Урсула Ле Гуин
Гласове (4)

4

Друмлордът беше в галерията в дъното и разговаряше с Десак. Десак не беше ансулец, а съндранец, войник от тяхната армия. Никога не носеше книги, нито говореше за тях. Имаше изправена стойка, изказваше се отривисто и рязко и почти не се усмихваше. Според мен бе преживял доста мъка в живота. Двамата с друмлорда се отнасяха един към друг с уважение. Разговаряха дълго и винаги насаме. И двамата ме погледнаха навъсено, когато влязох, и млъкнаха. Приближих се към тях, до осветеното място под прозореца. Задната част на къщата, която почти опира в склона, е най-хладна: а нямахме достатъчно дърва, за да отопляваме навсякъде.

Поздравих ги. Друмлордът повдигна вежди, очакваше да чуе защо идвам.

— Дошли са пътешественици от далечния север и молят да настанят конете си в конюшнята. Мъжът е разказвач, а жената… — поколебах се — жената има лъв. Лъвица. Казах й, че ще попитам дали може да оставят конете тук. — Докато говорех, се почувствах като герой от историите за господарите на Манва, които отправят молба пред някой благороден домакин.

— Циркаджии — подметна Десак. — Чергари.

Тонът му ме ядоса и се троснах:

— Не са!

Друмлордът ме изгледа, учуден от грубото ми поведение.

— Тя се казва Грай Барре от Роддмант, в Предпланинието.

— И къде е това Предпланиние? — ме попита Десак, сякаш бях малко дете.

— Далече на север.

— Би ли обяснила, Мемер? — подкани ме друмлордът, както го правеше, когато превеждах някоя строфа или отговарях на труден въпрос. Обичаше изказванията да са подредени, да има смисъл в тях. Опитах се.

— Мъжът й е дошъл да разказва истории на Пристанищния пазар. Там срещнах жената. Лъвицата й уплаши коня на един алд. Аз го улових. После тя го усмири. Докато се прибирах, ме настигна и ме докара дотук с фургона си. Каза, че търсела конюшня. Лъвицата е във фургона. Гудит напои конете.

Едва сега осъзнах, че все още държа кошницата с покупките.

Двамата мълчаха.

— И ти си й предложила да използва конюшните? — попита друмлордът.

— Казах, че ще попитам.

— Ще бъдеш ли така добра да я поканиш тук?

— Да — отвърнах и изприпках навън.

Оставих кошницата в килера — Иста и другите все още се занимаваха с роклята — и излязох на двора. Грай и Гудит разговаряха за кучета, или по-точно Гудит й разказваше за прочутите галвамандски хрътки, които вземали дейно участие във всички големи ловни излети, а освен това пазели вратите.

— В наши дни има само котки — оплака се той. — Котки навсякъде. И без това няма достатъчно месо да храним кучетата. Няма спор по този въпрос. Ама като дойде обсадата, самите кучета се превърнаха в месо за нас.

— Сигурно е по-добре, че сега нямате хрътки — рече тя. — Защото щяха да се изплашат от това, което карам отзад.

Намесих се в разговора:

— Друмлордът пита дали бихте влезли в къщата. Би излязъл да ви посрещне, но му е трудно да върви. — Така ми се искаше да я посрещна подобаващо, както са правели навремето със знатните гости, досущ като в историята за господарите на Манва.

— С удоволствие — отвърна тя. — Но първо…

— Оставете конете на мен — успокои я Гудит. — Аз ще ги настаня вътре и ще им намеря сенце.

— Във фургона има сено и торба овес… — почна тя, но той махна с ръка.

— Не, не, не, никой не си носи храна в къщата на друмлорда. Хайде с мен, уважаема госпожо.

— Казва се Звезда — рече Грай. — А той е Бранти. — Като чуха имената си, конете повдигнаха глави, а кобилата изпръхтя. — Мисля, че ще е добре да знаете какво още карам вътре — добави тя и нещо в гласа й накара Гудит да се извърне и да я изслуша. — Котка. Доста по-едра от вашите обаче. Много е доверчива, но не обича да я стряскат. Ще ви помоля да не отваряте задната врата. Мемер, тук ли да я оставя, или да я взема с мен вътре?

Когато ти върви, не изпускай късмета си. Щеше ми се Десак да види „циркаджийския“ лъв и да се изплаши.

— Ами…

Тя втренчи поглед в мен.

— По-добре да я оставя — рече с усмивка. И като си помислих какви ужасени писъци ще нададат Иста и Соста, си дадох сметка, че е права.

