Урсула Ле Гуин
Гласове (6)

6

Гудит ми каза, че рано заранта дошъл вестоносец от Къщата на Градския съвет, която алдите наричат двореца на ганда, за да съобщи, че Оррек трябвало да чака на определеното място. Без обяснения или извинения, разбира се. И така, те тръгнаха, а ние зачакахме. Беше доста късно, когато най-сетне се върнаха, та бях прекарала немалко часове в тревоги. Седях на парапета на пресъхналия фонтан и ги зърнах още щом се заизкачваха по улицата от юг, Оррек пешком, уловил коня за юздите, а Чай звероукротителят зад него, следван от лъвицата, която явно бе отегчена.

Изтичах да ги посрещна.

— Всичко мина добре — успокои ме Оррек, а Чай добави:

— Горе-долу.

Гудит чакаше при вратата на конюшнята, за да поеме Бранти — появата на конете му бе донесла такава радост, че не позволяваше на никой друг да ги гледа дори за малко.

— Ела с нас горе — покани ме Чай и още щом влязохме в столовата, без да сменя дрехите си, нито да си измива лицето, отново стана Грай. Попитах ги дали са гладни, но те поклатиха глави и казаха, че гандът наредил да им дадат храна и вода.

— Пуснаха ли те вътре? — попитах Грай. — Пуснаха ли Шетар?

Не исках да проявявам любопитство към нищо, свързано с алдите, но не можех да се стърпя. Никой не беше влизал в двореца и казармите и не знаехме как живеят гандът и алдите, защото сградата бе под постоянна охрана и вътре гъмжеше от войници.

— Разкажи на Мемер какво стана, докато сваля тези дрехи — заръча Грай на Оррек и той ми разправи всичко, превърна го в поредната сладкодумна история — очевидно му беше в кръвта.

Алдите били вдигнали шатри, такива, каквито използвали, когато пътували из пустинята. Шатрата на ганда била най-високата и най-просторната, почти колкото къщата, съшита от червен плат, със златисти шевове и знамена. Според Оррек гандът живеел в нея, а не в голямата къща, поне сега, след сезона на дъждовете. Шатрата била богато мебелирана и разполагала с подвижни изрисувани паравани, с чиято помощ можело да се оформят по желание всякакви вътрешни помещения — Оррек вече бил приеман в подобна шатра в Асудар. Но тук дори не го допуснали под чергилото. Поканили го да седне на сгъваем стол недалеч от входа.

Бранти бил отведен в конюшнята от един коняр, който се отнасял с него, сякаш е от стъкло. Укротителят и лъвицата стояли на няколко крачки зад Оррек, заобиколени от алдски офицери. И Чай, също като Оррек, бил под хартиен слънчобран.

— Дадоха ми и за Шетар — похвали се Грай, която вече се бе върнала. — Те уважават лъвовете. Но после хвърлиха слънчобраните, защото ги бяхме използвали, а за тях сме неверници.

Предложили им освежаващи напитки, а пред Шетар положили купа с вода. След като чакали около половин час, от шатрата излязъл гандът, заобиколен от придворни и офицери. Поздравил благосклонно Оррек, нарекъл го принц на поетите и го уверил, че е добре дошъл в Асудар.

— В Асудар! — кипнах аз. — Тук е Ансул! — После се извиних за прекъсването.

— Където са алдите, там е пустиня — произнесе с мек глас Оррек и в първия момент не разбрах, че е някакъв цитат.

Ганд Йораттх, продължи той, бил шейсетинагодишен, облечен в разкошна везана туника, украсена по края със златист ширит, по асударската мода, каквито носят само висшите благородници. Поведението му било непринудено, разговорът, който поддържал, жив и енергичен. Седнал до Оррек и подхванал разговор за поезия — отначало обсъдили някои от великите асударски епоси, но гандът искал да узнае нещо и за „западните творци“, както ги нарекъл. Интересът му бил неподправен, въпросите — показващи интелигентност. Поканил Оррек да гостува редовно в двореца и да изнася рецитали на собствените си творби, както и на други майстори. Заявил, че това ще достави огромно удоволствие не само на него, но и на целия двор. Разговарял, както разговаря един принц с друг, не нареждал, а канел любезно.

