Урсула Ле Гуин
Гласове (1)

1

Първото, което си спомням ясно, е как изписвам заклинанието, за да вляза в тайната стая.

Толкова съм малка, че се налага да вдигна ръка, за да изрисувам знаците на правилното място на стената на коридора. Стената е измазана с потъмнял сивкав хоросан, напукан и на места опадал, а отдолу се показват камъни. В коридора е почти тъмно. Мирише на пръст и на старост и е тихо. Но аз не се боя, никога не се страхувам, когато съм тук. Протягам се и разклащам пръст в движението, което добре познавам, на точното място, във въздуха, без да докосвам мазилката. В стената се отваря врата и аз влизам.

Светлината в стаята е ясна и успокояваща, сипе се от множество малки остъклени отвори на високия таван. Стаята е много дълга, с лавици покрай стените и книги по лавиците. Това е моята стая и аз винаги съм го знаела. Иста и Соста не знаят за стаята. Дори не подозират за съществуването й. Никога не идват в този коридор, толкова навътре в къщата. За да стигна тук, минавам покрай вратата на друмлорда, но той е стар и болен и рядко излиза от стаята си. Тайната стая е моята тайна — място, където мога да съм сама, да не ме хокат и гълчат, да не ме е страх.

Не веднъж, а много пъти съм идвала тук и спомените ми се объркват. Помня колко голяма ми се струваше масата за четене, когато бях малка, и колко високи бяха лавиците. Обичах да се мушкам под масата и да си строя там скривалище — редях книгите на къщичка. Представях си, че съм малко мече в леговището. Чувствах се в безопасност. Винаги прибирах книгите на местата им по лавиците, това беше много важно. Придържах се към осветената част на стаята, близо до вратата, която не е врата. Не харесвах другия край, където е тъмно и таванът се снишава. Наричах го сенчестия край и почти никога не се доближавах до него. Но дори страхът ми от сенчестия край бе част от моята тайна, от моето усамотено кралство. И то остана само мое до един ден, когато бях на девет.

Соста ми се бе накарала за някаква глупост, за която не бях виновна само аз, и когато й се троснах, ме нарече „овче руно“, което страшно ме ядоса. Не можех да я ударя, защото ръцете й бяха по-дълги от моите и тя ме задържаше на разстояние, но я ухапах по ръката. После майка й, моята втора майка Иста, ме нахока и ме напляска. Ядосана, изтичах в задната част на къщата, в тъмния коридор, отворих вратата и влязох в тайната стая. Възнамерявах да остана в нея, докато Иста и Соста не си помислят, че съм избягала, че съм попаднала в робство и че няма да се върна никога, и не почнат да съжаляват, че така несправедливо са ме обидили и напердашили. Нахлух в стаята, както си бях обляна в сълзи и разярена, и там, в причудливата светлина на това странно място, стоеше друмлордът с книга в ръце.

Той също се стресна. После пристъпи към мен, със свирепо смръщено лице и вдигната за удар ръка. Стоях като истукан. Дори не смеех да дишам.

Той спря на крачка от мен.

— Мемер! Как влезе тук?

Погледна към мястото, където трябваше да има врата, когато бе отворена, но на стената нямаше нищо.

Все още не можех нито да дишам, нито да говоря.

— Сигурно съм я забравил отворена — промърмори той, но очевидно не вярваше на думите си.

Поклатих глава.

А после намерих сили да промълвя:

— Аз зная как.

На лицето му се изписа почуда и изумление, но след известно време изражението му се промени и той каза:

— Декало.

Кимнах.

Декало Галва бе името на майка ми.

Ще ми се да ви разкажа за нея, но не я помня. Или помня някои неща, само дето не знам как да ги обрисувам с думи. Помня, че ме притискат, милват ме, помня нечия любима миризма в топлината на леглото, рокля от груб червен плат, глас, който едва чувам. Понякога си въобразявам, че ако застана съвсем неподвижно и наостря слух, ще доловя гласа й.

