Урсула Ле Гуин
Гласове (13)

13

Мога да ви разкажа какво се е случило при Къщата на Съвета, тъй като Оррек и Пер Актамо след това ни описаха всичко. Жреците, заобиколили Иддор, си пробили път през тълпата на улица „Галва“. Оррек и Пер Актамо успели да се задържат точно пред тях. Когато излезли на Площада на Съвета, войниците, които го охранявали, започнали да викат: „Път за ганд Иддор!“ и отворили вратата, та жреците да влязат. Но Иддор и неговите червенодрешковци свърнали встрани и пришпорили конете право през тълпата. Оррек си помислил, че се отправят към Исмайския мост, за да избягат от града, но те само заобиколили Къщата на Съвета, за да влязат през вратата отзад, която е близо до казармите. Войници охранявали високата седем стъпки каменна стена, която обгражда двора. По заповед на Иддор те отворили вратата и отрядът нахлул вътре.

Но заедно с тях проникнала и част от тълпата. Оррек и Пер Актамо също влезли. Войниците се нахвърлили върху гражданите, които напирали през вратата и прескачали оградата, а те на свой ред не останали длъжни. Иддор и неговите жреци скочили от конете и тръгнали право към задната врата на Къщата на Съвета. Оррек и Пер Актамо ги следвали — Оррек каза, че били като опашка на комета.

Преди да разберат какво става, вече били в Къщата, все още по петите на жреците и Иддор, които били така погълнати от намеренията си, че не обръщали внимание на никого. Минали през голямата зала и се спуснали по стълбището. Коридорът на избата бил осветен от мъждивата светлина, която прониквала през малките прозорчета под тавана. Там, където коридорът се разширявал, в голямата стая на стражата, жреците и Иддор спрели и започнали да раздават заповеди на постовете, които стояли там. Известно време царяла шумотевица и бъркотия, алди викали на други алди. Оррек и Пер Актамо се спотайвали отзад, но лека-полека взели да се промъкват към вратата.

Облечените в червени раса жреци и войниците стояли настръхнали едни срещу други, офицерите настоявали да видят ганд Йораттх, а жреците отвръщали: „Гандът е мъртъв! Не може да осквернявате тленните му останки!“ Жреците били опрели гърбове във вратата и не отстъпвали. Иддор бил някъде сред тях, но не се виждал, тъй като вече не носел златистото наметало. Един жрец пристъпил към офицерите, вдигнал ръце и креснал, че ако не се разпръснат веднага, ще стовари отгоре им проклятието на Аттх. Те отстъпили стъписани.

И тогава Оррек излязъл напред и викнал на жреца:

— Йораттх е жив! Той е в тази стая! Така каза оракулът! Отвори вратата на тъмницата, жрецо! — Така поне твърдеше Пер Актамо. Самият Оррек си спомняше само, че е извикал, че Йораттх не е мъртъв, а после офицерите се разкрещели: „Отворете вратата! Отворете вратата!“ По-нататък разказа следното: „Отстъпих назад, тъй като от двете ми страни святкаха оголени мечове и кинжали, а войниците нападаха жреците при вратата и ги изтикваха встрани. Един офицер скочи напред, смъкна резето на вратата и я отвори“.

Стаята била тъмна, неосветена. В сиянието на един от фенерите в коридора се появила призрачна фигура, облечена в бяло. Жена. Носела разкъсана туника на алдска робиня. Лицето й било подуто и окървавено, едното й око било затворено, косата й била чорлава и сплъстена от засъхнала кръв. Държала тояга. Спряла на крачка от прага, полюшвала се като пламъче на свещ, както каза Оррек.

И изведнъж видяла мъжа, който стоял до Оррек — Пер Актамо, — и лицето й се променило.

— Братовчеде — промълвила тя.

— Госпожо Тирио — отвърнал Пер Актамо. — Дойдохме да освободим ганд Йораттх.

— Влезте тогава — поканила ги тя със спокоен радушен тон, сякаш канела дългоочаквани гости.

Борбата в коридора се усилила за кратко, после утихнала. Един войник донесъл фенер и всички влезли в стаята. Пер Актамо и Оррек отново ги последвали. Озовали се в неголямо помещение с пръстен под. Въздухът бил застоял и миришело на влага и мръсотия. Йораттх лежал на някакъв скрин, а може би маса, с приковани ръце и крака. Косата и дрехите му били почернели и обгорени, по краката му имала засъхнала кръв. Той вдигнал глава и с глас като телена четка върху метал изгракал:

— Освободете ме!