Някои от придворните и офицерите също взели участие в разговора и подобно на ганда показали сериозни познания по асударска литература, а също и любопитство, дори жив интерес към творенията на други народи. Похвалили Оррек и дори го нарекли фонтан сред пустинята.

Други обаче не били тъй приятелски настроени. Иддор, синът на ганда, се държал настрана, не обръщал внимание на разговора за поезия и стоял близо до входа на шатрата, заобиколен от свита жреци и офицери, с които си бъбрел непрестанно, докато накрая не вдигнали такъв шум, че гандът ги сгълчал раздразнено. След това Иддор се намръщил и потънал в мълчание.

Гандът помолил да доведат при него лъвицата и Чай се подчинил. Шетар изпълнила коронния си номер, както го нарича Оррек: протегнала предни лапи и склонила глава между тях, сякаш се покланя. Това развеселило всички, та се наложило Шетар да го повтори още няколко пъти, но тя нямала нищо против, защото за награда й давали лакомства. Приближил се заинтригуваният Иддор и изявил желание да си поиграе с нея — първо размахал пред носа й украсената си с пера шапка, на която тя не обърнала внимание, а после почнал да разпитва колко е силна, дали лови дивеч, нападала ли е хора и дали е убила някого. Укротителят Чай отговорил на всички тези въпроси с дължимото уважение и накарал Шетар да се поклони на Иддор. Но вместо това лъвицата само се прозяла небрежно.

— На неверниците не бива да се позволява да отглеждат асударски лъвове — подметнал Иддор на баща си, който обаче отвърнал:

— Но кой ще вземе лъва на звероукротителя?

Това, изглежда, била някаква поговорка, защото всички го аплодирали. След това Иддор започнал да дразни Шетар и да я предизвиква с викове и престорени атаки. Шетар не му обръщала внимание. Като видял какво прави синът му, гандът ужасно се разгневил и му заявил, че позори гостоприемството на този дом и същевременно накърнява величието на лъва, а после му заповядал да си върви.

— Величието на лъва — повтори Грай. — Това ми хареса.

— На мен пък не ми хареса това, което стана между ганда и сина му — рече Оррек. — Змийско гнездо, така го нарече Гудит. Трябва много внимателно да се пипа там. Все пак гандът е изключително интелигентен човек.

„Той е тиранин, който ни победи и пороби“, исках да изкрещя, но премълчах.

— Друмлордът е прав — продължи Оррек. — Алдите са се настанили в Ансул като войници по време на поход. Не проявяват никакъв интерес към обитателите на този край, какви са и с какво се занимават. Същото може да се каже и за ганда. Мисля, че той е разбрал, че най-вероятно ще доживее дните си тук, и се опитва да разнообрази скуката. Но от друга страна, жителите на града също не знаят нищо за алдите.

— Защо трябва да знаем? — не се сдържах този път.

— В Предпланинието казваме, че ти трябва мишка, ако искаш да опознаеш добре котката — отвърна Грай.

— Не искам да опознавам хора, които плюят на боговете ни и ни наричат нечестивци. За мен те са нечистите. Вижте — погледнете моя господар! Вижте какво направиха с него! Да не мислите, че се е родил със счупени ръце?

— Ах, Мемер… — въздъхна Грай и протегна ръце към мен, но аз я отблъснах.

— Можете да ходите колкото си искате в този техен дворец, да ядете от храната им и да ми рецитирате своята поезия, но ако можех, щях да избия всички алди в Ансул.

Обърнах им гръб, обляна в сълзи, защото бях развалила всичко и не заслужавах доверието им.

Тръгнах да изляза от стаята, но Оррек ме спря.

— Мемер, чуй ме — рече. — Прости нашето невежество. Ние сме твои гости. Молим за прошка.

Това само усили плача ми. Избърсах си очите и изхлипах:

— Вие ми простете.

— Ох, миличка. — Грай дойде при мен и ме хвана за ръцете. — Ние знаем толкова малко. За теб, за твоя господар, за Ансул. Едно е сигурно: че случайността ни събра заедно.

— Беше Леро — поправих я.

— Кобилата, лъвицата и Леро — уточни тя. — Винаги ще ти вярвам, Мемер.

