Роберт ван Хюлик
Утринта на маймуната (3)

Тао Ган излезе на пазарния площад изморен до смърт и в лошо настроение. Беше посетил шест заложни къщи, беше разпитал най-подробно златарите и бижутерите, бе се отбил и в няколко долнопробни нощни приюта. Никой не беше виждал изумрудения пръстен със сплетени дракони, нито пък бе чувал за свада между бандити в града или околностите му.

Той тръгна към храма на Конфуций по широките каменни стъпала, задръстени от сергии, и седна на бамбуковото столче пред един сладкар. Разтри изтръпналите си колена и с горчивина си помисли, че се е провалил в първата възложена му от съдията самостоятелна задача. Досега беше работил само заедно с Ма Жун или Цяо Тай. Безвъзвратно пропускаше възможността недвусмислено да докаже уменията си.

„Изглежда, е вярно, че ми липсват физическа издръжливост и опит в разследването, каквито имат другите двама — рече си той. — А иначе знам колкото тях за привичките в подземния свят, ако не и повече! Защо ли обаче…“

— Това място тук е за търговия, а не за безплатна почивка — сопна му се намръщеният сладкар. — Пък и умърлушената ти физиономия ми пъди клиентите!

Тао Ган го стрелна гневно с очи и демонстративно купи сладки за пет гроша. Тъй и тъй трябваше да обядва нещо, а си беше и доста пестелив. Задъвка замислено и погледът му се зарея над пазара. Изпита лека завист при вида на аптеката на Уан, която се открояваше в другия край на площадчето с боядисаната си в златисто фасада. Съседната висока каменна сграда беше със строга, но внушителна архитектура. Над прозорците с решетки се четеше надпис „Заложна къща Лън“.

„Едва ли някой разбойник ще посмее да изнудва такава авторитетна заложна къща в центъра — помисли си Тао Ган. — И все пак защо да не надзърна, и без това съм тук. Пък и Лън е един от собствениците на планински вили. Снощи може да е чул и да е видял нещо.“

Той се надигна и с труд си проправи път през тълпата на пазара. Десетина изискано облечени клиенти чакаха реда си пред висок тезгях, преграждащ просторното помещение, и разговаряха оживено със служителите. В дъното се виждаше масивно писалище, зад което седеше едър дебел мъж с огромно сметало в белите си яки длани. Носеше широка сива роба и черна шапчица на главата. Тао Ган бръкна в широкия си ръкав и подаде на най-близкия чиновник внушителна червена визитна картичка, на която бе изписано с едри йероглифи „Кан Тао, покупка и продажба на старинни златни и сребърни изделия“. А отдолу в ъгълчето стоеше адресът: широко известна златарска улица в столицата. Това беше една от многото подправени визитки, които Тао Ган бе използвал през дългата си кариера на професионален измамник. Дори след като премина на служба при съдията, не намери в себе си сили да се раздели със своята избрана колекция.

След като картичката беше отнесена на дебелия началник, той веднага скочи на крака и се отправи тромаво към тезгяха. Кръглото му надменно лице се разтопи в любезна усмивка:

— С какво можем да ви бъдем полезни, ваша милост?

— Нуждая се от поверителна информация, господин Лън. Един клиент ми предложи изумруден пръстен на една трета от реалната цена. Опасявам се, че го е задигнал, и се запитах дали пък не е опитал да го заложи и при вас?

След като изрече всичко това, той извади пръстена от ръкава си и го положи на гишето. Лицето на Лън помръкна.

— Не! — отвърна рязко той. — Никога не съм го виждал — и се сопна на кривогледия служител, който надничаше любопитно през рамото му: — Не е твоя работа! — После се обърна се към Тао Ган и добави: — Искрено съжалявам, че не мога да ви помогна, господин Кан — и тръгна обратно към писалището си.

Кривогледият намигна на Тао Ган и кимна с брадичка към вратата. Помощникът на съдията поклати разбиращо глава и излезе. Отвън видя червена мраморна пейка точно до преддверието на аптеката на Уан и седна да изчака. Прозорецът беше отворен и това го изкуши да хвърли едно око вътре. Двама чираци стриваха лекарствен прах между дървени колела, друг режеше дебел билков корен със сатър, прикрепен за желязна дъска. Още двама подреждаха отстрани изсушени стоножки и паяци. Тао Ган знаеше, че веществата, извлечени от тях и стрити в хаванче с люспи от цикади, разтворени в топло вино, бяха добър цяр за кашлица.

