Урсула Ле Гуин
Гласове (10)

10

На следващия ден, когато Десак дойде, не бях при друмлорда — помагах на Иста за прането. С Боми запалихме огъня рано сутринта, сложихме големия котел, приготвихме сушилнята и опънахме въжетата на простора. Следобед дворът на кухнята се напълни с проснати на слънце бели чаршафи, помръдваха леко на топлия вятър.

После, докато с Грай и Шетар се разхождахме в парка, тя ми разказа какво се е случило сутринта.

Друмлордът отишъл в гостната и казал, че Десак иска да разговаря с Оррек. Оррек помолил Грай да го придружи.

— Оставих Шетар — каза Грай. — Тя май не харесва Десак.

Слезли в галерията и Десак отново се опитал да накара Оррек да обещае, че ще излезе и ще говори пред жителите на града, ще се опита да ги вдигне на въоръжена борба срещу алдите, когато удари часът.

Десак бил красноречив и настойчив, но Оррек изглеждал разтревожен и раздвоен, смятал, че това не е негова битка, и същевременно, че всяка битка за свобода трябва да е негова. Ако Ансул се надигне срещу тиранията, как да остане настрана? Но Десак не искал да разкрие нищичко за времето и мястото, когато ще стане това, защото несъмнено смятал, че успехът ни може да се гради единствено на изненада. Оррек пък — както признал по-късно пред Грай — не искал да бъде използван, а по-скоро да е част от всичко това.

Попитах какво е било мнението на друмлорда и Грай отвърна:

— Ами не каза почти нищо. Нали помниш как снощи Десак подскочи, когато той обеща да „попита“? Е, изобщо не стана дума за това. Вероятно са обсъждали този въпрос, преди ние да слезем.

Беше ме яд, че не можех да й кажа нищо за оракула, мисълта да крия нещо от нея ме потискаше. Но си давах сметка, че не аз ще реша кога да й разкрия тази тайна.

Тя продължи:

— Мисля, че Салтър се тревожи за броя на хората. Алдите са над две хиляди души, нали така каза. Повечето са разположени около Къщата на Съвета и в казармите. Поне една трета са въоръжени постоянно и на пост, останалите не се отдалечават много от оръжията си. Как ще успее Десак да поведе срещу тях толкова голяма сила, без да вдигне на крак стражите? Дори през нощта? Нощната стража е конна. Асударските коне са като кучета, знаеш го, обучени са да подават сигнал, ако усетят нещо нередно. Надявам се, че Десак разбира какво прави. Защото ми се струва, че ще даде знак съвсем скоро.

Развълнувах се, като си представих уличните стълкновения. „Как да се освободим от алдите?“ С меч, нож, тояга и камък. С юмрук и сила, с нашия гняв, пуснат най-сетне на воля. Ще ги прекършим, ще прекършим силата им, ще им строшим главите и гръбнаците, телата им… „Счупено поправя счупеното“.

Стоях на пътеката между високите храсти. Слънцето напичаше. Ръцете ми бяха подпухнали от прането цяла сутрин. Грай ме погледна загрижено.

— Мемер? Мемер, какво ти става?

Тръснах глава.

Шетар дотича при нас, спря, клекна, вдигна нос и задуши въздуха. Изведнъж отвори широко зъбатата си уста и от нея изхвърча малка синя пеперуда: полетя безгрижно, сякаш не й се бе случило нищо.

И двете се разсмяхме неудържимо. Лъвицата изглеждаше объркана и малко засрамена.

— Когато говори, от устата й бликат цветя, бисер и пеперуди! — каза Грай. — Нали се сещаш — когато царувал Къмбело.

— А от устата на сестра й изскачат жаби, червеи и кал — отвърнах.

— Ах, коте, котенцето ми. — Грай почеса Шетар зад ушите. Лъвицата изви глава и замърка от удоволствие.

Беше ми трудно да побера всичко това в ума си — уличните сражения, мрака на пещерата, ужаса, смеха, слънцето в короните на дърветата, звездната светлина в очите ми, лъвицата, от чиято уста излитат пеперуди.

