз също се страхувам!“ Но думите засядаха в гърлото ми.

Беше говорил с рязък глас. След известно време, когато продължи, отново долових предишната нежност.

— И така — рече, — още малко история. Вече носиш достатъчно голямо бреме от случки и събития, които са станали, преди да се родиш, тъй че малко допълнителна тежест няма да ти навреди. Твоята къща е Къщата на Оракула, а ние сме Четци на оракула. Той е тук, в тази стая. Научила си се да изписваш думите, които ти позволяват да влезеш, още преди да се научиш на четмо и писмо. Сега вече ще ти е лесно да знаеш какво си писала. А то е същото, което казах одеве: „Останете тук“. В древни времена хората и от Четирите къщи са можели да четат оракула. Това е била тяхната сила, тяхната свята дарба. Докато изгнаниците от Аритан се заселвали по брега и се захващали да строят градове, те не пропускали да се завръщат тук, в Ансул, в Къщата на Оракула. Идвали с готови въпроси: трябва ли да направя това, или онова? Ако го направя, какво ще се случи? Спирали при фонтана и пиели от него, искали благословия и задавали въпросите си там. После Четците на оракула влизали в къщата, в пещерата, в мрака. И ако въпросът бивал приет, прочитали отговора във въздуха.

— Понякога се случвало, когато влязат, да видят трепкащ отговор дори когато не е бил зададен въпрос. Всички думи на оракула били старателно записвани. Книгите, които четем тук, се наричат Книгите на Галва. С течение на времето Галва, които построили своята къща върху пещерата на оракула, се превърнали в единствените пазители на тези книги, в тълкувачи на думите, на гласа на оракула — в Четци. А това — той въздъхна — в края на краищата породило завист и ревност у останалите. Може би щеше да е по-добре, ако бяхме поделили силата си и с други. Но се съмнявам, че бихме могли. Дарбата нямаше да ни позволи.

— И тъй, Книгите на Галва били само записи на онова, което казвал оракулът. Понякога записаното в тях се променяло, без да го докосва човешка ръка, или Четецът ще отвори книга и ще открие вътре думи, които никой не бил записвал. Все по-често оракулът говорел от страниците на книгите, а не от мрака на пещерата. Но нерядко словата му оставали непонятни. Налагало се някой да ги тълкува. А също и отговорите на незададените въпроси… И веднъж великият Четец Дано Галва казала: „Ние не търсим истинските отговори. Заблудената овца, която дирим, е истинският въпрос. Отговорът я следва, както опашката следва овцата“.

Сякаш четеше мислите си в тъмнината зад мен и когато ме погледна, замълча.

— А вие чели ли сте — чел ли си оракула? — попитах, събрала сили и смелост. Имах чувството, че не съм говорила от месеци, устата ми бе пресъхнала, а гласът — прегракнал.

Той отговори замислено:

— Започнах да чета Книгите на Галва, когато бях на двайсет, учител ми бе майка ми. Започнах от най-старите книги. Думите в тях са установени, не могат да се променят. Но най-старите книги са и най-неясни, защото никой не е записвал въпросите към отговорите и трябва да познаеш овцата по опашката… Има и много книги от по-късни векове, където освен отговори са записани и въпросите. Често и едните, и другите са неясни, но поне има известен ред. Още по-късно, след като книгите били извадени от библиотеката на Галваманд, въпросите намаляват. А отговорите могат да се променят или да изчезват, или да се появяват, без да са задавани въпроси. Това са книги, които не можеш да прочетеш два пъти, също както не можеш да пиеш два пъти една и съща вода от Извора на Оракула.

— Задавал ли си му въпроси?

— Веднъж. — Той се изсмя и потърка брадичка с опакото на ръката си. — Смятах, че въпросът е добър, директен и недвусмислен, точно каквито се очаква да отговарят оракулите. Беше при първата обсада на Ансул. Попитах го: „Ще превземат ли града алдите?“ Не получих отговор. А може и да съм получил, но да не съм погледнал в правилната книга.

— Как всъщност… как го попита?

— Ще видиш, Мемер. Одеве казах на Десак, че ще питам оракула за плановете на бунтовниците. Той смята, че оракулът е само мит, но въпреки това, ако получи одобрение, това ще помогне за делото. — Друмлордът ме погледна в очите. — Искам да дойдеш с мен. Ще можеш ли да се справиш? Не е ли твърде рано?

— Не зная. — Свих рамене.

Бях вцепенена от студ и страх — необясним страх. Бях настръхнала още когато подхванахме разговора за книгите — за книгите на оракула. Не исках да ги виждам. Не исках да ида при тях. Знаех къде са подредени, точно кои са. При мисълта, че ще ги докосна, дъхът ми секна. Почти бях готова да кажа, че не мога. Но думите заседнаха в гърлото ми. Това, което в края на краищата промълвих, изненада дори мен.