Докато офицерите му сваляли оковите, той видял Оррек и се стреснал.

— Творецо! Как се озова тук?

— Следвах сина ти — отвърнал Оррек.

При тези думи очите на Йораттх блеснали и той викнал прегракнало:

— Къде е той? Къде е?

Оррек, Пер Актамо и офицерите се заоглеждали, надзърнали и в стаята на стражата. Там имало четирима жреци, охранявани от войниците. Но останалите били изчезнали заедно с Иддор.

— Господарю Йораттх — казал един от офицерите, — оставете на нас да го намерим. А вие трябва да се покажете на войниците, защото те мислят… мислят, че сте мъртъв…

— Да побързаме тогава! — изръмжал Йораттх.

И щом му освободили ръцете, стиснал десницата на жената, която мълчаливо стояла до него.

После направил опит да се изправи, но изгорените му крака не го държали. Гандът изругал ядно и се подпрял на рамото на Тирио Актамо. Офицерите се събрали и го вдигнали на сплетените си ръце.

— Тя също да дойде! — наредил нетърпеливо гандът. — И те! — И посочил Оррек и Пер Актамо.

И така цялата група се качила по стълбите до галерията, която обхожда Залата на Съвета и стига до предния край на сградата. Излезли под ярките лъчи на слънцето, при колоните на портала, на терасата на ораторите, от която се вижда Дворът на Съвета.

Вече целият двор бил изпълнен с хора и още прииждали от близките улици, броят им надхвърлял и най-смелите представи на Оррек и било ясно, че гражданите превъзхождат алдските сили с хиляди.

Когато Иддор, човекът, когото смятали за своя нов господар и военачалник, изхвърчал на кон през вратата и напуснал двора, обърканите войници започнали да се съмняват, че гандът наистина е мъртъв. Възникнали разпри, едни побързали да обвинят други в предателство, редовете им се огънали. А през това време гражданите продължавали да нахлуват на площада, въоръжени кой с каквото намери. Като осъзнали колко е малочислена армията им, офицерите строили подчинените си в единия край на площада и сега повечето алди стояли на стълбите пред Къщата и около тях. Със сините си наметала образували плътен полукръг, обърнат към ансулската тълпа, мечовете им били извадени, но не за да заплашват или нападат, а за да задържат напора.

Тълпата, колкото и да била разбунена, все пак не настъпвала и между предните редици и войниците оставал неравен пояс ничия земя.

— Миришеше ужасно на изгоряло — каза Оррек. — Тежка миризма, от която дъхът ти секва. Въздухът бе изпълнен с прах, ситни черни сажди, стелеха се над множеството, вдигани от безбройните тътрещи се крака. Видях някакви странни неща да стърчат над тълпата. Приличаха на нос на разбит кораб. Чак малко по-късно осъзнах, че това са останките от скелето на голямата шатра, обгореният плат бе полепнал по тях. Имаше и водовъртежи сред морето от хора, места, където лежаха убитите или ранените от стълпотворението на площада, и хората се стараеха да ги заобикалят. Но шумът… нямах представа, че хората могат да вдигат подобен шум. Беше някакво ужасяващо, страховито и нестихващо ръмжене.

Оррек си давал сметка, че няма никакъв начин да се изправи срещу тази тълпа и да се помъчи да я спре. Офицерите били изплашени и объркани, но въпреки това носели ганда на ръце. И викали с цяло гърло:

— Това е ганд Йораттх! Той е жив!

Войниците под тях се обърнали, погледнали нагоре и също се развикали:

— Той е жив!

— Пуснете ме на земята! — наредил раздразнено гандът на хората си и те се подчинили. Той се подпрял на рамото на един от тях и пак уловил Тирио за ръката. Успял да пристъпи напред, с разкривено от болка лице, и да се изправи пред тълпата. За кратко приветствените викове на войниците надвили тътнежа на тълпата, но скоро ужасяващият звук се извисил наново и виковете „Той е жив!“ били погълнати от крясъците „Смърт на тирана!“ и „Смърт на алдите!“

Йораттх вдигнал ръка. Видът му — обгорен, с разкъсани дрехи, но страховит — накарал всички да млъкнат. И той заговорил:

— Войници на Асудар, граждани на Ансул!