— О, Грай, да можех да разбера поне мъничко — оплаках се. — Как изобщо успяваш да намериш някакъв смисъл във всичко, което се случва?

— Не зная, Мемер. Човек се опитва отново и отново и понякога се получава.

— Рационална мисъл и неразгадаема загадка — прошепнах.

— Ти си досущ като Оррек — рече тя. — Хайде да се прибираме.

Същата вечер Оррек и друмлордът разговаряха за ганд Йораттх и усетих, че мога да ги слушам много по-непредубедено отпреди. Може би беше така, защото вече на два пъти бях виждала ганда и въпреки омразния разкош и превиващите се около него слуги, както и увереността ми, че само по една негова прищявка могат да ни заровят всичките живи в земята, това, което бях видяла, се оказа човек, а не демон. Корав и твърд старец, изпълнен с жизненост, човек, който обича и разбира от поезия.

Оррек каза, сякаш почти ми четеше мислите:

— Този страх от демони, от дяволи — мисля, че според него е глупав. Едва ли вярва в демони.

— Може да не се бои много от демони — отвърна друмлордът. — Но докато не може да чете, ще се страхува от писменото слово.

— Да можех само да отнеса една книга, да я разтворя пред него и да му чета от нея — същите думи, които произнасям, без да чета!

— Това е богохулство. — Друмлордът поклати глава. — Светотатство. Няма да има избор и ще трябва да те предаде в ръцете на жреците на Аттх.

— Но ако алдите решат да останат тук, да управляват Ансул, да търгуват с нашите съседи, да разширяват земите си, не могат да загърбват онова, на което се гради търговията — документи и договори. И дипломация — да оставим настрана историята и поезията! Известно ли ти е, че в градовете-държави алд означава „идиот“? „Няма смисъл да говорим с него, той е алд“ — така казват. Йораттх сигурно осъзнава неизгодното положение, в което се поставят сами.

— Да се надяваме, че е така. И че новият цар в Медрон също го разбира.

Започвах да губя търпение, докато ги слушах. Не алдите щяха да решат дали да останат тук, да живеят в земите ни и да търгуват с нашите съседи. Въпросът не опираше до тях. Без да се усетя, попитах:

— Има ли значение?

И двамата ме погледнаха и аз побързах да добавя:

— Могат да си останат същите невежи и в Асудар.

— Така е — съгласи се друмлордът. — Права си.

— Трябва да ги прогоним.

— Извън града?

— Да. Зад стените.

— Нима нашите селяни могат да се бият с тях? И ако ги накараме да се приберат в Асудар, няма ли Върховният ганд да го сметне за оскърбление, за заплаха за неговата власт и да прати хиляди нови войници срещу нас? Той има огромна армия. Ние нямаме.

Не знаех какво да кажа.

Друмлордът продължи:

— Това са важни въпроси, на които Десак не обръща внимание. И може би е прав, кой знае? „Който много мисли, не действа“. Но виждаш ли, Мемер, сега, когато алдите преживяват промени, за първи път у мен се поражда надеждата, че можем да ги накараме да ни върнат свободата, като ги убедим, че сме по-полезни за тях като съюзници, а не като роби. Вярно, това ще отнеме време. И ще приключи не с победа, а с компромис. Но ако сега търсим само победата и се провалим, надеждата може да отлети завинаги.

Не знаех какво да отговоря. Той беше прав, Десак също. Часът за действие бе ударил — но какво да правим?

— Струва ми се, че ще постигна по-добър ефект, ако говоря на Йораттх за вас, отколкото от името на Десак пред тълпата — каза Оррек. — Има ли хора в града, които биха се съгласили да преговарят с Йораттх, ако гандът склони на същото?

— Да, а също и извън града. От години поддържаме връзка с всички градове по Ансулското крайбрежие, с учени и търговци, с предишни друмлордове, с кметове и чиновници, с участници в церемонии и фестивали. Пращаме вестоносци между градовете, пътуват с керваните непрестанно. Войниците рядко ги претърсват за писма, страх ги е от магьосничество и светотатство.

