Урсула Ле Гуин
Гласове (16)

16

Оррек, Грай и Шетар се върнаха от пазара късно следобед. Оррек отиде да поспи, както правеше винаги след изпълнение пред публика. Когато по-късно се качих в тяхната стая, тъкмо се бе събудил и шляпаше наоколо бос и разчорлен. Поздрави ме с думите „Здрасти, крадло“, а Грай каза: „Добре че дойде! Тъкмо мислехме да се разходим до стария парк, преди да се е стъмнило“.

За разлика от кучетата, Шетар не разбираше отделни думи, „разходка“ например, но въпреки това често се случваше да предугажда намеренията на хората. И сега вече беше готова и крачеше неспокойно пред вратата. Топката на края на опашката й подскачаше. Почесах я зад ушите и тя отпусна за малко глава в ръцете ми и измърка.

— Оррек, виж какво ти нося — казах и му протегнах книгата с червената подвързия и златните букви. Той се приближи, прозяваше се. Когато видя, че му подавам книга, лицето му се изопна, а като прочете заглавието, се вцепени, даже дъхът му секна.

— О, Мемер! — рече накрая. — Какво ми даваш?

— Това, което трябва да ти дам — отвърнах.

Той вдигна глава и ме погледна. Очите му сияеха. Изпитах огромна радост, че му доставям радост.

Грай застана до него и също погледна книгата — той й я показа, държеше я много внимателно, и прочете първото изречение на глас.

— Знаех си — рече. — Знаех си, че трябва да са някъде тук — книгите от великата библиотека. Но тази! — Отново извърна очи към мен. — Мемер, тази книга… тези книги тук в къщата ли са?

Поколебах се. Грай, която също като Шетар умееше да улавя настроенията на другите, положи ръка върху неговата.

— Оррек, почакай.

Трябваше да решавам, и то бързо — какви всъщност са ми намеренията, имам ли право да постъпвам така, каква отговорност нося. Дали тази книга ми принадлежеше, за да мога да я подарявам? Ако бе така, какво трябваше да стане с другите книги? И с хората, които обичат книгите?

В едно бях сигурна — че не мога да лъжа Оррек. И това отговаряше на въпроса за отговорността. Що се отнасяше до правото, можех да претендирам за него.

— Да — потвърдих. — Тези книги са тук. Но не мисля, че мога да те отведа на мястото, където се държат. Ще попитам друмлорда. Струва ми се обаче, че достъпът там е ограничен за всички други освен за нас. За моя народ. Пазят ги закрилниците на тази къща. Духовете, които живеят тук, духовете на нашите предци. На тези, които са живели тук преди нас. Тези, които са ни казали да останем тук.

Оррек и Грай ме разбираха добре. Нали и техните дарби се предаваха по наследство. Те знаеха за бремето и отговорностите, които ни се предават от сенките и от духовете на мястото, което обитаваме.

— Оррек, първо трябва да му кажа, че съм ти дала книгата — продължих. — Не съм го питала дали може. — Оррек загрижено смръщи вежди и аз добавих: — Всичко ще е наред. Но трябва да говоря с него.

— Разбира се.

— Той не ти каза за книгите, защото е опасно да знаеш за тях — опитах се да защитя друмлорда. — Трябвало е дълго време да ги крие. От всички. Най-вече от алдите, които са се опитвали да ги намерят и да ги унищожат. Сега вече са в безопасност, а също и хората, които знаят за тях. Хората, които са ги носели и ги носеха тук тайно, нощем — загърнати в дрехите им, в пакети със свещи, в наръчи дърва, дори в слама. Идваха пратеници на големите родове, като Камови или Гелбови, идваха и хора, които не познаваме, хора, които просто са намирали книги и са ги крили от алдите. Знаели са, че трябва да ги донесат тук, в Галваманд. Но сега не се налага да ги крием повече — нали? Ще можеш ли… би ли искал да четеш на хората, Оррек? Вместо да декламираш? Да им покажеш, че книгите не са демони и зли сили, че в тях е нашата история, нашите сърца, нашата свобода?

Той ме погледна и на устните му се появи усмивка, която бързо премина в смях.

— Мемер, мисля, че ти си тази, която трябва да им чете.

