Урсула Ле Гуин
Гласове (14)

14

Същата нощ, докато лежах в леглото, а сънят не идваше, си припомних още веднъж събитията от този ден. Видях отново Грай и лъвицата, изправени срещу войниците, жреците и мъжа в златисто наметало. Видях как първата струя на фонтана бликва нагоре, към лъчите на слънцето. Видях друмлорда да се спуска на стълбите към мен, видях го да държи разтворената книга пред лицето на Иддор и чух страшния, идещ отвсякъде глас: „Нека бъдат свободни“… Гласът, който ме накара да си спомня едни други думи — „Счупено поправя счупеното“. За миг дори ми се стори, че разбирам.

Ала отново се обърках, когато си спомних, че докато бях с Оррек и останалите пред къщата, друмлордът се бе прибрал в тайната стая и тогава ми приличаше на човек, прекършен от отчаяние и безнадеждност. Не би могъл да се спусне в пещерата при оракула за толкова кратко време. Вероятно бе отишъл право в сенчестия край на стаята, бе взел книгата от лавицата и се бе върнал, за да се изправи пред Иддор — не куцият сакат старец, а здрав и пълен със сила мъж. За съвсем малко. Точно колкото е необходимо.

Дали бе задал въпрос на оракула? Знаел ли бе какво ще каже книгата? Коя бе тази книга?

Бях видяла само, че я държи. Не я бях отваряла. Нямаше никакъв начин да прочета какво пише там. Но бях сигурна, че тъкмо книгата бе проговорила — не аз. Само че как точно бяха думите — „Нека бъдат свободни“, или „Освободете се“, а може би само „Бъдете свободни“? Чувах гласа ясно в съзнанието си, но не и думите. И това не ми даваше покой. Опитвах се да възстановя спомена, но той ми се изплъзваше отново и отново. Виждах фонтана, утринната светлина над покривите на Галваманд, бликащата нагоре вода…

А после най-сетне дойде зората и озари стените на стаята ми.

Беше празникът на Енну, която бди над странниците по пътищата, ускорява работата, сдобрява скараните и ни води смело към смъртта. Казват, че крачела пред призрака на смъртта като черна котка, спирала и поглеждала назад, ако сянката се поколебае, и сядала да я изчака търпеливо. Малко са божествата, които имат свой облик или форма — само Леро в камък, Йене в дъба и върбата, но Енну най-често се изобразява като малка усмихната котка с опалови очи. Имах такава статуетка, останала от майка ми, и я държах в една ниша до леглото, целувах я всяка сутрин и вечер. Молитвената ниша на Енну в Галваманд е в стария вътрешен двор — издялана в камък, със следи от котешки лапи по пода и изтъркан от безбройните докосвания праг. Станах, облякох се, взех една купичка, за да я напълня с вода от Фонтана на Оракула, взех и малко сушено месо от кухнята и отидох при нишата, за да оставя скромния си дар. Друмлордът вече беше там и двамата отправихме молитви към Енну.

Иста беше приготвила закуска, а после всичко продължи както през вчерашния ден — друмлордът зае мястото си в приемната, а хората идваха да разговарят с него и помежду си през целия ден. Ансулското общество отново се сплотяваше и градеше пред очите ни.

Друмлордът настоя да съм с него. Каза, че хората искали да ме виждат. И беше истина, защото малцина ме заговаряха, но всички идваха да ме поздравят и усещах в погледите и отношението им дълбоко уважение, като към човек, когото смятат за важен. Час по час пращаха по някое дете да ми поднесе букет и то го пускаше срамежливо в скута ми и побягваше назад. След известно време бях така отрупана е цветя, че се почувствах като крайпътно светилище.

Опитах се да разбера как се чувстват. Те ме виждаха като част от загадките, които се бяха случили вчера — фонтана, гласа и оракула. Аз бях новото и непознато. Друмлордът беше приятел и водач, връзка със старите дни. Аз бях нова сред тях. Той беше Галва. Аз бях дъщеря на Галва и чрез мен бяха проговорили боговете.

Никой не ми се сърдеше, че сега не говоря. Достатъчно беше да се усмихвам. Стигаха им толкова загадки.