Тя беше Галва по кръв и по принадлежност към къщата. Беше икономка в къщата на Салтър Галва, друмлорда на Ансул, многоуважавана и отговорна длъжност. По онова време в Ансул нямаше слуги и ратаи, ние бяхме граждани, свободни хора със свои домове. Майка ми управляваше хората, които работеха в Галваманд. Моята втора майка, готвачката Иста, често ни разказваше колко било голямо тогава домакинството ни, за колко много хора е трябвало да се грижи Декало. Само Иста имала тогава двама помощници и още трима идвали, когато трябвало да приготвя гощавка за гостуващи благородници, имало също четири чистачки, момче за всичко, коняр и прислужник в конюшнята, в която имало осем коня, едни за яздене, други впрегатни. В къщата имало и много роднини и близки, те също живеели тук. Майката на Иста била настанена в една от стаите над кухнята, майката на друмлорда пък живеела в господарските покои на горния етаж. Самият друмлорд непрестанно пътувал по Ансулското крайбрежие, от град на град, за да се среща с други друмлордове, понякога на кон, друг път с карета. Имало и ковач в западния двор в онези дни и пощальонче, което живеело на тавана на навеса за карети, винаги готово да последва друмлорда в обиколките му. „Толкова бе шумно и многолюдно! — възкликваше Иста. — В старите дни! Добрите стари дни!“

Когато тичам из смълчаните коридори и покрай опустошените стаи, се опитвам да си представя тези стари дни, „добрите стари дни“. Представям си гостите, които са обитавали тези стаи, издокарани в разкошни одежди. Понякога се качвам в господарските покои и се опитвам да ги видя, когато са били чисти и подредени, затоплени и мебелирани. Коленича до прозореца, за да надникна през стъклото, откъдето се виждат покривите на градските къщи и далечните планини.

Ансул, името на моя град и брега на север от него, означава Изглед към Сул — голямата планина, последната и най-висока от петте на Манва, земята отвъд пролива. Не само от брега, но и от всички западни прозорци на градските къщи се разкрива чудесна гледка към извисяващия се над водата побелял Сул и облаците, които се скупчват около него, сякаш са негови сънища.

Зная, че градът е бил наричан Ансул Мъдрия и Красивия, заради университета и библиотеката, кулите и сводестите дворове, каналите и извитите мостове, и безбройните малки мраморни храмове на улични богове. Но Ансул от моето детство е разрушен град, град на руини, глад и страх.

Ансул е протекторат на съндраните, но тази велика нация е твърде заета да воюва по границите си с лоаните и не държи тук войски, които да ни защитават. Макар да е богат на земи и стоки, Ансул отдавна не е водил войни. Нашият добре въоръжен търговски флот не позволява на южните пирати да върлуват по крайбрежието, а откакто съндраните са ни наложили този съюз преди много време, не сме имали врагове по суша. Ето защо когато алдите, хората от пустините на Асудар, ни нападнали, минали по хълмовете на Ансул като горски пожар. Армията им нахлула в града и плъзнала по улиците, отдадена на убийства, грабежи и насилия. По това време майка ми, Декало, тъкмо се прибирала от пазара. Хванали я и я изнасилили. По някое време притичали въоръжени граждани и в суматохата майка ми се измъкнала и се прибрала в Галваманд.

Моите съграждани оказали упорита съпротива и прогонили нашествениците. Армията им се разположила на лагер извън градските стени. Близо година Ансул бил под обсада. Родила съм се в годината на обсадата. После друга, по-могъща армия дошла от източните пустини, нападнала града и го завладяла.

Жреците довели войниците в тази къща, която наричали Къщата на демоните. Отвели друм лорда като пленник. Избили всички, които оказали съпротива, а също и старците. Иста успяла да избяга и да се скрие в една съседна къща, заедно с майка си и дъщеря си, но майката на друмлорда била убита, хвърлили тялото й в канала. Войниците отвели младите жени в робство и за да се забавляват с тях. Майка ми избягала, скрила се с мен в тайната стая.

Стаята, в която пиша тази история.

Не зная колко време сме се крили. Вероятно тя се е запасила с храна, тук вода има. Алдите претършували къщата, плячкосали я и изгорили каквото може да се изгори. Ден след ден идвали войници и жреци, палели стаите, търсели книги, скъпоценности и демонични талисмани. Накрая майка ми била принудена да излезе.

Измъкнала се една нощ и се скрила при другите жени в подземието на Камманд. Така двете с нея сме оцелели, а алдите спрели да плячкосват и рушат и се установили тук като господари на града. Едва тогава майка ми се прибрала в Галваманд.