Тя ме последва през двора към входната врата. На прага спря и промърмори молитвата на гостенина към къщните богове.

— И вашите богове ли са същите като нашите? — попитах.

— В Предпланинието не почитаме кой знае колко боговете. Но по време на пътешествията ни се научих да почитам и да искам благословията на всички богове или духове, които биха могли да ми я осигурят.

Това също ми хареса.

— Алдите плюят на нашите богове — рекох.

— Моряците казват, че не е хубаво да се плюе срещу вятъра — подсмихна се тя.

Преведох я по обиколния път, защото исках да й покажа гостната и големия двор, който водеше към учебните стаи и страничните дворове. Тук всичко бе голо, нямаше мебели, статуите бяха изпочупени, гоблените открадна ти, а подът непометен. Бях колкото горда, че й показвам този повехнал разкош, толкова и засрамена.

Но тя крачеше по коридорите с широко отворени очи. Наблюдавах я и установих, че макар да изглежда спокойна и уравновесена, в нея има нещо, което винаги е нащрек. Приличаше ми на безстрашно диво зверче, попаднало на непознато място.

Почуках на резбованата врата на галерията и друмлордът ни покани да влезем. Десак си бе отишъл. Друмлордът се надигна да поздрави гостенката. И двамата склониха леко глави и се представиха.

— Добре дошли в къщата на моето семейство — рече той, а тя отвърна:

— Приветствия за Къщата на Галва и вашите роднини и моите почитания към боговете и предците на това място.

Когато се изправиха, и двамата се огледаха с очевидно любопитство. В нейните очи блестеше вълнение.

— Доста път сте изминали, за да ни поднесете приветствията си — каза друмлордът.

— И за да се срещна със Салтър Галва, друмлорда.

Лицето му се затвори, както се затваря книга.

— В Ансул няма други господари освен алдите — рече той. — Аз съм незначителен човек.

Грай ме погледна, сякаш търсеше подкрепата ми, но аз не знаех какво да кажа. Тя пак се обърна към друмлорда.

— Простете, ако съм се изказала неправилно. Но ще позволите ли да ви кажа какво ни доведе в Ансул — мен и съпруга ми Оррек Каспро?

Когато чу това име, той трепна изненадано, също както бе трепнала тя, когато бях споменала титлата му пред нея.

— Каспро е тук? — попита той. — Оррек Каспро? — Друмлордът си пое бавно дъх, после се окопити и продължи с официален тон: — Славата на поета се носи пред него. Появата му в нашия град е истинска чест. Мемер ми спомена, че на площада ще има рецитал на разказвач, но не знаех, че ще е той.

— Ще има представление за алдския ганд — поясни Грай. — Гандът пратил да повикат мъжа ми. Но не затова пристигнахме в Ансул.

Последва ново, още по-тежко мълчание.

— Ние търсехме тъкмо тази къща — продължи Грай. — А ето, че дъщеря ви ме доведе тук, макар да не знаех, че ви е дъщеря, нито тя знаеше какво търсим.

Той ме погледна.

— Така е — потвърдих. И тъй като продължаваше да ме гледа недоверчиво, добавих: — Боговете бяха с мен през целия ден. Днес е денят на Леро.

Това вече му направи впечатление. Той потърка горната си устна с кокалчетата на юмрука си, както правеше, когато се замислеше дълбоко. Сетне изведнъж взе някакво решение и забрави недоверието си.

— Ваша е благословията на този дом, щом ви доведе самият Леро — заяви. — Всичко, което притежаваме, е и на ваше разположение. Ще седнете ли, Грай Барре?

Забелязах, че тя наблюдава как се движи друмлордът, докато я водеше към креслото, че се вглежда за миг в осакатените му ръце, докато ги полага върху облегалките на креслото. Аз седнах на високия стол до масата.

— Както славата на Каспро е стигнала до вас — заговори тя, — тъй до нас дойде вестта за прочутите библиотеки на Ансул.

— И вашият мъж е дошъл, за да види библиотеките?

— В книгите той търси материал за своето изкуство и за душата си.

Като чух това, бях готова да й дам цялото си сърце — и на мъжа й.

— Но той сигурно знае — заговори друмлордът с привидно безразличие, — че книгите на Ансул бяха унищожени, заедно с мнозина от техните читатели. В града не е разрешено да има библиотеки. Дори писменото слово е под възбрана. Сега слово е само дъхът на Аттх, единствения бог, и то може да се произнася само шепнешком. Да бъде оковано в писмо е богохулство.