Те искаха да разговарят с друмлорда и помежду си, да спорят, да обсъждат, да нарушат седемнайсетгодишната тишина, бяха изпълнени с думи и страсти и аргументи. И им даваха воля.

Някои от гостите твърдяха, че срещите трябва да се провеждат в Къщата на Съвета, и тъй като тази идея се стори примамлива и на други, те заявиха, че е крайно време да си я поискаме обратно като седалище на градската управа. Сулсем Кам и Пер Актамо обаче смятаха, че е по-добре първо да се консолидират силите и едва тогава да се предприемат каквито и да било действия: как така ще се събира Съветът, след като не са били провеждани избори? Ансул винаги е бил предпазлив, посочиха те, особено спрямо хора, които проявяват интереси и желания към властта.

— В Ансул не вземаме властта, ние я даваме — обясни Сулсем Кам.

— И искаме срещу това определена лихва — добави сухо друмлордът.

Думите им бяха предназначени най-вече за младите, които нямаха почти никакви спомени и познания за това как е бил управляван Ансул и не знаеха откъде да започнат. Те слушаха Пер Актамо, защото го познаваха като съратник на Оррек, втория герой в града. Забелязах също, че хората обръщат внимание и изслушват с уважение изказванията на всеки от представителите на Четирите фамилии; давах си сметка, че това уважение се основава преди всичко на навика и традицията, на познатото име, и че е особено полезно сега, като мярка за приличие и спокойствие сред цялото това кресливо надвикване. Салтър Галва, най-уважаваният от всички, всъщност говореше най-малко: оставяше на другите да си излеят душата, но затова пък слушаше внимателно всяко изказване.

Често поглеждаше към мен. Държеше да съм близо до него. И двамата бяхме обвързани с мълчание.

С напредването на деня все повече от хората, които идваха в Галваманд, бяха въоръжени, някои само с тояги, но други с ножове, копия с току-що изковани остриета и алдски мечове, които бяха събрали от улиците през последните два дни. По време на един продължителен спор излязох да подишам чист въздух и погледнах към фонтана. Отидох да навестя Гудит и го открих в малката ковачница до конюшнята — правеше острие за копие, а до него нетърпеливо пристъпваше някакъв младеж, стиснал в ръка дръжката.

Върнах се в приемната. Вече не се говореше за гласуване и управление, а за нападение, обща атака срещу алдите, макар че никой не го казваше открито. Чувах само мнения за събиране на сили, за струпване на формирования на различни места в града, за оръжия, за издаване на ултиматум.

Често съм си мислила за предложенията, които чух тогава, и за думите, които използваха. Питам се дали за мъжете е по-лесно, отколкото за жените, да се отнасят към другите хора като към числа, бройка, фигури, играчки на ума, които трябва да бъдат местени по бойното поле. Това обезплътяване им носи удоволствие, възбужда ги и ги освобождава да действат заради самото действие, заради възможността да манипулират другите, които за тях са само пионки. Ако е така, тогава понятия като „любов към родината“, „чест“ или „свобода“ са само формули, зад които се прикриват, за да се оправдават пред боговете и хората за деянията си и за страданията на другите. Значи ли това, че тези думи — любов, чест, свобода — вече са изгубили истинския си смисъл? Защото в такъв случай, ако хората са забравили значението им, ред е на поетите да ги възродят, да им вдъхнат изгубената достоверност.

Късно следобед един от водачите на новосформирания отряд, красив мъж с орлов нос от Гелбманд, казваше се Реттер Гелб, настоя да се приеме планът му за бързо прогонване на алдите от града. И тъй като срещна известна съпротива от страна на останалите, се обърна към друмлорда.

— Галва! Не държеше ли в ръката си книгата на оракула, не чухме ли гласа му да казва: „Освободете се“? Как да освободим сънародниците си, след като алдите ни превръщат в роби със самото си присъствие? Не можеш ли да разясниш значението на тези думи?

— Бих могъл — отвърна друмлордът.

— Ако пък и за теб са неясни, Четецо, тогава посъветвай се отново с оракула! Попитай го не е ли ударил часът да се борим за свободата си!