Шетар изръмжа — най-сетне беше изгубила търпение.

Двете с Грай оставихме Оррек да се радва на съкровището си и изведохме Шетар. Отидохме при фонтана на Денио. Лъвицата се вмъкна в шубраците, а ние седнахме на мраморната пейка до фонтана. Прозорците в града светваха един след друг. Далече в залива, озарени от последните лъчи на залязващото слънце, се виждаха блещукащите фенери на рибарските лодки. Сул беше като тъмен конус на фона на гаснещата светлина. Един бухал прелетя над нас и аз казах:

— Това е добро предзнаменование за теб.

— И за теб също — отвърна Грай. — Знаеш ли, че в Трундледе смятат бухалите за лоша поличба? Хората там са все мрачни и сърдити. Сигурно заради гъстите гори и постоянните пороища.

— Ти си видяла толкова много места — рекох замечтано.

— О, има още. Никога не сме били в Съндраман. Нито на нос Манва или в Мелуне. А от градовете-държави сме виждали само Сентас и Пагади и само малка част от Вадалва… Дори и да познаваш добре някоя страна, все има още места, които не си успял да разгледаш. Тъй че ни чака още доста път.

— Кога смятате да тръгвате?

— Не съм питала още Оррек, но предполагам, че ще поиска да тръгнем за Съндраман преди зимата или напролет. Интересува го тамошната поезия. А после ще се върнем в Месун. Само че… сега, след като разбра за книгите, едва ли ще склони да отпътуваме, преди да ги е видял всичките.

— Съжаляваш ли?

— Да съжалявам? За какво? Ти го дари с огромно щастие, с което направи щастлива и мен. Оррек е труден човек. Виждала си го да завладява публиката, да печели сърцата на хората и той наистина има талант да го прави, но след това е изчерпан и изтощен. Вината не е в него, казва, а в свещения вятър, който духа през него, който го разпалва, а след като изчезне, остава само суха трева… Но ако има какво да чете, да следва собственото си сърце в тишината, отново става щастлив.

— Затова го обичам — казах. — И аз съм същата.

— Зная — отвърна тя и ме прегърна.

— Но ти би искала да заминеш, нали, Грай? Не да прекараш тук цяла година сред книги и политика.

Тя се засмя.

— Тук ми харесва. Наистина. Но ако останем през зимата, което сега ми се струва доста вероятно, ще трябва да потърся човек, който има нужда от помощ в обяздването на коне.

— „И където е той, обкръжават го дългогривести сенки“ — казах.

— Да, поетът е бил прав — каза Грай. — Харесвам този стих.

— Гудит се надява да намери коне за друмлорда.

— Ако открие някое жребче, ще се заема с обучението му. Няма спор по въпроса… Но както и да е, рано или късно ще си тръгнем. Ще се върнем в Урдайл, за да може Оррек да разкаже на месунските книжници какво е научил. Сигурно ще иска да препише книгата, дето му даде.

— Мога да му помагам.

— Внимавай, защото ще те изтощи от работа.

— Обичам да се занимавам с тези неща. Обичам книгите.

Тя помълча малко, после каза:

— Когато тръгнем за Урдайл — идната пролет, или лятото, когато и да е — ще дойдеш ли с нас?

— Да дойда с вас — повторих замислено.

Спомних си една моя мечта от началото на пролетта — представях си фургон, теглен от Звезда и Бранти, който пресича бавно огромна златиста равнина, стройни тополи хвърлят издължени сенки, Оррек държи юздите, а ние с Грай и Шетар вървим отзад по пътя. Това видение неведнъж ми бе помагало да се освободя от тревогите си, особено докато в града цареше бъркотия и бушуваха пожари.

А ето че сега Грай превърна видението в реалност. Пътят лежеше пред мен.

— Грай, бих тръгнала е вас навсякъде — отвърнах.

Тя се наведе и опря глава в моята.

— Ами да го направим тогава.

— Но после ще се върна тук — рекох.

Тя мълчеше.

— Не мога да го оставя.

Грай кимна.