— „О, Повелителю на разрухата, дари ми враг невеж!“ — изрецитира Оррек.

— Някои от хората в нашия град преди бяха на твоето мнение, но сега са на страната на Десак. Търсят начин да смъкнат хомота на игото от вратовете ни. Готови са да се бият. Но може би все още са съгласни и на преговори. Ако, разбира се, алдите склонят да ги изслушат.

 

На следващия ден не повикаха Оррек в двореца и късно сутринта той слезе с Грай пеша до Пристанищния пазар. Не прати известие, нито бяха вдигнали шатрата, но още щом се появи на пазарния площад, хората го познаха и се струпаха. Не смееха да се притискат близо до него, донякъде заради Шетар, но образуваха подвижен кръг, поздравяваха го, викаха името му и настояваха: „Рецитирай, рецитирай!“ А един човек се провикна: „Чети!“

Не бях с тях. Както обикновено, когато излизах на улицата, носех момчешки дрехи, а и не исках да виждат конярчето Мем близо до Грай. Изкатерих се на мраморния постамент пред Кулата на Адмиралтейството и се настаних под конната статуя, откъдето виждах като на длан целия площад. Тази статуя е творение на скулптора Редам и е издялана от огромен каменен блок — конят стои на четири крака, як и тежък, с вдигната, обърната на запад глава — гледа към морето. Алдите бяха разрушили повечето статуи в града, но тази бе останала непокътната, вероятно защото беше на кон — със сигурност те не знаеха, че суните, морските богове, се олицетворяват и почитат по този начин. Докоснах единия крак на коня и прошепнах молитвата. Суните ми показаха благосклонността си под формата на сянка. Денят вече бе горещ и обещаваше да стане още по-горещ.

Оррек зае позиция там, където първия ден се издигаше шатрата, и хората се стълпиха около него. Постаментът, на който се бях изкатерила, скоро стана привлекателно място за десетина момчета, но аз се бях настанила между предните крака на коня и не отстъпвах на никого. Мнозина от продавачите на сергии метнаха чергила върху стоката си и се присъединиха към тълпата, надигаха се на пръсти, за да гледат над главите на другите. Зърнах пет или шест сини наметала в множеството и скоро след това по пътя откъм Къщата на Съвета се спусна конен отряд алди — спряха в самия край на площада, но не направиха опит да си проправят път навътре. Глъчката растеше, чуваше се смях, викове и разговори и толкова по-странно бе, когато — при първия звук от лирата на Оррек — тълпата внезапно се смълча и се възцари пълна тишина.

Той започна с една поема — любовната балада на Тетемер „Хълмовете на Дом“. Знаех, че я тачат и обичат навсякъде по Ансулското крайбрежие. Припевите бяха със съпровод на лира и тогава запяваше цялата тълпа, хората се смееха и се поклащаха.

Когато свърши, той каза:

— Ансул е малка страна, но песните и поемите й се пеят и рецитират по цялото Западно крайбрежие. За първи път ги чух далече на север, в Бендраман. Ансулските творци са прочути от далечния юг до река Тронд. И тук, в миролюбивия Ансул и в Манва, имате герои храбреци и вашите поети не са ги забравили в произведенията си. Чуйте разказа за Адира и Марра на планината Сул!

Чуден и невероятен звук се надигна от множеството, общ тътнещ възглас на радост и мъка. Не зная дали Оррек се стресна от тази неочаквана реакция, защото не го показа с нищо. Вдигна гордо глава и поде с ясен и силен глас:

— „В дните на Стария господар на Сул от земите на Хиш нахлула огромна и страшна армия…“

Тълпата стоеше съвършено неподвижно. Не се чуваше никакъв звук. През цялото време едва си сдържах сълзите. Тази история, всяка нейна дума, ми бяха невероятно скъпи, бях я чела много пъти в тишината на тайната стая. Сега, когато я чувах да кънти на пазарния площад, изпълнен с толкова много хора, в самото сърце на града, под открито небе, имах чувството, че е различна. Виждах синевата на небето над белите върхове на планината, стисках крака на коня и преглъщах напиращите сълзи.