— Винаги ще ви вярвам — рекох и на двамата.

— Тогава кажи ни коя си ти. Трябва да се опознаем. Кажи ни кой е друмлордът — или какъв е бил, преди да дойдат алдите. Беше ли повелител на целия град?

— Ние нямаме повелители.

Опитах се да се съсредоточа, както правех, когато друмлордът ме подканваше с думите: „Малко по-подробно, Мемер“.

— Ние избираме съвет, който да управлява града. Така постъпват всички градове по Ансулското крайбрежие. Гражданите гласуват за своите съветници. А съветниците избират друмлорд. Друмлордовете пътуват между градовете и уреждат търговията така, че всички да получат това, от което се нуждаят. Освен това не позволяват на търговците да мамят, нито да се препитават с лихварство — доколкото им е по силите.

— Значи това не е наследствена титла? Поклатих глава.

— Първият срок е десет години. Можеш да получиш още десет, ако съветът те назначи повторно. След това търсят някой друг. Всеки може да е друмлорд. Но трябва да разполагаш с известни средства. От теб се иска да поддържаш контакт с търговците и с другите градове и непрестанно да пътуваш — надолу чак до съндраните, за преговори с търговците на коприна и тамошното правителство. Доста скъпо излиза. Но в онези времена Галваманд е бил богата къща. А и хората от града са ни помагали. Това е чест, голяма чест — да си друмлорд. Ето защо продължаваме да го наричаме така. Макар сега това да не значи нищо.

Едва не избухнах отново в сълзи. За първи път се изплаших, че не мога да се владея.

— Всичко това е било, преди да се родя. Зная го от разказите на хората и от книгите.

Дъхът ми секна, сякаш ме бяха ударили в корема, и аз замръзнах. Цял живот ме бяха учили, че не бива да признавам пред никого за заниманията ми с книгите. А ето, че сега се изпуснах.

Но Оррек и Грай, разбира се, дори не забелязаха. За тях това бе нещо съвсем естествено. Само кимнаха и ме подканиха да продължа.

Не бях сигурна какво мога да им кажа и какво не.

— Децата от моето поколение се наричат връстници на обсадата — рекох. — Прекарах ръка през косата си. Исках да знаят много неща за мен, но не и че например майка ми е била насилена от войниците. — Когато алдите превзели града… първия път сме успели да ги прогоним. Истината е, че умеем да се бием. Не започваме войни, но и не бягаме от тях. Но когато от Асудар пристигна нова, още по-голяма армия, градът падна. Отведоха друмлорда в затвора и превърнаха Галваманд в руини. Събориха университета и хвърлиха книгите в каналите и морето. Издавиха част от хората в каналите или ги пребиха с камъни, или ги заравяха живи. Майката на друмлорда Елейо Галва…

Тя бе живяла в тази къща. Жертва на войниците. Не можех да продължа.

Всички замълчахме.

Шетар се надигна и пристъпи между нас, помахваше с опашка. Посегнах да я погаля, за да се разсея от това, за което говорехме, но тя не ми обърна внимание. Долната й челюст бе увиснала. Изглеждаше раздразнена.

— Цяла нощ ще е в лошо настроение — оплака се Грай. — В двореца я натъпкаха с лакомства и реших да не й давам вечеря.

— Какво яде обикновено?

— Сушено ярешко.

— Може ли да ловува?

— Не знае как — отвърна Грай. — Макар че майка й вероятно я е учила. Лъвовете ловуват групово, като вълците. Точно затова е привързана към нас. Ние сме нейното единствено семейство.

Шетар изръмжа, колкото да потвърди, че знае за какво говорим, и отново се разходи из стаята.

— Мемер, не ти ли е трудно да говориш за това? — попита Оррек и поклати глава. — Та казваш, алдите разрушили библиотеката и университета. Напълно ли? — По очите му виждах, че се надява да отрека.

— Войниците се опитаха да съборят библиотеката, но тя е от камък и солидно построена, така че само изпочупиха прозорците, разбиха мебелите и изхвърлиха книгите. Не смееха да ги пипат с ръце и накараха гражданите да ги товарят на колички и да ги изсипват в канала. Книгите бяха толкова много, че каналът се затлачи и тогава принудиха гражданите да ги хвърлят в залива. Струпваха ги на кея и ги хвърляха от него. Ако не потъваха веднага, бутаха хората след тях във водата. Веднъж видях… — Този път не посмях да продължа и да им разкажа, че видях как спасяват една изхвърлена на брега книга.