— Защо сам не потърсиш отговора? — попита с мек глас друмлордът, извади книгата от джоба си й я разтвори пред Реттер Гелб. В жеста му нямаше никаква заплаха, но младежът подскочи уплашено и се втренчи в книгата.

Беше достатъчно млад, така че сигурно и той, както повечето младежи на негова възраст в Ансул под властта на алдите, никога не бе докосвал книга. А може би страхът му бе породен от слуховете за оракула и неговите свръхестествени способности. Той преглътна и каза прегракнало:

— Аз не мога да чета. — После, засрамен от думите си, ме потърси сред присъстващите и заяви предизвикателно: — Вие, Галва, сте Четците тук.

— Четенето е умение, което навремето притежавахме всички — отвърна друмлордът, но гласът му вече не беше добродушен. — С времето може пак да стане така. Но докато не разберем отговора, който сме получили, няма смисъл да задаваме нов въпрос.

— За какво ни е отговор, който не разбираме?

— Не е ли достатъчно ясен отговор водата, която блика от фонтана?

Никога не го бях виждала тъй ядосан, гневът му бе като наточен нож. Младежът се сепна, сведе глава и произнесе смирено:

— Друмлорде, моля за прошка.

— Реттер Гелб, приканвам те да проявиш търпение — отвърна с хладен глас моят господар. — Нека от фонтана потече поне още малко вода, преди да рукне кръв.

Сложи книгата на масата и се изправи. Книгата беше малка, с изтъркана кожена подвързия. Не знаех дали е същата, от която прокънтя гласът на оракула, или друга.

Появиха се Иста и Соста, носеха запалени лампи.

— Приятна вечер на всички и спокойна нощ — каза друмлордът, взе книгата и тръгна с накуцване към стаите си.

Хората започнаха да се разотиват, повечето минаваха покрай мен да ми пожелаят лека нощ. Но имаше и такива, които останаха на двора да разговарят. Усещах атмосферата на неспокойствие и тревога, която цареше из целия град въпреки приятната и топла вечер.

Грай излезе от къщата — водеше Шетар на каишка — и ми каза:

— Ела да се разходим до Къщата на Съвета и да видим какво става.

Присъединих се с радост към нея. Тя каза, че Оррек пишел. През целия ден почти не бил излизал от стаята им. Не искал да участва в дебатите и обсъжданията, тъй като не бил гражданин на Ансул, а и се притеснявал, че думите му могат да повлияят върху свободното мнение на хората.

— Тази мисъл наистина го безпокои — въздъхна Грай. — Както и предчувствието, че скоро ще се случи нещо — нещо ужасно, някакъв изблик на насилие, който ще доведе до непоправими последици…

Хората по улиците непрестанно ни поздравяваха, най-вече Грай и лъвицата — първите, които се бяха изправили срещу Иддор и червенодрешковците. Грай им се усмихваше и отвръщаше на поздравите, но кратко, сякаш за да избегне по-нататъшни разговори.

— Това плаши ли те? — попитах и побързах да поясня:

— Да си герой?

— Да — призна тя. Засмя се и ме погледна внимателно.

— И теб също.

Кимнах. Дръпнах я настрани от улица „Галва“ и минахме по заобиколни пътища, където не срещахме почти никого.

— Ти поне познаваш повечето от тези хора. Ох, Мемер, да знаеш само откъде идвам! На една улица в Ансул има повече къщи, отколкото в целия район на Предпланинието. Случвало ми се е по цели месеци да не виждам ново лице. Дни наред да няма с кого да разменя и думичка. Не съм свикнала да живея сред хората. Живеех с кучета, коне и диви животни сред хълмовете. Оррек също… Никой от нас не беше свикнал да общува с хора. Освен майка му, Мелле. Тя беше от Низините, от Дерисова вода. Беше невероятно красива… мисля си, че дарбата му е от нея. Тя обичаше да ни разказва различни истории… Макар че той всъщност повече прилича на баща си.

— В смисъл?