Историята свърши и в тишината един от конете на алдите изцвили пронизително, войнствено — както цвилят бойните коне в битка. Тълпата се разсмя, люшна се и се чуха одобрителни възгласи:

— Ей-хо! Ей-хо! Хвала на твореца! Ей-хо!

Други крещяха:

— Хвала на героите! Хвала на Адира!

Конният отряд в източния край на площада се раздвижи, сякаш се готвеше да нахлуе сред тълпата, но хората не му обърнаха внимание, нито се отместваха. Оррек остана смълчан, свел глава. Шумотевицата не намаляваше и накрая той заговори, но без да повишава глас, с обичайния си тон.

— Искам сега да пеете с мен. — Вдигна лирата и когато тълпата се усмири, подхвана първия куплет на песента си „Свобода“:

— Тъй както в мрачина на зимна нощ…

И ние запяхме заедно с него — хиляди гласове. Десак беше прав. Народът на Ансул познаваше тази песен. Не от книгите, защото вече нямахме книги. Знаеха я от устите на други, държаха я скрита в сърцата си, разнасяха, я из цялото Западно крайбрежие.

Когато и тя свърши и след кратка тишина отново се вдигна врява — едни надаваха възторжени възгласи, а други молеха за още — от тълпата долетя силен и мощен глас, който викаше: „Леро! Леро! Леро!“. Други гласове подхванаха името и то се превърна в напев, който се повтаряше ритмично. Не бях чувала тази мелодия, но вероятно бе стара и добре позната на всички присъстващи, като песните от някогашните процесии и богослужения, които са се пеели свободно по улиците на града. Този път конният отряд започна да си пробива път през тълпата и скоро песента утихна. Оррек и Грай слязоха по стълбите и тръгнаха на изток, в посока обратна на тази, от която идваха алдите. Тълпата продължаваше да се съпротивлява на конниците, макар че постепенно отстъпваше — не е никак лесно да застанеш на пътя на кон, който се носи право към теб, знаех го от личен опит. Скочих от постамента, изтичах между хората до улицата на Съвета и забързах нагоре по нея. Настигнах приятелите ми чак на улица „Западна“.

Следваше ги цяла тълпа, но повечето хора спряха преди моста на Северния канал. Творецът, певецът, е свещен и не бива да му се натрапваш. Преди да сляза от постамента, забелязах някои хора да докосват стъпалата пред Адмиралтейството, където бе стоял Оррек, сякаш търсят благословия. Никой обаче не смееше да стъпи. По същия начин сега го следваха от разстояние, обсипваха го с хвалби и шеги и пееха неговия химн на свободата. И отново от време на време някой подхващаше припева „Леро! Леро!“

Докато се изкачвахме по хълма на Галваманд, не разменихме нито дума. Мургавото лице на Оррек бе посивяло от умора и той вървеше като слепец, Грай го държеше за ръка. Отиде право в стаята си. Грай каза, че трябвало да си почине. Едва сега започнах да осъзнавам каква е цената на неговия дар.

 

Привечер бях в конюшнята и си играех с новите котенца. Котките на Боми бяха изнервени и раздразнителни, откакто се появи Шетар, но малките нямаха никакъв страх. Бяха порасли достатъчно, за да играят лудо и да се преследват непрестанно около дръвника, да се ловят за опашките, да спират внезапно, да се озъртат пакостливо и да въртят във всички посоки малките си кръгли очички. Гудит беше със Звезда на двора и от време на време мяташе мрачни неодобрителни погледи на котенцата. Едно от тях попадна в беда — покатери се на един стълб, не знаеше как да слезе и замяучи отчаяно. Гудит внимателно го взе и също така внимателно го остави на земята, но не пропусна да отбележи:

— Гадинка.

Чухме тропот на копита. Един загърнат в син плащ офицер дойде по пътя, мина под арката на портата и спря.