Сега беше в тайната стая, свитък от северните провинции, изписан върху ленени листове, навити на дървени пръчки. Човекът, който го донесе, го бе изсушил внимателно и въпреки че свитъкът бе прекарал няколко седмици във водата, четмото се беше запазило почти непокътнато. Друмлордът ми го показа, докато възстановяваше повредените части.

Но не можех да говоря за книги — за стари книги, спасени книги, за книгите от тайната стая. Дори пред Грай и Оррек.

По-добре беше да им разказвам за старите времена, така че продължих:

— Преди много време университетът се е намирал тук, в Галваманд.

Оррек продължаваше да ме разпитва и аз му разказах всичко, което знаех — за друмлорда, за четирите големи фамилии в Ансул — Кам, Гелб, Галва и Актамо. От най-ранни времена това били най-богатите фамилии и притежавали най-голямо влияние в Съвета. Те построили великолепни къщи и храмове, финансирали обществени празненства, привличали артисти и творци, книжници и философи, архитекти и музиканти, за да живеят и работят в техните къщи. Това било във времената, когато хората наричали Ансул Мъдрия и Красивия.

— Родът Галва живее тук от самото основаване на града — на първия хълм край реката, в Къщата на Оракула.

— Значи тук е имало оракул? — попита Оррек.

Поколебах се. Почти не бях мислила върху значението на тази дума до сутринта, когато пристигнаха Оррек и Грай, а аз седях до пресъхналия басейн с Фонтана на Оракула.

— Не зная — отвърнах. Чувствах се страшно объркана. Защо досега не се бях питала каква е причината да наричат Галваманд Къщата на Оракула? Не знаех дори какво е „оракул“, но същевременно разбирах, че не бива да говоря за това — също както знаех, че не бива да говоря за тайната стая. Все едно някой ми бе запушил устата.

Спомних си думите на друмлорда от предната вечер: „Сънотворците затиснаха устата ми с невидимите си ръце“. Това ме изплаши.

Те не пропуснаха да забележат смущението ми. Оррек смени темата и взе да ме разпитва други неща за къщата. Някак неусетно започнах да му разказвам историята й.

В онези стари времена фамилията Галва процъфтявала, къщата и стопанството се разраствали и привличали хора, посветили се на изкуството и занаятите, особено книжници, поети и баснописци. Тук си давали среща хора от цял Ансул и дори от далечни земи, за да споделят това, което могат, и да научат за другите. И тъй с годините университетът в Галваманд придобивал известност. Всички етажи в задната част на къщата били предназначени за общежития, учебни стаи, ателиета и библиотеки, но скоро се наложило да построят още сгради в двора, а също и нагоре и надолу по хълма, където да настанят желаещите.

Поетът Дениос също дошъл тук от Урдайл, когато бил съвсем млад. Може би се е учил в галерията, в която бяхме снощи, защото тогава тя била част от Галвамандската библиотека.

След време Късмет, богът, когото наричаме Глухия, обърнал гръб на родовете Кам, Гелб и Актамо. Докато богатството и благосъстоянието им се топели, завистта им към Галва започнала да расте. Подтиквани от омразата и завистта, които прикривали зад думите обществено мнение, те принудили Съвета да обяви университета и библиотеката за градска собственост и да ги отнеме от Галваманд. Галва приели решението на Съвета, но предупредили, че може да има последствия, ако решат да ги преместят на ново място. Градът вдигнал нови сгради за университета, близо до пристанището. Почти цялата библиотека, събирана в продължение на столетия, била преместена там. Казах на Грай и Оррек това, което бях научила от друмлорда:

— Още щом започнали да изнасят книгите от Галваманд, Фонтанът на Оракула взел да отслабва. Малко по-малко, с всяка книга, която напускала къщата, намалявала и струята. Когато приключили с пренасянето на книгите, фонтанът пресъхнал окончателно. От двеста години от него не е потичала вода…

Открили новия университет с тържествена церемония и общоградско празненство, на което присъствали преподаватели и студенти, но той не бил така посещаван като старата библиотека на Галваманд. А след още двеста години — ето ти ги хората от пустинята, да хвърлят книгите в канала и морето или да ги тъпчат в мочурищата.