— И още нещо. Аз съм обвързана с Галваманд. Мисля, че съм родена да бъде Четец. Не той. Дарбата отдавна е преминала у мен. — Не си давах сметка, че може би тя не разбира за какво говоря. После се сепнах и се опитах да й обясня. — Тук има един глас, който може да говори само през определен човек — човек, който умее да пита и който може да чете. Друмлордът ме научи. Дарбата ми е от него. Той я е съхранил, за да ми я предаде. Вече не е негова, моя е. Затова трябва да се върна тук. Да остана в Галваманд. Тя кимна отново. Лицето й беше угрижено.

— Но Оррек също може да ме научи на много неща — рекох и изведнъж си помислих, че съм прекалила.

— Това само ще го направи по-щастлив — отвърна Грай. С ведър и многозначителен глас. — Да има книгите, за които е мечтал, и да ги чете заедно с теб — о, Мемер, не се безпокой за напускането на Галваманд! Проблемът ще е да накараме него да тръгне… Но мисля, че ще ти хареса — начинът, по който пътуваме, случайните места, където спираме за нощувка и отдих, селцата и градчетата по пътя, срещите с местни поети и музиканти. Те ни разказват истории или ни запознават с песните си, после Оррек им декламира. Те му показват книгите си, водят ни малки момчета, които могат да рецитират „Клетвата на Хамнеда“, и възрастни жени, които знаят различни стари песни и легенди… И винаги се връщаме в Месун. Това е чудесен град, с множество кули по хълмовете. Зная, че Оррек иска да те отведе там, казвал ми го е. Да те запознае с книжниците, да те остави да им четеш. Ще им разкажеш за ансул ската наука и ще почерпиш опит от техните знания, после ще се върнеш с този опит в Галваманд. Но най-хубавото е, че през цялото време ще си до мен.

Сведох глава и я целунах по ръката — малката й силна ръка, а тя ме целуна по косата.

Шетар дотича, тъмна сянка, изскочила от спускащата се нощ.

— Сигурно е време за вечеря — подхвърли Грай и се надигна. Спуснахме се към къщата. Оррек, разбира се, бе изцяло погълнат от „Ростан“, наложи се почти да го дърпаме, така че закъсняхме за вечеря и се появихме, когато Иста вече заемаше мястото си.

От известно време се хранехме в столовата, а не в килера, тъй като на масата сядаха поне десетина души: обикновено имаше гости, а и новият мъж на Соста се бе нанесъл при нас. Не съм ви разказала за сватбата на Соста. Почистихме големия двор, изнесохме натрошените камъни и боклуците, останали, след като къщата е била плячкосана и подпалена, засадихме цветя в мраморните вази и пометохме и измихме настилката от червени и жълти плочи. Празненството се състоя един горещ следобед в разгара на лятото, на деня на Деори. Дойдоха всички приятели и роднини от двете семейства. Иста бе подготвила великолепно пиршество и всички танцуваха чак докато не изгря луната. Иста само повтаряше: „Съвсем като в старите времена, в добрите стари времена!“

Тази вечер нямахме други гости освен Пер Актамо, който вече се чувстваше с нас като у дома си. Бяха го избрали за член на Съвета и го ценяха за връзките му с ганд Йораттх, сега принц-легат. Тирио обаче беше в доста деликатно положение — доскоро наложница, а сега съпруга на легата — жертва на врага и същевременно завоевателка на сърцето му. В Ансул имаше хора, които все още я наричаха безсрамница и блудница, но други я боготворяха и й казваха лейди Свобода. Тя понасяше всичко това с невероятно спокойствие и безкрайна доброта, сякаш не съществуваше такова нещо като раздвоена лоялност. Мнозина обаче смятаха, че тя е само обикновена женица с нещастна съдба, макар иначе да е добре възпитана и добронамерена. Имаше нещо вярно в това, само дето тя бе много повече. Пер, човек с пъргав ум и големи амбиции, често се съветваше с нея, както и с друмлорда.

Тази вечер ни носеше съобщение от нея, предаде ни го, след като се нахранихме и отидохме в покоите на друмлорда. Благодарение на щедрия подарък на друмлорда на Ессанджан от известно време разполагахме със солидни запаси от добро вино от прочутите ессанджански винарни. Първо поднесохме чашите си към молитвените ниши, за да отдадем дължимото на боговете, и едва тогава отпихме и седнахме.