— Е? — подкани го Гудит грубовато, като изправи гръб и изпъчи гърди. Никой не можеше да доближава конюшнята без негово разрешение.

— Съобщение от двореца, от ганда на Ансул, до поета Оррек Каспро — отвърна офицерът.

— Е, и?

Офицерът изгледа с любопитство щръкналия пред него старец и каза неочаквано любезно:

— Гандът иска поетът да го навести в двореца утре следобед.

Гудит кимна отривисто и му обърна гръб. Аз също отместих поглед и се престорих, че вниманието ми е погълнато от котенцата. Познавах тази кобила.

— Ей, Мем — каза някой зад гърба ми и аз замръзнах. Обърнах се неохотно. Пред мен, до вратата на конюшнята, стоеше Симми. Офицерът тъкмо излизаше през портата. Подметна нещо на Симми, докато минаваше край него, и момчето му махна с ръка.

— Това е баща ми — похвали се с нескрита гордост. — Помолих го да дойда с него. Исках да видя къде живееш. — Усмивката му изчезна, когато забеляза сърдитото ми изражение. — Брей, наистина е голяма! По-голяма дори от двореца. Така ми се струва де. — Продължавах да мълча. — По-голяма е от всички къщи, които съм виждал.

Кимнах. Нямаше друг начин.

— Какви са тези?

Той се доближи и се наведе да разгледа котенцата, които се гушеха в ръцете ми.

— Котета — отвърнах.

— Аха. На лъвицата ли са?

Как може някой да е толкова глупав?

— Не, на домашната котка. Дръж. — Подадох му едно.

— Оле! — възкликна той и едва не го изпусна. Котето размаха победоносно опашка и се отдалечи.

— Дращи — намръщи се той и си засмука ръката.

— Да, много е опасно — подметнах ехидно.

Той изглеждаше объркан. Винаги изглеждаше объркан. Не е честно да се възползваш от човек, който въобще не умее да се владее. Но изкушението бе твърде голямо.

— Мога ли да разгледам къщата? — попита Симми.

Надигнах се и си изтупах ръцете.

— Не — рекох. — Само отвън. Не бива да влизаш. Изобщо не биваше да идваш тук. Чужденци и непознати се допускат само в предния двор и не са добре дошли по-нататък.

— Ама аз не знаех… — смотолеви той и отстъпи назад.

— Знам, че не си знаел. Вие, алдите, не знаете нищо за нас. Освен че нямаме право да влизаме в домовете ви. Вие сте невежи. — Опитвах се да сдържам напиращия в мен триумфален гняв.

— Чакай малко. Виж сега — надявах се да станем приятели. — Виждах, че не му е никак лесно да произнесе последните думи.

Тръгнах към арката, той тръгна след мен.

— Как може да сме приятели? Аз съм роб, забрави ли?

— Не — не си. Робите са… Робите са евнуси, нали знаеш, жени и… — Изглежда, познанията му стигаха дотук.

— Робите са хора, принудени да правят това, което им нарежда господарят. Ако откажат, ще ги пребият, дори ще ги убият. Нали се хвалеше, че вие сте господарите на Ансул? Това значи, че ние сме роби.

— Нищо няма да ти нареждам да правиш — обеща той. — Въобще не мисля, че си роб.

Беше прав за това.

Вървяхме покрай северната стена на къщата. Основата й е от масивни каменни блокове, високи десет стъпки, а над тях започва първият етаж, също облицован с камък, с големи двукрилни прозорци. Над тях има резбовани корнизи и още по-нагоре, над стрехата, скосен покрив. Направи ми впечатление, че очите му се стрелкат нагоре, както правят конете, когато нещо ги тревожи или плаши.

Излязохме в предния двор, който е разположен по цялото протежение на фасадата. Издигнат е над нивото на улицата и отделен от нея с ограда от колони. Покрит е с гладки сиви и черни плочи, подредени в сложна геометрична фигура, която наподобява лабиринт. Иста казва, че навремето танцували в лабиринта в първия ден от всяка година, деня на пролетното равноденствие, и възпявали Йене, покровителката на всички растения. Плочникът беше мръсен, покрит с прахоляк и изсъхнали листа. Не беше лесна работа да се помете целият преден двор. Бях опитвала няколко пъти, но нито веднъж не бях стигала до края. Симми почна да пристъпва в лабиринта.