В този миг се дочуха стъпки. Кривогледият служител се приближи до него и седна отстрани на пейката.

— Тъпоглавият ми началник не можа да ви разпознае — ухили се подигравателно той, — ала аз веднага разбрах кой сте. Помня ясно, че съм ви виждал в съда, на служебната скамейка.

— Карай по-накратко! — тросна се Тао Ган.

— Ами накратко, дебелият негодник ви преметна, уважаеми. Виждал е пръстена — и още как! Държал го е в собствените си ръце на тезгяха.

— Е, може и да е забравил.

— Забравил, друг път! Само преди два дни го донесе едно много красиво момиче. Тъкмо се канех да я запитам дали не желае да го заложи, когато се дотътри шефът и ме избута. Дъртият козел още се зазяпва по хубави жени. Аз, разбира се, продължих да ги наблюдавам, но не успях да чуя какво си шушукат. Накрая момичето си прибра пръстена и излезе.

— Каква е била тя според теб?

— Във всеки случай не беше някоя високопоставена дама. Носеше вехт син елек и кърпени панталони като миячка на съдове. Пресвети небеса, да бях богат, изобщо нямаше да й придирям, само да се съгласи да живее с мен. Много беше хубава. А Лън е голям мошеник! Забъркал се е в един куп съмнителни далавери, освен това крие от данъците.

— Май не го обичаш много.

— Та той ни вади душите! И заедно с надутия му син все слухтят да не би някой от нас да изкара нещо допълнително — чиновникът изпусна дълбока въздишка, после продължи делово: — Ако вие от съда ми плащате по десет гроша дневно, ще ви съобщавам точно как Лън избягва плащането на данъците си. А за получените дотук сведения ми дължите двайсет и пет гроша.

Тао Ган се надигна и потупа служителя по рамото.

— Давай все така, момко! — каза му той насърчително. — След време ще дойде и твоят ред да се превърнеш в същия дебел мошеник, стиснал в ръце огромно сметало — после добави по-строго: — Ако има нужда от теб, ще ти се обадим. Довиждане.

Разочарован, служителят побърза да се върне на работното си място. Тао Ган тръгна след него, вървейки по-бавно. Щом влезе вътре, потропа по тезгяха и категорично махна на собственика да дойде при него. Показа му служебната си карта, заверена с големия червен печат на съда, и кратко му нареди:

— Ще се наложи да ме придружите до съда, господин Лън. Негово превъзходителство магистратът желае да разговаря с вас. Не, няма нужда да се преобличате. Тази сива роба е напълно подходяща. Побързайте, нямам много време.

Отнесоха ги в съдилището с удобната тапицирана носилка на Лън. Тао Ган нареди на лихваря да изчака пред канцеларията. Лън се отпусна тежко на скамейката и започна енергично да си вее с голямо копринено ветрило. Когато помощникът дойде да го повика, бързо скочи на крака.

— За какво всъщност става въпрос, ваша милост? — попита тревожно той.

Тао Ган го изгледа съжалително. Притеснението на този дебелак му доставяше удоволствие.

— Какво да ви кажа, господин Лън — започна важно помощникът. — Нямам право да разговарям с вас по служебни въпроси, но все пак ще ви доверя нещо… Радвам се, че не съм на ваше място!

Когато Тао Ган го въведе в кабинета, изпотеният от напрежение собственик на заложната къща падна на колене още щом видя съдията Ди зад писалището, и започна раболепно да удря чело о земята.

— Нека пропуснем формалностите, господин Лън — отбеляза невъзмутимо магистратът. — По-добре седнете и ме изслушайте! Мой дълг е да ви предупредя, че ако не отговорите откровено на въпросите ми, ще се наложи да ви разпитам официално в съда. Затова кажете честно — къде бяхте снощи?