— Моята братовчедка най-сетне е убедила легата на Асудар да направи посещение на друмлорда на Ансул — заговори Пер. — Така че аз съм нещо като преносител на тази молба, облечена в обичайната за алдите неучтивост. Но мисля, че това е само привидно.

— Какво пък, да сметнем, че е учтива — засмя се друмлордът.

— Честно, Салтър, мислиш ли, че ще понесеш да се изправиш лице в лице с него?

— Нямам нищо против Йораттх — заяви друмлордът. — Той е войник и е изпълнявал заповеди. Вярващ е и е слушал какво му казват жреците. Докато не го предадоха. Но какво представлява в действителност — не знам. Ще ми е интересно да науча. Това, че братовчедка ти го цени високо, говори в негова полза.

— Винаги бихме могли да насочим разговора към поезията — рече Оррек. — Той храни жив интерес към тези неща.

— Само дето не може да чете — рекох.

Друмлордът ме погледна. Като момиче сред възрастни мъже и жени аз все още имах предимно правото да слушам, без да се очаква да изразявам мнението си, и най-често мълчах. Но напоследък бях забелязала, че всеки път, когато се обадя, друмлордът ме изслушва с внимание.

Пер Актамо също ме гледаше с блестящите си черни очи. Той явно много ме харесваше, често ме закачаше по най-различни поводи, изглежда, дори малко се страхуваше от това, което зная и мога, но се държеше с мен като с равна и дори флиртуваше, сякаш бе забравил, че аз съм седемнайсетгодишна девойка, а той трийсетгодишен мъж. Мисля, че го правеше неволно. Беше хубавец и от първия миг, когато го видях, бях малко влюбена в него. Напоследък често си мислех как някой ден ще се оженим. Но още не бях готова за това. Все още не исках да съм жена. Като дъщеря и наследница на Галва бях заобиколена с обич и внимание, но все още мечтаех за това, което ми предлагаха Оррек и Грай — свобода, свободата на детето, на по-малката сестра. Ето какво наистина желаех.

— Мемер, ще се съгласиш ли да научиш ганда да чете? — попита Пер Актамо.

Притесних се, че вниманието на всички е насочено към мен.

— Ще позволи ли алд да го учи жена? Но ако гандът иска да се разбира с хората на Ансул, ще е най-добре да преодолее страха от книгите.

— Може би това не е най-подходящото място, за да се доказва подобна теза — рече Пер Актамо. — Тук има поне една книга, която би накарала всеки да се страхува от боговете.

— Казват, че днес и последните жреци заминали с войниците — смени темата Грай. Всъщност връзката беше ясна за всички ни.

— Йораттх е задържал няколко — обясни Пер Актамо. — Трима-четирима. За да се молят и да водят церемониите. И да гонят демоните, когато е необходимо, предполагам. Въпреки че, за разлика от сина си, едва ли е открил тук някакви демони.

— Трябва да си демон, за да намериш демон — засмя се Грай.

— „Богът в сърцето вижда бога в камъка“ — изрецитира Оррек една строфа от Регали, но на своя език.

Друмлордът не го чу. Седеше умислен. После се обърна към мен, все още под влияние на полушеговитото предложение на Пер.

— Мемер, готова ли си да учиш ганд Йораттх да чете, ако се съгласи?

— Готова съм да уча всеки, който има желание да се учи — отвърнах. — Както ти научи мен.

Разговорът мина на други теми. След като се уговориха посещението на легата в Галваманд да се състои след четири дни, Пер Актамо си тръгна. Оррек се прозяваше уморено и двамата с Грай също си тръгнаха. Преди да си легна, попитах друмлорда дали има нужда от нещо.

— Мемер, остани още малко — каза той.

Седнах с готовност на мястото си. Откакто бях влязла в тайната стая и бях подновила връзката с отминалите години, прекарани там, имах чувството, че между нас всичко е както преди. Нашата връзка, която също по някое време ми се струваше отслабена, се изпълваше с нови сили. Сега друмлордът бе свързан с много и различни хора, аз също, и на пръв поглед изглеждаше, че повече не се нуждаем един от друг, за да черпим сила и утеха, но какво значение имаше това? В самота и бедност или заобиколени от развълнувани хора, в менящ се нов свят, и двамата бяхме обвързани със сенките на нашето минало чрез силата, която споделяхме, и познанието, с което той ме бе дарил, както и чрез нашата обич и чувството за чест.