— Там има ли демони?

Той не отговори и аз продължих, припряно, с пресипнал глас:

— Ти каза, че съм Галва, но аз не съм — или по-точно, не съм съвсем. Как бих могла да наследя тази дарба? Никога не бях чувала за нея. Няма да мога да го направя. Как да овладея такава сила, като се страхувам — ужасявам се от демоните. От демоните на алдите, защото и аз съм алд!

Той кимна и кротко попита:

— Кои са твоите богове, Мемер?

Питаше ме така, както го правеше, когато ме учеше. „Какво казва Еронт в неговата «История» на земите отвъд Тронд?“ И аз се съсредоточавах и му отговарях, опитвах се да изпея всичко, което съм научила.

— Моите богове са Леро и Енну, която изглажда пътя. Деори, който сънува света. Богът, който гледа на две страни. Пазачите на семейното огнище и хранителите на прага. Йене градинарят. Късмет, който не може да чува. Каран, богът на изворите и водите. Сампа Разрушителят и Сампа Създателят — които всъщност са едно. Теру в люлката и Анада, която танцува на гроба. Боговете на гората и хълмовете. Морските коне. Душата на майка ми Декало и на твоята майка Елейо, душите и сенките на всички, които са живели в тази къща, бившите й обитатели, предшествениците ни, които ни даряват със сънища. Духовете на стаите, духът на моята стая. Уличните богове и боговете на кръстовищата, боговете на пазара и Съвета, градските богове и боговете на камъните, морето и Сул.

Докато ги изброявах, си давах сметка, че те не са демони, че в Ансул няма демони.

— Нека ме благословят и бъдат благословени — добавих шепнешком и той прошепна същите думи заедно с мен.

Изправих се и се приближих до вратата, а после се върнах до масата — просто имах нужда да се раздвижа. Книгите — книгите, които познавах, моите скъпи съратници, стояха подредени като войници на рафтовете.

— Какво трябва да направим сега? — попитах.

Той също се надигна, взе малкия светилник, с който бе дошъл, и протегна ръка към мен.

— Първо към мрака — рече и аз го последвах.

Тръгнахме през дългата стая и подминахме рафтовете с книгите, от които се страхувах. Светилникът едва блещукаше и не можех да ги разгледам добре. Зад тези последни лавици таванът се снишаваше и светлината като че ли отслабна още повече. Сега вече чувах съвсем ясно шума на течаща вода.

Подът беше неравен. Плочите отстъпиха място на пръст и камъни. Друмлордът пристъпваше бавно и предпазливо.

На трепкащата светлина съгледах малко поточе — идеше от мрака, спускаше се в една дълбока цепнатина и изчезваше под земята. Подминахме цепнатината и продължихме по брега на потока срещу течението по изсечена в скалата пътека. Сенки се разпръскваха на всички страни и бягаха покрай стените. Навлизахме все по-навътре в дълбок тунел, в пещера. Стените й постепенно се събираха, а ние не спирахме.

Светлината се отразяваше във водата и хвърляше отблясъци на тавана. Друмлордът спря, вдигна светилника и сенките отново се разбягаха като подплашени. После изведнъж духна фитила и се озовахме в тъмнина.

— Благословете ни и бъдете благословени, вие, духове на това свято място — заговори той с нисък уверен глас. — Тук идваме: Салтър Галва и Мемер Галва от вашия народ. Пристъпваме с открити сърца, прекланяме се пред това свято място и очакваме да ни дарите с истината, такава, каквато ще ни я покажете. Ние сме невежи, но почитаме знанието и молим да ни просветлите. Идваме в мрака за светлина, в тишината за думи и в страха за благословия. Духове на това място, които приехте до себе си моя народ, моля за отговор на моя въпрос. Ще успее ли, или ще се провали въстанието срещу алдите, които владеят сега нашия град?

Гласът му отекваше в скалните стени. Когато млъкна, се възцари тишина. Не долавях никакви звуци освен ромоленето на потока и дишането ни. Мракът беше непрогледен. Очите ми ме мамеха непрестанно, виждах разноцветни проблясъци, които изникваха и изчезваха в тъмнината пред мен и на моменти изглеждаха, сякаш са породени вътре в главата ми, а в други — далече в беззвездно небе. Страхувах се да не падна, все едно бях застанала на ръба на дълбока пропаст. За момент ми се стори, че един отблясък приема форма — че виждам очертанията на буква, — но той угасна внезапно, както гасне искра. Дълго стояхме така, толкова дълго, че започнах да усещам натиска на скалния под върху подметките си и болка в гърба от неподвижната поза. Главата ми се замая, защото нямаше нищо в целия този свят, абсолютно нищо, само мрак и шум на течаща вода и скалата под изтънелите ми подметки. Никакви въздушни течения. Беше студено. И цареше абсолютен покой.