Тя се замисли, после каза:

— Канок беше красив и храбър мъж. Но се страхуваше от дарбата си и затова потискаше чувствата си. Струва ми се, че понякога Оррек прави същото. Дори сега. Трудно му е да поема отговорност.

— Трудно е и когато ти я отнемат — казах. Мислех за друмлорда и че го познавам, откакто се помня.

Излязохме на улицата при Моста на златарите и се отправихме към Площада на Съвета. Тук имаше много хора, разхождаха се, дрънкаха оръжия и се озъртаха навъсено. Някой се опитваше да разпали тълпата с високопарни речи от терасата, но не твърде успешно: хората се доближаваха до Къщата и после се оттегляха. В източния край на площада имаше плътна тълпа, мъже и жени, стояха и не помръдваха. Поговорих с една жена, наша съседка, казваше се Марид, и тя ми каза, че били тук „за да не позволят на децата да направят някоя беля“. Зад тълпата, надолу по склона, имаше запалени факли и можеше да се види кордонът алдски войници, които охраняваха казармите. Гражданите бяха образували нещо като жива бариера между тях и младежите, за да им попречат да предизвикат алдите с невъздържаното си поведение. Всеки, който искаше да провокира войниците, трябваше първо да си пробие път през тази плътна редица съграждани — майки и бащи. Редицата продължаваше покрай площада и стигаше до конюшните, при които бях разговаряла със Симми.

— Вие сте забележителни хора — отбеляза Грай, докато пресичахме площада. — Имам чувството, че мирът е заложен в костите ви.

— Надявам се да е така. — Бяхме в центъра на площада, където преди се намираше голямата шатра. Останките й бяха разчистени, нямаше и следа от нея освен няколко петна от обгоряло на плочника и тънкия слой пепел под краката ни. Стояхме на мястото, където бе загинал Десак, изгорял жив в пожара, който сам бе разпалил. Неволно потреперих и забелязах, че Шетар също потръпва — протегна глава и тихо изръмжа. Спомних си как се бе отнесла с Десак, как му се бе озъбила. В мислите си го виждах изпънат по войнишки, енергичен и арогантен, да разговаря с друмлорда… „Когато се срещнем отново, ще бъдем свободни хора в свободен град!“ Сянката му беше навсякъде около нас.

Върнахме се на моста и спряхме до перилата — там, където видяхме да хвърлят нещастника. Погледнахме надолу към тъмния канал, в който се отразяваха една-две светлинки от прозорците на близките къщи. Шетар изръмжа тихо, колкото да ни осведоми, че не иска да слиза долу и да плува през реката. Няколко момчета претичаха край нас с викове, които се чуваха все по-често по улиците: „Алдите вън! Алдите вън!“

— Да слезем при Камъка на Леро — предложих и Грай се съгласи. И на двете не ни се искаше да се прибираме в тази странна нощ, когато целият град бодърстваше, по улиците имаше много хора, а и бяхме възбудени от промените. Слязохме по Наклонения мост на улица „Гелбова“ до улица „Западна“, където беше Камъкът. Тук имаше много хора, едни просто стояха, сякаш чакаха нещо, други отиваха да докоснат Камъка и се молеха на Леро, в чиито ръце е равновесието на света.

Постояхме малко и тръгнахме по улица „Западна“. Без да се замислям, неочаквано попитах:

— С Оррек не сте ли мислили за деца?

— Имахме дъщеричка — отвърна Грай тихо. — Почина от треска в Месун. Беше само на половин годинка.

Нямаше какво да кажа.

— Сега щеше да е на седемнайсет. Ти на колко години си, Мемер?

— На седемнайсет — отвърнах, макар че не ми беше никак лесно.

— Така си и помислих — рече Грай и ми се усмихна. — Казваше се Мелле.

— Мелле — повторих и усетих докосването на малка сянка.

Грай стисна пръстите ми и продължихме, хванати за ръце.

— Днес е денят на Енну — казах, когато свивахме по улица „Галва“. — А утре ще е Празникът на Леро. Равновесието ще се възстанови.