— Ходила ли си скоро в стаята? — попита той.

Наистина бяхме тясно обвързани.

— Днес. За пръв път от много време.

— Хубаво. Всяка вечер си мисля, че ще ида там да почета, но все не намирам сили. Трябва да призная, че ми беше много по-лесно в „добрите стари времена“ на Иста. Можех да прекарам цял ден в разговори за цената на житото и половин нощ в четене на Регали.

— Дадох „Ростан“ на Оррек — признах, събрала смелост. Той ме погледна и по изражението му видях, че не ме е разбрал, затова продължих: — Изнесох я от стаята. Реших, че е дошло време за това.

— Време за това — повтори той. Погледна ме замислено и добави: — Да.

— Вярно ли е, че… че само ние можем да влизаме в стаята?

— Да — повтори той с почти отсъстващ вид.

— В такъв случай може ли да вадим книги отвътре? Обикновени книги. Такива, каквито досега сме пазили. За да могат хората да ги четат.

— Да — рече той за трети път. — Защото дойде времето за това. Мисля, че си права. Макар че… — Той се замисли. — Ела, Мемер. Да идем там. — Надигна се от креслото.

Взех лампата и го последвах през порутените коридори до стената, която сякаш затваряше къщата отзад, а всъщност криеше в себе си вратата към тайната стая. И там той изписа във въздуха „отвори се“ на древния език на нашите предци от Страната на изгрева. Вратата се отмести и влязохме. Обърнах се, затворих я и тя се превърна в стена.

Запалих голямата лампа на масата за четене. Стаята се окъпа в мека светлина, златистите букви по кориците на книгите засияха.

Той докосна молитвената ниша и прошепна кратка молитва, после огледа стаята. Седна на масата и се почеса по коляното.

— Какво четеш?

— „Елегии“. — Взех книгата от лавицата и я сложих пред него.

— Докъде стигна?

— До „Конеукротителят“.

Той отвори книгата и намери поемата.

— Можеш ли да я кажеш наизуст?

Изрецитирах десетте строфи на аритански.

— И?

Повторих ги в мой превод, както бях направила пред Грай. Той кимна.

— Добре. — В едва прикритата му усмивка се четеше задоволство.

Седнах срещу него и след кратко мълчание той каза:

— Знаеш ли, Мемер, Оррек Каспро се появи тъкмо навреме. Той може да те научи. Също както ти съвсем скоро щеше да разбереш, че можеш да учиш мен.

— О, не! Когато чета „Елегиите“, непрестанно тъна в догадки. Все още ми е рано за Регали.

— Но вече имаш учител, който да ти помага.

— Значи… не се сърдиш. И е било време да му дам „Ростан“?

— Да. — Той въздъхна. — Така мисля. Но как можем да знаем кое е правилно, след като не разбираме силите, които владеем? Аз съм слепец, помолен да прочете послание, дадено му от боговете.

Прелисти няколко страници от книгата на масата, после я затвори. Вдигна поглед към дъното на стаята, където светлината от лампата се разсейваше.

— Казах на Иддор, че съм Четец. Какво е четенето, когато не знаеш езика? Мемер, ти си Четец. Не се съмнявам в това. Ти съмняваш ли се?

Въпросът ме завари неподготвена. Въпреки това отвърнах, без да се двоумя:

— Не.

— Добре. Много добре. Ако наистина е така, значи това е твоята стая — твоето царство. Макар да съм сляп, аз събудих тази вяра в теб. А що се отнася до всички онези, които донесоха книгите си тук, които спасиха това безценно богатство… Мемер, какво да направим с тях — с книгите им?

— Библиотека — отвърнах веднага. — Каквато е имало някога.

Той кимна.

— Изглежда, такава е и волята на къщата. Ние само й се подчиняваме.

Не можех да не се съглася с него. Но въпреки това имах някои въпроси.

— В онзи ден… денят, когато от фонтана бликна вода…

— Фонтанът. — Той кимна. — Да.

— Беше истинско чудо…

— О, не! — Той завъртя глава и се засмя.

Трябваше да съм изненадана, но кой знае защо, не бях. Усмивката му ставаше все по-широка и по-весела.