Потреперих, защото ми беше неприятно да го чуя да говори така — сякаш наистина вярва на думите си.

Грай не отговори.

— Надявам се, че Оррек Каспро не носи книги със себе си — продължи той.

— Не носи. — Тя поклати глава. — Дойде тук, защото ги търси.

— Както търсим огньове в морето.

— Или мляко от камък пустинен — отвърна незабавно тя.

Видях пламъче в очите й, едва доловим блясък, докато отвръщаше с втората част от една от любимите ми Дениосови строфи.

— Може ли да дойде тук? — попита тя смирено.

„Да! Да!“ — исках да извикам, но останах потресена и засрамена, когато друмлордът не отвърна веднага, не предложи топлото ни гостоприемство. Той се поколеба и после всичко, което попита, бе само:

— Разбрах, че е гост на ганд Йораттх?

— Когато бяхме в Урдайл, ни застигна вест, че „Йораттх, гандът на алдите в Ансул, кани Оррек Каспро, ганда на Всите творци“, да му демонстрира своето изкуство. Казаха ни, че ганд Йораттх много обичал да слуша различни истории и поеми. Както и неговите роднини. Така че дойдохме. Но не като негови гости. Той предложи конюшня за конете ни, но не и подслон за нас. Неговият бог ще се засегне, ако даде подслон на неверници. Така че, като дойде време Оррек да се представи пред ганда, това ще стане навън, под открито небе.

Друмлордът произнесе нещо на аритански, не бях сигурна, но ми се стори, че е за небето, където има място за всички звезди и божества. И я погледна, за да провери дали е разбрала какво казва.

Тя наведе глава и каза:

— Аз съм само една невежа жена.

— Съмнявам се! — отвърна друмлордът и изведнъж се разсмя.

— Наистина. Моят мъж ме е учил на някои неща, но познанията ми не са кой знае какви. Имам дарбата да чувам онези, които не говорят.

— Мемер каза, че водите със себе си лъвица.

— Така е. Пътуваме много, а пътниците са лесна плячка. Когато изгубихме кучето си, потърсих друг спътник, който да го замести. Срещнахме група чергари, разказвачи и музиканти, бяха заловили една лъвица и малкото й в пустинните хълмове на юг от Вадалва. Те задържаха майката, за да я показват, а малкото продадоха на нас. Тя е чудесен спътник, на който може да се разчита.

— Как се казва? — обадих се.

— Шетар.

— И къде е сега? — попита друмлордът.

— Във фургончето, което е пред вашите конюшни.

— Надявам се да я видя. Грай Барре, позволете да ви поканя в моя дом — вас и вашия, съпруг, а също и лъвицата.

Тя му благодари за гостоприемството, а той каза:

— Бедните са щедри на гостоприемство. — Лицето му бе все така озарено, откакто бе произнесла името на мъжа си. — Мемер — рече той. — В коя стая…

Вече бях решила и дори бях пресметнала дали рибата може да нахрани осем души, ако Иста я свари.

— Източната — рекох.

— А защо не в Деканските покои?

Това ме стресна и изненада, защото знаех, че майка му е обитавала този хубав просторен апартамент на етажа над неговата стая, в най-старата част на къщата. Преди много години в Галваманд се помещавала библиотеката и университетът на Ансул и тогава апартаментите принадлежали на декана на университета. От малките им тесни прозорчета се виждат покривите на невисоките къщи на запад от нас. В покоите имаше легло и почти нищо друго. Но бих могла да занеса дюшеци от Източната стая и собственото си кресло.

— Ще запаля огнището там — казах, защото знаех, че неизползваните стаи са студени и влажни.

Друмлордът ме погледна с нескрита нежност. После се обърна към Грай Барре.

— Мемер замества ръцете и главата ми. Не ми е родна дъщеря, но е истинската наследница на къщата. Нейните богове и предци са и мои.

Знаех добре, че в жилите ми тече кръвта на Галва, но въпреки това изпитах неописуема радост, като го чух да говори така.

— На пазара — рече Грай — една кобила се уплаши, когато видя лъвицата ми, хвърли ездача си и препусна право към Мемер. Тя улови юздите, спря я и я удържа. Храбра е като лъвица.

— Ще ида да подготвя стаите — заявих, изчервена и засрамена.

Грай се извини и дойде с мен, за да ми помогне. След като запалихме огнището и оправихме леглото, каза, че ще иде да доведе мъжа си от Пристанищния пазар. Ужасно ми се искаше да тръгна с нея и тя го усети.