Изгорени били всички дървени пристройки, мебелите били натрошени или изнесени, дори дъските на пода били откъртени на места, но къщата, с нейните каменни сводове и солидни стени, си стояла. Въпреки че Галваманд е най-голямата къща в града, никой алд не иска да живее в нея, заради поверието, че е обитавана от демони и зли духове. С времето Декало успяла да въдвори ред, доколкото й било по силите. Иста се върнала заедно с дъщеря си Соста, появил се и старият гърбав слуга Гудит. Това бил техният дом и те всички били привързани към него и един към друг. Тук били техните богове, предците им били живели между тези стени — предците, които ги дарявали със сънищата им и с благословиите си.

Изминала година, преди да освободят друмлорда от тъмницата. Алдите го изкарали гол на улицата. Не можел да върви, защото при изтезанията му строшили краката. Опитал се да запълзи по улица „Галва“, от Градския съвет до Галваманд. Хората на улицата му помогнали, донесли го тук, в неговия дом. А тук домашните поели грижата за него.

Бедни времена бяха. Всички граждани на Ансул бяха изнемощели под игото на алдите. Но все преживявахме някак и под неуморните грижи на майка ми друмлордът започна да се съвзема. През студената и гладна зима на третата година от обсадата обаче Декало се разболя от треска и нямаше лекарства, с които да й помогнат. И тя умря.

Иста каза, че ще ми е втора майка, и почна да се грижи за мен. Има тежка ръка и е избухлива, но обичаше майка ми и беше добра с мен. Отрано се научих да помагам в домакинството и дори го правя с удоволствие. В онези години друмлордът все още беше много болен, измъчваха го постоянни болежки от строшените кости, и аз се гордеех, че му помагам. Дори когато бях съвсем малка, той предпочиташе аз да се навъртам край него, а не Соста, която е много мързелива и вечно изпуска всичко.

Никога не забравям, че дължа живота си на тайната стая, в която сме се крили двете с мама. Сигурно ми го е повтаряла стотици пъти и без съмнение тя ме е научила да отварям вратата — или пък съм я гледала как го прави и съм го запомнила. Но както и да е станало, мога да различавам знаците, изписани във въздуха, дори ако не виждам ръката, която ги пише. Ръката ми сама следва тези знаци и така отварям вратата и идвам тук всеки път, когато ми се прииска.

До деня, в който не заварих вътре друмлорда и двамата не се втренчихме един в друг, той — с вдигната за удар ръка.

После я свали.

— Идвала си тук и преди? — попита изненадано.

Бях толкова изплашена, че едва намерих сили да кимна.

Не беше ядосан — бе вдигнал ръка, за да удари не мен, а непознат натрапник, някой враг. Нито веднъж не бе проявявал към мен нетърпение или яд, дори когато го измъчваха болки, а тогава аз бях малка и непохватна. Имах му пълно доверие и не се боях от него, макар за мен той да бе страховита фигура. Като в този момент, когато лицето му бе разкривено, а очите му пламтяха, все едно декламираше „Възхвала на Сампа Разрушителя“. Очите му бяха черни, но сега блещукаха, както блестят светлинки в мрака на опала. Не сваляше поглед от мен.

— Някой знае ли, че идваш тук?

Поклатих глава.

— Споменавала ли си пред някого за тази стая?

Пак поклатих глава.

— Знаеш ли, че не бива да казваш на никого за нея?

Кимнах.

Той чакаше.

Осъзнах, че иска да му отговарям с думи. Поех си дъх и казах:

— Никога няма да говоря за тази стая. Чуйте клетвата ми, о, богове на тази къща, и вие, богове на града, чуйте я, души несретни, сред които е и тази на любимата ми майчица, всички души, обитавали някога Къщата на Оракула.

Думите ми отново го изненадаха и той пристъпи към мен, протегна ръка и докосна устата ми с пръсти.

— Бях свидетел, че тази клетва бе произнесена с чисто сърце — рече, обърна се и опря пръсти на прага на малката молитвена ниша между лавиците с книги. Направих същото. После той положи ръка на рамото ми и ме погледна отвисоко.

— Къде си научила тази клетва?

— Измислих я — отвърнах. — Когато се заклех, че винаги ще мразя алдите, ще ги прогоня от Ансул и ако мога, ще ги изтребя до крак.