— Спри! — викнах му. Той се стресна и ме последва надолу по стълбите към улицата; озърташе се изплашено и невинно, досущ като котенцата.

— Демони — подметнах лаконично и кимнах към рисунките на плочника. Той потрепери, после попита:

— Какво е това?

Гледаше останките от Фонтана на Оракула.

Фонтанът се намира вдясно от портала. Басейнът е зелена серпантина, облицована с Леров камък, и е с диаметър петнайсетина стъпки. Водата е бликала от централния сифон, от който сега стърчеше само бронзова тръба, потъмняла и плесенясала, подпряна на напукания мраморен пиедестал. Беше почти невъзможно да се види, че някога е имал очертанията на урна и е бил украсен с издялани от камък листа и лилии. Басейнът също тънеше в прахоляк и изсъхнали листа.

— Фонтан с демонична вода — обявих аз. — Пресъхнал е преди столетия. Но въпреки това вашите войници го разрушили напълно и така позволили на демоните да излязат.

— Не е необходимо да ги споменаваш непрекъснато — рече той сърдито.

— О, виж — отвърнах. — Виждаш ли тези цепнатини в основата на урната? Това са букви. Изписана черна магия. Демонични заклинания, разбираш ли? Искаш ли да се приближиш и да ги прочетеш? Искаш ли да видиш демони отблизо?

— Стига, Мем — тросна се той. — Остави ме на мира. — В погледа му имаше болка и възмущение. Но това исках, нали?

— Добре де — въздъхнах. — Само че, Симми, искам да ме разбереш добре. Няма никакъв начин да станем приятели. Не и докато не се научиш да четеш това, което е изписано на фонтана. Докато не докоснеш ей онзи камък и не поискаш благословия от моята къща.

Той погледна продълговатия Прагов камък с цвят на слонова кост, който стърчеше от средата на стъпалото, изтъркан от безбройните ръце, които го бяха докосвали през вековете. Наведох се и го пипнах.

Той не каза нищо. Обърна ми гръб и тръгна към улица „Галва“. Изпроводих го с поглед. Не изпитвах триумф. По-скоро имах усещането, че съм победена.

 

Оррек дойде на вечеря бодър и гладен. Разговаряхме за изпълнението му и разказахме на друмлорда как е минало и каква е била реакцията на тълпата.

Соста също бе слязла до пазара, за да го чуе, и сега го гледаше примряла от възхита, с увиснало чене. По някое време той я съжали и я заговори. Опита с шега, но не се получи, така че се наложи да насочи вниманието й към това, което й предстоеше — попита я къде ще живеят, след като се омъжи. Тя смотолеви, че годеникът й е дал съгласие да дойде да живее при семейство Галва. Оррек и Грай, които изпитваха несекващ интерес към навиците и традициите на всички хора, започнаха да я разпитват за брачния ритуал, за зестрата и за роднините. Но Соста продължаваше да се блещи, онемяла от възторг, и вместо нея взе да отговаря друмлордът. Едва когато Иста седна на масата при нас, успяхме да научим нещо за годеника, с когото толкова се хвалеше.

— Сигурно им е мъчно, че не могат да се срещат преди сватбата — каза Грай. — Цели три месеца!

— Навремето сгодените двойки можеха да се срещат при всяко обществено събитие — обясни друмлордът. — Но сега нямаме танци и празници. Не им остава нищо, освен да си разменят погледи, когато се разминават на улицата…

Соста се изчерви и подсмръкна. Всяка вечер годеникът й се разхождаше около къщата с приятелите си точно когато Иста, Соста и Боми „по случайност“ излизаха на улицата, за да подишат чист въздух.

След вечеря се преместихме в северния двор. Десак вече ни чакаше там. Пристъпи към нас, улови Оррек за ръцете и призова боговете да го благословят.