— Сигурно вече е приключил с разказите — рече, — но ще се радва да се запознае с теб. Ще оставя Шетар във фургона. Там й е добре. — Докато слизахме по стълбите, добави: — Една лъвица стига, нали?

Как да не я обича човек?

И тъй двете с Грай Барре се върнахме на Пристанищния пазар. Там за първи път чух Оррек Каспро.

Шатрата се пръскаше по шевовете от народ, хората стояха плътно наредени, като дървета на планински склон, безмълвни, заслушани. Тъкмо им разказваше историята на Огнеопашатата птица от „Преобразяване“ на Дениос. Знаех я, знаеха я и възрастните жители на града, но за алдските войници — които не бяха хич малко в тълпата, както и за повечето младежи, тя бе съвсем нова, непозната. Виждах изцъклени очи, помръдващи устни, съсредоточени лица. Скоро аз също бях запленена от ясния вибриращ глас на разказвача, от странния му диалект — и престанах да го виждам. Докато слушах, имах чувството, че историята оживява пред мен.

Когато приключи, тълпата остана смълчана за още известно време, после се понесоха въздишки и възклицания, алдите запляскаха с ръце, а възрастните се развикаха одобрително: „Ей-хо! Ей-хо!“. Едва сега успях да го разгледам — красив и строен мъж, висок и тъмнокож, изправен в предизвикателна поза на подиума, въпреки че говореше с благ глас.

Дълго не можахме да се приближим до него.

— Трябваше да доведа и другата лъвица — засмя се Грай, докато напразно се опитвахме да си проправим път през гъстата тълпа от войници и офицери с техните сини наметала, мечове и тояги, всички напираха напред към разказвача, който бе слязъл сред тях.

Когато той отново се качи на подиума и огледа тълпата, Грай подсвирна с птичия сигнал, но този път силно и пронизително. Той веднага я видя, тя кимна наляво и след няколко минути Оррек ни чакаше на стъпалата на митницата.

Сега, когато войниците се бяха разпръснали, след него пристъпваха само обикновени граждани, кротки и смирени хорица. Един възрастен мъж застана пред него и му се поклони дълбоко, както се кланяме, когато изразяваме благодарност към боговете — с разперени ръце.

— Възхвала на твореца — прошепна мъжът. Видях, че е разплакан. Познавах го, беше един от хората, които носеха книги на друмлорда. Не знаех как се казва.

Оррек Каспро пристъпи към нас, хвана протегнатите ръце на Грай и ги задържа за малко.

— Измъкни ме от тук! — каза. — Къде е Шетар?

— В Галвамант — отвърна тя, произнесе думата със северняшки акцент. — Водя ти Мемер, дъщеря на Галвамант. Поканени сме да им гостуваме.

Очите му се разшириха. Поздрави ме любезно, но не попита нищо, макар да изглеждаше, сякаш го вълнуват много неща.

— Моля да ме извините — казах, понеже внезапно се сетих за нещо. — Имам още малко работа на пазара. Знаете пътя, аз ще ви настигна. — Оставих ги. На Иста й трябваха повече зеленчуци, за да приготви риба за осем души.

Винаги съм се чудела защо разказвачите пропускат такива теми като домакинство и готвене. Не са ли за това всички големи войни — за да може накрая семейството да се събере и да се нахрани в някой мирен дом? В историите се разказва как господарите на Манва ловували или събирали корени, за да си приготвят храна, докато живели на биваци в изгнание, но не се казва нищо за това как са живели жените и децата им в опустошения от враговете град. Те също е трябвало да си намират прехрана, да чистят къщите, да почитат боговете, както правехме ние по време на обсадата. Когато героите се връщат от планината, ги чака тържествено посрещане. Ще ми се да зная откъде са вземали жените продукти за пиршеството.

Докато катерех хълма за Гелбов мост, видях Грай и мъжа й в горния край на улица „Западна“. Когато влязох в кухнята, Соста и Боми все още не се бяха оправили от изненадата от срещата с гостите, а Иста бе на ръба на истерията — „Как в името на Сампа Разрушителя ще нахраня гостите с една риба и шепа зарзават?“ Не я умилостивиха и допълнителните зеленчуци, които бях донесла. Тя се захвана за работа, като едновременно режеше джинджифил и моркови и командваше безжалостно Боми и Соста. Галваманд нямаше да се изложи пред гостите си, нито да посрами предците ни, докато Иста бе жива. Тъкмо това имах предвид одеве, когато говорех за историите. Ако това не е важно, кое тогава? Ако в тази работа няма чест и достойнство, в коя има?