— Милостиви небеса! Значи е станало онова, от което се опасявах — възкликна дебелакът. — Само защото си позволих някоя чашка в повече, ваше превъзходителство. Кълна се! Тъкмо затварях, когато се появи моят стар приятел Чу, златарят, и ме покани да пийнем във винарната на ъгъла. Изпихме само две кани, господарю! Не бяха повече! Изобщо не съм залитал след това. Предполагам, че старецът ви е казал същото, нали?

Съдията Ди кимна. Нямаше и най-бегла представа, за какво говори посетителят. Ако Лън бе отвърнал, че си е седял у дома цялата нощ, щеше да го попита дали не е чул подозрителна разпра в гората наоколо, и след евентуалния му отговор мислеше да го стресне с получените от кривогледия сведения за изумрудения пръстен и неверния отговор на самия Лън пред Тао Ган. Но сега той просто нареди:

— Искам да чуя цялата история от начало до край от собствената ви уста.

— Ами след като се сбогувах с приятеля си Чу, ваше превъзходителство, казах на носачите да ме отнесат в къщата ми горе на билото. Докато завивахме покрай оградата на съдилището, насреща ни изскочиха банда млади негодници, всякаква улична измет. Започнаха да ми се подиграват. Обикновено не се унижавам да отговарям на обидни подмятания, но как да ви кажа, този път просто… С други думи, страшно се ядосах и наредих на носачите да оставят носилката и да дадат добър урок на тази сган. И тогава изведнъж се появи онзи стар скитник. Започна да рита по носилката ми и да ме нарича „гаден тиранин“. Е, разбира се, човек с моето положение не може да търпи подобни изстъпления. Излязох навън и блъснах с все сила този негодник. Казвам ви, само го блъснах, господарю. А той се просна и си остана да лежи така по гръб.

Лихварят извади голяма копринена кърпа и избърса потта, която се стичаше по лицето му.

— Течеше ли кръв от главата му? — попита съдията.

— Кръв ли? Нямаше такова нещо, ваше превъзходителство. Той падна в калния ров край пътя. Е, май наистина трябваше да го огледам внимателно, за да се убедя, че не е пострадал сериозно. Както и да е, ония младоци отново ме наобиколиха, затова скочих обратно в носилката и казах на хората да ме карат у дома. Чак по средата на пътя по склона, когато вечерният вятър малко ме поохлади, осъзнах, че старият скитник може да е получил сърдечен пристъп. Затова казах на носачите да спрат и им съобщих, че ще вървя пеш, а те да избързат напред. Всъщност се върнах обратно долу, при мястото на разправията. И тогава…

— А защо просто не сте им наредили да ви придружат дотам? — прекъсна го съдията.

Лихварят изглеждаше объркан.

— Нали знаете, ваше превъзходителство, какви са днешните слуги. Ако скитникът наистина беше получил сърдечен разрив, не исках те да го узнаят. Каквито са нагли, тези негодници можеше да започнат да ме изнудват… Както и да е, когато се върнах при ъгъла на улицата, от падналия нямаше и следа. Един уличен търговец ми каза, че старият скитник бил станал скоро след спречкването. Избълвал всякакви оскърбления по мой адрес, после тръгнал към склона пъргаво като момче.

— Ясно. Какво направихте после?

— Аз ли? Ами наех носилка да ме откара у дома. Но от неприятния случай се разстрои стомахът ми и щом слязох пред портата, внезапно ми прилоша. За щастие господин Уан и синът му тъкмо се връщаха от разходка и младежът ми помогна да вляза вътре. Яко е като бик това момче. И после веднага си легнах — той отново попи лицето си и заключи: — Осъзнах напълно, че не биваше да посягам на стария скитник, ваше превъзходителство. Както виждам обаче, той явно е подал оплакване срещу мен. В такъв случай съм готов да платя нужното обезщетение, в разумни граници, разбира се…

Съдията се надигна нетърпеливо.

— Елате с мен, господин Лън — строго нареди той. — Искам да ви покажа нещо.

Излезе от кабинета, следван от Тао Ган и озадачения лихвар. Вън в двора съдията нареди на началника на стражата да ги отведе в моргата, намираща се в специално помещение до входната врата. Влязоха в голата задушна стая, в която имаше само един висок нар от чамови дъски, покрит с тръстикова рогозка. Съдията отметна единия край на покривалото и запита:

— Познавате ли този човек, господин Лън?