Оррек слушаше разказа ми, заровил лицето си в шепи.

— И нищо ли не е останало тук — в Галваманд? — попита Грай.

— Само няколко книги — отвърнах колебливо. — Но когато отбраната паднала, алдите дошли право в къщата, даже още преди да отидат в университета. Търсели… мястото, което вярвали, че е тук. Съборили старата дървена част на къщата, отнесли книгите и мебелите… взели всичко, което намерили. — Макар да казвах истината, имах усещането, че Грай знае, че това не е цялата истина.

— Това е ужасно… ужасно. — Оррек внезапно се надигна. — Зная, че според алдите писмеността е творение на злото, но да унищожат… да изхвърлят… — Той млъкна, неспособен да продължи. Отиде до западния прозорец, откъдето се виждаха покривите на Галваманд и на крайбрежната част на града, обърната срещу Сул.

Грай отиде при Шетар и й сложи каишката.

— Ако искаш, ела с мен — покани ме. — Шетар има нужда от разходка.

— Съжалявам — казах на Оррек и я последвах, отчаяна, задето го бях наскърбила. Всичко, което бях казала и направила днес, беше погрешно. Ден без Енну, ден без благословия.

— Нали не ти си унищожила книгите — каза Грай.

— Да, но…

— Тогава недей да се самообвиняваш! — прекъсна ме тя. — Кажи ми, има ли някое удобно местенце, където мога да пусна Шетар да потича на воля? Няма да нападне никого, когато съм близо до нея, но все пак предпочитам наоколо да няма хора.

— Старият парк — отвърнах и я отведох там. Намира се малко над къщата — широка долчинка сред хълмовете, където дигите я разделят на четири канала. Бреговете са обрасли гъсто с дървета. Алдите никога не ходят там, те не обичат дърветата. Никой не се навърта по тези места освен деца, излезли на лов за зайци и други дребни животинчета, с които да разнообразят прехраната на семейството.

Показах на Грай фонтана, наречен на Дениос, близо до входа, и Шетар пи дълго.

Наоколо нямаше жива душа и Грай пусна лъвицата. Тя описа един кръг и се върна при нас. Изглежда, дърветата не й харесаха и не искаше да се отдалечава. Известно време си точи ноктите на един излязъл на повърхността корен и души дирите на разни животинчета около храстите. Отдалечи се малко единствено когато се увлече да гони някаква пеперуда, която я примами надолу по стръмния склон. След като се изгуби от погледите ни за известно време, Грай я повика с тихо мъркане. Миг след това лъвицата се появи, носеше се към нас с големи скокове. Грай я почеса зад ушите, после трите се разходихме из горичката.

— Каква чудесна дарба! — възхитих се. — Да можеш да призоваваш животните.

— Зависи за какво я използваш — отвърна Грай. — Оказа се полезна, когато слязохме от Предпланинието и трябваше да се прехранваме по някакъв начин. Аз обучавах коне, докато Оррек се учеше. Харесва ми тази работа… възхищавам се на начина, по който алдите обяздват конете си. За тях да удариш кон е по-лошо, отколкото да биеш жена. — Тя се разсмя.

— Как си могла да издържиш толкова време в Асудар? Не те ли дразнеха тези хора?

— Защо да ме дразнят? То е като да живееш сред диви животни — сред хищници. Опасни са и неразумни на моменти, според нашите представи. Жал ми е за тях, защото понякога сами си затрудняват живота.

Мълчах обидено.

— Те са като млади жребци или зайци — продължи тя, сякаш се защитаваше. — Непрестанно се дебнат един друг, завиждат си за всичко. Душите им не са свободни. Изпълват света с невидими врагове… Но са храбри, държат на думата си и почитат гостите. Също като моите сънародници в Предпланинието. Затова даже ги харесах. Не можах да опозная жените им, защото се преструвах на мъж и трябваше да стоя настрана от тях.