Иста можеше да ни разказва за пиршества, на които присъствали по четирийсет души в голямата столова, но същевременно ни поднасяше храна в една стая, която наричаше „килер“ — само защото, макар и достатъчно голяма, по стените й имаше рафтове с посуда. Гудит бе оковал масата, а столовете донесохме от различни стаи. Често това бе най-дългата разходка на друмлорда за целия ден, по коридорите и покрай стълбището на вътрешния двор, за да дойде на вечеря в „килера“. Тази вечер се появи с тежка сива роба, единствената тържествена дреха, останала му от някогашните дни на величие. Всички се измихме и почистихме, с изключение на Гудит, който миришеше на конска пот. Грай носеше дълга червена риза над тесните си копринени панталони, а мъжът й бе с бяла риза, черно палто и черна фустанела, която се спускаше до коленете. Черното му отиваше и Соста го зяпна, ококорена като риба на сергия.

Но друмлордът също бе красив мъж посвоему, въпреки че накуцваше, и докато приветстваше Оррек Каспро, отново се сетих за героите Адира и Марра. Двамата с Каспро стояха изпънати един пред друг, макар че това вероятно бе доста мъчително за друмлорда.

Седнахме на масата, Грай отдясно на друмлорда, а Каспро от лявата му страна, после Соста, Боми, Гудит и аз; последното място беше свободно, защото Иста заяви, че няма да подгъне крак, докато не поднесе на всички. „Готвач на масата е загоряла вечеря“ — заяви тя, което вероятно бе самата истина, когато трябва да се обслужат толкова много хора, а вечерята още се готви. Тя остана, докато друмлордът казваше мъжката благословия — аз казах женската, — и после изчезна, а ние се нахвърлихме върху хляба и варената риба. Изпитах гордост и удоволствие, че храната, с която посрещаме гостите, наистина си я бива.

— Виждам много сходни неща между вас, хората от Ансул, и планинците — подхвана разговор Каспро. Гласът му несъмнено бе най-красивото в него — беше като мандолина. — Цялото семейство се събира да яде на една маса. Чувствам се като у дома.

— Разкажете ни повече за Предпланинието — подкани го друмлордът.

Каспро ни изгледа усмихнато. Очевидно не знаеше откъде да започне.

— Знаете ли нещо за онези страни?

— Знам, че е далече на север — намесих се аз, след като никой не отговори. — Хълмиста земя в подножието на висока планина. — Изведнъж си спомних името на планината от картата на Еронт. — Карантаг, нали? Говори се, че хората там били магьосници. Така поне пише Еронт.

Боми и Соста се облещиха, както всеки път, когато се окажеше, че зная нещо, което те не знаят. Мислех го за много глупаво — все едно аз да се блещя, когато разговарят за кройки, платове, подплати и така нататък. Не ги разбирах винаги, но не се кокорех, сякаш са се побъркали.

— Карантаг е нашата голяма планина — потвърди Каспро, — както Сул е вашата. Предпланинието се състои от хълмове и скали и е населено от бедни фермери. Някои от тях наистина владеят известни сили, но магьосничество е опасна дума. Наричаме го дарба.

— А в присъствието на алдите не го наричаме никак — обади се Грай с дрезгавия си глас. — Не искаме да ни пребият до смърт с камъни, защото идваме от страната на надарените.

— Какво… — почна Боми и млъкна. Не можеше да надвие срама си. Грай я окуражи и тя продължи: — Вие имате ли дарби?

— Разбирам се с животните и те с мен. Дарбата ми се нарича призоваване, но е по-скоро като да чуваш.

— Аз нямам дарба — добави Каспро с усмивка.

— Не мога да повярвам, че сте лишен от дарба — сепнато каза друмлордът.

Каспро побърза да поясни:

— Прав сте, разбира се, господарю. Аз наистина притежавах голяма дарба. Но тя беше… тя се оказа погрешна. — Той се намръщи в търсене на подходяща дума, сякаш най-важното нещо на света бе да отговори искрено. — Не за мен, за моите близки. Ето защо се отказах от нея и напуснах Предпланинието. Намирам голяма радост в изкуството. Но има мигове, в които ужасно ми липсва родният край — хълмовете, чукарите, тишината.

Друмлордът го гледаше одобрително.