 

На сутринта се събудих с усещането, че равновесието вече се е възстановило — дойде вестта, че на Площада на Съвета се е струпала огромна тълпа. Хората все още не изглеждали агресивни, но настоявали шумно и твърдо алдите да напуснат града още същия ден. Друмлордът отиде да обсъди новината с Оррек, после и двамата дойдоха в галерията. Оррек изглеждаше напрегнат и изморен. Поговори с Грай и тя отиде да затвори Шетар в стаята, а през това време Гудит изведе двата коня. Оррек се качи на Бранти. Грай се метна на Звезда. Затичах редом с тях по улица „Галва“. Всички ни правеха път и крещяха възторжено името на Оррек.

Стигнахме на площада и спряхме при редицата, която запречваше подстъпа към войниците. Оррек помоли и едните, и другите да му позволят да се срещне с ганд Йораттх. Пропуснаха го незабавно. Той слезе от коня и тръгна към казармите на алдите.

Останах да държа юздите на Бранти, като истинско конярче. Не че конят имаше нужда някой да го държи. Строеше съвсем спокойно и не обръщаше внимание на гюрултията. Опитах се да му подражавам. Все пак бях доволна, че заради коня хората стоят на разстояние от нас — тълпата ми действаше потискащо. Не можех да разсъждавам трезво, усещах, че в мен бушуват чувства — възторг, страх и вълнение — но те владееха всички наоколо. Стисках юздите на Бранти и не свалях поглед от лицето на Грай. То изглеждаше невероятно спокойно.

Чух нисък приглушен рев откъм стълбището на Къщата на Съвета. Всички се обърнаха натам, но не можех да видя нищо над главите и раменете им. Грай ме докосна по ръката и ми показа с жест да се кача на Бранти.

— Не мога! — извиках, но не чувах дори собствения си глас. Тя направи столче с ръцете си, един мъж до мен извика: „Скачай горе, момиче!“ и след миг, без да осъзная как е станало, се озовах на седлото на Бранти. Грай се метна върху Звезда.

На терасата стояха двама души — жена с раирана туника и Оррек, с неговото черно палто и фустанела. Изглеждаха съвсем дребни от това разстояние, като нарисувани на картина. Тълпата крещеше и пееше. Някои от хората викаха: „Тирио! Тирио!“ Един мъж близо до нас се провикна разгневено: „Гандска блудница! Алдска курва!“, но хората около него се обърнаха и започнаха да му крещят също така ядосано, други се опитваха да ги усмирят. Не можех да стигна стремената с краката си и се чувствах доста несигурно, но Бранти стоеше неподвижно като скала и най-сетне бях в относителна безопасност от блъскащата се тълпа. Постепенно шумотевицата утихна — Оррек бе вдигнал дясната си ръка.

— Творецът ще говори — завикаха хората и тишината бързо се разпростря над цялата тълпа, както водата от фонтана заливаше празния басейн. Оррек заговори, гласът му бе ясен и вибриращ.

— Днес е Празникът на Леро. — Не можа да каже нищо повече, тъй като тълпата подхвана бавния напев „Леро, Леро, Леро!“. Усетих, че едва си поемам дъх, очите ми се напълниха със сълзи. „Леро, Леро, Леро…“ Оррек вдигна отново ръка и виковете постепенно стихнаха.

— Аз, който не съм от Ансул, нито от Асудар, искам да ви попитам — ще ми позволите ли да ви говоря отново?

— Да! — нададе рев тълпата, а също и: Говори! Оставете твореца да говори!

— Тук до мен стои Тирио Актамо, дъщеря на Ансул и съпруга на ганда на алдите. Тя и нейният мъж ме помолиха да ви кажа следното: войниците на Асудар няма да ви нападат, нито ще ви пречат, те няма дори да напускат казармите си — такива са заповедите на ганд Йораттх и те ще му се подчинят. Но той не може да ги изведе от Ансул, без да е получил съгласието на владетеля в Медрон. Ето защо чака вест от него. Гандът и Тирио Актамо ви молят да проявите търпение, а междувременно нека градът бъде ваш, но с мир, а не с кръв. Аз, който освободих пленения и измамен владетел, аз, който заедно с вас видях водата да блика от пресъхналия преди двеста години фонтан и чух гласа, отекващ в тишината, аз, който съм ваш скромен гост — докато чакаме Леро да ни покаже как да бъде възстановено равновесието и дали трябва да рушим, или да строим, да подхванем война, или да градим мир, докато чакаме всичко това, нека ви предложа, в замяна на вашето гостоприемство и милостта на боговете на Ансул, една история — история за война и мир, за робство и свобода. Искате ли да чуете „Чамбах“? Искате ли да чуете разказа за Хамнеда и за това как станал роб в Амбион?