Ала хриптящият му глас не стигал далече. Множеството не можело да го чуе. Един от офицерите пристъпил напред, но Йораттх го спрял.

— Той, нека той! — казал и посочил Оррек. — Него ще чуят. Говори им, творецо. Усмири ги!

Тълпата едва сега забелязала Оррек и от редовете й се надигнал рев. Всички викали: „Леро! Леро!“ и „Свобода!“

Сред цялата тази врява Оррек заявил на Йораттх:

— Ако ще им говоря, трябва да говоря за тях!

Гандът кимнал нетърпеливо.

И тогава Оррек вдигнал ръка да млъкнат и над площада се възцарила тишина.

 

Той ни призна, че не знаел какво ще каже тогава, нито след това можел да си спомни речта си. Други обаче я помнеха добре и я бяха записали дословно:

— Народе на Ансул, всички видяхме да тече вода от пресъхналия фонтан. Чухме да говори гласът, който бе замлъкнал. Оракулът пожела да сме свободни. Така и направихме днес. Ние освободихме господаря, освободихме и роба. Нека хората от Асудар знаят, че вече няма роби, нека хората от Ансул знаят, че вече няма господари. Нека алдите запазят мира и нека с тях го запазят хората от Ансул. Нека между тези два народа бъде сключен съюз. И нека живият символ на този съюз бъде Тирио Актамо, гражданка на Ансул и жена на великия ганд Йораттх!

Дори да бил изненадан от тази реч, гандът не го показал с нищо. Лицето му останало безизразно.

И тогава напред пристъпила Тирио. Гласът й бил чист и звънлив, но много слаб, та тълпата съвсем се умълчала, за да могат да я чуват и в най-далечния край на площада, макар че от съседните улици долитала глъчка.

— Нека бъдат благословени отново боговете на Ансул, които ни дариха с този мир — казала тя. — Това е нашият град. Нека го управляваме така, както сме го управлявали винаги — с ред и закон. Нека отново бъдем свободни хора. И нека с нас бъдат Леро и Късмет, и всички останали богове!

— Леро, Леро! — отвърнала възторжено тълпата. После от множеството се отделил един човек и се провикнал:

— Върнете ни града! Върнете ни Къщата на Съвета!

Тези, които са били там, казват, че това бил най-опасният момент — ако тълпата продължавала да настъпва към Къщата, щял да избухне бой и алдските войници щели да се сражават до смърт. Йораттх бил този, който спрял кръвопролитието, защото изгракал нещо на офицерите си, а те викнали на войниците, засвирили тръби и армията бавно отстъпила по стъпалата и се оттеглила на изток от входа, за да може множеството да нахлуе в сградата. Тъкмо дисциплината, според Оррек, спасила не само войниците, но и много от гражданите от безсмислена сеч. Заповедта на ганда била „Приберете оръжията!“ и след това нито един войник не оголил меч, колкото и да ги блъскали и изтиквали встрани.

За да избегнат наплива на тълпата, Оррек и Пер Актамо останали при групичката офицери, които отново вдигнали Йораттх на ръце, отнесли го в източния край на терасата и слезли по едно странично стълбище, за да се присъединят към войниците, които се строявали там. Тирио, Пер Актамо и Оррек ги последвали. Тук най-сетне намерили носилка за ганда. Веднага щом го настанили на нея, той повикал Оррек.

— Добре казано, творецо — били първите му думи. — Но аз нямам властта да сключвам съюз с Ансул.

— По-добре да го осигурите, господарю — намесила се Тирио Актамо със звънливия си глас.

Старият ганд я погледнал. Сякаш едва сега видял раните и синините по лицето й, подпухналото й око, изскубаните кичури и сплъстената й от кръв коса. Втренчил очи в нея, преглътнал и креснал шепнешком:

— Проклет предател! Дано Аттх го порази със стрелата си! Къде е той?

Офицерите се спогледали.

— Намерете го! — прошепнал гандът и се закашлял.

Тирио Актамо коленичила до носилката и положила ръката си в неговата.

— Йораттх, не се мъчи да говориш! — рекла му.