— Знаех, че ще говориш пред народа! — рече. — Фитилът е запален!

— Да видим първо какво мисли гандът за моето изпълнение — отвърна предпазливо Оррек. — Нищо чудно да чуя от него критични коментари.

— Изпрати ли да те повикат? — попита Десак. — За утре ли? По кое време?

— Късно следобед. Нали така, Мемер?

Кимнах.

— Ще отидеш ли? — попита друмлордът.

— Разбира се — изпревари го с отговора Десак.

— Не мога да откажа — рече Оррек. — Макар че мога да помоля за отсрочка. — И погледна многозначително друмлорда.

— Трябва да отидеш — заяви Десак. — Моментът е подходящ. — Гласът му бе рязък, с властни нотки.

Виждах, че Оррек не обича да му казват какво трябва да прави. Не сваляше поглед от друмлорда.

— Нищо няма да спечелим с протакане всъщност — рече друмлордът. — Но може да се изложиш на опасност, ако отидеш.

— Сам ли да ида?

— Да — каза Десак.

— Не — рече Грай със спокоен безизразен глас.

Оррек ме погледна.

— Мемер, тук всички освен теб ми нареждат.

— „Боговете обичат поетите, защото се подчиняват на законите, на които се подчиняват и боговете“ — каза напевно друмлордът.

— Салтър, приятелю мой, няма потайно действие, което да не е свързано с опасност — заговори Десак и в гласа му прозвуча нетърпение. — Ти си затворен тук, откъснат от живота навън и от делата на хората. Живееш сред сенките на отминали времена и черпиш от тяхната мъдрост. Но идва време, когато мъдростта е в действието — когато предпазливостта се превръща в унищожение.

— Идва време, когато волята за действие унищожава мисълта — отвърна навъсено друмлордът.

— Колко дълго трябва да чакам? Никой не може да отговори на този въпрос!

— Не и на мен — призна друмлордът и ме погледна крадешком.

Десак не забеляза това и възкликна ядосано:

— Твоят оракул не е мой. Не съм се родил тук. Предпочитам да мисля с главата си. Ако не ми вярвате, защото съм чужденец, трябваше да ми го кажете преди години. Хората, които са с мен, ми вярват. Те знаят, че никога не съм жадувал за друго освен за свободата на Ансул и за възстановяването на връзките със съндраните. Оррек Каспро го знае. Той е на моя страна. Сега си тръгвам. Ще се върна в Галваманд, когато нашият град бъде свободен. Тогава няма как да не ми повярвате!

Обърна се и си тръгна, но не през главния вход, а по стълбите към северния край. Сви зад ъгъла на къщата и се изгуби от поглед. Друмлордът мълчеше, загледан след него.

След известно време Оррек попита:

— Аз ли бях глупакът, който разпали огъня?

— Не. — Друмлордът поклати глава. — Искрата идва от кремъка. Никой не е виновен за това.

— Ако отида утре, ще съм сам — заяви Оррек, но друмлордът се засмя и погледна Грай.

— Отидеш ли, идвам с теб — рече тя. — Знаеш го.

— Да, знам — въздъхна Оррек. — Но ако днес съм прекалил — продължи, говореше на друмлорда, — гандът ще е принуден да ми покаже силата си. От това ли се страхуваш?

Друмлордът поклати глава.

— Ако беше така, щеше да прати войниците си тук. Страхувам се от Десак. Той няма да чака Леро.

Леро е древната свещена душа на земята, на която е разположен нашият град. Леро е моментът на равновесие. Леро е огромен овален камък долу на Пристанищния пазар, разположен така, че да може да бъде преместен по всяко време, ала същевременно никога не е бил поместван.

След малко друмлордът се извини, че е изморен. Даде ми знак да не стоя до късно. Тръгна към къщата бавно: накуцваше, но се мъчеше да върви изправен.

Тази нощ се будих няколко пъти от думите „Счупено поправя счупеното“ — нечий непознат глас ги произнасяше в главата ми. Всеки път се замислях за значението им. Без резултат.