— Да! — въздъхна единодушно тълпата като слаб вятър в тревата. Всички усещахме как напрежението в нас се топи и бяхме благодарни за това, благодарни, че гласът на Оррек ни е освободил от страховете и страстите дори само за малко, за времето, докато изслушаме историята.

Навсякъде другаде по Западното крайбрежие хората със сигурност знаеха добре тази история. Дори тук тя е била позната, преди да бъдат унищожени книгите — ако не в подробности, поне се знаеше името на героя. Но мнозина нито я бяха чели, нито чували. А да я чуеш на висок глас, декламирана на площада пред огромното затаило дъх множество, да чуеш какви герои е имало някога, това беше най-големият дар, който би могъл да ни поднесе Оррек. Разказваше я така, сякаш и той я чуваше с нас за първи път, сякаш я откриваше заедно с присъстващите, сякаш предателството на Елок го е отвратило, сякаш й той заедно с Хамнеда е бил окован и изтезаван, плакал е редом с него за мъките и смъртта на стария Афер и се е страхувал за робите, които рискували живота си, за да му помогнат да избяга. Не разказваше онзи „Чамбах“, който бях чела, а своята версия, със свои думи, особено когато стигна до сблъсъка в двореца на Амбион, където Хамнеда освобождава тирана Юра от оковите му, моли го да напусне Амбион завинаги и казва на бунтовниците: „Свободата е като отвързан лъв, като изгряващо слънце — не можете да я спрете нито тук, нито никъде. Дайте свобода, за да, получите свобода! Освободете, за да бъдете свободни!“

По-късно чух мнозина да твърдят, че точно това били думите на оракула на стъпалата на Галваманд: „Освободете, за да бъдете свободни!“ Може и да е било така.

Във всеки случай щом той произнесе тези думи, тълпата издаде онзи звук, който е характерен, когато тълпите чуват това, което искат да чуят. И след като Оррек приключи разказа, не се възцари тишина, а избухнаха възторжени аплодисменти и настроението беше празнично, като че ли поетът ни бе спасил от огромна страшна заплаха, беше ни измъкнал от безизходица. Всички се струпаха пред терасата на Къщата на Съвета и нямаше никакъв начин с Грай да идем при Оррек.

Можахме обаче, от височината на седлата, да видим как тълпата вдигна на раменете си Оррек и Тирио и бавно ги понесе към улица „Галва“. Грай скочи от Звезда и ми скъси стремената, после се метна обратно на седлото.

— Стискай хълбоците с колене и не се занимавай с юздите — извика ми и тръгнахме, заобиколени от развълнуваната тълпа. За първи път яздех кон, но не само минах без проблеми през площада, но и по трите моста до улица „Галва“.

Хората се отдръпваха да ни направят път и скоро настигнахме Оррек и Тирио. При вратата на конюшнята скочих от седлото и изтичах в къщата тъкмо навреме, за да видя как друмлордът посреща Тирио и я кани в галерията. Щом го видя, тя изтича към него и извика: „Салтър!“, а той протегна ръце и я прегърна. Като млади двамата са били приятели, може би дори любовници, не зная, но се познаваха от малки, във времена на богатство и охолство, а после били разделени и преживели тежки времена. Той бил осакатен. Тя — изтезавана и унизена. Спомних си как веднъж, много отдавна, друмлордът ми каза: „Мемер, има много неща, за които човек да поплаче“.

Аз също заплаках тогава, за тях, за цялата мъка на света.