— Човек може да тъгува по родния край дори когато е в собствения си дом, Оррек Каспро. Тук сте изгнаник сред изгнаници. — Той вдигна чашата си — в нея имаше вода, не вино. — За нашето завръщане у дома! — каза и всички пихме с него.

— Щом вашата дарба е била погрешна, коя трябваше да е правилната? — попита Боми, забравила срамежливостта си.

Каспро я погледна. Лицето му отново се промени. Би могъл да отговори небрежно или да се пошегува, но явно не му бе присъщо да постъпва така.

— Дарбата на моето семейство е развалянето — обясни той и неволно постави ръце на очите си — странно движение. — Но аз бях получил дарбата да създавам. По погрешка. — Изглеждаше някак смутен. Видях, че Грай го наблюдава загрижено от другия край на масата.

— Не може да има грешка в тия неща — заяви друмлордът със спокойна увереност, която разведри мрачната атмосфера. — Дарбата, която сте получили, намира израз във вашата поезия. Ще ми се да можех да дойда и да ви чуя.

— Не го подтиквайте — обади се Грай. — Ще ви засипва с поеми чак докато кравите не се приберат от паша.

Соста се изкиска. Може би това бе първото, което разбираше, или пък изразът „докато кравите не се приберат от паша“ й беше много смешен.

Каспро също се засмя и потвърди, че е готов да рецитира поеми до припадък.

— Единственото, което ми допада повече от рецитирането, е да слушам — обясни той. — Или да чета. — В погледа, който хвърли на друмлорда, имаше предизвикателство, а може би и намек. Но нищо чудно, след като в града, управляван от алдите, не можеше да се говори свободно за тези неща.

— Някога в тази къща също често се чуваше поезия — отвърна друмлордът. — Искате ли още риба, Грай Барре? Иста! Ще дойдеш ли най-сетне?

Иста нямаше нищо против, когато господарят повишаваше тон. Дотича веднага, изчерви се, поклони се на гостите и щом благодари на боговете за хляба, попита:

— А какво ще прави Гудит с лъвицата?

— Тя е във фургона — обясни Гудит. — Нали ти казах, безмозъчна глупачко. Няма да доближаваш до нея. Не си ходила там, нали?

— Разбира се, че не съм — отвърна обидено Иста и си придаде важен вид. — Какво ме интересуват вашите лъвове и лъвици? Тя ще остане там, нали?

— Най-добре ще й е при нас, стига да не ви пречи, разбира се — рече Грай, но като видя въздействието, което имаха думите й върху Соста, Боми и вероятно Иста, побърза да добави: — Но може би ще е по-добре да си спи във фургона.

— Тесничко ще й е там. Защо да не я приемем сред нас като гост? — предложи друмлордът. Никога не го бях виждала такъв — любезен и съсредоточен. Такъв изглеждаше в разказите на Иста за едно време. — Моля, доведете я. Тя вечеряла ли е?

— Оххх — въздъхна изплашено Соста.

— Няма да те изяде, Сос — успокои я Иста. — Но може би ще хапне малко риба? — Очевидно не смяташе да позволи да я изплаши какъвто и да било звяр. — Запазих главата за чорба, но ако й хареса…

— Благодаря, Иста, но тя се нахрани рано тази сутрин — отвърна Грай. — Ще яде пак чак утре. Дебел лъв е доста неприятна гледка.

— Не се и съмнявам — отвърна Иста с вид на многознайница.

Грай се извини, стана от масата и след малко се върна с лъвицата, водеше я на каишка. Шетар бе набита и мускулеста, гъвкава, с гладка козина и дълга опашка, очи като скъпоценни камъни и величествена и същевременно привидно отпусната походка. Имаше пясъчен цвят, космите около муцуната й бяха изсветлели, дълги и фини, а късата козина около устата и под брадата беше побеляла. Дългата опашка завършваше с кафеникава топка. Лъвицата клекна, отвори уста да ни покаже дългия си розов език и страховитите си бели зъби, прозя се, затвори уста, стисна топазените си очи и измърка. Нисък вибриращ звук.

— Олеле! — възкликна Боми. — Може ли да я погаля?

Аз също се приближих с Боми. Козината на лъвицата беше великолепна, гъста и мека. Когато я почесах зад ушите, тя измърка отново и се притисна в ръката ми.

Грай я отведе при друмлорда. Шетар седна до креслото му и той протегна ръка, за да я подуши. Тя опря нос в пръстите му и после го погледна — с втренчения проницателен поглед на котките. Остана да седи до него, притворила очи, от време на време помъркваше; големите нокти на предните й лапи дращеха пода.