Той се разсмял, въпреки че продължавал да кашля, и я стиснал за ръката. После погледнал Оррек и изпъшкал:

— Ожени ни, а?

 

Стори ми се, че мина ужасно много време, преди Оррек да се върне при нас в Галваманд, ала от друга страна, беше ранният следобед на същия този ден, ден, дълъг като година.

Друмлордът бе склонил да хапне и да си почине, но после се върна в приемната, която се намираше в предния край на къщата и носеше гръмкото название Горната галерия. Не беше използвана нито веднъж през целия ми живот, да не говорим, че нямаше никакви мебели. Но сега вратите й и големите предни прозорци бяха широко разтворени. Той помоли да донесат кресла и пейки и имаше предостатъчно услужливи ръце, които свършиха тази работа — донесоха мебели не само от нашата, но и от съседните къщи. Друмлордът се настани и каза, че е готов да приеме всеки, който дойде.

И те заприиждаха — стотици. Идваха да видят бликащия Фонтан на Оракула и да чуят тези, които са били тук и които разказваха как оракулът е проговорил и какво е казал — така за първи път узнах, че не всички са чули едни и същи думи, а също и че тези думи с предаването от уста на уста се менят непрестанно. Хората идваха да видят друмлорда, Галва Четеца, да го поздравят, да се посъветват с него. Едни бяха работници, други търговци, магистрати, чиновници, членове на Съвета. Всички бяха бедни, защото всички бяхме бедни, не можеше да различиш обущаря от шивача по дрехите им. Някои от работниците идваха само да се помолят на боговете на къщата и да поздравят Четеца с боязливо и радостно уважение и после веднага си тръгваха, но други вече чакаха на опашка редом със съветници и магистрати, членове на големите родове, известни търговци. Говореха за това какво трябвало да се направи. За първи път видях какво е да си гражданин и какво — да си друмлорд.

Останах при него, за да го наглеждам, а и защото той ме помоли. Не беше никак лесно, защото хората ме гледаха със страх и благоговение. Някои дори ми се кланяха. Чувствах се ужасно глупаво и неестествено и нямах никаква представа какво трябва да говоря. Но те бяха дошли да разговарят с друмлорда. И за щастие доста често се налагаше да прескачам до кухнята, за да помагам на Иста, която бе като полудяла от вълнение и тревога. Къщата отново бе пълна с народ. „Досущ като в старите времена! — повтаряше тя с пълни със сълзи очи. — А нямам дори купи за вода!“

— Вземи от съседите — обади се Боми.

— Не, не! — Иста чак се обиди от предложението й.

— Защо не? — учуди се Боми и изтича у съседите. Върнах се в приемната и поговорих с Еннуло Кам, жената на Сулсем Кам, който бе идвал тук снощи — сякаш беше преди цяла година! — и сега бе дошъл с жена си и сина си, за да разговаря с друмлорда и останалите. Обясних й от какво се нуждаем и съвсем скоро няколко момчета от Камманд донесоха десетки стъклени бокали и заявиха на Иста, както им бе заръчано:

— Подарък от нашия дом за благословената Къща на Фонтана.

Не бих казала, че Иста прие всичко това с удоволствие, по-скоро изглеждаше обидена, даже се мръщеше. Погна още по-трескаво Боми и Соста и ги накара да поднасят вода на всеки новодошъл, а след това да измиват грижливо бокалите. Все още искаше да осигури храна за всички, но аз успях да я убедя, че не ни е по силите да го направим. Казах й, че хората не идват тук, за да се хранят, а да говорят. Тя се намръщи още повече и прехапа устна. Осъзнах, че е приела думите ми като заповед. Прегърнах я. Не ме беше прегръщала от години, а и никога не си бе падала по милувките.

— Втора майко — казах й, — не искам да се сърдиш! Бъди щастлива с духовете и сенките на този дом. Нашите гости не искат нищо друго освен вода от Фонтана на Оракула.

— Ах, Мемер! Просто не зная какво да мисля! — отвърна тя, освободи се от прегръдката ми и ме потупа по ръката.

Никой от нас не знаеше какво да мисли през този ден.