Оррек застана до мен и аз се помъчих да скрия сълзите си. Лицето му все още излъчваше онова радостно объркване на човек, екзалтиран от силата на тълпата, но той сложи ръка на раменете ми и прошепна тихо:

— Здрасти, крадло. Защо ми беше взела коня?

 

Изглеждаше сякаш Оррек и Леро наистина бяха променили равновесието. През този ден, а и през следващите, в града все още цареше пълна бъркотия, но вече не се усещаше духът на отмъщението и гнева. Имаше много ядни приказки, но се размахваха все по-малко оръжия. Къщата на Съвета бе отворена за дебати и подготовка на изборите.

Хората продължаваха да идват в Галваманд, за да разговарят в галерията и да танцуват върху лабиринта — видях го най-сетне, видях жените да танцуват там. След няколко дни Иста също излезе при тях, намръщена, с кърпата за бърсане на чинии в ръка, и им каза:

— Не го играете правилно. Трябва да се завъртите, когато викате „Ей-хо!“ На тази страна, а после на другата.

И им показа как правилно се изпълнява Танцът на благославянето. След което се прибра в кухнята.

В тези дни бе всецяло отдадена на работата си, а също и Боми, Соста и аз. Хората не спираха да носят дарове и храна, защото си даваха сметка колко е трудно да се посрещат толкова много гости. Иста се научи да ги приема — не точно като дарове, а като дълг към къщата и към самия друм лорд. Така работеше умът й — нейният и на много хора в Ансул. Вярно бе, че мирът бе заложен в костите ни, но същото можеше да се каже и за търговията.

Ялба отиде с Тирио, за да й помага в грижите за Йораттх, чиито изгаряния бяха тежки и заздравяваха бавно. На следващия ден Тирио прати три жени от казармите да ни помагат в домакинството. Бяха градски жени, поробени насила, за да забавляват войниците — също като Тирио. Тъй като бе спечелила пълното доверие на ганда, тя можеше да им осигури поне тази промяна — от пълно подчинение до равностоен и уважаван труд. Една от тях, отвлечена от войниците още когато била на десет или единадесет, бе малко побъркана, но когато й поставиш точна и ясна задача, я изпълняваше стриктно, без да се разсейва. Другите две произхождаха от уважавани семейства и знаеха как се поддържа домакинство, така че ни бяха от голяма помощ.

Отначало Иста се отнасяше с тях малко хладно и не им позволяваше да разговарят със Соста и с мен — понеже според нея вината за това какви са били си беше изцяло тяхна и тя смяташе, че не са подходяща компания за две млади момичета и тъй нататък. Но ние не обръщахме внимание на това. Една от жените имаше приятел сред робите и той също дойде при нас и пое част от тежката работа. Гудит се разбираше доста добре с него, защото се оказа работлив и сръчен и умееше да поправя разни неща, а Гудит вече не се справяше тъй добре.

И тъй, само след няколко дни в къщата настъпиха огромни промени и се появиха много нови хора. Имаше повече гласове и не толкова много сенки. Имаше повече ред и по-малко прах. Много ръце докосваха сега молитвените ниши, не само моите.

Но през тези дни виждах друмлорда много рядко. И винаги сред хора, никога насаме.

Животът ми се бе променил — внезапно и из основи. Живеех на улицата, не сред книгите, и разговарях с много различни хора вместо с един-единствен човек. Оррек и Грай така бяха завладели съзнанието и сърцето ми, че почти не се сещах за него. Понякога ми ставаше мъчно за това, но веднага намирах извинение: била съм важна за него, когато съм била единственият му близък човек, а сега бе заобиколен от много хора и нямаше нужда от мен. Той отново бе истински и пълноправен друмлорд. Целият град идваше при него. Нямаше време за мен.

Аз също нямах време за тайната стая, която бях посещавала нощем през последните няколко години. Бях заета през целия ден, изтощена през нощта. Целувах моята малка Енну и заспивах. Книгите в тайната стая бяха поддържали духа ми жив, когато градът бе мъртъв, но сега Ансул се връщаше към живота и аз нямах нужда от тях. Нито време, нито нужда.

Боях се да отида там, страхувах се от стаята, от книгите, но не смеех да го призная пред себе си.