Почувствах топлина, неговата топлина, леко докосване по ръката. Прошепнахме молитвата и се обърнахме. Докато се извръщах, отново ми се зави свят. Не знаех накъде да тръгна, отвсякъде ме заобикаляше тъмнина. Протегнах ръка и го улових за ръкава, той тръгна и аз го последвах. Зачудих се защо не пали светилника, но не смеех да заговоря. Стори ми се, че вървяхме ужасно дълго, много повече, отколкото на идване. Вече смятах, че сме свърнали в погрешна посока и че навлизаме все по-навътре в тъмната пещера. В началото дори не повярвах, когато забелязах промяната, мъжделивото просветляване пред нас — все още ми се струваше рожба на въображението. Едва тогава пуснах ръката му. Но той бе твърде слаб й немощен, за да продължи сам, и на свой ред хвана ръката ми, докато най-сетне не видяхме пътеката под краката си.

Когато отново се озовахме в стаята с нейната позната уютна атмосфера и топла светлина, далечният й край, опиращ в пещерата, вече не ми изглеждаше тъй страшен.

Друмлордът ме погледна въпросително. После се обърна и отиде до лавиците, които започваха от входа на пещерата — те само се опираха на стената, не се срастваха с нея. На тях имаше книги: едни малки, други големи, изправени или легнали, с разръфани или запазени корици. Бяха петдесетина. Някои лавици бяха празни, на други имаше по една-две книги. Друмлордът ги оглеждаше като човек, който не знае точно какво търси. Погледът му се плъзна по заглавията. После се впи в мен.

Погледнах бялата книга, онази, от която бях видяла да капе кръв.

Той видя накъде гледам. Виждаше и че не мога да откъсна очи от нея. Отиде и я свали от лавицата.

Неволно отстъпих назад.

— От нея… тече ли кръв? — попитах.

Той ме погледна, погледна книгата и внимателно я отвори.

— Не — успокои ме.

После я протегна към мен.

Пристъпих към него.

— Мемер, можеш ли да я прочетеш?

Отвори я и я обърна към мен. Страниците бяха малки, квадратни. Дясната беше празна. На лявата имаше изписани няколко думи — със ситен шрифт.

Пристъпих крачка напред, после още една, юмруците ми се свиха. Прочетох думите на глас:

— Счупено поправя счупеното.

Изненадах се от собствения си глас — беше променен, дълбок, кънтящ, сякаш отекваше в главата ми.

— Върни я, върни я на мястото й! — извиках сподавено, обърнах се и тръгнах към лампата на масата, която все тъй бе обгърната от златисто кълбо светлина, но имах чувството, че пристъпвам насън — едва си влачех краката. Той ме настигна, улови ме за ръката и продължихме заедно. Вече крачех малко по-леко. Стигнахме до масата. Беше като да се завърнеш у дома, да се появиш нощем в осветения кръг на лагерния огън. Да видиш родното пристанище.

Отпуснах се с уморена въздишка на стола. Той постоя до мен, галеше ме нежно по рамото, после заобиколи масата и седна.

Зъбите ми тракаха. Вече не ми беше студено, но въпреки това треперех. Накрая събрах сили и попитах:

— Това отговор ли беше?

— Не зная — отвърна той.

— А оракулът — ние при него ли бяхме?

— Да.

Прехапах устна. Беше твърда като кора на дърво. Опитах се да дишам равномерно.

— Чел ли си тази книга? — попитах.

Той поклати глава и каза:

— Не видях никакви думи.

— Но на тази страница… — посочих лявата страница и забелязах, че пръстите ми изписват думите във въздуха. Накарах ги да спрат.

Той поклати глава.

Това ме обърка още повече.

— Онова… което прочетох, беше ли отговорът на въпроса, който зададе?

— Не зная — отвърна той.

— Защо оракулът не отговори на теб?

Известно време той мълча. Накрая попита:

— Мемер, ако беше задала въпрос, какъв щеше да е той?

— Как да се освободим от алдите? — отвърнах, без да се замислям, и докато го казвах, отново забелязах, че говоря с нисък дълбок глас, който не приличаше на моя. Затворих уста и стиснах зъби, сякаш за да не позволя на другия, който ме използваше, да продължи да го прави.

И все пак това бе въпросът, който щях да задам.

— Това е верният въпрос — каза друмлордът с вяла усмивка.