След като хвърли бърз поглед към лицето на скитника, Лън изкрещя:

— Пресвети небеса, убил съм го! — после падна на колене и захленчи жалко: — Милост, господарю! Имайте милост към мен! Беше просто нещастен случай, кълна ви се. Аз само…

— Ще имате възможност да обясните всичко пред съда — отвърна хладно магистратът. — А сега ще се върнем в кабинета ми, защото още не сме приключили с вас, господин Лън.

Когато влязоха в кабинета, съдията Ди се разположи зад писалището и даде знак на Тао Ган да седне отпред на столчето. Лън не получи покана, затова и остана прав, наблюдаван от зорките очи на началника на стражата. Известно време съдията Ди го гледа изпитателно, поглаждайки бавно дългите си бакенбарди. После извади от ръкава си изумрудения пръстен и запита:

— Защо сте казали на моя помощник, че никога не сте виждали този пръстен?

Лън се втренчи в скъпоценната вещ с извити от почуда вежди. Не изглеждаше особено притеснен от внезапния въпрос.

— А откъде можех да знам, че е ваш служител, господарю? — попита той раздразнено. — Иначе щях да отвърна изчерпателно, разбира се. Но пръстенът ми напомни за едно доста неприятно изживяване и не желаех да го споделям с напълно непознат човек.

— Добре, добре. Тогава ми кажете коя беше младата жена, която го донесе.

Лън повдигна пълничките си рамене.

— Наистина не съм в състояние да ви отговоря, ваше превъзходителство. Беше облечена доста бедно и явно принадлежеше към някоя разбойническа банда, тъй като краят на лявото й кутре бе отрязан. Но иначе беше хубавка, дори много хубава. Та значи тя сложи пръстена на тезгяха и попита каква е цената му. Бижуто е старинно и скъпо, както сам можете да се уверите, и струва около шест сребърника. Хайде, нека са десет, ако го купи колекционер. Затова й казах: „Ако искаш да го заложиш, давам един сребърник, ако го продаваш — два.“ Всеки си гледа изгодата, нали? Дори когато пред теб стои такава красавица. Ала тя изобщо не прие предложението ми. Грабна си пръстена, тросна ми се, че не бил за продан, и си излезе. Повече не я видях.

— Аз пък чух друга версия — подхвана строго съдията Ди. — Затова ми разкажи какво сте си шепнали.

Лицето на Лън внезапно почервеня.

— Така значи, тези негодници моите служители пак са шпионирали! Е, тогава ще разберете в какво неловко положение бях, ваше превъзходителство. Разпитвах я само защото се опасявах, че такова хубаво момиче от провинцията, съвсем самичко в града… може да попадне на лоши хора и…

Съдията удари с юмрук по писалището.

— Стига си го увъртал, човече! Кажи ми какво точно си говорихте?

— Добре… — каза страхливо Лън. — Предложих й да се срещнем по-късно в близката чайна, за да… просто я погладих по ръката да я успокоя, че й мисля доброто, нали разбирате. А тя изведнъж избухна яростно. Каза, че ако не престана да я задирям, ще извика брат си, който я чакал отвън. И после… побягна.

— Достатъчно. Началник, сложете белезници на този мъж и го отведете в килията. Обвинен е в убийство.

Офицерът сграбчи протестиращия лихвар и го изведе навън.

— Налей ми още една чаша, Тао Ган — каза съдията. — Доста любопитен случай. А забеляза ли какво разминаване има между неговото описание на разговора с девойката и това на служителя?

— Наистина, господарю — отвърна развълнуван Тао Ган. — Този глупак служителят изобщо не спомена, че двамата са се карали на тезгяха. Според разказа му просто си шепнели нещо. Аз лично мисля, че момичето все пак е приело предложението, господарю. А описаната от лихваря свада се е състояла по-късно, по време на уговорената среща в чайната. И във връзка с нея ядосаният Лън е убил стария скитник.

Магистратът, който бавно отпиваше от чая си, остави чашата на масата. Облегна се назад в креслото и каза:

— Да чуем цялата ти версия, Тао Ган.