Когато най-сетне се върна, Оррек беше кометата, а не опашката — река от хора го следваше от Площада на Съвета. Той беше героят на града. Спря при Фонтана на Оракула, вдигна глава към несекващия стълб сребриста вода и на лицето му се изписа радостно учудване, същото, каквото виждах днес на лицата на толкова много хора. Грай излезе да го посрещне. Шетар бе затворена в покоите на друмлорда (Грай каза, че късала и дъвчела един стар килим). Оррек и Грай постояха прегърнати, после се качиха по стълбите в приемната.

Всички се скупчиха около тях. Оррек поздрави първо друмлорда, после ни разказа историята, която по-късно написах, а вие току-що прочетохте — събитията при Къщата на Съвета. Част от тези събития вече ни бяха известни от хората, които бяха дошли тази сутрин в Галваманд, но преследването на Иддор и жреците и откриването на Йораттх и Тирио бяха новина — както и последващото изчезване на Иддор.

Оррек може и да не помнеше какво точно е казал на тълпата, но много хора помнеха — или си мислеха, че помнят — всяка негова дума.

— Той каза: „Нека помолят за съюз и ние ще склоним!“ — твърдеше един старец.

— „В името на Хароу от Сампа, нека се молят! Нека пълзят пред нас! И ние ще им дадем каквото искат, но когато пожелаем!“ Така каза — заяви друг.

Такива бяха настроенията в града през онзи ден — свирепа войнствена радост, едва сдържано желание за мъст.

Йораттх бе наредил на войниците си да не излизат на улиците и да останат в казармите южно и източно от Къщата на Съвета, която бе заобиколена от кордон. Тъй като се нуждаеха от постоянен достъп до конюшните, войниците се опитаха да организират коридор дотам, но тълпата взе да става агресивна, полетяха първите камъни и гандът заповяда на хората си да останат по местата си — едни в казармите, други в конюшните.

Алдите се стараеха да не провокират насилие, но и не показваха страх. Положението им лесно можеше да се превърне в — или може би вече беше — обсадно. Изчезнеше ли чувството за страх, гражданите щяха да си дадат сметка, че завоевателят, властвал над тях толкова дълго, е зависим от местното население, когато става въпрос за припаси, и че колкото и добре да е въоръжен и подготвен, е много по-малочислен от жителите на града. Ако сдържаността, която Йораттх налагаше на хората си, се възприемеше погрешно като страх, слабост или нежелание да се бият, щеше да настъпи масова сеч.

Това бе един от най-често обсъжданите въпроси в приемната. Разговаряха и за групата на Десак, за плановете им и за това какво се е объркало. Мъжът, който се бе скрил при нас, Кадер Антро, разказа отново историята си, която бе потвърдена и от други. Подпалвачите били ансулски роби, използвани като слуги и чистачи от придворните алди; тъкмо някой от тях подхвърлил идеята да запалят шатрата. Допуснали тайно в шатрата други съзаклятници, облечени като слуги, и заедно подготвили всичко така, че пожарът да започне едновременно на няколко места и шатрата да пламне като факла, докато хората на Десак отвън нападат стражите от две посоки. Всичко това трябвало да стане по време на церемонията по залез-слънце, та вътре да са Иддор, Йораттх и повечето офицери и придворни.

Но тъй като Иддор искал да попречи на изпълнението на Оррек, жреците започнали церемонията по-рано от планираното и се наложило часът на атаката да се промени. Новината за това обаче не стигнала до всички съзаклятници и когато избухнал пожарът, церемонията вече приключвала. Йораттх се готвел да излезе, а Иддор и главните жреци вече били напуснали шатрата. Пожарът се разпространил с невероятна бързина и хората на Десак мигом се хвърлили в атака, но войниците не изгубили самообладание и дали отпор — изглежда, въобще не се страхували от пламъците, в които виждали поличба и възможност да се съединят със своя бог. В последвалата битка и всеобща бъркотия Иддор и жреците забелязали Йораттх да се измъква от пламъците, пленили го и го отвели в Къщата на Съвета, докато войниците се сражавали със съзаклятниците и ги изтиквали към пламналата шатра, където мнозина намерили смъртта си. Един от тях бил и Десак.

Кой знае защо, си спомних за черните сажди и пепелта, за които ни бе разказал Оррек — вдигани на облаци от тълпата.

След като изслушаха разказа му, присъстващите потънаха в замислено мрачно мълчание.