— Тази книга кървеше — казах. Бях твърдо решена да говоря сама, да не позволявам на други да използват устата ми, да казвам каквото искам да кажа, да държа нещата под контрол. — Преди много години, когато бях съвсем малка. Мисля, че ти разказах за това, разказах ти донякъде какво се случи. Стори ми се, че книгата издава някакъв шум. Но не ти казах, че беше точно тази книга. Бялата книга. Взех я от лавицата и на страниците имаше кръв. Прясна кръв. Не думи, а кръв. Повече не посмях да отида в онази част на стаята. Чак до днес. Ако… ако няма демони, значи всичко е наред — демоните не съществуват. Но се боя от това, което е в пещерата.

— Аз също — призна той.

 

И двамата бяхме уморени, но и дума не можеше да става за сън. Той запали отново светилника и ми го даде, аз изгасих лампата, той написа думите във въздуха и излязохме от стаята, минахме по коридора и се върнахме в северния двор, където бяхме прекарали вечерта. Небето бе обсипано със звезди. Духнах светилника и известно време гледахме мълчаливо звездното небе.

— Какво ще кажеш на Десак? — попитах.

— Моят въпрос и че не съм получил никакъв отговор.

— А… това, което пишеше в книгата?

— За него ще му кажеш ти, ако решиш.

— Но аз не зная какво означава. Не зная и на кой въпрос отговаря. Не мога да разбера. Има ли някакъв смисъл в тези думи?

Имах чувството, че съм измамена, че съм използвана, без да ми кажат как и защо, сякаш съм само някакъв инструмент. Допреди малко бях изплашена. Сега вече бях унизена и ядосана.

— Има смисъл, стига да успеем да го намерим — рече той.

— Това е като да гадаеш на пясък. — В Ансул има жени, които за няколко гроша вземат шепа морски пясък и го пускат в чиния и по начина, по който се разпилява, предсказват бъдещето — щастие или беда, пътешествие, печалба или загуба, любов и прочее. — Означава това, което искаш да означава.

— Може би — каза той. После продължи: — Дано Галва казва, че да четеш оракула е като да превръщаш неразгадаема загадка в рационална мисъл… В старите книги има отговори, които ще се сторят безсмислени на всеки, който ги прочете. „Как да се защитим от съндраните?“ — попитали оракула, когато съндраните за първи път заплашили да нападнат Ансул. Отговорът бил: „Дръжте пчелите настрана от цъфналите ябълки“. Съветниците се ядосали, казали, че отговорът е глупав. И наредили да се събере армия, да вдигнат стена около Остис и да го защитават от съндраните. Южняците прекосили реката, срутили стената, победили нашата армия, пристигнали тук, в град Ансул, избили защитниците и обявили цял Ансул за васална държава на Съндраман. След това се превърнали в чудесни съседи, почти не се намесвали в делата ни, но затова пък помогнали да забогатеем от търговия. Това не е било препоръка, а предупреждение: да пазиш цъфналите ябълки от пчелите значи да имаш дървета, които дават плод. Ансул бил цъфналата ябълка, а съндраните — пчелите. Сега това е ясно. Било е ясно за Четеца, Дано Галва — веднага щом го открила в книгите, тя го изтълкувала така: не бива да се съпротивляваме на съндраните. Ала заради тези нейни думи я обявили за изменница. Гелб, Кам и Актамо заявили, че Съветът не бива повече да пита оракула, и настояли университетът и библиотеката да бъдат преместени от Галваманд.

— И това ли е отплатата на оракула за Четеца и нейната къща? — попитах.

— Пиронът удря веднъж, чукът — хиляда пъти.

Обмислих внимателно думите му.

— Ами ако човек не желае да е инструмент?

— Винаги имаш право на избор.

Вдигнах глава и погледнах към небето. Помислих си, че звездите са като всички души, живели някога в нашия град, в тази къща, хилядите духове, предци, животи като далечни пламъчета, светлинки много далеч в необятния мрак на времето. Отминали съдбини и съдби, които предстоят. Как да различиш една от друга?

Исках да попитам защо оракулът не може да отговаря ясно, защо просто не каже: „Не се съпротивлявайте“ или „Нападнете сега“. Вместо да дава тези загадъчни послания и неясни думи. Но докато гледах звездите, реших, че въпросът ми е глупав. Оракулът не издаваше заповеди, напротив, той само приканваше към размисъл. Изискваше от нас да подходим рационално към загадъчното. Резултатът може да не беше кой знае колко задоволителен, но вероятно бе най-доброто, на което сме способни.

Прозях се и друмлордът се засмя.

— Върви да спиш, дете.

Послушах го.

Докато вървях към стаята си по коридорите, мислех, че като си легна, ще остана дълго будна, превъзбудена от посещението на пещерата и думите, които бях прочела и произнесла с гласа на някой друг: „Счупено поправя счупеното“. Докоснах с пръсти нишата на божеството при вратата, легнах и заспах още щом затворих очи.