И когато разкрих пред него тази най-свещена клетва, която пазех дълбоко в сърцето си, не издържах и избухнах в сълзи — не сълзи на ярост или яд, а неудържимо хлипане, което сякаш ме разтърсваше до кости.

Друмлордът приклекна измъчено, заради болните си колене, и ме прегърна. Зарових лице в гърдите му и продължих да ридая. Не каза нищо, само ме притискаше в обятията си, докато не се успокоих.

Бях изтощена и засрамена и по някое време му обърнах гръб и седнах на пода.

Чух го да се надига и да куцука към сенчестия край. Върна се с намокрена кърпичка от изворчето, което се спотайва там в мрака. Сложи кърпата в ръката ми, после я вдигна към зачервеното ми лице. Хладината беше ужасно приятна. Притиснах кърпата към очите си, после си избърсах лицето.

— Много съжалявам, друмлорд — казах. Все още се срамувах, че съм проявила слабост. Обичах го и го почитах с цялото си сърце, и исках да му покажа обичта си, като му помагам и служа, а не като го тревожа и безпокоя.

— Има много неща, за които да се поплаче, Мемер — каза той тихо.

Погледнах го и видях, че и той е плакал, заедно с мен. Сълзите променят очите и устата на човек. Бях толкова изненадана, че е плакал заради мен, че почти забравих срама си.

— Тук е хубаво място да си поплаче човек — каза той след малко.

— В повечето случаи не плача тук — отвърнах.

— В повечето случаи… — повтори той.

Бях горда, че е обърнал внимание на думите ми.

— И какво правиш в стаята?

Не беше лесно да се отговори.

— Идвам само когато ми стане много тежко. Освен това обичам да разглеждам книгите. Нали няма нищо лошо в това да надзъртам в тях?

— Разбира се, че няма. Какво намираш вътре?

— Търся неща като това, което ми помага да отворя вратата.

Не знаех думата „букви“.

— Покажи ми — подкани ме той.

Можех да изрисувам знаците във въздуха с пръст, както правех, когато отварях вратата, но вместо това се изправих и взех една тежка, подвързана с тъмнокафява кожа книга от най-долната лавица, бях я кръстила Мечката. Отворих я на първата печатна страница и посочих заврънкулките, с чиято помощ отварях вратата.

— Тази, тази и тази — казах почти шепнешком. Бях сложила книгата на масата, внимателно, както го правя винаги с книгите, когато ги разглеждам отвътре. Изправен до мен, той проследи пръста ми и буквите, които бях посочила. Не знаех имената им, нито как се произнасят.

— Какво е това, Мемер?

— Надписи.

— Надписите ли отварят вратата?

— Така мисля. Само че трябва да ги изпишеш на определено място.

— Това са думи. Знаеш ли какво означават?

Не разбирах ясно какво ме пита. Едва ли тогава съм знаела, че написаните думи са същите като тези, които произнасяме, че писането и говоренето са различни начини да се прави едно и също нещо. Поклатих глава.

— Какво правиш с книгата? — попита той.

Не знаех отговора.

— Книгата се чете — обясни той и този път се засмя, а лицето му се озари, както никога досега.

Иста често ми е разказвала колко щастлив, гостоприемен и великодушен бил друмлордът в старите дни, колко весели били гостите му в голямата столова, в която се събирали, и как той се смеел на детинщините на Соста. Но друмлордът, когото познавах аз, бе човек, чиито колене са били строшени с метални пръти, ръцете му били изтръгнати от ставите, семейството му било избито, а народът му — поробен и принуден да търпи унижения и мъки.

— Не знам да чета — въздъхнах, но като видях, че усмивката му изчезва, добавих: — Мога ли да се науча?

Думите ми като че ли върнаха усмивката му за миг. После той отмести поглед.

— Опасно е, Мемер — каза и почувствах, че не говори с мен като с дете.

— Защото алдите се боят от това, нали?

Той ме погледна учудено.

— Така е. Би трябвало да се боят.

— Не е заради демоните и черната магия — продължих. — Защото няма такива неща.

Той не отговори. Гледаше ме така, както един четирийсетгодишен мъж гледа деветгодишно дете и се опитва да прецени душата му. Накрая каза:

— Ще те науча, ако искаш.