— Значи Иддор се е възползвал от шанса си — подхвърли някой, — когато е видял ранения ганд.

— Но защо е трябвало да го затваря в тъмницата? Защо просто не го е довършил?

— Той му е баща все пак.

— Какво значение има това за един алд?

Сетих се за Симми и за това колко горд беше с баща си, дори с неговия кон.

— Сигурно е искал първо да си го изкара на него — за всичките седемнайсет години, през които е чакал!

— И на наложницата му.

— Измъчвал ги е за удоволствие…

След тези думи отново се възцари тишина. Хората поглеждаха с безпокойство към друмлорда.

— И къде е отишъл — заедно с червенодрешковците? — попита една жена. Хората в града мразеха жреците дори повече от войниците. — Ако питате мен, сигурно се крие наблизо и скоро ще го намерят. Няма никакъв начин да са се измъкнали живи през тълпата.

Беше права. По-късно същия ден чухме за това — при толкова много хора по улиците новините се разпространяваха светкавично. Гражданите, които нахлули в Къщата на Съвета и я превзели, почнали да изхвърлят вещите и мебелите на алдите и намерили Иддор и трима жреци, които се криели в една таванска стаичка. Свалили ги в тъмницата и ги оковали — в същото помещение, където предната нощ били държани и измъчвани Йораттх и Тирио. И където Салтър Галва прекарал цяла година в пленничество.

Новината ни накара да си отдъхнем. Бяхме страдали ужасно много заради вярата на Иддор, че е пратен от всевишния си бог да прогони демоните от нашия град и да пребори злото в него, така че сега имахме чувството, че след като е затворен и лишен от сила, вярата му е прекършена. Все още ни предстоеше да се преборим с един силен враг, но поне с човешки облик, а не в облика на умопобъркан бог.

Облекчение беше и това, че подивялата тълпа не бе разкъсала жреците, а ги бе задържала и затворила, за да бъдат изправени пред справедлив съд — независимо дали наш, или на алдите.

— Нищо чудно нашето правосъдие да се окаже по-милостиво от това на Йораттх към сина му — заяви Сулсем Кам.

— И аз мисля, че няма да е снизходителен — съгласи се Оррек.

— Също като твоята спътница и нейната лъвица — каза Пер Актамо. — Това беше началото на края на Иддор — когато трепна и отстъпи пред всички! Къде е тази твоя лъвица, госпожо Грай? Трябва да е с нас, за да получи необходимите почести.

— Тя е в много лошо настроение — отвърна Грай. — Днес й е ден за постене и се наложи да я държа затворена. Боя се, че е изяла част от килима.

— Гощавка, не постене заслужава тя! — възкликна Пер Актамо и всички се разсмяха и настояха да видят лъвицата. „Единственият алд на наша страна!“ — викна някой от присъстващите. Грай отиде да доведе Шетар, която наистина имаше посърнал вид. Още беше ядосана заради вчерашното плуване и шумотевицата през нощта, миризмата на многолюдното човешко множество, която долавяше дори тук, зад стените на къщата, и несекващата глъчка, от която се дразнят всички котки. Прекоси приемната зала с едно протяжно „ммммммм“ и се прозя, за да ни покаже огромните си жълти зъби. Веднага й направиха място. Грай я отведе при друмлорда и тя му се поклони, което накара хората да се разсмеят и да започнат да я хвалят. Помолиха я да повтори номера за Оррек, Пер Актамо и за едно тригодишно момченце и след толкова одобрителни възгласи и лакомства Шетар започна да се развеселява.

Свечеряваше се. Голямата стая се изпълни със сенки. Влезе Иста, придружена от Ялба, която тази сутрин ни бе донесла толкова важна вест — носеха запалени лампи. Иста ми бе казала, че навремето това било знак за гостите да си вървят. И наистина, като по нечута команда, всички присъстващи се надигнаха и един по един минаха да пожелаят лека нощ на друмлорда. Вземаха си довиждане и с Оррек и Грай, кимваха и на мен, а когато наближаваха вратата, благославяха душите и сенките на нашия дом. После слизаха при фонтана, от който продължаваше да блика вода, и отправяха молитви към Повелителя на Изворите и Водите, а когато пресичаха Праговия камък, се навеждаха да го докоснат.