— Много отдавна Повелителят на Изворите ми показа някои нещица. Мога да ти ги покажа и на теб, ако искаш.

Кимнах. Но не натам бяха насочени мислите ми.

— Мемер, ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че понякога чудото може да произлезе и от собствените ни ръце?

— Не — отвърнах. — Но аз говорех за другото…

Той ме наблюдаваше и чакаше.

— Когато се върна, ти не куцаше.

Той погледна надолу, към краката си. Лицето му стана сериозно.

— И други ми го казаха.

— Не си ли спомняш?

— Помня, че когато дойдох в тази стая, бях изпълнен със страх и гняв. И щом влязох, реших, че трябва да пусна фонтана, и се завтекох да го направя, без да осъзнавам защо. Сякаш се подчинявах някому. После ме озари мисълта да взема книгата. И го направих. Трябваше да бързам за някъде… да тичам. Вероятно тези, които ми заповядаха да мълча, когато се нуждаеха от мълчанието ми, сега искаха да пробудят твоя глас.

Погледнах към сенчестия край на стаята. Той също.

— И не си питал…

— Нямаше време да се съветвам с оракула. Пък и той не би ми отговорил. Той говори на теб, Мемер, не на мен.

Не исках да чуя точно това, макар да бях признала открито, че съм Четец. Сърцето ми възропта уплашено и унизено.

— Той не говори на мен! — възразих. — Той ме използва! Друмлордът кимна.

— Както използваше мен.

— Гласът не беше моят — нали? О, не помня вече! Нищо не разбирам. Срам ме е и ме е страх! Не искам дори да ходя нататък — към мрака.

Известно време мълчахме. После той заговори отново:

— Те ни използват, така е, но не за да сторят зло… Мемер, ако се наложи да „отидеш в мрака“, запомни, че там може да е майка ти, или баба ти, и че се опитват да ти кажат нещо, което не разбираме. Че говорят на език, който още не познаваме добре, но бихме могли да научим. Това си повтарях всеки път, когато слизах там.

Известно време обмислях думите му и почувствах, че ми навяват спокойствие. Сега вече мракът на пещерата не ми се струваше тъй страховит, мисълта, че духът на майка ми витае там заедно с духовете на много други хора от моя народ, ми действаше отрезвяващо.

Но имах още един въпрос.

— Книгата… онази, която изнесе… тя на лавицата на оракула ли беше?

Този път мълчанието му беше различно, като на човек, който се затруднява да отговори. Най-сетне каза:

— Не. Взех първата, която ми попадна.

Изправи се, дотътри се до най-близкия до вратата рафт и извади едно малко томче на нивото на очите. Веднага познах износената кожена подвързия. Подаде ми го мълчаливо. Отначало не посмях да го взема. След минутка го отворих.

Знаех какво държа. Книжка за деца, „Приказки за животни“. Бях я чела преди много години, когато още се учех да сричам, тук, в тайната стая.

Прелистих няколко страници с неуверени вцепенени пръсти. Видях познатите рисунки на зайчета, гарвани и глигани. Прочетох последното изречение на една приказка: „И тъй, лъвът се върнал в пустинята и разказал на другите животни, че мишката е най-храброто от всички същества“.

Погледнах друмлорда и видях, че и той ме гледа. Лицето му и жестът, който направи, говореха: „Не зная“.

Погледнах малката книжка, на която дължахме свободата си. Спомних си думите на Дениос и ги произнесох на глас:

— „Във всяко листенце има бог, държиш свещеното върху дланта си“.

И добавих:

— Демоните не съществуват.

— Да — потвърди друмлордът. — Само ние. Ние вършим тяхната работа. — И отново погледна осакатените си ръце.

Замълчахме. Чувах тихия ромон на течащата в дъното на стаята вода.

— Ела — рече той. — Късно е и сънотворците вече са излезли да обикалят. Да ги оставим да си вършат работата.

Вдигнах малката лампа в лявата си ръка, а с дясната изписах ярките букви във въздуха. Минахме през вратата и тръгнахме по тъмните коридори. Когато стигнахме неговата стая, му пожелах лека нощ, а той спря и ме целуна по челото.

С тази кратка благословия се разделихме.