— Мразя всичко, свързано с тях — признах. — Това е по-силно от мен.

— Разбира се, че е по-силно. Как да не ги мразиш след всичко, което ни разказа?

— Не искам да ги виждам с други очи — заявих решително.

Зная, че Грай ме слушаше внимателно, но пък понякога тя преднамерено пренебрегваше думите на околните. Спрях, а тя извървя още няколко крачки, обърна се и внезапно ми се усмихна.

— Слушай, Мемер! Защо не дойдеш с нас в двореца? Ще те представим за конярче. Много приличаш на момче. Щом и мен излъга. Съгласна ли си? Ще ти е много интересно. Гандът е нещо като цар — колко царе си виждала досега? Освен това ще можеш да чуеш Оррек — смята да им представи своята „Космогония“. Може да е рисковано, като се има предвид колко са отдадени на идеята, че Аттх е единственият бог. Но пък самият ганд го покани да го направи още вчера.

Поклатих глава. Ужасно ми се искаше да чуя как рецитира Оррек, но не и в компанията на омразните алди. Не можех да си представя как пристъпвам сред тях, държа любезно, покланям се и им се усмихвам.

Но след вечеря на другия ден Грай отново повдигна този въпрос. Изглежда, го бе обсъдила с Оррек, защото той не възрази и за моя изненада друмлордът също не изрази несъгласие. Попита само дали не смятат, че ще е опасно. След като и двамата го увериха, че алдите държат на гостоприемството, той рече само:

— Дано не е като гостоприемството, което проявиха към мен. Но е срамота да не знаем нищо за тях, след като толкова години живеем едни до други. — Той ме погледна замислено. — А Мемер е даровита ученичка.

Исках да възразя, да откажа да ходя където и да било, ако наоколо ще има алди, защото нямах никакво желание да се уча от тях. Но това щеше да е проява на нелюбознателност и друмлордът не би го одобрил. Освен това можеше да си помислят, че ме е страх. Щом Оррек и Грай бяха готови да рискуват с появата си в двореца, как можех да откажа?

Колкото повече обаче мислех за посещението в двореца, толкова по-страшно ми ставаше. И въпреки това ме глождеше любопитство за двореца и за алдите, особено след като Грай и Оррек ми бяха разказали за тях. Животът ми досега бе толкова монотонен, че понякога се питах дали няма да си остане същият до края на отреденото ми време — домакинството, пазарът, пустеещите стаи на Галваманд, тайната стая с нейните съкровища, заниманията по писане и четене и сенчестата част на стаята, където не смеех да ида. Само един учител, от който да получавам знания и когото да дарявам с обичта си. Сега, с появата на тези двамата, къщата изведнъж се бе изпълнила с живот. Предците ми се бяха пробудили и ни слушаха — душите, сенките, хранителите на прага и огнището. Онзи, който гледа на две страни, бе отворил вратата. Не се съмнявах в това. Знаех, че нашите гости са пристигнали тук, водени от Енну и с благословията на Леро, и че да откажа това, което ми предлагат, ще е равносилно да откажа подарък на съдбата.

— Мемер, искаш ли да отидеш с тях? — попита друмлордът. Знаех, че ако откажа, ще продължи да настоява. Повдигнах рамене, без да отговоря, сякаш за мен въпросът не беше от особено значение.

Той обаче продължаваше да ме гледа внимателно. Защо ли се съгласи да ме прати при враговете ни? Изведнъж осъзнах причината — защото можех да ида там, където той не можеше. Дори да ме беше страх, можех да се уповавам на неговата храброст. Искаше от мен да изиграя своята роля като наследник на къщата.

— Да, ще ида — казах.

Същата нощ за първи път в живота си сънувах човека, който беше мой баща. Носеше синьо наметало, каквито носят войниците. Косата му беше като моята — кестенява, разчорлена и къдрава, трудна за ресане, овче руно. Не можех да видя лицето му. Той се катереше забързано през някакви руини, съборени стени и камънаци, с каквито е пълен градът ни. Когато ме наближи, се извърна към мен. Не виждах ясно лицето му, но ми се стори, че не е човешко, а по-скоро лице на лъв. Миг по-късно той се обърна и продължи да се катери по една разрушена стена, сякаш го преследваха.