— Ами смятам, че опитът за ухажване е донесъл на Лън големи неприятности. Защото момичето, брат му и старият скитник са били от една и съща банда, девойката им е служила за стръв. Щом той е пристигнал в чайната и е започнал да я ухажва, тя се е развикала, че й посягат, това е стар женски номер. Братът и старецът веднага са дотичали на помощ и са започнали да го изнудват за пари. Все пак Лън е успял да се измъкне. Ала насред пътя към планината го е причакал старият скитник и отново се е опитал да го изнуди, като е разиграл сцена на улична кавга. Носачите са били заети да пердашат момчетиите нехранимайковци, затова и не са могли точно да чуят за какво е била разпрата. Като не е успял да накара стареца да млъкне, Лън го е блъснал силно. Вие какво мислите за подобна версия, господарю?

— Правдоподобна е и напълно съответства на характера на лихваря. Продължавай.

— Докато са носели Лън към дома му, той наистина се е разтревожил за стореното. Не за състоянието на стареца, разбира се, а за очевидците. Опасявал се е, че щом другите бандити открият пребития скитник, ще тръгнат да си отмъщават. Когато уличният търговец го е осведомил, че е видял как старецът тръгва към планината, лихварят го е последвал. Някъде сред пътя го е настигнал и му е нанесъл тежък удар отзад, вероятно с остър камък или с дръжката на камата си — Тао Ган замълча, но тъй като магистратът му кимна окуражително, продължи: — За Лън, човек с мощно телосложение и напълно запознат с местността, не е било трудно да пренесе трупа в изоставената горска хижа. При това се е сетил да отсече пръстите на жертвата си, за да не разбере никой, че човекът е бил член на банда. Но къде и с какво ги е отсякъл, си остава за мен пълна загадка.

Съдията Ди се поизправи в креслото. Започна да глади дългата си черна брада и каза усмихнат:

— Справи се отлично. Имаш логичен ум и силно развито въображение: чудесно съчетание за един следовател. Ще имам предвид версията ти, разбира се. Ала слабото й място е, че се основава изключително върху казаното от кривогледия осведомител. Но преди малко нарочно отбелязах несъответствието между двете описания като пример за това, доколко може да се разчита на показанията на очевидци. Всъщност, Тао Ган, смятам, че е твърде рано да се спираме на една версия. Първо трябва да се уверим в достоверността на фактите и да потърсим допълнителни сведения — щом забеляза посърналото изражение на своя помощник, магистратът побърза да продължи: — Благодарение на отличната ти работа днес следобед сега разполагаме с три напълно сигурни факта. Първо, че пръстенът е свързан по някакъв начин с момиче от разбойническа банда. Второ, че тя има брат, защото, както и да са се развили нещата снощи, на Лън не би му хрумнало нарочно да си го измисли. И, трето, че съществува връзка между момичето, брат му и убития. Вероятно са членове на една и съща банда, а ако е така, става въпрос за група от някой съседен окръг. Никой от служителите ни не е зървал жертвата преди, а самият Лън спомена, че момичето е от вътрешността на страната. И тъй, сега трябва да установим къде се крият момичето и брат му. Може би няма да е много трудно, защото такава красива скитница неизбежно привлича вниманието на околните. Обикновено към подобни банди се присъединяват евтини проститутки.

— Мога да попитам местния главатар на просяците, господарю. Старият негодник е твърде умен, пък и никога не отказва съдействие.

— Да, идеята е добра. Докато си в града, аз ще проуча допълнително Лън. Ще разпитам оня хитрец неговия служител, а също приятеля му, златаря Чу, и носачите. Ще накарам началника на стражата да издири двама-трима от младежите, които са се подигравали на лихваря по пътя му, както и уличния търговец, видял стареца да се надига след разпрата. И, накрая, ще разпитам господин Уан дали Лън наистина е бил пиян, когато се е прибирал у дома. Всички тези рутинни процедури на драго сърце щяха да поемат старият Хун, Ма Жун и Цяо Тай, но понеже ги няма, ще свърша всичко сам. Тъкмо ще се поотвлека за малко от онзи случай на контрабанда, който си остава неразрешен и не ми дава мира. Залавяй се за работа и успех!